Милен Пенев – Следновогодишна приказка за демокрацията

Валентина Янчева

 

Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).

 

Едно време неканени гости дошли в Афганистан, почнали да притесняват хората, да ги избиват и да ги тормозят. Демокрацията се загрижила за афганистанците, пратила им оръжие и ги обучила как да стрелят с ракети и да режат глави.  Така неканените гости се  принудили да си отидат, и същевременно се родило прекрасното дете на демокрацията, наречено Ал-Кайда.

Долу-горе по същото време две държави, Иран и Ирак воювали. Демокрацията подкрепяла официално Ирак, а неофициално продавала оръжие на Иран чрез прословутата сделка Иран-контри. Някой би определил това като брутално лицемерие, но нищо не може да опетни имиджа на демокрацията. Малко по-късно Ирак се възгордели и решили да нападнат Кувейт. Тогава изведнъж демокрацията гръмко обявила, че ръководителят на Ирак – Саддам, когото до сега подкрепяла, е всъщност най-големият световен злодей и почнала война срещу него. Стотици хиляди зли иракчани били избити от демократичните самолети и ракети, но демокрацията решила да спре да си почине.

След десетина години демокрацията решила да продължи започнатото.  Прекрасното й дете Ал-Кайда изведнъж се оказало поредният голям злодей и демокрацията тръгнала да освобождава Афганистан. След поредните избити жертви в Афганистан се възцарила демокрацията. Едни муджахидини заменили други муджахидини, жените продължили да ходят да ходят като пингвини и да са лишени от всякакви права, а момченцата продължили да ги изнасилват масово като културна особеност. В същото време се увеличил многократно добивът на хероин, което само свидетелства за икономическите успехи на демокрацията.

Демокрацията обаче продължила нататък, тя искала да възцари над целия свят. Довършила работата си в Ирак, унищожила държавата и обесила Саддам, който безспорно бил идиот и диктатор.  При идиотът Саддам обаче ислямистите били държани под контрол и по-голямата част от населението живеела прилично, поне преди налагането на демократичните санкции. При демокрацията държавата вече не съществувала, хората се избивали и тероризмът процъфтявал.  Част от иракските жени и мъже били затваряни в демократични центрове от типа на Абу-Гариб, където били демократично убивани, изтезавани и изнасилвани. В интерес на справедливостта демокрацията много се притеснила от станалото в Абу-Гариб и след като го отричала няколко години, накрая осъдила цели 7-8 човека на огромни присъди от по няколко месеца затвор.

Демокрацията не се спирала, организирала демократични пролети в няколко арабски държави, при които чудно защо в крайна сметка на власт все идвали ислямисти. После демокрацията се задействала в Либия, държавата била унищожена като при Ирак и Либия се върнала на нивото на племенната общност. Идиотът и диктатор Кадафи били публично линчуван. При идиотът Кадафи обаче либийците имали много приличен жизнен стандарт и функционираща държава, и ислямистите също били мачкани и държани под контрол, както при другия диктатор, Саддам.

След унищожаването на държавите Либия и Ирак под нежните грижи на демокрацията се родило ново нейно прекрасно дете – ИДИЛ. Демократите от ИДИЛ заедно с други още по-демократични умерени патриоти тръгнали да установяват демокрация в Сирия и да я водят по пътя на Либия и Ирак. Засега установяването на демокрацията в Сирия се отлага поради пристигането на гости, този път канени за разлика от случая в Афганистан. Но за последните години прекрасното дете ИДИЛ и неговите умерени братчета и сестричета успели да унищожат стотици хиляди сирийци и почти да заличат лошите християни в Сирия в името на демокрацията.

Демокрацията продължава своето шествие, сега се е устремила към Иран. Няколко милиона нови жертви не са нищо в името на демокрацията. Когато някои държави водят политика, невписваща се в генералната демократична рамка,  и/или са натрупали природни богатства, които съвсем егоистично не искат да споделят с демократичния свят, демокрацията идва и балансира тези отклонения от демократичното статукво.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Пол Беатрис Пресиадо – Кой защитава куиър детето?

Вероника Цекова, CDoupbles, забРАНЯВАМ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).

 

Въпреки определящото им значение за човешкия опит, рядко разглеждаме политически въпроси през категории като социален пол и сексуалност. Често чуваме и отляво, и отдясно, че други въпроси са по-важни, че се занимаваме с „незначителни“ неща, че сме „снежинки“, които спорят за думички… В същото време в публичното пространство биват пренебрегвани „половите“ характеристики на различни социални и трудови мобилизации, от майките на деца с увреждания до медицинските сестри. Не само се проваляме в изграждането на смели заявки за женско и куиър освобождение; много често не успяваме дори да посочим огромните полови неравенства в ежедневието.

От другата страна на барикадата крайнодесните отдавна считат въпросите на пола и сексуалността за централни. Противоположно на еманципаторския дух, те залагат на тоталитаризация на репродуктивните права, изразяването на пола, сексуалната ориентация и половата идентичност – чрез подчиняването им на строги, наложени от тях норми, задължителна полова бинарност, контрол над телата на жените и транс хората и пр. Свидетели сме на най-хомофобната изборна кампания в България, в която Прайдът е превърнат в страшилището, което да донесе гласове. Няколко кампании срещу абортите отминаха от началото на годината.

На фона на всичко това продължава да се разразява драмата с довелата до истерия Стратегия за детето. Липсата на истински, честен и конструктивен разговор за статута на детето в съвременното българско общество даде поле на крайни реакционери, които необезпокоявано разпространяваха пропагандата си (и продължават да го правят). Целта: пълен контрол върху децата от страна на родители, които да ги „възпитават“ по начини, които считат за уместни, без обществен контрол, без последици за упражнено насилие, без каквито и да е гаранции за защита на правата, изборите и идентичността на всяко дете. Във връзка със случващото се Ви предлагаме един текст, който, макар и писан в контекста на хомофобски протести във Франция през 2013 г., звучи изключително актуално на фона на развихрящите се ултраконсервативни кампании у нас. Преводът е на Марко Видал, а авторът е Пол Беатрис Пресиадо – трансджендър философ и феминист, който работи с теми, свързани с идентичност, социален пол, сексуалност, биополитика и куиър теория.

Стойо Тетевенски

 

Кой защитава куиър детето?

Пол Беатрис Пресиадо

Противниците на предложеното за изменение на Закона за легализиране на еднополовите бракове, както и за осиновяването и правото на изкуствено оплождане за хомосексуални двойки, излязоха масово на протест във Франция на 13 януари – повече от 600 000 човека са решили да отидат на протест, за да опазят политическo-сексуалната си хегемония. Това беше най-големият outing[1] на хетерократи. Католици, евреи и мюсюлмани – фундаменталисти, уж прогресивни католици, представлявани от Фрижит Баржо[2], десницата, водена от Франсоа Копе, едипичните психотерапевти, социалистите, вярващи в биологичното предопределяне на пола, и голяма част от радикалната левица се съгласиха миналата неделя да превърнат правото на детето да има майка и баща в основен аргумент, който оправдава ограничаването на правата на хомосексуалните.

Последните им публични изяви бяха характеризирани с клеветнически лозунги и с насилие от страна на органите на реда. Не е учудващо това, че защитават привилегиите си с оръжие в ръка. Фактът, който се оказва философски и политически проблематичен, е, че това го правят в името на защитата на детството. Но е недопустимо да карат децата да използват същото това патриархално оръжие, с което те си служат. 

Детето, което Фрижит Баржо иска да защитава, не съществува. Защитниците на детството и на семейството се позовават на политическата фигура на едно дете, което те предварително определят като хетеросексуално и принадлежащо към бинарната полова система. Дете, лишено от енергията на съпротивата и от способността да използва свободно и колективно тялото си, органите си и половите си течности. Детството, което уж претендират да защитават, е пълно с потисничество, терор и смърт.

Фрижит Баржо има предимството, че детето не е считано за субект, способен да се изправи и да се бунтува срещу дискурса на възрастните – детето продължава да бъде считано като субект с тяло, без право да го управлява. Позволете ми да създам ретроспективно „сцена на изричането“[3] и да отговарям като контролираното дете, което някога самият аз бях, и да предложа друга форма на отглеждане на децата, които не са като останалите.

В миналото бях онова дете, което Фрижит Баржо претендира да защитава. И сега аз подтиквам към бунт в името на всички деца, към които се обръща лъжливият ѝ дискурс. Кой защитава правата на различните деца? Правата на момчето, което обича да се облича в розово? На момичето, което мечтае да се ожени за най-добрата си приятелка? На хомосексуалното и транссексуалното дете? И на трансджендър децата? Кой защитава правата на детето да смени социалния си пол (ако то така поиска)? Кой защитава правата на детето да самоопредели биологичния и социалния си пол? Кой защитава правата на детето да израсне в свят без насилие въз основа на биологичния и социалния пол?

Инвазивният дискурс на Фрижит Баржо и на защитниците на „правото на детето да има майка и баща“ скръбно ме връща към начина на изразяване на национал-католицизма[4] от детството ми. Израснах в Испания по времето на Франко и също така израснах в едно хетеросексуално, католическо и дясно семейство. Едно образцово семейство, което най-големите традиционалисти, представлявани от Франсоа Копе, биха могли да издигнат като пример за морална добродетел. Имах родители, които изпълняваха добродетелно функциите си в хетеросексуалния режим на домашно ниво.

В настоящите френски дискурси против гей браковете и правото на хомосексуалните да осиновяват и правото на изкуствено оплождане разпознавам идеите и аргументите на баща ми. В интимността на домашното пространство баща ми прилагаше на практика силогизъм, който се позоваваше на природата и на моралния закон и в крайна сметка оправдаваше изключването, насилието и дори смъртта на хомосексуалните, травеститите и транссексуалните. Обикновено започваше така: „Мъжът трябва да е мъж, жената – жена. Така Бог е пожелал“. Продължаваше и със следното изказване „Естественото е съединението на мъж и жена, затова хомосексуалните са безплодни“. И накрая следваше непреклонното заключение: „Ако детето ми се окаже педераст, ще го убия“. И това дете бях аз.

Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е продуктът на едно лукаво педагогическо устройство, мястото, където се прожектират всички призраци, алибито, което позволява на възрастния човек да натурализира нормата. Биополитиката е живораждаща и педофилска. Бъдещето на хетеросексуалната нация е поставено на карта. Детето е биополитическо съоръжение, което позволява на възрастния човек да се нормализира. Джендър полицията наблюдава детските люлки за да превърне всички тела в хетеросексуални деца. Ако не си хетеросексуален, те чака смърт. Нормата наблюдава новородените, изисква женски качества за момичетата и мъжки – за момчетата. Нормата моделира телата и жестовете, докато не моделират допълнителни сексуални органи. Подготвя и индустриализира репродукцията, от училището до Парламента. Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е детето на деспотичната машина: миниатюризиран натуралист, провеждащ кампания за смъртта в името на защитата на живота.

Спомням си деня, в който в моето религиозно училище[5] монахинията Пилар ни помоли да нарисуваме семейството си в бъдещето. Тогава бях на седем години. Нарисувах себе си и най-добрата си приятелка. Марта, три деца и няколко котки и кучета. Аз бях проектирала собствената си сексуална утопия, със свободна любов и колективно размножаване, в която животните имат същите права като хората. Няколко дни след това, училището изпрати писмо до моите родители, в което ги съветваха да ме заведат на психиатър, за да разрешим възможно най-скоро един проблем, свързан със сексуалната ми идентичност. Посещението при психиатър беше придружено със силна репресия. От презрението на баща ми и срама и виновността на майка ми. Из училището се разпространи идеята, че съм лесбийка. Протест на традиционализма и на поддръжниците на идеите на Фрижит Баржо ме чакаше всеки ден на излизане. „Гадна и мръсна лесбийка“ ми викаха. „Ще те изнасилваме и ще те научим как да се чукаш добре“. Имах майка и баща, но те не бяха в състояние да ме защитават от репресията, безчестието, изключването и насилието. Това, което майка ми и баща ми защитаваха, не бяха правата ми на „дете“, а сексуалните норми, основани на пол, които самите бяха научили с болка в една социална и образователна система, наказваща всички форми на разногласие със страх, заплашване и дори смърт. Имах майка и баща, но нито един от тях не успя да защити правото ми на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол. Аз избягах от тези родители, които Фрижит Баржо би искала за мен, защото от това зависеше оцеляването ми. Тоест, макар че имах родители, идеологията на сексуалното различие и на нормативната хетеросексуалност ме лиши от тях. Баща ми беше сведен до репресивен представител на джендър закона. Майка ми беше лишена от всяка функция, която надминава тази на бременна матка и възпроизводителка на сексуалната норма. Идеологията на Фрижит Баржо (тогава представлявана от национал-католицизмът на Франко) ме лиши от правото да имам майка и баща, които да ме обичат и да ме защитават. Много години, караници и сълзи ни коства да преодолеем това насилие. Когато социалистическото правителство на Сапатеро предложи през 2005 г. закона за узаконяване на гей браковете, моите родители, които до ден днешен продължават да бъдат католици и с десни убеждения, гласуваха за социалистите за първи път в живота си. Не гласуваха така само за да защитят правата ми, а заради правото си да бъдат родители на нехетеросексуално дете. За правото си да бъдат родители на дете, независимо от пола или сексуалната ориентация. Майка ми признава, че тя е убедила баща ми да отиде на протест и след това до урните. Тя ми каза: „И ние имаме право да бъдем твои родители“. 

Да не се заблуждаваме. Протестиращите на 13 януари не защитават правата на детето. Защитават правото си да възпитават децата си в нормата въз основа на социален и биологичен пол като предполагаеми хетеросексуални, като си дават правото да дискриминират всяка форма на разногласие или отклонение. Това, което трябва да защитим, е правото на всяко тяло на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол, независимо от възрастта, сексуалните и репродуктивни органи и полови течности. Правото на всяко тяло да не бъде възпитано изключително и само за да се превърне в работническа или репродуктивна сила. Необходимо е да защитим правото на децата да бъдат считани за политически субекти, без да бъдат свеждани единствено до някаква полова, сексуална или расова идентичност. 

Париж, 13 януари 2013 г.

Превод от испански Марко Видал. Всички права на статията са собственост на автора.

 

[1] Изява

[2] Известна френска активистка, която е водила протестите против правата на гейовете да сключват брак.
[3] Букв. пр. от френски – scène d’énonciation. Понятието е въведено от френския лингвист Dominique Maingueneau.
[4] Идеологията на франкизма се нарича и национал-католицизъм. Спазването на стриктните католически правила е причислено от публичните власти към целите на социалния строй, налагани най-вече с помощта на закона.
[5] По време на диктатурата на Франко всички училища били религиозни и било задължително да се учи християнската религия. Учениците трябвало да се молят в началото на всеки час.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Иво Балев – Януари – Гешев

Вероника Цекова, CDoupbles, заобиКАЛЯЩ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Из календара на ПРАС-ПРЕС 2020

 

Януари – Гешев

Хубаво си, мое Шиши,
миришеш на радост,
Ма как па можа в сърцата ни
да изакаш тая гадост!

Който веднъж целуне на
прокурор Кешев подметките –
да беше целунал пръстена,
да беше опазил сметките.

А комуто стане нужда
Кешев да го загрее,
среднощем ще се събужда,
вечно ще да жалее

Хубаво е, направо готово,
ето че и Радев подписа.
Земи това свободно слово –
за всички има и ще хартиса.

Хайде, братя българи!
Хай, всеки да поразкеши!
На протест с пици и бургери
да повикаме – Геши-Геши…

Да станем като една гора –
батки, расисти и братя цигани;
Да стърчим в центъра на града –
като Кешев остригани.

 

Февруари Дани Кирилов

Засукана косматичка мома
засукала партийната кърма
оттук-оттам, където хване вимето,
на партията само сменя името.

По милостта на бога и съдбата
със своите отворени валенции
момата като параграф се мята
и пръцка юридически сентенции.

Във гащите си пъха преференции –
и стига толкоз граждански претенции!

Във древността пророкът Данаил
останал жив при лъвовете в ямата,
от зверовете някак се спасил –
така го пише в книгата голямата.

А в наши дни партийният номад
от свински цицки суче благодат.

 

Март – Цацаров

Сотир достигна абсолютен връх
във своята изтъкната професия;
на стола си покара като мъх
и после го отдаде на концесия.

Могъща Цаца ляга на дивана
и се вари със КОНПИр под юргана.

 

Април Цветан Цветанов

Цветанов е човекът-досие
(на френски dossier си значи папка).
Той гледа те с усмихнато лице
и в същия момент крои ти шапка.

Недейте подценява Цецерон
и неговия мозъчен регистър.
Той подковава белия си кон,
сънува, че е премиер-министър.

В архивите му има информация
за всеки в тази наша малка нация;
и всеки гербер е с едно наум,
че Цецо е на партията кум.

 

МАЙ – Корни

Корнела Хунияди
оставка все да вади.
Дърпа и напъва
все едно ще ражда.
Плаче и се спъва –
оставка не изважда!

Викнаха Свинаря Гергов.

Свинаря се захвана,
Корнелия обхвана,
взе да я усуква,
гръбнакът ѝ пропуква,
на Кремъл я обажда,
оставката изражда –
тя се не изважда!

Викнаха Мишлето Станишко

Станишко взе да съска:
– Корнело, мари гъска,
вади я таз оставка,
дърта кукумявка!
Оставката се клати
като едно дърво
във Южните карпати
по зарево;
ама не излиза –
явно няма виза!

Викнаха Бай Фън Шуй

Бай Фън Шуй погледна,
отпи от бардучето,
изпъшка и седна,
и рече на внучето:

– Не е страшно да си дедо
в Барселона и Толедо.
Страшно е да спиш с баби
като баобаби!
Една оставка не може
да подаде кат хората
и пак ще се изложи
пред Конгреса и Агората!

Викнаха накрая Сър Стенли Ройс!

Хвана се сър Стенли
все едно на Уембли.
Дърпа и опъва,
Корнелия прегъва,
вика ѝ в ухото:
– Вади я таз оставка!
Вади ми я навънка!
И ми ела на спявка
да чуйш как боба дрънка!

Тъй си остана оставката неизвадена
и приказката излезе недоизгладена.

 

Юни – Горанов

Имам страх от земетресения
по високите властови етажи
Имам пост на силно течение
и заплатата хич не вАжи.

Беден, дрипав, бездомен живея
на чуждо място, при Кръстника.
Всички набори ми се смеят,
а мене жестоко ме бо́ли предника.

 

Юли – Шиши

Дубайската принцеса Корпуленция
със цици мачка всяка конкуренция
и произвежда медийна деменция.

Когато пръдне – банка разпилява.
когато кихне – криза се задава.
Когато метне мазния сопол,
постига на пазара монопол.

И не че ний сме някви тъпанари, а
премного притежаваме пара́
Богата е държавата България,
щом може да си позволи ТОВА.

 

Август Ангелкова

Отечество любезно, как скъпо си ми ти!
Как чудно се живее във Шабла, в Симитли…
Отечество красиво – ти цялото си дом,
от Ком до Емине и от Резово до Лом.

Отечество крайбрежно – стабилно на бетон,
на всяка дюна нови – по-нови висоти!
Отечество велико – като лице на кон…
Със свинската опашка, ела ме завържи!

Отечество на Живков, Ангелкова и Цецо,
и на Борисов също – а и на всички нас!
Отечество на Вазов, на Александър-Спас…
Отечество, не давай предимство на подлеца.

 

Септември Беновска

О, принце, не ме гледай, че съм жаба,
квак!
Аз нося само маркови калцуни
и ако ми направиш цуни-гуни,
ще видиш как
ще се превърна във красива баба.

Ще ти покажа медийна любов.
Ще ти разкажа приказка за Тръмп.
Ще те замеря с ябълка. Fuck off!
Защо ме зяпаш като някой пън!

 

Октомври Иван Тотев

Аз зная стара българска легенда –
разкопаш ли града, намираш злато!
Обсъдих я със Кешев и със Менда
и те ме инструктираха богато.

Със пловдивските кебапчийски мачки
за кой ли път ще цункаме кебапчето.
О, Боже, малтретират ме със пачки!…
Кешбекът съхранява се в долапчето.

Град Пловдив е осеян със окопи
и може дълго да се отбранява.
Отбиваме атаките на КОНПИ,
расте панаирджийската ни слава.

 

Ноември – Дариткова

Дариткова е печена мома
на дълги изчаквателни позиции;
не прави тя момински номера
на правилните гербави патриции.

Достоен удължител на Цветан –
и даже малко нещо разклонител;
гласът ѝ е красиво овладян
и радост е да бъдеш неин зрител.

Напусна парламента Цецерон,
но там остана неговата сянка
и сянката със сила на закон
държи в юмрук пленарната седянка.

 

Кошлуков

Ела да ми оправиш телевизора,
че нещо не показва както трябва.
Недей ме кара да отварям фризера –
мисли си за хайвера и за хляба.

На плазмата или пък във кутия
аз искам да се чува моя хор.
Спомни си пак за нашата килия
във старозагорския затвор.

Когато те подпира среден пръст –
и ти го покажи на тия хора!
Целувам те като Кубрат – със хъс –
и тичай да ми преметеш на двора.

Публикува се с любезното съгласие на сп. „ПРАС-ПРЕС“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Дигитални лайномети (shit shots)

Ивайло Божинов

 

 

Дигиталната суверенност е негативно представена от хакерските войни и кражби, намеси в избори и т. н. Всъщност става въпрос за дигитална узурпация на суверенното.
Ето как я описва Хан, германски професор с южнокорейски произход (цит. по Франко Берарди от новата му книга Breathing: Chaos and Poetry):

Лайняната буря (shitstorm) представлява автентичен феномен на дигитална комуникация… Суверен е този, който командва лайняните бури на Мрежата.

Всъщност няма дори суверен, той е absentee, копи-пействан хакерски узурпатор.
Езикът, парите и пролетариатът по начало са такова суверенно нищо, което може да произведе всичко.
Сега това върши дигиталната мутация почти с онтологическа стойност, преобразила най-вече мафиотския ъндърграунд в компютърен рай.
Последствията са нереални, каквато е и самата реалност – психодинамична точка на пресичане на безбройни проекции на симулативни потоци.
Реалността не е предходна на семиотичния или комуникационен акт, тя е перформативен конструкт, еманиращ от множества субективности на т. н. поколение на дигиталните снежинки.
Модерната власт се полага на способността насилствено да наложи собствения си глас и да смълчи останалите. Франко Берарди тук цитира Хитлер: без високоговорителя никога нямаше да завладеем Германия, както пише в Наръчник за германското радио от 1938 г.
И по софийските улици се разхождаше неотдавна един с високоговорител като закъсняла реплика на невро-фашизъм.
Но днес властта произтича от бурята на недоловими гласове. Отпада нуждата да се подслушва и цензурира. Напротив, властта стимулира изразяването и извлича правила за контрол чрез статистическата обработка на базата данни, изникващи от шума на света.
Социалният звук е обърнат в бял шум и белият шум става социален ред.
Изчезването е в същността на новите технологии. Пърформансът е изкуство на изчезването.
Може би се проумява казаното от Витгенщайн – субектът не принадлежи на този свят, по-скоро той е негов лимит.
През летящите врати на металепсиса може би прекрачваме в нови светове.
Естествено, Берарди е повлиян най-вече от сhaosmosis на звуковите вибрации и конкатенации на Гатари.
В тази осмоза с хаоса изниква нова хармония като ефект на автопоетичен морфогенезис.
Но съществуват и по-мрачни визии.
Кодът е задлъжнял език и хакерската мутация се стреми да го компрометира в нови конфигурации на обвързване чрез развързване.
Самата власт понякога влиза в ролята на хакер, който разбива длъжнишкия си код, за да излезе на чисто.
Ние сме база данни за крадене извън аналоговия си профил.
Кодът е език в дълг. Code is language in debt.
Консумирайки кода, възпроизвеждаме системата на неосезаемо подчинение.
В криптирания хаос се съдържа заплахата от финансов абсолютизъм.
Това става ясно от неясните кодове за оценяване на националните икономики от рейтинговите агенции в нещо като самоизпълняващо се пророчество, което предварително разказва играта на икономическата игра.
Кодовете и брандовете са по-силни от това, което стои зад тях – никой не е по-голям от своя бранд.
Светът на кода е зомби-свят, без аналог, различно от призраците.
Финансовата система на света всъщност е кредитна система със съответните длъжнишки кодове, налагани и интерпретирани силово.
Тук съдебна и етическа мяра е неприложима.
Банки, агенции за приходи, самите правителства стоят солидно, но всъщност са големи експлойти, които могат да бъдат бъгнати всеки момент. Колоси с дигитални крака.
Съдебната мяра е на същия принцип – набор от случайни цитати, компрометирани постоянно.
Как е в реалния съдебен свят – споразумения с престъпници, подсъдими превърнати в свидетели, унищожаване на показания или отказ от тях.
Има ли виновни за фалити и кризи, за корупция и безотговорност?
Виновен е кодът, който няма как да понесе отговорност.
Войната ще се пренесе в мрежите, както са знаели Негри и Харт.
Софтуерът като функционален аналог на предишните идеологии (от Китлер това се е оспорвало).
Хората ще се пренесат в мрежите като репликанти и киборги в хакерски войни.
Хиазмичните турбуленции срещу йерархиите на мрежите.
Дигиталните джаджи ни цивилизоват в същата степен на оварваряване, съгласно Бенямин.
Сега това е компютърният ъндърграунд.
Хакерството е модерна версия на експлоатация и изнудване. Дигитални вампири изсмукват отпадни води в хаоса на стойността, в криптираната несигурност на все същите древни спазми без програмен код. Пазарната вибрация в тялото предшества изобретяването на самия пазар, както суеверно отбелязва Хайдегер.
Но същото може да се каже и за дигиталната мутация.
Съставители-компилатори са новите маргинални господари (edge lords) без код на честта.
Бил Гейтс е неразличим от момчето от съседния вход.
С неологизма „хактивизъм” се цели по-оптимистична картина за осигуряване на свободен достъп поне до някои общи неща – текстове, идеи, мрежови инициативи.
Първата гигантска флуктуация в европейската семио-сфера се случва с изобретяването на печата и великите географски открития, което отвежда отвъд границите на антропоцентричния ред, установен от Ренесанса.
Новата гигантска флуктуация днес се усеща, когато разумът е подчинен на финансови правила така, че културата на принадлежност замества универсалния разум и идентитарният ресентимент замества социалната солидарност.
Социализмът се завръща като национал-социализъм – Тръмп, Путин, Салвини, Ердоган.
Заради нарушената икономическа сигурност от неолибералния глобализъм новата социална договореност резултира в дигиталното царство на абстракцията и в агресивното завръщане на идентичността в закрепване на нацията и националното. Както се вижда, това са несъвместими неща, дори да им бъде лепнат дизюнктивен синтез.
Хактивизмът е инкриминиран, както е ясно от случая Асандж въпреки доказаната му склонност към групови сексуални партита. Или се превръща в терористична политика със съвсем нелегитимни цели.
В края на модерния индустриализъм детерминистичното отношение между труд, време и стойност е нарушено от хаотичното измерение на семио-капитализма.
Никога не е имало стойност на тази земя (Хьолдерлин срещу Хегел).
Стойността е сила. Или артефакт, наложен със сила. Или хаос на стойността в безкрайно самосаботиране.
Когато измеримостта на стойността отпада и времето става алеаторно и сингулярно, самата идея за детерминация отслабва. Това афектира и естествените науки, където сега повече се говори за контингентното и недетерминация.
Стигнало се е до комплексност, където едно малко смущение (експлойт, бъг, дигитална мутация), води до големи непредсказуеми ефекти.
Семиотичните и финансови потоци, тези лайняни щормове, циркулират твърде бързо за нашите дешифриращи мозъци.
Новата парадоксална класа на компютърни специалисти с неустановен статут все повече увеличава подмолното си влияние.
На езика на Макиавели хаосът се превежда като Фортуна. Ако искаш да управляваш, трябва да стесниш хаоса до тясна верига, отвъд която лежи тъмната безкрайност на непредсказуемост.
Политиците днес са инфлуенсъри и краткосрочни прогнозисти.
Синхронизацията между Фортуна и воля е в основата на политическия ритъм, но това не е ритъм, а само слаба нотка на надежда.
Управлението винаги е илюзия посред океана неуправляема материя и събития.
Няма закон на събитийните закони.
Дигиталната интензификация на семиотичните потоци нарушава ритъма и рефрените, наследени от модерността, колкото и на едро да е това сравнение.
Акселерацията на кибер-пространството пречупва ритъма на ментално време и вече не знаем кое е съответстващо ли несъответстващо в обграждащата ни среда – това е друго име за хаоса, включително хаоса на стойността. Неспособност да се придаде смисъл на потоците, и тогава изниква специалната вибрация на паниката като субективен запис на хаоса.
Историята вече не се поддава на разказ и приема форма на семиотичен ураган от развързани и неподлежащи на интерпретиране потоци от невро-стимули.
Реализацията на разума в техно-финансовата си форма води до деменция.
Тази логика на деменция не борави с физическата и историческа реалност на телата, а с виртуалното условие на изчислителни монади, към които реалните тела се настройват.
Лайбниц пръв указва принципа на алгоритмична регулация, произтичаща от генериращия всичко компютър на бог, прекосяващ цялата вселена и съобщавайки всеки фрагмент съгласно рекомбинантна методология.
Лошото е, че бог няма акаунт (дигитална версия за неекзистенцията на бог).
Всяко органично тяло на живо същество е вид божествена машина или естествен автомат, който безкрайно превъзхожда всички изкуствени автомати.
Днес това е остаряла визия. По-скоро сме холограми в серийно възпроизводство на фона на това, което Джон фон Нойман пръв е потърсил – самокопиращи се клетъчни апарати.
Навлизаме ли в тъмния континент на кибер-секс технологии, новата аниутопия?
Смесването на човешки и нечовешки активи и агенти е задействало нов епистемологичен режим. Аналогови руини в морфиращ кибер-секс.
Ако травмата ни предхожда и базисните емоции са на стенд-бай извън нас, ние заприличваме на нещо като 3D принтери, в триизмерно строителство с подръчни материали. А многоизмерните им версии вече чукат на вратата.
В търсене на нови земи и нови хора, защо да не си въобразим принтиране на нови слънца?
Влечението към смъртта не е ли виртуален принтер на едно безнадеждно органично находище от инстинкти? Не трябва ли да видим Христос в ролята на програмист?
И не е ли в подобна роля Лакан, за когото Жан-Люк Нанси казва, че е спомогнал за определянето на модерната епоха като епоха на преход към лимита на всичката възможна сигнификация…
Когато Лиотар се пита може ли мисленето да мине без тялото, Лакан сякаш вече е отговорил на този въпрос. Той допуска, че символният регистър е автономен и не се нуждае от  поддръжката  на човешки субстрат.
Така стигаме до живота, обърнат в машинен – на самопринтиращи се гени.
Джон фон Нойман се стреми тъкмо към това – самокопиращи се машини, каквито винаги вече сме били.
Истината на несъзнаваното е от машинен тип.
Но и раковите образувания са резултат на лудешко самокопиране.
Дискретност на дигиталното до такава степен, че Китлер приема Втората световна война като водена между пишещи машини – Енигма и Колосус, първичните компютри.
Дионис е рандъм генератор, Аполон – уърд процесор. Това е дигиталният дизайн.
Или по-скоро двуглавия интерфейс на света.
Субектът е безсъщностен, процесорна машина на въглеродна основа, със силиконови импланти.
Аз съм уърд процесор, както твърди един американски поет.
Или пък рандъм генератор на произволни числа.
Но Китлер е знаел, че реалните числа са непрограмируеми. Той търси непрограмируемите програми, един парадокс. Както и за белия шум на гръцките Сирени организира специална експедиция.
Дигиталният принцип на рекомбинация не е всеобхватен – няма алгоритъм на всички алгоритми.
Обичайното насилие на експлоатация, корупция и война сега е подведено под дигитален хаосмозис, то е станало хаотично, дисиминирано в деконструктивистки маниер.
Няма Гъливер в страната на дигиталните лилипути.
Важи само потокът данни, който дава изкуствен живот и синтактична размяна на работещите информационните единици, произвеждащи стойност в рамките на теологическа икономия, където бог е единственият длъжнишки код.
Но и това е остаряло. Пазарът и обществото би трябвало да са отворени, без есхатос, и на тази Offenheit се възлагаха големи есхатологически надежди, което е парадокс, но днес вече си даваме сметка, че става въпрос за клоака на неекологични лайняни бури.
Дигиталният разум замества историческия разум, духовната необходимост от историческа реализация (Aufhebung) е заместена от математическата необходимост на логическа машина, която вплита човешкия език и актуалните събития.
Интерактивната решетка прониква във всекидневния живот и бавно реформатира когнитивната активност в смисъл на нарастваща съгласуваност между съзнание и дигитална мрежа.
Ние затъваме във виртуалното обкръжение на преносими джаджи, което разширява нашата зависимост от симулации, трудно разграничими от реалния живот.
Днес освен човешки езици всеки би трябвало да владее поне един компютърен език.
Дали това е пътят към върховния автомат на Лайбниц, рекомбинантна панлогическа машина? Или може би това е обратния път към дигиталното, което винаги е предхождало аналоговото?
Невро-тоталитарни тенденции са задействани във връзката между човешко познание и мрежови автомати, както внушава Берарди. Невро-фашизъм на малките нации, затиснати от психотични империи.
Технологията прониква в органичното тяло и извайва когнитивната му активност, докато тялото изпуска непрекъснато неасимилируеми субстанции – прекомерности и излишъци на живот, либидо, несъзнавано.
Тук Берарди си спестява възвишените обекти и излишъци, каквито познаваме по линията Лакан-Жижек, той все пак е дельозианец.
Но цитира Джонатан Франзен – на субатомно равнище на човешкото self няма стабилна хронология.
Там всичко е фрактализирано и изгубило способност за свързване с Другия.
В една вътрешна чужда страна тече самотният танц на синхронизация с чистата абстракция на дигитално време.
Страдаме от депресивна тревога, свързана с излишество на стимули, обещания, нелимитиран хоризонт на възможности без споделеност и превод.
Констатира се изличаване на сингулярния психогенезис на съзнанието, подменено и униформирано с конективни процедури.
Все пак несъзнаваното не може да бъде изличено, споменава мимоходом Берарди без да се ангажира излишно с психоаналитическата тема.
Той предпочита панорамна социологическа визия. Светът е нещо като преход от никотинова култура към клетъчна. Марлборо заместено от Моторола.
Сензорният апарат се е променил и закърнял в дигитален автоматизъм.
На дигитално ниво няма хронология, нито история, нито смисъл, нито истина.
Ловът на покемони Pokémon GO и смъртоносните селфита са само безобидно начало на имерсивни технологии.
Континуумът на обединяващ опит е разрушен от фракталната едновременност на свързани виртуални аспекти. Свързаност без съединяване, без солидарност.
Профил, акаунт, код – ние се превръщаме в репликантски острови на омерзение, населени от самотни дигитални диваци, за които не се знае нищо друго, освен че копаят крипто-валута.
Буржоазният мит на Дефо за Робинзон и Петкан обаче остава неизменен.
Търсачките на мрежата манипулират импотентните монади-острови, държани в подчинение чрез самата им дигитална подсигуреност.
Острови, обитавани от парадоксална класа на singletons, сингулярни психотици. Свързани от това, което ги разделя.
Дигиталното ще свърши мръсната работа вместо вас, без да се ситуирате като мръсници.
Всяко кликване забива въглероден пирон в аналоговия ви ковчег.
Търсачките на Фортуна не са скрепени с добродетел (Virtue), както при Макиавели, нито с най-обикновена харизма.
Машините не са харизматични и, по-лошо, не произвеждат принадена стойност.
Дигиталната мутация е толкова настъпателна, защото не е положена върху идеология и политика. Не е избор, а автоматизъм. Не указва към закони и морални принципи, а към невро-физическата конституция на език и битие.
Всъщност това е новата идеология на дигитални снежинки, която упътва към ядрена зима.
Култът към индивидуализъм разкрива фалшивото си естество – какво значи той, след като единственият оценъчен критерий за индивидуален успех е конформизмът на конкуренция?
Тоталитарната власт залагаше на псевдо-универсалното като скрита забрана да бъдеш различен и конкурентен.
Сега конкуренцията е в примката на пазарния конформизъм – средняшко туитване в борсата на електронни пещери.
Това, което не може да ти се отнеме, е свободата да прецакаш своя живот по изискуемия от самия теб начин.
Капиталът като длъжнишки код не може да бъде прихванат, тъй като е извън трансферентни отношения.
Мисленето и капиталът са агенти на собствената си нищожност, изчезващи във виртуални протоколи на прекъсната ликвидност.
Благодарение на мултипликацията на лайняни бури в социалните мрежи и в инфо-сферата режимът на истина е разбит, и ние обитаваме пост-фактичен дискурсивен свят.
И пост-теоретичен, както не забравят да допълнят.
Светът никога не е имал послание. Само този некротичен код на дебилност, ексхумиран от господарите на измамата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомор Златанов – Гето

Атанас Тотляков, Културологични особености на грима, дигитален печат, 70/100, 2019

 

 

Политическите партии са мафиотски агенции за запознанства в имагинерната пошлост на (не)разпознаване, деградирала версия на хегелианското Anerkennung или връщане на неговото послание в изопачена, тоест истинска форма. Днес няма господари и слуги, освен техните означаващи, неспособни за самоозначаване,
На същите имагинерни полагания се крепят и всички социални структури.
Социалната връзка не съществува, освен в деформациите на субективна деституция.
Електоралното гето е транзитивен обект, временно образувание, понякога със съвсем реален събитиен потенциал.
Изборите го активират, само за да го неутрализират в минни заграждения и обезопасяване на полицейски периметър.
Проблемът е как да се прекоси опасната зона чрез тайни мафиотски хетеротопии.
Гетото е карикатура на безработна общност, карцериран оголен живот, комунистическа хипотеза, капиталистически рай, конспирация на вечен Сабат.
Други приемат есенциалистката теза, че гетото е това за нацията, което е гравитационният център за човешкото тяло, пренебрегвайки спекулативното Тяло без органи на Дельоз.
Но същото може да се припише и на всички ядра и на всички претенденти за суверенни лаври. Всъщност става въпрос за транзитивни обекти с активен период на полуразпад.
В това афтър-парти на мъртви метафори няма да намерите своя Вергилий.
Изборните турбуленции се сторнират в средностатистически термостат на топлинна, тоест социологическа смърт.
Един идеологически акселератор осцилира шокови вълни през социалното поле с еднаквия неуспех на присъствие и отсъствие, загуби и печалби.
Диференциатор на индиферентности – хомеостазис, автоимунно разстройство, пунктуиран еквилибриум, хомеостатични баланси и контингентни срещи
Изборите са дефиниране на световъртежи, vertigos, ако си послужим с този израз на Рембо.
Апокалиптичният страх, че класата на декласираните ще изкласи абсолютно, е контролният алгоритъм на всяка власт.
Смяната на термодинамичната визия с кибер-визия не променя нищо в редуващите се моди без трендове.
Изборите днес са усмирителна риза за шизоидното cogito, излъчващо дигитални феромони, които дори машинното гласуване не е в състояние да неутрализира.
Не индивиди, а дивиди като перфокарти в темпоралната машина на непосредственото, граматизирани в термините на Бърнард Щиглер.
Апатията пред изборния фураж за Буридановото магаре е същата апатия на човека, оставен сам пред недостъпно-Реалното на Закона, изборът като изнемощяващата си липса в разказа на Кафка.
Кафкианските герои на гладуване и изнемощение винаги са ни напомняли Буридановото магаре
като илюстрация за съществуващата свобода на индиферентно равнодушие и безучастност.
Странно, но политиките се плашат от това радикално дезангажиране във вариант на недетерминирана воля. Трябва да избереш, иначе попадаш в менюто – това са неолибералните хитрини.
Изборите изписват гетоидния профил на посредственост, пазарът върши същото – среднящина, average, прогнозиращ следващия average, ако се доверим на Джон Мейнард Кейнс.
Интимната връзка между избори и пазар е заглушена от демократична буфонада, по-гръмогласна от Буридановото магаре.
Няма такова магаре.
Невро-добитъкът, както го нарича Жил Кетелей, е суров материал за изкусителни стратегии на елитни магаретари.
Както микрочастиците нямат физическа големина и са концептуален достъп до нашите теории, до фикции със структура на истина спрямо фикцията на точка на референция, така и Гетото е призрачна референция, към която се пришиват биополитически фикции за средностатистически избор и волеизлияния
Няма квантов свят, освен описанието за него.
Няма социален свят, освен реториката за него.
Няма свободен избор, освен предписанията за него.
Остава черната кутия на лаканианския object a – този възвишен транзитивен обект като форма на пустота, изисквана от безкрайните претенции на крайните претенденти за суверенно царство.
Няма такава кутия в колекцията от теоретични и технологични джаджи, gadgets.
Object a – това е голият обяд на стойността, безкрайни остатъци на кибер-Кивота, руиниращо наслаждение jouissance.
Или по-добре певицата Жозефина на мишия народ с нейния писък във версия на object a,
нищо и никакъв глас, който всъщност е акузматичният глас на мишия народ, потопен в немота.
Неслучайно сме се ограничили с писъка, по малко писък за всеки отделен случай – това е всичко, което ни трябва. Възможно е и при нас да се появят музикални дарования, но при нашия характер те неизбежно глъхнат, не успявайки да се изявят – това казва гласът на гетото чрез охтичавия метроном на Кафка.
Защото писъкът е езикът на нашия народ, само другият писък пищи цял живот без да го знае, тук писъкът е освободен от повседневни окови и за кратко освобождава и нас. Не е за учудване, че изпълненията на Жозефина така ни привличат и ние се стараем да не ги пропускаме.
В това е илюзията на трансфера – амбивалентен народ се идентифицира с амбивалентната Жозефина.
Течният ликвиден писък на Жозефина напомня жалката съдба на нашия народ, изгубен в суматохата на враждебния свят. Жозефина отстоява себе си – този никакъв глас, това никакво изкуство отстояват себе си и намират път към нашите сърца; и на нас е приятно да го мислим. Ако сред нас би се появил истински певец-виртуоз, в такава ситуация не бихме го слушали, единодушно щяхме да отхвърлим подобно изпълнение като безсмислица. Жозефина, Боже опази, няма нужда да знае, че ако я слушаме въобще, това всъщност не говори в полза на нейното пеене.
Тайната за певческите умения на Жозефина е тайната на собствената ни посредственост в закривения идиом на езика ни.
Онези отвън са със съдба на клакьори.
Народът в симбиоза с акузматичния глас, Чарли Чаплин глътнал свирката, в нелюбов към музиката.
И елитарните писъци отвън – мълчи народът.
Презираме тези, които имат отговори на непоставен въпрос, но сме принудени да ги търпим –
елити в спявката без певци.
Мигриращите мишки в търсене на плъх-господар
И нито един певец
Преформени комунисти и комсомолци в пребоядисана колоратура на песнопения
Гетото в търсене на своята Жозефина.
По-високо билото, майстори – при пожар плъховете излитат през комина.
Капитулираме, но не и безусловно
Може и да сме разомагьосали света, но не и себе си като субекти на избор.
Технологичните избори, както се предписват от Брюксел и на местно ниво, са мениджмънт на пазарен принцип, произвеждащ автоматични субекти-gadgets.
Те говорят правилно и имат ясни визии, пропуснали възвишения стих от Десета песен на Ад, вертигото на избора и на мисълта:
tutta morta fia nostra conoszenza da quel punto che del futuro fia chiusa la porta.
Всичките ни знания са мъртви пред затворената врата на бъдещето
Когато ги слушаме как умно и ерудирано говорят, примерно роботоидните евро-депутати, няма как да не се сетим за двусмислените забележки на Ницше какви добри европейци сме ние.
Европа за своите поданици не е ли това, което е Жозефина за мишия народ – издигайки я на пиедестал извън контрол и власт, фактически мишият народ признава неразбирането си на универсалния й писък и безсилно се възхищава на изкуството й, докато на свой ред певицата ги вини за същото – вие не разбирате идеята за Европа, моето универсално изкуство, същата нелюбов към музикалния химн на Европа, докато в ушите звучат националните маршове.
Нито любовници на универсалното, нито достатъчно германци или каквито и да било там; илюзия на трансфера в кръстоска с политическа воля, как ще стане това – безметежно или с цената на катастрофа?
Самият Ницше страстно е желаел да се изкара поляк.
Европа на гета и елити – тук е докосването на Реалното, моментът на истината, истинския проблем.
Но капиталистическият дискурс е единствения, който казва – няма проблем – и мишата популация тръпне от възхищение.
Капиталистическият субект е первертът, който знае как да обслужва наслаждението на другия, вместо да го депресира в тоталитарни невротизми, при това с бясна скорост, преди да си се усетил, че става въпрос за субститути, сембланси и латузи като ония късметлийски хартийки, които раздават на излизане от моловете или латузите със сентенции, когато ти сервират кафе.
Семблансът се случва някъде в засечката на имагинерно и символно като перверзно решение за травматичната деституция на кастрацията, на Реалното.
И там е тънката граница, където се преструват на умрели лисици, докато се чудиш какви са в реалния живот – няма реален живот, а спектакъл на имагинерни божества и култови герои, и развалени фетиши в сериално заместване – капитализмът е скоростен, бърза храна бързо изкуство, гетоидна макдонализация, пазарен сталинизъм.
Докато възбраните произвеждат невроза, свръх-азовата инструкция да се наслаждаваме под формата на консумирани стоки е последвана от хедонистична депресия – никоя стока не задоволява, разочарование, още по-голяма несигурност и пустота.
При капиталистическия дискурс в мястото на господарското означаващо е инсталирана липсата или обект-причината на желанието, която тласка не само към фетишизъм и преследване на печалба, но и към още-силни пристрастености и зависимости – сега ти си господар на наслаждението без посредничеството на Другия – дрогиран дори без дрога, имагинерен богаташ без пари, каквито са всъщност всички капиталистически паразити на общите фондове, на common, пристъпващите крадци посред бял ден.
Липсата е конститутивна, докато се хвърляш в какви ли не начинания – и обратният резултат не се забавя – анорексия, булимия, биполярни разстройства, параноидни идентификации, в крайна сметка хазарт и наркомания.
Симптомите вече не са адресирани към Другия, а се настройват около аутистичното ядро на наслаждение без сигнификация, както при клошарите и наркоманите.
Съзнанията ни са интериор на медийни стандарти, вече не се нуждаем един от друг освен чисто формално във виртуалните мрежи, където лайкват дори съобщенията за нечия смърт. В информационния овърлоуд сме раздалечени като острови на омерзение.
Капитализмът е фантазията за несвършек в нашите оргазмени свършеци на фалшив обмен на порнографирани органи без тела, докато безорганното тяло на любовта и смъртта, изключено от онтологията на капиталистическия актуализъм, е неприсъствено.
Какво ни казваше соц-дефицитът – няма, току-що свърши.
А капиталистическият дискурс – ти решаваш кога да свършиш в безкрайния избор на чекиджийски джаджи.
Хората с нетрадиционна сексуалност би трябвало да го знаят – има само принадено наслаждение, и безорганното тяло на секса не ни принадлежи. Ние заработваме руиниращи обекти а на социално мастурбиране, нищо друго. Фетишът на репродуктивност, съжалявам, без него ще изчезне и последният гей, както пролетариатът би се самоотменил в триумфа на класовата война.
Ако това не е обсолентен екзистенциализъм, изборът е момент на лудост.
Именно, решението или изборът е да си с лице с разрива на имагинерната социална връзка вътре от уникалната перспектива на субективна деституция.
Чистият избор е логика на революционен импулс, докато ни се внушава, че той е непоправимо закърнял, наистина ли?
След парада на ирационална рационалност, призрачна обективност, апостериорно априори на състоялото се вселенско измиране ние износваме кибер-Кивота на дигитални мощи.
Само не питайте какво има вътре в него.
И на равнището на желанието, и на влечението, обектът е конституиран като изгубен завинаги.
Можем да го имаме само като чиста липса или мизерен остатък в мястото на тотализиращи заблуди и социологически обективизми.
Спомням си как в предсмъртната си агония баща ми помоли да му донесем небет-шекер, сякаш в римейк на филма Гражданинът Кейн, който изобщо не бе гледал. Той изчезваше като детето пред панаирджийска сергия, за да отнесе захаросаната си латуза при небесните пениси на бащите в подредба на възвишени обекти.
Чак сега разбирам защо Пенчо Славейков толкова е презирал оплаквачите на социална тъга, оная спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии, и носителите на битпазарски лаври, продавачите на евтина стока, както пише в предговора си към второто издание на Стихотворения на Яворов от 1904 г.
Oчевидно изборът е между гето и елитарност и Славейков формално клони към второто, но репресираната обект-причина на желанието му е да измести предходните фаворити за трона на поетическия идиом.
В дезертиране от този идиом е величието като провал на поета, и буквално, и символно. И това остава прецедент, след който имаме само трудовоборчески писатели. Но толкова лошо ли е това, като се има предвид ажиотажа на преформените комунистически писатели в абстрактни хуманисти, и класовият момент е изоставен осиротял откъм застъпници…
Няма чист избор.
Именно, обект-причината на желанието е катализатор, който пулверизира във вискозна блудкавост теоретичните коментари и спекулации с цел да ги регулира.
Няма такава обект-причина, освен в тягата на вакуумни флуктуации, от които всъщност се състои и всяка материя.
Именно, това е същата отсъстваща причина на Историята, за която Фредрик Джеймисън пледира в Политическото несъзнавано… недостъпна, освен в текстуална форма на историзиране, което пропуска това в историята, което е повече от история – в крайна сметка невлизащият в никакви сметки рев на Буридановото магаре или мишият писък на Жозефина.
Обект-причината е в дисруптивното изтощение и изнемощяване като истинския произход на политики, изкуства, любов – ентропийно, инфлационно, когнитивно – историческите фази като осцилации на махало в дефазиране, младост, зрелост, декадентство, наследяващи се елити като струпване на трупни фосили в циклите на седем угоени крави, седем мършави, фуражиране на еднакво неприемливи ставки, квоти, таблици и алгоритми на глупостта, изнемощяване на гръцкия език в латинския, история на самоначукващия си го хегелиански Дух, изнемощяващ в цикъла на Парето, големият природен пир и масата на гладуващите философи, животни превърнати в рефлексии и окончаващи в животински тикове на юмручен бой.
И в изнемощяване на изнемощяването изникват сембланси на негентропична мощ.
О, розовобузи магаретари, какъв кяр от електоралната скотщина, която скрито презирате?
Но как от гетото като въплътена липса на консенсус се излъчват консенсуални елити остава неясно.
Не виждаме разлика между ницшеанската бестиалност на лидерство и Ленин с неговата Партийна организация и партийна литература от 1905 г.
Принцът на Макиавели е последван от популистки Принцове на тълпата, които днес общуват през Туитър, но това едва ли означава прозрачна комуникация.
Самият Макиавели е презирал въобразените принципали и въобразените държави, противно на постмодерното схващане днес, докато фалическият призрак на господаря необезпокояван потъва в урната, за да възкръсне отново оттам – във възвишено-преиначената форма на мизерен objet a, тоест хаштага ≠Кой.
Фураж или пушечно месо или анонимен кибер-код – командният импулс като неизправим тик е в основата на всяка рефлексия.
Но нека все пак да предзобим и другата магарешка алтернатива на философски овкусен фураж.
Допуска се, че демокрацията е задължена на безкрайно щедър и рисков залог, обвързан с т. н. принцип на невинността на изключението: никой индивид, лоби, общност, партия не притежават привилегията да упражняват власт, няма демокрация без демократично производство на елити, като шансът е оставен отворен за този героизъм-за-всекиго в екзистенциалния стил на Киркегор, който историята досега е толерирала колебливо само в заченки.
Добре казано, но играта с априорностите на шанса, с девствения шанс извън проституиращите числа на зара изважда наяве скандала на невинното изключение – всеки може да управлява и всеки може да е автор, стига да извади късмет както при онлайн блекджек игри.
Казино-капитализъм, пазарна демокрация, некалкулираната свобода на благодатта – изключението манипулира с интензивна страст общото в симулативни игри.
Героизмът за всекиго е инкриминиран от мафиотски и офшорни изключения, култът към личността подменен с култ на знаменитости и шарлатани извън реален живот.
Ако алтернативите се явяват в предписана форма на дуалност, те суспендират свободата на избора, който би потвърдил една или друга опция. Изборът престава да е избор и се превръща в предписан избор.
Адорно асоциира свободата на избор не със субективните метафори на дуалистичен избор в една ситуация, а с деформиращата интензивност в световъртежа на мисълта, която прави неподходящ ангажиментът за еднозначност на промотираните алтернативи и за разпознаваемост на правилния избор или добро намерение.
Мисълта като опит на шеметност или дионисиевски екстаз в детерминацията на истината, Taumel както го нарича Хегел, или неистовство, или пир, където нито един участник не е пиян, разтваря обекта, на който се посвещава. Мисълта открива и изобретява разтварянето на обекта като собственото си движение, но не за да го присвоява в интелигибелна идентичност, отнесена както към обекта, така и към себе си.
Мисълта продължава да тласка дионисиевската замаяност в преноса на истина, интензивността- Taumel на неистовство и шемет до точката на различие от теория и мнения, и до признанието, че мисълта няма или самата не е обект, опция. Мисълта е анархична. Няма философска позиция, няма разпознаваема мисъл в дефиниране на вертигото.
Актът на мислене не е устремен в откриването на събирателна точка, в правене на избор или решение в ситуация, доминирана от Двете.
Нещата се свеждат до една неконтролирана добавка, която не е нито екстра-, нито интра-ментална, неразрешимо приложение в основата на субективния избор, сътресение, шок, трепет, импулс, спонтанност, произволност, които афектират мисълта, надвишават я и я прекъсват в търсенето й на теоретическо осъзнаване, за да обслужи нуждите на „истинската” практика.
Всъщност става въпрос за производството на трансцендентален елемент, който поддържа рефлексията в незатваряне, или за възвишен обект а в термините на Лакан.
Но избягването на предписания, на бинарни схеми води до това, че колкото повече се разширява обхватът на мисълта, толкова повече се сгъстява във философска невроза.
При Бадиу обект-причината е трансформирана в точка на неекзистенция в света, през която нахлува множественото, за да укаже към контингентността на този свят, но и към възможността за друг свят, за пълна екзистенция другаде, например пълна екзистенция на комунистическо политическо тяло, в което всички индивиди ще се превърнат във философи.
Но този пир наистина е несъществуващо меню върху масата на гладните философи. По-скоро описание на философска невроза.
Изборът като рационална лудост отсъства от българския ум и затова са още по-комични разумните „практични”избори, примерно между две геополитически алтернативи, два пола, два кантара и т. н.
Дионисиевската замаяност на мисълта само обсолентен предразсъдък ли е, друго предписание за правилен избор? Избор между капитализъм и комунизъм, между хетеросексуалност и контингентност на секса, между ляво и дясно, и какво ли не. Избор в рефлексивната примка на мета-избор.
Главната индустрия на света е производство на гордост и на фалическа сила да означаваш за посветени чрез налагане на срам на останалите.
Апелират за рационална анархия и обективност, но всъщност я превръщат във фетиш или в още по-стряскащи идиотизми.
Мистериозният обект-причина на желанията, на влеченията и мисленето е транзитивност на преход от прекъснатости, афирмативна негация, неусвоимият ексес-излишък-липса, приложение-допълнение , логически дедлок, шанс, контингентност.
Ако математиката е език на контингентното, Лакан и Бадиу са въвлечени в безкрайни спекулации с т. н. матеми, кардинали на множества, аксиоми.
Гледам и не вярвам на ушите си – това е примитивният паралакс на възвишено-принизени objets a, което означава само едно – ние сме протезирани животни на символна кастрация и езикова алиенация.
Няма директно виждане, няма директен глас.
Погледът е вътрешно присъщата клопка във визуалното поле.
Погледът е лимит на визия, той активира визията, за да я разкъса, дисруптира.
Погледът, въобразен от мен в полето на Другия, бележи отместването от имагинерния регистър към недостъпната инстанция на Реалното. Погледът процесира в Реалното, там където не престава да не се вижда, и само чрез фикция, чрез фантазиране аз мога да си подсигуря (не)отношение към този Поглед.
Погледът се трансформира във версия на обект а, не обект на желание, а обект-причина на желанието, логически дедлок, ключ без врата, стрелка без компас.
Примерно, съдържателката на бардак го съзнава много добре – тя не манипулира обекти на желание, тя е въплъщение на обект-причина на желанието, затова често я бъркат с религиозната й реплика на Божия майка.
Но истината за бардака на демокрацията е в полицейския шеф, който дори когато демонстративно отказва символа си на голо насилие, си остава задрямал фалос.
Политиките, инжектирани в обект-причина на желанията, залагат на фетишистката консумативност и развлекателната индустрия с обратния ефект – все повече фрустрирани желания и спекулативна истерия по демокрацията на обектите.
Но влеченията, Triebe, drives, са различни от желанията. Влеченията са сомнамбулизъм като страст по Реалното, тоест директно разтоварване на енергии. Отъждествяват ги с революционни политики и терор като негативно легитимиране на нормалния ред, тоест нормалната ненормалност на дружелюбен фашизъм.
Гласът като друга версия на object a е вокализация на означаващото в тялото, един изначален „акузматичен глас”.
Някой говори в мен, докато го приемам за смущение от външния свят, всъщност и двете в интимност-екстимност.
Разказва се като виц, че при завършване на последния си разказ Певицата Жозефина или мишият народ Кафка изкрещял и започнал да имитира мишия писък, доколкото гласовите му връзки вече били поразени от туберкулозен ларингит.
Писъкът е езикът на нашия народ, език на гетото.
Акузматичният глас е източник на този фонов шум, който трябва да се трансформира в правилни гласове.
Аскопичният Поглед е източник на окулярни смущения, които трябва да се ревизират в правилна визия.
Бардакът на демокрацията с обсцьонен правилник на скотомизация и атонална акустика всъщност вече не прокарва властта чрез тези правилни структури, а чрез по-рафинираното внедряване на сложните за локализиране писъци на мишия народ на гетото като микрофизики на власт.
Идеологията на избирателност предхожда избора на идеология.
Избирателите казаха нещо, остава да разберем какво, според първия постмодерен президент Бил Клинтън.
Светът е манифестация на Идея, остава да разберем каква.
Погледът е сляп, Гласът е ням – те са обрамчване на слепи петна, в които се обективират желания, които винаги са желанието на Другия, който не съществува другояче, освен като структурна илюзия.
Няма обективна картина, няма обективен глас.
Аскопичният Поглед и акузматичният Глас-обект са surplus ефекти на несъществуващия произход, който е ефект на собствените си ефекти. Съответно, само чрез консумирането на обсцьонно принадено наслаждение ние добиваме представа за (не)диференцираната субстанция на наслаждението. Ние сме опровергавани в господарските си претенции (за пълнотата на самопрозрачно присъствие, за пълна визия, за пълно наслаждение) чрез логиката на не-всичко.
Измествано зрелище на анаморфоза – това е политическата картина. Изопачеността е самата визия, истината е под формата на фикция. Усещането е за дежа-вю.
Езикът работи върху телата като паразит от репресирани означаващи на неказаното, вирусна епидемия, пратена от звездите, пришълци в имунологизираното несъзнавано, структурирано като език, травматичната ехолалия в пещерата, ономатопейя на непреводимост, слепи репликатори на дискурси, авто-поетически демаршове на атоналните светове…
Същото като свободен индиректен или косвен дискурс, който предхожда и пронизва всичко останало – изплагиатствани сме по начало.
Или феноменологическата ретенция, която винаги е селекция, избирателност.
Поантата на феноменологическото изследване се състои в това, че между протенция и ретенция като точка на пресичане би трябвало да се помества непосредственото или изначалното впечатление или импресия. Но може ли изобщо да се схване тази точка? Не. Ние я узнаваме винаги вече поместена в промеждутъка между протенция и ретенция. Съзнанието не доставя моментални снимки snapshots, а репрезентира в собственото си темпорално движение темпорални подвижни следствия вън във света. Чисти, тоест отвързани от контекста на съзнателния живот впечатления, не е възможно да се схванат. Първоначалната импресия е преплетена с работата на съзнанието и не може да бъде изтръгната оттам.
Спрямо тази изначална импресия съзнанието като протенция е подведено, а като ретенция е закъсняло. Чистата изначална импресия е несхватима, в най-добрия случай е разкривана впоследствие. От това закъсняващо съзнание Дерида ще развие своята философия на differаnce. (цит. по Рюдигер Шафрански).
Изборът репликира руиниращия произход на нереализираното и немаркираното в хиазмично движение на (раз)единение, резултиращо в празнота.
Произходът като пресечна точка на френетизъм и калкулация или като отсъстваща причина на Историята, която обраства с текстове, докато историята на света остава неразказана.
Синтез на точка и линия или още по-торсирани топологии в khora-ичните фантазми за начало.
Изборът, предрешен в псевдо-ликвидността на свободна воля като друга форма на корупция и фалити.
Алгебраичните преференции спрямо изместени референции на изборния паралакс – онтологическият саботаж се префасонира в онтически монтажирания и асемблажи, в био-етично композиране на компоста, в некро-политиките на пирове, които поглъщат пируващите.
Ако не си на масата, си в менюто – това е рафинираният канибализъм на класовата борба в биополитическата си кулинарна версия, hell’s kitchen.
Във Вкуса, неизгубил класовата си аура в отсъстващото цвете от всички букети, и в Паралакса, неизгубил класовата си визия от взаимни превишения на самообезценяващ се кастинг и хореография, се прокарва трудният път до истината за Капитала, сведена до фалшиви пари, истината за демокрацията – сведена до фалшиви акузматични гласове, objets a в чист вид.
Това ли е атоналният свят на Бадиу?
Не остава друго, освен да се виктимизираме – някой ми открадна гласа, очерня ми погледа, бъдещето, докато самия аз в същото време крада и очерням.
Или пък търсим арбитър, закон, посредничество.
Но произходът на закона е в изнемощението на чакащия пред неговата врата.
Изнемощението на това изнемощение е симулация на съдебна мощ.
Законът се свежда до недостъпа до себе си, както мястото на Погледа и Гласа остава неокупирано.
Останалото е спектакъл, повече или по-малко (диз)интегриран, където залязват първичните нарцисизми, за да се отприщи силата на фалшивото.
Тръгва се отзад-напред – презапочване, Nachtraglichkeit, afterness, апостериорно априори, завръщане на изтласканото.
Залезът на Европа в отсъствието на изгрев.
Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за безсмъртните.
Вярно е, че заедно с Пиндар Хьолдерлин му противопоставя die strenge Mittelbarkeit на Закона, но вече се досещаме какво ни подсказва кафкианското изтощение – този закон е сингулярен и беше само за теб, тоест няма Закон на законите.
Хайдегер е спестил това трагическо прозрение, просто защото фрагментът от последния химн на Хьолдерлин – всички сме фалшиви жреци – е открит твърде късно или защото не е чел Кафка, или защото Поетът на поетите трябва да се задържи недосегаем с фюрерски конотации, уви.
Раждаме се гетоизирани и Принцът на гетото е популистка играчка за фалшиви пророци.
Останалото е импотентен passage a l`acte на бюрократичната държавно-полицейска машина, която се опитва да подддържа някакво посредствено статукво и хомеостазис.
Политическите субекти са виртуални тапи, запушалки, филери – взривявани и застиващи в кататония, изплюти от гърлото на означаващото в сембланси на суверенна екзистенция.
Вменява се, че липсите и дупките са иманентни на самата реалност, оттам и необходимост от поява на субект. Прословутото преливане на субстанция в субект като претакане на домашно вино.
Както раждането на Атина от главата на Зевс е пример за типичен невро-шовинизъм, така субектите-тапи са прекосяване на генеалогически фантазии. Нищо не зависи от тях, тъй като всичко зависи от тях.
Все пак липсите са обект на оскъдица, дефицит, докато дупките – на апокалиптични кошмари.
Меритократската фантазия на субективизираните звездни персони е, че дължат всичко на себе си, но фактически става въпрос за натиск на естествен подбор, какъвто е широко застъпен и в гетото.
Гетото е фундаментална фантазия за генерична сбирщина, елитите са фантазия за генерично конституиране, но всяко конституиране дефектира в парадокса на Русо – как да съчиниш Конституция, без да си възпитан в духа й?
Синекурната трансцендентност на елитите подменя господарския дискурс с университетския дискурс на експертно знание, тоест с култивираната арогантност на просвещенски субект.
Адорно и Хоркхаймер: в сърцето на Просвещението пулсира един патогенен (тоталитарен) тик като версия на обект а, макар че те не се изразяват така.
Невро-шовинизмът е вярата, че всичко мисловно е поместено само в мозъка, оттам и последиците, приемани за причини – един народ, една държава, един елит, един орган за един секс.
Но само гетото прислонява тиковете на мисълта, мишия писък.
Глобо-Европа е противоречиво образувание, имитиращо страстта по Едното, само за да я подкопае. Едното не съществува, освен като операция за броене.
Глобална флуидност, глобален потрес.
Европа – глокализация на апартейд, където електоралното гето разпорежда своята универсалност на партикуларизми по логиката на не-всичко – жените следват една подир друга, държавите – също.
Жената и държавата не съществуват другояче, oсвен като екстериор на фалически стандарти под мълчаливия натиск на насилието и разменната стойност.
Джендър-идеологията само диверсифицира фалическия призрак, без да го отстрани в дискурси без фалическо попечителство.
Джендър-идеологията не може да прогони фалическите призраци, полицейския шеф на бардака, тя може само да се нагърби с неговите полицейски функции.
Глобо Европа прави същото с призрака на държавата.
Джендърството ще се затвори в консенсуалната си елитарност, ако вече не го е направило, седиментирана с неолибералните механизми на конкурентен пазар.
Европа ще се затвори за мигрантските потоци в мекия расизъм на супрематистки предразсъдъци.
Дори мишият писък на номадските малцинства ще се хомогенизира в неизтощима воля за власт.
Писъкът е шиболет на изтощени гетоидни нации-държави.

Ruf’s, das Schibboleth, hinaus / in die Fremde der Heimat
“Cry out the shibboleth / into your homeland strangeness”
Пол Целан

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Иво Балев – Моканина ми замириса

Борислав Янев, Портрет на Фори, 120х90см.

 

Моканина ми умря завалията,
реших да се беся, не мога повече –
увих си го значи около шията
и се обадих на Лаура Кьовеши.

Викам ѝ – Лаура миличка, аз умирам,
животът отлита от мене без време.
Обещай ми за Цацата една секира,
а после и Дявола да го вземе.

Лаура ми вика – заеби ти Цацата,
ела ми подай на меко Моканина.
Той само спи и ми търси цаката –
на твое място – приемам поканата!

Представих си Кьовеши гологърда,
погалих Моканина по глАвата
и стана чудо – Моканина се размърда!
Моканина пак си припомни славата.

Жив е той, жив е – той не умира.
Той може отново да удиви Всемира.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Владимир Сабоурин – Към едно In Memoriam

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

Този текст е предизвикан от некролога на Владимир Трендафилов, публикуван във в. „Капитал“ от 15 май 2019 г., чийто автор е Бойко Пенчев.

Нямам отношение към покойния Владимир Трендафилов, доколкото пътищата ни не се пресякоха в литературното поле нито веднъж през сравнително дългото ни съзнателно съвременничество.

Странно е наистина, че това не се случи през горещите ’90, когато всички пътища се пресичаха във в. „Литературен вестник“, където и двамата публикувахме. Но е факт, че не се срещнахме никъде в литературата или литературния бит, без да има причина да се избягваме.

Трендафилов не е бил мой преподавател, не съм имал пресечни точки нито с академичните му и литературнокритически занимания, нито с преводите му на поезия. Особено последното е конфузна празнина.

Правя този каталог на собствените си липси и празнини, следвайки литературноисторическата изчерпателност на некролога, който не се задоволява с жанровия екзистенц-минимум на траурното слово.

На фона на тази изчерпателност с поглед към литературната история назад и напред странно впечатление правят две оставени празни места.

Първото е ролята на Трендафилов като основен вътрешноакадемичен критик на „четворката“ в „Литературен вестник“, към която спада авторът на некролога. В. Трендафилов пръв атакува персонално лицата, които години по-късно потвърдиха ранната му диагноза. Едно от тези лица е авторът на некролога.

Второто празно място е въпросът за агентурната принадлежност, чието спестяване не е само въпрос на жанрова конвенция, а касае много по-дълбинни структури на историческия компромис, наречен Мирен преход.

Да се прехвърлят помирителни ръце над гробовете на Мирния преход е проява на лош вкус. Да се използва думата „вечност“ за литературноисторически манипулации под формата на траурно слово също.

16.05.2019
София

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Златомир Златанов – Как да разсъждаваме за Освобождението 1878?

Борислав Янев, Кон, 160х110см.

 

Травмата на едно събитие, което почти ни е изличило като народ – първична репресия
Освобождението ни връща като демос-остатък, като подчинени, subaltern – вторична репресия
Травмата не е запомнена, незапомнима по начало
Не искаме да помним Освобождението поради неговата изкуственост
за третиране на неизличимото
Или неговото представяне е форма на забравяне
Освободителите са само supposed предположително такива, освобождаваните – също: това е илюзията на трансфера
Връщането към травмата е невъзможно, а връщането към освобождението е неприятно, защото напомня за травмата в задънени хоризонти
Колко жертви – за нищо
Колко печеливши – за смях
Не размерът има значение, а фетишът на размера
Истеричната мизерия се подменя с всекидневно нещастие
Освободен е един непълноценен остатък, историческа руина – оттам и освобождението е непълноценно, като причината за тази непълноценност се премества навън, към освободителите – негативен пренос или трансфер – а не в интериора, откъдето може да произтече истинска свобода
Дори трансферът е под формата на заробване – оттам негативната реакция на неблагодарност
Но всеки трансфер е форма на имагинерен слугинаж
Историческата памет е открита зона за игри на забравяне
Има нещо абсолютно забравено
Литературата е сембланс на незабравимост
Няма такова Реално или травма, което да не бъде уличено в сембланс
И все пак Вазов е прав – не само Македонски, всички е трябвало да измрем при Гредетин. Което всъщност е (не)възможно– винаги ще сме мъртви за свободата и освобождението винаги ще е заробване
Дискурсът на невъзможното е модерно изобретение, наистина ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Златомир Златанов – Относно несъотносимото

 

Виждам, че Т. Ушев е упражнил стандартната критика срещу българските интелектуалци, че не упражняват полагащата им се критика срещу властта, без да се усъмни дали е полагаща се и дали изобщо има интелектуалци, в смисъл че първата работа на интелектуалеца е да се усъмни в своята интелектуалност.
Защото графично, какъвто му е занаятът на Ушев, това би изглеждало така – има един кошер на интелектуалци, кръжащи в орбита на невъзможност към импотентност, а резултатът е неекологична визия, упражнявана и от местните сатрапи.
Нека да му помогнем с марксистката критика спрямо разделението на труда, което трябва да бъде премахнато, и няма как ушевци да не са алергични към тази претенция.
Но това е лява визия. Тогава да му напомним консервативната визия, на такива като Бентам и Мандевил, където няма добър кошер от интелектуални пчели, който да е ефективен, защото това са постоянно разкайващи се крадци, и станат ли наистина добросъвестни, всичко се проваля.
Нормалността на живота е правилно избраната и контролирана порочност.
Ако и това му се струва неубедително, да му припомним визията на безукорния от расата на върколаците, Артюр Рембо, за който Хенри Милър, не чак толкова блестящ интелектуалец, във Времето на убийците казва следното:
Срещу анабазиса на младостта Рембо опозиционира катабазиса на сенилност. Няма междинно положение, с изключение на фалшивата зрелост на цивилизования човек.
И това е проблемът и досега на Европа с гнил парапет и гнили интелектуалци – да се мисли за изключение – докато ти, Ушев, като отдаден космополит терминираш abject-българското.
Една от любимите игри днес е развенчаването на фалшиви претенции и фалшиви звезди на успеха, но всъщност това е глорификация на фалшив проблем. Защото капитализмът се е научил да профитира от дисфункцията и кризите на собствения си неуспех. И затова обществото на спектакъла процъфтява.
Интелектуализмът, също както меланхолията на средновековните суверени, се изражда в демократизирана депресия. Суверенното бреме да бъдеш самия себе си, това което Дерида нарича ipseite, може да бъде разтоварено само в контра-трансфер – има там едни нещастни българи, защо да не ги сръчкам? Врагът като гещалт на собствения ми въпрос.
И Ушев предусеща отговора преди въпроса, в който се е обезличил.
Изводът е само един – Ушев има само въобразени врагове, които още такива като Макиавели са презирали.
Има тук една (не)българка, която пише за бунт, револт, револвиране, но и за надървяне и какво ли не, а се оказа, че чудесно пасва на буржазния начин на живот, жената анти-Рембо, един контратрансфер, който никога не прилага към самата себе си
Ушев, ти се изживяваш като защитен свидетел спрямо българското, без дори да се усъмниш в протекционизма на собствената си свобода.
Имаше един такъв, Георги Марков, който се усъмни и в съмнението относно съмнението не въпроизведе хегелианската врътка, а остави нещастници като нас да донаждаме неизводимото.
Ти можеш да илюстрираш посредствени разкази, но не и разказа „Кръв от къртица” и ще ти кажа защо. Този разказ се крепи на отчайващо несъкрушим виц – истината е, че нищо на този свят не може да ни помогне. И пациентите са неразличими от лечителите – фармакон. И кръвта, всичката кръв на света, е възвишен обект, който запълва което сам е издълбал.
Няма как да го изографисаш, тук става въпрос за инкорпореалност, за невъзпроизведим жест също както женски оргазъм.
Разбира се, че е неполитически некоректно да се нахвърлям срещу такива като теб, които критикуват abroad.
Въпросната българка ще преформира abroad като бордерлайн ситуация, но самите французи ще се питат – какво й е на тази жена, толкова е добре уредена тук и т. н.
Нека да бъдем справедливи, сигурно става въпрос за страдание, за носталгия, ностос.
Но България, нейното страдание, не е нейното, нито пък твоето, Ушев, от което страдание ти си имигрирал.
Казано лаканезе, наистина не е страдание, а наслаждение. Да ти го изписвам ли на френски? Нашите провали извайват тялото на наслаждението, което не принадлежи на никого. Но има едно принадено наслаждение, което може да се усвои и много прилича на принадена стойност, което автоматически те прави капиталист.
Да ти е сладко, Ушев. Както да й е сладко и на Кръстева, докато си въобразява, че страда. Въобразеното отношение към реалните условия на екзистенция е идеология.
Но ако на теб ти е простено да не знаеш Лакан или Алтюсер, на нея не е.
Затова ти казвам съвсем политкоректно като партиен секретар – майната ти, Ушев, ти никога няма да получиш своя Рембо, а само своя институционален Сорос, зад който екзистенциалният Сорос няма да е щастлив от соросоидните ти упражнения.

 

Ваня Вълкова, Target

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Неолиберализмът е структуриран от противоречието

 

Неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на несъзнаваното им презрение.
Очевидно цялото изкуство се състои в дозирането на този истеричен коктейл.
Но кой е дозаторът? Би трябвало да е държавата.
Но усилията на един Фуко, например, винаги са били насочени не само към суспендиране на стария тип държавност и суверенност, но изобщо на държавата.
В твърдението, че няма държава зад управлението Фуко се пита провокативно:
Не е ли държавата нищо друго, освен изкуство и начин на управление, тип governmentality? Държавата не е този вид студенокръвно чудовище, което не престава да расте и да се развива като вид заплашителен организъм над цивилното общество.
Управлението не е инструмент на държавата.
На друго място Фуко твърди, че държавата не е универсалия и автономен източник на сила сами по себе си. Държавата не е нищо друго освен въздействието, профилът, подвижният разрез на постоянно формиране, на безкрайни трансакции, които променят, разместват, провалят или позволяват да се промъкват тайно финансовите източници, инвестиционните модалности, центровете за решения, формите и видове на контрол, отношенията между локалните власти и централния авторитет
Държавата не е нищо друго, освен подвижният ефект на една система от дузина управления.
Внушението е, че държавата трябва да бъде положена на пазарен модел. Пазарни държави в контекста на глобален пазар. Толкова ли е страшна пазарната конкуренция? Още Карл Шмит е знаел, че конкурентите не са врагове в екзистенциален план. Можеш да фалираш, но не и да бъдеш унищожен.
По-важното и смущаващо е нещо друго. Пазарната конкуренция като една от подвидовите съставки на въпросния неолиберален коктейл фактически се прехвърля или трансцендира в мястото на рода, genus, дозатора.
Тогава излиза, че пазарът под формата на капиталистическа конкуренция е собствения си самоарбитраж, дозатор, по-точно, собствения си самосаботаж. Нали такива като Аяче твърдят, че пазарът е само цени и тяхното самосаботиране.
Неолиберален пазар не толкова с поведение на подпийнал барман, колкото зловещо алгоритмично зомби, което крие страшната истина, че един алгоритъм на всички алгоритми липсва.
Пазарът като върховен медиум на контингентното. Тук няма абсолютни означаващи. Тяхното деабсолютизиране е единственият абсолют.
Какво забравихме? Може би независимата съдебна система. Тя ли е абсолютното означаващо? Но юридическият мир също е на конкурентна основа – различни инстанции, различен тип съдилища, различни съдебни власти.
Какъв е алгоритъмът на закона? Законът е цитат на определен набор случайности, тоест постоянно разискван и поправян. Също както цените, има само закони като случайни претенции, записани на хартия, и тяхното самосаботиране. Законът е навсякъде и никъде още за героите на Кафка.
Но тогава кой взема решение? Решението е избор на перманентно избиране с оглед на ужсяващия призрак на „окончателното решение”. Демократичното решение е постоянното си самосаботиране и самоарбитриране.
Но нали не може да няма нещо като крепки основи на живота, нещо като таблетите на Мойсей? Нали по пътя към Обетованата земя евреите са се отбили при планината Мория, където Мойсей се качва, за да вземе въпросните таблети? По обратния път ги троши, виждайки, че неговите хора вече са се заиграли с Телеца, и се връща за нови. На всичко отгоре Мойсей е с обрязани устни, тоест пелтек, и брат му Аарон по неволя е негов пиар.
Ето какво означава законът като цитат на определен набор инциденти, за да докара безпрецедентното.
Има ли такъв абсолютен документ с абсолютни означаващи?
Тук стигаме до парадокса на Русо – как да бъде написана Конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? Как се произвеждат безукорни бащи на нацията? Как се извлича безпрецедентното от определен набор случайности?
В прекосяването си импотентните фантазии винаги стигат до една логическа невъзможност.
В онтологически план, до събитийната страница като иманентна на една ситуация, без нито един от елементите й да присъства вътре.
В математически план, до една матема вън от математическото като Реалното на една структура.
В биологически план, до безразборно самокопиране на клетки в ракови образувания или автоимунна агресия.
В социологически план, до асоциална социалност на една общност в дифузията на собствената й невъзможност, общност на не-всичко, общност без общност.
В логически план, до кантианска форма на безкрайно съждение, както при Новалис – монархията е висша форма на република, кралят е невъзможен без република и републиката без крал.
Капитализмът е диспозитив за извличане на принадена стойност.
Бардакът на демокрацията е диспозитив за извличане на принадено наслаждение.
Стойността е хибрид на (не)еквивалентности.
Аналният стандарт на принадена стойност-наслаждение ни пресява в космически боклук, какъвто винаги сме били.

 

Сергей Рожин, Пяна на деня, прозорец, стар вестник, пяна, акрил; 37 х 50 см, 2015

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019