Росен Тошев, One Bulgarian Rose, 2016 г., 90х90 см, маслени бои, платно

 

Чакаше го във тъмния вход подпряла се на радиатора. Гледаше през стъклото с глуповато-насмешливо и същевременно невинно изражение. Стамат влезе и опипа стената да включи осветлението. Искаше да я види в цялото й великолепие. Но си спомни, че от известно време беше развалено. Приближи я, докосна дългия кичур покрил косо половината й лице. Огромни очи, малко носле, пълни устни. И отново само половината от лицето. Носеше къса трапецовидна пола, кожена, кафява, с кръстосани отзад презрамки. Била сгрешена при кроенето, обясняваше Вики сигурна, че той ще приеме обяснението като шегата. Щом протегна ръце, дори съвсем малко над раменете, полата се вдига. И демонстрираше комичните си обяснения като внимаваше дали го разсмиват.

– Радиаторът е неудобен, убива, ако седиш по-дълго – отбеляза Стамат. – И е прекалено топъл. Има някакъв дефект. Навсякъде в апартаментите е студено, дори когато парното работи на пет, само тук е горещо.

– Във входа съм от два часа.

– Значи си научила всичките му предимства и неудобства. Преди няколко дни започнах работа. В клуб за електронни игри. Все пак трябва да правя нещо, докато ми възстановят студентските права.

– Ако беше ми казал…

– Стана неочаквано, от вчера за днес. Не че е кой знае какво.

Вики, вперила в него очи, прехвърли с две ръце правата, тежка и дълга коса над яката на блузата. При всяко движение полата, дори както седеше, ту се вдигаше, ту се връщаше в първоначалното положение. За миг му се стори, че видя бял триъгълник, доста заоблен, със стърчащи косъмчета. Като малка възглавничка. В действителност май само си го представи. Във входа беше доста тъмно независимо от осветлението на улицата. После тя отново се намести на радиатора. Стамат приближи, постави ръце на кръста й. Не, малко по-надолу, върху двете извивки. Само ги докосваше, а му се струваше, че се движеше по тях с невероятна скорост. Не му стигаше въздух, задъхваше се. След като посвикна, си каза, че ръцете му са на удобно и приятно място. Изглеждаше създадено само за него. После ги премести по-назад. Нямаше как да не ги премести. Обгърна съвършените, обли и мощни полукълба. Раздвижи ги, опита еластичността и топлината им. Повече не му трябваше, отдавна беше готов. Дънките му бяха станали значително по-тесни. Обърна глава и погледна навън. Лампата на отсрещния тротоар все така светеше, но пред входа, а и в самия вход беше все така тъмното. Не беше сигурен, че е последният, който се прибира късно. Военните от втория и третия етаж, ако са в страната, често се запиваха. Засичаше ги понякога да се прибират чак сутринта. Иначе с месеци се мотаеха в Косово, или дори в Ангола. Бяха бели или сини каски. Не е интересуваше какви точно. Понякога питаше дъщеричката на единия дали баща й се е върнал; в отговор тя показваше малките си зъбки, хъмкаше със сбърченото си носле; или с надменна физиономия вирваше брадичка и се преструваше, че не е чула въпроса. Едновременно с мислите за хората във входа беше вдигнал полата на Вики до кръста. С другата ръка й свали до някъде гащите.

– Горе, знаеш, няма смисъл да се качваме. Я баба ще се покаже, я майка, я някой  друг от дядовата ръкавичка.

– Колкото пъти позвъня все различни хора отварят – съгласи се Вики. – И всички ме гледат сякаш искам да им заема мястото. Кажи им, че не са прави.

– Нищо не им казвам.

Обърна я и изчака ръката й сама да го насочи. Трябваше само да направи леко движение напред и нагоре. Почти веднага усети миризмата. Хем му харесваше, хем я очакваше по-късно. Тогава всичките му възприятия, чувства и желания се сливаха и не й обръщаше внимание. Беше важно само движението.

Извъртя глава настрана, когато тя изрече:

– Сигурно час и половина те чаках в Пепо. Реших, че може да си с него. Нали ти е приятел.

– А-а, така ли? Трябваше през цялото време да ме чакаш във входа.

Известно време и двамата се съсредоточиха върху движенията. Миризмата – обсебваща, влажна, проникваща и сякаш прииждаща от всякъде – не беше само нейна, със сигурност имаше частици и от него. Нейната, в това беше абсолютно сигурен, доминираше.

– Наеба ли те, а?

– Да.

– Не се и съмнявам.

– Какво означава „не се и съмнявам“.

– Предвиждах го.

Не беше случайно, че този път миризмата му се струваше различна. И я усети доста рано. Не беше само общата им миризма. Ядът му и нарастващото ожесточение го караше да криви устни, да гримасничи, и се смесваха с нарастващата възбуда. Дъхът и на двамата свистеше, накъсваше на срички думите.

– Ти каза да дойда в девет. Чаках те, въртях се около блока. Пих кафе, отново обикалях. У вас нямаше смисъл да се качвам. Накрая позвъних на Пепо да попитам дали не знае кога ще се прибереш. Тогава ме покани. Да съм те почакал у тях. Техните, знам, от години са в чужбина. Било тъпо толкова време да кръстосвам сама улиците.

– Не успях да се прибера навреме. Нали разбра защо. И батерията на телефона ми беше паднала. Всичко е ясно!

– Не исках да спя с него, повярвай. Казах му го. Не го харесвам. Борих се, противих се.  Но той дори ми удари два шамара. Бяха доста силни. Значи те е изнасилил?… Не знам!…

Дъхът им продължаваше да стърже тъмнината, слуха му, пощенските кутии, в които тя беше опряла длан. Беше влязла в синхрон с движенията му. Винаги срещу неговите, понякога почти грубо. Задържаше се в някое от крайните положения, замираше, докато свързващото ги напрежение нарасне и го освобождаваше със следващия тласък. През цялото време тя го направляваше. Не винаги беше съгласен с нея, противеше се, стискаше я до болка, впил пръсти в меката и еластична плът и често я изпреварваше. Никога толкова, че да се отдели от нея. Накрая винаги я оставяше да го води както тя иска. Движеше се в отговор на нейните движения и често напълно й отстъпваше инициативата. Тогава чу как външната врата се отваря. Намериха кога, помисли той, без да обърне внимание кой влиза. Нямаше как да спре. Не и в този момент. Беше невъзможно. Намираха се в самия ъгъл на входа, сравнително далече от стълбището. Не беше сигурен какво от тях двамата се вижда. Със сигурност не беше много. Успя да се овладее, спря да се движи, притисна се към нея. Надяваше се, че който и да беше влязъл, ще ги отмине. През цялото време следеше крачките му. Беше някой от военните. Стъпваше тежко, стабилно. Не забави ход и не прояви интерес. Изкачи стъпалата към асансьора, отвори металната врата и потегли нагоре. Тогава те продължиха.

– Копеле!… Пепо е гадно копеле!… Знае, че имаме… И пак те напада…

– Казах му, че те обичам…

– Не ме обичаш!…

– Казах му, че ти ме обичаш…

– Не те обичам!…

Всичко продължаваше почти безкрайно. Изглежда никога нямаше да свършат. Сигурно защото през цялото време и двамата очакваха външната врата отново да се отвори. И да се появи другият военен, ако също беше се върнал. Беше й споменавал да навиците им. Движеше се бързо, със сила, дори със злоба. Накрая чу познатия звук, който тя издаваше вероятно с корема. Или идваше от по-навътре. При него нещата също се промениха. Още с първите тонове тя натисна бутона и нямаше връщане. Позволи си само да изръмжи няколко пъти.

– Пак не ме пазиш.

– Няма да те пазя.

– И той не ме пази.

– Гадно копеле се оказа, моят приятел!… Намразих го!…

Не беше сигурен какво се случи по-нататък. Дали останаха във входа още известно време. Или побързаха да излязат. Изпрати ли я, даде ли й пари за такси. Видя ли я през следващите дни поне още веднъж. Или тогава се срещнаха за последен път. Помнеше най-добре, че с Пепо се засякоха още на следващия ден пред блока. Гледаше настрана докато чакаше той да приближи. Удари го с юмрук в корема, без да замахне, но достатъчно силно. Отпусна ръце и ръката, с която нанесе удара, му се струваше доста по-тежка. Лицето на Пепо се изкриви от мъчителна гримаса, жилите на врата му изпъкнаха. Не издържа на болката и се приведе напред, без да го изпуска от поглед. Изглеждаше доста безпомощен. Накрая си пое въздух и бавно се изправи. До снощи беше най-добрият му приятел. Откакто се преместиха да живеят в блока с никого друг не е бил толкова близък. Дори говори в клуба за него. Ако имат нужда от още един човек да започне работа. Вече не беше сигурен дали някога въобще му е бил приятел. Оттогава изминаха доста години, и още не е сигурен. Спомняше ли си за него той продължаваше да го гледа както някога. Жалък, превит на две и все още не преодолял болката от удара.  

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.