Росен Тошев, Голяма пощенска картичка III, 2012 г., 100х150 см, маслени бои, платно

 

 

Когато всяка моя клетка
разтваря в себе си
аромата на тялото ти –
вдишва, но забравя да издиша
и се задъхва от тръпчива сладост,
и търси да се слее
със всяка твоя клетка,
за да се размножи в космическа хармония.

Това беше вчера.
Днес дъждът отмива
паметта на клетките,
а червеевата дупка
е просто тунел,
поглъщащ всеядно
светлините на автомобилите.

 

Ръцете й миришеха, ту на лимонови кори,
ту на канела.
Дъхът й, сладникав от ликьора, който
поклащаше в чашата,
преди да го добави в крема за тортата.

При нея винаги беше Коледа,
или имах рожден ден.
А тя си подпираше кръста с ръка,
когато се навеждаше да отвори фурната
и да извади от там вкуса на детството ми.

 

Никотинов глад… отхапи хапка пай
Отпий глътка въздух от чаша чай
О’клок е файв
Кожата порцелан
обвита в кимоно
Историята е на гейша
Единствен йероглиф върху оризова хартия.

 

„Самота”

Тича през глава –
натам по пътя
и после на обратно.
С разчорлена коса,
Повлечена от вятъра,
става й студено
на босите крака…

Вади от джобовете
събирани с годините,
ненужни листи и пера;
разхвърляни по улицата
пожълтели есенни листа.

Понесла капки дъжд,
опръскали лицето й,
изтрива ги с ръкава дрипав
и хуква пак сама.

 

Смъртта е жълто-кафяво куче –
не лае, спуска се, захапва за крачола,
тръска, блъска във земята,
дърпа, влачи и раздира,
прегризва през гръкляна.

Смъртта е живот по картина
на художник без ухо.
Смъртта е тиха, мръсно бяла,
с мирис на урина.
Смъртта е писък, поглед на Горгона.
Смъртта е тук, когато теб те няма.

 

Понякога, когато не бързам за никъде
стоя в празна стая
сливам се със стените
променям формата си
запълвам ъглите
на стаята
в която се редуват сцени от живота ми.

Понякога, когато не бързам за никъде
съм наказана в ъгъла
за нещата, които съм правила.

Понякога, когато не бързам за никъде
вися от тавана –
въжето е ням свидетел.

 

Върху кутия от цигари
надрасках имената ни
оградих ги с форма на сърце
пронизано от меч –
за по-сигурно.

Цигарите свършиха
кутията забравена
на празен шкаф
в тъмнината.
Само меча нося със себе си
да обезглавявам всеки път
любовта.

 

Зеленият дух от бутилката
налива ми в чашата,
препълва я с безтегловност и отрицание.
Пепелникът прелива от фасове.
Прелива от празнотата в душата ми.
Едва стигам до тоалетната,
където коленича и се моля
на всички демони да ме освободят от себе си,
за да се нося по-лека от глухарче,
да се рея в безвремие,
да забравя за тялото, което
клечи изоставено и прегръща тоалетната чиния,
с очи, забелени като празен лист,
който чака послание от отвъдното…
Прегръщам духа от бутилката,
клатим се по пътя към дома,
неговия зелен дом стискам здраво за гърлото.

 

Коя си, моя непозната?
Безплътен полъх от ухания
на тръпчива сладост
оплетена в косите ти
горчивата омая
на щипка сух тютюн

Коя си, моя непозната?
На циганката с шарената фуста
разпилени звуци от дайре
насред катуна в опърлено поле.

Коя си, моя непозната?
Епитафия
с година на началото и края
в студа на мраморния камък.

 

Пера от патица
вместо късмет от баница
в нагризания сандвич от контейнера
Дали ще се намери някой
недовършен фас
за свършека на деня?!
Тъмнината настъпва
от хълмовете.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.