Приветствено слово при връчване на специалната награда на Портал Култура за 2021 г. на Златомир Златанов

 

 

БЛАГОДАРЯ.

Вместо за награди ще говоря за чистите дарове като отстъпени обекти, отказани обекти, примерно света Тереза, сервираща върху поднос отрязаните си собственоръчно гърди, света Лучия – извадените си очи.

Ще говоря за отстъпничеството като тема в дзен коаните – победителят избягва битката, великият пътешественик не напуска дома си и т. н.

Наградите са за нас, но не и даровете, тъй като ако влязат в обмен няма да са чисти дарове.

Даровете са за един несъществуващ голям Друг, който също не влиза в обмен, тъй като ако влезеше, щеще да е само обикновено биващо.

Даровете са поместени в едно недостъпно Друго наслаждение, с което влизаме в досег само чрез сембланси, привидности, прекосяване на фантазията.

Наградите са част от символния обмен, но те внасят и асиметрия, те са с препятствена стойност и стават лесна плячка за меритократската идеология, както я наричат днес.

Даровете – не. Те са радикална негативност, абсолютно контингентното, случайното, което не се нуждае от нас, защото иначе не би било контингентно.

Остава да разберем защо.

Благодаря на портал Култура, на всички присъстващи пожелавам по-добри времена.

Златомир Златанов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Илиян Семов – Лингуа вулгарис булгарис ректалис

Ивайло Божинов, Top Destination 2

 

ректоре, ректоре
дай буквар на господара
да забърше с него докторе
меркеловата дупара

ректоре, ректоре
дай му и академична писта
да подкара алма матера –
не с двеста а със триста

(написано ексклузивно за дебютния албум на Оркестър Ректората)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – Отговор на поетичен въпрос

Ивайло Божинов

 

Отговор на въпроса на Георги Господинов, поставен в негов пост, цитиращ стихове на Яворов:
 
Живот и смърт се разминават всеки час,
но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас.
Пейо Яворов,
 
позорно е да се подкрепя медицинския фашизъм, щото само така ще обслужим общото благо и благото на тъпите и невежите. позорно е принудително да ваксинираш някого, лишавайки го от свободата на тялото му, създавайки кастата на господарите, вземаща решение за телата на членовете на другата каста, кастата на робите. позорно е да легитимираш това.
честното, честта е да изказваш възможно най-разбираемо собствените си истини, да ги поставяш на изпитание в диалога, където сме създали условия за равнопоставеност, без да сме привилигировали някого, или пък тъкмо самите себе си. честното е езика да е мястото на разбирането, а не мястото на властта.
 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Виктор Пелевин – Разказ за хлебарката Жу

Ивайло Божинов, Top Destination 2

 

Хлебарката Жу непреклонно се движи напред към смъртта. Ето – на пътя отрова. Трябва да спреш и да свърнеш встрани.

„Успях. Смъртта е някъде напред“ – отбелязва хлебарката Жу.

Ето – излива се вряла вода. Трябва да я избегнеш и да избягаш под масата.

„Успях. Смъртта е някъде напред“ – отбелязва хлебарката Жу.

Ето – в небето се появява ток и, нараствайки, се носи към земята. Вече няма как да се избегне.

„Смърт“ – отбелязва хлебарката Жу.

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марлене Пасини – Ксинантекал

 

Ивайло Божинов, Industrial Dream 3

 

Древно водохранилище
издигащо бокала си над върховете на върбите.
В разплискани отблясъци
зеници на дъжда
разтварят пътища на друго време.

Следобедът се затваря в себе си.

Сияние с цвят на охра обгръща
в отвесната вода и сняг
върха на вулкана.

Пластове време
в тишината на висините
крилете на орел сънуват
да бъдат блясъка на мълния
империя на боговете.

Лагуната на кратера
издиша пари сяра и кехлибар
докато богът на дъжда
охранява ацтекското си злато
звездния си кодекс.

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марианна Георгиева feat. Томаж Шаламун

Ивайло Божинов

 

Четири въпроса за меланхолията

Знам. Отиваш в армията и по цветя ще стъпваш.
В устата си ще имаш ябълка. Ще преброяваш
стъпките. И ще запомняш всички капки, които ще
излизат от мъха. Сирена чувам. Като розов

свод се спуска върху планината, за да събуди, да кипне
чуждите желания и черните и тежки длани на твоите
за риза скътани копринени платна. Ще тъпчат селяните
гроздето с крака, ще пеят песни, ще танцуват.

Ти лежиш с глава върху раницата и гледаш втренчено
големия си крак. Водата заличава очертанията. До
ябълковото дърво лежиш, до метри, цели метри нацепени
и струпани за зимата дърва. Къде е зайчето ти?

Какво има в раницата ти? Защо дъвчеш трева?
И защо си тъжен? Сянка вече се е спуснала над
долината, за Бохин* тъкмо е тръгнал последният
влак. Освен съседът Фурлан да те качи на трактора

и да поемете към планината. На седалката се отпуснете
и наблюдавайте нюансите: на чисто черното и
гаснещото синьо. Все още ли змията ти си сменя
кожата, когато те окъпе светлина? Когато гледаш в храста?

Томаж Шаламун

* Бохин е географско наименование за пространство, включващо Бохинската долина, Номенската долина и Бохинското езеро в северозападна Словения.

 

Томаж Шаламун е роден през 1941 г. в Загреб, Югославия. В студентските си години, докато все още следва история на изкуството, той попада за пет дена в югославския затвор заради работата си като редактор на антисталинистко литературно списание. Периода 1971 – 1974 г. прекарва в Айова по покана на Международната програма по творческо писане. Първата му стихосбирка „Покер“ се появява през 1966 г. в самиздат. През годините той публикува още 24 поетични сборника, бил е уредник в галерията за модерно изкуство в Любляна, а в периода 1996 – 1999 е културно аташе в Ню Йорк.

„Четири въпроса за меланхолията“ е и заглавието на сборника със събрани негови стихотворения под редакцията на Кристофър Мерил. В България поетическият сборник „Кой кой е“ излиза през 2014 г. в Издателство за поезия „Да“ в превод на Людмила Миндова.

Поезията, както всеки език, защото всяко нещо, независимо мъртво или живо, носи белезите на езика, неминуемо е свързана от една страна с времето, а от друга с нещата извън него. По някакъв странен начин „Четири въпроса за меланхолията“ като че ли са доказателство (или оспорване ?!) на теорията за относителността. Защото ние вече добре знаем, че ако погледнем нощното небе, това, което ще видим, е история. Така също знаем, че ако се отдалечим достатъчно, можем да наблюдаваме поствоенните години на света като вече случили се, но литературните текстове, тези, които ги пишат и тези, които ги четат, са доказателство, че войната непрекъснато се случва, тя никога не е само история. Това е едно от доказателствата, може би най-поносимото, може би единственото, което освен да наранява, може и да съхранява.

Не знам дали меланхоличните въпроси са четири, но със сигурност те се преплитат като сложното ДНК – на историята и на екзистенцията едновременно, и питат дали може да бъде изкоренено сталинисткото или още по-общо – деспотичното тяло. Поезията на Томаж Шаламун, не само в „Четири въпроса за меланхолията“, е песен за повторението. Това можем да видим и в „Защо съм фашист“, и в „мъртви момчета“. Меланхолията е отрицание на репресивните режими, които, като че ли, изменят общото човешко тяло, то остава затворено в няколко бляна или в няколко кошмара. За да се събуди и да види, че то не може да бъде разделено от злото, с което се е съединило (и тук не става въпроса за вина), докато достигнем до там, че дори библейското наказание и възмездие на може да измени тази цялост – „Все още ли змията ти си сменя кожата, когато те окъпе светлина?“. Все още – да, все още – не.

Марианна Георгиева

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Митината любов. Последният роман на Виктор Пелевин

Ивайло Божинов, Industrial Dream 7

 

Първо тя обръсна рижавото квадратче на „адолфича“ на венериния си хълм. Нещо й стана противно да го гледа. Мустачищата на хлебарка смеят се, кончовите му се големеят.[1] Наистина като на хлебарка – не по форма, разбира се, а по цвят. А кончовите се появяват, ако поровиш във вокепедията [sic] и си спомниш кой е бил тоя „адолфич“. Пфу. И що такова нещо е топтренд?

Виктор Пелевин Transhumanism Inc. (2021)

 

Посткарбоновата „зелена“ цивилизация, лето господне 206 от Green Power ерата, описана в Transhumanism Inc., е пародийно-монстрозна реализация на един „почвенически“ идеал в епохата на евразийски рунет и всеобщо чипиране с мозъчни импланти, свързани в зукърбърг-голденщернова мрежа. („А ако сте се натъжили, препрочетете страница двеста и шест.“[2]) Когато в началото на романа героинята-лицеистка поства първото си пълнолетно видеоселфи в евразийския инстаграм, наречен Контактон (по руската социална мрежа ВКонтакте), тя избира като трендово място за самозаснемане сибирската ферма на леля си. „В първия вариант холограмата беше дълга. Маня намяташе на голо полушубката, навираше крака във валенките и излизаше на заснежения двор да слага храна на добитъка. В кадър попадаха холопите-ратаи в зеленясали от сополите маски, многобройните лелини икони и даже официозният портрет на бро кукуратора (зад който леля й криеше мъченическия образ на убития от сердобол-болшевиките цар, последния от династията Михалкови-Ашкенази, което си беше двусмислено и опасно, защото царят и всичките му клонинги бяха разстреляни навремето лично от бро кукуратора)./ По стойността на кукухата-нашийник на всеки му ставаше ясно, разбира се, че за вършенето на работа семейството разполага с холопи и не се налагаше Маня да се грижи за добитъка. Но вече от една-две години беше стилно да слагаш собственоръчно фураж на добитъка – в зона „Евразия“ го правеха всички богати козметични влиятелки. Не е зле да има и икони: сред все същите козметички пак беше станало модно да се заснемат как ги изнасят и внасят обратно, ако искаха да намекнат за богат личен живот. Дори простото присъствие на икона в кадър си е секси. Някак си намеква, да./ От друга страна, мнозина можеше да не се досетят, че добитъкът и фуражът са в кадър, за да има народност – самата Маня не бе дръпнала чак толкова далече от народа. Леля й не живееше баш богато и на фермата си имаше само деветима холопи. За сметка на това иконите висяха на гроздове на всяка стена и да ги изнасяш преди всяко грехопадение щеше да си е бая работа.“ (TRH 22-23) Сибирската ферма с нейната народностна иконография на инстаграм-селфи ще се появи още на два пъти в Transhumanism Inc.: Маня ще се завърне там в края на историята си, подмамена на мястото на детските спомени, за да бъде убита в игрите на превращение на Голденщерн; друг герой, напуснал Москва и станал сибирски помещик, в който Творецът на мрежата се инкарнира в следващ живот, ще се самоубие на същото място, повличайки със себе си холопите си, след жесток романс със субхуманна селскостопанска хелпърка, ъпгрейтната с пиратска еротична програма. Собственоръчно чипирайки се за своето посткарбоново хождение в народ с мозъчен имплант на биоробот-ратай, героят на главата „Митината любов“ става част от гностическия народ-богоносец на холопите, програмирани щастливо да очакват края като освобождение от затвора на тялото. Пастишно-безнадеждният почвенически прекрасен нов свят на Пелевин е поместен в Сибир от Записки от мъртвия дом.

Интимният живот на Достоевски в Сибир преди първата му голяма любов (и първия брак) е описван от сериозните биографи, изхождайки от едни и същи документални свидетелства, в доста различни стилистични регистри. Най-сдържана, дискретна и пестелива на фона на своите 2500 страници е петтомната биография на Джозеф Франк. „За домакинството на Достоевски се грижи по-голямата дъщеря на семейството, 22-годишна войнишка вдовица, която видимо го е намирала за привлекателен, с обич се е грижела за него и изглежда постоянно се е намирала в квартирата му. Врангел си спомня как един летен ден пили чай навън и домакинята – както дискретно формулира – случайно се присъединила към тях en grand négligé (само по рубашка, препасана през талията с червен пояс, и нищо друго). Човек не може да не се запита дали след четирите години каторга Достоевски е могъл да се въздържи да се възползва от тези лесно достъпни женски чарове. Нищо не би било по-лесно или по-естествено и знаем, че той е проявявал видим личен интерес към случващото се в семейството. Например той се опитва безуспешно да убеди майката да не позволява на много привлекателната по-малка дъщеря, която е на шестнайсет години, да допълва приходите на семейството със спорадична проституция в гарнизона.“[3] Франк привежда свидетелства от първа ръка (сибирските мемоари на барон Врангел) за недвусмислени и обичайни промискуитетни практики, съперничейки си по дискретност на поднасянето на материала с аристократичния си първоизточник. (Освен това прави голямата дъщеря на хазайката с две години по-възрастна, при запознанството с Достоевски тя е била всъщност на двайсет.) Ако в началото на 80-те американският биограф е доста близо до стила на барона в мемоарите му от началото на века (Франк е роден три години след смъртта на Врангел), швейцарският биограф и наш съвременник Андреас Гуски, изхождайки от същите мемоарни свидетелства, придава на сведенията за интимния сибирски живот експлицитност, която дори не прибягва до обичайната академична нюансираност и релативиране. „Хазайката на Достоевски отдава под наем не само стая, но и двете си дъщери на двайсет и шестнайсет години. Двете се грижат за домакинството и припечелват от време на време допълнително някоя и друга копейка с по-интимни услуги.“[4] Това, което при Франк е проява на загриженост по отношение на малката дъщеря на хазайката, при Гуски е прочетено като проява на „двоен морал“ и е свързано с поведението на човека от подземието през 40-те. „Преди ареста си той не е имал във всеки случай морални скрупули да ходи на публичен дом.“[5] Игор Волгин ще резюмира, от своя страна, в Ничий съвременник лаконично: „Нравите в Сибир са били прости.“[6]

Московският имплантолог от Transhumanism Inc. ще потърси тази простота на нравите в сибирската ферма, неочаквано наследена след като тартарени[7] изколват семейството на чичо му. Наследявайки фермата и холопите й (политически коректно: селскостопанските хелпъри), Митя става помещик в една посткарбонова Сибир, чийто бит напомня начина на живот през ХІХ век, био- и информационно-технологично ъпгрейтнат.[8] „Дмитрий се сдоби с нов добитък на мястото на откраднатия от тартарените, установи контакти с изкупвачите на мляко, охрани холопите (те вече бяха почнали да взимат-дават, пасейки каквото намерят) – и самият той надебеля сериозно, пропадайки в бавния селски бит.“ (TRH 480) Три теми интересуват бившия московски лекар-имплантолог и новоизпечен сибирски дворянин: пиенето (усилено рекламирано през мозъчните импланти), жените (трудно достъпни и небезопасни в условията на победилия след „еколюцията“ матриархат) и холопите (предстои да се види). Междувременно непрекъснато транслираната през импланта реклама на местната марка бира „Спящата Красавица“ (с гендерен вариант „Спящия Красавец“), включваща слогана „Мъжка бира с безплатна ерекция!“, генерира всяка сутрин преди събуждане съответния „промо-сън“. След „изброяването на корабите“ на всички категории налични и по една или друга причина недостъпни дворянски „госпожици и феми“ (срв. TRH 482-485) – сред тях за миг се мярка Маня[9], рижавото момиче от Сибир от началото на романа – Митя се обръща към „народа“ на холопите и холопките. Очите им „сияеха с такава вътрешна светлина, такава невъзможна любов към всичко наоколо, че почти граничеше с болка“ (TRH 486). Всеобемащата невъзможна любов (това е първата поява на думата любов в главата „Митината любов“), излъчваща се от очите на холопите, веднага извиква на дневен ред църквата, „регулярно напомняща“ на помещиците, „че холопите нямат души“. Въпреки медицинско-програмисткото си образование, Митя трябва да се бори с усещането, че холопите го „разбират, много го съжаляват [жалеют] – но не могат да го приемат в безкрайното си щастие“ (TRH 487-488; курсив мой, В. С.) Руската дума жалеть съдържа смисли, комуникативно изтрити в „съжалявам“: жаля, проявявам жал, милост, състрадание; домъчнява ми, домилява ми. Тази жалост е по-близо до агапе, отколкото любовта. Холопите (като-че-ли) изпитват жалост, човеците – или гендерно коректно „човекините“ – отвращение. „При все това те смърдяха на обор, маските им от марля бяха зелени от сополите и те плюскаха такава гадост, че за никаква емпатия, разбира се, и дума не можеше да става.“ (TRH 488) Когато веднъж случайно става свидетел на смъртта на холоп, Митя вижда как лицето му се озарява от „предчувствие за щастие“ и става „тържествено-просто“. Недостижимата за човешкото същество простота е преди всичко в умирането – преди и след простотата в любовта – толстовската[10] простота на умирането от Три смърти.

При първото превращение на Твореца на мрежата – в лицеистката Маня – дълго преди припомнянето на истината, задаваща рамковата конструкция на романа, тя има интуиция (или й се прави внушение през импланта). „Ние за него сме нещо като холопи…“ (TRH 101). Друг негов аватар сардонично й отговаря в духа на „либералните директиви“ на мрежата: „– Нещо като хелпъри – поправи Офа. – По-добре винаги да се изразяваме така.“

Смъртта на холопа отключва потапянето на Митя в „тъмния вир на руската класика“ (TRH 521), от една страна, и в даркнета на еротичните хакове „Селски Радости“, от друга. Мракомрежата на руската класика е пропедевтиката към еротичната програма „Митината любов“, която героят ще инсталира на една от холопките си. „Граф Толстой учеше, че смисълът на живота, изплъзващ се на философите и мислителите от висшите социални касти, отдавна е уловен от руския селянин – но не във формата на някаква умозрителна идея, която може да се опакова в думи и да се превърне в предмет на дебати, а като просто и сърдечно отношение към живота, смъртта и света./ Смисълът на живота бил самият живот, изпълнен с любов към другите хора и природата – като на руския орач. За потвърждение на хипотезите си Толстой (както и Пушкин преди него) търсел близкото общуване с крепостните селяни.“ (TRH 491-492) Тази информация за учението на Толстой се предоставя от фирмата производител на селскостопанските биороботи, а търсенето на близост с крепостните селяни, в което според фирмената брошура (буклет) се изявявали както Графа, така и Арапа съдържа скрито стоково позициониране на „селхозхолопите като мултитул“, уреди с двойно предназначение, каквото двойно предназначение ще има и руската класика. Еротичната програма – и повест на Бунин, прочетена през Толстой, прочетена през Достоевски – „Митината любов“ се характеризира с „обилие на културни референции“ (TRH 498), неразбираеми както за хакнатата с програмата селскостопанска хелпърка, така и за самия едноименен юзър. Краткото описание на програмата е хибрид между Идиот и Бесове: „летен отдих на нервен млад помещик, измъчван от вечните въпроси в съпровод на Музиката на наближаващата Революция; дълбока и вълнителна [sic] чувствена гама, която ще докосне всички регистри на сърцето Ви. Четене включено. Идеален бекграунд: падина или овраг с храсти край дома Ви“ (TRH 499). Руската класика е еротичен хак (лавхак), който ще изпържи чиповете на ъпгрейтнатия с него биоробот и на даунгрейтналия се стопанин, който в крайна сметка ще поиска да разбере сам, имплантирайки си чип на холоп, що е да си „пълен идиот – или светец“, т.е. юродив, ако бъде изразено на езика на руската класика (и по-конкретно на Достоевски). Когато помещикът, въвел Митя в еротично-литературните тайни на „Селски Радости“, един ден осъмва изкормен („[п]ри това не в преносен, а в буквален смисъл“) от собствените си хелпъри вследствие на троянец, активирал се в хомолавхака му „Дягилев“, фирмата производител на биороботите любезно ще го уведоми, че „Митината любов“ е „проверена откъм съдържание на вредоносен код и е напълно безопасна“ (TRH 510).

Втората смърт на холоп (холопка), която Митя ще преживее в цялата й класическа, възвишено-субхуманна простота вече като пряк извършител, е на еротично-литературно ъпгрейтнатата хелпърка. Уморен до смърт от физиологично итеративния и литературно-мистично непроницаем скрипт на „Митината любов“ даунгрейдналият се герой деинсталира програмата. „Нютка отиде в центъра на двора, застана на колене като пред икона – и се сгъна в позата на зародиш, прегръщайки краката си. Лицето й беше обърнато към офиса и по него се разхождаше все същата щастлива усмивка.“ (TRH 524) Това е моментът, в който бившият имплантолог необратимо ще пожелае „да види света така, както го виждат хелпърите“, да изпита „онези нива на щастлива химия“, пържеща първосигналния мозък на биоробота, „свръхдозите електрическо щастие“, преминаването на „брониран булдозер през лозе“ (TRH 527-528). Виждането на света през погледа (чипа) на селскостопански хелпър е описано във фигурите на класическия гносис, класическото манихейство, експлициращо въртопа в тъмните скрити дълбини на руската класика – и конкретно в дълбините на народа-богоносец от Бесове и Дневник на писателя. „Беше светло и от това Светлината[11] дойде на себе си. И веднага разбра, че е уловена в примките на мрака. В затвора на тялото.“ (TRH 530) Срокът на утилизация на биороботите е десет години, нечовешкото им щастие е ключов алгоритъм в нагона им към смъртта, неколкократно подсилен в сравнение с човешкия, биотехнологично-гностически интерпретиращ смъртта като освобождение. Производствено заложеният им срок на годност е „религията“ им, програмно предписаният им капитализъм като религия. „Направените от нерви и  жили примки на мрака отнемаха свободата – но едновременно с това я обещаваха.“ Щастието е скриптът на обусловения от срока на годност нагон към смъртта. „Щастието в очакване на края. Ликуването на Светлината в предвкусване на разпада на затвора, натрапен на Светлината. Щастие още сега, огромно щастие. В сърцето си Светлината бе свободна – даже в този миг. Сърцето на Светлината не бе обзето от тялото… Ще дойде часът и тялото напълно няма да го има…“ (TRH 531) Този гностически трансхуманизъм за народа е електроопиумът на една субхуманно даунгрейтната работническа класа. Даунгрейтът се преживява „субективно“ като гностическо възхождане. „Светлината по-рано беше „Дмитрий“, тя [он] се извиси от нечистото място, от което изход няма и няма да има – и това бе чудо и най-рядката победа на Светлината…“ (Пак там; курсив мой, В. С.) Погледнат отвътре, светът на селскостопанските биороботи – и литературният им скрипт на „руския селянин“ – се оказва гносис за народа, чиято светлинна мистика и религия на любовта е опиумът на трудещите се. „Светлината ще възсияе и ще стане свободна! Тя няма да пада върху нищо! Тя ще стане свободна дори от самата себе си Любов. Но трябва да се чака. Трябва дълго да се чака и състрадателно да се помага на онези, в които Светлината вече е угаснала… Ние носим част от товара им, макар че пътищата ни се разделят завинаги… Ние сме ангели, изпратени от Светлината…“ В рамките на работния си цикъл биороботите трябва да състрадават на господарите-демиурзи, оставащи в мрака, докато робите възхождат към гностическата си прародина. Гностическият народ-богоносец – „освободеният народ-богоносец“ (TRH 574) – на селскостопанските хелпъри от сибирска ферма ще извърши колективно самоубийство, предвождан от някогашния Митя, все още помнещ във вихъра на невроелектрическото си мистично просветление и изсветляване на субхуманен трудещ се „премъдростта на мрака“, тъмното знание за свободата и смъртта на една архаична черна магия, тъмния вир на руската класика.

В края на Transhumanism Inc. Дяволът (черт), самоопределяйки се като „вампир“ и позовавайки се на Булгаков[12], обяснява направата на света, описан в романа, по следния начин: „това е нашата селскостопанска ферма. Напълно автоматизирана ферма. Като у вас в Сибир“ (TRH 581). Финалът на последния роман на Пелевин, конструиран от седем до голяма степен самостоятелни новели, обединени от един футуристично-архаичен свят на победилата „зелена“ и феминистична революция, се завръща към изходния мит на творчеството му – Бройлерния птицекомбинат „Луначарски“ от първата му новела Отшелника и Шестопръстия (1990). Затвореният цикъл на масовото индустриално отглеждане на животни и хора е алегорично изчистено въплъщение на гностическия мит за „стоманената клетка“ (М. Вебер) на модерното биосоциално възпроизводство, херметично затварящо и откъсващо индивида от Божествената светлина. „Духаше лек топъл вятър, две слънца се отразяваха в сиво-зелените плоскости на далечния хоризонт и в тази картина имаше толкова покой и печал“.[13] Младият бройлер Шестопръстия е поразен от появата на трето слънце на небосклона, избегналият вече пет цикъла на заколение просветлен негов събрат Отшелника знае повече за светилата, управлявани в птоломеевата космология на птицекомбината от гностически демиурзи. „– По мое време съм виждал единайсет наведнъж. Едно в зенит и по пет във всеки епицикъл.“ (ЗШ 10) С окултното си знание за устройството на космоса на комбината – и по-конкретно по фундаменталния въпрос „защо става тъмно“ (срв. ЗШ 13) – Отшелника спечелва Шестопръстия за неофит. Макар че използва по традиция и с пропедевтична цел птоломеевия космологичен модел, Отшелника знае, че не светилата минават над главите на бройлерите, а те самите конвейерно-хелиоцентрично се движат спрямо тях. „Общо във вселената има седемдесет свята. В един от тях ние се намираме сега. Тези светове са закрепени към необятна черна лента, която бавно се движи в кръг. А над нея, на повърхността на небето се разполагат стотици еднакви светила. Тъй че не те плуват над нас, а ние плуваме под тях. Пробвай да си го представиш.“ (ЗШ 18) Освен окултно знание за космологията на птицекомбината, можещо да предскаже затъмнението на светилата, просветленият бройлер-отшелник притежава сотериологичния дар да предвижда с точност апокалиптичния ден на края. „– Решителният етап настъпва след всеки седемдесет затъмнения. А вчера беше шейсет и деветото. Светът се управлява от числа.“ (ЗШ 15) Както конвейерно-хелиоцентричната картина на света, така и дарбата да предвиждаш деня на Апокалипсиса са еднакво трудно представими в рамките на мирозданието, създадено от демиурзите – наричани от бройлерите богове[14] – на птицекомбината „Луначарски“.

Израсъл все още в парадигмата на зрелия социализъм, когато апокалипсисът се е наричал „завършване на строителството“ (СШ 19), Отшелника знае, че „решителният етап“ на Прехода, в чиято парадигма живее Шестопръстия, е все от същото – „Цех номер едно“, ако използваме езика на демиурзите. „Във всеки от световете има живот, но той не съществува там постоянно, а циклично възниква и изчезва. Решителният етап се случва в центъра на вселената, през който по ред минават всички светове. На езика на боговете той се нарича Цех номер едно. Нашият свят точно сега се намира в преддверието му. Когато завърши решителният етап и обновеният свят излезе от другата страна на Цех номер едно, всичко започва отначало. Животът възниква, преминава през цикъла и след установения срок отново се продънва в Цех номер едно.“ (ЗШ 18) Слизайки от конвейерната лента, воден от Отшелника, който е негов мистагог, Шестопръстия сам се убеждава в истинността на картината на света, описана преди това като контрафактично окултно знание. „Светът, който напуснаха, наистина бавно се движеше заедно с тази лента спрямо други неподвижни космически обекти, чието естество Шестопръстия не разбираше, а светилата бяха неподвижни – достатъчно беше да слезеш от черната лента, и всичко ставаше ясно. Сега оставеният от тях свят бавно се придвижваше към зелените стоманени врати, под които минаваше лентата. Отшелника каза, че това всъщност е входът в Цех номер едно.“ (ЗШ 25) Слизането от конвейера превръща окултното знание в емпирично-прагматична очевидност и едновременно с това разомагьосва създадения и управляван от демиурзите свят. „Странно, но Шестопръстия изобщо не бе поразен от величието на запълващите вселената обекти, тъкмо обратното – в него се пробуди чувство на леко раздразнение. „И това ли е всичко?“ – с отвращение мислеше си той.“ (Пак там) Инициационният път е извървян, когато създаденият от демиурзите свят вече не предизвиква възхищение с величието си и едновременно с това го губиш завинаги като родина. „И настъпи тишина, нарушавана само от механичните звуци иззад зелените врати, зад които бе отплавала родината на Шестопръстия.“ (ЗШ 31) Истинската ни родина не е птицекомбинатът, в него сме захвърлени и държани затворени от демиурзи, които се хранят с нас, но окултното знание и мистагогичните практики на просветлени отшелници могат да изведат от него.

Истинската родина на бройлерите е истинската светлина на истинското слънце отвъд боядисаните с маслена боя стъкла на прозорците на птицекомбината, към което гностикът може да се възнесе посредством предадената в света на демиурзите на дълбока забрава мистагогична практика на „полета“. Първоначално бройлерите-гностици си представят „полета“ като практика, комбинираща упражнения с гири за горните крайници – доколкото „полетът се осъществява с помощта на ръцете“ (срв. ЗШ 37) – и медитация. Гностическият дух-бройлер не пренебрегва по пътя на самурая нито гирите, нито медитацията[15], зацепването обаче между физическите и духовните упражнения дълго остава загадка. „Отшелника смяташе, че това [„полетът“, б. м., В. С.] е особен начин за мигновено преместване в пространството, при който трябва да си представиш мястото, където искаш да попаднеш, а после да дадеш мислена команда на ръцете си да пренесат там цялото тяло. По цели дни той [Шестопръстия, б. м., В. С.] прекарваше в съзерцание, опитвайки се да се пренесе поне на няколко крачки, но нищо не излизаше.“ (ЗШ 37) Истината за мистагогичната практика на „полета“ се оказва също толкова проста – „толкова проста, че даже ти става обидно за нея“ (ЗШ 46) – колкото слизането от конвейера, удостоверяващо с краката картината на света на гностическото окултно знание. Удостоверяването при „полета“ става в мига на смъртна опасност и смъртен страх – с междувременно добре тренираните, макар и без ясна цел, ръце. „И Шестопръстия се изплаши, до такава степен се изплаши, че всичките му действия придобиха сомнамбулична безпогрешност – той с все сила клъвна опуленото срещу него око и веднага почна с невероятна скорост да бие с ръце от двете страни потната муцуна на бога.“ (ЗШ 45) Истината за окултната практика на „полета“ е продукт на смъртен страх в момент на смъртна опасност, мистагогичното възнасяне резултира от скоростна серия шамари като насън по потната мутра на демиург. След като съновидната битка с демиурга довежда до счупване на боядисания прозорец, бройлерите-гностици виждат истинската светлина: „Стана неправдоподобно светло“ (ЗШ 47). Светлината като квинтесенция на гностическото учение е също толкова неправдоподобна за запратените в мрака и изкуственото осветление на птицекомбината бройлерски души, колкото бе окултната картина на света с хелиоцентрично движещия се конвейер и неподвижните демиургични светила. Гностическото (само)познание е радикално „изчезване“ в идещия от абсолютното отвъд „лъч жълта гореща светлина“. Цветовете на истинския свят извън демиургичната симулация са „такива чисти и ярки“[16], че Шестопръстия отвръща поглед, „за да не полудее“. Излетелите от стоманената клетка души продължават да не знаят какво означава „юг“, но вече могат с абсолютната достоверност на потопеността в светлината на истината деиктично да го посочат. „И той махна с крило по посока на огромния блестящ кръг, който само по цвят напомняше онова, което те някога наричаха светила.“

 

 

[1] Пелевин цитира стихотворението на Манделщам за Сталин „Мы живем, под собою не чуя страны“ (1933): „Тараканьи смеются глазища,/ и сияют его голенища“, вж. Мандельштам, О. Собрание сочинений в четырех томах, Москва: Арт-Бизнес-Центр, Т. 3, с. 74. Топтрендовият „адолфич“ на 18-годишната героиня на Transhumanism Inc. е същевременно „висарионич“. Мустачищата – вместо очищата при Манделщам – идват от „висарионича“, а не от по-малкия му брат „адолфич“. – Пелевин, В. Transhumanism Inc., Москва: Эксмо, 2021, с. 94. Цитирам романа по-нататък в текста със сиглата ТRН. В Transhumanism Inc. е предвидена опцията „черни ботуши с либерални кончови“ (срв. TRH 272; курсив мой, В. С.). Една година след стихотворението на Манделщам, довело до интернирането и смъртта му, Николай Олейников ще напише своя Таракан (бел. моя, В. С.).

[2] Пелевин, В. Жизнь насекомых, Москва: T8RUGRAM, 2018, с. 224. Репликата е на нощната пеперуда Митя, съименник на героя от Transhumanism Inc. Комбинацията от цифри се появява и в Принцът на Госплан (1991): „Шестстотин и двайста стая, от асансьорите наляво по коридора“. – Пелевин, В. „Принц Госплана“. В: Пелевин, В. Повести и эссе, Москва: Эксмо, 2020, с. 127.

[3] Frank, J. Dostoevsky: The Years of Ordeal, 1850-1859, Vol. II, Princeton & Oxford: Princeton UP, 1983, 179 (курсив в оригинала).

[4] Guski, A. Dostojewskij. Eine Biographie, 2. durchges. Aufl., München: C.H.Beck, 2018, 128.

[5] Пак там, с. 129.

[6] Волгин, И. Ничей современник. Четыре круга Достоевского, Москва–Санкт-Петербург: „Нестор-История“, 2019, с. 381.

[7] Номадски ислямско-фундаменталистки племена, опустошаващи сибирските териториите на Добрата Държава, комично-злокобна контаминация между героя на Алфонс Доде и татарите от Златната орда. В ранното есе „Зомбификация“ (първоначалното заглавие е „Зомбификация на съветския човек“) (1990) Пелевин прави аналогия между комунизма и татаро-монголската форма на управление: „възкресяване на „курултая“ в качеството на висш орган на властта (така при татаро-монголите се е наричал „конгресът“ (съезд) – именно на един от тези курултаи е било взето решението за набега в Русия)“. – Пелевин, В. „Зомбификация“. В: Пелевин, В. Повести и эссе, Москва: Эксмо, 2020, 266-267 (курсив мой, В. С.). Главният герой на Generation „П“ (1999) се казва Вавилен Татарски.

[8] Срв. Кириенков, И. „Меланхоличная антиутопия: каким получился роман Пелевина Transhumanism Inc.“, РБК, 26.08.2021 <https://style.rbc.ru/impressions/6124dcf89a7947ca932293a5> (Посетено на 15.10.2021).

[9] „Няколко пъти в Дворянското събрание намина едно мило и свежо момиче-лицеистка […], но тя беше дъщеря на банкер от втория таер, гостуваше у леля си“ (TRH 483). „Банкер“ в света на Transhumanism Inc. означава член на кастата на „безсмъртните“, чиито мозъци се поддържат живи с векове в специални „буркани“ (на руски банки); „таерът“ означава нивото на безсмъртие – общо 10 на брой – на което се намира съответният мозък. „Маня“, е едновременно галено от Мария и омоним (в родителен падеж) на money и основателя на манихейството, срв. TRH 9-10.

[10] „Киберпънковите препратки към толстовското народолюбие и стремеж да се уподоби на обикновения селянин са омешани с фрагменти на фенфик по повестта на Иван Бунин Митината любов“ – Резниченко, С. „TRANSHUMANIZM.INC [sic]: бегство от человека, бегство от жизни“, АПН, 25.09.2021 <https://www.apn.ru/index.php?newsid=40376> (Посетено на 15.10.2021).

[11] „Светлина“ на руски е от м.р. – свет (б. м., В. С.)

[12] „[А]ко сте човек на руската култура, трябва да разбирате подобни алюзии“ (TRH 573). Дяволът обяснява за „вампоекономиката“ (срв. THR 580): „Ние ви отгледахме, както вие – дойната крава, за да пиете млякото й. Вие сте нашият добитък“ (THR 577).

[13] Пелевин, В. „Затворник и Шестипалый“ [1990]. – Пелевин, В. Повести и эссе, с. 10. Цитирам новелата по-нататък в текста със сиглата ЗШ.

[14] В пикарескова проповед пред бройлери, взели го за месията на очакваната от тях Страшна Супа (Страшный Суп, игра на думи със Страшный суд, Страшния съд), Шестопръстия ще назове боговете съвсем по гностически демони, срв. ЗШ 41.

[15] Медитативните практики на бройлерите пародират късносоциалистическия спиритуализъм, срв. ЗШ 43.

[16] Възприятието на светлината и цветовете извън птицекомбината напомня описанието на раждането в разказа „Иван Кублаханов“ (1994): „и той видя около себе си ослепителни разноцветни петна […]. От време на време той пускаше в себе си въздуха и се любуваше на блестящите цветове на новия си свят“. – Пелевин, В. „Иван Кублаханов“. В: Пелевин, В. Сумасшедший по фамилии Пустота, Москва: Эксмо, 2020, с. 255.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Радослав Христов – Ром

Ивайло Божинов, Top Destination 2

 

Ром

Тежък къркориш
сладки господине
колко сладко пееш
надолу разкопчаващ
тембъра на нощта
сладък присмехулко.
Танцуваш с всички жени
събираш всички горчиви
мъже в костилката на маслина…
до секундата в която не
се усмихнеш…
сладки присмехулко.
Злобата и всичко черно
те обича. Всичко бяло с
червило те целува.
Всички сладко ти пригласят
ризите и роклите политат
разсъбличат те и теб
сладък присмехулко…
защото нощта така повелява.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Павлина Гатева – Психология на тълпата

Ивайло Божинов

 

Психология на тълпата

Един ще се намери да крещи:
„Това е вещица!“
и по дърветата ще разлепи
анонси.

Веднага друг, недоразбрал,
ще викне:
„Да!
Познавам я!
Живее
в полусрутен блок,
хей онзи!“

И ще се съберат тогава
десеттина едроплещести:
„Да я изкараме оттам“ –
нахлуват с викове,

но може би невинна е не трябва ли
преди това…

Те нямат време,
нито думи,
за разпитване.

 

Накрая на света

Не се ли плашиш
колко бързо сменят се
сезоните в душата ми
и как вали
като порой,
а после как
изгрява слънцето,
а после пък –
пустинна белота?

Наемаш ли се
ти да бъдеш онзи бог –
красив и мъдър, вечен,
дошъл в скръбта,
дошъл в степта,
от коня слязъл,
не отиващ никъде,
защото тук при мен
е краят на света?

И моята несигурност,
и мойто колебание,
типично женски страхове
да пресушиш,
успокоиш
и възвисиш
и сили да ми даваш
да съм пак
най-смъртната Жена?

Тогава остнани;
не вярвам да сгрешиш
със мен ако решиш
да прекратиш,
да построиш,
да промениш
безкрайната космична
Самота!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мирослава Панайотова – Тревите на нощта

Ивайло Божинов

 

Тревите на нощта

В тревите на нощта,
в заспалата загадка,
в издъхващия молив
до синята тетрадка
аз очертавам залеза
на идващото лято,
на тлеещото сладко
пладне на тревите.
В сумрака на нощта
аз изгрева долавям
с ухаещото мляко.

 

Танц

Подробностите
нямаха значение.
Ловяхме звуците с ръце,
а те се впиваха в телата.
Разкъсвахме се от движения.
Димът бе сякаш привидение.
И нямаше стени.
Освен лицата нищо друго нямаше.

 

Денят, подобен на дете

Изтръгва се денят от тъмнината
и с блясъка залива
скараните вещи през нощта.
Изтяга се неправилно на пода
и в пръчките на стола се опира.
Прегръща на килима шарките разбудени
и плъзва своята усмивка
в чашата за чай.
Подвежда кривите пътеки към шосето
и там застава победоносно,
взрян в елите,
пронизва лъскави коли и прашни,
задява ветровете.
А после той разходка прави по брега,
шепти с морето,
ухажва гларуса,
по миди стъпва безнаказано,
любува се на формите,
чертите,
изобилието.
Денят,
подобен на дете.

 

Съмнението

Полегнаха птиците върху залеза.
Изтегна се върху дървото слънчевия лъч.
Разнесе се ухание
от разораната земя накрай града.
Розите постигнаха тъгата
в прелест неподвижна.
Слънцето прободе земята.
Почувствах, че я заболя гърба.
Изрови се съмнението като червей,
запълзя по листа,
питайки ме
за успокоението,
което аз понесох с длани,
положих го върху реката.

 

В тролея

Застиналите къщи са огрени
от слънчеви петна.
До мен едно момиче седна –
пролет цялото.
Пръстите му бяха като тази
танцуваща от вятъра трева.

 

***

Море,
разяжда ме твоето стенание!
Прогонва покоя,
оголва лъжата,
убива смъртта!
От едно се страхувам, море…
И много живот е равен на смърт!

 

Компромисите

Някой каза,
че небето днес е ясно и прекрасно.
Млечен път показа
и свърши с някаква лъжа.
За миг помислих,
че компромисите също имат измерения,
защото ние сме само малко вечни.

 

Времето

Извива клони музиката
към извора на времето
и моли за още някакво безумие.
Безумието се заплаща
с усмивката на зрителя.
Чертае пясъци и те посипва с тях.
Водата намалява в извора.
Сигурно платно е времето.
Накрая те обвива.

 

***

Слънце и мъгла.
Отражение на храста във водата.
Любовно, мокро време,
но без дъжд.
Цяла съм изопната отвътре,
като че има цвете в мен.

 

Истината

Тя идва
и на масата ни сяда,
за да не бъде забелязана
от никого,
освен като атракция.

 

Сняг

Събуждам се
и гледам през прозореца –
снегът превърнал е света в поема.
А мене
стене
ранена
красотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X