Фонд „Либерална мисия” – Застой-2: основни идеи и изводи

Ния Якимова, Прометей, 2019 г., 145/108 см, въглен, хартия

 

Повече от десет години икономиката на Русия се намира в състояние на дългосрочна стагнация, средните темпове на ръст не превишават 1% годишно. В резултат на това изоставането на Русия от развитите държави се увеличава, а по равнище на БВП на глава от населението тя е изпреварена през този период от не по-малко от шест страни. Същевременно в икономическата политика целите на ръста са подменени с „плановия” сурогат на „националните проекти”, дискусия за начините за връщане към една траектория на ръст дори не се води. Подобна ситуация напомня епохата на „застой” през 1976-1984 г., а текущите темпове на ръст са съществено по-ниски, отколкото през визирания период.

Правителството не само няма стратегия за ръст, но му липсва и съответното целеполагане. Икономическата политика извежда като приоритет „стабилността”, която от икономическа гледна точка представлява модел на преразпределение на суровинно-ресурсната рента и доходите от икономическа дейност, отговарящо на интересите на политическия елит, на ред сектори на руския бизнес и на някои групи на населението. За затвърждаването на преразпределителния модел способства фундаменталната нагласа за икономически изолационизъм, мотивирана от курса към външнополитическа конфронтация.

Подобен модел е неизгоден за най-активната част от обществото: младите хора, квалифицираните специалисти, компаниите от технологичния сектор с експортен потенциал. Но тъкмо тези групи в най-малка степен могат да влияят на вземането на решения. По този начин в настоящия руски модел се наблюдава симбиоза на изолационизъм, дирижизъм и разширени политически ограничения, осигуряващи едно неоптимално равновесие на стагнацията.

Въпреки създаваните препятствия пред икономическия ръст, този модел изглежда устойчив в средносрочна перспектива за сметка на външното търсене на суровинни ресурси в съчетание със свободни вътрешни цени и валутен курс, позволяващ абсорбирането на външните шокове. Руските власти демонстрират твърдо намерение да се придържат към този сценарий (сценарий Застой-2) и да полагат усилия за поддържане на „равновесието на стагнацията”, опирайки се на вътрешни резерви. За тази цел те се нуждаят от: 1) постигане на интензифициране на труда без адекватна компенсация и/или 2) мобилизирането на частни капитали за решаване на инвестиционни задачи, поставени от правителството.

Успоредно с това са налице фактори за сериозна уязвимост на „равновесието на стагнацията”. Към тях спадат преди всичко: 1) общото очаквано съкращаване на доходите от износа с 25-30% през 20-те години; 2) демографският антидивидент: сериозното съкращаване на броя на младите и образовани работници и на общото число на заетите в икономиката; 3) „черните лебеди” – натрупаният ефект на санкциите и рисковете те да се засилват, техногенните кризи и т.п. Съвкупното им действие с висока степен на вероятност ще направи невъзможно поддържането на минималните темпове на ръст през 10-те години в настоящото десетилетие. Това ще засили тренда за понижаване на реалните доходи, което ще предизвика значително социално напрежение, ръст на конфликтността и понижаване на политическата устойчивост на режима (сценарий Разбалансиране на 20-те).

И на последно място, още една съществена заплаха представляват 4) натрупващите се изменения в световния енергиен баланс, които допълнително ще бъдат стимулирани от натиска на „климатическия” дневен ред и ще доведат в една 10-15-годишна перспектива до промяна в стратегиите на играчите на енергийния пазар и до рязко дългосрочно понижаване на цените на петрола. Драматизмът на ситуацията се състои в това, че промяната в структурата на износа, позволяваща поне отчасти компенсирането на отпадащите доходи, изисква продължителни усилия (с хоризонт 10-15 години), т.е. незабавна промяна в икономическия курс. В противен случай второто десетилетие на Застой-2 може да се превърне в пролог към мащабна социална и икономическа криза (сценарий Криза на 30-те).

През последните 15 години БВП на глава от населението се колебае в Русия в диапазона 55-65% от равнището на развитите страни. При инерционния сценарий (ръст от 1% годишно) през втората половина на 30-те години този показател ще спадне до 50%. Продължителната стагнация на икономиката в сегмента на 40-65% от равнището на лидерите наричаме „капан на средните доходи”. За неговото преодоляване трябва да се използват конкурентни преимущества, способни да компенсират достатъчно високата цена на труда при недостатъчно високата му производителност. За обществото обаче е трудно да се примири с факта, че стратегиите и структурата на икономиката, осигурявали ръст през миналия период, са престанали да работят, а мощни коалиции прилагат максимум усилия за запазването на статуквото.

Към момента са известни два сценария за успешно преодоляване на предизвикателството на средните доходи и преминаването в клуба на развитите страни: 1) наличието на „институционална котва” заедно с перспективи за достъп до пазарите на „котвените” държави (европейски модел); 2) форсиран износно ориентиран ръст (азиатски модел). За Русия не е възможно осъществяването в чист вид нито на първия, нито на втория сценарий, но в сферата на възможното е контаминацията на техни елементи. Като използва географското преимущество на близостта си до Европа и Азия и преимуществото в качеството на човешкия капитал при недотам висока цена на квалифицирания труд, Русия би могла да заеме нишата на експортьор на продукция, основаваща се на европейски технологии, на пазарите на ОНД* и Източна Азия. А като използва преимуществата на мащаба на пазара и високото качество на човешкия капитал, тя би могла да разширява своето участие в глобалните вериги на зависимост и да капитализира регионалното лидерство в интернет-икономиката.

Подобна стратегия не обещава „магически пробив”, но в случай на успех ще позволи избягването на втората в рамките на един петдесетгодишен период структурна криза през 30-те години, свързана с волатилността на цените на петрола, както и реализирането и поддържането на наличните конкурентни преимущества и навлизането в новата технологична ера с по-добър потенциал и по-устойчива структура на икономиката.

Условие за реализацията на подобен сценарий обаче е енергичната смяна на приоритетите на конфронтацията в полза на приоритетите на развитието и преходът към политика на откритост на икономиката. Тъкмо скъсването с мощната традиция на изолационизма и преходът към политиката на откритост през 60-те години на миналия век в Южна Корея и началото на 80-те в Китай осигуриха възможност за дългосрочен ръст в тези страни в продължение на много десетилетия.

 

Фонд „Либерална мисия” (Авторски колектив)

 

Застой-2: Последствия, риски и альтернативы для российской экономики / под ред. К. Рогова. – Москва: Либеральная миссия, 2021, с. 5-7.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

* Общност на независимите държави (ОНД, на руски: Содружество Независимых Государств, СНГ) е регионална международна организация, имаща за цел да регулира сътрудничеството между страните, по-рано влизащи в състава на СССР. Състои се от 10 от 15-те държави от бившия Съветски съюз (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

 

Златомир Златанов – Анонимни и меритократи

Ния Якимова, Sexy, 2020 г., 2020 г., фотошоп, десени

 

Една неинтелигентна ситуация не позволява интелигентни решения.

Тогава в нея лъсват стратегическите контури на перверзия и истерия, към които хората са холограмни апликации.

Перверзия е да знаеш как да обслужваш наслаждението на другите, маскирано като щастие и общо благо. Приписва се на управляващите. И обичайно търпи провал.

Именно провалът продуцира истерията на масите. Масите биха били безучастни, ако первертите не търпяха провал.

Колективният нарцисизъм е парадоксалната спойка в отношение на неотношение, където всички са афектирани, без никой да е.

Масите не могат да бъдат мислени, както множествата в теорията на множествата. Те могат само да бъдат композирани в една онтология на изгубения свят, където Общата воля се дискредитира в отделна воля за власт.

Как множествени интереси да се подчинят на изключителен авторитет?

Авторитетът днес ни се доставя като биополитически дегизиран мастър-шеф готвач или шоумен като корпоративен агент. Или неолиберален писател член-кореспондент на меритократски фашизъм.

Сепарирането между предположително знаещите как да обслужват наслаждението кулминира в промискуитет от невъзможност към импотентно безсилие.

Експертното правителство предлага фалшивата си обективност в една реалност, която е партизанска открай докрай – обективна ирония.

Все едно Чаплин подложен на хранене с автомат. Няма перверзия, няма доминация, докато автоматът не закъса. Неолибералната докса се състои в това, че посред всеобщата мизерия внушава възможности да се изплъзнеш в креативен идиотизъм.

Неолибералната перверзия е превратна версия на Името на Бащата, бащите на нации и конституции като последен фундамент на самообслужване.

И защо това име да не е някой магистрален Макдоналдс? Където истеризираната клиентела се насилва да повярва в демократичния автомат, докато не се прецака.

И все ще се намери някой да размаха пистолет. Протестите са сведени до мастурбаторно самоубийство.

Дори революцията е приватизирана в неолибералното плагиатство.

Первертите обещават да отстранят повредата. С машинно гласуване, друга неолиберална уловка.

Нормативната пустота на суверенното решение произвежда хаос във формите на стойност (value), както и парламентарната ехолалия като бюрокрация на микрофона.

Асиметрията е в слухтящото несъзнавано на дизартикулирани социални отношения, което някога се наричаше класова борба. Барикадата е инсталирана вътре в теб и от двете й страни няма никой (TIQQUN).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Grupo Barbaria – Робин Худ в гората на капитала

Ния Якимова, Скали 1, 2018 г., 180/86 см, акрилна боя, хартия

 

Публикуваме този текст, написан през август 2019 г. за списание Salamandra nº 23-24, в контекста на дебата дали е възможно или желателно да се избяга от капитализма, да се живее в неговата външност, като радикално предложение за живот и борба.

 

I

Докато пиша тези редове, Амазонската джунгла гори.

Но всъщност, тя никога не е преставала да гори.

Всъщност, поредицата от пожари, които биха тревога през август 2019 г., е просто пожар, който се разгръща от десетилетия, опустошавайки всички кътчета – географски или не – които се мислеха за безопасни от капитала.

Робин Худ остава без гори, в които може да се крие.

 

II

Още от самото раждане на капитализма виждаме появата на съпротива срещу тази система. Понякога тази съпротива се изразява във фронтална битка, в други случаи в опити за бягство. В трети, някое бунтът оставя след себе си форми на сдружаване, които функционират едновременно и като убежище, и като подготовка за предстоящите битки. Всичко това е част от същото стогодишно движение, което се ражда спонтанно от почвата на това общество и в което човешката общност се бунтува срещу стоката.

В зората на капитализма – XVI и XVII в. – ще видим смъртта на половината европейско население, заедно с десетките милиони смъртни случаи от колонизацията на Америка и, като компенсация, засилването на търговията с роби в Африка, което добавя повече от единадесет милиона души, прехвърлени в Новия свят през следващите векове. Но XVI и XVII в. се характеризират и с разпростирането на социални бунтове, които варират от революцията на германското селячество до хлебните бунтове в Андалусия и Неапол, от бунтовете на руското селячество срещу установяването на крепостничеството до началото на Фрондата във Франция; цяло движение, което намери своята кулминация в Английската революция и комунистическите стремежи на най-радикалните му течения.

Докато половин Европа лумва във фронтална битка срещу налагащата се система, друга част от същото съпротивително движение се бори в периферните зони на зараждащия се капитализъм. Ето как Карибите станаха място за сдружаване на буканиери и бегли роби. Така се ражда и Киломбо де Палмарес в бразилския северозапад, издигнат в центъра на бунта на африканските роби, или Братството на братята по крайбрежието, съставено от пирати и заселници, изгонени от Еспаньола и във война с испанската империя [1]. И двата процеса, в Европа и в тези региони, са тясно свързани и са част от един и същ глобален процес на конституиране на нашата класа, на нашата бореща се общност.

 

III

Това, че общността е единственият начин, по който човешкото същество може да се бори срещу капитала, не е идеологическо или морално предпочитание, а просто необходимост, факт: изправен пред свят на атоми-индивиди, сблъскани помежду си, както самите стоки се сблъскват помежду си на пазара, бунтът възниква като възстановяване на нашето социално същество срещу онова, което ни отрича. Когато говорим за класа, говорим за тази общност, която се появява като социална сила в своята борба срещу търговските отношения и тяхната мизерия. Когато говорим за комунизъм, говорим точно за това стогодишно движение – с прекъсвания, да, но упорито.

И все пак, да говорим днес за класа и комунизъм не изглежда да е на дневен ред. Самата идея за революция е отричана все по-често, било защото не би била възможна пред лицето на капиталистическата катастрофа – вече е твърде късно – или защото дори не би била желателна – международната, универсална революция не е нищо повече от буржоазна идея. Това отричане се случва по същото време, когато е очевидна неспособността на капитализма да предложи каквато и да е форма на бъдеще. В автоматичната си лудост капиталът изхвърля огромни маси труд, създава излишък от население, което се натрупва в огромна глобална фавела, разлага всички връзки на общността, ненаситно консумира – без значение кой ще пострада – средствата за съществуване, които планетата предлага на всички видове. Но тогава, ако революцията не е възможна или дори не е желателна, какво ни остава?

 

IV

Напредъкът на капитализма през следващите векове унищожава киломботата и пиратските острови. Той също така унищожава остатъците от предкапиталистически отношения, които успяват да оцелеят при доминирането на стоките. Понякога го правеше фино, с обещания за свобода и просперитет в индустриалните градове, а друг път беше по-директен, докарвайки цели семейства до глад, докато успее да те отдалечи от земята и общността ти в търсене на мизерна заплата.

Както и да е, разменната стойност трансформира обществото по неин образ и подобие. Възникна правото и с него демокрацията като единствения начин – човек за човека е вълк – да регулира отношенията между отделните атоми в постоянна конкуренция. Идеята за еманципация беше узаконена, превръщайки се в въпрос за правата на гражданите. Стойността на труда беше узаконена като справедлива, за да се утвърди достойнството на наемния роб. Семействата ставаха по-малки и къщите по-затворени в себе си, компоненти на блокове-кошери в безкрайните пипала на града. Също така беше премахнато разделението между града и провинцията, така че селските райони да се превърнат във фабрика за храни и суровини, докато градът правел симулации на природата в златни клетки, които наричал – по абстрактен начин, както всичко в рамките на логиката на капитала – зелени площи.

Стойността не е икономически факт, а е тотална социална връзка, която обективира, фрагментира, легализира и комерсиализира всеки аспект от човешкия и природния живот. С развитието на капитализма, с неговото експроприиращо движение и неговата атомизираща логика, тя също разтваря всички форми на стабилна общност, вкоренени в земята.

 

V

Ако революцията не е възможна или дори не е желателна, единственото, което ни остава, е измъкването. Напусни този свят. Предлага се да се местим в провинцията, да окупираме или да купим парче земя, да се намери малка общност, с която да устоим на колапса по най-добрия начин [2]. Също така се предлага да останем в града, да създадем мрежи за подкрепа, да окупираме сгради и социални центрове, да рециклираме храна, да установим кооперации в самоуправащите се пространства или, ако това не се получи, да изкарваме прехраната си с леки престъпления.

И двете неща са част от офертата на измъкването. Тогава – според предпочитанията – се вземат за пример киломботата и пиратските острови, селските общности и социалния бандитизъм, кооперациите, съюзите и сдруженията от началото на работническото движение и те се сливат в същия мит: този на Робин Худ, приютен в горите, защитен, за да не бъде открит или пленен, и дебнещ, в очакване на подходящия момент за удари, които да обърнат ситуацията; във всеки случай, става дума за отделен-и-измъкващ-се Робин Худ, оттеглил се от социалната еволюция.

Всъщност има и нещо друго. Робин е уморен от хората. От друга страна, в гората може да прави каквото си иска: да поддържа градината си, да танцува с боядисано лице около огъня или да дава под наем биодинамичната си колиба в Airbnb, за да си осигури някой доход. По този начин Робин култивира жизненоважния си проект с голяма морална хигиена и упорства в своята индивидуална същност. Защото независимо дали е пиратски остров, кооперация, съюз или скуaт на самонастаняващ се, неговият специфичен проект в крайна сметка остава автономен и се превръща в самоцел. Тоест, когато Робин отива в гората, всъщност той все още е извън нея. Той продължава да се утвърждава като атомизиран индивид на капитала.

Офертата на измъкването изразява нещо ценно: необходимостта да се скъса със социалните отношения, доминирани от стоката, и желанието да се възстанови истинската човешка общност. Проблемът е, че го прави чрез раздяла. Тя лишава от общността, породена от формите на борба на нашата класа, и захвърля тази борба, или в най-добрия случай я превръща в бъдеще, откъснато от настоящето, бъдеще, към което човек винаги има известно подозрение. Следователно, идеята на измъкването взима нашите непосредствени интереси – условията на живот, които ни позволяват да възстановим, пък било то отчасти, нашето социално същество – и ги отделя от нашите исторически интереси: революционното прекъсване, насочено срещу господството на стоката и държавата. Тогава, по един или друг начин, ние сме ориентирани по посока управлението на нашата нищета, по посока управлението на стоката и нейния начин на живот: по този начин идеята на измъкването попада в реформизма на ежедневието, в управлението, тъй като пълната трансформация – антропологическа – на революцията е отказана и се потвърждава трансформацията на индивидуалните отношения в този свят [3].

И не случайно, правейки това, всяка идея за универсалност в крайна сметка се изоставя. Заключена в локализма, идеологията на измъкването отрича всяка възможност за истинска глобална човешка общност. Той отрича интернационализма, ограничавайки се с отделни действия на солидарност с борбите на други локални територии. Вместо да мислим нашата съпротива като част от едно и също общо движение, което е само по себе си международно – както капитализмът е международен – я мислим като за острови в архипелаг, които в най-добрия случай се разпростират малко по малко, докато бреговете им се докоснат.

 

VI

Но капитализмът отдавна е изгорил всички гори. Както при другите форми на социална демокрация, измъкването разчита на реалните нужди, но им дава фалшив отговор. Невъзможно е да се оттеглим от този свят. Единствената общност, която се противопоставя на придвижването на капитала, е самата общност на парите, и всички останали трябва да се адаптират към нея, ставайки част от нейната логика – или в крайна сметка трябва да умрат.

Тъй като не е възможно да се избяга от капитала, измъкването се оказва изправено лице в лице със собствените си духове. То възпроизвежда съществуващите взаимоотношения – с тяхната конкурентност, сексизъм, индивидуализъм – и в крайна сметка залага на форми на икономическо оцеляване, които се оказват типичната капиталистическа експлоатация, но интериоризирана в идеята на самоуправлението [4]. Когато измъкването покаже, че то е всъщност задънена улица, или се примиряваме, или търсим по-смислена алтернатива. Ако нищо не може да се промени, ако от капитала не може да се избяга, то може би тогава неговото (демократично) управление от държавата започва да акумулира смисъл. Ако социалните отношения не могат да се променят от малката общност, може би голямата държавна общност със своите укази и органите на реда би могла да има някакъв ефект. Накратко, измъкването и институционалната политика са две страни на една и съща монета.

Така че измъкването е невъзможно. Капитализмът обаче се основава на съществено противоречие: в своята ненаситна динамика той преминава всички граници, отрича всички нужди на онези, които експлоатира, и точно поради тази причина единственият начин, по който пролетариатът може да оцелее, е като се изправи срещу тази експлоатация. За разлика от други класови общества, в които статуквото може да се запази в продължение на хилядолетия, капитализмът в своя постоянен растеж предизвиква реакция.

Една искра – и всичко започва.

Не е задължително то да е причинено от най-тежкия натиск или най-лошата ситуация. Вярно е, че праговете на търпимост може да са много високи, ако социалният мир, от една страна, и репресиите, от друга, натежават. Понякога е капката, от която чашата прелива: тогава възниква социално огнище, бунт, който едновременно отрича този свят и утвърждава форми на общност, връзки на солидарност между непознати, идентификация отвъд всички граници и езици, на еротика, въображение.

Изневиделица. От социалния мир, самотата, индивидуалното оцеляване, постоянната конкуренция, атомите-граждани, до които ни свежда капиталът, биват йонизирани, срещат се в обща структура с възпламеняващ електрически заряд: отричането на този свят и утвърждаването на друг, нов са неразделни; общността и борбата съставляват неразделна цялост.

Поради това, стигне ли се до поражение, тази общност на борбата се разлага. Без съмнение, продължават да съществуват мрежи на солидарност и дискусии, които се опитват да съхранят част от това, което е било изживяно. Съществуват и структури на революционните малцинства, които ще трябва да направят равносметка на поражението. Но нашата класа е с цезури и това е така, защото единствената общност, която може да устои на напредъка на капитала, е тази, която радикално го отрича, а за да го отрече, за да отрече господството на разменната стойност, общността няма как да не се задълбочи и разпространи в международен план – в противен случай ще бъде победена. Ако революцията не дойде или пък дойде, но не победи, общността на борбата ще се потопи отново в атомизацията на капитала до следващата атака.

 

VII

Няма вече джунгла, в която да се крием.

В същото време възможностите ни за еманципация са много по-големи, отколкото в миналото: за разлика от киломбото, изгубено в джунглата, или острова насред океана, борбата на нашата класа се случва – все повече и повече – като глобално явление и е насочена към реализацията на международна човешка общност.

Докато има човешки род, ще има и съпротива срещу настъплението на капитала. Докато има съпротива, ще има сблъсъци. Докато има сблъсъци, ще има спомен за научените уроци, процес на учене, нов бунт, който няма да се препъне в същите камъни, нарастваща универсализация на борбите. В този процес нашата класа се превръща в партия.

Всичко това няма нищо общо със съзнанието на определени индивиди. Революцията е не само възможна и желателна, но и неизбежна: тектоничен факт, природен феномен. То ест, естествен.

Нашата борба е единствената гора, която капиталът не може да обезлеси.

 

Grupo Barbaria

 

Превод от испански език: Марко Видал, редакция Владимир Сабоурин

Оригинална публикация: http://barbaria.net/2021/07/02/robin-hood-en-el-bosque-del-capital/?fbclid=IwAR1oEHLeqs-TStXI24Q_vlmPMiV_yrLxoSgjt3nBXbhjyvtU6sCOQAzqUks

Допълнителна литература (на испански език):

[1] Para más información sobre estos dos fenómenos de lucha, cf. Rodrigo Vescovi: «Bucaneros y quilombos: Comunidades de resistencia en América durante el siglo XVII», disponible en periodicoellibertario.blogspot.com/2018/02/bucaneros-y-quilombos-comunidades-de.html

[2] Para una crítica a la idea del colapso del capitalismo, cf. nuestro texto: El decrecentismo o la gestión de la miseria, disponible en barbaria.net/2019/06/09/el-decrecentismo-y-la-gestion-de-la-miseria

[3] Al mismo tiempo, al caer en el gestionismo y reducirlo todo a las relaciones presentes, se evita tener que enfrentarse a la problemática de la revolución y, por tanto, de la dictadura del proletariado. Para una reflexión sobre este punto fundamental a partir de la experiencia histórica, cf. «Sobre la revolución y contrarrevolución en la región española (VII): Conclusión y balance» en nuestra página barbaria.net/2019/12/31/sobre-la-revolucion-y-contrarrevolucion-en-la-region-espanola-vii-conclusion-y-balance

[4] Cf. Cuadernos de Negación, nº 12: «Crítica de la autogestión». Disponible en cuadernosdenegacion.blogspot.com/2018/11/nro12-critica-de-la-autogestion.html

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Венци Арнаудов – Българското комунистическо обяснено за деца

Ния Якимова, Самочувствие, 2019 г., 145/108 см, въглен, акрилна боя, хартия

 

1. В пристигането на Симеон участва целият апарат на Държавна сигурност отпреди 1990. Това, за което не се говори много и често са никаквите му отношения с лидерите на политически екзилантските български общности след 1944, връзките му с Москва и отказът от уговорката да се яви на изборите през 2001 със СДС.

2. Връщането му трябваше да помете, и го направи, антикомунистическата енергия в България, през националистическия сантимент към “царя”. Това разбира се е подпомогнато от анемичното управление на Костов, който отне ключови фасети на прехода: отварянето на досиетата, лустрацията, ангажираща реституция (не просто връщане притежания на родове, в които имаше вече три поколения комунисти), приватизация чрез привличане на западни инвеститори и големи, прозападни, инвестиционни проекти. Вместо това допусна руснаци и техни тукашни проксита в сектори, свързани със сигурността (Лукойл)л

3. Връщането на Симеон създаде фалшива картина на “заедност” и “истинско българско начало” събрани символически в “Царя” и укрепени от завръщането на “юпитата”, всъщност деца на втория ешалон комунистически функционери, които трябваше да покажат, че България “има сили” за свой път. Това беше първият голям политически инженерен успех на Държавна сигурност.

4. Към този момент БСП, въпреки вътрешното си разчертаване от различни, вече формирани, лобита, изглеждаше способна да бъде конкурентна при избори и да доминира, чрез Държавна сигурност, втория, по-съществен план на българската политика (генерал Любен Гоцев, Ахмед Доган).

5. 30 години след 1990 много неща са различни:

  • Доган се еманципира окончателно;
  • БСП е трудна за организационно удържане, поради значително нарасналия ресурс на лобитата и ясното предпочитание на Москва към някои от тях (Гергов). Не по-малко важно е, че генерационният й ресурс започна да се изчерпва.
  • Дясното, след няколко разпадания, се раздели на СДС и доминирани от Костов формати, в които персонално и исторически “комунист” не е мръсна дума.

Има ГЕРБ. Борисов, в началото на политическата си кариера, изглежда като компромисна фигура между Берлин и Москва и много негови ходове потвърждават това (най-значим е избирането на Румен Радев за президент, когато ГЕРБ стъписа с най-неизбираемия кандидат Цецка Цачева). Нарушаването на баланса между Москва и Запада в България започва към 2015, когато, макар и през трусове, Ердоган направи партньорството си с Путин невъзможно за пренебрегване. За САЩ това беше нова ситуация и България се оказа най-добрата възможност за преначертаване линиите на стратегическо сдържане. Формализирането на новите отношения САЩ-България стана чрез подписване на Рамката за стратегическо партньорство (Strategic Partnership Framework | U.S. Embassy in Bulgaria (usembassy.gov)), документ, който Борисов не допусна да бъде обсъден, за да не дразни част от електората си, а Радев избягва, за да не добавя към лъжата, че е “натовски генерал” и впечатлението, че ще изпълнява всичко от него без значение какъв генерал мисли, че е. Това беше друга грешка на Борисов, защото подцени ресурса на руснаците да се противопоставят политически на изграждането на американска военна инфраструктура в България.

6. “Събитията” от миналото лято изненадаха със своята интензивност, но само тези, които не следят “малко по-голямата картина”. В нея има поне:

  • Координационен център на НАТО във Варна;
  • Вече платени американски изтребители за Българската армия;
  • Учения на НАТО в Черно море;
  • Спряла програма за F-35 в Турция;
  • На няколко пъти екстрадирани руски шпиони от България;
  • Преследван от прокуратурата Божков;

При тази картина Русия реши да мобилизира всичко, което има в България, а то не е малко. Докато ИМВ са директна артикулация на невъзможна за интегриране в сегашното БСП комунистическа фракция и са директно използвани, участието на ДБ по-скоро озадачава, доколкото, като част от ЕНП, твърдят не просто евроатлантическа, а антируска ориентация. Протестът им можеше да се състои във всяка от предходните години, доколкото управлението на България не помни бляскави моменти срещу корупцията. Те обаче избраха да поискат своето повече срещу Главния прокурор, отколкото срещу Борисов, за да не бъдат притискани спонсорите им. Жалкото е, че Прокопиев и останалите не са далеч нито от комунизма, нито от Държавна сигурност и изглеждат като театрална трупа на десни ““юпита”. За тях е лесно да посочват към Борисов като „естетически нелеп“, но истинският проблем с него е миналото му, а в него ДБ и ББ са смущаващо близко

Борисов не поиска от самото начало на протестите да каже какво всъщност се случва, защото лесен начин за раздяла с руския сантимент в България няма. Но пък не разбра, че никой няма да му даде време да измисли как да я направи.

7. Трифонов е може би второто най-голямо инженерно постижение на Държавна сигурност. Той отбелязва опита на Москва да налага руските интереси тук през комбинацията от лява партия, БСП, и масови популистки формации като ИТН. И възрастовата група на гласувалите за ИТН и образователния им ценз показват, че изчислението не е зле направено. Номерът е приблизително същия като с “царя”, но с много по-малък символен ресурс. Пак ще се чува за “експертността” и за “завършилите на Запад”, за да се постига онази “неутралност” спрямо политическото и корените му, която винаги е устройвала комунистите в България. Те обичат да говорят за “нормалност”, когато са иззели всичките й ресурси. Никое царско déjà vu не е случайно. Все пак нека не забравяме, че ченгетата се мислят за артисти, но в най-добрия случай въображението им е на хора слезли от планината.

Това ще е важен опит руската многобройна колона в България да убеждава Запада, че управлява България делово и според договореното, докато зад завесите ще дискредитира НАТО и предоставя на руския шпионаж оперативна свобода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Почти Член-Кореспондент и почти Издател на Мария Вирхов

Петра Марино, Фотография;София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

Когато Мария Вирхов почина, бъдещият Член-Кореспондент написа в своето In Memoriam:

„В две страници от “Естествен роман” Маша присъства, дълбоко законспирирана като Хаша.“

Още не бяха минали 40 дни, но автомитологизацията никога не спи.

Дойде му времето автомитологизацията на вече почти Член-Кореспондента да се разпростре върху творчеството на Мария.

Преди години успяхме да спрем това кощунство.

Сега то е осъществено под инкогнитото на семейно обвързано с почти Член-Кореспондента лице.

Мария Вирхов въплъти абсолютната противоположност на това, което въплъщава и предстои да въплъщава почти Член-Кореспондента.

За посягащите на Мария е резервиран 10 кръг на литературния ад.

Приживе, докато стават Член-Кореспонденти и Академици.

 

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Мария Бакалова член на филмовата академия

Петра Марино, Фотография; Габрово; 2019 – A Pink Dream with White Happiness and Black Fears

 

Мария Бакалова член на филмовата академия. Заслужи си го lacanese:

Тя няма фалос в менструалните гащички.

Той е в главата ѝ. Огромен като катедрала.

И тя иска да содомизира, да изкорми планетата с него!

Но какво за кандидат-членовете пред академичната кухня за бедни в София, където няма нито една жена?

Провисналите им топузи не са нито в гащите, нито в главите, а в суспендирания фалос на демократична наука.

В лето господне, дядовото, ще се зомбираш в член.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – От „Времето е наше“ до „Време е за друго“

Петра Марино, Фотография; Мездра; 2019 – Oozing Time

 

Някой да си спомня за „Времето е наше“, синьото лъвче и СДС? Сашо Йорданов е дебелеещ евродепутат от ГЕРБ(-СДС), времето е негово.

Дойде му времето и за време е за друго.

Другото е любимата врътка на постмодернизма и майка му неолиберализма.

Другото е любимата врътка на онези, които имат много от доброто старо също: пари, образование, здравоопазване, слава, деца на Запад, добрия стар Запад на доброто старо също.

Първите политически виртуози на другото бяха юпитата от Лондонското Сити, които се пожертваха да се върнат в БГ за другото, хотели по морето.

С любезното съдействие на добрата стара руска мечка.

Двайсет години по-късно новите петимни и жертвоготовни за другото са сценаристи на Шоуто. Шефът им е пародия на пародийния Цар на другостта.

Като му дойде времето, ще е време за друго.

Една продукция от властелините на доброто старо също. Отново с любезното съдействие на фсе същата мечка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Череши, разказ от Захари Карабашлиев

 

„Череши“, разказ от Захари Карабашлиев:

Как е избегнат конфликтът на интереси, произтичащ от позицията на Карабашлиев в Сиела като Главен редактор и участието на издателството в конкурси за учебници и учебни помагала?

 

Венцислав Арнаудов

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Съобщение до Политакадемията на афроамериканския комсомол

Росен Тошев, For, 1999-2010 г., 250х110 см всяка, c-print, винил

 

Уважаема Политакадемия,

Обръщам се към Вас след новината за отстраняването на втория политически неправилен преводач, когото напълно основателно сте отстранили като бял и мъж.

Нека първо да Ви уверя, че съм афробългарин, макар и, уви, мъж и преводач на поезия. Но се обръщам към Вас в правилното си политическо качество на афробългарин.

Все още не знам дали каталунския преводач си е направил правилната самокритика и саомоотвод, както правилно постъпи холандската преводачка с оглед на бъдещи букъри.

Научих, че немската преводачка, макар и правилно политически жена, допълнително е обезопасена с 2 (две) политкомисарки с правилен произход и цвят на кожата.

Немците са си научили добре урока. Е, малко се престарават от гузна съвест, но гузната съвест е политически правилната позиция за белите и мъжете.

Искам преди всичко да изкажа възхищението си от пълния политически контрол, който вече успявате да налагате върху сферата на естетическото. Не може да има тотална власт без власт над изкуството, особено при тоталната естетизация на политиката в обществото на спектакъла.

Убеден съм, че всички бели и мъже могат да извървят пътя на превъзпитанието, описан от белия мъж, за щастие евреин, Франц Кафка, описващ очовечаването на една маймуна.

Тази маймуна пише до Академия на науките, за да съобщи как е станала човек.

Това е пътят, скъпи черни сестри.

С уважение,

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Избори и наслаждение

Росен Тошев, For, 1999-2010 г., 250х110 см всяка, c-print, винил

 

«Ваши идентификации важнее чем ваши жизни» — эту формулу мы еще увидим в событиях XXI века, я вас уверяю. Что ж, Лакан явно лишь отчасти шутил, когда сказал, что самое большое несчастье, которое может с вами произойти — это идентификация.

When Lacan claims that the “symbolic father is, strictly speaking, unthinkable” (Lacan, 1994, 210, my translation) he means that no father can hold his symbolic mandate without blemishing it with a taint of personal jouissance, thereby partially delegitimizing his authority. The wager, however, is that without this blemish, the father’s authority falls. The paradox of paternal authority is that it can sustain itself only when partly discredited from its sanctity by the father’s own jouissance. For Lacan, “there is cause only in something that doesn’t work” (Lacan, 1977, 22). The law is no exception; to have causal efficiency it must be tainted by failure. The power of the law and its weakness are one and the same but for the understanding they appear opposed. Common understanding cannot grasp this paradox and thus denies the inconsistencies of law in the hope of establishing an “objective” law. However, speculative and psychoanalytic reason tell us that the law as “objective” and “consistent” leads to a law deprived of force. Moreover, such an “impotent” law leads to more oppressive subjugation. This is the university discourse with its principle contradiction of an “objective” law “without force” that is all the more tyrannical. This leads to a contradiction at the level of the subject: the “free” and “equal” subject of liberal democracy is more than ever constrained by a “theo-technological power, which is incontrovertible [and] speechless” (Schütz, 1998, 206).

Парадоксът на бащиния авторитет да бъде поддържан само ако частично е опетнен и дискредитиран отвежда и към разбирането за закона, действаш само ако е белязан с неуспех, с дефекти.

Но истериците искат чисти лидери и обективни закони, макар да съзнават че това е невъзможно. Те търсят заместители на несъзнаваните си симптоми в идеализирани управляващи. Какво е изключено тук? Наслаждението в истеричния симптом и наслаждението опетняващо фигурата на бащата-лидер.

Наслаждението е изтласкано, но фактически се връща в Реалното на още по-големи сътресения и неразпознавания.

Демократичните избори са (контра)пренос и обмен на наслаждение – истеричното наслаждение на управляваните и циничното наслаждение на управляващите.

Но симптомите дори не са несъзнавани, те са разучени, те са симптоми на явно фетишистко знание – ние се наслаждаваме, че избираме, те се наслаждават, че управляват. И въпросът е как взаимно да си вгорчим наслаждението, кефа.

Това е другата сцена извън изборната картина.

Хората си мислят, че гласуват, но всъщност се подвеждат под идентифициращото означаващо на наслаждението в различните му модалности – ще вгорча, ще влоша още повече нещата, или респективно ще подобря, ще дам принос, колкото и несъдържателен да е.  

Идентификацията е проклятие, което понасяме дори когато отхвърляме, освен ако не сме чисти психотици – гласуваме защото не желаем да сме психотици.

Дори когато не желаем нищо, ние продължаваме да желаем.

Обективните закони и резултати са алюзия на една илюзия, на импотентния университетски дискурс на експертно знание, което няма друга съдба, освен да бъде опровергавано.

Накрая се връщаме при стария лекьосан баща-господар, който ни казва – обичам ви, лебеди мои.

Дори не при него, а при взаимното мърсуване в преноса, илюзията на трансфера, където винаги сме били.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X