Ния Пушкарова, Poet’s muse, 2017, 70×50 cm, acryl painting
Из стихосбирката Личен пейзаж („Osobni pejzaž“, 2020.)
денят на майката
след 9 месеца носене на теб
се пукнах като румен нар
на хиляди мънички зрънца.
казаха ми
че имам майчински инстинкт,
но забравиха, че съм само момиче,
само момиче…
за какво му е дете на момичето? щом тя е забравила всички игри
след 9 месеца носене на теб,
с разтеглена утроба, начупени мечтания, отложени надежди,
остава ми илюзията, че моят нар някак си ще се върне
в предходния стадий, ще затвори килийките си, ще се възстанови.
след 9 месеца носене на теб,
не получих нищо – не родих,
само се пръснах,
почти се удавих в собствената си кръв.
гледам те.
би трябвало да си зрял мъж, а не момченце.
би трябвало да знаеш, че нарът е твърд отвън,
и толкова крехък отвътре
и че вкусът му не е за всеки.
кажи ми, за какво му е дете на момичето? щом тя е забравила всички игри
тялото на майка ми
майка ми никога не е обичала да говори за ражданията си.
основно казваше, че то не е като в американските филми,
няма викане.
веднъж един лекар аматьор ѝ казал:
госпожо, вие имате бедра, създадени за раждане.
след този случай майка ми вече не ходи на лекар,
освен когато влиза в дубрава с мен.
в майка ми израстъците не предизвикват мрачни предчувствия,
по-добре да не го пипаме.
майчиното съмнение в медиците е старо, колкото съм аз.
и у мен съществува някакъв вроден страх
да не вярвам на мъжете
в бели престилки.
покана
когато се смея – това е покана.
когато танцувам – това е покана.
когато съм замислена в клуба – това е покана.
моето тяло е покана за всичко, за всички.
случайно, мимоходом, опипване на тялото ми
с длани като калъпи
за да се получи точна информация
за обиколката на кръста ми, ширината на бедрата ми, еластичността на задника ми.
после опит за общуване:
каква е моята възрастова граница за мъже,
от кой град съм, как така пия бира от бутилката.
ако заподозрат, че не се интересувам,
ще ми бъде поставена диагноза:
смотана, дървена, твърде сериозна, претенциозна кучка,
либерална християнка, мъжемразка.
след това си тръгвам сама.
оставам покана без отговор.
загаси лампата, пусни щорите
отварям вратата на квартирата ти
посреща ме познатата миризма
на мебели от шейсетте,
мръсни съдове, които свидетелстват,
че нямаме време
за ежедневните неща
– сега можем само да се обичаме
между вдишването и издишването.
спъвам се в мръсните ти дрехи на пода
и се просвам на леглото
– всъщност две долепени легла
още от времето, когато си бил с нея.
загаси лампата, пусни щорите
– сякаш ти говоря, без да премигна,
а ти правиш всичко това, четейки
измореното ми тяло,
раздразнен поздрав.
думите ми отдавна свършиха
в твое присъствие.
само бъбря или мълча, наслаждавайки се
как се подразбираме безмълвно.
утре ще ти напомня
че е крайно време
да смениш чаршафите,
а ти хапливо ще ми кажеш
че такива забележки
могат спокойно да се нанесат в книгата с оплаквания.
ще се смеем,
защото не можем да се скараме,
чиниите да хвърчат, псувните да се сипят,
да правим помирителен секс,
да разрушим света или поне покъщнината
сега само се обичаме
животни и хора
понякога мириша на мъка.
кучетата усещат,
и се умилкват
в краката ми
и търсят само едно
– най-святото –
допира.
понякога мириша на мъка.
котките усещат,
и внимателно идват при мен с опашка във въздуха
и търсят само едно
– най-святото –
допира.
понякога мириша на мъка.
момичетата усещат,
докосват ме с поглед или с „как си“
и търсят само едно
– най-святото –
разказа.
понякога мириша на мъка.
момчетата усещат,
заобикалят ме или минават през мен
без да търсят
– най-святото –
истината.
търновско съглашение
надвечер хората оставят на уличните кучета
повече от страх, отколкото от жал,
остатъци от обяда си на улицата
и панички с вода,
за да не влязат в двора им,
да не удушат птиците, да не задавят котенцата.
свещеното животно
жените в ромската махала
обичат да пият кафе, седнали по турски
пред вратите на къщичките си
и да галят досадната котка
която все им се умилква
с глава в скута.
при звука на нейното предене,
поднасяйки филджана към устните си, възкликват:
машала!
късмет
търново премълчава историята си.
по стръмните улици не минават крале,
не тече злато,
никой не се гощава с вино от вражески череп,
сега всичко това е далеч.
остават едва отломките на крепостта царевец
като зъби на мъртвец
да предупреждават и кълнат.
Превод от хърватски Димана Митева
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X