Сбогом, Георги.
Ще те помня и с морето в един Несебър, преди…, има ли значение?, но сигурно има, добре, 2003-а, преди к.е., преди Мюнхенската реч на Путин, преди Майдана в Киев, преди откъсването на Крим, който е бил „рукой подать“, ала по подразбиране, и затова сме били спокойни, че митът е наблизо, както и Аид, според древните – на няколко метра навътре в кримски води, и тогава тълкувахме от зора до заря как литературата ще се превърне в хипертекст и ще се пресели само в Мрежата, в тази година бълнуването ми се наричаше „Гламорама“, Елис, Брет Ийстън Елис, точно така, а до теб на пейката на бившата станция беше седнал Коста Павлов, сякаш излязъл от древната риторика на тези брегове стоик /наистина ли? /, а морето се подготвяше безшумно за нещо, и дори спокойни, се опитвахме да го чуем, не защото не му вярваме, а точно обратното.
„И как да кажем сбогом?“ – този възглас в поетичните реквиеми е всеобщ, и остава, но остава, и сега „като скитски черен лед“ е „легнал“ и на „моите устни“.
Морето ще бъде отключено и развързано.
И ще нахлуе в света като чернова, „винаги горяща, никога изгаряща“.
Твоята мрежа в Мрежата остава, а в далечината светва и гасне лампата от първата и последната стая, и водата е странно хладна, и възчерна, като ласкава възглавница, и не е страшно, не е.
Добринка Корчева
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X