Валери Вергилов – Изпращачи

Калоян Богданов, Untitled 16

 

отвори си очите, Марушке
от тях да изплува небето
криле на птици да го разстелят
навсякъде да е светло
и да ухае на твоите зюмбюли
лилави и виолетови
а небосводът да се надигне до синьо
за да живее под него земята
и да погребва мъртво и минало

тебе станът разпънат в оджака
все още те чака, Марушке
с като кръв дълги, вълнени нишки
да наплиташ килима на дните
като врачка да вадиш от сърцата на живите
на живота бодлите
коритарката с боси пети
да танцува по глината бясно
да ти стъпче две нови чиръпни
но напразно, Марушке, напразно –
твоите нощви завинаги празни
твоите нощи завинаги нощ

отвори си очите, Марушке, да видиш
шест Христоса прегърнати
носят мъжката мъка на своите кръстове
носят ковчега ти върху техните плещи –
рамене наранени от забравени ласки
и от вечното селско навеждане

отвори си очите, Марушке, да видиш
жените като черно видение те следват
бавно стъпват и хлипат, и нещо нареждат –
черен пламък
под палежа на юнското слънце
черен пламък
от несбъдната нежност

 

Публикуваната от издателство „Да“ нова стихосбирка на Валери Вергилов „Природи и реалности“ може да намерите в книжарница „Български книжици“ или онлайн на knigabg.com

 

списание „Нова социална поезия“, 2024, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

In Memoriam Алексей Навални (1976-2024)

Фото: Markus Schreiber / AP

 

Вчера, докато са убивали Алексей Навални на тихия фронт зад Полярния кръг, извършвах брауново движение из града като представител на социологическата категория мъж, грижещ се за невръстно дете, ако го е имал късно, и престарял родител, ако тя го е имала късно. В рамките на това социологическо движение имах две също толкова стохастически безутешни срещи. Новината за убийството на Алексей Навални ги подреди в разказ.

Първата беше на автобусна спирка в полите на Витоша в близост до метростанция. Известно време бях сам на спирката и неизбежно забелязвах всеки новопристигнал. Тримата явно идваха като мен от метрото, но пресякоха на зебрата. Когато ги видях вече на спирката, си спомних, че ги бях проследил още преди да пресекат булеварда и за пореден път си казах, че не си струва да не ползвам зебрата, почти нищо не се спестява. Първият път, когато минах по този маршрут, тичах, за да не изпусна автобуса, валеше леден зимен дъжд. Този път денят беше сияйно пролетен, нямаше приближаващ автобус, но пак пресякох на същото място.

Бяха мъж на средна възраст и две тийнейджърки. Мъжът беше нисък, по-високата тийнейджърка му стигаше до над рамото, но спортно сух и жилав. Дадох си сметка, че съм ги забелязал отдалече заради кинематографично яркочервеното петно от червило върху широкото бяло лице на блондинка на едната тийнейджърка. Другата беше с големи тюркоазени слушалки, вероятно бяха сестри, но не си приличаха. Мъжът носеше през рамо елегантна туристическа чанта, на затворения й страничен цип висеше метален изтегляч с I, сърце и цветовете на знамето на Русия. Качиха се в рейса за Бояна.

Втората среща беше в заведение за бързо хранене на Графа, където можеш да се наядеш за десетина лева с добре сготвена супа. Беше пълно, масите, които обичах и където всяка събота сядахме с дъщеря ми, бяха заети. Беше заето дори мястото до тоалетната, където не помнех да има маса за посетители, а нещо сервизно, там две момичета оживено разговаряха, все едно са на първа линия на Витошка. Седнах на единствената свободна маса до вратата, поръчах си двойна супа.

Отдясно на мен, на последното диванче, след което започваха малките масички със столове, седяха двама млади мъже, може би дори младежи. Говореха, без да спират, бързо, почти един през друг, но тихо, не разбирах нито дума, но нямах усещането, че говорят на чужд език, може би на силен диалект. Много бавно, учудващо бавно, седях близо до тях, разбрах, именно разбрах, а не чух, че говорят на руски.

Продължавах да не различавам думи и словосъчетания, но почувствах, че бързината е на говор на големия град, а тихото е сподавено. Явно се бяха нахранили отдавна, пред всеки имаше празна чиния от супа, със засъхнала коричка, и от салата. Помислих си, че са искали да се нахранят добре за малко пари, там салатите са лоши, за разлика от супите. На столовете от другата страна на масата им внимателно бяха сложени невзрачни пухенки. Единият беше с брада, другият с изпито безбрадо лице на ученик от горните класове. Не спираха, препускайки и сподавено, да говорят.

Бог да прости Алексей.

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, 2024, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ваня Вълкова – Пръчковидният мъж

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 4

 

Бял гълъб
/ситуационно хайку пиеса/

Моят телефон е прегрял
не мога да го задържа

 

Пари

Ръцете ми се изпаряват

Имам ново съобщение


,,един бял гълъб кацна на балкона
и седя така
поне 15 минути»ю“
написа sensitive robot
и отлетя

ситуационно Хайку
много символично
написах аз

,,беше толкова готин –
седя си така
и ми позволи да го снимам“

написа sensitive robot

Аз продължих
да вървя и улиците се пресичат
и продължават
да се пресичат
и продължават
да се пресичат
аз вървя

Градската тъкане мрежа
от възможни пропасти и височини
на тишина и викове
на аромати и воня
Гълъбите – градските кокошки
пристигат и кълват, движат шии и отлитат

много е красиво
добавих аз

ако се върне
ще го оставя да си прави каквото иска,
написа Александър

да си живее на балкона, ако иска

Продължавам да вървя
едният ми сандал започва да се разтопява
винаги съм харесвала аромат на полиестер и изкуствена кожа
Понякога боли
Сетих се, че не е трудно да се внедри изкуствен интелект в тялото на гълъб
Или кожа на естествен гълъб, като обвивка на скулпторна машинка с чип
НО много по-голям и умен
Освен да служи за разкрасяване на жилищното панелно пространство
да разговаря и води сложен диалог
Да лети целеустремено
Да се превърне в малък супермодерен самолет
с който да летим.


Три гълъба
стояха на перваза
аз взех една филия хляб и бавно я разтроших
никой не усети движението на въздушните мулекули,
само аз и се скрих.
Започна силен вятър

A моята кожа я дадох на бърза поправка
синтетичната кожа, е по-нелепкава и безароматна
приятно обвивас новото ми триукторното тяло,
готово да лети

На моят перваз кацат
различно оцветени птици

цветовете протичат по стената
изтичат
и последна молекула
изчезва

Въздухът се разрежда
Топлинната скала не може да работи,
Нажежава.

На прозорецът са кацнали три гълъба, черен, сив и шарен – сивобял.
Денят е много гореш и бял.

Металният корпус се спусна плавно, НЕ одраска и милиметър от гладката стоманенобетонна порърхност.

Аз завъртях бавно глава и изчислих цялата земна траектори,
нужда да се преодолее.
Въздушнатата масаме ме притисна, още повече.
Става ми все по-трудно
Да летя.

август 2023

 

ОТНОВО СРЕЩА С ТЕРИЕР ПРЕД МАГАЗИНА ЗА КАФЕ

Пръчковидният мъж
нито млад нито стар
с къса сивочерна брада
подстриган на ръбът
на аеродинамичната форма
Държи на къс повод
изящният малък, рекламен териер
Мускулите постоянно трептят
Очите на всички обхождат
всеки периметър,
пред магазина за кафе
и ароматни вълшебства
Мъжът пуши бавно
Нито пресъкъл границата на контакта,
нито влязъл в магазина
,,Раят на изкушенията“
Бавно допи своето дълго кафе и попита
напрегнатият териер,
непрестанното искаш да ме докосне,
срещнал аромата ,,кучелюбец“.

– Да си ходим ли вече?

Визуално познавам този мъж
Прилича ми на
режисьор, автор на технически текстове,
програмист на борсови платформи,
инжинер на мрежови конструкции,
обезфирмен пространствен дизайнер,
журналист без вестник
и без тотално време
Концентрирано самотен кучедомакин

Кучето ме погледна още веднаж,
аз направих най-нежният си възможен поглед
и отпих от кафето.

Пружиниращото тяло охра-бяло
последва слабият ритмичен силует.

26 май 2023
Стихотворение от ръкописа „Градски кодове“

 

Пръчковидният мъж
нито млад нито стар
с къса сивочерна брада
подстриган на ръбът
на аеродинамичната форма
Държи на къс повод
изящният малък, рекламен териер
Мускулите постоянно трептят
Очите на всички обхождат
всеки периметър,
пред магазина за кафе
и ароматни вълшебства
Мъжът пуши бавно
Нито пресъкъл границата на контакта,
нито влязъл в магазина
,,Раят на изкушенията“
Бавно допи своето дълго кафе и попита
напрегнатият териер,
непрестанното искаш да ме докосне,
срещнал аромата ,,кучелюбец“.

– Да си ходим ли вече?

Визуално познавам този мъж
Прилича ми на
режисьор, автор на технически текстове,
програмист на борсови платформи,
инжинер на мрежови конструкции,
обезфирмен пространствен дизайнер,
журналист без вестник
и без тотално време
Концентрирано самотен кучедомакин

Кучето ме погледна още веднаж,
аз направих най-нежният си възможен поглед
и отпих от кафето.

Пружиниращото тяло охра-бяло
последва слабият ритмичен силует.

26 май 2023
Стихотворение от ръкописа „Градски кодове“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Едно интервю за книгата „Едно мъжко момиче“

Ваня Вълкова

Петър Михайлов

​Уточнение: за очерка си, който направих за стихосбирката на Марко Видал използвах изказване на художничката и поетесата Ваня Вълкова от премиерата, състояла се миналата година – заедно с Кирил Василев и Катя Герова. По този повод зададох няколо въпроса, свързани с оформлението на стихосбирката. Рецензията вече е публикувана в електронната платформа «Маргиналия».

 

ВЪПРОС

Интересува ме как се насочихте към Марко Видал? Чрез списанието „Нова социална поезия ли“?

ОТГОВОР

Познавам Марко от представянията на броевете на списание ,,Нова Социална Поезия“. По време на участието си в редакционната колегия на писанието Марко, напълно некомерсиално, а само обвързан с каузата на поезията, направи редица авторски превода на поети, публикува​ли​ на страниците на списание​то​. НСП реализира няколко антологии с негови преводи​ и на редакторите Катя Герова и главният инициатор и идеен генератор на списанието и​ новото ​​ литературно ​движение Владимир Сабоурин.

 ВЪПРОС 

Какво е изображението на корицата – странната фигура има подчертани линии, образност, детайли от фигури – око, крака – стави. Какво представлява картината на корицата? Симетрично разположена е, огледално всъщност и в края на книгата. На мен лично ми наподобява нещо като слон. Разбирам, че окото е основен символ – вглеждането, съзерцанието, устремяването към душата.

ОТГОВОРИ 

Рисунката, избрана за корица на стихосбирка ,,едно мъжко момиче”, е синтетичен​-концептуален образ на цялата книга. Едно противопоставяне и свързване на смисловите понятия: леко и тежко; линия и петно; радикалност и плахост; циничност и нежност; откровеност и премълчаване.

Първоначалната рисунката е част от графична серия показана на двойната ми изложба с Диляна Първаново,​ ​2019 г. в галерия ,,Art centre”, София.​ След дигитална обработка, рисунката стана начало на нова серия рисунки с туш, специално подготвени за илюстрации в книжното тяло​. ​ 

В началото корицата беше предвидена да е чернобяла, радикално контрастна и даже драматична, но небесносиният студен цвят, вече е почти запазен знак за книгите на Марко. Предстоящата му книга, на която отново съм дизайнер​,​ използва, отново тази гама. Той стана код който изобразява свободата, отчуждеността и самотата, мекотата и вътрешният конфликт, напрежение и силна чувствителност. Същият нюанс​ин цвят е използвам за корицата на преводната книга с поезия на любимият на Марко български поет​, ​ модернист Александър Вутимски, ,,Синьото момче“.

​В корицата на настоящата книга изборът на минималистична цветова гама (студено светло синьо, студено сиво, категорично черно, пространствено бяло) създава естетика на порцелановата крехкост. На отстранението, отчуждението, самотата и тишината​; на неизказано и изкрещяно желание. Концепция, което се съдържа и в самите стихотворения.

ВЪПРОС 

А как бихте обяснили симетрично разположената,  огледално всъщност графика, която е и в края на книгата? Както вече споделих, разбирам, че окото е основен символ – вглеждането, съзерцанието, устремяването към душата, наблюдаващо света, ала и вгледано навътре у човека, у Аза.

ОТГОВОР

Противопоставянето и взаимодействието между линията и плоскостния геометричен двумерен силует изгражда визуалния език на ​цялата ​книга ,,едно мъжко момиче“. На корицата, графичната линеарна рисунка с туш изобразява при​ведено, под прав ъгъл човешко тяло, поставено в огра​ничението на равната плоскостна ​конкретна ​форма. Тяло, без ясна полова принадлежност. Позата е категорично радикална. Тя може да представя болка, молитва или полов акт. Стилистиката има директни препратки към рисунките и релефите от изкуството на Маите.

Да, изборът окото да стане част от кодовото графично послание и да ви проследява и гледа от страниците на книгата е подобна на Вашата идея на възприятие.

ВЪПРОС

Същата рисунка я има и на стр. 71. На стр. 29 личи очертанието на женска фигура – тя е в тясна връзка със стихотворението-емблема „Едно мъжко момиче“, нали? Също така са интересни и образите на птица  –  стр. 56 и 21. Как бихте ги обяснили и тълкували?

ОТГОВОР

Илюстрацията с рисунка на птица е създадена, специално за любимото ми стихотворение ,,Мъртва птица до бизнес сграда“. Мога да кажа, че тя е единствената много конкретна рисунка, не толкова абстракта. Нейната цел е конкретна и иска да покаже образа на птицата, сбл​ъска​ла се със студения​, визуално остър и равен образ на бизнеса; с драмата на градската социална реалност; с прекършения полет – мечта, невъзможност, желание и бедност.

ВЪПРОС

На стр. 5. графиката очертава сякаш бедро, завършващо със стъпало – как бихте коментирали тази символика?

ОТГОВОР

Да, това това е част от тяло, геометризиран абстрактен силует на мъжко тяло и е нарисуван графичен мъжки крак. Отново препратка към мекота и острота. Към равната плоскост и живата линия.

ВЪПРОС

На стр. 51 формата наподобява на сърце – отношенията майка-син, които прозира силната любов между двамата… Но изображението напомня и някаква част от утробата на жената, прилича на формата на белите дробове… Възможността за разнопосочното тълкуване съзнателно търсено ли е?

ОТГОВОР  

Стихотворението ,,Трудният разговор майка-син“ е едно от много откровените и емблематични стихотворения в тази стихосбирка.

Да, това е разполовена ябълка и разполовено сърце, разцепване​ ​ на цялото. Образ-символ на утроба, любов и цялост​,​ въпреки различието и на нараняване​. Остро взаимодействие с нея​ показано със сивият триъгълният ​

ВЪПРОС

Останалите изображения са чисто фигурални – геометричните фигури на квадрати, триъгълници – би могло да се обяснят с огрубения, „ръбатия“ изказ на тази поезия, с остротата й. От друга страна, двата огледални триъгълника на стр. 39 напомнят на пясъчен часовник – изтичащото време, кръговратът на живота – и т.н. Приемате ли това възможно интерпретиране на символите?

КОМЕНТАР/ОТГОВОР

 Всяка една линия и плоскост; пълно и празно пространство, остър силует и спонтанна мека линия трепти и моделира тялото на книгата. Образите са взаимосвързани и образуват един кръговрат на повторяемост и разкъсване на този кръговрат.   

ВЪПРОС

От една страна графичното оформление е ново, модерно, от друга могат да се разпознаят някакви детайли от традиционното рисуване, но всичко е положен в един сложен контекст, изграждащ и допълващ цялостния текст на книгата. Приемате ли подобно обяснение?

КОМЕНТАР/ОТГОВОР 

Да, много правилно сте разчел визуалния език на книгата. В нейното визуално-концептуално тяло има непрестанен конфликт и взаимодействие между мануалната бърза и жива рисунка с туш и острите геометризирани дизайнерски плоскостни форми, реализирани с графичен софтуер. Този  визуален език на конфликт и съжителство изграждат цялото тяло на книгата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

 

 

Интервю
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Иво Марков – Видях го през прозореца

Ивайло Божинов, Disturbed

 

Видях го през прозореца. Жилав слаб мъж с късо остригано олисяло теме и огромен крив нос, наближаващ шестдесетте, облечен със стара сива тениска, широк панталон и спортни обувки. Стоеше до такситата със сак в ръка, на кръста беше с чантичка от типа на тези, които носеха сервитьорите веднага след промените, пушеше нервно цигара и се оглеждаше в очакване. Разпознах го на мига, беше Доктора. Не исках да го изтърва, затова бързо заслизах по стълбите. Отличаваше се сред провинциалната сивота като герой от филм на Гай Ричи. Макар и поостарял, не се беше променил кой знае колко от времената, когато беше боец. Бунтар и каратист, завършил медицина и по-голям с двадесетина години от нас момчетиите, които го имахме за голям биткаджия и авторитет. Използвахме всяка свободна минута, за да се бием в близката борова горичка, където между няколко високи бора бяхме очертали боксов ринг и всеки, който искаше да се докаже, беше добре дошъл-боксьори, борци, каратисти, самбисти. Някой дори беше донесъл от СССР три, четири чифта стари боксови ръкавици от естествена кожа и бяха голяма ценност. Повечето от нас нямаха екипировка, нито протектори или гуми за уста и си бяхме направили ръкавици от тези строителните, с един пръст, като вътре за омекотяване слагахме гъбички от тези за миене на чинии.

Приближих се към него с няколко бързи крачки.

– Здравей, Докторе, не съм те виждал скоро.

– Охо, Малкия, изненада ме. Аз съм в Германия вече 15 години. Нали знаеш, че бях лекар тук и то не какъв да е, но не издържах и трябваше да избягам. Сега съм в едно психиатрично заведение, помагам, не ми дават да лекувам, а и аз самият вече имам нужда от помощ. Моите старите са още живи, та се върнах за два дена да ги видя и сега чакам един съсед да ме закара до летището.

В този момент до нас спря едно старо комби и разбрах, че това е превозът, който чакаше Доктора .

– Ще тръгвам аз, а ти ако идваш към Дойчланд, обади се, ще бягаме като едно време боси по леденото Зее.

– Задължително, Докторе, лек път!

Никой от двама ни не попита за повече подробности. И дали изобщо страната беше Германия? Може би щяхме да се видим отново, а може би не. Та нали срещата ни днес не беше с уговорка, а чиста случайност, същата като тази, която ни срещна преди повече от четвърт век на горския ринг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ружа Велчева – Жива вода за Африка

Ивайло Божинов, Direction

 

Следобедното априлско слънце аха-аха да се търкули на запад, а сетните му лъчи, промушили се през върхарите на елите, все още весело танцуваха в каменната чаша на чешмата пред джамията. От слънчевите зайчета водата изглеждаше позлатена и искреше – истинско второ слънце.

Шукри се наведе ритуално пред чешмата и подложи ръцете си под прохладните струи на водата.
От дете, като истински родопчанин, той боготвореше водата. За него тя е живот, религия, песен, магия… Неслучайно в Родопите, особено в Източните Родопи, пеят хиляди чешми. Родопчаните ги строят по всякакви поводи- и тъжни, и весели, от неизлечима мъка по близък човек или от безмерна любов към родители и приятели… Водата ги съпътства от раждането до смъртта. В който и край на света да се намират, водата от тези безброй чешми пее в душата им и ги свързва с любимата планина. След ритуалното измиване, Шукри остави внимателно обувките си встрани от пътеката и влезе. Обгърна го спокойствието на прохладния сумрак в джамията.
Ходжата искрено му се зарадва:

– Подранил си днес, Шукри! Има още време до вечерната молитва. Какво те води насам?

– Имам нужда от твоята помощ, ходжам. Нуждая се от съвет. Знаеш каква беда ни сполетя малко преди Нова година.Пожар изпепели къщата ни, унищожи събираното с години имущество… Добре,че ни се притекоха на помощ и близки, и приятели, познати и непознати… Добротата на тези хора успя да заличи следите от пожара и върна усмивката на семейството ми. Решихме,че тлябва да се отблагодарим за стореното добро,да направим нещо, с което да върнем доброто… Първо се сетихме да направим чешма, но знаеш, ходжам, при нас има хиляди чешми… Дай ми съвет, мъдростта ти е позната на всички тук!…

– Похвално сте решили, Шукри! Когато получиш добро, трябва да го удвоиш и да го предадеш нататък, така доброто продължава да живее и да сгрява човешките души. Бог ще ти даде знак как да постъпите. Бъди търпелив. Бог има грижа за нас и знае как да ни посочи верния път и постъпка.

След вечерната молитва Шукри се прибра вкъщи. Жена му още се суетеше край печката с вечерята и той реши да седне пред компютъра. Обичаше тези вечерни часове пред синия екран, когато светът се доближаваше съвсем, на една ръка разстояние от неговия дом. Сред многото новини от света и България, една малка снимка привлече вниманието му. Български специалист, работещ в далечна Африка, показваше и разказваше за децата от едно селце, които всеки ден изминавали по десетина километри, за да донесат вода за пиене за семействата си. Живот без вода?! За Шукри това беше повече от нещастие!

С помощта на Чичко Гугъл Шукри успя да открие координатите на автора на статията и да му изпрати запитване за подробностите около възможността да се построи кладенец за вода в това село. След само няколко дни вече имаха интернет връзка и Шукри разбра, че стойността на техниката е около 2000 евро, като мъжете от селото могат сами да изкопаят необходимия кладенец. От тук нататък нещата тръгнаха като по вода!

Парите, които беше отделило семейството на Шукри, бяха преведени на фирма, която достави техниката за кладенеца, а мъжете си плюха на ръцете и издълбаха нужния изкоп. Няколко месеца по-късно, застанал пред екрана на компютъра, Шукри не криеше сълзите си като гледаше изпратения видеклип от сърцето на далечна Африка. В огромното бетонно корито пред кладенеца бликаше чиста вода, децата, радостни, се пръскаха с нея, а жените и мъжете от селото пееха нещо на техния си неразбираем език, но Шукри различи две думи – България и Шукри. Благодарствен молебен в негова чест, защото беше докарал жива вода от Родопите в сърцето на далечна Африка!

Така Шукри удвои полученото добро и го предаде нататък, чак в сърцето на друг континент.

Шукри вече беше избрал пътя, който Бог му беше посочил. Намери съмишленици, с помощта на българина набеляза следващите безводни села и насочи събраните средства за закупуване на техниката. Направи си карта на Африка и след всеки нов кладенец поставяше на селището карфичка с българското знаме. И щом погледнеше към нея с множащите се знаменца, в сърцето му пееше живата вода на Родопите и България!

Послепис от автора:

Разказът е инспириран от действителен случай – делото на един скромен, достоен българин, който дарява добро по света. Той събра пари за шест кладенеца в бедни и безводни села в Нигерия, Уганда и Кения. Местните с голяма благодарност поставят табели на всеки реализиран кладенец с признание за дарението.

Затова с радост видях, че на 23 април 2023 г. Светослав Любомиров, главен изпълнителен директор на ,,Главболгарстрой Холдинг“ АД и изпълнителен директор на ,,Главболгарстрой Интернешънал“ АД, връчи отличието „Достойни българи” на Шукри Халилов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Добринка Корчева – Като одесит на одесита

Ивайло Божинов, Rodopi

 

Столичен магазин. Зад щанда млад мъж с кръгло лице и приветлива усмивка. „Вижте етикета на тези солети, препоръчва ми той, надписът е на украински“. По лицето му минава лека светлинка. Отговарям му, че разбирам. „Значи, знаете и руски. Откъде сте?“. „Далече във времето, от Одеса. Там са родени моите предци“. „О, това е прекрасно! Аз съм Женя“. Младежът протяга ръката си и силно стисва моята. „Потомствен одесит, продължава той. Сега съм студент втори курс в България. Имате ли роднини в Одеса, къде живеят? Ние сме в самия център“. Мислено разлиствам картата на Одеса и посочвам: „Да, имам, нашата къща е била на Старосенная улица“. „Това е близо до Молдованка, най-стария пазар в Одеса“, уточнява Женя. И изведнъж, без нито дума повече, изскача иззад щанда и пита:“Може ли да се снимаме заедно?“. Изважда с невероятна бързина телефона си и ни прави снимка. Усмихнати широко, приличаме на съседски деца, изгубили дирите си през годините и открили се неочаквано на другия край на света.

„Искате ли да опитате салата „Одеса“?“, предлага Женя. „Само от патриотични съображения!“, рапортувам на младежа, който, подобно на мен, вече се носи по вълните на най-синьото Черно море.

В магазина сме само двамата, но дори и да имаше други клиенти, едва ли щяхме да ги забележим.

В следващия миг аз запявам. Куплет от химна на Одеса с белите акации и рефрена „мой город родной“. „Утьосов е първият му изпълнител“, уточнява Женя одесит. „И за вас ли Одеса е най-красивите град на света?“, поглежда ме право в очите той. „Най-красивият, сега и завинаги“, изричам в скороговорка аз. „Наминавайте, моля ви. Ще ви науча да казвате „шо“. Даже не „шо“, а „шчо“, протяга отново ръка към моята Женя.

С другата поднася към мен бонбон, който ми се струва огромен. Сякаш остров, сякаш Крим насред центъра на сухопътен град, проблясващ с достойнство в матовозлатисто фолио. „Женя, можете ли да отгатнете, кога ще го отворя?“, питам аз. Моят одесит не ме кара да чакам дълго. „В деня на победата!“, грейва той. Навън е вече нощ. И ние, без да напускаме светлия кораб на магазина, вървим по хлъзгавия мостик, ето, първите огънчета се запалват в дъното на морето, и водата не може да ги угаси, те се приближават ли, приближават, Женя върти щурвала, ранобудни бели птици се приземяват на палубата, и кеят е на разстояние една победа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Велина Караиванова – Една жена беше изпъчила гърди

Ивайло Божинов, People of Malashevtsi 2

 

Една жена беше изпъчила гърди пред дюнерджийницата и крещеше как в близкия град колят животни и хора

От заведението не им се харесваше че гони клиентелата и с обратни викове

се опитваха да я прогонят Но жената продължаваше да призовава за отпор с отривист революционен тон който клонеше към маниакалност Като на онези лудите които обявяват края на света и наистина последното като в рекламен трик пришествие Искаше ми се да й повярвам и да застана до нея Но този поглед страшен и празен извън всякаква надежда и смисъл като на изгубена в нагорещено поле изпарило и последната капка вода от всички поточета планинска коза Недалеч от пазарската количка която примирено очакваше господарката си най-после

да потеглят към който и да е магазин макар и несъществуващ празен или дори пълен с безплатна стока просто да се махнат от тези неверници беше легнала с крачетата нагоре уморена от теглене на твърде тежък товар малка птичка с пъстри крила като конче което най-после заспива дълбоко и сънува

как тегли каляска

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Стефан Кисьов – Първи път в Париж /с друг финал/

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 4

 

На гарата в Мобьож се качих във влака за Париж и тръгнах из вагоните. Те бяха без купета и в тях имаше доста пътници. През прозорците на вратите между тях видях двама полицаи в другия край на влака, по посока на движението, през няколко вагона и побързах да се заключа в една тоалетна. Бях нелегално във Франция. Докато бях вътре се избръснах, сресах и когато след десетина минути пак излязох, полицаите ги нямаше. Оставих си багажа в купето до вратата на вагона, където имаше една жена. Тя седеше сама до прозореца по посока на движението, а до нея седалката беше свободна, но все пак попитах:

– Свободно ли е?

– Мais oui – усмихна се тя.

Седнах и се спогледахме.

– За Париж ли пътувате? – попитах аз.

– О, да – засмя се тя, беше мургава и ми се стори красива. – А вие?

– Аз – също… След колко време ще сме там?

– Около четири часа.

– Французойка ли сте?

– Живея във Франция, но съм мароканка… А вие?

– Аз съм българин – представих се, тя също. Казваше се Зора.

– За първи път съм във Франция – обясних й. – Още не съм виждал Париж.

– Наистина ли? Ще ви хареса! Аз живея там; работя в Брюксел, но живея в Париж.

– Харесва ли ви Брюксел?

– Той е нула в сравнение с Париж… Сам ще се уверите!

– Мисля, че Франция е една наистина чудесна страна – казах аз.

– А французойките?

– Също… Снощи се запознах с една.

– О, нима? – тя ме погледна изненадано. – Толкова бързо?

– Срещнахме се в едно кафене в Мобьож. Имаше празник на градчето. После тя пожела да ходим на дискотека в Белгия, но аз й казах, че съм нелегално във Франция…

– Наистина ли сте нелегално? – изненада се тя.

– Да.

– О!

Озърнах се, като направих смешна физиономия; тя се засмя:

– Преди малко оттук минаха двама полицаи.

– Затова се скрих в тоалетните…

– И какво стана после… с французойката?

– Стигнахме границата с Белгия, но се върнахме в градчето. Бяхме с нейната кола…

– И…

– Останахме в колата цялата нощ.

– Представям си. Значи първата ви нощ във Франция е била незабравима. Но защо не останахте при нея?

– Исках да видя Париж – казах аз. – Имам няколко дни. После трябва да ходя в Холандия. Имам среща с един приятел там.

– С какво се занимавате в България?

-С недвижими имоти… Знаете ли някой евтин хотел в Париж?

– О, да – каза тя. – Има такива за 200 франка на вечер. Знам доста такива в Монмартр.

– Имате ли им адресите?

– Можеш да ми говориш на „ти“ – каза Зора.

– Добре.

– Сещам за „Хотел дьо Belgique”. Там веднъж се бяха настанили едни мои приятели.

– А дали няма да имам проблеми с полицията? Нали съм без документи?

– О, не, Стефан, във Франция никой не се интересува от това. Не се тревожи!

– Добре.

Тя се усмихна.

– Женен ли си?

– Разведен. А ти?

– Живея с един човек – каза тя. – Но не съм омъжена.

– Така е по-добре. Нали?

– О, да.

Наближихме Париж. Скоро спряхме на Gare du Nord. Пътниците започнаха да се протягат за багажите си.

– Може ли да ти помогна? – попитах аз.

– Mais oui – каза Зора.

Взех и нейната чанта, слязохме на перона и се смесихме с другите хора. Един среден на ръст мъж посрещна Зора на перона. Видя ме и изведнъж стана нервен.

– Здравей – каза й той.

Целунаха се, още държах чантата й, но вече ми се искаше да се махна.

– Това е Стефан – каза му Зора. – Той е от България.

Мъжът все така нервно ми подаде ръка, каза някакво име, което не разбрах; чаках сгоден момент да й върна чантата и да се махна.

– Знаеш ли къде е „Хотел дьо Белжик”? – попита го Зора.

– Не – поклати глава той и ми хвърли пълен с неприязън поглед. – Той може да попита на информацията.

-Нямаш ли карта на Париж в колата? – с любезен глас го попита Зора.

-Не знам – вдигна рамене мъжът. – Може би имам.

– Стефан, ще дойдеш ли до колата? Ще проверим къде е хотела?

– Може би е по-добре да тръгвам – промърморих аз.

– О, не – усмихна се Зора. – Не е по-добре. Ела с нас.

Тръгнахме към изхода. Оглеждах се развълнувано. Всяко нещо ме впечатляваше. Бях в Париж! Бях в Париж!

Излязохме от чакалнята и отидохме на улицата. Прекосхме я. Отсреща беше мерцедеса на мъжа. Влязохме вътре. На задната седалка имаше една жена и дете.

– Това е моят син – каза Зора.

Жената се засмя и двете се разцелуваха.

– Как пътува? – попита я тя.

– Много добре – отвърна Зора. – Стефан ми прави компания.

Мъжът извади карта и започна да търси на нея хотел дьо Белжик. Аз все се оглеждах и чаках удобен момент да си тръгна.

– Ето го – каза по едно време мъжът.

Дойде при мен и ми завря картата в очите.

– Защо не го закараме до там? – пак усмихна Зора. – Той е за първи път в Париж и може да се обърка. Освен това е десет часа вечерта.

– Добре, ще го закараме – каза мъжът с явно неудоволствие.

– Няма нужда – обадих се аз. – Предполагам, че ще мога да се оправя.

– О, не – погледна ме игриво Зора. – Ние ще те закараме. Качвай се в колата, Стефан!

– Наистина няма нужда – поклатих глава.

– Просто се качи! – пак се усмихна тя.

Качих се. Зора остана да разговаря вън с жената, която след малко си тръгна. Детето до мен мълчеше. Мъжът също влезе.

– С какво се занимавате в България? – попита той.

– С недвижими имоти – отвърнах аз.

– Познавате ли важни хора там? – запита той нервно.

– Доста хора – отвърнах спокойно аз.

Млъкнахме. Зора се качи. Потеглихме. Тя седеше до мен.

– Как ти се струва Париж? – попита Зора.

– Има много хора – засмях се.

Зора взе картата и започна да обяснява на мъжа до нея откъде да мине. Всички улици бяха задръстени с коли. Често спирахме.

– Пишка ми се – каза по едно време детето.

– Сега ще спрем – отвърна му мъжът. – След малко.

– По-добре спри веднага – каза Зора.

Той спря. Зора излезе с хлапето. Отидоха до една тоалетна на тротоара и влязоха вътре. След малко се върнаха и пак тръгнахме.

Един полицай махна с палка и мъжът спря.

– Защо спряхте? – попита той. Беше строг.

– Детето трябваше да отиде до тоалетната – обясни мъжът.

– Не видяхте ли знака?

– Не.

– Документите ви.

Мъжът започна да мърмори и да търси документите си.

– Излезте от колата, ако обичате – каза полицаят. По-назад имаше и други. Те стояха до една полицейска камионетка. Мъжът нервно излезе от колата, като не спираше да обяснява. Даде документите си на полицая и продължи да говори.

– Двеста франка глоба – каза полицаят след това.

Мъжът затърси из джобовете си пари. Полицаите го гледаха строго.

Ние мълчахме в колата.

– Имаш ли двеста франка? – каза накрая той към Зора.

– Имам – отвърна тя и му даде 200 франка.

Той ги даде на на полицая, влезе в колата и пак потеглихме.

– Глоби ме, защото бях загасил фаровете – каза мъжът.

– Защо ги загаси? – попита Зора.

– Не знам – нервно отговори той.

Продължихме из Париж, но по едно време се оказа, че сме объркали посоката.

– Трябва да минем по булевард „…“ и да излезем на rue de la „…“ – каза Зора с картата в ръце.

– По-добре да минем по моста … – отговори мъжът.

– Както искаш – вдигна рамене Зора.

Детето слушаше.

– Как се казваш? – попитах го аз.

То не ми отговори.

Най-после стигнахме „Rue de Brusselle” и „Отел дьо Белжик”. Спряхме, но се оказва, че задръстваме движението. Улицата беше стръмна. Ние идвахме отдолу, а отгоре идваше някакъв камион, който бибиткаше. Мъжът даде заден ход. Върнахме се около 30 метра, но все не успявахме да намерим свободно място, за да свием или да паркираме. Накрая се качихме на тротоара пред една пицария и колите отминаха. Пак дадохме напред и пак спряхме пред „Отел дьо Белжик” .

– Това е – каза мъжът и нервно ме изгледа.

– По-добре иди да провериш дали има свободни места – каза му Зора.

– Добре – каза мъжът и влезе в хотела. Ние с детето и Зора останахме в колата.

– Мерси – казах аз. Вече горях от нетърпение да изляза и тръгна да разглеждам Париж. Отвътре се чу лай. Мъжът изскочи и тичешком се върна в колата.

– Някакво куче ме нападна – замърмори уплашено той.

– Куче ли? – попита Зора.

– Да. Изобщо не обичам кучетата.

На входа на хотела се появи немска овчарка, която излая към нас. След нея се появи млад мъж, който я хвана и вкара обратно в хотела. После излезе без кучето.

– Заповядайте, monsieurs – каза ни той.

– Хайде, иди сега, той държи кучето – каза Зора.

Мъжът промърмори нещо и отиде при човека. Двамата влязоха в хотела.

– Ето моята визитна картичка – мушна нещо в ръката ми Зора. – Обади ми се утре!

– Утре ли? – погледнах към ръката си. Беше визитна картичка.

– Да – каза тя.

– Добре – прибрах картичката в джоба си и излязох от колата.

– Довиждане – казах аз.

– До утре – отговори тя.

Настаних се в хотела и излязох да се поразходя из Париж. Стигнах до един макдоналдс където си купих хамбургер и продължих по улицата към Мулен Руж. Край мен се появи някакъв скитник, който започна да ми прави знаци с ръка, че е гладен. Дадох му половината си хамбургер.

Той го налапа целия.

После го изплю и отмина.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Янко Велев-Янец – Аз не знам защо

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 1

 

Не знам защо пея.
Не знам защо плача.
Не знам защо падат погачите върху пералнята.
Но дядо беше инвалид и копаеше доматите легнал.
Аз не знам защо…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138