Лангстън Хюз – Нека Америка да бъде отново Америка

RASSIM®, Два тона. # Живо и Мъртво, 2015. Холографският код на художника-урина, кодът на Земята – петрол върху хартия, 38 х 58 см.

 

Нека Америка да бъде отново Америка
Нека да бъде мечтата която беше.
Нека да е пионерът в прерията
Търсещ дом и свобода.
(Америка никога не беше Америка към мен)
Нека Америка да бъде мечтата на мечтателите –
Нека да бъде онази велика силна страна на любов
Където ни крале заговорничат, ни тирани лъжат
Или човек е стъпкван от друг.
(Тя никога не беше Америка към мен.)
О, нека моята земя да бъде земя на Свободата
Без корони и венци от патриотичен фалш
Където шансът е истински, животът е свободен
И вдишваме Равенство
(За мен никога нямаше равенство
Нито свобода в “родината на свободните”)
Кой си ти, недоволстващ в тъмнината?
Кой си ти, спускащ върху звездите завесата?
Аз съм беден, бял, излъган и разбит,
Аз съм негърът носещ на робството белегът.
Аз съм червенокожия изгонен от земята ми
Аз съм имигрантът уловен за надеждата търсещ –
И намирам същия стар тъп план
На кучешки живот, на силния слабия мачкащ.
Аз съм младия, пълен със сила и надежда,
Заплетен в безкрайната древна верига
На печалба, сила, на „грабѝ земята!“
На „грабѝ златото!“ Грабѝ за да си доволен!
На „Карай ги да работят!“ „Вземи парите!“
На притежаване на всичко за собствената алчност!
Аз съм фермера, закован за земята.
Аз съм работника продаден на машината.
Аз съм негърът, слуга на всички вас.
Аз съм народът, смирен, гладен, лош –
Гладен и днес, въпреки мечтата.
Бит и днес – О, Пионери!
Аз съм онзи, който никога не мина напред,
Най-низшия работник изтъргуван през годините.
И все пак, аз съм онзи който мечтаеше простички мечти
В Стария Свят все още слуга на крале,
С мечта толкова силна, истинска, смела,
Който дори и със силата си пее
Във всяка тухла и камък, във всяка преобърната бразда
Която е направила Америка това което е
О, аз съм онзи, който преплува морета
В търсене на заветен дом –
Аз съм онзи, който тръгна от тъмния Ирландски бряг
От равнините на Полша, от зелените английски ливади
И откъснат от Черна Африка пристигнах
За да построя “земята на свободните”
Свободните?
Казахте свободните? Не мен?
Едва ли е за мен? За милионите на помощи?
Милионите посечени, когато сме на стачка?
Милионите не получаващи нищо за труда си?
За всичките мечти, които измечтахме
И всичките песни, които изпяхме
И всичките надежди, които опазихме
И всичките флагове, които окачихме,
Милионите с празни ръце сега–
Освен една почти мъртва мечта.
О, нека Америка бъде Америка отново–
Страната която все още не е била
А все пак трябва е – страната, където всеки е свободен.
Земята която е моя – на бедния, на индианеца, на негъра, на МЕН
Който издигна Америка
Чиято пот и кръв, чиято вяра и тъга,
Чиито ръце в леярната, чието рало в дъжда,
Трябва да възвърнат нашата мечта.
Наричайте ме с грозни имена
Стоманата на свободата няма ръжда.
Заради тези, които живеят на други на гърба,
Нека завземем отново земята,
Америка!
О, да,
Отново казвам ясно,
Америка никога не беше Америка към мен,
И вричам се сега –
Америка ще бъде!
От разрухата и развалините на нашата гангстерска смърт,
От насилие и гнилоч на подкупи, измама и лъжи,
Ние, народът, трябва да изкупим
Страната, мините, горите, реките
Планините и безкрайните равнини –
Цялата зелена и прекрасна земя –
И да направим Америка отново!

1935

 

Превод от английска Бистра Желева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Фарс на фарса

RASSIM®, Корекции 2, 2002. Две паралелни видео прожекции, 17 мин. Фотография: Жан Люк-Крамат

 

#1 Будител по неволя оттук

Обръщението на народния писател към нацията и народа му е задължително на всеки национален празник. Днес е национален празник. Имаме обръщение.

Денят на будителите по необходимост е ден на народния писател. На този ден държавата, чиято функция е народният писател, почита в негово лице нямащите нищо общо с нея.

Този Ден на будителите обаче е по-особен за народния писател. Правителството, което го излъчи като народен писател, необратимо е навлязло де факто в период на междуцарствие. Оглеждането на народния писател за новата власт, която да продължи да го прави народен писател, е започнало.

Досегашната власт, лауреат на чийто орден е народният писател, започна да харчи социално. Народният писател също видимо почва да се пали и харчи за унижените и оскърбените, заставайки плътно на страната на слабите при липсата на яснота кой е следващият силен, имащ занапред да осигурява статута му на народен писател.

Денят на будителите 2020 е специален и защото народният писател има да промотира новия си роман. Денят на будителите 2020 някак естествено е поредният ден на пиара на романа на народния писател.

Най-особен е този Ден на будителите обаче защото будителят в лицето на народния писател принудително е у дома. В неговия случай пандемията – невидимата му пандемия – касае грантовете, държали го в последните особено тлъсти години за дълги периоди там, където не е тук.

Народният писател будител по неволя се обръща на този много специален Ден на будителите към народа си оттук.

 

#2 Фарс на фарса

След като числата на заразените тръгнаха нагоре, отново е на дневен ред пандемичният пиар. Покрилата се временно главна мутра поднови даренията за болници, мълчащият за протестите народен писател – пиара на новия си роман, издаден на гребена на първата вълна на вируса.

В това има несъмнена политикономическа логика. Вирусът доведе до по-нататъшно скокообразно отваряне на ножицата между богати и бедни и със сигурност ще продължи да я разкрачва. Изпробваният през миналата пролет пандемичен пиар явно става рутинен.

Ако всяко историческо събитие се случва два пъти – първият път като трагедия, вторият като фарс – то употребата на втората вълна на пандемията предстои да е фарс на фарса.

Всеки път се питам толкова ли са невзискателни бедните дори към дължимите им хляб и зрелища.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Demons Get Out!

RASSIM®, Мъртво, 2016. Изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 100 х 100 см.

 

На равнището на желанията – социално дистанциране.

На равнището на влеченията – корупционно свлачище.

Но корупцията е с характеристика на онтологически аргумент.

Падението е условие за земен живот и смърт, натрапено на Адам и Ева, превръщайки ги в първия когнитариат.

Желанията са положени върху липсата, докато влеченията кръжат около загубата на нещо, което никога не е било притежавано, може би райската градина Еден.

Но нека погледнем тривиално на нещата.

На равнището на желанието гражданите търкат хазартни талончета за един милиард годишно. На равнището на влеченията сега те търкат жълтите павета в триъгълника на властта.

Ако не мога да разруша света, ще го поставя в скоби.

Политически активизъм като симулирана пасивност на смърт в живота и живот в смъртта.

Натраплавото повторение не закъснява да се прояви в монотонното пропускане на целта. Разобсебването на обсебените в нови встрастявания, въплъщение и развъплъщение на Todestrieb.

Човешките отношения се градят на неразпознаване и масовата истерия на споделени нелоялности се изстрелва в лесни мишени, без да накърни прозопопеята на виновния свят. Протестите донякъде са като бедствието на Бланшо – променят всичко, оставяйки всичко непокътнато.

Трийсет години протести – и нищо, освен летящи павета в заскобения свят.

Две хиляди години и нито един нов бог.

Човекът е периодическо същество, протестите – също.

Все същата разплакана девойка, която целува предпазния шлем на полицая.Все същия постер – не съм платен, мразя ви безплатно (за психоанализата това означава обратното и обратното на обратното).

Все същите акселерирани възмущения през мегафон, по-скоро разговор между два грамофона, както в разказ на Кафка.

Протестите, както симптомите, идват от бъдещето и размножават вирусните си модификации в пандемия на булеанова алгебра

.Волунтаризмът е немислим извън обезопасен кордон, полицейски, санитарен, или пословичния намордник на финансов борд.

Безплатно ли мразят правдолюбците, след като капиталът не допуска нищо друго, освен наемния труд, надницата като единствено препитание и начин на живот?

Или оня тъп афоризъм, че ако не си в менюто, значи си под масата – това са мъдростите на канибалския капитал.

Във времена на there is no alternative (TINA) да се разчита на превратни моменти е със същата схема на виц.

Надянали медицинско-политически маски, те изглеждат евтина реплика на банкови обирджии.

И затова все същия стерилен и евтин ритуал на жертвопринасяне, където единствената жертва е ритуалът.

Все същите попържни, инвективи, хейтове срещу врага с многопартиен билет.

Още Русо е забелязал, че хората не искат да бъдат, а да изглеждат, перверзна хелио-мания в нищото на смъртта.

Все същото скоростно угояване на сапиенс-форми в един и същ винтидж дебил.

И как акселератският капитализъм няма да изглежда като най-естественото нещо на света. Все същият пренаселен Созопол, разяждан от морски и литературен планктон.

Ние вярваме, че е възможно да се съгласуват правата на камъните с правата на хората (Мария Шантелот) – това пише на табелата пред възстановената южна крепостна стена на Созопол.

Сега на жълтите павета това звучи като подигравка.

Протестите, флаш-мобове с вяла изобретателност в каскади на историцистки бестиарий, сякаш се канят да влязат в историята, която е друг подвижен гроб.

Сякаш фейсбук се е изринал на мегдана, аналогово и виртуално омешаване в дизюнктивен синтез, докато не го обърнат на право хоро.

Сякаш се провеждат пленери по творческо писане на открито, всеки се стреми да върже искейпистките линии на фльонга в знаменит афоризъм, ако не собствен, тогава цитат.

Дори самоожесточението им на „жълти жилетки” е мизерен цитат от приют за бездомни кучета.

Популистката гъзария винаги е имала проблем с аналната си фиксация, както маниашкият капитал в оцепенението на погълнат мъртъв труд.

Лаксативът на протестите е удобен за всички, клоаката трябва да бъде източена за следващите лайна в ангелски съпровод на невинни претенции.

С какъв дрескод са били Адам и Ева преди да ги прогонят от Рая?

Защо Падението-корупция-Verfall-Fall е условие за смъртността им?

Защо корупцията е травматичното наслаждение на въвлечените в смъртта?

Фиговият лист на лицемерие е дрескод на разкодираното влечение към смъртта.

Флашмобовете и протестите са носталгия по голата Дева на революцията, която както лаканианската жена не съществува.

Труд и капитал в извратено брачно съжителство разрязват сватбената си торта, за да изскочи платена стриптизьорка оттам.

Cutting-together-apart. Суперпозициониране на шантав квантов свят от светове.

Вие протестирате, ние работим, както казва нашенското момче, което много работи, но и много краде.

В мобилния гроб на историята няма друг вариант.

Това, което наричат задкулисие, е обсцьонната подплънка на всяка власт.

И нито дума за системното насилие на неолибералния ред, който няма как да бъде разтурен с евтини номера. Те просто искат каишката да бъде удължена.

Капиталът е едно нищо във фундаменталната фантазия за кражба на чуждо наслаждение. Само че Маркс не се е занимавал с изследване на кражби, а със схемата на абстрактна стойност без цена, стойност възможна само като обект на класови отношения и класова борба.

Но може би има промяна в спинозистката субстанция на супер-позициониране.

Може би това са новите множества в колективен крауд-сорсинг, мечтата на Антонио Негри и Агамбен, задаващите се общности извън диктатурата на предикати.

Както проповядвал свети Павел, няма значение дали си евреин, обрязан, мъж или жена, всички сме воини на Христа.

Истинският флашмоб е непредикативен, генеричен, в това е смисълът да се събличат голи, но генеричните множества на недоминация са моментен стриптийз, размината среща между Артемида и Актеон, между революционната Дева и мафиотските супервайзъри. Днешните политики са практикуване на садо-мазо игри. Мафията иска да свали правителството на мафията.

Всеки протест е комунистическа опасност, опит за държавен преврат на одържавената мафия и мафиотизираната държавност.

Демокрация на неконзистентни множества, където всяка тоталност е фалшива – наистина ли?

Както тоталитаризмът в спекулативно единство с държавата я обезсмисляше, подчинявайки я на партийната си вирилност, днес това не върши ли същото мафията?

Либералните политики в спекулативно единство с фашизираното задкулисие продължават да генерират мутренски дрескод, с който уж са приключили, както във вица за канибалите – приключихме с канибализма, вчера изядохме последния канибал.

Приключихме с мутрите, вчера подложихме последната мутра на фотошоп.

Политики на садо-мазо игри, просто защото при капитализма и трудът, и законите са порнография. Или както заповядва плеймейтката-доминатрикс: лятото ще настъпи, когато кажа аз.

Ние фланьорстваме в подвижния гроб на историята със спектакуларни флашмобове на неоткровение.

Тайните агенти се превръщат в революционери, революционерите – в тайни агенти.

Престъпниците актуват закони.Негодниците пледират достойнство. Бедните износват дрипите на своя ресентимент.

Бесни сме, казват те, и се изправят пред собствените си бесове.

Възмутени – от самото си възмущение. В политики на панаирджийско стрелбище профукват мишени вместо цел.

В йерархията на утешителни награди и тлъстия пай постмодернистите питат – кой разказ ще предпочетеш, сякаш става въпрос за анален сърбеж.

Предпочитам непредпочитанието на Бартълби, издигнато в предикат, Окупирай Уолстрийт, постави в скоби вулгарната цел.

Няма друга игра, освен да се включиш в играта, дори когато поставиш в скоби играта на Бартълби и Маларме.

И негодниците ликуват – протестърите се компрометират в несуверенен жест.

Хвърляли бомбички? Но единствената експлозия е заложена още в Библията, суверенността е едно нищо без запален фитил.

Протестиращите винаги имат право, но да възлагаш надежди на младите е консерватизъм, тяхната едипо-фобия само може да забавлява. Те са същите флашмоб-гробници на протектирана пустота, както мъртвите везикули моделират мозъците на живите мъртъвци.

Хелио-мания, холограми и селфита на виртуален принт в анимиране и деанимиране, наричано условно живот в постоянно себеотрицание на неусмъртим автомат.

В прицелването без цел силата на фалшивото е другото име за трансферентни отношения на йерархия и подчинение и извличане на принадено наслаждение от либидото-капитал. Гордеем се, че не сме животни, само защото човекът, това неопределено животно, е свикало всичката животинскост във въобразения си интериор.

Някога протестите бяха гладни, сега са гладнишки игри на глада за стероидни ММА бойци и импланираните им гаджета Барби.

Светци на влечението ли, друг път.

Влечението е вертиго на безразлична хидравлика за разсейване на интензивности. Недостижим атрактор на неатрактивни клонинги в пустинята на Реалното, на конверти в перверзна рекурсивност, край и отново, Финеган.

Някога страданията бяха аналогови на голи тела с вплетена концлагеристка тел.

Дигитално окабеленият разум днес е новата парадигма на концептуален затвор, но на кого му пука.

Бедствието няма грижа за нас, нито пък ние за него.

Протестиращите, в цезаризма на виртуална смърт, този път ще стигнат докрай, до самия край на носа си, носове на билатерални лица.

Ако бе възможно да се спуснем до равнището на това морбидно влечение, нямаше да е по-различно от слизането на Орфей в ада, винаги вече мъртъв в Евридика, или преизподнята на другата смърт от Йоановите Откровения, преработена от Августин и още по-учения Аквина, наказанието на другата смърт в преизподнята като основа на християнския ресентимент, до днешното превъртане на дискурсивни стрелки, влечението като жалък метапсихологически концепт в стила на Фройд, нали?

От тоталитарния невротизъм на репресираното желание до истерията на либидинална (поли)морфност и политическо хамелеонство – и само первертите знаят как да асистират наслаждението на Другия, дори когато се опитват да го вгорчат.

Елитите винаги са били перверзни, докато средните съсловия се препитават с вулгарност на психотична основа.

Cutting-together-apart.

Що не си таковате заедно чупката (в неправилен превод за елитарния вкус).

Вътрешното разцепление на субекта се пренася върху билатералните им лица.

Ние страдаме от хелио-мания, докато в слънчевия си арест сепарираме екскрементите на нощта.

Чисто е единствено отношението към смъртта.

Същества с билатерални лица и внушение за проектирана цел в постоянно пропускане на целта, докато се целим в изобилни мишени; травматичната среща с нищото на смъртта трябва да бъде постоянно пропускана, само това монотонно кръжене като повторение встрани от целта.

Толкова билатерални мишени и нито една еднозначна цел. Целта отхвърля лингвистичната форма във вентрилоквизма на един друг език, една друга смърт.Измирането не изчерпва смъртта.

Отменихме ритуала на жертвоприношение, вчера отсякохме главата на последния крал. Отменихме комунистическото минало, вчера лустросахме последния комунист.

Добре дошли в пустинята на пост-мутренската държава!

Но има малък проблем. В постигане на целта целите се самоунищожават, както работникът в битка с капитала фактически цели собственото си премахване.

Здравей и сбогом на жаждата за анихилация в порочния кръг на влечението към смъртта. Билатералните вторачени в революцията, която днес е възможна само като контра-революция. Вторачени в сиянието на справедлив полис като а-полисен, божие царство на земята като безбожно и т. н.

Злото в окото на прицелващите се в злото рикошира с онтологичен откат.

Когато бедните се откажат от класовата борба, тогава бесовете ще се заемат с това.

Хората се чувствали измамени. Но нали и измамниците се оплакват от същото. И нито дума за социопатията на перверзни желания.

Само влечението никога не губи ключовете си. Ето защо полицаят задава толкова солиден въпрос на бабката, тръгнала на протеста: Гробище, ти накъде?Но всъщност това е разговор между две гробища.

Встрастяване в мишени, за да се избегне целта – колко лесно!

Но може би целта е велика конституция, само за да се стигне до парадокса на Русо – как да се напише конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? И тогава писарите ще трябва да дойдат от бъдещето, същото бъдеще, което си обещават през цялото неотминаващо минало, насадени върху трупното и ентропийно равенство в хидравликата на влечението към смъртта.

Само политическа власт, произтичаща от народната воля, може да формира народната воля на първо място.

Карл Шмит също се обръща към парадокса на демократичното фундиране, както е очертан в Общественият договор на Русо:

За да оцени един възникващ народ здравите максими на политиката и за да следва фундаменталните правила на държавност, последицата трябва да се превърне в причина. Социалният дух, който би трябвало да е резултат на институцията, би трябвало да преобладава във фундирането на самата тази институция. И хората би трябвало да предхождат законите, в каквито биха се превърнали посредством самите тези закони.

Това се казва да поставиш каруцата пред коня, но фолк-психологията и нейните хари потър-социолози припознават само драйвърите на глупостта, докато прореждат екзит полове с игрите на щастие.

В темпоралните лупинги на бъдеще предварително време колко лесно да вмъкнеш дежурното броене на ротния старшина.

В кризата на наследяване като наследяване на криза гадаят генеалогическия елиминативизъм по черната жлъчка на възроден народ. Истинската история на неоткровение обаче е на депортираните без екзит.

Могат ли да пишат subaltern-копистите на Бартълби? Докато прогонват тираничната цензура, пропускат изолационизма на самото писане, алфавитната му импотентност като празник на буквите.

Субалтерните кобурги-киборги-комуняги-юпита-копелдаци могат да пишат само крепостни актове и транзакции в една интранзитивна псевдо-история с липсваща причина и цел. Писането като другото име на влечението към смъртта – това искат да забравят те. Писането на идиотизми – така разбират силата на фалшивото.

Развъждането на нови конституции-хора-юридическа скот би накарало нацистката евгеника и соцреализмът да потънат в земята от срам.

Но има малък проблем. Първо трябва да се прогонят бесовете. От човека в свинете отново в човека – другото име за влечението към смъртта. Екзорсизмът като другото име на жаждата за анихилация на свинечовеци, и разликата между промишленото агро-фермерство и нацистките лагери на смъртта е изличена, поне за такива като Хайдегер, мерцедесът на германския Geist.

Сега го правят с водни помпи, щадящи полицейски тактики или опаковане в медийни екскременти, какъв прогрес.

Данъците и смъртта, забравихте ли, и корупцията като дизайн на Dasein, която няма как да изчерпи тлеещия инфинитив на безкрайна тлееща корумпираност на човешкия род, както умирането не приключва смъртта.

Съдбата на крайността като повторение на влечението към смъртта, на вечно спящ Финеганю, проспивайки историческата съдба на спящия българин, един и същ зловещ сън, където дори бдението на Финеган, на нощните плажове, е безсилно…

Буда спи, кой Буда все пак? Прозвища и руини, реликти на мъртвешки свят, страдащ от хелио-мания, докато пишем със сенките на нощта.

Остава народът като последна пропусната цел. Този мениджър на биологическо семе и неговата дистрибуция в нощната похот на демографски подем. Нали чухте записа на един политик – само кур оправя тези неща. Биофилията като фалшив проблем, народът като предикат на държавата в некротична опаковка и либидален лубрикант. Синтетиката на народа, морфирала в полимери и силициев чип. Нали чухте съвета на постмодерния цар – сменете си чипа!

Ние сме плейбек на силициеви чипове, както царете – плейбек на генеалогически идиотизъм.

Или претенцията на постмодерния политик – връщаме справедливото неравенство – при което, ако можеше да го чуе Сократ, пак щеше да посегне към бучиниша.

Отечество, царство, република, и малко мутренски макияж – нали до това се свежда импотентният лифтинг на протестното опиянение, поредното пиянство на един пореден народ.

Но остава Законът. Законът, който се полага единствено в собствената си трансгресия, и тук прекрасно знаят и практикуват това, нищо че не са чели Кант и Фихте (не бих те ебал и не бихте, както е в безсмъртния стих анжамбман), те знаят как да се ебават на дребно и да разпердушинват закони, докато са замръзнали vor dem Gezetz.

Франц Кафка е пролетарски писател, той е казал, че капитализмът е условие на душата за трансгресивни негодници, спазващи правила.

Текучествени дифузни групи, временни автономни зони, и острови на омерзение в омерзителен архипелаг-гулаг.

Синове на пустотата, от какво се оплаквате? кой е вашия регион?

Изтръгнат от човешкото условие, артистът се превръща в странник, населяващ една чужда вселена: Аз скитам сам по Земята и Земята е оголена, пуста; през безкрайната пустота обезвъплътеният глобус… отплува (Льоконт дьо Лил).

Казано е преди епохата на дълбоки екологии, но тук те говорят със сталински детерминизъм как да се превърнем в нормална държава като на Запад, псовисващи балкански псета, плачещи чакали в покрайнините на селото, за да се отправят на гурбет при чуждия капитал.

И се надяват, че една девствена Конституция ще ги свика в чистата идентичност на нов Аушвиц-Освиенцим, в чисто отношение към смъртта.

Младите хора чоплят симптома си на невинност и го угояват в sinthome, светци на превратно Просвещение без Lichtung в отсвета на катастрофични звезди в dеs-aster, те са бъдещите офис-мениджъри на дигиталния Аушвиц.

Велика конституция, Велика Харта ли? Magna Carta е подписана между английските барони и крал Джон в Ръни мийд през 1215. Всъщност се касае за две Харти – Харта на свободите или Велика Харта и Харта на горите.Първата признава основни свободи на англичаните, включително habeas corpus, съдебен процес и наследяване (при вдовици), забранява изтезанията, дава свобода на търговски пътешествия, край на контрабандата на добитък.

Втората Харта включва възстановяване на правата на гората, протекционизъм на нормален достъп до пасища, камъни, дърва, гориво, храни, мед, ядки, гъби, билки и плодове. С други думи, Втората Харта защитава the commons, правата на материално препитание на хората, като осигурява свободен достъп до всички тези неща, смятани като гори.

Ако първата Харта многократно е отправна точка във визиите за народен суверенитет, справедливост и еманципация, втората Харта на commons, харта на гората, е пропускана, забравяна или игнорирана.

Именно, втората Харта на common-ализъм, която удобно бъркат с исторически сложилата се форма на комунизъм, за да изхвърлят и бебето от коритото заедно с мръсната пяна.

Полето на общото днес е поле на частнособственическа истерия, на реституции, на заграждане, заменки, корпоративна алчност, иманярство, бракониерство, контрабандни канали и трафик. Тази примитивна акумулация не е български феномен, а глобален – на локализиращи метастази.

Дали все още можем да говорим за обществен договор и в какви форми? Едно прогресивно ограничаване на социалното, при това с легална юрисдикция, от една страна, и с комерсиални отношения на частна размяна посредством пазара, от друга. Това е билатеризмът на обществения договор между билатерални мутри и бесове, за които наивно се допуска, че могат да бъдат прогонени.Тези дублирани сили на държавни и пазарни закони задушават споделяните жизнени светове на обикновените хора, атомизират индивидите и ги отчуждават от земята и нейните продукти, които би трябвало да са споделяни общо.

Днес всичко е капитализъм във все по-уродливите форми на легална частна собственост – дори и камъните, и билките, и горите, и всичко останало, прокарано през формата на стойността.

Формата на стойност, този надзирател пред портала на влечението към смъртта, превръща света в концептуален затвор.

Само че става въпрос за инфлуенсърите на дискурсивната слепота, нека ги изброим:

Милитаризъм (бойната машина на Дельоз).Спектакълът на Ги Дебор – културен империализъм.Биополитиките – не на геноцид, а на глобален омницид, пред който Аушвиц ще изглежда детска игра.

Това са не само трите основни прехващачи на принадена стойност, на социална рента и богатство, но и основните фактори за радикално прекрояване намодерността.

Фрустрираните желания на българина обаче имат друг адресат. Те пак се целят в сватбарски мишени на разваления годеж с капитала.

Мутренските влечения на бесове и демони се отмятат като анахронизъм, рецидив. И съчиняват одиозен исторически разказ за неуязвима България върху безорганното тяло на смъртта.

Истината обаче е билатерална като сдвоените им лица.

Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.

Вместо множества композирани от сингулярности в полето на общото – хибридни пара-военни формирования и сингулярни терористи по всички краища на света. Вместо щастливи срещи в креативен крауд-сорсинг – мафиотски връзки и картели с пъстро международно лого.

Билатералните искат унилатерална конституция и като землемери на Кафка уточняват – малко вдясно от центъра, малко вляво, тука има, тука нема, а центърът е кафкиански Замък от запуснати хаотични пристройки.

Докато все още оплакват тоталитарните опустошения, дори не забелязват уродливата асиметрия на собственическата си опустошителна маниакалност.

Ние сме в празното място между две бедствия. Може би в епифизата на закърнялото трето око.

Атаката срещу полето на общото е двойно лишаване в материален и политически план. Ние губим и правата, и гората си. И това се случва точно в момента, когато натикват в ръцете ни документи за собственост и изборни бюлетини. Реституцията е деституция. Правата са обезправяване.

Днес всички се борят за правото на права върху зачеркнатия терен на общото, върху изличената изначална суверенност. Хелио-манията е положена върху мраковете на нощта. Законът се разповива в трансгресията си на юридическо гурме.

В конкуренцията между двете големи системи на остойностяване и норми, между двете велики Харти на стоката и общото благосъстояние, едната Харта е отпаднала още в мига на сключения обществен договор.

Ето защо стоката е единица мярка за социална шизофрения за такива като Маркс.

А общото благосъстояние, commonwealth? То не е само физическото благо на гората, не е само общ брутен продукт, а съдружество, Gemeinwesen.

Конституцията няма да достави нито съдружество, още по-малко идентичност.

Аушвиц потвърди философемата за чиста идентичност като смърт (Адорно).

Бунтът е езикът на нечутите, но протестите са чуваемост без глас.

Протестите като либерално възражение в рамките на демократичен стандарт само усилват това, на което противостоят – подновено статукво като ред без справедливост. Те деактивират езика на бунта и на революцията в импотентен вентрилоквизъм.

Либералната демокрация е нашия враг, този капитало-парламентаризъм, както го нарича Бадиу. Невидимият враг зад изнежени цветни мишени, докато билатералните изкупват историческия си далтонизъм.

Обществото на спектакъла може да сведе всеки протест до пасивно консумиран образ.

Спектакълът е фетишизъм на капиталистически отношения, цинично отрицание на некапиталистически начин на живот.

Дори поетите на нищото, както ги наричаше Сартр, не избягват подозрението, че са подведени от счетоводния алгоритъм на буржоазна мерзост.

Революциите са невидими и неразличими, както Отсъстващото в звездния пасианс над нас, върху което налагаме антропоморфна цедка. По-банално, те са отсъстващото червено мастило, както в оня виц за изпратения на каторга в Гулаг, уговорил се за нормалните неща да пише със синьо мастило, а за нередните с червено, и в първото си писмо той пише в синьо, че всичко е окей, хората са щастливи, магазините са пълни и единственото, което липсва, е червено мастило.

С какво мастило Капиталът на мъртвия труд, автентичната некрофилия на капитала, ще легитимира анорексичната Конституция на живите мъртви, не е трудно да се отгатне. Капиталът – този велик мастурбатор срещу порно-видеото на мъртвия труд, както маркиз дьо Сад е мастурбирал срещу купища златни лири-стерлинги, фундаменталната фантазия на света, това самозадлъжняване на бог и държавата, кредото на кредита, на публичния кредит като държавни дългове в частни ръце, когато парите приемат голо подобие на капитал и на свръхпродуктивен капиталов дълг, колкото по-голям, толкова по-малък, също като Алиса, която не смогва да настигне растежа си, винаги по-малка от лихвата на растежа, в крайна сметка произходът на капитала като анална мистерия.И тогава слънчевите ануси ще изригнат задружно, enjoy!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Въпроси за Ботев

RASSIM®, Sea Black, 2015. От серията СОЛ, 2020-2009. морска вода върху хартия, 70 х 100 см.

#1 Петър Симеонов: „Никой няма интерес да пропагандира в училище идеи против властта“

Христо Ботев бил ли е анархист? Или по-скоро политически близо до това политическо движение? Каква е била връзката на Ботев с анархизма?

Петър Симеонов: Не е правилно да го наричаме анархист, защото по неговото време самите анархистите не са се наричали така. Но изглежда Ботев е бил близък не само с идеите, но дори и с личностите на анархизма от своето време. Документирани са връзките му с Нечаев, споделя идеите на Бакунин, цитира Прудон… Колко по-близък до анархизма би могъл да бъде може би най-будният младеж от България по него време?

Според вас може ли да определим Христо Ботев като националист? Какво различава националноосвободителното движение през XIX век от сегашния български национализъм?

П. С.: Както по отношение на анархизма, така и по отношение на национализма е трудно да мерим с днешния аршин. По времето на Ботев огромната част от Европа и света принадлежи на една или друга империя. Под влиянието на доминиращата буржоазна класа, еманципацията на народите приема формата на национална държава – без това непременно да е била целта на борците за свобода. Една част от тях несъмнено са били националисти във всеки съвременен смисъл на думата. Например един Стамболов, близък приятел на Ботев в определен момент, се нарежда сред най-жестоките диктатори на „свободна“ България. Същевременно можем доста убедено да твърдим, че тази България няма почти нищо общо със свободата, за която се бори Ботев, че и, ако щете, Левски например.

Така нареченото националноосвободително движение всъщност не се е наричало така. БРЦК не е „националноосвободителен“, а „революционен“ комитет. Тези хора са се имали преди всичко за революционери, а не за националисти. Днес огромната част от българите ги припознават като националисти, защото живеят с илюзията, че върховната цел и крайният успех на делото им е създаването на България. И докато за целта може все пак да се спори, то за резултатът от делото им няма съмнение, че е един, меко казано, неуспешен опит за борба. А България, в която се кълнат днешните националисти, е създадена от най-жестоките империи на времето си, начело с Русия. Ако Ботев и другарите му бяха успели в делото си, вероятно същите тези империи биха се съюзили, за да помогнат на Османската да ги смаже, както е ставало неведнъж в историята.

Тук може да говорите и за идеята за Балканската федерация. Нали се представя това движение като чисто българско националистическо, а всъщност е имало различни течения, сред които беше и течението за една всеобща социалистическа балканска федерация. Какво отношение към това е имал Ботев?

П. С.: Имало е различни тенденции и, вероятно, различни позиции от едни и същи хора по различно време. Със сигурност поне Каравелов в определен момент проповядва идеята за Балканска федерация. Със същата сигурност, по него време хората вече са се делели, ако не на нации, то на народи. Но изглежда добре са съзнавали безсилието на отделния народ пред мащабите на подтисналата го империя и нуждата от обединение на народите. Но аз нямам основания, вероятно защото не съм добре запознат, да твърдя, че Ботев е пропагандирал открито идеята за федерация на Балканите. Това не е и в негов стил – точно както анархистите не пропагандират непрекъснато идеята за световна конфедерация. Напротив, Ботев изобличава тежкото положение на българите и сочи виновниците за него. Това е неговата рецепта за решаване на проблемите. А народ, който успее да си реши тези проблеми, сам ще прецени дали е най-добре да прави федерация или в нещо друго. За съжаление и тук изглежда е прав. Вече близо век и половина нашият народ уж е приключил с въпроса за федерацията, има си „своя“ държава, но не успява да излезе от тежкото положение – явно това е по-сериозният проблем.

Какво чувствате като видите лика на Ботев придържан от фашистки хулигани, разни патрЕоти и попове?

П. С.: Ботев не е икона, та да го пазим „чист и неопетнен“. Така че не чувствам нищо, когато някой си го нарисува на… каквото намери за добре. Не може да се обръща внимание на всеки глупак или мръсник. Хората правят много по-лоши неща, от това да си татуират известни личности по нецензурни места. Бих предпочел хулиганите да не бият и изнасилват, патриотите да не продават и майките си, а поповете да не лъготят хората. Пък ликът на Ботев да си го носят със здраве.

Логично ли е една неолиберална държава като сегашна България да си присвоява лика на революционер като Ботев и да го превърне в национален герой? Сега във Франция се обсъжда дали да превърнат Рембо в национален герой и има разпален дебат по темата, тъй като той е защитавал комуната на времето. Подобен случай ли е Ботев?

П. С.: За съжаление не познавам случаят Рембо, но съм доста уверен, че това, което се случва с Ботев, Левски, Капитан Петко и други „национални герои“ е правило, а не изключение. На властта е най-удобно борците за свобода да бъдат превърнати в борци за държавността. Примерно Ботев, който е демонстрирал пълно презрение към всякаква власт, собственост и държавност, днес е ограбен от собствените си думи, обезличен до „високо чело“ и „мила ми Венето“ и… обесен на стената на всяко училище.

Как се преподава Ботев в българските училища? Не съм израсъл в България, но си представям, че фигурата му се преподава на децата все едно той е бог, пред който всеки истински българин трябва да се прекланя. Така ли е?

П. С.: Бог не е точната дума. Заради огромният му талант и неоспоримото му място в българската литература, Ботев не може да бъде подминат. Но начинът, по който се изучава (както, впрочем, и всеки друг автор), успешно кастрира словото му. От една страна учебният материал е подбран върху по-патриотичните стихотворения и статии. Но от по-важната, друга страна, Ботев в дете на своето време и своята среда и не може да бъде добре разбран извън тях. Няма как да разбереш идеите на някого чрез думите му, без да знаеш на кого говори и да познаваш духа и делата на времето. За съжаление цялата нескопосаност на образованието в България силно помага за замъгляването на Ботевото слово. Би могло да бъде иначе, но никой няма интерес да пропагандира в училище идеи против властта.

Според вас хората четат ли Ботевата поезия критически или като псалом или молитва, която трябва да се научи наизуст и да се повтаря, без да се замислят върху думите на поета?

П. С.: Дори четени като псалом, думите на поета са силни и си заслужава да бъдат запомнени. Но много по-полезно за душата (а и за народа) би било, ако се четат с разбиране. За съжаление това изисква познания, далеч надхвърлящи гимназиалния образователен курс – на мен самия не ми достигат много от тях. Те биха могли да бъдат преподавани заедно с Ботевото творчество, но по понятни причини това не се случва. Другият начин би бил човек да търси алтернативни източници и анализи на творчеството на поета, но такива много трудно се намират и още по-малко хора, като че ли, биха ги потърсили.

#2 Владимир Сабоурин: „Сегашният БГ национализъм е платен от руския империализъм, спрямо който Ботев ясно се е отграничил“

Христо Ботев бил ли е анархист? Или по-скоро политически близо до това политическо движение? Каква е била връзката на Ботев с анархизма?

Владимир Сабоурин: Моите отговори са по-скоро на поет, отколкото на българист: за мен поезията на Ботев е анархистка, каквато е поезията на Рембо или ранния Хуго Бал.

Според вас може ли да определим Христо Ботев като националист? Какво различава националноосвободителното движение през XIX век от сегашния български национализъм?

В. С.: За да има национализъм, трябва да е налице национална държава, каквато няма по времето на Ботев. Той НЕ е и няма как да е националист. Сегашният БГ национализъм е платен от руския империализъм, спрямо който Ботев ясно се е отграничил.

Тук може да говорите и за идеята за Балканската федерация. Нали се представя това движение като чисто българско националистическо, а всъщност е имало различни течения, сред които беше и течението за една всеобща социалистическа балканска федерация. Какво отношение към това е имал Ботев?

В. С.: Ботев е поддръжник на Парижката комуна и на нейните идеи, мислил е освободителното движение като социално, а не националистическо.

Какво чувствате като видите лика на Ботев придържан от фашистки хулигани, разни патрЕоти и попове?

В. С.: Повръща ми се, боли ме, страх ме е.

Логично ли е една неолиберална държава като сегашна България да си присвоява лика на революционер като Ботев и да го превърне в национален герой? Сега във Франция се обсъжда дали да превърнат Рембо в национален герой и има разпален дебат по темата, тъй като той е защитавал комуната на времето. Подобен случай ли е Ботев?

В. С.: Ботев е доста сходен с Рембо. Превръщането на Ботев в централна фигура на националната идеология е насилие срещу поета и социалния революционер.

Как се преподава Ботев в българските училища? Не съм израсъл в България, но си представям, че фигурата му се преподава на децата все едно той е бог, пред който всеки истински българин трябва да се прекланя. Така ли е?

В. С.: Не съм учил в БГ училище, не знам. Въпросът е резонен, от това реално зависи как се чете Ботев.

Според вас хората четат ли Ботевата поезия критически или като псалом или молитва, която трябва да се научи наизуст и да се повтаря, без да се замислят върху думите на поета?

В. С.: Поне достъпът до елитните гимназии и университетите през „темите“ по литература прави поезията на Ботев трудна за свободно четене, четене, независимо от държавната национална идеология.

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

Златомир Златанов – Докато наблюдаващият офицер спеше

Хубен Черкелов, 2000 тайвански долара, Чан Кайшъ, 2020

 

 

Влечението към смъртта въплъщава енергията на повторението.
Целта на това абстрактно влечение е постоянно пропускане на целта, оттам и травматичното наслаждение, този протагонист на истината.
Влечение като чиста негативност или радикална крайност, априорно условие – тази tabula rasa на всички фантазии, която разчиства основата за всеки истински етически или политически акт. Има ли обаче такъв акт?
Всяка нормалност е вторична нормализация на това изначално разместване на влечението към смъртта. Само чрез стресиращия опит за върховната пустота на всеки позитивен ред на нормалност се отваря пространство за събитие.
Светът е обърнатото лице на един ад, нещо като остров Санторини, кацнал върху вулканичен разлом.
Но ние сме забравили, че сме войници на космоса, всячески се стараем да забравим бога на забравата.
Страда Йов, защото му е отнето всичко, но страда и Проповедника на Соломон поради твърде многото дадено.
Периодическите кризи и сътресения са болестни симптоми, но и ускорена симплификация на една много по-дълбока травма, твърде древна при това.
Днешните протести дистрибутират енергията на безславни реминисценции в тяхното раз-архивиране на разсеяни хетерогенности.
Модерната държава трябва да защитава както субективните права и избори, базирани на собствена индивидуална воля и частна собственост, така и идеята за социална справедливост, което само по себе си е парадокс.
Държавата е вътрешно разцепена между легалност и не-легалност, но така раздвоени са и самите индивиди.
Модерната визия за законност включва незаконното, законите са едновременно валидни и невалидни.
Днес не се управлява чрез подчинение, а като се вземат под внимание субективните права, които са вътрешно раздвоени, това е управляемостта на модела Фуко – защо?
Формата на субективни права е насочена срещу самата себе си, една форма анулира това, което е създала друга, при това на същия принцип, субективно самоволение. Субектът на собствена воля се превръща в обект на безкрайна управленска активност, в която трябва да бъдат съчинявани все нови и нови права, за да премахнат ефектите, вредни за свободата, на други по-стари права.
Това е логиката на буржоазната governmentality по Фуко. Понеже това е управление чрез права, то управлява субектите, като усилва свободата им. Свободата на собствена воля прави субекта управляем, той не е оттеглен от управление, а във висша степен изложен пред него като субект, който съществува чрез управление.
И резултатът е противоречив както за управляващите, така и за управляемите носители на права.
Кой кого управлява – това ли е истината за протестите?
Истината е, че точно властимащите са с орязани граждански права.
Правата в модерния смисъл са контра-права, права на протестиращи и контра-протестиращи, плажуващи и контра-плажуващи, както видяхме на плажа Росенец.
Нещо се е променило във визиите за управление, политики и правосъдие, и ние не сме способни да го схванем, освен несъзнавано, несъзнаваното като нереализирана интелигентност.
Ние залагаме повече на несъзнаваното, отколкото на интелигентност, чието друго име е страст по невежество.
Това управление е корумпирано и авторитарно – но тези предикати само затлачват един по начало сгрешен модел, тоест липса на такъв.
Демокрацията е аморфна, единствения политически режим, който съзнателно се опълчва срещу своя евентуален фундамент, приемайки го за заплаха.
Демокрацията открито признава идиотския си транзитивизъм – избори на всеки четири години, въртележка на властовите идиоти.
Слугинажът като антропологическа истина за човешкия вид няма да бъде премахнат така, но може да се приведе в поносим вид.
Днес се управлява чрез неуправление, постига се стабилност чрез нестабилност, законност чрез съобразяване с гражданските права като легално защитени частни интереси на универсализирана себичност, тоест незаконност.
Всяко генерализиране на права и закони води до импотентно овъншняване, което прикрива нереализирания им вътрешен антагонизъм.
Това се видя с джиросването на акциите на футболния отбор Левски. В закона имало пропуск. Не, напротив, самият закон е легализиране на пропуски, случаен набор от цитати на собствената си разцепена структура и трансгресия.
Права имат и тези, които не обитават в правото, дори в повече права от правоверните блюстители на закона. Престараването на едните е компенсирано със свръх-имунитет на другите.
Имаш правото да участваш, но и правото ти на неучастие трябва да бъде взето под внимание, съобразено (considered).
Кой ще арбитрира? Всички символни авторитети днес са в упадък; частните желания, интереси, воли, претенции, самоограничавайки се едни други, не извеждат до общ хоризонт.
Демокрацията е аморфна по начало, където аморфното изисква аморфност, политиките и правните пледоарии са неопределени и демагогски.
Френската революция отпуши идеята за равенство и еднакви права, за да бъде всичко това опошлено в ресентимента на дребните съсловия и в идеологизираните аспирации на самовстрастяващи се фашизми и тоталитаризми.
Тоталитаризмът е равенство без свобода.
Либерализмът е свобода без равенство.
Тоталитаризмът е трибунал, либерализмът – кастинг.
Тези аксиоми са като щипки на омар, произвеждащи вътрешно разцепени индивиди, агенти на дифузни текучествени групи, заместили синтетиката на предишните аналогови класи.

Свобода и равенство репрезентират това, което Адорно наричаше “контекст на свобода”.  Апелира се към тях, без да се разпознае, че принадлежат към сферата на циркулация, снабдяването с дребнобуржоазни блага, а не към антагонизма на труд и капитал, в което и се състои вътрешната връзка между свобода и несвобода в модерните общества.

И тогава какви политики, след като марксистката “база” е отречена като остаряла?

И досега не се схваща, че либерална демокрация е оксиморон. Норберто Бобио е цитиран да твърди, че борбата между либерализъм и демокрация е борба между хегемонията на  свободата над равенството, от една страна,  и на равенство над свобода, от друга.

Свобода и равенство са антитетични стойности, в смисъл че никое от тях може да бъде напълно реализирано, освен с цената на другото. Либералното laissez-faire общество е неизбежно неегалитарно и егалитарното общество е неизбежно нелиберално

Има само една форма на равенство – равенство в правото на свобода, – не само съвместима, но и изискуема от самия либерализъм

Проблемът пред хибрида либерална демокрация е фактът, че тъкмо защото  имаш право на равенство не означава, че имаш ресурса да се наслаждаваш на конкретно упражняване на това право, и тази празнина трябва да се запълни с процедурно тяло от правила.

Постоянно сменящите се демократични процедури, понякога плод на искрени усилия да се придаде мощ на социалното тяло от тела, усилват подозрението, че това са лицемерни, формални и дефектни мерки, хвърлящи в отчаяние.

Свободата означава гражданство, правото и задължението да участваш директно в политическите решения. Свободата означава интегриране в общността.

И тук пътищата се разделят – либерализмът изисква частника-индивид в изолация, студената калкулация, чистия икономически интерес, който неподкрепен от политическа отговорност, се превръща в бедствие

И тук това бедствие се състоя в най-лошия вариант на мафиотска безскрупулност, вулгарност и цинизъм.

Ако актуалните олигарси бъдат неутрализирани, какво ще се промени?

Ако това правителство подаде оставка,  неолибералният модел ще се смени ли, след като вече се е наложил повсеместно по целия свят още от времето на Татчър?

Несъзнаваното недоволство на масите ще реализира ли своята интелигентност?

Още Дельоз знаеше, че фашизмът е процес без цел и обект.  Фашизмът  се провали в морбидното си влечение към смъртта,  но угрозата му не изчезна, по-ужасяваща от призрака на комунизма.

Политиките днес се декорират с фашизиран естетизъм, управляващите поддържат дрескод на артисти, амплоа на смешници, една Мона Лиза с мустаци.
Универсалното неразбирателство е дистрибутивната решетка, която позволява на всеки да се конформира, и това действа много по-ефективно от тоталитарната уравниловка.
Някога те бяха външно съгласни, за да са несъгласни вътрешно в симпатизантско дисидентство, днес е обратното, но ефектът е същият – днес биваме държани в подчинение чрез собственото си неподчинение, управлявани чрез собствената си фриволна неуправляемост.
Опустошението е пълно. Обект-причината на желанията, това илюзорно богатство, agalma, се харчи заедно с пустотата (void, ouden). Сократ е знаел добре това при отношенията си с Алкивиад.
Няма удовлетворени желания, има само желания за желаене.
Универсалното неразбиране позволява на всеки да е съгласен с несъгласието на другите.
Ако можеха да се разбират, хората щяха наистина да са несъгласни, както е в любовта, както е при Сократ с Алкивиад.
Пълната некомуникабелност е благодатна почва за комуникация, от която всеядните медии профитират.
Задачата на държавата е да поддържа поносимо неравенство, като поощрява субективните права, основани на самоинтерес и избор, но с парадоксалния резултат да деполитизира техните носители.
Изолационизмът на големи политики ражда авторитарни чудовища. Обратно, популистките политики доставят фетишистки разцепения субект на безпринципност и корупция.
Какво искат те ли? Морално чисти диктатори или корумпиращ терор на вежливост?
Проблемът е в самата им раздвоеност. Съвместяват социално участие и частен избор като коалиционни партньори на самите себе си и се превръщат в саморазпадащи се коалиции, заради което се самопрезират и проектират това презрение и върху институциите.
Да решаваш екзистенциалните си терзания със социална демагогия е гадно, да заместваш тези терзания с идеологически пълнежи – също.
Днес липсата на идеология е идеология в чист вид, както пледира Жижек.
Ето защо гражданското общество е толкова презирано, защото е носител на един деидеологизиран конфликт на импотентност и пасивност. Ницше ги е презирал, а сега го правят тези, които се смятат за държавници и истински мъжкари, способни да налагат волята си, да създават ценности и закони, докато не се проумее, че става въпрос за други импотентни смешници.
Разбира се, трийсет години те прехвърлят собствените си дефекти върху дефектите на тоталитарния режим, съответно на демокрацията, без да забележат своята зависимост от самоналожените трансферентни отношения на гравитиращи тела.
Е, вече го осъзнаха и мигновено го комерсиализираха в търговия с влияние – кой неповлиян би я изобличил?
Само до корупция и грабежи ли продължава да се свежда всичко? Не станаха ли твърде много оплаквачите на социални тъги и неволи, нещо което се е струвало подозрително още на Пенчо Славейков?
Йов или Соломон? Къде се корени потресната социопатия на човешкото общежитие?
Защо не измислят нещо ново? Няма го робският морал на Ницше, но защо приемат анонимната корпоративна рамка, политико-юридическата машина на държавата, работеща на празен ход, в която призракът на робския морал тържествува?
Корупцията е навсякъде и на всички нива – звучи твърде опортюнистично, нали?
Тогава доведете Сталин или неговите пародии, както се видя при нахлуването на прокурорски екипи в президентството.
Ако ще е половинчато правосъдие, по-добре никакво, както е в света на кафкианските герои.
Щеше да е хубаво светът да е по-добър и стабилен, корумпираната по начало човешка природа да бъде поправена.
Но това е невъзможно и всички го знаят в просветения си фетишизъм.
Протестите са сведени до деполитизиран фитнес. Страхът от радикални решения и промени е толкова повсеместен, че дори не се забелязва.
Това е по-скоро екзорсизъм на зомбирани духове, докато култовото божество на капитала остава непокътнато.
Френската революция отключи гражданско общество като чезнещ посредник на политическото, но това цивилно общество на права и свободи самото е политически конструкт поради скрити себични причини.
Егоистичните волунтаризми се нуждаят от държавна санкция и протекция. Това е парадокс, какъвто е залегнал и в основата на модерната държава – да прави възможно социалното участие, както и да позволява частни индивидуални избори.
Всички са ощетени и всъщност никой не е. Универсалното продължава да се разминава с партикулярното.
Какво ни казва модерният господар?
Аз не експлоатирам директно никого, аз го принуждавам да приеме форма удобна за експлоатиране.
Претенцията ни е да бъдем нормално експлоатирани, след като несъзнаваните корени на труд, език и наслаждение са недостъпни, освен в евтини демагогии.
Оставени на себе си, слугите упражняват собствената си воля (Eigenwille) фриволно като лакеите на Гогол.
Масите протестират с цел да бъдат избавени от върховна непоносима цел, примерно комунистическата хипотеза. Така работи влечението към смъртта на празен ход, измиране неспособно да изконсумира смъртта.
Вулгарното превъзходство на десните неолиберали репликира виктимизираното изтощение на низшите съсловия.
Само силните ли са в състояние да налагат стойности и ценности? Защо простолюдието е свързвано неизменно с пасивност и безволевост?
Още Дейвид Хюм се е чудил как малцина могат да управляват мнозинството.
Политиките днес запълват с фетиши структурната празнина, конституираща невъзможната истина за себе си.
Липсваща причина ли?
Повече се тревожат за отсъстващи стоки, отколкото за отсъстващия смисъл.
Отдушникът е консуматорската стихия, която всъщност е капан за доброволно самопожертване, фетишистка форма на влечението към смъртта.
Когато липсва класовата борба, нейният заместител са спортът и политиките като спорт в една анонимна корпоративна среда на злобна конкуренция.
Днешните спортисти са корпоративни агенти, днес всички спортуват, treiben Sport, но Trieb е името на влечението.
И наистина протестите дегенерират на фенска база. Фенските маси искат треньора да бъде сменен, но не и играта, защото не познават друга игра, освен тази на капитализъм.
Експлоатацията е нещо повече от извличане на принадена стойност, съответно принадено наслаждение. Експлоатацията разкрива радикалната неконзистентност на липсващата причина, тоест самоотнасящата се негативност на труда, доколкото този труд е поместен в нарешетената структура на несъзнаваното – където ти виждаш Изход, аз виждам празнина.
Смисълът е перфорация на невъзможни истини – където ти виждаш връзка, аз виждам разнищване.
Радикалната неконзистентност на липсващата причина, в случая самоотнасящата се негативност на труда, е поместена в пробитата структура на несъзнаваното.
Дори да не е така, тук третират трудът като благо, което някой ограбва. Реалната експлоатация е предшествана от нещо, някаква безизходица, дала повод на такива като Лиотар да заявят, че ние самите искаме да бъдем експлоатирани, както го желае жената, която не съществува, за да се измъкне от своята аморфност. Твърде цинично, с което Лиотар си е заслужил презрението на левичарите.
Ние се привеждаме в екзистенция чрез експлоатация, неолибералният трик се състои в това да го приемем като самоексплоатация, само-мениджмънт на гадния език на юпитата, които още Дельоз е презирал.
Забравете Аристотел, общото благо и общият интерес не съществуват. Стремежът към щастие е стремеж към вулгарност на дребнобуржоазните съсловия, както много добре е знаел Флобер. Светът днес е на световна дребна буржоазия, свят на унилатерално различие, на еднопосочна вулгарност.
Всеки ден се натъквам на нещастни физиономии като моята и опитът ми подсказва – те са нещастни, не защото са бедни, а защото не са богати.
Да, те са безсилни и изтощени, и веднага услужливо ще им пробутат още права, втора и трета употреба, втора или трета пресност. Права, които виктимизират и обезоръжават, дори за да не помислиш за революционен възкресенски субект, защото, нали, как ще изкарат зимата, как ще изкарат кризата, всичките кризи на капиталистическия свят.
С революциите е приключено, по-добре либерален консенсус на взаимно самоощетяване и саботаж, нали така функционира пазарът – днес държавата е заместена от пазар.
Протестите са вулгарни и без послание, нерефлектирани спазми на влечението към смъртта, обезопасен кондомен фашизъм от сингуляризирани фашизми, шоу, маскарад, процесия на нарцистични селфита.
Властта днес е толкова произволно нещо, че може да бъде оправдавана със същите аргументи, с които я заклеймяват. Представете си това като саморазплитащи се Боромееви възли – където ти виждаш снадки, аз виждам разрив.
Интелигентният дизайн се оказа поредната фетишистка заблуда на модерните общества.
Ако бе по-цинична, властта щеше да каже – но за какво протестирате, вие управлявате и сте управляеми чрез правата си, ние само ви разчистваме терени за тази цел.
Днешните войни, размирици и протести са подли и вулгарни в същия стил, сублимация на корпоративни ценности, налагане на ценности, които никой не е искал.
Колективното несъзнавано е другото име на господарски дискурс.
Общият интерес днес се състои в това да отричат, че имат общ интерес.
Тоталната дума на Маларме е отсъстваща виртуална точка на референция, чистата нереалност и структура, която тегне над нас.
Разбира се, структурите не маршируват по улиците, но те са причината хората да го правят.
Кои структури, след като съдържат неусвоим и неозначен елемент?
Ние първо трябваше да кажем Не на корпоративните структури, макар и децата вече да знаят, че това е невъзможно, защото в един превратен смисъл това е същинският смисъл на технологично обрамчване (Gestell) и окабеляване на мозъци, от които не знаем какво ще произлезе, не го знаят Мъск, Безос, Гейтс, Зукърбърг, за дерибействащите български олигарси да не говорим.
Днес писането е подведено под софтуер като функционален аналог на идеология – ние трябваше да кажем Не на това писане, но всъщност сме се превърнали в негови машинални агенти.
Принцът на Макиавели е заместен с Принц на тълпите и въпросът е за тълпите, а не за принца.
Утопията на Антонио Негри за сингуляризирани множества на колективен крауд-сорсинг, както е при социалните мрежи, бе компрометирана – войната, мафията и тероризмът се пренесоха в мрежите. Продуктивните прото-комунистически множества се оказаха безпомощни под корпоративния гнет. Оставени на себе си, ние сме анонимни фашисти и партизани на автономното.
В съня на Джем, както го описва Андрич, той иска да обитава между свободни и анонимни хора, което за псевдо-етническия Доган би било кошмар. Докато наблюдаващият му офицер спи, този анти-Джем отглежда домати.
А какво за останалите заложници на суверенното, докато се надцакват с евтини номера и с лакейско презрение един към друг?
Или светът ще постигне суверенност без узурпация, или ще си остане все същото царство на Злото.
Тоталитарната команда е разпознаваема и когато бе отменена, правният мир рухна, тъй като не познаваше друго начало. Законите бяха деконструирани и оплетени в разнопосочни сигнали.
Либералният флирт със законите ни излезе през носа – можеш да съдиш всекиго без да осъдиш никого.
Социалното и политическото бяха умишлено разграничени под предлог създаване на цивилно общество, за да се получи обратният ефект на социално разслоение и перманентна гражданска война.
Под предлог, че се дава предимство на можещите като меритократско съсловие, това всъщност бе легализиране на грубата сила и вулгарността.
Класите са изчезнали, но делението е останало, и ако между поколенията е сключен таен завет, той е завет на беззаветност като криза на наследяване без наследство.
Сен Жюст е бил прав: когато няма революция, нито добродетел, тогава корупцията управлява върховно. Наслаждавайте се!
Командата на суверена като понятие на закона се е оттеглила и сега наистина си играем със законите като с детски играчки, осъществили месианизма на Агамбен avant la lettre.
Няма позитивен закон, структурната негативност на закона трябва да бъде разучена и усвоена като в психоаналитичен сеанс.
Съдът днес е повече психоаналитичен фарс, отколкото правораздаване.
Правният мир е в спекулативно единство с присъщата си негативност (пословичните дупки в закона) като негова исторически разгърната онтологизирана същност, самоотнасяща се негативност, каквато се разкрива в произходите на труда и езика, политиките, навсякъде.
Юридическото е де-юридизирано.
Политическото е деполитизирано в името на неясен обществен интерес, съставeн от частни себичности.
Законът е станал терапевтичен, свързан непризнавано с перверзно наслаждение като политически фактор, ето защо перверзният ще върши това, за което невротиците могат само да мечтаят.
Това е един нов отвратителен свят.
Няма специфичен суверен, който да се идентифицира като автор на правилата и законите на Европейския съюз, оттам и цялата неразбория и комизъм.
И тогава националните суверени се залавят за работа, както си знаят.
Законите са шиболети с минимално съдържание и максимум амбивалентни интерпретации.
Юридическите термини са латинизирана вакханалия с цел да неутрализира отворената текстура на обичайния език. Самодоволството на експертно знание прелива в собствената си некомпетентност.
Психоанализата е анти-откровение, правните закони – също.
Суверенността е Нищото (Батай). Ще е жалко да бъркаме това нищо с вулгарните си изпълнения и все пак вършим точно това, дори когато знаем какво вършим.
В нищото на суверенността е положено яйцето на лебед, от което няма да произлезе полет.
Но не е ли същото нищо капитализмът, съвпадащ със собствената си акселерация, която само ако стагнира за момент, този капитализъм ще изчезне – онтологията на неговото възпроизводство е положена върху нищото.
Както картезианското когито изключва съмнението, като се полага на бог, така трудът изключва своята негативност като се полага на капитала, който пък трансформира фикцията на труда в квантифицираното му видоизменяне като работна сила.
В това ретроактивно полагане на предпоставки (Setzung der Voraussetzungen, positing the presuppositions) светът колабира, движейки се напред, но всъщност на обратен ход – симптомите идват от бъдещето.
Симптомът е опората на твоя живот – премахнеш ли го, загиваш и ти.
Където ти виждаш бъдеще, аз виждам овкусени симптоми.
В това е проблемът – в неразрешимия антагонизъм между труд и капитал, между влечението към смъртта и некро-политиките, произвеждащи живи мъртъвци.
Това е мъртвешкият танц, на който са се хванали не само жалките олигарси.
Но на нас ни се внушава друго – демокрация и капитализъм в щастлива колаборация.
Фитнес-протестите разкриват комичната си подоснова – протестира се срещу самия протест, възмущение срещу самото възмущение, недоволство срещу самото недоволство.
Ние вече не сме предишните идиоти, ние сме идиоти prim, рефлексивни превзети идиоти на капиталистически отношения.
Нека бъдем справедливи. Ако не можем да разрушим света, можем да го поставим в скоби. Но заскобеният ентусиазъм на протеста е друга мъртва хватка.
Историята е анти-Откровение, тя не се изповядва, и тези, които смятат обратното, са най-измамени.
Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.
Където ти виждаш цветя, аз виждам въглеродни вериги.
Където виждаш суверенни тела, аз виждам минералната пълнота на небула.
Където виждаш своя живот, аз виждам алиенацията, причинена от фетишизма на означаващото.
Където ти виждаш светло бъдеще, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.

Вече не е ясно искейпистките линии на изплъзване (геополитически – газовите  и нефтените потоци)  ли се внедриха в гражданските протести или обратното?

Наблюдаващите офицери са се събудили и реалността изглежда по-ужасяваща от кошмар.

Дипломатическите посолства ще се окажат последните суверенни места на света.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Сгрешена корупция

Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл.,  95/210 см, 2018

 

 

Корупцията е гигантската хетеротопия, която поглъща публичния живот без да е в състояние да го изплюе обратно. А трябва. Абсолютната корупция е абсолютна липса на стил.
Това ни тормози, естетическата й неиздържаност, неестетиката на корупцията.
Това се получава, когато се надвишат 20 процента – какво? Спомняме си как започна, от мистър 10 процента.
Ескалацията не е изгодна на никого. Това е корумпиране на самата корупция.
От невнесените 700 милиона на хазартния бос се разбра, че 67 от тях са отишли където трябва. Това е 20 процента. Очевидно е било поискано още и инсталацията е гръмнала.
Двойно – да, но не и тройно, казваше Марангозов на тези, които му строяха къщата. Все пак той е западен човек.
В нормалната корупционна държава процентът не се надхвърля. Нито се премахва, защото би настъпил пълен ред, тоест ентропия.
Тук прекаляват. Дори подхвърлят гадни подмятания за обратната страна на тези проценти – 80 процента боклук, лош материал, мизерия и страдание, без да схванат пропорцията за спазване, която се знае още от първия кмет на Атина Анит до Ницше и Парето.
Можеха да седнат, които и да са те, и да се разберат за нещо като неписан закон, нали всичките им са такива – не повече от 20 процента.
А те се кълнат, че не са взели нищо и това е извънредното на наглостта.
Извънредното положение е точно това – хидрената корупция – но те я търсят на друго място.
Извънредното положение е етническият Доган, но те го търсят другаде.
Извънредното положение са всички тези интерпретации, които се състоят от интерпретации, оттам перспективизъм без перспектива.
Сега за тези милиарди европейска помощ, които пристигат като месианизъм без да са дошли. Вземете си точния процент, гадове, ако трябва извикайте Мария Габриел да го изчисли. Дайте шанс на корупцията да получи стил.
Казват, че ние сме били пасивни. Напротив, в това е нашата сила да издържим мръсотията на света, да не влезем в мръсните игри, за които няма изнамерен правилен алгоритъм.
Ако за една интерпретация се разбере как действа, тя вече не е интерпретация.
Ако бог бъде разбран, той вече не е бог.
Ако алгоритъмът на корупция се схване, тя вече не е корупция, а тривиална кражба, 20 процента извънредност.
Но като всички идиоти те гонят стоте процента аутизъм.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Пандемия и пиар

Камелия Щерева, пирография

 

 

Този текст е коментар към началото на горещата фаза на промоцията на новия роман на Г. Господинов, поставено с обявяването на заглавието, изненадващо скоро след новината, че то, както обикновено, ще се пази в тайна. Обичайните протяжни срокове на очакването и времето между подаваните на публиката порции съспенс прогресивно се скъсяват. Има видимо бързане.

Моята интерпретация на случващото се изхожда от допускането, че вътрешната логика на пиар продукта, създаден през 1999-та, предполага подобно забързване, независимо от контекста, в който се случва. Това вътрешно генерирано ускорение по необходимост произтича от прогресивното изконсумиране на литературната субстанция в динамиката на похватите за нейната пазарна дистрибуция. Простичко казано, когато дистрибуцията стане абсолютен господар на литературното произвеждане, тя повлича неудържимо и с нарастваща скорост остатъците автономност на акта на писане.

При нормално положение тази вътрешна логика работи до голяма степен невидимо и добре опаковано в медийния разказ за бавното, десетилетно износване на отделните творби. Публичната в литературните среди тайна за преките зависимости между грантове и издателско подбутване при създаването на достолепно забавяните произведения си е вътрешна информация, която не касае широката публика. Тъй или иначе, при нормалното протичане на литературно-пазарния бизнес аз южуъл медийният разказ за бавните шедьоври успешно можеше да опакова издателско-грантовата припряна реалност на производството им.

Извънредното положение застигна и този бизнес напълно неподготвен. Реакцията на Г. Господинов не е принципно различна от реакциите на Д. Пеевски, Б. Борисов, Р. Радев или Ив. Гешев – повече или по-малко умело десперадо търсене на дивиденти от извънредното, все едно шоуто и бизнесът зад него трябва просто да продължи при по-хазартни залози. Духът на неолибералния капитализъм е същностно хазартен и няма как да направи качествена разлика между нормално и извънредно. За него извънредното е просто количествено – извънредно – голям и рисков залог.

Логиката на медийния разказ за бавните шедьоври от Естествен роман насетне би предполагала внимателно да се изчака развитието на събитията най-малкото до наличието на някаква яснота за сроковете на извънредното положение. Главоломното бързане в пиар кампанията за новия продукт обаче навежда на мисълта, че решението за публикуване е взето не с оглед на неясния край на извънредното положение, а на директна бърза комерсиализация преди неговия край. Залогът са продажби в рамките на проточващо се извънредно положение, в което потенциалните читатели да са добре затворени и четящи красиво или заразено.

При този сценарий динамиката на вътрешно генерираното ускорение на все по-чистия пиар продукт експлозивно съвпада със свръхрисковите залози на един пазар и политикономия на извънредното положение. Започвайки с Д. Пеевски и завършвайки с Г. Господинов, всички играчи искат да бъдат лечители и спасители, дарявайки респиратори на терминални или продавайки романи на затворени за неопределено време читатели. Предстои да видим дали този пандемиен пиар и маркетинг ще се окаже печеливш за политикономическата класа и народния писател, които действат по сходен начин. Поне в случая на Г. Господинов става все по-видимо пандемийното измерение на едноименния пиар продукт, което тепърва предстои да бъде медийно и пазарно нормализирано като обичайна практика.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Росица Бакалова – Тази вечер сънувах кошмар

Камелия Щерева, пирография

 

 

Тази вечер сънувах кошмар. Най-накрая 12 клас отива на матура, но от МОН идват и точно на моите ученици им дават автор, който дори не е в учебната програма. Някакъв тайнствен автор. Уведомяват ме, че е експеримент и точна моите дванадесети класове са влезли в този експеримент. Аз рева с глас в съня си и се карам с един особено нагъл елемент от МОН, който изглежда около 25-годишен с идеално костюмче. Накрая аз, учениците и родителите завеждаме дело в съда. Една учителка ми казва, че заради нашето дело на всички други ученици в България ще им анулират матурите. Събудих се във войнствено настроение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Предестинацията на презапасяването

Камелия Щрева, пирография

 

 

Откакто преди две-три години имах неблагоразумието да прочета в Интернет за особеностите на някои вируси, започнах да заобикалям разливите на телесни течности по тротоарите, да избягвам докосването на публични повърхности като дръжки, парапети и т.н. или да ползвам дезинфекционни средства, ако това се е случило, изобщо разработих априорно и овладях до съвършенство целия рецептурник от мерки срещу коронавируса. Със свободното ми движение в пространството бе свършено, превърнах се в истински предтеча на човека от сегашните апокалиптични времена. Но сега, когато би трябвало да бъда „мейнстрийма“, актуалното Се, излиза, че не мога да практикувам онзи начин на битие, чийто първопроходник съм именно аз – дезинфекционните гелове и кърпички неизменно изчезват от магазините преди моята поява там. Вярвах в тяхното присъствие по рафтовете поради това, че е настъпил пазарният им кайрос, но очевидно техническите мощности, извеждащи ги на бял свят, са нищожни в сравнение с мощта на едно мотивирано от масова паника потребление. Остават ми утехата, че отново се отличавам аристократично от масата, и шансът да съзерцавам неподправено феномена „тълпа“. Сигурен съм, че всички онези, които изкупуват скъпоценните флакончета с кашони, съвсем доскоро са имали и скоро, надявам се, отново ще имат несравнимо по-голямо доверие в света от мен – поначало един Атлас на своето битие-в-света. Настоящият им страх не е техен собствен, а на изприказващото се по медиите Се-себе-си, от което е било погълнато, под чиято власт е попаднало в случая Себе-си-то на всеки от тях. И именно като обзети от Се-то-себе-си, представляващо онази „интерсубективност“, в която се споделя един съдържателно идентичен свят, в която има „реципрочност на перспективите“, по необходимост те са всеки за себе си – вместо да оставят гелове и кърпички за ближния, те мислят единствено за собственото си спасение, подготвят се за едно „отсяване на зърното от плявата“, в което избраните ще бъдат най-добре запасените. Предполагам, че скоро ще свърши и сапунът, който е крайъгълният камък на моята хипохондрична аскеза, но съпротивата ми срещу представата за един еснафски апокалипсис, с която асоциирам презапасяването, ме възпира да се съпричастя към него, надвивайки дори страха ми от възможните последици.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Антон Марлов – Суетен ли си?

Камелия Щерева, пирография

 

 

Суетен ли си? Имаш ли много гел по косата? А купувал ли си журналисти да ти правят PR интервюта? Взе ли на безценица държавни предприятия като даде под масата? Изгони ли десетки хиляди работници от тях? Плачеш ли сега за работна ръка? Искаш ли внос на работници от чужбина? Приятел ли си на тиквата? Направи ли си стадион и отбор и изгони ли треньорите които създадоха отбора? Ако всички отговори са ДА, то ти си мистър Бийн.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X