Христина Василева – Дневник на едно пътуване

Александър Вълчев, New Live, Goethe Institut, 2015

 

 

Солидният германски аутобан с шест платна
Сега е в услуга на придвижването на десетките хиляди южни хора, говорещи всички славянски и тюркски езици
Колони от луксозни германски автомобили, пълни със семействата им
Работната ръка на империята се готви за празниците
Дисциплинирани, стриктни в правилата за далечна дистанция
Не премигват, не бибиткат, не притискат, не се бутат, не нахалстват
Не изискват и не търсят своето
Жертвените агнеци на децата си
Рождественската звезда преминава над керваните им
С мигащите светлини на бързо прелитащ боинг

 

***

Границата е поглъщащо гърло
Майки, бащи и деца, влюбени двойки, в клетки
Доброволно отдаващи се на
Блясъка на плътно очертаната бяла линия –
Единственото сигурно нещо в поток
Без край и начало, без време, без нощ и ден –
Незаменим водач –
На валящия из ведро нескончаем дъжд
На здрача, спуснал се още в 4
На добре просмукания с умора малък час
На калта, лепнеща навсякъде извън богато положения асфалт
На пълно 24-часово разположение

 

***

Посред калта деца
Стотици, хиляди
Прекарват ги от чуждите места към вече чуждите свои
В двойни и тройни колони без спиране
Без топли завивки и меки възглавници
Спят по колите пишкат в канавките
Говорят развалени езици
По-ученолюбивите пооправят езиците
И няма излизане от общото от общото
Лягане и ставане
И няма измъкване от общото от общото
Платно
Нито бързане
Нито забавяне

 

***

Линц
Пасау
Тройка в квадрат
Поток в магистралата
Магистрала в мрака и
Мрак не я обзема
Песента е Стълба към небето
Тройката води към яслата
Тройка е пътеводната звезда

 

***

Светещи в червено километри неспирно
Отстрани и отгоре следвани красиви са на дъжд
Размити далечните перспективи на киароскуро
Разхвърлят светлосенките

Бяха ли вече нидерландските майстори почетни и достопочтени граждани от задругата на занаятчийте
Бяха ли вече подредени широкополите им шапки
Драматично пресичащи светлината
В строга черна линия с порядъчни върхове
Бяха ли вече
Почитаемите свободни граждани

Били ли са?

Сега ли са майсторите
С жълти нидерландски номера на
Високоскоростните автомобили с бонбонено-станиолени цветове – нощем призрачни отражения –
Сега ли са с бръснати глави под ниско нахлупените черни безформени шапки
Без драмата на ослепителната светлина изотзад
Без перспектива
Без почитаемост
Без свобода
Без гражданственост
(За да работиш ти е достатъчен резиденс пърмит)

Дали са?
Постоянно пребиваващите свободни
И трябва ли да бъдат
Свободата в гласоподаването ли е или в местоположението на секцията за гласоподаване
Електронното гласуване не отнема местоположението

Наследствените граждани сега ли са
Без широкополи шапки с порядъчни върхове
Без строга линия
Без светлина
Без достопочтеност
Безстрастни магьосници на банковите операции с универсални решения ли са
Безмилостни
С елегантни костюми
Дяволът в детайла на сървиса им ли е
И парите (техният service fee), изкарани от урината, както при цезаря
Продължават ли да не миришат?
Получаването и вземането строго в законова рамка
(Размирише ли се, минават на ваучери)
Неумолимо в наследената рамка на благоприличието
Щедростта на индивидуалния човек срещу скъперничеството като минимална щедрост на обслужващата система
Зададеното от нечовешка ръка преминава (с лека трудност и сравнително бавно) през потока, задръстен от отпадъците на сътвореното от човешката

Вие, приходящите майстори на връщане – на тумби
В километрични опашки за винетки по границите нощем
Премигвате и мръзнете
На път преди Рождество за родините си
Звездата ли ви води или
На заник е знакът
Тройката е неизменна в квадрата
Майстори ли сте в
Старите нидерландски градове на каквото ние не знаем
Момчета ли сте с черните и бели Sillitoe Tartan от корпуса на хакерите или
Авангардът на червените шапки не е за вас
Млади легионери на бързите гешефти ли
Безскрупулни, груби, полуживи-полуумрели ли
Полусенки и подобия ли
Хора и животни ли
Вие не си ли правите превантивни профилактични прегледи в есенския център за отличници Превентикум
С 3360 евро накуп не разполагате ли, или само ги изкарвате и изпращате
А до Messe Essen излизате ли наесен?

Високите черни шапки на
Скуолата, създадена като
Взаимоспомагателна каса и
Задруга на
Свободните граждани срещу чумата

Братства и гилдии на
Делфт, Амстердам и Сан Роко от Венеция
Зала на хотела на Scuola Grande, където привилегированите от свободните провеждат съвещанията си под
Разпятието 5х12 метра, изпълнено с шемета на венецианския майстор
Serenissima Respublica
Нейна светлост и най-светлият й
Окичени с константинополската корона по време на
Шествието до църквата на светеца-патрон –
Суверенност на таласокрацията
Републиката като олигархия от търговци и аристократи
Венецианския дож и венецианския дукат – царе на киароскурото
И мълвата за венецианския търговец ще се носи по вода и суша и
Славата му не ще има край
Дори и след изтощението на седемте османо-венециански войни
Конски задници и предници, чалми, червени ризи и доспехи
Римските войници, поругаващи юдейския цар, с чалми на главите
(Изминал е вече век и половина от тристолетните им битки за вътрешното ни море
Пет века от балканизираните Балкани ще събират еничарчета за великолепните армии на Sultan Solyman
Елитният турски корпус говори славянски езици
Свещената лига на папите и Хабсбургите работи)
1565 – в самия разгар на действията шеметният рисува залите на скуолата
Случила се е първата обсада на Виена и предстои битката при Лепанто
Türkennot и Türkenfurcht витаят в сънищата на немскоговорящите
Реформацията е с пълна сила в земите по-насевер с
Инструменти за нарязване, пробиване, увисване
Две стълби – легнала и вдигната
Leiter zum Himmel
Триъгълник в центъра
(Тройката води към дома)
Третата е само кръст
На стената над тежката махагонова маса в залата на албергото за заседания на скуолата с масивна ламперия с най-изящна дърворезба
Виси платното с
Френетичните клъстери на тълпите под кръста

Отомански конквистадори в Европа
Sacra Ligua запази Унгария
България отдавна беше изгубена

Сега станиолените опаковки на четири гуми са расовите им коне
Пак пропява Stairway to Heaven по радиото в колата
И едно са тържествените шествия на дожа до църквата на светеца на патронния му празник
И друго – пилигримството през континента за почивките
Привилегии на задругите от републиката
Насочилите се към Изхода няма как да бъдат
Guardian Grando
Викарий
Ковчежник
Първи или втори декан
Първи или втори синдик
Първи, втори или трети прокуратор на църквата
Дори най-ниския по ранг от тримата помощници няма да бъдат

Опасващ фриз с керубини, гирлянди, цветя и плодове
В долната линия гербове
Оригиналните ослепителни цветове

Третата Стълба към небето отсъства от картината
Слезте фигури от тавана
Излезте от яркото заслепяващо небе

Глас звучи, като от машина – щом
Има дом, затова не е толкова силно изявено въображението
Той е там и се изпуска и запълва цялата стая
А нея срещаш на улицата и
Няма да можеш да се отлепиш от високото й слабо кокалесто тяло
Опитваш се да скриваш плача си
И тя разбира се усеща затоплящото повдигане отвътре и те
Прегръща нежно

 

***

На другата сутрин
Австрийска газирана вода от Маутхаузен
Както и да го преизчислява джипиесът на 4,5 км околовръст
Всички прилежащи концентрационни лагери от южна Германия и северна Австрия над Линц
Диша се въздухът им
Местните пият и водите им
Заразата е плъзнала сигурно
Учестеният пулс на половинвековните им сърца (едва минавайки покрая им)
Тропа по тази имитираща старинността врата на страноприемницата
Събудена в 3 нощес, собственичката не търси да овладее надзирателския си нрав
Отсечени команди
Тон недопускащ възражения
Кафяви възглавници
Масленозелена маса
Сиви пердета
Забрани на прозорците
Bitte nicht öffnen

Светлото австрийче се учи да брои
На прекалено висок глас за тукашните децибелни граници на приличието
Eins, zwei, drei
Später

 

***

В подстъпа към Виена
Дъждът ръми и бавно измива последните три дена
Всички обичат хотдог Австрия с горчица и цяла шепа накълцан лук
Леберкез и най-новия Ritter с марципан, пуснат специално за адвента
Бензиностанциите пълни с фамилиите косовари, с които в пакет се придвижваме от А3 по А1
Втори ден от момента на стълпотворението за винетки на германо-австрийската граница в 1 ч. през нощта
Радио Arabella пуска американски коледни песни от 70-те
Капучиното е от машина, кроасаните с шоколад са от вчера
Бензиностанциите по магистралата обслужват второразредните си клиенти
С безотказната австрийско-немска акуратност, зададена като стандарт на поведение на славянските касиерки
Паралелна пътна мрежа с обози за транзитно безпроблемно преминаване на обслужващия персонал
Конвейер по господарските земи
Без отклоненията и изкушенията на Адвентмаркта на Карлсплац
1040 Виена

 

***

Пак нощта
Пълзи инфрачервеното влечуго изпуска
Фотони от възбудени йони изстрелва
Раздвоен език охлажда напрежението на дъжда под табелите където
Будапеща и Братислава се разделят
Серпентът вече е двуглав и люспите са
Нажежено-огнени огнено-дишащи
Бълващи очи, уши, разкрита паст
Нощта е хорда
Следващата бензиностанция е за челюстоноги и вдлъбнаточели
Керванът спира, смокът се увива и почива
Групи сенки по тройки, по четворки, многобройни
Плъзват по плаца между автоколонките и напосоки спират автомобилите
Нощ, мрак, студ, квазиизвънредно положение, мним форсмажор
Непредугадимо
Непреодолимо
Непредсказуемо
Гадещо
Стълпотворение на vertebrata

Без излизане, без отделяне
Изходът е тесен и отчаяно дълго стигаш до него, ако стигаш
Кълбото е затворено – минимодел на земното

Няма следа от поствоенното желание за безгрижен живот
Няма война
Няма желание

 

***

Като в хубавите домашни сериали
Беше момент, когато си пожелавахме лека нощ
Лека нощ
Изход
Е времето отвъд нощта и деня
И денят е нощ и нощта ден
Лека нощ, мили дами
Лека нощ, лека нощ

 

***

Пъпли гъсеницата
Посоката е една
Изход
Бариерите я накъсват
Спящото стадо от тирове в чудовищни кошари уморено се скупчва
Оток в туловището на звяра –
После си възвръща целостта
Гигантски мощна
Пресича просторните континентални реки
Мъхестите й страни са задните седалки със столчета
Хиляди
Цялата мига с невръстни очи
Хиляди
Мека е като пух от детски ръце и шарени шапки с пискюли върху златни къдрици
Хиляди
Крачетата й са обути с червени ботушки малки номерца
Хиляди

 

***

Висиш на кръста в Сегед на
Метални корди в четирите посоки, които те държат във въздуха изправен
Под бронзираните ти очи има торбички на умората или сълзи – трудно е да се разбере отдалече
Над тебе гълъбът с бели разперени крила, стилизиран по византийски
Изпраща буквален лъч светлина с една кръгла лампичка, монтирана на него
Торбичките под очите ти светят повече от короната

Външното ухо на безкракия гущер
Барабани отмерено като клепач от механизъм на кукла
Детето я проучва вече повече от час

 

***

За Суботица се тръгва по А1 по всяко друго време
В извънредно положение – граничен пункт Тисасигет
Оттам изходът е по червената линия през Чока и Кикинда
Път 11

До Виена по-лесно ще стигнеш сега по вело-алея
По пътя към София трудно ще намериш такива

 

***

Показваш ми как се удря топката
На крикет ли е или друга игра, не знам
С първия удар, неуправлявайки силата си, и нейната способност
Топката се изстрелва надалече отвъд поляната
И хуквам да гоня бялата не много голяма, но не и малка, гумена топка
Първо като дете
Гоня я надолу по земния път, а тя се ускорява още повече
Прескача неравности, камъни, препятствия покрай брега
Изведнъж влиза в реката и продължава по нея заедно с баржи и други складирани товари
Вече голяма
Качвам се на колата и натискам до край газта
С пределна скорост колата хвърчи по шосето, успоредно на пристанището
Търся бялата точка
Продължавам напред без да я виждам, вече само си представям къде би могла да е
Изведнъж гледам баба с деца да се къпят в реката и
Едното дете я хваща
Много далече от мен
Мъча се да не изпусна детето от поглед
С все сили се насочвам към изхода, за да взема своето от
Спасителя

18.1.20

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алан Стивънс – Морето си представя градината

Валентина Янчева

 

 

Морската градина, Варна

(в Деня на Флота)

Градината на лятното съзнание
в разгара на утрото извиква черноморските вълни:
чайки яздят термите, конници удавени

в индиго, моряци, носени по течението
на улиците в Одеса, търсят момичета
и намират хоризонта разтопен

като бонбонче в листенцата
и оръдеен дим. Китове и саксофони?
– За какво са градините? Пасажите

с лавандула и многопластовата зеленина
доказват, че морето си представя градината като
море и че под водата са

дълбоките отговори, давани от дърветата на дърветата.
Като китове на терасата,
излягаме се в лениви столове и хвалим

всички градинари и саксофонисти,
моряците, хвърлящи мрежи на брега в бели униформи,
и китовете: те са благословените.

Всички градини се събират в едно. Сърцата ни,
разтварящи се разтварящи се като хриле, щастливи са
като листа, носени към морето –
такива, каквито са били: бронзови, патинирани.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Мочурище

Недоспал, станал в пет,
слизам, пълен със съня,
който ме събуди, отнасяйки
спомена за него в градината,
спускаща се към

просветляващото мочурище. Островърхи листа,
покриви, треви, охлюв,
развиващ пътеката си край оградата:
осъзнаването на утрото омекотява
ръбовете на спомена.

През мочурището и над него
мъглата държи и едва
удържа слънцето и луната заедно,
влажната светлина разтваря
перспективите: илюзия,

зад нея, за масивно надигаща се земя.
Лястовиците се стрелват
край ъглите на къщата,
над и зад мен, разплитайки
съня, който нося.

Плодове под мрежите,
играчки забравени на пътеката:
всичко застинало, освен прехвърчането на птиците.
Капките мрак из полето
като че ли са хора, скупчени

в мъглата, но знам,
че са дървета:
както знам, че мъглата накрая
ще открие хоризонт,
толкова нисък, че със сведено чело

да го срещна, докато сънят
избледнява, който можеше да ми даде
теб. И сега тази върната
земя, трудна за ходене:
глина и вода.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Ноември

Вече не е гола,
съвсем близо, почти я докосвам,
нашата липа
облечена в нощна мъгла.

Дори в съня си
тя няма да изпусне
жълтите си стотинки.

Облягам се
на звука на прииждащия бряг,
на вълните, разбиващи се в балкона,
цяла нощ ще е така:
булевардният трафик през една пряка.

Носейки мъничко от мъглата,
връщам се при теб в тъмното;
и ти се протягаш
в съня си, внезапно,
като дървото, спомнящо си своите сипки.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Домакиня

Тя е жената със сиво
Като самата къща лице: като стените,
като вратата, оставена незаключена
за бащата-скитник.

Напред-назад, напред-назад:
тя върви по двора с прането в ръце
или пък ляга под простора
и с часове рее поглед.

Тя е камината с живи въглени,
дългият сбор неплатени наеми
от седем шилинга и три пенса.
Тя е антрето и празната гостна.

Домът с нея общува като
със себе си. Тя също сама си говори
с гласа на дома – тя, неговата
уста, излъсканият до блясък праг.

Един следобед тя от къщи излиза.
вятърът тропа с юмрук по вратата,
но жената просто си тръгва,
вратата в лицето си захлопва.

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Уиски

Появих се по начин супер ефектен:
първо почуках отпред, после над покрива прелетях
и на задната врата почуках пак. „Здравей.“
Последният човек, когото би очаквал –
все едно мъртвец, дошъл парите да си иска.
Бях търсил точно тоз ефект
и по лицето ти разбрах, че съм успял.

Отворихме тогаз бутилката, която бях донесъл,
и докато отпивахме, те наблюдавах –
мъчех се да разбера кой от нас налива.
После ти ми заразправя своите истории –
ужким простичко, но се самоизтъкваше
(само че ми бе известна истината)
и за момент се усъмних, че ме познаваш.

Затова и пуснах онази стара плоча
и когато ти отиде яйца да изпържиш, не можа
да ме излъжеш; пък и вече беше тук таксито.
И така, със или без уиски,
останало в бутилката, намигащо ни „Лека нощ“,
нямах намерение да тръгвам сам.
Тук се пуши. „Влизай и добре дошъл.“

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Стихотворения в оригинал от Алан Стивънс

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Теси Байла – Два часа и нещо

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Той се размърда и се обърна малко настрани, за да се намести по-добре на мястото си, докато не стигнат следващата спирка. След толкова часове пътуване се беше схванал. От доста време му се пикаеше – през последните години го мъчеше простатата.
– Още малко и ще ми се пръсне мехурът – помисли си той и събра крака. Добре, че автобусът не беше пълен и можеше да се разполага и на съседната седалка.
Когато пътуваше с автобус, гледаше да седне до прозореца. Харесваше как се изменя местността, докато автобусът преминаваше бавно през села и безкрайни ливади.
– Най-после ще изпълня това пътуване – помисли си той. От години планираше да отиде за малко в чужбина. Още когато беше жива жена му. Беше ѝ го обещал една късна вечер на връщане от работа.
Затвори очи, опитвайки се да забрави парещата нужда да се изпикае. Онзи паметен ден се беше върнал късно от работа. Намеря я легнала на дивана в хола – гледаше разсеяно по телевизията някакво предаване за пътешествия. Журналистката беше пътувала до България и показваше разни забележителности.
– Защо не отидем и ние? – попита го тя и стана да му сложи вечерята.
– Ще отидем – отвърна и седна на масата.
И оттогава всеки септември тя го питаше дали не могат да си позволят едно малко пътуване до България за Коледа, но така и не успяха. Бяха зле с парите, а бакалията им не вървеше добре. После дойде кризата. Той беше от първите, които затвориха магазините си.
– Няма нищо – каза му жена му. – Време ти е да си пенсионираш, над седемдесет си, какво чакаш още?
Но тя много скоро си отиде – само три месеца след пенсионирането му. Неочаквано намериха тумор в корема ѝ, който светкавично се разрасна.
И докато се усети какво става, остана сам-самичък. Нямаше си никого, но самотата не му пречеше. Бързо свикна с нея. Така и така нямаше кой да му помогне и той просто я прие. Но орязването на пенсиите и все новите данъци от година на година вгорчаваха живота му. Ако беше жива и жена му, щяха да гладуват. А след толкова години не се виждаше краят на кризата – обещанията на политиците го докарваха до отчаяние.
Една септемврийска утрин реши да направи това последно пътуване – преди толкова години го беше обещал на жена си. Взе решението, докато се бръснеше. Както беше с пяната по лицето, изплакна самобръсначката на чешмата и се погледна в огледалото. Почти не позна лицето си: то го гледаше остаряло, сбръчкано и строго.
– Да вървят по дяволите парите! Тази Коледа ще отида до България. Ще намеря пари и ще отида. И защо не? Нямам ли и аз право на едно последно пътуване след толкова години? Годините се изтъркаляха – помисли си той и изми пяната от лицето си.
През следващите месеци само пестеше. Никакви излишни разходи. Вечеряше едно кисело мляко с филия препечен хляб. Вече не ходеше в кафенето, където на обед се събираха на по едно узо старите му приятели. Отказа и цигарите. Ако се наложеше, щеше да изтегли и последните си пари от банката. И един следобед през ноември влезе в туристическата агенция, за да плати мечтаното пътуване.
– За още двайсет евро можем да ви осигурим и куверт за Бъдни вечер в ресторанта на хотела – каза му усмихнатото момиче зад гишето. – Заслужава си, повярвайте ми!
– Добре, ще доплатя.
– Много добре. Хайде сега да преговорим програмата. Първи ден… Заминаване точно в 6.10 от площад „Синдагма“. Минаваме границата на Промахонас, където ще ви погледнат личните документи. Оттам имате два-три часа до София. Вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел. Ще седнете пред камината.
– Майко мила, ще се разполагам в петзвезден хотел – помисли си той и пак се заслуша в момичето.
– На другия ден след закуската заминавате за Рилския манастир. От десети век е и е много красив – ще ви хареса. Вземете си топли обувки и подходящи дрехи. Там е високо в планината и сигурно ще има сняг. Да не настинете! – усмихна се тя закачливо, сякаш говореше на малко дете. – После заминавате за Банско – там има чудни кръчми с местни деликатеси. Но преди това ще се качите високо в планината и ще видите Седемте Рилски езера. На следващия ден ще заминете за Пловдив. Да знаете, че закуската в хотела е много богата. О после ще разгледате града – има тракийски, византийски, османски, арменски и еврейски паметници. А после – Велинград! Обещавам ви, че там ще останете смаян. Има басейни с топла минерална вода – за отпускане. Предполагам, че не сте ходили там.
– О не, не съм!
– Още по-хубаво. Сигурно ще ви хареса. На другата сутрин трябва да станете много рано. Автобусът заминава за Гърция в…
– Госпожице, оставете връщането – прекъсна я той.
– Добре, цената я знаете. И колко места ще искате? Предполагам, ще вземете и госпожата…
– Едно място, госпожице…
– О, извинете ме… Мислех, че няма да пътувате сам – господин като вас… Жалко… Ако искате, ще ви намерим придружителка – подметна хитро младата служителка, за да го накара да се поотпусне.
– Не желая. Моля ви, нека да приключим. Давам ви аванса за резервацията и след двайсет дена ще доплатя цялата сума. Става ли?
– Разбира се – отговори момичето и побърза да му издаде квитанцията. Беше усетила, че го подразни с нещо. – Добър път и приятно пътуване – каза му на раздяла и го изпрати до вратата, като преди това напъха в един плик рекламни брошури и му го подаде.
Прекара следващите дни в разучаване на брошурите. Научи всички подробности наизуст, какво трябваше непременно да види, в кои музеи да влезе. България е хубава страна и той се радваше като дете, че най-после щеше да я види с очите си. Всяка вечер, щом си легнеше, опрян на възглавниците, разглеждаше снимките с очилата за далекогледство на запаления абажур на шкафа. В главата му все се въртеше часът – 6.10…

«Заспал съм…». На предната седалка една госпожа беше наклонила глава на рамото на мъжа си и се мъчеше да заспи. Всички в автобуса бяха вече уморени, но шофьорът се беше заинатил и беше пуснал високо музиката. На задната седалка току проплакваше дете, а на една госпожа ѝ се виеше свят и все искаше да спират.
Той извади очилата и книгата си от сака и се зачете. Ставаше все по-тъмно и му беше трудно да различава буквите. Бутна книгата настрани и се извърна към прозореца. Затвори очи и си представи, че жена му пътува с него.

– След малко стигаме границата. Моля, пригответе личните си карти или паспортите, за да ги проверя – обяви екскурзоводката и го разбуди.
Той взе сака си и взе да търси за малкото портмоне, в което държеше паспорта си. Пъхна ръка в тъмното и заопипва да го намери. Не успя… Беше се стъмнило и той запали лампата над седалката, за да вижда по-добре. Напразно. Заля го вълна от паника, на челото му избиха капки пот. Екскурзоводката стигна до него, а той още не бе намерил портмонето си.
Къде ли беше, по дяволите! Сигурен беше, че го сложи тук, в първия джоб на сака, за да му е по-лесно да го извади.
Момичето застана до него и му се усмихна:
– Е, намерихте ли го?
– Сигурен съм, че си сложих портмонето си тук… къде ли съм го пъхнал. Там са ми и парите… мамка му!
– Не се паникьосвайте – каза тя. Ще го намерите, докато пристигнем.
– Никъде го няма – ядоса се той и с рязко движение преобърна целия сак върху съседната седалка. Калъфката на очилата му падна под стола и момичето се наведе, за да я вземе.
– Не го намирам. Трябва да е изпаднал, или някой ми го е откраднал на някоя от спирките… – тогава си спомни младото момче в тоалетната на заведението, където бяха спрели за последно. Да, сега си спомни. Нямаше и двайсет и пет години. Беше с окъсани дрехи и изглеждаше като просяк. Много слаб, смърдеше отдалече, а ноктите на пръстите му бяха пожълтели. Топлеше ръцете си под горещия въздух на сушилнята и все натискаше големия червен бутон, за да не спира въздухът.
В тоалетната си беше помислил, че е наркоманче. А после го видя да обикаля сред клиентите на заведението, докато те купуваха разни дреболии за подаръци или нещо за ядене.
– Сигурно този ми е взел портмонето – помисли си той. – Кога ли е успял? Може би когато си поръчах кафе о плащах на касата. Май тогава той мина плътно до мен. Копеленце… сигурно е наркоманчето. И как не съм се усетил? Ех, да ми падне в ръцете тоя боклук… само да го срещна някъде… Тая моя простата ми изяде главата…
– Много съжалявам, но в такъв случай не можете да продължите – прекъсна мислите му момичето. – Трябва да слезете на последната спирка преди границата, иначе ще си имаме проблеми. – И все така усмихната, тя отиде до съпрузите на предната седалка и поиска да види документите им.

Той изгледа как автобусът бавно се отдалечава към границата и се изгубва в мъгливия хоризонт сред сухи, заснежени дървета. България се отдалечаваше.
– За няколко часа ще стигнете от границата до София и там вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел – спомни си той думите на момичето от туристическата агенция. Пъхна ръце в джобовете. Студът го пронизваше и трябваше да поседне за малко някъде. Да подреди мислите си и да види как ще се върне, като беше останал без пари. Може би трябваше да отиде до автогарата, да обясни на началника какво го е сполетяло и да го помоли да се качи безплатно на някой автобус в обратна посока. Щеше да му обещае, че щом се прибере у дома, ще вземе пари и ще плати цената на билета. Трябваше да намери и телефон. Да се обади да анулират кредитната му карта, да поговори с някого, който да го посъветва какво да направи.
– Отвори вратата и влезе в чакалнята на автогарата. Много хора чакаха да се качат на автобуса за Атина. Войници, помъкнали раниците си, стоически чакаха да мине времето, за да започне истинският им отпуск. Една бременна се чудеше къде да помести багажа си, а едни деца се смееха и се надвикваха, закачаха се, докато родителите им чакаха на опашката пред гишето, за да купят билети за Атина.
Застана в един ъгъл и се загледа в таблото с разписанието на автобусите. Следващият автобус за Атина трябваше да тръгне след два часа и нещо. Той отиде към стаята на началника, почука на вратата и отвори, без да чака отговор.
– Какво желаете? – попита го мъж на средна възраст.
Той му обясни какво му се е случило. Помоли го да му помогне да се прибере в Атина.
– Добре де – каза началникът. – И как казахте, че е името ви? Ще видя какво мога да направя за вас. Знаете ли колко хора идват при мен и ми разправя някакви сълзливи истории, само и само да не платят билета? Разбирате, че трябва много да внимавам.
– Разбирам. Уверявам ви, че не лъжа… Можете да се обадите в туристическата агенция и оттам ще потвърдят, че съм пътувал с техния автобус.
– Добре, вървете сега. Ще ви извикам, когато автобусът е готов да замине и ако има свободно място, ще видим какво може да се направи.
Отвори вратата и излезе навън. Поне началникът му беше обещал да му помогне. Беше му студено и беше гладен. Цял ден не беше ял. Седна в един ъгъл и се заоглежда, докато чакаше да минат проклетите два часа. По-точно, два часа и нещо.
– Ей, приятел! – чу той колеблив глас. Повдигна очи и видя някакъв мъж. Беше онзи. Държеше портмонето му в ръце. Подаде му го. – Взимай го бе, приятел!
Поколеба се. За миг му се догади – не искаше да вземе портмонето от мръсните, пожълтели ръце на младия мъж. Все пак протегна ръка и си го прибра. Отвори го несъзнателно и погледна съдържанието му. Увери се, че всичко си беше там – паспортът, парите, кредитната карта. Наистина всичко си беше на мястото.
– Няма нужда да го гледаш – каза младежът. Липсват седем евро. Само си купих един сандвич, сок и шоколад… Проверявай, щом искаш. Качих се на следващия автобус, за да те намеря. И като видях паспорта, разбрах, че ще те спрат на границата. Съжалих те. Рекох си: какво ми е виновно старчето? И така… сега те намерих и всичко е наред, нали? Ама и ти как не внимаваш! Знаеш ли колко лесно ти гепих портмонето? Изобщо не се усети.
Преди малко той си мислеше, че ако хване крадеца на портмонето си, ще побеснее и ще го смаже от бой. И странно – сега, когато младежът стоеше пред него, не чувстваше нищо. Може би понеже този наркоман не беше съсипал пътуването на един непознат старец, а бе довършил живота му.
Спомни си за жена си. Ако беше тук, щеше да прегърне този непознат нещастник и да му прости. Само щеше да го попита дали е гладен.
– Никой човек не е поел по лошия път от много любов, а от това, че никой не го е обичал – казваше тя, когато прегръщаше сина им, когато се прибираше у дома. Никога не го питаше къде се е скитал през последните пет или десет дена, докато тя го издирваше по болниците, из съмнителните места в града, по улиците на собственото си отчаяние, по пейките на страха и на сълзите си. Понякога имаше късмет: намираше го вкочанен в някой ъгъл, или безчувствен в болничното легло.
– Диша ли още? – питаше тя сестрата, останала без дъх.
– Диша, но… – отговаряше сестрата и излизаше забързана от стаята. Не я интересуваше, че хората се сърдеха, нито я трогваше мъката в очите им. – Вашият не става вече за никъде, зарежете го – казваше ѝ сестрата. Но жена му беше обръгнала и не се притесняваше от чуждото презрение и упреците на околните. Не ѝ пукаше.
Жена му не трепна дори когато една сутрин го докараха трима полицаи заедно с една прокурорка. Бяха дошли да претърсят дома им. Тя остана неподвижна, втренчена в белезниците на сина си. Сърцето ѝ кървеше. А синът ѝ само поиска да пийне вода. Тя едва успя да задържи чашата до пресъхналите му устни, докато той преглъщаше с усилие. В душата ѝ се беше насъбрало кълбо от гняв, безсилна болка и любов.
– Винаги е виновно семейството – беше се произнесла прокурорката. – Някъде сте сгрешили с него. Къде е съпругът ви? Кога се разведохте с него?
Тя не слушаше, нито отговаряше. Нямаше значение какво ѝ говореха. И на кого хвърляха вината. Можеха да си мислят, каквото си щат. Тя бе свикнала да живее със страха. Гледаше само окованите мръсни ръце, увиснали до окървавените шорти на сина ѝ. И подутите му устни.
– Сигурно са го били – мислеше си тя и почувства болката в собственото си тяло.
След няколко дена пак го видя, този път в съдебната зала. Той мина пред нея и тя разпозна детето си в подивелите му очи. И докато слушаше стоически обвиненията за притежание на наркотици в очакване на присъдата, Христина побягна с него в общите им спомени. Хвана го за ръка и те се затичаха към люлките на плажа, които той толкова обичаше като дете. Виждаше го пред себе си да върви с несигурни стъпки, облечен в дебело яке, а тя го прегръщаше и го подхвърляше високо във въздуха, търкаше ръчичките му, за да ги стопли, лягаше до него върху пясъка и му пееше. Притискаше го в прегръдките си… Само така можеше да издържи в онази зала, без да припадне. И когато излизаха от съда, мъжът ѝ стискаше ледената ѝ ръка, гневен на сина си за болката, която им бе донесъл през всичките тези години. Тогава бе решил да не го погледне никога повече в очите.

А чуждото момче го гледаше с недоумение.
– Защо си ме зяпнал така, бе приятел? Казвам ти, нищо не съм взел от портмонето ти, нали виждаш, че съм дошъл да ти го върна. Погледни сам – и му обърна гръб, за да си ходи.
– Как се казваш? – попита го.
– Мариос – отвърна младежът.
– Още ли си гладен?
– Винаги съм гладен – отговори Мариос с безразличие и пъхна мръсните си ръце в джобовете на панталоните.
– Има още два часа, докато замина. Два часа и нещо. И аз съм гладен. И имаме пари да хапнем – каза му той и показа портмонето си. – Ще дойдеш ли?

Превод от от гръцки Иван Б. Генов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – По Графа

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Шекспира

Едната му ръка висеше като изсъхнал клон, парализата беше изкривила и крака, който като че ли търсеше да застане вертикално, но все не успяваше. Минаваше с мъка между масите с протегната ръка като издаваше неразбираемо мучене вместо говор. Притеснена, започнах да ровя в чантата си, докато сакатият търпеливо чакаше.
Подадох му десет лева, а приятелят ми до мен се усмихна снизходително. Приготвих се да му произнеса кратка тирада за необходимата взаимопомощ, но той само ме побутна и посочи с глава. С бодра крачка и без смущение сакатият се отправи към маса в кафенето, където го чакаха вече други двама.
– Браво, Шекспире, много си добър – каза единият от тях.
Ядосах се от тази наглост, станах, приближих се до тримата и рекох:
– За десет лева можех да гледам „Ричард Трети“.
Сакатият ме изгледа внимателно и отговори :
– Точно него играх последно в Пернишкия театър, преди да ме съкратят.
После поръча три бири.

 

За една спирка

Момичето в трамвая стана от мястото си, оправи полата си и внимателно остави продупчения си билет на седалката.
Възрастният мъж срещу нея грабна билета, смачка го на топче, запокити го на пода и поясни високо жеста си:
– Няма да оставим паразитите да се возят гратис. И без това живеят на гърба ни.
Направи изразително движение с глава към мургав младеж, който се беше надигнал от мястото си.
От кабината на ватманката излезе симпатична дебелана, сложи на врата си контрольорска карта и прикани пътниците за проверка на билети и карти.
Възрастният бръкна в джоба си и замръзна на място: беше забравил вкъщи портофейла си.
– Аз съм отдавна пенсионер – изскимтя той на контрольорката – Забравил съм си картата.
– Значи пътувате гратис – установи положението тя.
– Какво говорите? – уплашено възкликна той.
– Имам билет – внезапно се сети възрастният и затърси с очи смачканият преди малко от него самия билет.
– Този ли е? – попита мургавото момче и му подаде чисто нов билет.
– Да – излъга старецът и взе билета.
Стигнаха спирката, той припряно се завтече към изхода, контрольорката също понечи да слезе.
– Чакай, госпожа, намерих нещо на пода – спря я младежът. – Старият си е изтървал портофейла.
Симпатичната дебелана го изгледа изпитателно, дръпна портофейла от ръката му и каза полусърдито, полувесело:
– Ама и вие сте едни. Няма оправия с вас!
В отговор младежът се засмя с всичките си бели зъби, каза “Чао” и слезе пъргаво. Извади нещо от джоба си и го ритна с крак. Беше малко хартиено топче, което много приличаше на смачкан трамваен билет.

 

Легло за двама

– Къде ми е картонът? – каза единият просяк на другия.
Деляха един и същи тротоар.
– Казах ти сто пъти. Имаме правила: всеки си знае торбата и картона – настоя отново той.
Другият продължаваше да мълчи.
Обърнаха се като един към момченцето, което притича до тях.
– Чичко, мама се съгласи. Ше вземем две кученца, а другите три ще раздадем.
– Добре, малкият, но донеси обратно картона, че приятелят ми няма къде да спи.
– Добре де, защо не му даде своя картон за кученцата, а даде моя? – попита първият.
– Моят е по-голям – ухили се другият. – Щеше да стигне за двама ни.

 

22 карата

Жената влезе в златарския магазин и се огледа. Беше на прилична възраст и носеше елегантна, макар и излязла от мода шапка.
Вътре бяха двама. Единият стоеше прав зад тезгяха, а другият, седнал зад ниска преграда, разглеждаше нещо със златарска лупа. Млади, нахакани, видимо не си поплюваха. Обичаха много златото, ако се съдеше по онова, което носеха върху себе си: вериги, ланци, кръстове, пръстени, цяла витрина.
Жената се приближи до мъжа на тезгяха, но той само й хвърли бегъл поглед и продължи да чопли с малък инструмент нещо, което блестеше в ръката му и от което на тезгяха се сипеше ситен бял прашец.
– Едно време правеха мостовете за зъби от истинско злато и много здрави – каза жената, за да привлече вниманието му. – Бяха трайни, както се казва, до гроб.
Мъжът остави инструмента и я изгледа начумерено. Какво намекваше?
– Злато с висок карат, мисля 22 – продължи невъзмутимо тя.
– Какво обичате, госпожа? – попита недружелюбно мъжът и прибра и парчето злато, и инструмента в чекмеджето пред себе си.
– Може ли да разгледам? – попита жената и се отправи към витрина, в която бяха сложени стар златен джобен часовник, който не работеше, филигранна гривна без особена стойност, няколко халки, пръстенче с две бисерчета и малко диамантче между тях. Набиваше се в очи обаче едър мъжки пръстен с огромен прозрачен камък.
– Да нямате нещо за продан? – полюбопитства мъжът .
– Имам разни стари неща, но не знам дали имат стойност – въздъхна тя.
– Е ние тук сме за това – додаде и вторият, който напусна мястото зад паравана и се приближи.
– Приличат на тия боклуци, дето сте изложили тук – продължи жената.
– Как боклуци, госпожа? Я вижте колко струват. Били са все на възрастни жени като вас, на които вече не им трябват, а парите ще им свършат работа. Занимаваме се само с истинска бижутерия – идва от Париж, от Виена.
– И от Цариград – добави тихо жената.
– Ето този големият диамант например – мъжът посочи пръстена – струва много пари.
– Не се съмнявам, щом го продавате за осем хиляди.
– Е, и ние имаме разходи, данъци, как си мислите тия работи. Ако имате нещо за носене, вие или ваши приятелки, не се колебайте, давайте.
Жената излезе навън, извади мобилния си телефон, звънна от него и каза:
– Може да стане работата, кажи на момичетата да приготвят, каквото имат.
Тази вечер в старческия дом „Тиха обител“ жените отвориха две бутилки вино и си пуснаха песни от Шарл Азнавур.

Минаха шест месеца. Жена на прилична възраст с елегантна, но излязла вече от мода шапка седна на масичка в кафенето и си поръча капучино.
– Миличка – обърна се тя към сервитьорката. – Какво стана със златарите отсреща? Гледам магазинът е затворен и изоставен.
– А! Бяха едни мутри, които искаха да забогатеят бързо. Започнали да купуват от възрастни хора стари бижута, като всички се оказали с фалшиви камъни. Фалираха и ги изгониха от магазина.
– Жалко! Бях си харесала един мъжки пръстен с голям диамант, исках да го купя, защото изглеждаше съвсем като истински.
Сервитьорката я погледна учудена, но жената допи кафето си и стана, като не забрави да остави голям бакшиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Йосифов – Лозенски цикъл

Валентина Янчева

 

 

Нощни преходи

Право нагоре към билото –
сойка сред храсти пищи
и камънакът се рони
с болка под боси пети.

Кални оврази да минем –
взорът облян е в сълзи,
гният в блатата копнежи,
гаснат край пътя мечти.

Виждаш – крилете подрязани,
в шини от тел ги обвий,
слагай им здрави протези –
давай, орле, полети!

Телена мрежа разцепва,
призрачно село на две.
Взимай лопата, кадете –
тук ще копаем траншей!

Право нагоре към билото
мокър, подгизнал върви.
Пъкълът даже отстъпва
пред несломими души.

 

Голгота

„И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше : Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чака, обаче не както Аз искам, а както Ти.“
Матей 26:39

Няма към рая пъртина –
минахме кални реки,
драха ни трън и глогина –
древният менхир мълчи.

Нивите – в бурен и рози –
троскот в олтара цъфти
и тъмен облак зарони
сълзи над стръмни скали.

Дванайсет гарвана болни –
сянка в бръшляна скимти.
Сбирай изсъхнали клони –
жертвена клада вдигни!

Бурята пак ще премине,
вихър сред урви пищи.
Пламнаха диви къпини,
менхирът идол гори.

Няма към рая пъртина,
кръстът на плещи тежи,
венец от трън и глогина –
в спазми сърцето кърви.

„Пак те горчивата чаша отмина.“

 

Дефо на позорния стълб
март 2016, гр Варна

На позорен стълб изправен
млъкна приказлив Дефо.
От пристрастен съд заставен,
черно сложи си клеймо.

Дето щото хора минат,
него все ще поздравят,
тайничко с глава ще кимнат,
скрито ще му зашептят:

„Ти не знаеш страх, човече –
твоя дух не ще сломят.
Ала толкоз се увлече,
че сега се с теб глумят.

Туй, което днес разправяш,
чиста истина е, знай.
Ала що не разумяваш
и не искаш да си трайш?

Що кирливи ризи имат,
ти без страх ни ги разкри.
Всяка кражба, що подимат,
в твоя вестник разтръби.

Що кръвчица ни изпиват,
що ни лъжат и крадат,
с думи сладки ни приспиват,
та дано не кажем „гък“!

Що закон е – те не знаят,
наште правди тъпчат все!
То затуй не стига хлябът –
Ганьо вие като псе.

Що са партии безкрайни,
що е произвол и власт,
що са сделките им тайни,
що е низката им страст,

ти, човече, го разказа,
запозна навред света.
Страх запали в тях, омраза –
и на кой си хал сега?

Всички, що ги с жар ругаеш,
имат доходни места.
Истината пък, да знаеш,
е отрова за властта.

Затова си тука, брате,
сред смрадта и сред калта.“
И Дефо главата клати,
изсумтя и замълча.

Оттогава словоблудства
все във полза на властта.
Гузно мънка, зле се чувства –
пак яде го съвестта.

Че надмогван от своя
и от чужда вражда
той се чуди, героя,
що да прави сега.

Но трудът му тежък, черен
все със хули се отплаща.
Избор той направи верен –
сам си партия изгражда;

и се бори за властта,
пръст да топне във меда,
че не иска тъй да стане –
пак на сухо да остане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Албена Макарова – Обгърнатост

Валентина Янчева

 

 

Провал.

Безтегловност.

Твоето уверение,
че ме приемаш еднакво
при възход и падение,
диша във врата ми
в опит да похити
разумната логичност на моята поквара и себеправедност,

да им отнеме непоклатимата необходимост от мъки, самоизтезания и непрестанни самоизкупления,

и да роди в мен нелогичността и безумието на кръста…

с дъх на лекота и полет…

Дали някога ще стана вярваща?

 

Тулкандра (Безмълвната планета)

Прегръдка.

Побързани мигове
на достигане
и докосване.

Болка.

Страх.

Агония.

В търсене на намиране и любов.

Път.

Отново се окъпах
в дъжд от самота,
опитвайки се да обичам.

Тази, втората част, ми е нова.

Интересен урок по кръстоумиране.

Без него щях да съм отдавна изгубена и удавена
в блатясалите пущинаци
на чувството, че съм в повече,
във вихъра на перспективите:

Оказа се, че моята вповечност,
всъщност е впомалкостта на другите

Тяхната вповечност,
моя впомалкост.

Моята…

Тяхната…

Тях…

Мо…

М…

Т…
И пак съм просто – недостигната

и там – недокосната…

Освен от Теб.

Докосване в достигнатост.

Обгърнатост.

Любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Иво Балев – Януари – Гешев

Вероника Цекова, CDoupbles, заобиКАЛЯЩ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Из календара на ПРАС-ПРЕС 2020

 

Януари – Гешев

Хубаво си, мое Шиши,
миришеш на радост,
Ма как па можа в сърцата ни
да изакаш тая гадост!

Който веднъж целуне на
прокурор Кешев подметките –
да беше целунал пръстена,
да беше опазил сметките.

А комуто стане нужда
Кешев да го загрее,
среднощем ще се събужда,
вечно ще да жалее

Хубаво е, направо готово,
ето че и Радев подписа.
Земи това свободно слово –
за всички има и ще хартиса.

Хайде, братя българи!
Хай, всеки да поразкеши!
На протест с пици и бургери
да повикаме – Геши-Геши…

Да станем като една гора –
батки, расисти и братя цигани;
Да стърчим в центъра на града –
като Кешев остригани.

 

Февруари Дани Кирилов

Засукана косматичка мома
засукала партийната кърма
оттук-оттам, където хване вимето,
на партията само сменя името.

По милостта на бога и съдбата
със своите отворени валенции
момата като параграф се мята
и пръцка юридически сентенции.

Във гащите си пъха преференции –
и стига толкоз граждански претенции!

Във древността пророкът Данаил
останал жив при лъвовете в ямата,
от зверовете някак се спасил –
така го пише в книгата голямата.

А в наши дни партийният номад
от свински цицки суче благодат.

 

Март – Цацаров

Сотир достигна абсолютен връх
във своята изтъкната професия;
на стола си покара като мъх
и после го отдаде на концесия.

Могъща Цаца ляга на дивана
и се вари със КОНПИр под юргана.

 

Април Цветан Цветанов

Цветанов е човекът-досие
(на френски dossier си значи папка).
Той гледа те с усмихнато лице
и в същия момент крои ти шапка.

Недейте подценява Цецерон
и неговия мозъчен регистър.
Той подковава белия си кон,
сънува, че е премиер-министър.

В архивите му има информация
за всеки в тази наша малка нация;
и всеки гербер е с едно наум,
че Цецо е на партията кум.

 

МАЙ – Корни

Корнела Хунияди
оставка все да вади.
Дърпа и напъва
все едно ще ражда.
Плаче и се спъва –
оставка не изважда!

Викнаха Свинаря Гергов.

Свинаря се захвана,
Корнелия обхвана,
взе да я усуква,
гръбнакът ѝ пропуква,
на Кремъл я обажда,
оставката изражда –
тя се не изважда!

Викнаха Мишлето Станишко

Станишко взе да съска:
– Корнело, мари гъска,
вади я таз оставка,
дърта кукумявка!
Оставката се клати
като едно дърво
във Южните карпати
по зарево;
ама не излиза –
явно няма виза!

Викнаха Бай Фън Шуй

Бай Фън Шуй погледна,
отпи от бардучето,
изпъшка и седна,
и рече на внучето:

– Не е страшно да си дедо
в Барселона и Толедо.
Страшно е да спиш с баби
като баобаби!
Една оставка не може
да подаде кат хората
и пак ще се изложи
пред Конгреса и Агората!

Викнаха накрая Сър Стенли Ройс!

Хвана се сър Стенли
все едно на Уембли.
Дърпа и опъва,
Корнелия прегъва,
вика ѝ в ухото:
– Вади я таз оставка!
Вади ми я навънка!
И ми ела на спявка
да чуйш как боба дрънка!

Тъй си остана оставката неизвадена
и приказката излезе недоизгладена.

 

Юни – Горанов

Имам страх от земетресения
по високите властови етажи
Имам пост на силно течение
и заплатата хич не вАжи.

Беден, дрипав, бездомен живея
на чуждо място, при Кръстника.
Всички набори ми се смеят,
а мене жестоко ме бо́ли предника.

 

Юли – Шиши

Дубайската принцеса Корпуленция
със цици мачка всяка конкуренция
и произвежда медийна деменция.

Когато пръдне – банка разпилява.
когато кихне – криза се задава.
Когато метне мазния сопол,
постига на пазара монопол.

И не че ний сме някви тъпанари, а
премного притежаваме пара́
Богата е държавата България,
щом може да си позволи ТОВА.

 

Август Ангелкова

Отечество любезно, как скъпо си ми ти!
Как чудно се живее във Шабла, в Симитли…
Отечество красиво – ти цялото си дом,
от Ком до Емине и от Резово до Лом.

Отечество крайбрежно – стабилно на бетон,
на всяка дюна нови – по-нови висоти!
Отечество велико – като лице на кон…
Със свинската опашка, ела ме завържи!

Отечество на Живков, Ангелкова и Цецо,
и на Борисов също – а и на всички нас!
Отечество на Вазов, на Александър-Спас…
Отечество, не давай предимство на подлеца.

 

Септември Беновска

О, принце, не ме гледай, че съм жаба,
квак!
Аз нося само маркови калцуни
и ако ми направиш цуни-гуни,
ще видиш как
ще се превърна във красива баба.

Ще ти покажа медийна любов.
Ще ти разкажа приказка за Тръмп.
Ще те замеря с ябълка. Fuck off!
Защо ме зяпаш като някой пън!

 

Октомври Иван Тотев

Аз зная стара българска легенда –
разкопаш ли града, намираш злато!
Обсъдих я със Кешев и със Менда
и те ме инструктираха богато.

Със пловдивските кебапчийски мачки
за кой ли път ще цункаме кебапчето.
О, Боже, малтретират ме със пачки!…
Кешбекът съхранява се в долапчето.

Град Пловдив е осеян със окопи
и може дълго да се отбранява.
Отбиваме атаките на КОНПИ,
расте панаирджийската ни слава.

 

Ноември – Дариткова

Дариткова е печена мома
на дълги изчаквателни позиции;
не прави тя момински номера
на правилните гербави патриции.

Достоен удължител на Цветан –
и даже малко нещо разклонител;
гласът ѝ е красиво овладян
и радост е да бъдеш неин зрител.

Напусна парламента Цецерон,
но там остана неговата сянка
и сянката със сила на закон
държи в юмрук пленарната седянка.

 

Кошлуков

Ела да ми оправиш телевизора,
че нещо не показва както трябва.
Недей ме кара да отварям фризера –
мисли си за хайвера и за хляба.

На плазмата или пък във кутия
аз искам да се чува моя хор.
Спомни си пак за нашата килия
във старозагорския затвор.

Когато те подпира среден пръст –
и ти го покажи на тия хора!
Целувам те като Кубрат – със хъс –
и тичай да ми преметеш на двора.

Публикува се с любезното съгласие на сп. „ПРАС-ПРЕС“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Пепел

Валентина Янчева

 

 

Безумие

Черен гарван-
(Самотата)
на рамото ми кацна.
Страхувам се…

Отрова вените ми поразява-
(Болката.)
Вълнувам се…
Горчиво ми е във устата-
(преглъщам…)

Мога ли да те забравя?
(БЕЗУМИЕ!!! )
Обръщам се…

Секунда разстояние…
Решение или съмнение?
Изгубвам се…
Ранени спомени…
Заблуда или истина?
Погубвам се…

Търся себе си-
усещам Теб!
Липсваш ми!!!
(Събуждам се…)

 

Вампирите / жени

Вампирите жени са по-опасни.
предупредих те, но явно ти съвсем не си на ясно.
Да!
Вампирите невидими са и летят.
Но когато откачат, по-страшно е!

А ти защо си още тук!?
Вярвам в теб, че си различен!
По- смел от всички същества.
Отдавна трябваше да си избягал!

Интимността не е обикновено
сливане на две тела, те във душите влизат,
после трудно гониш ги от там.
С откровение заливат те.
Нищо не може да ги спре!
Вампирите не пият кръв,
дават всичко за открити
разговори и дълбочина.

Понякога са много тъжни,
във тях е вечен мрак, трудно би разбрал,
защо светлината не могат да я понесат.

А ти, какъв си!?

Вампирите жени обичат силно и жестоко,
на всичко са готови,
когато някой види в тях доброто!

03, декември 2019

 

Пепел

Катранени следи –
незаличими белези…
Лепкави думи –
татуирани във времето…
Потопена вечност…
Сърцето – пепел…
Тъжен вой разпръсна глухотата…
Смирението не е присъщо на вълчиците!
Докоснеш ли се до душата ми –
ще гориш на клада!!!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Людмила Калоянова – Мъртви езера

Валентина Янчева

 

 

Съновидение

…капки от главата на
Кръстителя –
прясно отсечена –
отекват глухо в
някакъв съд
дъщерите на Иродиада
издигат клади от
жертвена плът
псевдо-пророци с
накичени пръсти
гасят ропота
някъде
някой
руши
гробница
в Махерон крият
мъртвия лоб
на Предтечата
тропот
мирис на кръв
кохорти
от копия и фенери
вече пресичат
Елеонския хълм…

една целувка –
обесила себе си
под луната –
раздира черепа
на съня ми

 

Улици

улици на нашите раздели
вкаменени лица сълзи
влели се
в голямата вода
на незавръщането

една майка докосва
сърцето на Бог
надмогва раздялата

лицето на бащата
когато
изпраща дъщеря си
красивата жилава ръка
от детството

кратка прегръдка
докосване
като преди края

пропуснати Коледи
недоизказаности
неизречени думи
вкочанелости

маски от страх и вина
кратери на отчаянието
улици
към никъде

 

Мъртви езера

невъзможността е
плахо подаване на ръка
да бъдеш другия
да бъдеш с него
общуване на повърхността семантика на страха
прозрениес което ще трябвада живееш
в безплътието на твоята
нова пролет
сухото й дърво разпуква
своите пъпки
разлиства се
пуска клони
поиш корените с
пресъхналите езера
на очите си

виждам кръста в зениците

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – Тръгнала е, когато е била на тринайсет

Валентина Янчева

 

 

**

Няма нищо трагично, разбира се
Просто двама човека са си тръгнали
Един от друг
Някой ги е наблюдавал от прозореца си
Сигурно
Докато е пушел цигарата си
Сигурно
Как стоят, допрели чела
Как не помръдват
Как дъхът им се вие на облаци
Изглежда като общ ореол под уличната лампа
За времето в което човекът е загасил цигарата си
Двамата долу са се обърнали кръгом
И броят крачките си един от друг
Като преди разстрел
Като преди дуел.

 

**

Има една малка игличка в сърцето си.
Толкова малка, че почти не се усеща.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух, почва да боде.
Така, че сковава ръцете и краката й.
Затова не се движи много, затова не диша много.
Затова не съществува, много много..
Има едно малко момиче в града ти.
Толкова малко, че почти не се забелязва.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух,
разтриса всички улици.
И събаря до основи всички сгради.

 

**

Дъщеря на майка си
Дъщеря без баща
Сестра без братя
Жена без деца
Момиче без усмивка
Показва зъби само, когато ще хапе

 

**

Бавно, но съвсем сигурно
Ни настъпват, настъпват
Тъпчат се с волята ни
Препиват с мечтите ни
Стой!
Малко по малко се отказваме
Малко по малко спираме
То вече няма за кога
То вече няма смисъл
По-добре да спра
По-добре да…
С широки усмивки
Бавно, но съвсем сигурно
Без да ни усетят
Крачим с широки крачки към ръба на моста
Ние си знаем кои сме…

 

Всичко е любов
И после двама се целуват пред разкошен залез
Ако всичко е любов, тогава
Любов е когато плачеш в автобуса,
толкова, че някой боязливо ти подава кърпичка и се чуди дали трябва да извика помощ,
любов е, когато се наливаш сам в собствения ти хол и после повръщаш самотно в банята.
Любов е да бъдеш гладен,
любов е да погребваш спомените за някой, на когото преди си вярвал.
Любов е когато удряш друг човек и костта му изпуква под удара ти,
любов е когато като малка си си причинявала белези с бръснарско ножче,
защото не си знаела как по друг начин да изпиташ.. Любов..
Любов е когато си гневен,
когато се чувстваш нищожен,
когато не знаеш как се говори,
когато не знаеш как се вижда и чува , когато не знаеш как се ходи..
Любов е когато се изправяш пред тълпа, която те плюе.
Любов е да те тъпчат.
Любов е да ти крещят че не струваш,
любов е да си сам,
любов е да просиш, любов е да мръзнеш..
Любов е когато запалваш къщата си, за да няма къде да се върнеш.
Любов е несправедливост, любов е лъжа,
любов е убийство.
Любов съществува.
Извън всичкото на разкошния залез.

 

**

Тръгнала е, когато е била на тринайсет
И още тринайсет не се е спирала
Когато я питат къде живее
Казва не знам
Или не съм сигурна
Смее се
Имала е тринайсет стаи
Тринайсет легла
Тринайсет кухни
Тринайсет пъти багажникът пълен със дрехи
И сакове
Навсякъде сакове
За няколко месеца
После
….
Трябва да бяга
Заключва
Не се връща
Виждаш я – крачи приведена
На врата й тежи верижка
Вместо спомени
Колекционира ключове

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X