Францѐ Прешѐрн – На звездобройците

Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing

 

На звездобройците

Разкарайте се всички
лъжливи ясновидци,
измамни звездобройци,
на времето пророци!
Умници, дето вечно
гадаят по звездите:
дали ще има слънце
през цялата година,
или със гняв небето
порой и град ще прати,
полето ще съсипе,
ще потопи гемии,
лозите ще очука.
Лъжливи звездобройци!
Разкарайте се всички!

По две звездици само –
очите лъчезарни
на моята любима –
като слепец безумен
щастливи дни предвиждах,
безоблачни, с взаимна
любов и радост пълни.
Но сълзи ми избиха,
угрижен се залутах,
потънах в срам и мъка,
направо ми се мреше.
Те – само две – ми взеха
ума и се поддадох
на тяхната измама,
а вие тук твърдите,
че другите са честни?
Продажни ясновидци,
измамни звездобройци,
на времето пророци,
не ща и да ви зная!

 

Първата любов

Годините, опасни за сърцето –
младежките години – отлетяха;
красавици – в чужбина, тук – отдето
поискаш, покрай мене се тълпяха,
но свободата си опазих – ето,
сега признавам гордо, без уплаха:
когато ѝ оказваш съпротива,
тогава любовта не те убива.

Красавица неземна спря пред мене –
защо, защо ми беше да я срещна!
Лице със румено от свян пламтене,
очи-звезди, пробили мойта грешна
чувствителност; къде ли да се дене
терзаният от мъка безутешна?
И устните зоват да ги опишеш,
и снежната ѝ гръд да помиришеш!

Нима в приют ще хукна да се крия,
когато тя пред мен сияе ярка
като посестримата ѝ-стихия,
опарила сърцето на Петрарка
навръх Разпети Петък? Мен самия
ме порази с такава рана жарка,
че ден и нощ съм в треска и не мога
да овладея своята тревога.

От бледния ми лик не ще се трогне,
дори и тъжна песен да запея;
безсънието как да ми помогне
и сълзите, проливани по нея,
щом няма тя от мен да се възторгне,
а аз накрая пак да се засмея?
На горделивеца така се пада,
когато се заглежда в дева млада.

Та свободата ако ти се свиди,
не хвърляй на моми око тогава!
Седи ли мирно то, не ще да види
и чудо, ама ха, де! – вечно шава:
пленено от любов, търпи обиди
и разума напълно притъпява.
Повярвай ми и не дразни съдбата,
че като мен ще си строшиш главата.

 

***

Израснало под сенчеста дъбрава,
стихът ми-цвете твоя лик не среща,
от който стихва грижата зловеща
и болката отслабва и изтлява,

и погледът ми все по-ведър става,
и вътрешен покой духът усеща,
и радостта отново го повежда
към сладостна поезия и слава;

не, цветето ми не е избуяло
там, дето любовта струи честита
и пролетното слънце е изгряло –

то – химн на верността – без вест се скита отчаяно, посърнало и вяло, язвено в мрак и задух до пресита.

 

Морякът

Добър ти път, невярна!
Гемия ми се мярна –
със залп към мен лети,
а моята надежда
в морето се изцежда:
по друг въздишаш ти.

Чу в храма как се вричам
докрай да те обичам
от страст по теб обзет.
Ти също, свила пръсти,
пред Бога се прекръсти
и стори свят обет.

Аз – стар мореплавател –
съм врял, кипял, препатил
и изкушаван в грях.
Най-първи хубавици
ме блазнеха – сълзици! –
но ето, устоях.

Привързва се морякът:
изду платна южнякът
и се завърнах тук.
Дойдох, но що да видя:
девойката ми свидна
омъжена за друг!

Потеглих с гняв в сърцето:
да бях венчан с морето –
то чисто е поне!
Привлича, не прокужда
и вяра в теб пробужда,
но то; жените – не.

Моряци сме – ни трясък
ни плаши, нито плясък:
смъртта е наш компас.
Но прегърми – и толкоз;
любовната ни болка
ни трови всеки час.

Гемия ми се мярна.
Добър ти път, невярна,
жъни каквото ся!
Горката ми надежда
в морето се изцежда,
дано да я спася.

 

Превод от словенски Людмил Димитров

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дон Франсиско де Кеведо – Отечество. Псалм ХVІІ

Ния Пушкарова, Portrait of Juliana, pastel drawing 70×90

 

ОТЕЧЕСТВО
ПСАЛМ XVII

Взрях се в зида на родината моя
някога як, сега руина,
от спринта на времето поломен,
от геройствата, вече история само.
В полето излязох, дето слънцето пие
на ледовете потоците луди
и стадата се жалват, че хълмът отвлече
в своите сенки светлината на дните.
В дома си aз влязох, разграбен видях го,
от старческа стая мизерни останки
и моята гега по-крива, немощна.
Усетих гърба си от годините скършен
и нищо не зърнах, гдето поглед да спра,
без спомен да бъде то от смъртта.

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

PATRIA
SALMO XVII

Miré los muros de la patria mía,
si un tiempo fuertes ya desmoronados
de la carrera de la edad cansados
por quien caduca ya su valentía.
Salíme al campo: vi que el sol bebía
los arroyos del hielo desatados,
y del monte quejosos los ganados
que con sombras hurtó su luz al día.
Entré en mi casa: vi que amancillada
de anciana habitación era despojos,
mi báculo más corvo y menos fuerte.
Vencida de la edad sentí mi espada,
y no hallé cosa en que poner los ojos
que no fuese recuerdo de la muerte.

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Паула Чачич – Денят на майката

Ния Пушкарова, Poet’s muse, 2017, 70×50 cm, acryl painting

 

Из стихосбирката Личен пейзаж („Osobni pejzaž“, 2020.)

 

денят на майката

след 9 месеца носене на теб
се пукнах като румен нар
на хиляди мънички зрънца.
казаха ми
че имам майчински инстинкт,
но забравиха, че съм само момиче,
само момиче…
за какво му е дете на момичето? щом тя е забравила всички игри

след 9 месеца носене на теб,
с разтеглена утроба, начупени мечтания, отложени надежди,
остава ми илюзията, че моят нар някак си ще се върне
в предходния стадий, ще затвори килийките си, ще се възстанови.

след 9 месеца носене на теб,
не получих нищо – не родих,
само се пръснах,
почти се удавих в собствената си кръв.

гледам те.
би трябвало да си зрял мъж, а не момченце.
би трябвало да знаеш, че нарът е твърд отвън,
и толкова крехък отвътре
и че вкусът му не е за всеки.
кажи ми, за какво му е дете на момичето? щом тя е забравила всички игри

 

тялото на майка ми

майка ми никога не е обичала да говори за ражданията си.
основно казваше, че то не е като в американските филми,
няма викане.
веднъж един лекар аматьор ѝ казал:
госпожо, вие имате бедра, създадени за раждане.
след този случай майка ми вече не ходи на лекар,
освен когато влиза в дубрава с мен.
в майка ми израстъците не предизвикват мрачни предчувствия,
по-добре да не го пипаме.
майчиното съмнение в медиците е старо, колкото съм аз.
и у мен съществува някакъв вроден страх
да не вярвам на мъжете
в бели престилки.

 

покана

когато се смея – това е покана.
когато танцувам – това е покана.
когато съм замислена в клуба – това е покана.
моето тяло е покана за всичко, за всички.
случайно, мимоходом, опипване на тялото ми
с длани като калъпи
за да се получи точна информация
за обиколката на кръста ми, ширината на бедрата ми, еластичността на задника ми.
после опит за общуване:
каква е моята възрастова граница за мъже,
от кой град съм, как така пия бира от бутилката.
ако заподозрат, че не се интересувам,
ще ми бъде поставена диагноза:
смотана, дървена, твърде сериозна, претенциозна кучка,
либерална християнка, мъжемразка.
след това си тръгвам сама.
оставам покана без отговор.

 

загаси лампата, пусни щорите

отварям вратата на квартирата ти
посреща ме познатата миризма
на мебели от шейсетте,
мръсни съдове, които свидетелстват,
че нямаме време
за ежедневните неща
– сега можем само да се обичаме
между вдишването и издишването.
спъвам се в мръсните ти дрехи на пода
и се просвам на леглото
– всъщност две долепени легла
още от времето, когато си бил с нея.
загаси лампата, пусни щорите
– сякаш ти говоря, без да премигна,
а ти правиш всичко това, четейки
измореното ми тяло,
раздразнен поздрав.
думите ми отдавна свършиха
в твое присъствие.
само бъбря или мълча, наслаждавайки се
как се подразбираме безмълвно.
утре ще ти напомня
че е крайно време
да смениш чаршафите,
а ти хапливо ще ми кажеш
че такива забележки
могат спокойно да се нанесат в книгата с оплаквания.
ще се смеем,
защото не можем да се скараме,
чиниите да хвърчат, псувните да се сипят,
да правим помирителен секс,
да разрушим света или поне покъщнината

сега само се обичаме

 

животни и хора

понякога мириша на мъка.
кучетата усещат,
и се умилкват
в краката ми
и търсят само едно
– най-святото –
допира.

понякога мириша на мъка.
котките усещат,
и внимателно идват при мен с опашка във въздуха
и търсят само едно
– най-святото –
допира.

понякога мириша на мъка.
момичетата усещат,
докосват ме с поглед или с „как си“
и търсят само едно
– най-святото –
разказа.

понякога мириша на мъка.
момчетата усещат,
заобикалят ме или минават през мен
без да търсят
– най-святото –
истината.

 

търновско съглашение

надвечер хората оставят на уличните кучета
повече от страх, отколкото от жал,
остатъци от обяда си на улицата
и панички с вода,
за да не влязат в двора им,
да не удушат птиците, да не задавят котенцата.

 

свещеното животно

жените в ромската махала
обичат да пият кафе, седнали по турски
пред вратите на къщичките си
и да галят досадната котка
която все им се умилква
с глава в скута.
при звука на нейното предене,
поднасяйки филджана към устните си, възкликват:
машала!

късмет

търново премълчава историята си.
по стръмните улици не минават крале,
не тече злато,
никой не се гощава с вино от вражески череп,
сега всичко това е далеч.
остават едва отломките на крепостта царевец
като зъби на мъртвец
да предупреждават и кълнат.

 

Превод от хърватски Димана Митева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Надежда Тошкова – От другия край на живота ми

Ния Пушкарова, painting after performance lomea, 2013,40×50, acrylic painting

 

*
Липсата
заема едно точно определено място
вътре в теб.
И расте. Като зародиш.
Точно там.
Вместо него.

*
Човек с голямо сърце
Болката
заема повече място в него,
отколкото щастието.

*
От кой момент започваш ти?
Самият ти си или само съществуване,
поредност от животи или миг,
душата ти във който се разплаква.
Посоката една е в този свят.
И неизвестното си има име.
Кръговрат.

*
От другия край на живота ми
едно малко момиче ме гледа,
усмихва се
и казва, че ми вярва.
Най-после отново мога да плача.

*
Едно отсъствие
може да е пълно с очакване
или с безнадеждност.
Зависи дали
като кажеш: „липсваш ми“,
ще отвърне живота
или смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – В самотата на моите чаршафи

Ния Пушкарова, untitled, 30×40, epoxy covered ribon over a rusty pallet, installation part of exhibition Art with working hours

 

В самотата на моите чаршафи пак ти се появи
нощем като неискан призрак
в тъмнината като еблив гост
между краката ми космати и черни
се появи – на сън – стърчащия ти кур
но нали знаеш – аз кур не искам само
искам прегръдката ти топла
искам очите ти блестящи в тъмнина
искам усмивката ти кротка сияеща в мрачина
искам краката ти къси и обезкосмени да треперят цели в полумрак
искам да усетя топлината излъчваща тялото ти. Но
искам най-много да усетя прегръдката, очите,
усмивката, краката ти,
докато бунтарския ти кур ме разрязва надве
и душата ми се изнизва директно в рая.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марияна Богданова – Два съня и едно събуждане

Ния Пушкарова, the translators 100×90, oil painting

 

Събуждам се от ужасен сън
тъмно е навън все още
Безлюден плаж слънцето високо
вълни прииждат и отдалечават
една вълна разравя дъното
отдръпва се далеч на километри чак
разкривайки безкрайно морско дъно
отрупано с плодове, зеленчуци, хляб, гозби всякакви
и хора хиляди хора в бански костюми лежат
камари плът и пищни хранителни стоки
блестят на слънце плажното масло
и се тъпчат безспир
Страх ме е, но трябва да продължа да гледам пиршеството

Събуждам се от ужасен сън
тъмно е все още
Слизаме по стълбище на летище
майка ми баща ми всички поглеждаме през стъклото
на мястото на пистата виждам морето
ярки светлини в черно небе
чуждоземни тела кръжат над море
от електрически светлини лава вместо вода
примигва цял град от морското дъно
краят на света бординг
Страх ме е, време е да се качваме

Събуждам се тъмно е
Отварям на новините
Девет хиляди деца умирели в ръцете
на монахини в Ирландия
хвърлили някои в морето да отмият греха
майките им пропаднали жени превърнати в перачки
След смъртта ги заравяли в земята
Като приспени луковици
които никога няма да разцъфтят*

*по песен на Джони Мичъл, Magdalene Laundries

15/01/2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Човекът нищо

Ния Пушкарова, fingerprint 29×21 cm, print

 

Споделяне

Пригответе евтини чаши
С логото на любимия футболен отбор
Дрехи втора употреба
И достъпна жена, която да ги пере
Стандартен профил във фейсбук
Със снимки на детето
И снимки в кухнята
Който показва, че няма какво да покажеш
Ти си глобален уникален идентификатор
В сървърите на корпорациите от силиконовата долина
Които се местят в Тексас, за да им е по-евтино
Ти си нула цяло, нула и една милиардна от борсовата капитализация
На млади момчета
Във високите офиси на Ню Йорк
С гледка към Сентрал парк
Ти не се индексираш
Какво ще остане когато приключиш
Своята незначителна различност
Амин

 

***

Бог създаде цялата вселена, за да ни закове на една периферна планета с нуждата да се храним всеки ден

 

***

Човекът нищо
Дойде и каза нищо
Какво казвате, попитах
Нищо, каза човекът нищо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Луиз Глик – Мъката на Цирцея

Ния Пушкарова, the garden, oil painting, 90×100

 

Мит за привързаност

Когато Ха̀дес разбрал,
че обича това момиче
за нея създал дубликат на цялата земя,
точно същата, до последна полянка,
само добавил брачно легло.
Всичко същото, даже слънчева светлина,
защото е трудно за младо момиче
да премине бързо от ярко огрения свят
в пълната тъмнина.
Постепенно, помислил,
ще прибавя нощта,
първо като сенките
от пърхащи листа.
После луна, после звезди.
После нито луна, нито звезди.
Ще остави Персефо̀на да свиква с това.
В края на краищата, мислел си,
ще привикне.
Дубликат на земята
и ще има любов във добавка.
А нима всички не искат любов?
Търпеливо той чакал дълги години
и строил този свят, наблюдавал
Персефо̀на как тича по поляната
Персефо̀на как поглъща ароматите
как обожава да изпробва всичко на вкус.
Трябва й само апетит, мислел си,
за да има всичко.
Нима не иска всеки
да усеща през нощта
тялото любимо като компас или звезда,
да чува тихото дихание, което казва:
„Жив съм!” и
ти си жив тогава, щом си ме чул,
и ти си тук със мен.
И ако във съня единият неволно се обърне,
обръща се и другият –
това е чувствал
господарят на тъмата,
преглеждайки света,
създаден тук за Персефо̀на.
Дори не му минавало през ум
че вече няма аромати,
със сигурност тук вече няма никаква храна.
Чувство за вина и ужас?
Страх от сексуални ласки?
Не можел той да си представи;
а и никога любовникът не си представя.
Мечтаел и не можел да реши
как да нарече това противно място.
Първо: „Новият ад”.
После: „Райската градина”.
Решил накрая да го кръсти
„Персефо̀нината девственост”.
Мека светлина се спуска
над ливадата
и над брачното им ложе. Взел я
във обятията си.
Искал да й каже: „Обичам те
и с нищо няма да ти навредя!“
но си помислил
че я лъже, накрая казал:
„Ти си мъртва, нищо няма да те нарани!”,
по-обещаващо начало – му се струвало –
а и по-истинско.

 

Мъката на Цирцея

Накрая известих за себе си
жена ти, както богиня
би го направила в собствения дом
в Ита̀ка, глас
без тяло: и тя
в миг се откъсна
от тъкачния стан,
главата й се завъртя
първо надясно, после наляво
макар и безнадеждно, разбира се,
да проследи звука до който и да е
обективен източник: съмнявам се
че тя ще се върне към своя стан
с това, което вече знае. Видиш
ли я отново, кажи й –
ето как една богиня се сбогува:
ако съм в главата й винаги
аз съм в живота ви завинаги.

 

Ерос

Седях на стол до прозореца на хотела и гледах дъжда.

Бях като сомнамбул в сън или в транс –
влюбена, и все пак
нищо не исках от теб.

Нямах нужда да те докосвам, да те виждам отново.
Исках само едно:
стаята, козината, напевите на дъжда,
час след час, в топлината на тази пролетна нощ.

Нищо друго не исках; Бях така преситена.
Колко малко се оказа сърцето ми; нужно му беше малко,
за да е препълнено.
Наблюдавах дъжда как спуска тежка завеса над притъмнелия град –

Нищо не ни свързваше. Направих го,
това, което човек прави на дневна светлина,бях свободна
но се движех като сомнамбул.

Ти повече не беше в мен.
Няколко дни в този странен град.
Разговори, докосване на ръце.
И след това свалих брачната си халка.

Именно това исках: да бъда гола.

 

Плач

Нещо ужасно се случва – моята любов
отново умира, любовта ми, която вече е мъртва:
умря и бе оплакана. И музиката продължава,
музиката на раздялата: дърветата
стават инструменти.

Колко е жестока земята, върбите блестят,
брезите се огъват и наблюдават.
Колко е жестоко, как нежността е дълбока.

Любовта ми умира, любовта ми,
не само личната, но и идеята й, животът.

За какво ще живея?
Къде ще я намеря отново
ако не в скръбта, в тъмното дърво
от което се ражда лютнята.
Достатъчно е само веднъж. Достатъчно е само веднъж
да кажеш сбогом на света.
И да скърбиш е същото, разбира се.
Веднъж е достатъчно да се сбогуваме завинаги.

Блестят върбите край каменния фонтан,
туфи от цветя го обгръщат.

Достатъчно е веднъж: но защо той живее?
И толкова кратко, и само в съня.

Любовта ми умира, отново раздяла.
И през завесата от върби
слънцето пак изгрява ,
не, това не е светлината, която познавахме.

И птиците пак пеят, дори черният траурен гълъб.

Ах, аз изпях тази песен. До каменния фонтан
върбите отново пеят
с неизразима нежност, капят листата им
и в бистрата вода се оглеждат.

Ясно е, те ясно виждат, те знаят. Той умира отново,
и светът заедно с него. Умира остатъка от живота ми,
предполагам, че ще е вечно.

 

Градината

Не мога да го направя отново,
даже да ги гледам е непоносимо …

В градината ръми слаб дъждец
а младата двойка засажда
редовете с грах , сякаш
никой не го е правил преди тях,
не е имал големи трудности
не ги е решавал .

Не могат да видят себе си,
в прясната кал, започващи
без перспектива,
хълмовете зад тях са бледозелени,
обсипани с цветя.

Тя иска да спре;
той иска да стигне до края,
да разсъблече това нещо .

Погледнете я, докосвайки бузата му
иска да сключи примирие, пръстите й
хладни от пролетния дъжд;
в рядката трева, пламъчета от лилав минзухар .

Дори сега, в самото начало на любовта,
движението на ръката й която се отдръпва
от лицето му, е притаило образа на сбогуване,
но те мислят
те искат да пренебрегнат
тази тъга.

 

Чувственият свят

През чудовищна река или пък пропаст – думите
ми са за теб, за да те подготвят.

Животът бавно, неусетно, с природата те съблазнява
едва-едва и даже примирено.

Не бях подготвена: а си стоях във кухнята на баба,
протягах чаша. Задушени сливи и кайсии –

сокът се изсипваше във чашата със лед.
Водата търпеливо, на малки глътки

с братовчедите ми вкусвахме ,
и добавяхме си още сладост –

с аромат на летни плодове в сиропа гъст:
цветна течност все по-лека и сияйна,

светлина все повече през нея преминаваше.
Насладата! А после и утехата. Баба ми ме чака,

искам ли още, пита. Ах, това дълбоко потапяне.
Нищо повече не обикнах от чувствения живот,

от азът, който потъва в него и е нераздѐлен ,
някак окачен, плаващ, нуждите му –

изострени, събудени, живи –
дълбокото потапяне в него,

мистериозната безопасност. Отдалеч, плодовете светеха в стъклените си купички.
Извън кухнята, слънцето залязва.

Не бях подготвена за този залез в края на лятото. Краят
на времето като нещо, което приключва,

ако спре, сетивата не биха ме защитили.
Предупреждавам те, мен никой не ме предупреди:

че никога няма да го пуснеш, никога няма да му се наситиш.
Ще бъдеш повредѐна, и с белези дори ще си гладна, ненаситна.

Тялото ти ще старее, ще продължиш да се нуждаеш.
Природата ще иска, и даже два пъти по толкова –

Възвишено и безразлично то обвързва, няма да ти отговори.
Обятията няма да ти служат.

И значи, ще те нахрани, ще те омае,
ще те погребе.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

К. Елтинаé – Изгнание

Сн. Мая Горчева

 

изгнание

Днес
ще изгладя риза и ще се изправя срещу вятъра.

Ще обикалям града дегизиран в моето черно такси*,
ще слушам индийци, африканци и араби
да твърдят, че имам техните цветове, коса и очи.

Спирайки се за по питие, усмивка, еднократна любовна нощ
броейки хора държащи се за ръце по-нежни от моите.

Утре
ще намеря телефонна кабина и ще се обадя вкъщи,

ще слушам лоши предсказания за моето скитничество,
ще се престоря, че им вярвам.

Ще излъжа и ще кажа, че най-сетне съм щастлив,
ще чакам да ми кажат, че където и да отида

стените имат уши
и никога няма да се отърва от тях.

Още колко време?

те все още броят дните, месеците, годините.
Мисля си за тези стени и техните уши,

отмервайки всеки ден колко време отнема
да изляза от душа, да си завържа връзките, да репетирам физиономии

преди да ме върнат там от където избягах
но от където няма отърване.

*такси в Лондон

 

Превод от английски Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Емигрант

Ния Пушкарова, Portrait of Thai girl, pastel drawing 70×90

 

Майчин инстинкт

Вратата се отвори –
Жена на колене
В средата на стаята –
Босо хлапе
Студ и мръсотия
Майките вият
Мизерия и глад
Майките хапят
С треперещи ръце
Скубят си косите
С насъбран гняв
Развързват си езиците
Вземам детето
Ще го осиновя
Дарявам храна
Не може така!
Ще вдигна скандал
Къде са социалните
Таз що не пере
Като има пералня
Жената мълчеше
И дишаше едвам –
Отвори вратата
А пред нея – стена.

 

Истинските мъже, твърди се
нe се плашат от кръв
На мен ми течеше от носа
в големи количества
по всяко време шурваше –
нощем докато спя –
на сутринта възглавницата ми
беше подгизнала
Веднъж ми тече прекалено дълго
казаха ми да легна по гръб и
да си вдигна лявата ръка
(това не помага между другото)
течеше с часове накрая я повърнах
майка ми много се притесни
петното остана на мокета за спомен
Веднъж ми потече докато
изпълнявахме лятната програма
от училище с брат ми
почиствахме улиците срещу подпис
за пионерска отговорност
Брат ми напълни торбата с камъни
и я хвърли в първата срещната кофа
Още се чудя защо направи това
Може би му трябваше да почувства
че е изпълнил дълга си
Внимавах да не капя с кръвта
по пътя до вкъщи
После само лежах с голям памук
втъкнат в носа
После станах жена

 

Познавам пращящия фитил
На ревността
Все още ставам нощем
да издърпам щепселите
От контактите да изключа
всички елустройства
Всички пламъци да изгася
Онемяла
Оглушала
От взрива

 

Емигрант
Не бях сигурна точно
Какво ме караше да се чувствам
Непълноценна и ощетена
Напълно не на място
В светлата просторна тоалетна
С фотоклетка на лъскавите кранчета
Докато се чудех от къде се пуска водата
Нахлуха шумни ученици
Тръгнали на ексукрзия
Безгрижието им ме довърши

 

Стриптизьорката в роял опера хаус
Чистачката в харвард юнивърсити
Бохемът в мултинационалката
Носят надеждата – този тежък товар

 

Щастие

Преместихме се в друго заведение където
сервираха пасти за десерт
Търговец на кафе и финансова директорка
съученици с нюйоркски акцент
Банкерката изпоти келнера
докато си избира пастата:
ама няма ли нещо повече
от това което предлагате?
Оставих моята шоколадова торта
недовършена настрана
Търговецът я дояде с виличката ми.
Стана ми самотно.

 

Гадателка

Имаше много красиви
светло- кафяви очи
Спря ме на улицата бързах за някъде
Попита ме познаваш ли
еди кой си и изрече името ти
не можех да повярвам
Съвпадение е си помислих
и поклатих отрицателно глава
Не познавам човек с такова име
Оказа се че не беше съвпадение
И наистина не те познавах

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X