Днес, в деня на погребението на Георги Коритаров, ми се иска да напиша няколко думи за него. Слушах го години наред докато водеше предавания в Радио „Свободна Европа“, после го гледах редовно по БТВ, където беше започнал някакво сутрешно предаване, но за пръв път го видях на живо някъде около 2002-3 година, в една ранна зимна сутрин, около седем часа, може би, защото беше още тъмно – в кафенето на БТВ в новата част на НДК, където бях отишъл да пия кафе. Коритаров беше с още някакъв мъж, тъй като нямаше други свободни места двамата с него ме попитаха дали е свободно и седнаха на моята маса с пластмасови чашки кафе в ръка, като той си беше купил от бара и някаква закуска, която в последствие разопакова и изяде. Не знам по какъв повод двамата с него се заговорихме и се запознахме, той беше забавен и приказлив, наблюдаваше ме внимателно – тъй като очевидно не ме беше виждал, по някакъв начин бях привлякъл вниманието му, обсъдихме кафенето, ранното ставане, изгревите, залезите, журналистическата професия, накрая той ми спомена, че говорел китайски, не си спомням точно по какъв повод, но думите му някак се запечатаха в паметта ми: „Аз понеже говоря китайски…“започна той, но съм забравил останалата част от изречението му. Както и да е. Тъй като по онова време се събуждах сутрин рано и това кафене беше едно от малкото отворени в тоя час в София, аз продължих да ходя там, беше винаги пълно с журналисти, с хора от „Шоуто на Слави“, Ванката, Годжи, Гена Трайкова, Ани Салич и пр. и пр. Пиех си кафето, слушах какво си говореха, наблюдавах ги тайно, забавлявах се, срещах и бивши колеги, познати от Нова телевизия, където пък самия аз бях работил преди години, всъщност много от тия, които в ония години работеха в БТВ бяха именно от Нова телевизия, така че познавах голяма част от тях, накратко – беше ми забавно да ходя там, а през това време понякога се виждахме с Коритаров, като си кимахме, макар, че той повече не седна на моята маса, нито пък аз го поканих да седне, а после спрях да ходя там и дълго вече не се видяхме, докато един ден той не ме покани да участвам в едно негово предаване в радио „Свободна Европа“. Това стана вечерта, когато получих наградата ВИК „Български роман на годината“ на церемонията в Царския дворец, Коритаров пръв се доближи към мен, още в мига след като бях обявен за носител на тази награда и бях на сцената. Той се втурна първи измежду десетките журналисти, избута камерите, сред светкавиците, десетките въпроси и пр. суматоха и като ми връчи визитната си картичка, ме поздрави и много настоятелно ме покани да му гостувам в предаването на следващия ден сутринта…След това ме кани още няколко пъти в различни негови предавания в Нова телевизия с Лора Крумова, все сутрешни, което – тук бих си послужил с няколко написани в стила „Коритаров“ думи – се превърна в неизменна времева характеристика на взаимоотношенията ни, а и в някакъв смисъл беше отражение на неговата природа и стремеж към сутрешното, ранното, началното, към оная негова недостижимост, с която той днес ще се слее във вечността…

Накрая, спомням си, че при една от тия наши срещи, малко преди едно гостуване в Нова телевизия, той ми призна, че се чувства уморен, отегчен от работата си, че му се иска да спре, да отиде на някое пусто и тихо място, където да има много книги и да не прави друго освен да чете.

А защо не отидеш сега, попитах го аз, какво ти пречи.

Сега не мога, въздъхна той, не знам и дали изобщо някога ще успея.

 

Стефан Кисьов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.