Росен Тошев, I love Croatia II, 2015 г., 80х100 см, c-print, маслени бои, платно

 

Всъщност всичко е въпрос на емиграция, цялото ни битие е изтъкано от краткотрайни и дълготрайни емиграционни полета. А аз без малко да повярвам, че полетът Варна – Кьолн бе последната ми гражданска експедиция […]

Димитър Бочев, „Междинно кацане“

 

Границата е абсолютен символ на разделението, но символ, заради който в десетилетията на тоталитарния режим са съставяни наказателни алинеи и опъвани заграждения, стреляно е по хора. И все пак успешните бягства, въпреки строгата охрана и няколкото реда заграждения – мрежи, кльонове, кръстачки, аларми, бразди, та и минни полета, – дискредитират този символ; показват, че няма абсолютни – недостижими и непроходими, – граници, нито абсолютни символи. Впрочем изграждането на пограничната охранителна система също не е абсолютна величина – и то има своя история, паралелна на едно или друго техническо нововъведение и на актуалните разпоредби според промените в държавната политика към бягствата. Един от тези бегълци – Кущиев, разказва, че още по време на казармата му през 1942 г. в лагер между Свиленград и Пъстрогор „нашата част почна да работи първата телена мрежа от Момцибаир над Свиленград до село Левка“. След по-малко от десет години той ще пропълзи под нея като беглец.

Понечилите да преминат границата са обречени на успех. Подготовката е продължителна, понякога следват няколко опита, преди да успеят. Няма и сигурен критерий, че са били успешни и житейските истории след това от другата страна на границата. Бягствата обаче са скъпоценно свидетелство. Всяко едно от тях дискредитира претенцията за абсолютен ред и точни правила. То е бунт, който успява „да измами“ системата.

Извън разделения и идеология всяко бягство разиграва една изначална сцена – да започнеш отначало. Затова изглежда самото то символ, самото то „пълнота на времето“ (Сьорен Киркегор). Бягството е залог, за да постигнеш жадувания успех, а успехът на бягството е самото въплъщение на успеха, също както вярва героят от романа „Изключителната биография на Буди Будев“:

Да, той беше победил! Сам и без никакво оръжие, ако не се смята туристическият нож, той бе надмогнал страшните си противници. И крайният му успех показваше, че наистина е избраник на висшите сили!

Пресичането на границата се подготвя дълго и се извършва за броени секунди. В един акт времето максимално се сгъстява, една стъпка пренарежда миналото и програмира бъдещето. И все пак сюжетите на „изключителните биографии“ на бегълците продължават и след еднократния акт на успешното бягство. В романа на Цветан Стоянов има две времена с различна протяжност – след това на внезапния успех на бягството започна безизходното лутане из различни социални светове оттатък границата. Буди тръгва с ясен – и абстрактен – план: от успеха на бягството автоматично следва успех на епохалния му ръкопис („епохален“, защото е озаглавен „Трагедия на епохата“), който е изнесъл. Автоматично пресичането на границата е означавало в съзнанието му издаването и освен това бурното разпространение на идеите на труда му, които осветяват световните умове. Успехът обаче стига само за пресичането на границата, не и за издаването или за споделянето на идеи. Оръжията за този успех са други: познаване на книжния пазар и пазара на идеите, близост до авторитетните интелектуални кръгове, които да лансират и нечии идеи, и т.н. Разбира се, предполага се, че съчинението е безукорно написано, макар че очевидно не може да се очаква завършен философски труд от младежа Буди. В крайна сметка след успешното бягство той не вижда перспектива за себе си и единственото, което успява да измисли, е да се завърне обратно в родината си и да се посвети на кротко разпространение на културата и знанието в обсега на читалището в родното си градче „в котловината на котловината“. Ръкописът е изоставен междувременно, и то без капка жал, в подводната станция под северните ледове. Какво е останало от призрачното сияние на успеха и от желязната убеденост, че е „избраник на висшите сили“?

Въпреки това знание за неясните продължения на личните истории след бягството разказът за първата стъпка през границата дава свидетелство за други измерения отвъд наложените социални норми и за човешката дързост. С безбройните перипетии той съживява частици от миналото, забравяни в едрите схематизации на историческите процеси, но над подробностите възсъздава пълнотата на  човешкото битие на осмелилите се да се разбунтуват, чиито съдби свързват по неподражаем начин едно историческо време на непристъпни идеологически граници с непредсказуемите човешки пътища.

Бягството е еднократен акт, измерва се с минутите, когато се изминават няколко метра и километра. Всяка буца пръст, всяка клонка от тези метри обаче са побрали такова неимоверно изпитание, че вместват цял човешки живот. Пределни концентрации, чудодейно преобръщане на времена и разделения. В няколко стъпки се разиграва историческото време. Обикновено и вековечно се редуват и оттласват. Дребните детайли на това бягство описват необходимото протичане на историческото време и необходимата действителност, която поражда символите, а те на свой ред – митовете.

Колкото разказът води към вникване в отделни човешки съдби от десетилетията на тоталитаризма и към историята, толкова неочаквано той се удвоява със създаваните пак в рамките на режима литературни сюжети. Обвеяните с тайна бягства от соцсистемата отекват в литературата. […]

Самата тема намеква за забраненото бягство от режима, а литературните произведения трябва да са правоверни и да служат на пропагандата. По тези разкази можем да възстановим какви ли не въображаеми представи на онова общество за беглеца и за „другия лагер“. Една част като очерките „Защо се завърнах“, тиражирани в пресата, или тематичните стихотворения излагат клишетата в оголено-карикатурен вид. В прозата избраните развръзки ясно показват как догмите на идеологическата култура са моделирали сюжета: авторите от родината разказват за бягство, което завършва със завръщане („Под моста“ от Богомил Райнов, „Весела граница“ от Йордан Вълчев), или само за планирано бягство („Родина“ от Борис Априлов). Ако е осъществено, бягството запраща беглеца в безпросветно самотническо битие (срв. също „Дилайла“ от Богомил Райнов или тиражираните през 1980-те романи и разкази на завърналия се от Ню Йорк Кольо Николов).

Идеологическите клишета събира и преобръща иронично и самоиронично романът „Изключителната биография на Буди Будев“ (1969) от Цветан Стоянов, наречен обаче от Георги Марков по-късно в „Задочните репортажи“ „една много мизерна книга-фейлетон за „невъзвръщенците“. Тъкмо Цветан Стоянов, авторът на романа за завърналия се беглец Буди, е прототип на Дан от романа „Самураите“ (1990) на Юлия Кръстева, който идва да уговаря Вера да се върне. Тъй като Цветан Стоянов е имал възможност неколкократно да излиза от страната и се е срещал в западните страни с вече емигриралите свои близки приятели от софийските интелектуални кръгове, в реално историческо време се създава един невероятен сюжет за разделянето и точките на засичане между двата лагера сред поколението на българските интелектуалци от 1960-те години: тези, които остават в границите на режима, и тези, които емигрират, сюжет едновременно за почти мистична свързаност – и буквална разделеност. […]

Съществува и отделен раздел в строго партийно мущрованата литература, посветен на залавянето на бегълци (срв. „Поетична антология за мълчаливия подвиг“, 1974). В рамките на литературата обаче съществува(т) и контрареплика(-и) на пропагандното клише като стихотворението „На границата“ от Георги Рупчев.

Истинска бомба срещу идеологическия надзор е появата на романа „Безразличният“ от Цветан Марангозов (1959), който разказва за неуспешен опит за бягство през границата. Разказът е в първо лице и възпроизвежда реално случили се събития. Цветан Марангозов започва да го пише в началото на 1950-те години, непосредствено след собствения си неуспешен опит за бягство и залавянето му. Романът е издаден, разбира се, след доста редакции и компромисно пренаписване на развръзката, което въобще не намалява ефекта от скандалния сюжет. Авторът приключва литературната тема за бягството със собственото си бягство в реалното историческо време, вече разчитайки на много по-сигурните легални канали: след излизането на романа той се снабдява с нужния паспорт и билет. Набавя си ги сравнително гладко, тъй като майка му е немска гражданка и има основание да иска пътуване, за да се срещне с нея. Има препоръка и гаранция от един от най-популярните и добре представени пред властта поети – самия Джагаров, който след време ще заеме поста на председател на съюза на писателите. След десетилетия Марангозов се завръща отново в родината – през 1990 г., след падането на режима. През 2000 г. преиздава романа си от 1959 г. с развръзка според първоначалния си ръкопис. Житейският маршрут на автора също е своеобразен ръкопис, който съдържа един от най-всеобхватните сюжети в новата ни култура: сюжет за пресичане на езици, поколения и изкуства, морална последователност, чийто единствен ментор е саморазрушаващият инстинкт за независимост, себедостатъчност и творчество.

Към тези документални и литературни разкази могат да се добавят многобройни книги на емигранти от десетилетията, когато идеологическото разделение отпадна. Дистанцията от времето на идеологическото разделение направи по-ярка символиката на пресичането на границите в романите на завърналия се Димитър Бочев „Междинно кацане“ (1991) и „Генезис ІІ“ (1997). […]

Актът на бягството може да бъде разказан с поредица от факти и символът на бягството съществува чрез тази поредица факти. Всеки един от тези факти изглежда случайно стечение на обстоятелства и обратим. Кое в тази поредица е предсказвало успеха и превръщането в символ? За Тончо Карабулков, емигрант в Париж от 1951 г., успешното бягство е хазарт, който зависи от едно щастливо обръщане на зара, чудодейно събитие, в което се оглежда случайността на човешкия живот: „Нали и животът е комар, азартна игра? Много залагат, но малко печелят“. Проблясъците на случайността в хвърлянето на зара в партия игра на табла е образът, който обрамчва разказa за емигриралото семейство и съдбата на героите в романа на Илия Троянов „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Различни са имената, с които се появява в разказите тази невидима сила, направлявала стъпките до щастливата развръзка: „щастливата звезда“ (Драгомир Загорски), „силата“ (Кущиев). Буди Будев, пресякъл границата, за миг е повярвал, че е „избраник на висшите сили“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.