Адам Загаевски. Възпей осакатения свят

 

На 21 март полският поет и есеист Адам Загаевски напусна „осакатения свят“, освободи поезията си от своето физическо присъствие и я остави да съществува като необратим фрагмент от реалността, която описва.

Роден през 1945 г. в Лвов, Загаевски започва живота си като принудително странстване – семейството му е изселено в Гливице, където израства и откъдето заминава за Краков, за да завърши психология и философия в Ягелонския университет.

Дебютира през 1967 г. на страниците на Жиче литерацке със стихотворението Музика, а през 1968 г. става един от създателите на поетическата група Teraz (Сега), повлияна от мартенските събития в Полша. Написаното в ранните му години носи белега на бунта срещу ограниченията и деформациите, наложени от комунистическата диктатура, и манифестира идеята за поезията като аналитично описание на реалността. През 1974 г. в съавторство с Юлиан Кронхаузер издава Непредставеният свят (Świat nie przedstawiony) – идеен и естетически манифест на поетичната формация Нова вълна (NowaFala), която се дистанцира от следвоенната полска литература, откривайки в нея елементи на ескапизъм и слабост, причинена от прекомерно разрасналата се метафоричност. Литература на новата вълна е призвана да прави задълбочен анализ на съвременната ѝ действителност и да описва подробно нейните реалии, без да изпитва необходимост да си служи с алегории и митологизиране.

През декември 1975 г. Загаевски подписва „Мемориал 59“ – протестно писмо на интелектуалци срещу подготвяните конституционни промени, и попада под ударите на цензурата. През 1980 – 1982 живее в Западен Берлин, след това емигрира в Париж, а през 2002 отново се завръща в Краков. Нарича този период „моите години на странстване“, а когато говори за ранните си стихове, го определя като време на удовлетворение от написаното, период на младост, в който независимо от комунизма, цензурата и полицията, поетите са щастливи, заради съзнанието, че правят нещо полезно и значимо, че „са открили определен вид експресия, която се среща с удовлетворението“.

Десетилетия след Непредставеният свят и бунтът на поетите от Нова вълна, Загаевски оповестява, че се отдалечава от политиката и все пак, провокиран от гнева си към заплахата от нова диктатура в Полша, служейки си щедро и умело с иронията, написва Няколко съвета към новото правителство (Kilka rad dla nowego rządu), след което строго ограничава политическата критика в поезията си, за да се предпази от „творческа смърт“. Самоопределя се като „един от последните автори, с изключение на теолозите, които използват понякога понятието „духовен живот“ и заявява: „Интересува ме стихът, който още не съм написал“.

Любимата му дефиниция за поезията е казаното от един йезуитски монах „Поезията е сън, сънуван в присъствието на разума“, а в издадения през 2011 г. сборник с есета Леко преувеличение (Lekka przesada) той самият определя поезията като „Леко преувеличение – това всъщност е много добра дефиниция на поезията. Съвършена дефиниция на поезията за хладни и мъгливи дни, дни, когато утрото става късно и напразно обещава да има слънце. Леко преувеличение е, докато не заживеем в него. Тогава става истина. А после, когато пак излезем от него – защото никой не може да живее там постоянно – отново става леко преувеличение.“

Според Загаевски това, което отличава поетичните от есеистичните му творби,са повечето неизвестни и диалогът с въображението. В този диалог определено доминира смисълът, а не формата, смисълът който кара критиците да го определят като един от най-трудните съвременни полски поети, в чието творчество, особено по-късното, сложните философски конструкти се смесват с биографични и исторически препратки,вплитат се в познанията на ерудита и в културните му пристрастия, свързани с музикални и живописни творби и сюжети.

В България е познат от преводните стихосбирки Невидима ръка: Избрани стихотворения; Трима полски поети: Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Адам Загаевски; Из живота на предметите: Избрани стихотворения и от гостуването си по време на Софийския международен литературен фестивал 2016 г., а най-цитирано е стихотворението му Опитай да възпееш осакатения свят, публикувано в Нюйоркър след 11 септември 2001 г.и преведено на български от Силвия Борисова:

„Трябва да възпееш осакатения свят.

Ти гледаше луксозните яхти и параходи:

една беше в очакване на дълго пътуване,

пред друг имаше само солена пустош.

Ти видя бежанците, които отиваха в нищото,

Ти чу палачите им, които радостно пееха.

Длъжен си да възпееш осакатения свят.“

Загаевски е лауреат на множество литературни награди: „Кошчелски (1975, Женева), Еhoing Green Prize (1988, Ню Йорк), Стипендия Гугенхайм (1995, Ню Йорк), международната награда Виленица (Словения, 1996), наградата „Тумас Транстрьомер” (2000, Вестерас, Швеция), наградата „Хорст Бенек” (2002, Мюнхен), международната награда Нойщад (2004, САЩ), европейската награда за поезия (2010, Тревизо, Италия).

Той е любим поет на непоетите, приели да не странят от естетиката на поетичното слово, и на поетите, осмислящи съдържанието на поезията, родена от гнева и бунта, но лишена от злоба, водена от протест срещу конформизма и ангажирана социално, но без да се стреми към политическа коректност и без намек за индоктринация.

За Адам Загаевски „поет е една от най-старите професии на света, наред с куртизанките, събирачите на данъци, свещениците или шаманите и лекарите. В този смисъл поезията е вечна!“ Вечността в най-добрите си измерения е присъща и на написаното от него. Не само в този смисъл.

 

Станка Бонова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.