Катя Герова – Емигрант

Ния Пушкарова, Portrait of Thai girl, pastel drawing 70×90

 

Майчин инстинкт

Вратата се отвори –
Жена на колене
В средата на стаята –
Босо хлапе
Студ и мръсотия
Майките вият
Мизерия и глад
Майките хапят
С треперещи ръце
Скубят си косите
С насъбран гняв
Развързват си езиците
Вземам детето
Ще го осиновя
Дарявам храна
Не може така!
Ще вдигна скандал
Къде са социалните
Таз що не пере
Като има пералня
Жената мълчеше
И дишаше едвам –
Отвори вратата
А пред нея – стена.

 

Истинските мъже, твърди се
нe се плашат от кръв
На мен ми течеше от носа
в големи количества
по всяко време шурваше –
нощем докато спя –
на сутринта възглавницата ми
беше подгизнала
Веднъж ми тече прекалено дълго
казаха ми да легна по гръб и
да си вдигна лявата ръка
(това не помага между другото)
течеше с часове накрая я повърнах
майка ми много се притесни
петното остана на мокета за спомен
Веднъж ми потече докато
изпълнявахме лятната програма
от училище с брат ми
почиствахме улиците срещу подпис
за пионерска отговорност
Брат ми напълни торбата с камъни
и я хвърли в първата срещната кофа
Още се чудя защо направи това
Може би му трябваше да почувства
че е изпълнил дълга си
Внимавах да не капя с кръвта
по пътя до вкъщи
После само лежах с голям памук
втъкнат в носа
После станах жена

 

Познавам пращящия фитил
На ревността
Все още ставам нощем
да издърпам щепселите
От контактите да изключа
всички елустройства
Всички пламъци да изгася
Онемяла
Оглушала
От взрива

 

Емигрант
Не бях сигурна точно
Какво ме караше да се чувствам
Непълноценна и ощетена
Напълно не на място
В светлата просторна тоалетна
С фотоклетка на лъскавите кранчета
Докато се чудех от къде се пуска водата
Нахлуха шумни ученици
Тръгнали на ексукрзия
Безгрижието им ме довърши

 

Стриптизьорката в роял опера хаус
Чистачката в харвард юнивърсити
Бохемът в мултинационалката
Носят надеждата – този тежък товар

 

Щастие

Преместихме се в друго заведение където
сервираха пасти за десерт
Търговец на кафе и финансова директорка
съученици с нюйоркски акцент
Банкерката изпоти келнера
докато си избира пастата:
ама няма ли нещо повече
от това което предлагате?
Оставих моята шоколадова торта
недовършена настрана
Търговецът я дояде с виличката ми.
Стана ми самотно.

 

Гадателка

Имаше много красиви
светло- кафяви очи
Спря ме на улицата бързах за някъде
Попита ме познаваш ли
еди кой си и изрече името ти
не можех да повярвам
Съвпадение е си помислих
и поклатих отрицателно глава
Не познавам човек с такова име
Оказа се че не беше съвпадение
И наистина не те познавах

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Джералд Шепърд – Ден като крокодил в басейн

Ния Пушкарова, Poet’s muse, 2017, 70×50 cm, acryl painting

 

Пия асамски чай на Кон-Тики

Сгушен в устата на гигантски пеликан, позвъних на лекарката. По-късно тя ми се обади. Дотогава бях с ръце като вестник и крака като лъскаво списание. Сутринта напредваше неравномерно като невидим мъж, който се качва и слиза от редица прозорци в джорджиански стил – той не осъзна до самия край, че никога няма да има врати. Кранове танцуваха в далечината на строителната площадка; слънчевата светлина се отразяваше от огнен меч на щит-девица. След вечеря, която направих от пластмасов комплект, работех в черепа на трицератопс, рисувайки невидими портрети в различни нюанси на сивото, преди нещо да се появи в небето и да профучи отгоре: изобщо не съм чул трясъка; само плача на пощальона, погълнат от локва. Прекарах вечерта като хартиена кърпичка на някоя лъка. Кос пееше от надвиснал клон.

 

Ден като крокодил в басейн

Денят започна много рано, студен като полуотвореното око на нилски крокодил. Направих стъпките на Пиранези с вдишвания от факла (и джобно пиано, безшумно като луна). Чух замръзнал звук преди деня и бях напълно събуден. Изникна от замръзнал оркестър, който се крие като рак отшелник в хладка черупка, хвърлена на тропически плаж – пуст и обвит в сянка; спомен за светещ скелет, увиснал на рафт от пластмасови чудовища. Войската на водопада говореше с блестящи капчици и къщата на паяците израсна на няколко крака, когато камериерката на ехото дръпна завесите на зееща широта. Позволих си един ден без последваща работа. По-късно, когато духът на вечерта провъзгласи съществуването си при набързо консумирана храна, аз преминах по невидим мост, за да взема мъртво цвете и да го върна към живот отново.

 

Пътувам на прилеп, летящ през деня

Никаква топлина, нито гореща вода, денят на изсечена скална стена за изкачване. Гласовете на сивите ангели кристализираха в белия сняг. Карах меланхолична шейна надолу по сивия заснежен хълм, стигайки дъното, преди облак от бели чапли да се издигне в старомодната дреха на моето въображение – почти изоставена вила с пералня и слива с прикрепена люлка. Плъзнах се нагоре по хълма, без да мина по приятния завой от предишните дни, с хартиени птици и горящи свещи за компания. Впоследствие прекарах фрагментирана сутрин, вързана заедно с парчета струна (интересно, всички с различна дължина, доказвайки веднъж завинаги, че дори неодушевените предмети имат самоличност). Следобедът беше превързан и спокоен, със слънчеви пръсти, усещащи снимките пред мен. Безразсъдният ден се превръща в простор на рисуваното време.

 

Търсене на победа в поражението

Излязох рано от тъмницата, екскаватор напразно търсеше червеи в замръзналата земя, докато се обличах в последните есенни листа. По-късно щях да ходя по същата земя като поклонник, търсещ неприкосновена истина – в резултат на това сутрешната ми разходка беше много кратка. Казах няколко зелени думи на човек с червена жилетка и след това се прибрах, носейки останките на кораб, воювал на линията в битката при Трафалгар. Забелязах, че едно момиче виси на самия връх на църковния шпил, докато подминавах, фоновите дървета изглеждаха като пушещи черепи. След като се върнах в студиото си Гарваново гнездо, потърсих още кораби на градския хоризонт, но не видях нищо, освен лорд Нелсън, който цяла вечност крачеше по квартала. След това събрах разпръснатите по пода пакети и младата дама в къщата до моята продължи да говори глупости.

 

Превод от английски Мирослава Панайотова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Георги Лозанов – 50 думи

Ния Пушкарова, photo installation, Epilogue’15

 

 

50 думи

Обичахме се, но се карахме в леглото за пари.
Ти искаше да ми разкажеш своята история,
а аз не исках да я чуя, защото исках теб.
Сега, когато теб те няма, трябваше да я измисля сам и сам да я издам.
Върни се, моля те, за да си оправим сметките!

 

43 думи

Звънях ти три пъти, но три пъти не вдигна.
С трите ни деца навярно заета си била.
Сънувах, че те обладавам на осморка свит в утробата ти, страстен и угрижен.
Боже, даде ли им плод преди заспиване?
За предпочитане е киви без крилете.

 

29 думи

Таз риба в тоз тиган едва ли ще се побере.
Дай да направим половината на суши.
И един в друг да се сгушим.
Защото само сексът навсякъде е същият.

44 думи

Това, което искаш, ще ти кажа после.
Защото има един, заради когото трябва да мълчим.
Той вади раци със ръце на метър и половина разстояние
и иска да ги изядем, за да е сигурен, че сме му приятели.
Казах ли ти това, което искаше…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – В този свят нарязах домат

Ния Пушкарова, Portrait of Ellie, pastel drawing 70×90

 

***

Какавидата не смее да излезе
Преди да оправи масата
И да лъсне обувките
Навън ще пие бяло вино
А пеперуденото й чело
Ще се отразява в капките
Крилата й ще чупят картините в бара
И в цветове ще се изпива до дъно

 

***

Кога ще напуснем
зимата на нашето
допаминово
недоволство

 

***

Когато мисълта ти е белязана с кремък
Светулки залепват по раните
И шепнат молитви
С фенерите
Осветяващи пътят към ада

 

***

Н и к о г а
Точно шест букви
в обратно броене
до безкрая

 

***

Приготви си дебела пачка
ключа от къщата и от колата
за усмивка
за пирует
за шега
за степ само по вратовръзка
за вкусна храна
за пляскане с ръце на твоите постижения
за разговор, във който ще мълча
за без прищевки бавно бързане
а после
запали колата, пачката и къщата
и направи за мене същото

 

***

Текст в телефона на задната седалка в автобуса
не мога да говоря, вече съм в офиса
а после под душа
искам да вълнувам
но ако ви заплюя
стойте равнодушни
аз съм само профил
но имам право на мнение
и на изява
убийство празник събитие
имам шест вида реакция
дори и малко палче, с което мачкам
света в анфас наплют
от слонските мухи на интегралното сближаване.
Парадокс не е когато на черното казваме бяло
А когато не можем да кажем че е черно

 

В този свят
нарязах домат
В другия
ръцете ми са целите в кръв
Не си счупих краката
и погледнах назад
едно сърце
на една дъска за рязане

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Валери Вергилов – Гастарбайтерки

Ния Пушкарова, PUSHKAROVA PERFORMANCE, Bulgarian Pavilion, Venice Biennale 17

 

Рождество

Първородният, плът и кръв, въглероден,
шепа трепкаща пресна телесност,
малка жалка отломка от твоята…
Да си беше родила далака,
всеки орган от тебе да беше изкарала,
а него да беше оставила в тялото,
за да го пазиш.

В един-два през нощта
ти достигна зенита си
и замряха звездите,
а вселената цяла се свлече в твоята утроба
и с писък се пръкна на бял свят отново…

Първородният син богородичен,
(всяка родилка е с ореол над главата си).

Чуй как неистово искан
пищи първородният
и понеже е трети октомври,
ти знаеш, че ще носи везните на времето,
бремето на нелесната вечна отвесност,
цял живот равноденствен,
равнопристоен, той първородният…

Ти спираш да плачеш
и още уплашена,
още раздрана, кървяща и шашната
ти му даваш гърдата си,
ти му даваш дланта и сълзата си,
ти му даваш сърцето си
(той и него по-късно ще скъса),
ти му даваш душата си,
а вселената пак си отива на мястото,
там сред звездите и тайните
и ви оставя сами, сам-сами,
само ти
и в ръцете ти той – първородният.
Богородице.

 

Гастарбайтерки

Какви цветя са те,
дали са лилии,
лалета ли са, карамфили ли,
не си личи
под пластовете грим –
so grim,
so harrowingly grim,
although of course
they don’t know what that means.

Поникнали под слънцето на изток,
откъснати напъпили,
поднесени в разцвета си,
обречени да вехнат,
какви цветя са те
нехрисими, ненежни,
безсластни и безстрастни и без ласка
в обятията на захласнатия запад –
Хортензии, Камелии, Невени
патетика от мнимо разноцветие.

 

Mater Noster

Ако можех,
наколеничил,
с две ръце
бих им поднесъл земята:
косите им да са въздухът, вятърът,
очите им – светлината,
сърцата им – топлината.
Дал си им, Господи, утроби да ни заченат,
дал си им воля да ни родят и отгледат,
да ни обичат, да ни изпращат и да ни чакат,
дал си им, Господи, горест да ни оплачат;
дай им сега, Господи, тая малка планета,
дай им земното царство
да го спасят най-подир, Господи,
от адските мъжки бясове.

 

Космос и хромозоми

Майките галят с длани тъгата,
с пъргави пръсти разплитат
яростта на бащите,
мискинската милост на възлите
в техните страшни шамари.
Майките раждат океана на своето безбрежие
и обливат с балсамни води
плитчините, в които залитат,
всеки сам на своя си остров, бащите.
През пролетта се разнежват,
разкрасяват се майките, даже ухаят,
наесен натежават и скришом ридаят,
а и зиме и лете, зли, завистливи и гибелни
вадят кинжали бащите
и с боговете си диви се бият и гинат и гният.
Майките пеят,
сеят в безкрая галактики,
в неусмирими космически ризници
плават бащите завоеватели,
майките чакат,
бащите, несмеещи да заобичат,
отлитат, бягат наникъде.

 

Brixton Road Girls

Тяхната събота:
коприни, найлони, жарсета,
тънки, прозирни,
почти несъществуващи от несъщественост,
леки, лефтерни, летни, потрепващи дрехи
дори и през зимата,
гримове, бюстове, устни,
15 сантиметрови токчета,
тънки крехки вързопчета
прелест, изящност – може би щастие,
смях, много смях – може би маска,
вечерни грации
пресичат и крачат
без светофари, без зебри,
като газели,
като тигрици, даже жирафки
(кой не е виждал жирафката
с грапав език как облизва досадните тръни
и придърпва с издадени бърни
листенца акация, прецизно като с пинсета)
естествено, веждите забележително
със завидна прецизност изписани,
мигли – грижливо извити,
понякога чакат да слязат в подземните барове,
понякога просто минават през часовете,
които сега се разместват
без линеарна зависимост
в калейдоскопа на тяхната
водовъртежно обземаща събота –
дай им я, боже, в кърпа вързана,
дай им да яхнат
опасния, необуздаем и необязден
съботен вятър на страстите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цветан Марангозов (1933-2021)

Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing

 

СМЪРТТА е абстракция, твърде материалистическа може би, но по-скоро сингулярен свършек на сингулярна мирова точка, причудлива и неприобщена като планетата Планемо, извън хегелианските синтези, суперпозициониране на сингулярни точки извън идентичност и смисъл, извън заедност (каква противна дума за Цветан), по-скоро ефект на нелокалност извън негентропичните граматики, извън още по-жалките идеологически интерпелации, и нищо чудно ако само егоцентриците се окажат завършени алтруисти в това преливане на светове с илюзията за подреденост, по-скоро периодичност на хаоса (човекът е периодическо животно, Ницше), където този „исторически” свят е квантово неразположен и компрометиран, и произходът му е задължен на каламбури, в нелингвистичната сърцевина на невъзможно-Реалното, и там нищо не заслужава да бъде отслужвано в категорични императиви, too late to be legal, и в стоическа абстиненция чашата на масата прелива празна, както празният говор разобличава пълното говорене на християнски, комунистически и демократични аватари и псевдо-Спасители, самонаели се да изпият съдбовната чаша, която не съществува, освен в имагинерните им нарцисизми, и именно Цветан, последният егоцентрик на Последната вечеря, с проникновените си критики отваря път, за да го затвори, в безкрайния травматизъм на самодеструктивни светове с отсъстващи детерминанти и залози.

Златомир Златанов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цветан Марангозов разказва за бягствата си

Ния Пушкарова, on road mountains acryl, 50×70 cm

 

(фрагменти от разговори с Мая Горчева, 2015-2016 г.)

 

В Самоков, 1947.

Майка ми и вторият ѝ съпруг бате Ванчо взеха под наем таванския етаж на една къща в Самоков. За кратко време бяхме семейство. В Самоков ме арестуваха за първи път, планирах да бягам в Югославия. На четиринайсет години съм. До десетгодишна възраст изчетох детската литература и оттам нататък ме интересуваха единствено книгите за възрастни. Бях си построил един детектор със слушалки, с кристал от силициум. В Самоков се чуваше добре радио Скопие. Бях голям симпатизант на югославския модел за работническото самоуправление на Кардел. Запалих се по тоя модел, според който производителите владеят производствените средства. По Титово време работниците бяха собственици на самата фабрика и участваха по равно във всичко. С две момчета, съученици, мечтаехме да избягаме в Югославия, където хората пътуваха свободно из Европа, където джазът не беше забранен. Гледаме на картата как, къде може да се мине. Самоков не е много далеч от границата. Аз – раница, компас. И открадвам пистолета на бате Ванчо. Знаех къде го крие. Отивам на другия ден за последно на училище и не мога да се стърпя да не се изфукам с оръжието. Веднага ме арестуваха. Озовах се в едно студено мазе на милицията. През деня чистя конюшнята, през нощта правя планове: като изляза, веднага тръгвам за границата. Бате Ванчо, влиятелна личност в Самоков – отговаря за спорта, бивш ятак на Рилския отряд, ме остави за назидание да кисна в това мазе, след седмица ме освободиха, но от гимназията бях изключен. В София баща ми успя да ме запише във Втора мъжка, тогава елитна гимназия […]

 

В София 1950-1951

Отново планове за бягство, този път заедно с петима приятели. Описал съм го отчасти в романа „Безразличният“. Група ученици, отявлени врагове на народа, решава със сила да пробие границата с Гърция. Разполагахме с пистолет и бясна решителност да не бъдем опитни зайчета на режима. Накрая, в деня на тръгването, останах сам, другите се изпокриха, днес бих казал с основание, аз бях единственият наивник, който наистина пристъпи от думи към дела. Успях да се добера до село Сърница, зад селото в една гора ме откриха и арестуваха. Последваха разпити в Пазарджик, след това в Пловдив, в Комендантството, където изкарахме заедно с няколко арестанти голям глад, след месец бяхме кожа и кости, нарочно ни държаха гладни, за да ни пречупят. Последваха съд, присъда и затвор. След четири месеца баща ми дойде с един файтон да ме вземе. Бях изключен от всички гимназии, но той успя да ме запише в гимназията на Павлово, директорката беше почитателка на поезията му. Изкарах последната година на един чин с Коцето Павлов, който също беше изключен от всички гимназии, но не се разбра заради какво. В десети клас при нас, в по-долен клас, учеше Любо Левчев.

 

В казармата, 1951-1954

Тъй като за следване не можеше и да се помисли, взеха ме войник. Бях първо в Гоце Делчев, след това в Симитли, след това в Сандански. На моя набор се падна да служи цели три години. Беше близо до границата. Аз дори съм бил на самата граница и съм си мислил: сега да се затичам и край… Обаче не става, придружаващият офицер можеше лесно да те застреля в гръб […]

 

1956

Майка ми гарантира, че ако ѝ отида на гости в Хамбург, ще се върна. Пуснаха ме през 1956-а да ѝ гостувам. Но аз не съм вече съвсем сигурен дали искам да оставам „на Запад“. Вече бях написал „Безразличният“ и това някак си ме връзваше. Отивам в Rowolt Verlag и те ме запознават с един българин, един достолепен българин, който след войната е останал там, но не толкова антикомунист, колкото пацифист, известен пацифист. Прочете моя ръкопис и без да му плащам, избра един откъс и го преведе на немски. Занесох го в Rowolt Verlag. Мина известно време, обадиха се. Казват: „Не сме заинтересовани, съжаляваме…“. Тогава още нямаше дисидентско движение, беше им май прекалено „анти“. По това време интелигенцията им беше предимно левичарска…

Още на втората вечер се скарах с майка ми на тема „комунизъм“, това се случва след Унгарското въстание от 1956 г., направо се стигна до бой. Взех си куфара и първо се настаних при едно момиче, с което се бях запознал в джаз-клуба „Пигал“ . Чаках да дойдат едни пари. В София бях дал на един лекар левове, а брат му от Америка щеше да ми изпрати съответно долари. Тия долари най-после пристигнаха и аз заминах за Берлин, където се събрахме с Веско Бранев, който беше емигрирал и работеше в театъра на френските войски. Този месец в Берлин е цял роман. Доларите бързо се свършиха. Започнахме дребна търговия с фотоапарати, които купувах в Източен и препродавахме в Западен Берлин, също пренасяхме под балтона фигурки от майсенски порцелан, живеех в оцелялото крило на хотел „Адлон“, където е живеел Хитлер. Стената я няма още, ние сме ту в Източен Берлин, ту в Западен. Две различни планети.

Паспортът ми изтича, трябва да тръгвам. Прибирам се в Народна република България със следната мисъл: ако се върна сега, ще ме пуснат и следващия път. Тогава ще реша дали да емигрирам.

 

1960

[разговор от 7 февруари 2015 г.] …Полетът не беше директен, в Мюнхен трябваше да продължа с друг самолет за Хамбург. Обаждам се на майка ми, казвам: „Оставам в Мюнхен“. Тя ми крещи: „Ти предаваш българската работническа класа!“. Направо ме досмеша. На летището разпарям вратовръзката си, в която бях скрил сто долара, взех такси, имах адреса на едно хотелче, хотел „Швабинг“, бях се запознал случайно в София със сина на собственика. Беше в София, опитваше се да пласира автомобилната марка Боргвард.

Защо избрах да остана в Мюнхен? Няколко месеца преди да замина, в Съюза на писателите гостува Ханс Вернер Рихтер. Голямо име – от него тръгват Бьол, Грас, Валзер, Енценсбергер. Беше гост на Съюза на писателите и понеже баща ми говори немски, възложиха му да разведе високия гост с жена му Тони из нашата красива страна. Обиколиха страната с фолксвагена на гостите. След като се върнаха в София, аз се запознах с писателя. Издебнах удобен момент и му казах на четири очи, че всичко, което е видял, са патьомкински села. А беше левичар, бивш комунист от 20-те години. Доверих му се, казах, че вече имам паспорт и изходна виза. Той: „Ами елате при нас в Мюнхен, ще се радваме“. Комунист, но едновременно разкрепостен, симпатичен, също жена му Тони. След пристигането ми още на другия ден му се обадих. Той веднага дойде да ме вземе. Пристигаме във вилата му в Пазинг. Вътре седят някакви господа, които няма откъде да познавам. Той ме представя, казва: „Млад български писател, емигрант. Току-що пристигнал. Син на един голям поет в България…“ и така нататък… Единият от господата се представя: „Енценсбергер“, другият казва: „Гюнтер Грас“, третият: „Хайнрих Бьол“, събрали се по някакъв повод. Няколко дни по-късно той ме заведе на всички важни места: при шефа на „Бавария филм“, след това при шефа на „Байерише Рундфунк“ (Баварското радио). Но първите четири месеца не бяха лесни.

Когато пристигнах, имах български паспорт за три месеца. Пиша, запознавам се с различни хора. Паспортът ми скоро ще изтече. От Fremdepolizei – полицията за чужденци, ми казват: ако искам да остана като емигрант, ще трябва да отида в Нюрнберг в лагера за бежанци Цирндорф. Там минаваш през тайните служби: във френската те разпитват, получаваш печат. Следват англичаните, след това американците, накрая германците. Защо се интересуват от новопристигналите? Например аз съм бил три години войник. Къде съм служил, в какви войски, колко, какъв чин имам… Или като писател: кои писатели се считат за дисиденти – тогава тази дума още я нямаше, – за опозиционери. Трябва да минеш през пет стаи, за да получиш всички права на лагерист. Което ще рече – безплатна храна в стола. Лагерът не е затворен – всеки може да излиза. Нюрнберг е на пет километра, Цирндорф е предградие. Можеш да ходиш на кино, да разглеждаш града… Стига да имаш пари. Бяхме по четирима в една стая и аз предпочетох да изляза на квартира. Отидох в едно хотелче в Нюрнберг, най-евтиното, пансион. Получавам телеграма от „Бавария Филм“ да се явя в Мюнхен да сключим договор. Отивам при шефа на лагера, показвам му телеграмата, той казва: „Няма проблем, тръгвай!“. Мюнхен е на един час с влака. Дадоха ми бележка, която да удостовери самоличността ми, понеже нямам вече паспорт. Отивам в Мюнхен, в същото хотелче „Швабинг“, в същата стаичка под тавана, където живеех преди. Настанявам се и звъни телефонът. Обажда се портиерът: „Тука има едни господа, искат да говорят с вас“. Слизам, двама полицаи ме арестуват. Питам за причината. Няма обяснение. В близкия участък чакам с часове да ме разпитат, не мога да разбера какво ми се случва. След няколко часа ме закарват с една затворническа кола в Polizeipresidium – централата на мюнхенската полиция. Попадам в една просторна килия, пълна с прясно арестувани, най-малко петдесет души – влизат, излизат на разпит… Максим-Горкова атмосфера… На другата сутрин ме водят в една стая. На писалището седи един човечец и ми казва: „Вие сте осъден на три месеца затвор заради Passvergehen“ – това означава или си фалшифицирал паспорт, или ти е изтекъл паспортът. Казвам: „Ето, от лагера в Нюрнберг имам документ“. Не го признават. Пак с една полицейска кола ме карат в Stadelheim, затвора в Мюнхен. Свалям дрехите, обличам затворнически костюм. Беше ми интересно да сравнявам с българския затвор. Отваря се клапата на вратата и една ръка ти подава някакви три книги. Аз протестирам: това е булеварден буламач, жълта преса! Отказвам да го чета. Аз съм лежал и в български затвор, където се даваха списъци да си избереш книги от библиотеката. Така беше в Пловдивския затвор. Изкарах в Stadelheim три месеца, включително Коледа и Нова година. Такива като мен бяха рядкост през 61-ва година. На вратата има табела, на която пише: Katholisch, Evangelisch. Питат ме и аз казвам: Griechisch Orthodox. Те не ме разбират и казват: „Ще пишем Katholisch, по-често ще излизаш за църква, да не висиш все в килията“. Да се отчае човек, пристигаш на Запад, в мечтаната свобода, и попадаш в затвора.

Минават три месеца, дават ми цивилните дрехи, помислих, че ще ме пуснат. Вместо това ми прочитат решение, че ще ме връщат в България и аз оставам в Abschiebehaft, тоест арестуван, за да бъда репатриран откъдето съм дошъл. Спаси ме Ханс Вернер Рихтер. Заедно с Гюнтер Грас взеха един силен адвокат, който по-късно стана и мой адвокат, преведоха от „Безразличният“ по-критичните пасажи на немски. Един българин, Стефан Маринов, преведе две-три глави. Насрочи се дело. Съдията, като видя Гюнтер Грас и Ханс Вернер Рихтер, че се застъпват, вднага ме пусна. Отидох в затвора да си взема дрехите и се връщам в хотелчето. Пак звъни телефонът и ми казват: „Тука има едни американци, искат да говорят с вас“. Слизам долу, двама джентълмени, много учтиви, казват: „Иска ни се да ни гостувате в Бертесгаден, един месец. Да си поговорим“.

Бях любопитен, взех си куфара и тръгнах с тях. В Бертесгаден е била лятната резиденция на Хитлер. Целият град Бертесгаден, където се настани централата на CIA, е в баварски стил. В местния търговски център ме запознават с управителя, мога да вземам каквото ми трябва, без да плащам. След това същото в един ресторант: тука мога да се храня.

Имам хубава стая с хубава гледка. Всичко както в планински курорт. И всяка сутрин от 10 до 12 си говорим с един американец – за България, за писателите в България, за моите истории… За времето ми като войник… Разказвам и те записват всичко. Слад 12 часа отивам с туристите да видя вилата на Хитлер на Келстайн. Вечерно време висях в кръчмите или в казиното.

Изкарах месец в Бертесгаден. Казвам им, че се прибирам, че ме чакат задачи. Бях подписал договор с Бавария филм. Закараха ме обратно в Мюнхен и ме оставиха пред хотела. Така започна животът ми на Запад като професионален дилетант.

 

Окончателният текст на колажа от записани разговори е прочетен и обсъден с Цветан Марангозов (б. а., М. Г.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Алваро Валверде – Земна механика

Ния Пушкарова, Sippiciano view, 154×25, water color

 

*

Както в толкова
градове на Европа
гората е част
от това място. Снегът изпълнява
своето тайнство.
Бавно, бавно се разхождаме
из Княжеската градина
(Борисoвата)
по пътечки,
които всеки ден прекосяваш.
Сега твоите стъпки
са нашите стъпки.
Твоят път
слива се с нашия път.
Подривните песни
на птиците, статуите
на почитани мъже
и обичайни тирани,
смълчаните фонтани,
някои самотници,
дискретно придружават
нашето преминаване.
Накрая стигаме
до паметника
на съветската армия.
Железни победители
с войнствен жест
празнуват своя триумф
докато други, победени,
се отдават на потреса
да са сразени.
Едните и другите
във властта на капризното време,
окисите и забравата.
Не ни е лесно да тълкуваме
натрапеното,
незачитано вече от никого
Тази импозантност, пропорционална
на своето безсмислие и незначителност.

 

*

Como en tantas
ciudades de Europa,
el bosque forma parte
de este sitio. La nieve
realza su misterio.
Paseamos sin prisa
por el jardín Knyazheska
(el de Boris),
por senderos
que pisas a diario.
Tus pasos son ahora
nuestros pasos.
Tu camino
coincide con el nuestro.
Los cantos emboscados
de los pájaros, las estatuas
de hombres admirables
o de simples tiranos,
las fuentes silenciosas,
algunos solitarios,
acompañan, discretos,
nuestro tránsito.
Llegamos al final,
al monumento dedicado
al ejército soviético.
En hierro, vencedores,
con ademán guerrero,
celebran su triunfo
mientras otros, vencidos,
se rinden al horror
de la derrota.
Unos y otros
se dan a la intemperie,
al óxido, al olvido.
Nos cuesta interpretar
esta imponencia
que nadie ya respeta.
La magnitud proporcional
a su insignificancia.

 

Рила

1.

Има да чакаме да видим
манастир
зле разположен.
Рилският манастир и той не пада по-долу.
Отвън стените му ми напомнят
друга религиозна крепост:
манастирът на Гуадалупе.
От планини обкръжен е,
днес заснежени.
Склоновете, високи и стръмни
подслоняват гъсти иглолистни гори.
Оттатък мъглите,
сред високите облаци
едните и другите
отстояват надмощие над пейзажа.
Над светата обител равнодушно
вали.
Сякаш от векове
не спира.
Във вътрешния двор се издига
каменна кула от XIV век,
Хрельова я наричат.
В църквата –
фрески в полумрак,
и свещи, които озаряват духа
на това свято място,
това убежище.
Далеч от света
сме в света.

1.

Está por ver
que un monasterio
esté mal situado.
El de Rila tampoco.
Desde fuera,
sus muros me recuerdan
los de otra fortaleza religiosa:
Guadalupe.
Le rodean montañas,
hoy con nieve.
Sus laderas, muy altas e inclinadas,
sostienen densos bosques de coníferas.
Tras la niebla, entre las nubes,
unas y otros
ostentan su dominio
en el paisaje.
Sobre el claustro,
la lluvia cae impasible.
Pudiera parecer que llueve así
desde hace siglos.
En el patio se alza
una torre de piedra del XIV
que llaman la de Hrelja.
En la iglesia
hay frescos en penumbra
y velas que iluminan el espíritu
de este santo lugar
que es un refugio.
Lejos del mundo,
estamos en el mundo.

2.

Пази се снимка
на Патрик Лейг Фермор
пред дверите на Рила.
От есента на 34-а.
Коментира за себе си,
че трябва да е бил
“истинско представление”,
дълга, сплъстена коса
от праха и слънцето
превърнатa в плъст.
Лицето, както казва,
тъй загоряло,
че има цвят
на шкаф от орехово дърво
Раница на гърба,
унгарски резбован бастун,
пъстър, плетен колан,
кама от стомана и калпак.
Вечният пешеходец
веднъж без привичните
ботуши с шипове.

2.

Se conserva una foto
de Patrick Leigh Fermor
a las puertas de Rila.
Del otoño del año 34.
Comenta de sí mismo
que debía de ser
“todo un espectáculo”:
pelo largo y apelmazado
por el polvo y el sol
convertido en esparto.
La cara, según dice,
tan quemada,
que su tono sería comparable
al de un aparador de nogal.
Lleva mochila,
un bastón húngaro tallado,
un cinturón trenzado de colores,
una daga de acero y un kalpak.
Eterno caminante,
por una vez no calza
sus botas con tachuelas.

3.

Este es el territorio
del lobo y del oso.
Y de la trucha.
Sus cúpulas metálicas
brillan, cuando hace bueno,
constantemente al sol.
Después de los santos
Cirilo y Metodio,
inventores del alfabeto cirílico,
san Juan de Rila
acapara en Bulgaria
la mayor devoción.
Cuenta Paddy que fue de romería.
Recuerda a un gaitero con melenas
que tocaba ante un grupo de mujeres
algunas melodías desmayadas.
Y a Nadejda,
estudiante de francés en Sofía,
con la que pasó tres jornadas
por aquellos parajes.
Cruzaban cada día
delante de la tumba
de James David Bourchier,
antiguo profesor de Eton
y corresponsal del Times,
un hombre entregado
a la causa búlgara.
De aquellas excursiones
por el bosque,
evoca sus baños con la joven
en las heladas pozas del cañón.

 

*

Не една война, войните.
Не един народ, народите.
Не една само култура,
културите.
Цивилизациите, империите.
Византийски, отомански,
руски, фашистки, комунистически.
Оцеляваме,
казва Живка Балтаджиева,
от нашите, от чуждите,
от вашите.
На оцелели
е българската история.
На Балканите.

 

*

No una guerra, las guerras.
No un pueblo, sino pueblos.
Ni siquiera una cultura:
las culturas.
Las civilizaciones, los imperios.
Bizantinos, otomanos,
rusos, fascistas, comunistas.
Sobrevivimos,
dice Zhivka Baltadzhieva.
A los nuestros, a los ajenos,
a los vuestros.
De los supervivientes
es la historia búlgara.
En los Balcanes.

От още непубликуваната книга “Cuaderno de Sofía” – “Софийска тетрадка“

 

Земна механика

Също както някое изображение
ни спомня друго, аналогично,
една сянка – свежата влага
на друго кътче в паметта,
един мирис – някоя случка
близка поради своята смътност,
този град – друг някой,
обитаем и далечен,
така, когато следобедът
се превръща във вечност и е юли
всичко изразява някакво многозначно,
непостижимо присъствие
и водата е много повече от филтъра,
на което тече и отминава,
светлината много повече от було,
което осветява нещата,
вятърът много повече от надслова
на някоя тъмна вест.

 

Mecánica terrestre

Lo mismo que una imagen
recuerda a alguna análoga
y una sombra a la fresca
humedad de otra estancia
y un olor a una escena
cercana por remota
y esta ciudad a aquélla
habitable y distante,
así, cuando la tarde
se hace eterna y es julio
todo expresa una múltiple,
inasible presencia,
y el agua es más que el filtro
de lo que fluye y pasa
y la luz más que el velo
que ilumina las cosas
y el viento más que el nombre
de una oscura noticia.

От „Mecánica terrestre“ . “Земна механика”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Шамил Кобалт Болокудо – Из живота на Невъзможен Че

Ния Пушкарова, ER collective, in search of G-spot, performance, part of Sofia Underground, 2019 

 

Невъзможен Че явно току що беше станал. Зърната на едрите му цици бяха щръкнали под нежното ефирно комбинизонче. Брадата, наситено черна беше рошава и сплъстена, а по мустаците личаха следи от нощните приключения….
Огледа се в огледалото. С небрежен жест посегна и сложи фуражката на главата си. Хммм… Стои добре, дори много добре! Висока, с червена околожка и едри златни листа. Аугусто има вкус, си помисли и се отправи към леглото и спящия …

06.01.2021

 

***

Видя го в Неапол, а в Милано вече бяха любовници. Колко добре му седеше черното! Масивните черти на лицето, голата глава, изпъкналата челюст действаха на Невъзможен Че, като електрически ток. И тези силни ръце, които знаят как да насилват…. В компанията на неговите другари му миришеше опияняващо на кръв. Почти толкова силно, колкото край скотобойните на Буенос Айрес. Искаше ги всичките. Искаше ги в Рим, за където най-сетне бяха тръгнали…

07.01.2021

 

————————-
Мъдри мисли изказани по различни поводи и в различен контекст от Невъзможен Че.

————————-

Революцията, а и вторачването в половите органи може да те направи звезда!

08.12.2020

 

****

Колкото и да е вторачен в половите си органи, Пушкин не би оповестил Революцията!

01.02.2021

 

***

Цялата история на революцията свидетелства, че без вторачване в половите органи революцията търпи поражение, а с него – удържа победа.

14.01.2021

 

***

Защо наричате вторачването в половите органи любов, а не Революция!?

05.01.2021

 

***

Защо се вторачвате в половите си органи, а оставате слепи за Контрареволюцията?

06.01.2021

 

***

Само си представете какво щеше да се случи със света, ако вторачването в половите органи изчезнеше… ако това бе възможно, а аз не вярвам, че е възможно.

27.11.2020

 

***

Вторачването в половите органи е в нас и ние сме във вторачването в половите органи; то нас обръща и ние него обръщаме.

16.12.2020

 

***

Тихо, тихо да не събудим студентите. Те спят дълбок зимен сън. Само вторачването в половите органи е важно!

08.12.2020

 

***
Как да се вторачвам в половите си органи, след като вече цяла неделя вали дъжд!!!

12.01.2021

 

***

В света на Толкин не намирам никакво вторачване в половите органи!!!

21.01.2021

 

***

Вторачването в половите органи, ще е водещо за революцията и през новата 2021 г.

03.01.2021

 

***

Вапцаров едва ли може да се счита за поет и революционер, понеже не се е вторачил в половите си органи!

10.12.2020

 

***

Вторачването в половите органи е мерило за величието на революционера, което не може да бъде обяснено само с думи.

19.11.2020

 

***

В свят в който всичко е едновременно и истина и лъжа, единственото сигурно нещо е вторачването в половите органи.

27.10.2020

 

***

Мейк вторачването в половите органи грейт агейн!

08.11.2020

 

***

Какво са историята, философията, поезията, та дори и най-доброто от тях, какво представлява най-отбраното общество, какво е най-прекрасно устроеният живот в сравнение с умението да се вторачваш в половите си органи.

25.10.2020

 

***

Разбирам света като поле за мирно вторачване в половите органи.

19.10.2020

 

***

Имам една мечта. Един ден моите деца да се вторачат в половите си органи.

29.10.2020

 

***

Аз не съм против вторачването в половите органи, защото така един революционер може да си почине малко.

28.10.2020

 

***

Вторачването в половите органи се основава на реалността, а болшевизмът – на теорията.

11.11.2020

 

***

Никой не пита победителя дали се е вторачвал в половите си органи, или не.

06.11.2020

 

***

Вторачването в половите органи е алгебрата на революцията.

23.10.2020

 

***

Докато народът е вторачен в половите си органи, от всички изкуства за нас най-важни са поезията и цирка.

28.09.2020

 

***

Днес Гевара пие млечен шейк в старбъкс и се вторачва в половите ви органи.

15.10.2020

 

***

Нека читателите треперят пред интелектуалната революция. В нея писателите няма какво да изгубят освен вторачването в половите си органи. А ще спечелят цял свят.

23.09.2020

 

***

Вторачването в половите органи освобождава!

13.11.2020

 

***

Най-безспорната черта на революцията е вторачването в половите органи.

07.10.2020

 

***

Фиксацията върху половите органи е опиум за народите!

18.09.2020

 

***

Вторачването в половите органи е нужно на поета така, както въздуха и слънцето за всяко живо същество.

30.09.2020

 

***

Естествено въпросът за отношенията между нас и нашите врагове е своего рода въпрос на вторачване в половите органи.

21.10.2020

 

***

По време на революция човек или побеждава, или се вторачва в половите си органи.

13.10.2020

 

***

Революцията е невъзможна докато сме фиксирани само върху половите си органи!
Революцията е неизбежна понеже сме фиксирани само върху половите си органи!

17.09.2020

 

***

Марксизмът, приятелю, изучи икономиката, социалните класи; това е прекрасно но забрави да изучи вторачването в половите органи.

13.10.2020

 

***

Количествените вторачвания водят до качествени полови изменения!

24.09.2020

 

***

Ако се оставите на изкушението, да се вторачвате само в половите си органи, идващите поколения ще наследят дългата и безутешна нощ на огорчението.

08.10.2020

 

***

Борбата за освобождение на работническата класа означава борба не за класови привилегии и монопол, а за право на вторачване в половите органи.

22.10.2020

 

***

Вторачването в половите органи е висша форма на доверие!

06.10.2020

 

***

Полови органи от всички страни, вторачвайте се!

22.09.2020

 

***

Hasta la vtora4vane v polovite organi siempre!

29.09.2020

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Лидия Иванова – Седем смъртни гряха

Ния Пушкарова, hair book, installation, part of exhibition Art with working hours

 

Имах един диван. Той не беше съвсем обикновен диван. На вид изящен, от скъпа кожа и извита облегалка. Той бе най-удобният диван, можех да спя вечно в него и после да спя още малко. Нищо друго нямаше значение, когато бях с моят скъп, прекрасен диван. В него се хранех, когато все пак се налагаше да съм буден, чиниите криех под дивана, не исках да се отделям от него. Все пак това не беше обикновен диван, сигурен съм, че никой не притежаваше, такава чудна вещ. Не давах друг да го докосва, полудявах ако друг го доближеше, исках да му извия врата. Все пак аз се докосвах на него, възбуждаше ме гладката му кожа. Прекрасно си живеехме с моя диван, ден след ден, нищо друго не ми трябваше… но един ден го видях. Стоеше нахално на витрината, тези извивки, тази нова скъпа кожа, този аромат. „По дяволите! Трябва да бъде мой, само мой!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X