НОВАТА МОДЕРНОСТ – СЛОВО/ПОЕЗИЯ

Ясен Василев / 2-ро място / НОВАТА МОДЕРНОСТ 2020

ВТОРА ПРИРОДА

Не съществува език, който да ти се опълчи.
Превземаш всичко и всичко обезвреждаш.
Сурово тяло, което лишава от избор,
репродуцира властта, която доброволно приема,
служи на нещо, което не разбира,
служи на нещо, от което е неотделимо,
не съществува идеология, която устоява,
необхватна и неуправляваема мрежа от
неизбежни зависимости, разраствания,
разчертавания, повторения, размествания,
отделена е главата от тялото, отделено е
тялото от земята, отделена е земята от земята,
не съществува метафора за тази враждебност,
тя е твоя откровена жестокост, същинска свирепост,
твой бесен устрем, твоя несъзнателно възприета
подредба, твоя повторна преобърната природа.

НЕ МОГА ДА СЕ РАЗПОЗНАЯ В ТЕЗИ ТЕЛА

simple relics of an unburied pain,
empty, meaningless corporealities,
strange deposits plunged into cruel stupor

Achille Mbembe

Гумените лодки се пълнят с вода,
морето ги изхвърля на брега.
Не мога да се разпозная в тези тела.
Всичко се показва такова, каквото е.
Колко струва снимката на труп на дете?
Дигитална революция. Смърт в пиксели.
Не мога да се разпозная в тези тела.
Гледам телевизия, ям претоплена храна.
Заспивам. Не мога да се разпозная в тези тела.
Мое море-гробище, мой континент-крепост.
Докато спя, профилът ми онлайн е буден.
Наблюдава ме. Споделя.
През екрана изтичат изобилие и разхищение.
Изтичат храна и образи. Изтичат оръжия и кръв.
Изтичат пари и данни. Изтича време.

Отличени / НОВАТА МОДЕРНОСТ 2020

Валентин Попов

. . .

полуголите

вървят по улиците

скрили очи

зад рибешки очила

скрили усмивки

зад озъбени маски

полюшват се задници

друсат се цици

напомпани батки

сричат изречения

прости и грешни

модерни са тези

които полуголи

остават облечени

но има и други

които събличат душата

веднъж или дваж в живота

и после събират парчетата

в собствена урна

и я разпръснат по небосклона

дъгата е за тях оазис

от лудостта на съвремието

изпълнено с борби

и каузи предубедени

покрити с надписи

изтрили миналото

лутане към корените

и парфюми

корекции

за да се скрие

проказата

изгризала целите

на безмислеността

Нона Т. Цекова

. . .
Ново
модерно
смело
генеративно
обструктивно
нови
модерни
Цикли
Циклиш.
4-измерни думи,
2-измерни мисли
Мислиш?
Соц. мрежи
Соц. носталгици
Еднократно
многократни
неефективно
дефективно?
изкуствено
изкуство но?
твърде
ново
модерно
Инерция
информация
шум.
„изолация“
Твърдо
ново.
Твърде
много
избори
Избери!
Минали
Мними
ли?
Мини
Минимал
Ни
що?
ново
модерно
Спри.


Станимир Панайотов – Сляпа среща

Хубен Черкелов, 10 Паунда, Дейвид Боуи, 2014

 

 

юмруците ни, шепа срам:
отлагаш влагата, открехваш оградата
допускаш влагата от китка до лакът
ритникът ми политва към ключалката
през жилите от плазмата до радикса

тук само мокетът настръхва от срам
ключът поддава, изтънява фасадата
езичето взeма всичко във свои ръце
и ловко наслузен луфтът се предава
на костеливата паст която

поддава подава и ни дава език ням
да станем мъже, да ритнем стягата
и да свършим с добродетелягата в
нас между нас срещу нас който ни

гледа отсреща с моята борба в ръка
в нашата борба която е само между
нашите аполитични безсрамни крака
тази тяхна сляпа свещена борба през

нашите спящи лубрикирани сърца
с която ние нямаме никаква среща

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Кристиян Герчев – 3 часа през нощта

Хубен Черкелов, 10 Долара, Елвис Пресли, 2018

 

 

Белуга

Стискам ледено кубче
В ръката си
Всички наши моменти
Разтапят се
Всички наши моменти
Вече са спомени
Всички наши моменти
Избледняват полека
Ти бе последната белуга
В моя ледовит океан
И избра да отплуваш

 

Домашно сладко

Отивам към мазето нощес
Поглеждам към разбитото стъкло
Търся те в парчетата
Тъмно отражение
Няма те
Разпилян съм
На милиони
Гадни
Миниатюрни
Боцкащи
Остри
Стъкълца от болка

Бях тръгнал за сладко от смокини
Отяде ми се

 

***

4:35
Изпробвам приложения за писане
А така обичам да си пиша на лисчета
Късам ги
Губя ги
Изцапани,намачкани
Мързи ме да преписвам
Един кашон записки
Старата раница от 12 ти клас
Пълна с емоции
Не знам къде изчезна
Сълзи
Хлапашки още
Няма как новите технологии
Да ни завладеят
Драги ми фантасти
Докато душите ни са записани
По листове…
Запаметявам и
Качвам на облака
4:41
Спи ми се

 

Момичето с опашките

Момичето с опашките пушеше под дъжда
Седеше до вратата на магазина
И трепереше
Напъха едната ръка в джоба на дънките
И се присви
Пушеше бързо
Бялата и кожа бе поруменяла
От студените пръски
Мокреше я цялата
Цигарата се навлажни
Изгаси я
И влезе
Бързаше за работа
А така исках да погледам
Как
Момичето с опашките пушеше под дъжда

 

Мъртвите деца на морето

Морето пак изхвърли убито делфинче
На кого му пука
Има мастика
Жени по цици
Мургав младеж продава царевица на плажа
Августовското слънце
Грее силно и
Изгаря кожата
Душите ни отдавна са на пепел

 

171

Когато последния човек спре да идва в старческия дом
Смъртта е дошла да поседне
Когато последната баба
Не отвори кокошарника сутрин
И хляб на кучето си не даде
Смъртта се е гощавала при нея
И стареца едничък щом
Ракийка си не сипва вечер
Изпила я е тя
Изпила е и него вече
И няма никой
Броди по улиците самотна
И от скука
Подритва камъчета и си свирка
Път я чака
Към следващото
Призрачно село…

 

***

3 часа през нощта
С брат ми ядем диня
И си говорим за жени
И футбол
Явно когато спреш пиенето
Ядеш плодове
Жега
Комари като самолети
Пеят
Тъжни песни
За удавените сърца в басейна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Тя не е никоя

Хубен Черкелов, 10 Евро, Воден знак, 2015

 

 

Епизоди

имам от онези мисли
сещаш ли се
епизоди
картините са все по-цветни
гласовете в главата ми крещят
някакви ръце скубят косите ми
после дерат кожата
не ме боли
не помръдвам
кое лице да си сложа днес
обезобразена съм под маската
усмивката ми не е за радост
те пак са тук
натрапват се нахално
опитвам се да не ги виждам
клоуните с червени носове
смачкват последния опит
заклещена между чаршафите
имам клаустрофобия
паниката полазва подкожно
неистов страх
тъмно като в утроба
шизофреничен смях
само Господ
чува тихия ми глас

 

Змията

убий змията

камъните раздират
стомаха ми

убий змията

ще те погълне
хвърли камъните

убий я

ябълката сочна
ме кани
посягам
пропадам
откъснах я
опитах я

убий змията

лукаво мами те
расте
камъните тежат
в стомаха
змията спи
заличи я
разсечи я

поглъща те цяла

убий змията

 

Тя не е никоя

болните мозъчни клетки
губят връзката
нишките се прекъсват
оглупявам
линейни превратни приумици
на несвойствени взаимодействия
има камък на пътя ми
ще можеш ли да прескочиш
или ще продължа да те викам
а ехото в стената ще се разтвори
в утайката на воплите
вибрациите разместват пластовете
земетресение
земята ще се отвори
да ме приеме вкъщи
където ще се слея с пръстта
изначалната почва
която ражда
но и приветства смъртта
глинена снага издига се
печално сребърниците
разпукаха мрамора
незнайна е плочата
без имена
вдълбани са само
някакви символи
на иврит

היא אף אחת אבל אוהבת עד הסוף, עיניה נשארו פקוחות והיא דיברה רק על אור

*тя е никоя но обича докрай
отворени останаха очите и
говореше само за Светлина

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Маяковски – А вие бихте ли могли?

Хубен Черкелов, 5 Долара, Статуята на Свободата, 2019

 

От раз оплесках картата на делника
изплисквайки боя от чашата;
на блюдо от пача показах ви
възкриви скулите на океана.
По люспите на риба ламаринена
Прочетох зов на нови устни.
А вие
бихте ли могли
да свирите ноктюрни
на флейтата на водосточните тръби?

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марион Колева – Сезонът на печалните кентаври

Хубен Черкелов, 10 Паунда, Дейвид Боуи, 2014

 

 

Дъждовен сезон

Мулатката си бели шоколад,
облегната на грапава стена
край стара катедрала
от варовик.
Кюретата минават
пребледнели,
пoглъщат си адамовите ябълки,
потта се стича топла
по брадите им.
За мириса на джунгла се присещат,
където се придвижваха с канута,
осъмваха и лягаха в зелено,
изгребваха морето от лиани
и с пушек лек,
сладникаво-ванилов,
езически издишваха небето.
Припомнят си базалтовата ерес,
червената дървесна пеперуда
и мекия хобот на мравояда
под свода
тарантулово надвесен.
Мулатката си бели шоколад,
облизва вятър топъл целофана,
нехайно ягуарът се протяга,
в зениците монашески наднича,
площадът се превръща в чуроата.
Следобедът съня си полюлява
в хамаче от прозрачна паяжина.
От жегата покапват две-три капки
по опакото светло на ръката,
мирише неподправено на тропик –
на гнило,
на земя
и на какао.
В далечината птици се събират,
вигони, оцелоти, капуцини,
а облаците блъскат хоризонта
с рога, оповестяващи потопа.

 

Ия

Стократно благославям изпитните,
които ме доведоха до Ия.
Тук църквите са повече от къщите,
по-щедро никнат думите от хората
и в гроздовете зрее пивко вино,
способно да заменя дъждовете.
Благодаря ти, Броднико, за Ия.
Благодаря, че с пепелните знаци
учител бе, не враг или приятел;
че безпристрастно в черепите скални
частички светлина си инкрустирал,
че глината спояваш с кръв и восък,
потоци лава с воден стълб смиряваш
и сенчици под кръстовете правиш.
Под синьото крило на хоризонта
белее сянка, в камъка вградена.
Кенарена забрадка Ия вее,
облегната на рамо великанско.
Доверие безмерно ме обгръща –
ти знаеш най-добро за мен какво е.
Оставям да го пишат твойте пръсти
над спомени за древни Атлантиди.

 

Египтянин

Вместо зърната на броеница
броя стадата от бели облаци,
пасящи жарта над пустинята.
Овчар съм на техните сенки.
Подире им скитам,
захвърлен
между морето и сушата.
Сънувам мъж с глава на ибис,
зазиждащ златни ламини
под пирамидите –
каменните посестрими
на вечността.
Край водите на живораждащата змия
почиват предците ми.
А децата подскачат на куц крак край пътя –
прекосили моретата щъркели,
готови да литнат нанякъде
под слабия порив на вятъра.
Жените ми – траурни сфинксове
отмерват, цедят, дестилират
напитката гъста на дните.
Пясъчната ми кожа
още помни тъгата
в окото на Хор.
Време, върни ме
през разлютения кошер на Кайро,
през разпятията над коптските църкви,
през белите игли на обелиските и минаретата,
през фризовете
в дворците и молитвените домове,
през угасналия фар на Александрия,
през заличените следи на Хатшепсут
и слънчевата ерес на Ехнатон,
през топлите тела на речни биволи,
през смазващо-бъбривите колони
и статуите на Абу Симбел, Карнак и Собек,
през сините води на Червено море,
през пеещите колоси на Мемнон,
през блясъка преходен
на митични династии,
през съборените жилища
на осквернителите
в Долината на царете,
през упрека ръждив
на пергамента,
през манастира в Синайската планина
през стъпки,
от сахарски гибли заличени,
през пазара на камили в Шалатин,
през дъха на арабския хляб,
куркумата, меда и сусама,
през протяжтните песни
на бедуините абабда,
до онази чистота на извора
в средата на приказно езеро,
за която копнее душата ми
по целия път през Египет…

 

Същата съм

Разсипвам топъл шепот над праха ти.
Все същата съм –
Огънче и пясък,
Дърво и въздух,
Зърно, мед и вино,
Мая и сол,
Вода за хляба черен. Променям се,
Но трайно в мен те има.
Там, в пустото на бъдните пространства,
уплашен гълъб,
изхвърчял от урната,
почуква на небесните ти порти.

Заслушан в нечий шепот,
ти си вкъщи;
и ме очакваш,
без да ме познаваш…

 

Самокритично

„Не се страхувай толкова от смъртта, а от неадекватния живот.” Брехт

Ти помниш ли проверките на лагера,
кюфтетата и малебито в стола?
Хамбарите,
съборени от багера
и речите еднакви там, на Вола?

Ти помниш ли гласищата атлазени
как нижеха дела и документи?
Как Ален мак цъфтеше на перваза ни,
прегракнал от политангажименти?

Ти помниш ли ченгетата в маслините
как слагаха шпионски микрофони,
а после на костилката пъртината
изследваха до най-интимни йони?

Ти помниш ли оная Пражка пролет?
А пресните Чернобилски марули?
Снишаването;
скършения полет?
Виелицата,
дето ни обрули?

Ти помниш ли,
когато ни пробутваха
катър за кон,
мастило за синчец…
от кораб да е слязъл някой в утрото
с три думи прости:
„Хляб, или свинец!“?

 

Black angel

Когато мойто ципесто телце
разчупи с гръм вселенското яйце
и яхне полумесец опашат,
разтваря двери Опакият свят:
светците там изгарят от съмнения,
месарите погиват от анемия,
живеят политици с ясно мнение
сред мислещо народонаселение,
убийците изпитват угризения,
безчувствени изпадат в умиление,
страхливците не кръшкат от сражение,
банкер, избегнал умопомрачение
пари раздава по предназначение,
невярващи шептят в благоговение,
лишен е злият от ожесточение,
посредственият има вдъхновение,
прелива мекушав от дръзновение,
нахалникът се свива от смущение,
топи се грубиянът от копнение,
бойците се изпълват със смирение,
крадец захвърля плячка с отвращение,
гнуси се похотливецът от щение,
лъжецът промърморва откровение,
в главите робски ражда се брожение
и депутат поднася извинение.
Но само в тази нощ, за съжаление…

 

Сезонът на печалните кентаври

Защото под копитата лежах
и удряха ме корени в лицето,
от тези, дето аз за билки сях
и ги плевих,
поливах
при което…
Защото мойта радост изтъня
и нишките й трудно ще отвържа
освен на тъмно,
в извора,
в съня,
а възелът й гордиев ме стърже…
Защото южен все е моят кръст,
а северна – кръвта на боговете
и вдигна ли се в целия си ръст,
съзвездието ми накриво свети…
Защото между майка и дете
гръбнакът ми е свързващата зона,
но нямат място дивите коне
сред найлона, асфалта и бетона…
Защото в Клио липсват сетива
за драмата ми тъй получовешка,
безсмъртието ми е бадева –
в божествения ред поредна грешка…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Лидия Иванова – В края на тишината бе сънят

Хубен Черкелов, 10 Евро, Негативен знак, 2015

 

 

Дрипите ти
скърпени от
мигове живот,
Тъкачо на съдби,
ще съблека,
една по една.
Мога ли да
ги изпера
във водите
на забравата?
Чакаш ме,
от преди да се родя,
а аз все закъснявам
за собствената си
съдба.

 

Визитка

Поправям счупени хора.
Сърца втора ръка
и идеи на килограм.

 

Нишка сребърна
Паяжина от стъкла,
Посивели са спомените
Заплетени в плитката
на старческа коса
младостта е проклятие
пиещо от чашата на лудостта

 

Февруари е,
месец твърде сив за поезия
мъждивите прозорци
се взират любопитно
в телата ни рисуващи
хормонална импресия,
Тръгвам си,
Тръгваш си,
а червата ни сплетени
в безкраен възел
не ни пускат да
си тръгнем твърде надалеч.

 

В края на тишината бе сънят,
какво ли сънува светът?
Маски на гротескни лица,
озъбени на кривата луна,
Пепеляви пръсти
вчесват със сребърен гребен
плешива глава.
Сметище на сърца,
гробище на любовта.
Спи светът с отворени очи,
сънува себе си…

Събуди се

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Дэнис Олегов – Омск

Хубен Черкелов, 5 Долара, Бягащата Антилопа, 2014

 

 

Вечен чужденец

Аз нямам право на родина,
аз нямам право на отечество!
Един човек с невзрачно минало,
лишен от стадната ви нежност.
Не коленича на аудиенции,
не мразя „правилните“ хора,
не следвам модните тенденции,
защото пак ще съм виновен.
Осеян е атласът с черни точки:
гори ненавист в мрачна пролет.
Война е. Всекиго ще сочат:
„противен е, опасен, болен“!
На срам прилича тази гордост –
да мачкаш „вражеския“ лагер.
Но вече свикнали са хората
да следват стъпките на стадото.
Аз съм избран и съм отхвърлен,
самотник със бодлив венец.
Избирам да избирам пътя си –
за всички вечен чужденец.

 

***

С малка торба и със няколко къшея
човекът преживяше тъжната зима.
Лежи незавит. А мястото – същото –
студена скамейка и снежна градина.
Той хляба в дланта си корава сковава
по навик го гали и тайно въздиша.
От болка по-жълт глухо изгревът пада.
И падат със него премръзнали птици.
И просякът, брат им, веднага споделя
трохите на своята улична участ.
Щастлив е в студената птича неделя,
макар че животът е жалка минута.

Площадите шумни не виждат доброто,
ненужно за тях…като стара хартия.
Но просякът там е. И тихо, и скромно
сърцата на всички в гърдите му бият.

 

Омск

Живея в прегръдка на вечната зима
и Ледени походи са белите дни.
Осъмнах излъган с несбъднато минало.
Глада си запълвам с накъсани мисли.
По пътя ми няма стабилна опора,
баща ми пожертваха, братята също.
Дългът ми отекна в самотната воля,
взривиха на всички ни родните къщи.
Войната за мене е хиляди мигове
агония черна във всичките столици.
Вече столетие дълга е зимата,
на трона е седнал червен Мефистофел.
Снегът ме сковава с бялата мантия,
дъхът отброява секундна съдба.
Аз не проклинам, а искам накрая
да мога духа си поне да спася!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Илия Деведжиев – Септември

Хубен Черкелов, 100 тайвански долара, 2020

 

 

ненадейно

уж изсъхна на слънце иззад скъсана щора
уж прогизна до дънце в потна сива умора
уж потъна във пясъка на изтлялото време
уж пропъди те блясъка на лисеещо теме
уж деца те прескачаха
да не би да пораснеш
уж тромпетите плачеха
че погребана гаснеш
а пък на като котка девет пъти възкръсваш
пиеш водка сред водка и във фикуса тръскаш
радвам се
че си жива
но съм дърт философ
по добре си отивай
знаеш пътя
Любов

 

триангулачна точка

ние все шерваме
но не споделяме
уж умножаваме
а все разделяме
между мълчания и диви крясъци
крием главите си в делнични пясъци
ние сме щрауси виртуални
в щраусовите зали бални
и го пишем в поредния пост
няма лост
който да ме премести
бедни мой архимед
и парченцето лед
потопява титаника
но
няма място за паника
ако точка опорна си имам
ще снимам
ще постна
и без да калесвам
някой ще кликне бутона “харесвам”
ох
ако доживеем възрастта на енох
ще бъдем от скука и проза прозрачни
не хора
а точки триангулачни
върху пластмасова лична карта
в подножието на скалата във спарта

 

просто ей така

като сламка по равно поточе
като топче по каменни плочи
като чайка по мокрия пясък
като обеден слънчев отблясък
просто
с пеперудена грация
като без гравитация
ей така
ами да

 

ясмина на прах

под покрива
на тавана
феите
от живота прогонени
смъркат спомени
тананикат нирвана
кихат и се крият под сухи греди на заметено под килима преди
наздраве
казват свещените крави
дървоядите гризкат дърво
прахът е тяхно лайно
и
е толкова личен
фееричен
еуфоричен
мелодраматичен
клаустрофобичен
че
фокусът на есенен лъч
с приглушената глъч на изоставена радиола
като шнола го закопчава под резето на капандурата
къдри му димна фризура
образува акустична глазура от винилени спомени
изгорели във пещите доменни на едно ферментирало време
не ми дреме дали спиш
виж
мила моя МенчеЗвънче
този прах ми е даден от теб
и
сърцето ми става на дреб
щом си спомня
че съм бил Питър Пан
на ей този забравен таван

 

четири и половина

пресушени листа се изшмулват по керемидите
като нинджи с неизрязани нокти
и се хвърлят от стрехата без парашут
облак с профил на свъсен мамут
с мръсни дънки широки
тежко псува силфидите и си търси беля
хор невидими ципокрили нещо вагнерско цвили
пиле нервно в листака гълчи
ще вали

 

септември

опашката на лятото прехвърля се през платото на септемврийски ден
и ватата на блузата отърква се о бузата – вечерен неопрен
смокини неоткъснати посред листата пръснати мечтаят за буркан
морето като котките наобикаля лодките и пита за зарган
листата пеят есенно
люлеят се унесено в последния си бал
на лятото от раните почиствам кротко дланите с намерен в скрина шал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Галина Камбурова – Как се сглобява калашник

Хубен Черкелов, 4 Долара, Индиянски боец, 2019

 

 

Циганско лято

Виж дъщеря ти как крещи, крещи от радост!
Пързалката е нейната вселена.
Подръпва пъстрата опашка на циганското лято,
а то се смее с нея… жълто и червено…
Тя със тополите говори и с брезичката,
и с кучето, останало единствено в квартала…
Тя качва се на люлката съвсем самичка,
задъхва се от смях, дори когато пада…
Но зад тополата, зад ъгъла, съвсем на крачка
като във някаква замръзнала картина,
като във сюрреалистичен кадър
към нея се промъква люта зима.
Замръзнали тълпи, освирепели,
с ножове в джоба, с крясъци и злоба,
готови да нахлуят всеки миг
и циганското лято да убият.

 

***

Кръвта беше алена, небето и то.
Погледнах в дълбокото – същото.
И къде е сега на зеленото живия трепет,
и на бялото блясъка чист?
Целунах си кончето с нежната грива, цветята полях,
на чайника звучното гърло запуших
да не къса сърцето ми тази симфония,
вратата заключих.
И погалих калашника с топлата негова кожа…
Кръвта беше алена, небето – и то.
Господи, само толкова можем!
Защо?

 

***

Как се сглобява калашник
Надеждата имаше тъничко було, прозрачно.
Любовта се разхождаше боса по тротоара.
После някой я гръмна със подлост
две пържоли повече да изкара.
Вяра? – Как само красиво падаше…!
Омотаха се в крехко кълбо
върхове, облаци, ручеи…
Чуваш тежкия зов на тъмната пропаст.
Ти работиш на поточната линия
като в балада –
болтче, пластинка и кабел…
Трябваше да излезе ютия,
а излиза… калашник.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X