Марин Бодаков (1971-2021)

 

Превод в памет на М.Б.

(последно тъкмо Влада Урошевич обсъждахме, тъкмо щях да му го пращам, когато ми се обадиха с вестта за смъртта):

Влада Урошевич

Мъртва птица в
двора на лудницата

Черна птица със жълт клюн
лежи по гръб
като обърнат кораб.
Нозете ѝ
със сгърчени нокти,
са вдигнати към небето.
Там, където лежи,
е входът за подземието.

Събрани край нея,
едни плачат,
други се смеят.

Това е чудо,
престанало
да бъде чудо.
Смъртта ѝ е доказателство,
че светът
страда от лудост.

Певецът пита:
Кой се осмели
да я отнеме от небето?

Разчорлена жена врещи:
Тя ще се възнесе!

Проповедникът казва:
Пълзете! Пълзете! Пълзете!

Насред пладне
в двора на лудницата
мракът блика
от отвореното подземие.

 

Преведе от македонски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – В съучастничество с черните: „Бенито Серено“ съгласно Карл Шмит, Карл Шмит съгласно „Бенито Серено“

Ния Якимова, Няма тема, 2016 г., 145/108 см, въглен, хартия

 

Fata libellorum и fata на читателите им по тайнствен начин образуват едно цяло.

Карл Шмит до Ернст Юнгер, юни 1945*

 

Задържан насред вълната на т. нар. „автоматичен арест“[1], засегнал в началото на денацификацията на Германия в американската окупационна зона около 200 000 души, Карл Шмит прекарва над една година интерниран първо в Interrogation Center, после в Internierungslager и накрая в Civilian Detention Camp, където от зимата на 1945 до лятото на 1946 г. възниква основната част от текстовете, влезли по-късно в книгата му Ex Captivitate Salus (1950)[2], даваща първите публични отговори на въпросите за ролята на Шмит в Третия райх. Тези отговори са дадени в рамките на ситуация на разпит във фигуративен и буквален смисъл на думата, отговарящият е блестящ юрист с репутация на „кронюрист“[3] на Райха. В подобна ситуация дори добронамерен питащ извън сферата на интернирането по необходимост се оказва в позицията на водещ разпит Interrogator (срв. ECS 10), който, поставяйки въпроси, в крайна сметка поставя под въпрос самия разпитван. Отговарянето на въпроси, от своя страна, е равносилно на попълването – метафорично и буквално – на формуляр, имащо реални последици, напр. загубата на работно място и забрана за упражняване на професия. На юридически школувания разпитван веднага му идват на ум контравъпроси, които обаче е за предпочитане да премълчи, доколкото тук власт да пита има другият, разпитваният няма нито властта, нито правото на свой ред да пита. И все пак: „Кой си ти всъщност, който ме поставяш под въпрос? Откъде идва твоето превъзходство? Каква е същността на властта, която те овластява и окуражава да ми задаваш подобни въпроси.“ (Пак там, курсив в оригинала)[4] Реторическото оттегляне на все пак зададените контравъпроси използва един sermo humilis с аргументация ad hominem. „Същността ми може да е непрозрачна, но при всяко положение е дефанзивна. Аз съм съзерцателен човек и наистина съм склонен към остри формулировки, но не към офанзива, не и към контраофанзива.“ (Пак там) Изходният упрек в личностна непрозрачност е обезсилен чрез позоваване на черти на характера и теоретично-интелектуалната нагласа на упреквания/обвиняемия. „Аз съм прекалено любопитен спрямо мисловните предпоставки на всеки упрек, на всяко обвинение и всеки обвинител. Затова не ставам нито за добър обвиняем, нито за добър обвинител.“ (ECS 11) Тъй или иначе автоматично поставен в позицията на обвиняем до доказване на противното, отговарящият се защитава, твърдейки, че предпочита позицията, в която и без друго се намира. „Аз обаче предпочитам по-скоро да съм обвиняем, отколкото обвинител.“  (Пак там) Превръщайки принудата в добродетел, колкото и неубедително да звучи това в един концентрационен лагер, пък бил той и щатски, разпитваният апелира в крайна сметка към естеството си на вярващ като ultima ratio в ситуация на (автоматична) презумпция за виновност, за да му бъде повярвано поне, че предпочита да е обвиняем (какъвто е). „Може би това при мен има теологически корени. Защото Diabolus е името на Обвинителя.“ (Пак там) Силата на тази защита е в признаването на беззащитността, чиято граница е положена в неунищожимостта на вярващия тъкмо в неговата радикална беззащитност. „Така че съм беззащитен. Беззащитен, но неунищожен в нищо.“ (ECS 12) Убежната точка на теологически подплатения sermo humilis, за която вече сме подготвени от брилянтната „ниска“ реторика на отговарящия, не е теологическа обаче, а литературна. „Моята същност може наистина да е непрозрачна, но моят случай подлежи на назоваване с помощта на име, намерено от голям поет[5].“ (ECS 12) Пределната простота и прозрачност на прозата на Ex Captivitate Salus, сравнима с поезията на написаните по същото време и в сходна ситуация на интерниране Пизански кантоси на Езра Паунд[6], разчита на едно амбивалентно литературно наименуване на личностната същност в нейната непрозрачност, лошота и недостойност – ще рече: автентичност – вярвайки, че профетическата[7] литература, от една страна, и теологията, от друга, се срещат в собственото име на литературни хероси, чрез които екзистенциалото време (да може да) връхлита и отваря пролом в литературната игра.

В този текст, продължаващ преброждането на „оазисите на ужаса“ по Бодлер/Боланьо, в които модерност и терор се срещат, ще разгледам непрозрачната идентификация на Карл Шмит с Бенито Серено, героя на едноименната новела на Херман Мелвил като ключова фигура на отговорите и защитата на юриста и правовед Шмит пред лицето на разпитите и обвиненията в колаборационизъм с националсоциализма в най-терористичните му и скверни измерения. Идентификацията с дон Бенито съдържа пълния комплект от (автентична) лошота, недостойност и непрозрачност, характеризиращ случая Шмит, наименуван с името на литературен герой, намерен при голям профетически писател от Новия свят, стоящ на прага на естетическата модерност. Години преди да стане публичен, отговорът-защита „Бенито Серено“ се оформя в частната кореспонденция на Шмит с брата му по оръжие и кръщелничество[8] – както идейно, така и лично – Ернст Юнгер, по-нататък ще се спра отделно на този многозначителен епистоларен генезис на идентификацията. Четири години преди първото упоменаване на Бенито Серено в кореспонденцията с Юнгер излиза първият немски превод на новелата на Мелвил – през същата година, която Шмит ще изведе в защитата си след падането на режима като документиран момент на първото му публично разграничаване от националсоциализма. „През лятото на 1938 г. в Германия излезе книга, в която се казва: „Когато в една страна важи единствено публичността, организирана от държавната власт, тогава душата на народа тръгва по тайнствения път, който води навътре; тогава пораства противосилата на мълчанието и тишината.“[9] (ECS 21) Книгата е Левиатанът в учението за държавата на Томас Хобс. Смисъл и несполука на един политически символ (1938), чийто неназован автор е самият Шмит. „Като знак на „вътрешна съпротива“ Шмит я сравнява по-късно с Мраморните скали на Юнгер.“ (CSAF 385) Прави го, негласно приписвайки си първенството по време спрямо романа на Юнгер. „През септември 1939 г. са публикувани „Мраморните скали“, книга, описваща с голям кураж бездните, които се крият зад маските на реда на нихилизма.“ (ECS 22) Биографът на Шмит Райнхард Меринг с право отбелязва, че внушеното сходство между двете книги не е точно по линията на „вътрешната съпротива“, изтъкната постфактум от Шмит: „Всъщност тя [Левиатанът, б. м., В. С.] прилича на книгата на Юнгер по-скоро по интереса си към митологията, отколкото по политическата тенденция“. (CSAF 385) Основният свидетел на защитата Бенито Серено е изведен на сцената между Левиатанът и На мраморните скали като еднорангови свидетелства (с приоритет по време на Шмитовия Левиатан) на вътрешната емиграция и съпротива през Третия райх. „Бенито Серено, героят на повестта на Херман Мелвил, е въздигнат в Германия до символ на положението на интелигенцията в една система на масите.“ (ECS 21-22, курсив в оригинала) Както книгата без посочен автор, излязла в нацистка Германия през 1938-а, така и аперсоналното въздигане на същото място и по същото време на литературния герой на Мелвил до символ на интелектуалците разказват една история със странно липсващ лексикално и граматически – и прозрачно подразбиращ се – субект.

В последната глава на есето, даващо заглавието на книгата със свидетелства от времето на пленничество, Шмит експлицира основанието на тази прозрачна липса на субект при говоренето за вътрешната съпротива през Третия райх. „Аз говорих тук за самия себе си, всъщност за пръв път в живота си.“ (ECS 76) Ex Captivitate Salus е поредица от маски на говоренето за себе си, включваща както литературни, така и исторически фигури. Едно от историческите лица, служещо за маска, е Алексис дьо Токвил, авторът на Демокрацията в Америка (1835/1840) – непосредствено предхождаща Бенито Серено (1855) – който предоставя на Шмит маската на победения от свръхсилите на ХХ век, прогнозирани от френския историк и политически мислител и излезли вече на сцената на световната история (и имащи властта да разпитват и поставят под въпрос разпитвания). „Токвил е бил един победен човек. В него се събират всички видове поражения, при това не случайно и само по нещастно стечение на обстоятелствата, а съдбовно и екзистенциално.“ (ECS 30) Изброявайки точка по точка видовете поражения, претърпени по необходимост от Токвил, Шмит стига до решаващия за него самия и претърпяван в момента на писане на Ex Captivitate Salus вид поражение. „Като европеец той също попада в ролята на победения, защото предвижда развитието, което превръща двете нови сили – Америка и Русия – през главата на Европа в носители и наследници на едно неустоимо централизиране и демократизиране.“ (ECS 31) Възклицанието, с което завършва есето за Токвил, написано в Civilian Detention Camp, заобикаляйки стриктната забрана да се пише в лагера, е ad se ipsum: „бедни, победени Токвил!“ (ECS 33). Важен елемент на защитата е именно идентификацията с политически мислители диагностици/прогностици, какъвто е Токвил, за да се прокара оневиняващото (или поне смекчаващо вината) разграничение между „пророк“ и „диагностик“ на абсолютистката държава, свръхсилите на ХХ век или Третия райх. „Хобс е бил смятан за пророк на Левиатана и е бил поради това дискредитиран и остракиран, защото повечето хора са прекалено примитивни, за да различат един диагностик от един пророк.“ (ECS 73) Пропукалият се за миг предпазен sermo humilis на реториката на защитата оголва вътрешноприсъщия на брилянтността на писането на Карл Шмит персоналистично-гилдиен елитизъм.

Пробивите на този прозрачен и автентичен елитизъм, който реториката на sermo humilis се опитва да държи под контрол и сурдинка, са едни от най-силните (и автентични) моменти на Ex Captivitate Salus, сравними с пасажи от Записки от Мъртвия дом[10] или стихове от Пизанските кантоси – за да цитираме две произведения от литературните домейни на „свръхсилите“ – тематизиращи конфронтирането на брилянтния (съсловно-естетически) интелектуализъм с опита на интернирането. „Как да понесе особено човек, за когото знанието за правото е станало част от съществуването му, голия факт, дори простата възможност за едно тотално обезправяване, независимо кого засяга то в отделния случай? И когато то засяга самия него, положението на обезправения юрист, на превърнатия в outlaw lawyer, на поставения hors-la-loi легист съдържа още една особено горчива добавка, която се прибавя към всички други физически и психически мъчения – едно жило на знанието, възпаляващо отново и отново парещата рана.“ (ECS 60) Тук отговаря и говори в прав текст пред разпитващите и обвинителите, рисковано застрашавайки реториката на защитата, един дон Карл(ос) на германската юридическа каста в апогея на брилянтния ваймарски междувоенен интелектуализъм, избиращ за главен свидетел на защитата си един също толкова ексцентричен и непрагматично прекрачващ границите на защитния sermo humilis испански дон: „Аз съм последният съзнателен представител на jus publicum Europaeum [европейското публично право, б. м., В. С.], последният преподаващ учението му и негов изследовател в екзистенциален смисъл и преживявам края му така, както Бенито Серено преживя пътуването на пиратския кораб“ (ECS 75, курсив в оригинала). Маската на Бенито Серено защитава при изправянето лице в лице с направеното през Третия райх – и със следователите и обвинителите след (само)убийственото му крушение – и едновременно с това рисковано се оставя на неконтролируемите ефекти на (само)убийствената идентификация с литературен херос, за когото в крайна сметка няма спасение от съучастническото му пленничество. Ex Captivitate Salus е посветена на паметта на Вилхелм Алман, приятел на Шмит, близък до заговорниците срещу Хитлер, който се самоубива след неуспешния атентат от 20 юли 1944-а, за да избегне неминуемото задържане и екзекуция.[11] За Шмит това самоубийство е преди всичко (стоическо) избягване на „разпитите“ (Vernehmungen) (ECS 43), централна тема и обсесия на книгата за пленничеството в „часа нула“. Още в самото начало на националсоциалистическото си съучастничество обаче Шмит проявява алергична раздразнителност спрямо адресирани до него въпроси на първите жертви на Третия райх (сред негови колеги прависти от еврейски произход), определяйки ги като „разпити“ в писмо от декември 1933-а до историка на правото Фриц Прингсхайм: „Не бих желал да се оставя Вие да ме подлагате на разпит (vernehmen)“ (цит. по CSAF 317-318; 656, бел. 61). Когато вече не може да избегне разпитите в ситуацията на форсмажорно налагане на свръхсилите, Карл Шмит публично слага в Ex Captivitate Salus квазистоическата литературна маска на (на пръв поглед) идеалната жертва Бенито Серено. И под посвещението на книгата на Вилхелм Алман (който е бил незрящ), слага латинската фраза CAECUS DEO PROPIVS – СЛЕПИЯТ Е ПО-БЛИЗО ДО БОГ.

Ако от часа нула, в който идентификацията е направена публична в рамките на интернирането и разпитването, се върнем към момента на първоначалното ѝ проявление в кореспонденцията на Шмит с Ернст Юнгер, трябва първо да се спрем на условията на възможност на една комуникативна интимност, която предразполага към споделяне – и оформяне в споделянето – на аватара Бенито Серено по тайнствения път, който води навътре през годините на Третия райх. Преди да разгледам генезиса на идентификационната фигура в писмата, ще очертая емблематичното вътрешно пространство на едно приятелство, чиято най-близка интимност се конституира под натиска на нацисткия терор, изхождайки от есето на Мартин Тилке Тихата гражданска война. Ернст Юнгер и Карл Шмит през Третия райх (2007). Определящо за интерпретацията на Тилке е схващането на комуникативната интимност в Карл-Шмитовата логика на „вътрешното пространство“ (Innenraum) като отпадъчен и корозивен продукт на модерната – абсолютистка, тоталитарна, демократична – държава, който в крайна сметка я разрушава отвътре. „Сега възниква вътрешната резервираност на поданиците и чрез това се установява една инстанция, която се изплъзва от всеки държавен контрол и се превръща в смъртна заплаха за държавата – forum internum. Навън поданиците демонстрират съгласието на едно мълчание, което навътре става все по-красноречиво. В това морално вътрешно пространство се разгръщат „непреките власти“, не подлежащи на улавяне, но в крайна сметка по-силни от всеки, пък бил той и най-мощният, репресивен апарат.“[12] Макар че заемат коренно противоположни позиции при идването на власт на националсоциализма – Юнгер незабавно се оттегля във „вътрешна емиграция“ в родната Долна Саксония, Шмит трескаво колаборира с новия режим – именно Третият райх конституира вътрешното пространство на приятелството им, достигнало кулминационната си интимност именно в рамките на нацистката диктатура. „Противоположните политически опции, които те избират в поляризиращите първи години на Третия райх, не успяват да помрачат по никакъв начин приятелството, […] това приятелство по-скоро се оформя като особено сърдечно и интензивно тъкмо във времето, когато политическото отстояние между Юнгер и Шмит е най-голямо.“ (SB 11) Юнгер полага сериозни усилия да предпази Шмит от обвързване с националсоциализма, като напълно сериозно му предлага да се оттегли в Сърбия при родителите на жена му[13], без обаче да се дистанцира от тръгналия по друг път приятел колаборационист. Дори Нощта на дългите ножове[14] – която за Юнгер е „повратната точка, извела на светло действителното лице на диктатурата“[15] – юридически легитимирана от Шмит в статията „Фюрерът защитава правото“ (1934) (срв. CSAF 352-354), не успява да застраши приятелството между все по-фатално обвързващия се колаборационист и все по-убедения вътрешен емигрант. Констатирайки, че Шмит извършва с оправдаването на Нощта на дългите ножове „политическо харакири“, Юнгер ще се пошегува: „Като минахме покрай къщата му в полите на Фихтеберг, аз го попитах дали вече е инсталирал картечница в мазето – той отвърна на шегата с учуден поглед“.[16] По това време Шмит и Юнгер вече са роднини – Шмит е кръстник на втория син на Юнгер, роден на 9 март 1934 г. Ветеранът от Първата световна война, възползвал се навреме от интуицията си на войник и сървайвър, се шегува със затъващия все по-фатално кръстник-колаборационист, тази шега предупреждава за смъртната опасност, сигнализирана от кървавия протуберанс на една студена гражданска война, която се подготвя да стане гореща и световна (без да престане да бъде гражданска и светогледна), но не остракира непредпазливо поелия по грешен път.

Вътрешното пространство на интимната комуникация, консолидирано от националсоциалистическия терор, поддържа в латентно състояние наличните в него противоречия, игнорирани или продуктивно криворазбирани до момента, в който породилата ги тоталитарна държава, на която отговаря тайнствения път, който води навътре, отстъпва пред превъзпитаващата демокрация, разпитваща и изискваща прозрачност и публичност на маските. „Едва след края на националсоциализма се сблъскват една с друга политическите позиции, тъй противоположни в първите години на диктатурата, и това изважда на бял свят и дълбоките различия по същество, поначало съществували между Ернст Юнгер и Карл Шмит, но тактично подминавани до този момент и от двамата.“ (SB 106) Полуразпадът на вътрешното пространство на приятелството е катализиран от неравния старт на Шмит и Юнгер на прага на новия режим. „Юнгер е бил свободен писател, тоест предприемач на самия себе си, който е можел и е трябвало да живее от продажбите на книгите си. Шмит наистина също е бил брилянтен автор, но не е можел да живее от това и е зависел от заплатата си на щатен професор, която престава да получава от началото на 1945-а.“ (SB 106) Много се е спекулирало и може да се спекулира за „ресентимента“ на Шмит спрямо Юнгер, обясняван с (относително) по-„чистото минало“ на писателя в сравнение с юриста и с като цяло неравния им старт в Бундесрепубликата. В писмо до Юнгер от 8.10.1948 г. Герхард Небел, автор от Юнгеровия кръг, сближил се наскоро с Шмит, информира ментора си: „Той живее, като се сравнява с Вас, направо страда от това сравнение, страда, че Вие, а не той е станал немския мит“ (цит. по CSAF 455; 697, бел. 93). Дори да допуснем наличието у Шмит на ресентимента на учения и критика спрямо артиста, едва ли има по-отблъскващо информантство от това, изкривяващо възможната автентичност на информацията. Въпреки че всяко сравнение, както обича да напомня Дон Кихот (и да повтаря в неуместни ситуации Санчо), е омразно само по себе си, Шмит все пак наистина има за какво да съжалява, сравнявайки се с Юнгер. И двамата са се радвали на култов статус в крайнодесния (а и в крайнолевия също: В. Бенямин[17]) интелектуален спектър на късната Ваймарска република, запазването на този статус (или поне достойното оцеляване) през Третия райх – без необходимостта от колаборация – е било реална възможност и за Шмит. „Той е можел да живее през националсоциализма като реномиран консервативен професор относително необезпокояван.“ (CSAF 307) Макар че попада в съюзническата Blacklist на лица, които „не са подходящи за ръководни политически, творчески или бизнес позиции“, както и в американски и френски списъци на немски „интелектуални военнопрестъпници“[18], Юнгер, за разлика от Шмит, не е подлаган след края на войната на разпити, нито е арестуван. Конституираното от тоталитарната държава интензивно вътрешно пространство на комуникативна интимност с неговите тайнствени интериорни пътища е разрушено – преди то самото да успее окончателно да разяде отвътре стария режим – от демократичното обществено мнение и общество на спектакъла.

Шмит извървява, рефлектира и описва този тайнствен път навътре, характеризиращ, от една страна, генеалогията – ученикът му Райнхарт Козелек ще каже патогенеза – на модерната държава и отговарящия ѝ субект в книгата си Левиатанът в учението за държавата на Томас Хобс (1938) и, от друга, в приватния прочит на новелата Бенито Серено, чийто немски превод излиза едновременно с неговия Левиатан. Извървявайки тайнствения път, който води навътре, в принудителен порядък след активно мероприятие от страна на юристи от СС и есесовския печатен орган Дас Шварце Корпс[19], лишило Шмит през 1936 г. на практика от всичките му репрезентативни постове в националсоциалистическия бюрократичен апарат, остракираният – и вече по неволя бивш – колаборационист осмисля случилото се през генезиса на модерната абсолютистка държава. „Абсолютистката държава е била отговорът на религиозната гражданска война, за чието приключване Хобс изнамира гениалната формула: auctoritas, non veritas facit legem („Властта, а не истината дефинира закона“). Шмит се фокусира върху диалектическия откат на тази формула, продължавайки аргументативните линии на Хобс. Той показва как изтиканата настрана истина си отмъщава и посредством критиката на Просвещението държавата продължава дрейфа си по посока на една нова и по-обхватна гражданска война.“ (SB 97, курсив в оригинала) За да не стане „избелващо“ недоразумение: Шмит е антипросвещенски политико-католически етатист[20] и консервативен (контра)революционер, констатиращ емблематичната гибел на абсолютистката държава под ударите на допуснатото от самата нея буржоазно „вътрешно пространство“ с тайнствено неконтролируемия му и разрушителен път навътре. „Изследванията му върху Хобс определено не са израз на либерална вътрешна резервираност, а критическа диагноза, че митическото обосноваване на „тоталната“ държава се е провалило.“ (CSAF 388) Националсоциализмът се оказва неспособен да въплъти мита на „тоталната“ държава, а неговият доскорошен апологет (се оказва) принудително на път навътре като заложник на разбунтували се „черни“ – роби, негри, маси, есесовци – превзели кораба, на чийто капитански мостик колаборационистът неудачник доскоро е смятал, че се намира. „Серено-Шмит е заложникът, който не може да се изрази открито, а само в най-добрия случай предпазливо-загатващо, който обаче трябва да предприеме всичко по силите си – цената е животът му – да съобщи на другите за положението, в което се намира.“ (SB 101) Първият и очевидно най-важен частен адресат на апоретичното съобщение на Шмит, че е заложник, който под смъртна угроза не може да съобщи, че е взет за заложник, но трябва да го съобщи, ако иска да не проиграе последния си шанс за спасение от пленничеството, е Ернст Юнгер. „Шмит се опитва направо отчаяно да направи новата си ситуация разбираема за приятеля си Ернст Юнгер. Той го прави с помощта на литературна фигура.“ (SB 99) Отчаяно: кой, ако не авторът на Приключенско сърце и На мраморните скали и близък приятел, може да разчете посланието[21] – и ако той не го разчете, кой? Отчаянието и обсесията на невъзможното послание добива ониричните измерения на сън, разказан на Юнгер от името на Б(енито) С(ерено) като субект и подател на съобщението-съновидение. „Фантастич-на (фатум-на?)[22] ситуация: С.[ан] Доминик[23] насред Маелстрьом. Б С си казва: По-добре да загина от тях, отколкото за тях.“[24] В отчаяното си желание да бъде разбран Шмит-Серено прибягва насън до любимата на Юнгер метафора на пропадането от съновиденията на Приключенско сърце (1929)[25] и Лъченията (1949) на Втората световна война: спускането в Маелстрьом. Четене, което превръща разбунтувалите се негри в есесовци и капитана на кораб, превозващ роби, в идеалната (колаборираща) жертва на нацисткия терор, отчаяно се нуждае от литературното съблазняване на читател, който не е участвал в бунта на робите на националсоциалистическата революция и определено не обича ролята на жертва.

Удряйки ониричното дъно на идентификацията с дон Бенито Серено, като прибягва до прелъстяващото Юнгер Спускане в Маелстрьом, което същевременно описва пропадането в бездната на едно парадоксално желание-да-бъде-разбран на персонаж, съществен аспект на чието алиби е, че не го разбират, Шмит прецизно улавя съновидната апоретичност на начинанието си, което, за да успее, (трябва да) разчита в крайна сметка на комуникативен провал. „Преди няколко нощи исках в полусън да Ви съобщя нещо; на сутринта открих на нощното си шкафче една стенографска записка, която възпроизвеждам на прилож.[ената] бележка.“ (JS 158) Бележката, преписваща на пишеща машина записката, направена в „3 и половина сутринта“, е приложена към ръкописно писмо от 16 март 1943 г., подписано с „Карл Шмит“: „Сърдечни поздрави от г-жа Шмит, Анима [12-годишната дъщеря на семейство Шмит, б. м., В. С.]/ и Вашия Карл Шмит“ (JS 159). Самата записка от съня, искаща да съобщи нещо очевидно трудно за съобщаване, е подписана обаче не от автора на писмото, а от „Бенито Серено“: „Поздрав от Вашия Серено“ (пак там). Две години по-късно, непосредствено след падането на Третия райх Юнгер ще получи още едно машинописно послание, подписано от дон Бенито: „Искрено Твой добър приятел Бенито Серено“ (JS 193). Макар и, по думите на 100-годишния Юнгер, двамата да са били „истински приятели“, те докрай си пишат, т. е. говорят, на „Вие“, преминавайки през цяла гама от фино диференцирани степени между формалност и интимност, без обаче да стигнат до „Ти“-то, което си позволява през юни 1945-а дон Бенито на прага на интернирането на Шмит. Героят на Мелвил има уникалната привилегия не просто да се подписва на мястото на реномиран юрист, но и да се обръща на „ти“ към един принципно резервиран адресат, който в полувековната кореспонденция си остава по-формалният партньор. Инициирайки епистоларната им епопея с първото си писмо от 14 юли 1930 г., по-възрастният и титулуван академично – а през Третия райх и административно – Шмит от самото начало е по-колоквиалният и пробващ бързото скъсяване на дистанцията, докато по-стегнатият Юнгер предпочита да изчаква преди да подхване предложената (и желана от него) комуникативна интимност, няколкократно връщайки се към по-формални, макар и междувременно смекчени, епистоларни жестове. Шмит прави първата стъпка, но в началото – до идването на националсоциалистите на власт – по-скоро Юнгер е в позицията на (стегнат) ухажор с „неограничена готовност за възхищение“[26], чиято формалност е отчасти израз именно на тази готовност.

Комуникативната динамика, разполагаща се между експанзивната – едновременно топла и брилянтна – колоквиалност на Шмит, от една страна, и формалната стегнатост на Юнгер, от друга, може да се проследи във вариациите в обръщенията и заключенията на писмата. Още във второто си писмо Шмит добавя към изходното стандартно „многоуважаеми господин“ допълнението „скъпи [господин]“ (JS 8) – ще минат близо две години преди  Юнгер да го подхване под формата на „Скъпи господин професоре!“ (JS 14) – и съответно към заключителните си поздрави едно „винаги Ваш“ (JS 8), на което Юнгер ще откликне по-късно с „Ваш“ в курсив (JS 13, 15), но и с „Ваш предан“ (JS 11, 14). След еднократното „Скъпи господин професоре!“ Юнгер ще се върне отново към стандартното „Многоуважаеми господин професоре!“, а след като на 12.7.1933 г. Шмит е назначен от Гьоринг за „пруски държавен съветник“, Юнгер ще се обръща към него с „Многопочитаеми господин държавен съветник!“ (JS 17), докато Шмит отдавна вече е преминал на „Скъпи господин Юнгер!“, на което ще се реагира със спорадични „Скъпи господин държавен съветник!“ (JS 23, 35). Заслужава специално отбелязване, че второто обръщение със „скъпи“ към г-н държавния съветник е в писмо от 4 юли 1934 г. – след Нощта на дългите ножове. Докато Юнгер най-сетне стига в писмо от Западния фронт (24.4.1940) до първото си „Скъпи господин Шмит!“ (JS 93), адресатът му вече от доста време се обръща към него с „Вашия стар/ Карл Шмит“ (JS 48), „Винаги и непроменливо/ Ваш Карл Шмит“ (JS 89), „Invariabiliter [Непроменливо] Карл Шмит“ (JS 93) и „Вашия стар [без подпис]“ (JS 63). Дълга поредица от „Скъпи господин държавен съветник!“ е прекъсната едва на 22 юни 1941 г. – деня на нахлуването в Русия – от „Скъпи господин Шмит!“ (JS 119), което ще се наложи оттук насетне, като удивителната ще бъде заменена някъде през зимата на 1941-а със запетая. Шмит ще продължи да се придържа към удивителната чак до началото на 50-те, когато остракизмът му все по-болезнено ще започне да изпъква на фона на все по-успешната интеграция на Юнгер в Бундесрепубликата. Чувството за употребеност – включително и по линия на кореспонденцията – взима връх над видимата радост и наслада от щедрото споделяне. „Днешният метод на литературно-публицистичната употреба на всички хрумвания, оползотворяването на собствената си кореспонденция, икономиката на дневниците, предназначени за печат още при писането им – това разрушава всички добри възможности на една размяна на писма.“ (JS 879) Епистоларното общуване от все сърце – ex toto corde (срв. JS 145) – е вече минало, останало в стария режим, комодифицирано в новия.

Бенито Серено се появява в кореспонденцията между Шмит и Юнгер в епохата на щедрото споделяне, което е не на последно място споделяне на читателски преживявания. „В тази кореспонденция книгите играят важна роля и […] за двамата партньори е много важно да си обръщат взаимно внимание на интересни нови заглавия (Ортега, Марло, Селин) или по принцип значими творби (Вико).“[27] При чудовищната ерудиция на Шмит е повече от естествено той основно да е донор, докато нагласата на Юнгер е на писател, който черпи библиография, чието самостоятелно преглеждане би било непродуктивно за него. „Познатите като К. Ш. са незаменими, защото ме разтоварват от огромните усилия на пресяването.“ (JS 608) През зимата на 1944-а, когато Юнгер отбелязва това, изведеният на преден план прагматичен мотив вероятно не би бил все още нараняващ за Шмит, въпреки че титлата „незаменим познат“ още тогава едва ли би му допаднала. В крайна сметка именно рецептивната нагласа на писател, черпещ вдъхновение от една кондензирана ерудираност, е това, на което Шмит ще разчита, извеждайки за първи път на приватната сцена на кореспонденцията си с Юнгер своя Серено в писмото от 25 февруари 1941 г., уведомяващо за изпращането на екземпляр на новелата. Тази най-ранна писмена следа на идентификацията на Шмит със Серено съдържа формулировката на концепцията, през която до този момент е четена и ще бъде четена по-нататък новелата на Мелвил. „Абсолютно съм поразен от напълно нетърсения, дълбок символизъм на ситуацията (Symbolismus der Situation) като такава.“ (JS 115) Още от 1938-ма, когато едновременно излизат книгата му Левиатанът в учението за държавата на Томас Хобс. Смисъл и несполука на един политически символ и първият немски превод на Бенито Серено, Шмит е по следите на символи, които да изразяват – признавайки и оправдавайки – „несполуката“ на ангажимента му с Третия райх, като Юнгер с неговата резервираност спрямо културата на „споделянето“ е точният адресат на амбивалентното съобщение. „Позоваването на митологични и квазимитологични фигури, нееднократно явяващи се в кореспонденцията, прави възможно и за двамата споделящото говорене. Това говорене обаче, доколкото екзотеричната му форма служи и за предаване на езотерични „тайни“ (Arcana), често е многозначно и противоречиво: обяснение и забулване, признание и оправдание в едно, утвърждавайки като необходимост това, което иначе разпознава и отхвърля като простъпка.“[28] Когато Юнгер се забавя с четенето на изпратената на Западния фронт новела, Шмит пита на 6.4.1941 г. дали „междувременно Б. Серено“ (срв. JS 118) е прочетен. Вече от окупирания Париж капитан Юнгер отговаря на 22.6.1941 г. – Операция Барбароса вече тече – че „сега чет[е] много Верлен“ (JS 119) и кани Шмит да намине да го види в хотел Риц, ако реши да отскочи до Париж.

Шмит, който след изпадането в немилост през 1936-а освен всичко друго има и негласна забрана да пътува, е във възторг от идеята (която ще се осъществи с помощта на парижкия Deutsches Institut през есента на 1941 г. и ще пропука забраната) и в отговора си от 4 юли 1941 г. прави най-разгърнатата характеристика на Мелвил и неговото значение за разбирането на „ситуацията“ след 1936-а. „Несравнимата величина на Мелвил е в силата за представяне на една обективна, касаеща началата и конкретна ситуация. Чрез това Бенито Серено е по-велик от руснаците и всички други разказвачи на ХІХ век, така че и По, поставен до него, изглежда анекдотичен, а Моби Дик може да се сравни като епос на морето единствено с Одисеята.“ (JS 121, курсив в оригинала) Суперлативната оценка на Шмит откроява Мелвил спрямо два ориентира (единият от които е ключов за Юнгер): „руснаците“, което с оглед на тематиката на Бенито Серено – опита на радикалната лишеност от свобода на модерната автономна субектност – ще рече Записки от Мъртвия дом, от една страна, и Едгар Алан По, решаващ за Юнгеровата визия на модерността, от друга. Ако за суперлативната надпоставеност на Бенито Серено спрямо Записки от Мъртвия дом – вместо съполагането им като синхронни и съизмерими по сила алегории на лишеността от свобода в модерността – би могло да се поспори, то Юнгер директно го прави по отношение на Карл-Шмитовото изтъкване на Мелвил за сметка на По.

Както вече видяхме, за Юнгер Спускане в Маелстрьом е абсолютната метафора на пропадането, разработена в края на Ваймарската република, през която той ще види националсоциализма и Втората световна война. Тази задължена на По метафора е в основата на въпроса на Юнгер в отговор на писмото на Шмит, сравняващо Мелвил и По: „Какво ще кажете за развитието на тази война? Смятам, че ѝ е присъща една стриктно демонична архитектоника, подобна на прекосяване на поредица от етажи.“ (JS 123) Това прекосяване на нива на една „стриктно демонична“ онирично-кошмарна архитектура е описано в Приключенско сърце, следвайки модела на Спускане в Маелстрьом. „Има една много тънка ламарина на големи листове, която в малките театри използват за наподобяването на гръмотевица. Представям си голямо множество такива ламарини – още по-тънки и по-пригодни за произвеждане на звук – подредени на еднакви отстояния една над друга като листове на книга, които обаче не лежат притиснати, а чрез някакво приспособление се удържат раздалечени един от друг./ Вдигам те върху най-горния лист от този грамаден куп и веднага щом тежестта на тялото ти го докосне, той с трясък се раздира надве. Ти пропадаш и падаш върху втория лист, който също така се пръска с още по-силен трясък. Пропадането удря третия, четвъртия, петия лист и т.н., с покачването на скоростта на падане детонациите следват една след друга с ускорение, което предизвиква усещането за едно непрестанно нарастващо като темпо и сила тремоло на барабан. Падането и тремолото стават все по-бесни, превръщайки се в мощно тътнещ гръм, докато накрая един обемащ всичко, ужасяващ шум не взриви границите на съзнанието.“[29] В рамките на този модел, пряко задължен на парадигматичния за модерността водовъртеж на По, сравнението на Шмит е „омразно“, както би казал Дон Кихот и в прав текст казва Юнгер: „Не мога да се съглася с оценката Ви на Мелвил в сравнение с По. По е и си остава големият майстор, скицирал чертежа и вътрешната математика на опасните светове. С това той излъчва в много посоки – в разглежданата тук например – изхождайки от Маелстрьом“ (JS 127). В писмото си от 17 септември 1941 г. Шмит ще се почувства задължен да оправдае суперлативното изтъкване на Мелвил, усещайки, че е засегнал ключова идентификационна фигура на писателя, от когото очаква да разбере и сподели неговата собствена. „Не се опитвам да наложа мнението си като имащ право и да омаловажа По. Мисля си за Бенито Серено, като символ на ситуацията (Situations-Symbol). Това е абсолютно неизчерпаема тема.“ (JS 129, курсив в оригинала) Без да казва нещо ново спрямо предходната си характеристика на Мелвил, Шмит на практика признава, че темата е дълбоко лична, каквато е и „ситуацията“, символ на която е новелата на Мелвил. След рязката реакция на иначе внимателния и сдържан адресат Шмит ще си вземе урок: при следващото извеждане на дон Бенито на сцената – която вече ще е сцена на съновидението – корабът на капитана заложник ще се окаже насред водовъртежа на По посредством едно онирично сгъстяване, контаминиращо идентификационните фигури на двамата епистоларни партньори. Юнгер със задоволство ще приеме реверанса на Шмит към идентификационната му метафора: „В съня Ви намирам за сполучливо преди всичко съединяването на образните светове на По и Мелвил: та нали По вижда от индивидуалистична перспектива това, което Мелвил вижда от политическа, обществена“ (JS 161). Сполучливостта на съня на Шмит е преди всичко във включването на идентификационната метафора на Юнгер в Карл-Шмитовата игра на маски, чиято перспектива е също толкова и дори по-индивидуалистична от Юнгеровата, доколкото е идиосинкразно обременена от необходимостта и потребността да оправдава една трагическа „голяма грешка“, която по времето на съня на Шмит – пролетта на 1943-та, пост-Сталинград – Юнгер вече може окончателно да се поздрави, че е успял да избегне.

Епистоларната генеза на идентификацията на Шмит с Бенито Серено прекрачва за първи път границата на приватната сфера, превръщайки в публично достояние прочита на новелата като алегория на националсоциалистическия терор (и колаборацията с него), без обаче да бъде разкрито авторството на Карл Шмит, в дневника на френския писател Алфред Фабр-Люс, чийто втори том, публикуван в окупиран Париж, предизвиква арестуването му. Юнгер, който по това време е в Париж, информира Шмит за събитието в писмото си от 24.8.1943 г. „Фабр-Люс публикува преди няколко седмици третия [sic] том на своя дневник, въз основа на който бе арестуван. […] Сред други позовавания на една вечер, прекарана с мен, откривам в него да се цитира Бенито Серено като текст-шифър (Schlüßelschrift), незаменим за запознаването с вътрешния механизъм на тоталитарните държави.“ (JS 166) Индуцираното от Юнгер анонимно обнародване на Карл-Шмитовия прочит на Бенито Серено в окупирана Франция, предизвиква неочаквано бурната реакция на Шмит – неочаквана за читателя, а може би и за самия Юнгер – която е още по-неочаквано позитивна. „Съдбата на Бенито С. почти ужасно (diebisch) ме радва. И подобните на Ф.[абр] Л.[юс] литератори са преносители на заразата, отлични при това, съвършени до насекомност медиатори на необходими осъществявания-на-контакт. Направо не мога да Ви опиша удоволствието си.“ (JS 170) Колоквиалността на епистоларния тон на Шмит достига тук своя връх, използвайки неочаквано разговорното – почти на ръба на жаргонното – наречие diebisch (букв. „крадливо“, „грабливо“, прен. „твърде много“, „ужасно“). Макар да се произнася като „с“, латинският инициал на фамилията на дон Бенито графически съвпада с C-то на Carl, чиято съдба в (окупирана) Франция го изпълва с „почти ужасно“ задоволство. На какво всъщност толкова почти ужасно – почти грабливо – се радва Шмит?

Ако беше съвременник на Фейсбук, не бихме си задавали този въпрос, защото всеки ФБ-статус търси това „вирално“ разпространение и мултипликация. Нима е чистата авторска, литературна суета, абстрахираща се от съдбата на „преносителя“ на вируса, попаднал в затвора заради нещо, което Шмит по-късно ще използва като генерално алиби и индулгенция, протестирайки срещу интернирането си и последвалото остракиране? Свеждането на „преносителя“ на символа Бенито Серено до съвършенството на насекомото, пренасящо зараза – но и до съвършеното насекомо – е неволно многозначително и макабрено във времето на форсираното „окончателно разрешаване“ на „еврейския въпрос“. Неописуемото удоволствие от първата (анонимна) публична изява на маскарада Бенито Серено и стилистичната ексцесност на изразяването на това удоволствие хвърля мътна светлина върху реториката на тъгата на идеалната жертва Шмит-Серено. Прекалена е тази нескривана радост и удоволствие от „съдбата на Бенито С.“ като вирусен щам, довел до задържането в продължение на четири месеца на „литератор“, сведен до насекомо-преносител. Когато самият Шмит бъде интерниран след падането на Третия райх, съдбата на Бенито С. ще бъде вече авторизирано направена публична в изпълнеността си с меланхолията на алибито и индулгенцията на идеалната жертва, големия юрист, „за когото знанието за правото е станало част от съществуването му“. Но не е ли този правист всъщност „литератор“ преносител на зараза, отличен при това, съвършен до насекомност медиатор на необходими осъществявания-на-контакт с опита на терора, колаборационизма и виктимизацията? След като разгледахме как Карл Шмит първо приватно в кореспонденцията с Ернст Юнгер (1941-1945), а после и публично в Ex Captivitate Salus (1950) чете новелата на Мелвил, нека видим сега как Бенито Серено чете Карл Шмит по тайнствения начин, по който съдбата на книгите – fata libellorum – и съдбата на техните читатели образуват едно цяло, както се твърди в текста от юни 1945-а, подписан с Искрено Твой добър приятел Бенито Серено. Като страстен и обсебен читател, Шмит би се съгласил, че (е легитимно) книгите също (да) четат читателя си.

Въпреки че вероятно прочита първия немски превод на новелата на Херман Мелвил Бенито Серено (1855) скоро след публикуването му през 1938 г., нямаме писмени свидетелства за прочита му чак до първото споменаване на произведението в писмото до Юнгер от 25 февруари 1941 г. Доколкото при говоренето за Бенито Серено Шмит винаги настоява на решаващата роля на ситуацията – като съвкупност от неповторимо историческо и екзистенциално случване – която новелата „символизира“, ще изходя от конкретната ситуация в момента на първото писмено свидетелство за прочита на Шмит. В края на февруари 1941-а Третият райх е на прага на две събития, които ще предрешат скоропостижния крах на хилядолетното му царство: нахлуването в СССР, планирано за пролетта[30] (и реализирано със закъснение на 22 юни 1941 г.), и обявяването на война на САЩ след японската атака срещу Пърл Харбър в началото на декември същата година. Изправянето на нацистка Германия в рамките на една година срещу двете свръхсили на ХХ век, чието възшествие е предвидено от любимия на Шмит френски историк и политик Алексис дьо Токвил още през първата половина на ХІХ в., е историческата рамка на ситуацията, която ще „символизира“ новелата на Мелвил в прочита на Шмит. Третоличностният повествовател на Бенито Серено, през чиято перспектива е видян Серено-Шмит, е представител на едната от свръхсилите, на която Германия предстои да обяви война преди края на годината: „капитан Амейса Дилейно от Дъксбъри, Масачузетс, командир на голям тюленоловен кораб и търговец“[31]. Разказвачът е (северо)американец, капитан, командир  на кораб и търговец, въплъщаващ в себе си, от една страна, чистата и абсолютна форма на власт, която един капитан на кораб суверенно (юридически) упражнява в открито море, и, от друга, търговско-меркантилисткия „дух на капитализма“, който САЩ емблематично ще олицетворят като една от свръхсилите на ХХ век. Героят на новелата Серено-Шмит е видян през погледа на този суверенен субект на абсолютната модерна власт от Новия свят и репрезентант на Макс-Веберовия дух на капитализма като преди всичко – и на първо място в повествователната последователност – упадъчно-аристократичен представител на един рушащ се (европейски) свят от вчера в лицето на испанския (креолско-латиноамерикански) капитан и немския (католическо-националсоциалистически) юрист.

Нека първо разгледаме внимателно третоличностният разказвач, който ще въведе ред на „занемарения“ кораб на Бенито Серено и ще установи нов ред в постнацистка Германия, интернирайки и лустрирайки Карл Шмит. Първата характеристика на американския разказвач, представена като негова „черта на характера“ (БС 64), е „изключително добър и доверчив човек“ (БС 63), несклонен да „приписва злонамереност на човека“ (БС 64), т.е. вписваща се в една типично просвещенска – в светло-русоистката разновидност – рамка, добре позната и учудваща първоначално всеки „тъмен“ предмодерен субект. Тази определяща черта на характера на разказвача е положена в една ситуация на „липсата на всяка законност“ (БС 63) и съпроводена от ироничен авторов коментар, скептичен спрямо просвещенско-хуманистичната визия за човека, какъвто – скептичен – е и Шмит. „Като имаме предвид на какво е способен човек, нека оставим на мъдрите да решат дали тази черта на характера предполага освен доброто сърце и по-голяма бързина и точност на умствените възприятия от обикновените.“ (БС 64) Доста бързо читателят започва да се досеща, че капитан Дилейно меко казано не притежава тази по-голяма бързина и точност на умствените перцепции, което вероятно е изпълвало Шмит със задоволство както в нацистка Германия на прага на войната със САЩ, така и по-късно в американските Interrogation Center и Civilian Detention Camp. Американският разказвач няма да „приписва злонамереност на човека“ (пак там) в ситуация на радикално зло (според Шмит) или поне на извънредно положение на бунт в открито море и чак до развръзката на събитията няма да прояви бързина и точност на умствените възприятия (intellectual perception)[32], крайно необходими с оглед на ситуацията. Като имаме предвид извършеното от Шмит между 1933 и 1936 г. също оставяме на мъдрите да решат дали, самостилизирайки се като неразбрана жертва (на обвиняващите го след 1933-а в колаборационизъм и конкретно на американските окупационни власти от есента на 1945-а насетне), Шмит същевременно не се е облагодетелствал в крайна сметка от това неразбиране, „символизирано“ във фигурата на американския капитан разказвач. Можем спокойно да си представим римокатолика и консервативен революционер Шмит да се идентифицира със скептицизма на Мелвил спрямо фундаменталното неразбиране от страна на светло-русоисткото Просвещение на какво е способен човек, идентифицирайки се същевременно и с „жертвата“ на същото това неразбиране.

Доколкото „добрият капитан“ е виртуозен – литературноисторически ранен – пример на „ненадежден разказвач“ (unreliable narrator), неговото неразбиране на ситуацията е ключово при разглеждането на играта на идентификации на Шмит като (невинна) жертва на неразбиране. Изходната липса на опасения от страна на американския капитан разказвач касае преди всичко възможността корабът на Бенито Серено да е пиратски – като такъв (юридически) казус го дефинира в крайна сметка Шмит в Ex Captivitate Salus през лятото на 1946-а: „както Бенито Серено преживя пътуването на пиратския кораб“. През август 1945-а, месец преди да бъде задържан от американците, Шмит ще напише: „Всеки, който бъде заварен на пиратски кораб, се третира като пират, ако не е очевидно, че той се е намирал там като пленник или по някакъв друг начин жертва на пиратите.“[33] Хипотезата „пиратство“, оправдаваща и оневиняваща Серено-Шмит, се появява в самото начало на новелата, за да бъде коментирана и претегляна нееднократно от ненадеждния разказвач чак до момента на разкриването на реалното положение. „Но каквито и опасения да са възникнали при първото забелязване на странника [кораб, б. м., В. С.], биха се изпарили от ума на всеки моряк, като види, че на влизане в пристанището корабът се доближил твърде много до сушата, нещо рисковано поради една подводна скала, която се забелязала до носа му. Това като че ли доказвало, че той е непознат не само на тюленоловния кораб, но и за острова; следователно не бил обикновен пиратски кораб по този океан.“ (БС 64) Ненадеждният разказвач всъщност няма опасения, но дори и да ги имаше първоначално наблюдаваното поведение на кораба на Серено като че ли доказвало, не просто наблюдавайки, но и – следователно – умозаключавайки, че казусът не е пиратски. Ако обратното на допусканото от ненадеждния разказвач е вярно, то тезата на Шмит за пиратство – и невинност на неговите жертви – би трябвало да е вярна. Тук ненадеждният разказвач със своето неразбиране на ситуацията е ключов свидетел на защитата на Шмит-Серено, доказваща като че ли тяхната невинност на жертви – като пленници или по някакъв друг начин жертви – на пиратски действия.

При втората поява на допускането за пиратство двайсетина страници по-късно добродушният ненадежден разказвач вече формулира серия от опасения, кръжащи около възможността да е налице „играене на роля“, „предрешване“ и кражба на идентичност от страна на Бенито Серено, т.е. доста близо до реалното състояние на нещата, без обаче да се допуска принудителност на играенето на роля, на травестията[34] и на фалшивата идентичност (на командир на кораб, който реално не командва). „Този човек сигурно е мошеник. Някой авантюрист от низш произход, предрешен като океански благородник. […] И тази странна церемониалност, която проявяваше […], също не беше неприсъща на човек, който играе роля на по-високопоставен, отколкото е всъщност. Бенито Серено – дон Бенито Серено – звучно име. И то име, по онова време известно с презимето, принадлежащо на корабни агенти и морски капитани, които търгуваха по испанските морета, тъй като принадлежеше на едно от най-предприемчивите и големи търговски семейства из всички тези провинции“ (БС 85, курсив мой, В. С.). Изключително важен с оглед на Шмит момент при тези подозрения на иначе доверчивия американец е мотивът за престъпната или  поне морално осъдителна социална мобилност на нисшестоящия (и нисшепоставен): Карл Шмит цял живот ще бъде конфронтиран с образа за себе си като „католически провинциалист“[35], нелегитимно достигнал социалните върхове в една доминирана от протестантски – и (протестантско)пруски – елити късномонархическа и междувоеннорепубликанска Германия. Узурпирането на чужда, социално по-високопоставена идентичност е особено неприемливо за усъмнилия се американски капитан-търговец, доколкото става дума за присвояване на идентичността на едно от най-предприемчивите и големи търговски семейства – присвояване на идентичност в особено големи размери. „Да поеме пиратско кадетство в морските сделки с такава фамилия, каква по-правдоподобна машинация за млад мошеник с талант и ум?“ (Пак там) Неистинността на подозрението на ненадеждния и иначе наивен повествовател спрямо Серено-Шмит като високонадарен (католически) мошеник – какво по-ефикасно обезоръжаване на една от най-болезнените обиди в живота (и след смъртта) на Карл Шмит? Усъмняването на ненадеждния разказвач в автентичността на поведението, костюма и като цяло идентичността на Серено-Шмит е, от друга страна, съвсем близко до юридически и морално решаващата за Шмит (оневиняваща) хипотеза за пиратство. Остава само да се докаже принудителния характер на неавтентичността.

Следващите три тематизации на пиратството следват вече една след друга на по-малки повествователни интервали, нагнетени в серия от една нарастваща тревожност и отговарящото ѝ все по-лековерно, неоснователно и хазартно отхвърляне на подозрението в един ускоряващ се аргументативен пинг-понг, непосредствен сякаш предшественик на бездънните екзегетически казуистики от утвърждения и негации от Процесът, Замъкът или Бърлогата на Кафка. „Освен това не е ли смешно да се мисли, че един кораб в опасност – кораб, който поради болест е почти лишен от екипаж, чиито обитатели изгарят за вода, – не е ли хиляди пъти смешно за такъв кораб да пиратствува сега? […] Но пък не би ли било възможно и общото окаяно състояние, и особено жаждата да са само престорени? А не би ли било възможно този същият ненамален испански екипаж, уж загинал почти изцяло, в този миг да се крие в трюма?“ (БС 89) Ако при второто изплуване на подозрението за пиратство наивният ненадежден разказвач е най-близо до действителното състояние на нещата, тук нито едно от допусканията не се доближава ни най-малко до реалността: 1) корабът на Бенито Серено наистина е в (мореплавателна) опасност и на практика навигационно неуправляем поради почти избит екипаж, от една страна, и взаимоизключващите се императиви на разбунтувалите се роби, които искат да бъдат откарани в Африка, и капитанът, който протака и печели време в очакване пътят му да се кръстоса с друг кораб, от друга, – но това не изключва възможността корабът да е пиратски (в юридическото разбиране на Шмит за бунта на робите, отвлекли кораба, като акт на пиратство); 2) нито жаждата, предизвикана от колебанията на робите да акостират поради опасност, че може да се натъкнат на (бели) хора, които да помогнат на Бенито Серено, нито занемареното състояние на кораба са „престорени“ – напълно реални са; 3) екипажът реално е почти изцяло избит и труповете са изхвърлени зад борда – в трюма има само един труп на моряк, току-що убит извън полезрението на разказвача по подозрение, че иска незабелязано да съобщи на американския капитан за реалното положение на кораба.

Колкото повече доверчивият разказвач се усъмнява, че корабът може да е пиратски (в смисъла на морското право), толкова повече парадоксално се отдалечава от реалността (на юридически погледнато наличния казус на пиратство). Ненадеждният разказвач се впуска във все по-екзотични допускания както в логическия, така и в буквалния смисъл на думата. „А между малайските пирати не било нещо необичайно […] да подлъгват хора от някой кораб, обявен за морски неприятел, като показват малък състав или празни палуби, под които дебнат сто копия в сто жълти ръце, готови да се забият през рогозките.“ (БС 90) Параноичният дрейф на съмненията може да стъпи и да се обоснове с „малките жълти ръце на дон Бенито“ (срв. БС 77, курсив мой, В. С.), които по-рано са направили впечатление на американския капитан (чиито ръце можем да си представим като големи и червендалести). Редом с фантасмагорията на безбройните жълти ръце на скрити в трюма малайски пирати под командата на малките жълти ръце на фалшивия Серено изневиделица проблясва дълбоката социалноисторическа и епохална истина на робското въстание в Сен Доминик/Хаити: „дали „Сан Доминик“[36] нямаше внезапно като спящ вулкан да развихри сили, скрити сега?“ (БС 90). Това е въпросът – и това вече се е случило, но е скрито под маските на маскарада, симулиращ съхранен традиционен ред и йерархии.

При третото тематизиране на усъмняването в пиратство от тази параноична серия, разположена в композиционната среда на новелата и прекъсната за миг от мълниеносна истина, потъваща веднага в един подчертано сив океан, ненадеждният разказвач окончателно първоличностно се отнася в един абсолютно не на място свят на детски спомени – и на призраци и метафизика. „Какво? Аз ли, Амейса Дилейно – Крайбрежният Джек, както ме наричаха, когато бях момче, – аз, Амейса; същият, който с конопена торбичка в ръка цапах из водата по крайбрежието до училището, направено в стар кораб; аз, малкият Крайбрежен Джек, който ходеше да бере боровинки с братовчеда си Нек и другите; аз да бъда убит от този ужасен испанец тук, на края на света, на борда на пълен с призраци пиратски кораб? Толкова глупаво, че не заслужава да се помисли! Кой би убил Амейса Дилейно? Неговата съвест е чиста. Най-после има някой над нас.“ (БС 100, курсив мой, В. С.) Това изригване на инфантилен нарцисизъм насред една безнадеждно заплетена и смъртоносно рискова ситуация, бомбардираща съзнанието на ненадеждния разказвач с неспирни алармени сигнали, се оттича в призраците на някакъв едновременно призрачен и реално робовладелски летящ холандец, на чийто борд последна гаранция за оцеляване е (протестантски) чистата съвест в нас и някой над нас, чист продукт на изблик на инфантилен нарцисизъм. Тъкмо насред този пароксизъм на отказа да се възприеме реалността и нейния принцип напълно се експлицира лексикално тезата за пиратския кораб – pirate ship (ВС 177) – който до този момент се беше явявал във вариантите на wonted freebooter (BC 64), roving cadetship (BC 163), piratical character (BC 167) и Malay pirates (Ibid.). Слепотата на ненадеждния разказвач в лицето на американския капитан е за Шмит слепотата на победилата нова световна свръхсила, която упорито не иска да разбере, че в Третия райх той, Карл Шмит, се е намирал на пиратски кораб. Но какво да кажем за слепотата след 1933-а? CAECUS DEO PROPIVS – СЛЕПИЯТ Е ПО-БЛИЗО ДО БОГ? И не е ли, на свой ред, следствието за невинността на жертвата на акт на пиратство, произтичащо от тезата за „пиратския кораб“, прекалено – юридически – силно, нарцистично силно?

Вече скочил в лодката на американския капитан – давайки показания през 1947 г., Шмит ще посочи 1936-а като годината на своето „отричане от Дявола“[37] – Амейса Дилейно ще продължи да го подозира, че е неразделна част от пиратския кораб[38]: „като стисна дон Бенито за гърлото, добави: – Този коварен пират крои гибелта ни!“ (БС 125). Скокът на Бенито Серено не само не разкрива пред американския капитан реалното положение, но предизвиква класическо quiproquo, в което жертвата е взета за извършител. И след скока – но „скочил“ ли е наистина Карл Шмит през 1936-а или 1938-а от пиратския кораб на националсоциализма? – доста време му трябва на американеца, който буквално държи в ръцете си и жертвата, и извършителя, за да разпредели субектно-обектно ролите. Изтича цяла страница време, изпълнена със същински квазибалетен екшън, преди ненадеждният повествовател и действащ Капитан Америка да идентифицира деятелното и страдателното начало, жертвата и пиратите. „В този миг през така дълго замъглявания ум на капитан Дилейно блесна лъч на прозрение и освети с неочаквана яснота цялото тайнствено държане на Бенито Серено и всички загадъчни събития през деня, както и цялото пътуване на „Сан Доминик“ […] и като погледна към „Сан Доминик“, сега, когато пердето падна от очите му, видя, че негрите […] са свалили маската си и размахват секири и ками в свиреп пиратски бунт.“ (БС 126-127) Последната дума на закъснялото прозрение на ненадеждния разказвач е „бунт“ – revolt (ВС 203) – макар и пиратски. Тръгвайки към абордаж на „пиратския кораб“, американският капитан ще разчита, на свой ред, на силата на същинската пиратска стихия на първоначалното натрупване на капитала, целяща обратното превръщане на разбунтувалите се роби в стока. „[Т]ой постави начело на групата главния си помощник-капитан – силен физически и решителен човек, който някога бе служил на капер и както шушукали неприятелите му, бил бивш пират. За да насърчи повече моряците си, той им каза, че […] корабът и товарът му […] стрували над десет хиляди дублуна [sic]. Ако го завземат, голяма част ще бъде тяхна. Моряците отговориха с радостни възгласи. […] Целта обаче не беше да се избият или осакатят негрите. Възнамеряваха да ги пленят заедно с кораба.“ (БС 128-129) Помощник-капитанът, който в началото на новелата се проявява чрез „предпазливата съпротива“ (срв. БС 64) спрямо желанието на „добрия капитан“ Дилейно да се качи на непознатия кораб, за да му помогне, сега е an athletic and resolute (ВС 204) главатар на същински пиратски абордаж. Пиратският бунт е последван от пиратско възстановяване на реда и собствеността върху робите. Ако идентифицираме пиратския бунт с националсоциализма (което всъщност прави прочитът на Шмит) и пиратското възстановяване на реда и собствеността с Капитан Америка (което ще твърди Езра Паунд по отношение на влизането на САЩ във Втората световна война), Карл Шмит сякаш не би възразил, доколкото би се оказал идеалната жертва и на двата режима. Нещо от рода на Маркиз дьо Сад, жертва едновременно на Стария режим и на Империята. И отново: не е ли тази виктимизация прекалено съвършена, прекалено идеална?

Американският капитан, през чиято неразбираща перспектива на ненадежден разказвач новелата представя Бенито Серено, перфектно се вписва в „символа на ситуацията“ (Situations-Symbol), търсен от Карл Шмит след краха на националсоциалистическия му ангажимент през 1936-а. Вече интерниран в американския Civilian Detention Camp, през декември 1945-а Шмит ще помоли жена си да му прати Бенито Серено (срв. CSAF 443), затваряйки кръга на един прочит, започнал в кореспонденцията с Юнгер през съдбовната 1941 г., през която Германия ще влезе във война с двете свръхсили на ХХ век. След като представихме „неразбиращия“ Капитан Америка, буквализиран в американския концентрационен лагер, нека сега разгледаме самия символ на жертвата, представяйки си лагерното четене на новелата през зимата на 1945/46-а. „[И]спанският капитан, благороден, резервиран и възмлад в очите на всеки непознат, облечен ексцентрично богато, с още явни следи от безсънни грижи и безпокойство, стоял пасивно настрана, облегнат на главната мачта, и ту поглеждал мрачно и бездушно към възбудените си хора, ту пък отправял злочест поглед към посетителя.“ (БС 68-69) Това първо описание на Бенито Серено през погледа на ненадеждния и неразбиращ разказвач маркира важни черти от образа на идеалната жертва – благородство, резервираност, пасивност – съчетавайки ги с проблясващ детайл, разкриващ за миг маскарадното естество на случващото се: ексцентричното богатство – singular richness (ВС 147) – на облеклото с неговата амбивалентност на знак, едновременно оголващ театралността и мистифициращо забулващ реалността в национално-цивилизационни стереотипи: прагматично-филантропичния американец vs. официално-церемониалния испанец. „Пробивайки си път през тълпата, американецът стигнал до испанеца, уверил го в съчувствието си и му предложил да помогне с каквото може. На което испанецът отговорил засега само с тържествени благодарности съгласно присъщата на националността му официалност“ (БС 69). Признателността на испанеца е не просто тържествена – grave – но и церемониална – ceremonious – като естеството на тази церемониалност в конкретната ситуация е не толкова национално-стереотипно, колкото театрално-маскарадно. Американският капитан следва обаче стереотипната представа за предмодерно-феодалната испанска церемониалност, противопоставяйки ѝ собствената си модерно-буржоазна благотворителна прагматичност: „Капитан Дилейно обаче не губел време в празни комплименти“ (пак там). Тълкуването на маскарадната театралност на ситуацията през национални стереотипи, използващи опозицията предмодерно/модерно, затвърждава неразбирането на положението на Бенито Серено от страна на американския капитан.

Националният стереотип, през който неразбиращият повествовател и американски капитан вижда Серено-Шмит, е конфесионално-религиозно форматиран, предмодерното е преди всичко католическото – състарено, архаизирано, запратено в праисторическото минало от етиката на протестантизма и духа на капитализма. Католическото е килийното, монашеското, меланхолното. „Затворен в тези дъбови стени, прикован към скучен кръг от команди, чиято безусловност го отвращавала, той се движел бавно наоколо като някой ипохондричен абат, понякога спирал внезапно, тръгвал пак, хапел устни, гризел нокти, изчервявал се, пребледнявал, подръпвал си брадата, като проявявал и някои други признаци на разсеяност и унилост.“ (БС 70) Капитанският мостик се превръща в монашеска килия, vita activa на издаващия команди капитан – в taedium vitae на ипохондричен абат, който хапе устни и гризе нокти, капитан Бенито Серено – в романтически феминизирана фигура (въпреки подръпваната брада), която ту се изчервява, ту пребледнява. Отвращението на разпадащия се на тикове и психосоматика испански капитан от vita activa е видяна не просто като негова идиосинкразия, а като цивилизационен модел, в който абдикиращият суверен се оттегля в отшелничество. „Дори официалните доклади, които според моряшките обичаи му се правели в определено време от някой дребен подчинен (бил той белокож [sic], мулат или чернокож), той едва имал търпението да изслуша, без да прояви презрително отвращение. В такива случаи държането му по степен било вероятно немного различно от онова на императорския му съотечественик Карлос V, малко преди този монарх да се оттегли в отшелничество.“ (БС 71) Бенито-Сереновият taedium vitae е презрителното отвращение на цяла една отиваща си култура, обръщаща се на ръба на началото на упадъка си от vita activa към vita contemplativa, от Великите географски открития и Конкистата, изградили първата модерна глобална империя – към anchoritish retirement from the throne (ВС 149) на създателя ѝ, от суверена на Империята, в която слънцето никога не залязва – към анахорета. Бенито Серено като ипохондричен абат е репрезентант на една (католическа) култура, в която суверенът, взимал решения за извънредното положение на първата глобална модерност, става анахорет.[39]

Още преди испанският капитан – и немският юрист – да бъде разчетен в архаизиращия ключ на един католицизъм, олицетворяващ предмодерния свят, така е видян още отдалече, сред изходната за новелата сивота на океана самият кораб, чийто капитан по-късно ще се окаже ипохондричен абат, абдикирал суверен анахорет. „Когато могли вече да го видят поотблизо [sic], корабът се показал ясно върху оловените вълни, покрит тук-таме с разкъсана мъгла, като дрипав кожух, приличал на варосан манастир след буря с гръмотевици, кацнал на някоя сивкава скала всред Пиренеите. Сега обаче не само въображаемата прилика за миг почти подвела капитан Дилейно да си помисли, че пред него стои кораб, пълен с монаси. Надвесени от фалборда, в омарната далечина се виждали скупчени тъмни фигури като с качулки; а през отворените портове на кораба се виждали смътно други движещи се тъмни фигури, като черните калугери, крачещи из манастирите.“ (БС 65) Корабът-манастир е продукт не просто на fanciful resemblance (ВС 143) – въображаема, нереална, произволна, капризна, чудновата, претенциозна, фантазьорска прилика – но и на реалното наличие на тъмни фигури на борда. Корабният интериор с движещите се в него dark figures отдалече реално прилича на манастирски клоатър – cloister – синекдохично даващ името на затвореното вътрешно пространство на манастира, в който медитативно крачат доминикански[40] монаси – Black Friars – чието превръщане с приближаването в „ценен товар […] негри роби“ (срв. БС 65) ще бъде не по-малко нереално, нов продукт на въображаема прилика и оптическа илюзия: тъмните фигури вече са се преобразили в бунт, предхождащ повествованието на новелата, от Black Friars в Black Jacobins[41]. В знаменитата сцена на бръсненето, в която ненадеждният разказвач, макар и да не разбира, все пак ще види, как „черният представлява палачът, а белият – човекът на дръвника“ (БС 109), описанието на капитанската каюта отново препраща към манастирския интериор, обогатен с другия испанско-католически стереотип – Св. Инквизиция. „От едната страна имаше маса с крака във форма на лапи, закрепена на борда; на нея многопрелистван требник и над него – малко, бедно разпятие, закачено на преградката. Под масата между някакви мрачни стари въжета, като куп пояси на беден монах, се виждаха един-два нащърбени ятагана и един окълцан харпун. Имаше и две дълги канапета от бамбукова тръстика с щръкнали ребра, почернели от старост, неудобни наглед като инквизиторски уреди за изтезание, и едно голямо деформирано кресло, снабдено отзад с груба бръснарска стойка на винт, което приличаше на смешна средновековна машина за изтезания.“ (БС 106) Мрачните стари въжета всъщност са меланхолен стар такелаж – melancholy old rigging (ВС 183) – чиято меланхолия на неизползвани вече приспособления директно се свързва с ипохондрията на манастирското семантично поле на испанско-католическото, в което неразбиращият повествовател полага случващото се. В сюрреалистичното съполагане на меланхолния стар такелаж – пояси на беден монах – с нащърбените ятагани – всъщност cutlass (мачете) – има образна логика, доколкото допълнително архаизира и екзотизира интериора по посока на иберийско-средновековното противостоене на кръста и полумесеца в един религиозно конституиран предмодерен свят. Неразбиращият разказвач вижда бръснарското кресло като средновековна машина за изтезания, намирайки я за смешна, докато пред очите му всъщност се разиграва един смъртоносно сериозен модерен театър на жестокостта, инсцениращ травмата на Хаитянската – Сендоминиканска, Сандоминиканска – революция и терор, чието име носи корабът на Бенито Серено.

Архаизиращото и екзотизиращо недоглеждане на модерната – твърде модерната – събитийност на борда на кораба „Сан Доминик“ от страна на американския капитан и неразбиращ разказвач трябва да се чете в контекста на (анти)аболиционистките дебати в навечерието на Американската гражданска война като „символ на ситуацията“ на глобалната гражданска война, предстояща да избухне непосредствено след падането на Третия райх между двете свръхсили на ХХ век. Както Мелвил, така и Шмит поставят въпроса дали „Сан Доминик“ нямаше внезапно като спящ вулкан да развихри сили, скрити сега? – което всъщност вече се е случило, но се разиграва маскарад за пред неразбиращи американски капитани и ненадеждни разказвачи – в навечерието на непосредствено предстоящи граждански войни. И двамата не споделят „безгрижното доверие“ (БС 100) на неразбиращите капитани и разказвачи, ходещи по ръба на кратера на вече събудил се вулкан: безгрижното хуманистично-просвещенско доверие в човека им е дълбоко чуждо. Въпросът обаче, който преди всичко и по-конкретно ни занимаваше тук, е дали може да се вярва – дали в наративната направа на новелата има достатъчни основания да се вярва – в невинността на разбиращия и колабориращ капитан Бенито Серено, „навигатор на негрите“ (БС 137), от една страна, и на разбиращия и колабориращ юрист Карл Шмит, правист на Третия райх от 1933 до 1936-а, от друга. Трябва да се съгласим с тезата на Карл Шмит от зимата на 1945/46 г., формулирана в американския Civilian Detention Camp, че характерното за ситуацията Серено-Шмит съчетание от разбиране и съучастническа безпомощност добре дефинира „положението на интелигенцията“ (ECS 22) както в тоталитарните системи, така и в масовите демокрации, схващани от Шмит – и двете – като разновидности на една „система на масите“. След като Капитан Америка възстановява реда и собствеността върху кораба и робите, разказът превключва от наративния модус на ненадеждност във възможно най-надеждния – юридически – модус на „официалните испански документи“ (БС 131), извадки от криминалното дело „срещу сенегалските негри от кораба „Сан Доминик““ (БС 132), завършило със смъртни присъди за организаторите и главатарите на разбунтувалите се роби. Частта от новелата, представяща разследването на „цялата афера“ пред испанските вицекралски съдилища, представлява ранен литературен пример за типичното за културата на САЩ „инфилтриране“ – по думите на Токвил в Демокрацията в Америка – на „прависткия начин на мислене“ във всекидневния език и в обществото като цяло. „Съдебният език се превръща в известен смисъл във всекидневен език; така че прависткият начин на мислене, родил се в училищата и съдилищата, полека-лека се разпространява отвъд техните стени; той се инфилтрира, така да се каже, в цялото общество, стига до най-нисшите му редици, така че цялото общество в крайна сметка придобива една част от навиците и от наклонностите на магистрата.“ (ДА 469) Новелата на Мелвил използва този „демократизиран“ и масовизиран съдебен език и правистки начин на мислене като наративен похват, рефлектиращ оттеглянето на станалия светогледно и естетически невъзможен надежден повествовател.

Доколкото гарантира невинността на героя отвъд ненадеждността на разказа, прависткият наративен модус в Бенито Серено ще е съществено идентификационно основание за юриста Карл Шмит. Цивилизационните предпоставки на този модус са описани от Токвил[42] – друга идентификационна фигура на Шмит – по начин, който прецизно очертава профила на прависта (Шмит). „Онези, които са подлагали на специално изследване законите, са черпили от тези трудове навици за ред, определено влечение към формите […], които ги правят естествени противници на революционния дух и на безразсъдните страсти на демокрацията.“ (ДА 461) Правистите са „от едно и също семейство“ (срв. ДА 463) с аристократите, какъвто в емфатичен – испански – смисъл е дон Бенито. „Откриваме скрити в дъното на душата на правистите една част от вкусовете и навиците на аристокрацията. И те, подобно на нея, имат инстинктивна склонност към реда, вродена любов към формата; също като нея изпитват силно отвращение към действията на множеството и тайно презират управлението на народа.“ (ДА 461-462) Тези вкусове и навици, в които можем да разпознаем юриста Карл Шмит, сродяващи правистите с аристократите, намират завършен израз в схващането им като „спирачки“ (вж. ДА 467), ключовото за политическата теология на Шмит и за оневиняващото тълкуване на колаборацията му понятие за katechon – Удържащия. В качеството си на свидетел по делото дон Бенито Серено заявява под клетва, положена „пред господа бога и пред кръста“ (БС 132), че „сам предложил да изпълнява заповедите“ на бунтовниците, за да „престанат да вършат такива жестокости“ (БС 134). Към края на показанията си пред съда свидетелят също така твърди, „че от началото до края на бунта е било невъзможно за свидетеля и моряците му да постъпят иначе“ (БС 143). Тук има думата юристът Карл Шмит, който ще заяви в предговора към испанския превод на Ex Captivitate Salus от 1958 г. следното: „Нито по време на автоматичния арест[43], нито по време на този престой в затвора [при задържането му във връзка с Нюрнбергския процес, б. м., В.С.], нито по-късно срещу мен не е повдигнато официално обвинение. Не бе също така изтъкнато никакво подсъдно действие.“ (ECS 96-97) От юридическа гледна точка, каквато новелата използва като повествователен модус, който да „хвърл[и] светлина“ (БС 131) върху предшестващия ненадежден разказ, Бенито Серено и Карл Шмит са невинни. Те са невинни също така и в моралната си самопреценка и съответно ще твърдят, че както „символът“ Серено, така и символизираният Шмит е „не само един невинен човек, но и най-окаяния[т] от всички“ (БС 146), т. е. невинна жертва. Когато обаче ненадеждният и неразбиращ разказвач се пита „дали и дон Бенито не беше в нещо съучастник на черните?“ (БС 98) – could then Don Benito be any way in complicity with the blacks? (ВС 175) – той се намира по-скоро в несигурната ситуация на имплицитния читател на Бенито Серено, а не в надеждната позиция на идеалната жертва и на прависта, прочетен от новелата тъкмо в юридическия модус на свидетелско показание пред съда като навигатор на черните.

3 март 2020, София

 

* Jünger, E. / Schmitt, C. Briefe 1930-1983, 2., erg. u. überarb. Neuausg., hrsg. v. H. Kiesel, Stuttgart: Klett-Cotta, 2012, 193. Датировката е несигурна, тук възприемам реконструкцията на Хелмут Кизел. Fata libellorum (лат.) – съдбата на книгите.

[1] Самият Шмит по-късно ще определя себе си като жертва на „автоматичния арест“, но всъщност е задържан по инициатива на Карл Льовенщайн, мюнхенски адвокат и специалист по конституционно право, legal adviser на американските окупационни власти, който ще настоява Шмит да бъде съден като военнопрестъпник, вж. Mehring, R. Carl Schmitt. Aufstieg und Fall. Eine Biographie, München: C. H. Beck, 2009, 442. Цитирам основополагащата биография на Меринг по-нататък в текста със сиглата CSAF и съответните страници в кръгли скоби.

[2] Schmitt, C. Ex Captivitate Salus. Erfahrungen der Zeit 1945/47, 4., erw. Aufl., Berlin: Duncker & Humblot, 2015. По-нататък цитирам по това издание в текста със сиглата ECS. Преводът на латинската фраза на заглавието – една от многото, любими на юриста и (екскомунициран) римокатолик Шмит – е „Спасение от пленничеството“. Заглавието е псалмодично-изповедно и адресантно съдържа инициалите – C. S. – на името на автора-изпращач: Ex C. S., От К. Ш. Благодаря на Пепа Лунгарова за превода от латински.

[3] Критично-злъчната квалификация „кронюрист (Kronjurist) на Третия райх“ е на Валдемар Гуриян, участник в семинара на Шмит в Бонския университет (1924/26 г.), и е образувана по модела на титлата „кронпринц“, носена от престолонаследника в германоезичните монархии. Срв. CSAF 360, 669 (бел. 5).

[4] При второто си задържане през пролетта на 1947 г. във връзка с Нюрнбергския процес, което продължава близо два месеца и при което е подложен на четири разпита, Шмит директно пита при първия разпит: „В какво качество съм тук? Като обвиняем?“ (CSAF 449).

[5] Визираният поет е близкият до литературно-политическия католицизъм Конрад Вайс (1880-1940), споменат поименно в есето „Два гроба“ (срв. ECS 51-52). Есето завършва със строфа от Вайс, тематизираща както пленничеството, така и отговарянето: „Така смисълът, колкото повече сам се търси,/ От тъмен плен ще изведе душата в света./ Извършѝ това, което трябва, то е винаги/ Вече извършено и ти даваш само отговор“ (ECS 53).

[6] Вж. Moody, A. David Ezra Pound: Poet. A Portrait of the Man and His Work. Vol. III: The Tragic Years, Oxford: OUP, 2015, 116-164. Монументалната тритомна биография на Дейвид Муди представя детайлно 6-месечния арест на Паунд в разположения край Пиза Disciplinary Training Center, концентрационен лагер за американски войници, щатски дисцип за „неподчиняващи се, дезертьори, гангстери, убийци, изнасилвачи, крадци“, където са написани Пизанските кантоси. Паунд прекарва първия месец в клетка от типа на станалите широко известни от кадрите от лагера за задържане на ислямисти в Гуантанамо. Първите десет стиха на Пизанските кантоси са записани в клетката на тоалетна хартия. Паунд е интерниран на 24 май 1945 г. „Повечето от затворниците са били негри и, виждайки ги в претъпканото болнично отделение, той си е представял роботърговски кораб, „както изглежда между палубите“.” – Пак там, с. 135.

[7] В стихотворението Песента на шейсетгодишния (1948), което е псалмодическата кода на Ex Captivitate Salus, Шмит формулира това така: „Ала предпазващо ме обгръщаше словото на поети оракули (sybillinischer Dichter)“ (ECS 93). В писмо до Юнгер от 9.10.1943 г. Шмит свързва стихове на Конрад Вайс – със сигурност един от визираните „сибилински“ поети – с „оракулите“, срв. Jünger, E. / Schmitt, C. Briefe 1930-1983, с. 171.

[8] Шмит е кръстник на втория син на Юнгер Карл Александър, който в чест на кръстника си получава както първото си малко име, така и католическото вероизповедание (сем. Юнгерови са протестанти). Принципно резервираният (вече 100-годишен) Юнгер определя в интервю с Антонио Гноли и Франко Волпи отношенията си с Шмит като връзка на „истински приятели“, срв. Jünger, E. „Die kommenden Titanen“ [1995]. – In: Jünger, E. Gespräche im Weltstaat. Interviews und Dialoge 1929-1997, Stuttgart: Klett-Cotta, 2019, 444.

[9] Шмит цитира по памет. Оригиналният пасаж гласи: „Когато обаче наистина публичната власт иска да бъде вече само публична, когато държавата и религиозното изповедание изтикват вътрешната вяра в частната сфера, тогава душата на народа тръгва по „тайнствения път“, който води навътре. Тогава пораства противосилата на мълчанието и тишината.“ – Schmitt, C. Der Leviathan in der Staatslehre des Thomas Hobbes. Sinn und Fehlschlag eines politischen Symbols [1938], 6. Aufl., 2018, Stuttgart: Klett-Cotta, 94.

[10] Мемоарната книга на Достоевски е синхронна с новелата на Мелвил и представя конфронтацията на интелигента-дворянин с „народа“ – „Изобщо това беше времето на моето първо сблъскване с народа“ – аналогична на „положението на интелигенцията в една система на масите“, през което Шмит чете Бенито Серено. – Достоевский, Ф. М. Записки из Мертвого дома [1860/62]. В: Достоевский, Ф. М. Собрание сочинений в двенадцати томах, т. 3, Москва: Издательство „Правда“, 1982, с. 83. От екзистенциално-политическа гледна точка Достоевски от Записки от Мъртвия дом насетне е типичен „апокалиптик на контрареволюцията“ – определението на Якоб Таубес за Шмит – чийто обрат от просвещенско-революционни нагласи към „консервативно-революционни“ се случва именно в рамките на четиригодишното заточение в Сибир, описано в мемоарната му книга. Вж. Taubes, J. „Carl Schmitt – ein Apokalyptiker der Gegenrevolution“. – In: Taubes, J. Ad Carl Schmitt. Gegenstrebige Fügung, Berlin: Merve Verlag, 1987, 7-31.

[11] Шмит най-вероятно не е бил посветен в плановете на съпротивата: „познавали са и са се бояли от неговата непредпазливост и склонност към „смели“ приказки“. – Kiesel, H. „Nachwort des Herausgebers“. In: Jünger, E. / Schmitt, C. Briefe 1930-1983, 866.

[12] Tielke, M. Der stille Bürgerkrieg. Ernst Jünger und Carl Schmitt im Dritten Reich, Berlin: Landt Verlag, 2007, 98. Цитирам есето на Тилке по-нататък в текста със сиглата SB. Ланд Ферлаг е издателство, в което излизат и откровено крайнодесни публикации. Книгата на Тилке обаче не спада към тях. Концепцията на Карл Шмит за взривяващото модерната държава „вътрешно пространство“ на буржоазната субектност е брилянтно онагледена исторически от неговия ученик Райнхарт Козелек в предисторията на Френската революция, вж. Koselleck, R. Kritik und Krise. Eine Studie zur Pathogenese der rgerlichen Welt [1959], Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1997. По-нататък в тази книга ще се спра отделно на кореспонденцията между Шмит и Козелек, хвърляща светлина върху вътрешната история на Критика и криза и основанията на Козелековото тълкуване на Френската революция.

[13] Срв. Kiesel, H. Ernst nger. Die Biographie, München: Pantheon Verlag, 2009, 417. Юнгер буквално и неиронично е посъветвал Шмит „да работи при тъстовете си в Сърбия върху едно фундаментално държавно право“.

[14] Вж. представянето на кафявия терор в собствените редици в Залезът на боговете (1969) на Лукино Висконти, от една страна, и в монографията на Курт Госвайлер Аферата Рьом (1983), от друга, на които ще се спра отделно по-нататък в книгата.

[15] Jünger, E. „Im Konflikt mit den Nazis“ [1992]. – In: Jünger, E. Gespräche im Weltstaat. Interviews und Dialoge 1929-1997, 372.

[16] Цит. по Kiesel, H. Ernst nger. Die Biographie, с. 421.

[17] Вж. писмото на Валтер Бенямин до Карл Шмит от края на 1930 г. в: Taubes, J. „Carl Schmitt – ein Apokalyptiker der Gegenrevolution“, с. 27.

[18] Срв. Kiesel, H. Ernst nger. Die Biographie, с. 535.

[19] Цветовата символика на черните униформи на СС, съдържаща се в името на вестника Das Schwarze Korps („Черният корпус“), ще бъде използвана от противниците на режима (и вътрешноапаратната опозиция) като шифър, разграничаващ своите („белите“) от враговете („черните“). Това превръща иронично негрите от новелата на Мелвил – в прочита на Шмит – в закодирани фигури на националсоциалистите и по-конкретно на есесовците.

[20] В кампанията срещу Шмит на официоза на СС Дас Шварце Корпс той ще бъде представен като „представител на една етатистка или дори „държавноабсолютистка“ позиция, противостояща критично или дори враждебно на националсоциалистическото движение, което иска изцяло да проникне или да разтвори и поеме в себе си държавата“ – Kiesel, H. „Nachwort des Herausgebers“, с. 864.

[21] Шмит ще нарече по-късно текстовете от Ex Captivitate Salus „поредица от писма“, чиито копия реално разпраща по пощата на приятели, срв. CSAF 446.

[22] Използвана е квазиетимологична фигура и игра на думи, съполагаща „баснословността“ (Fabel-hafte) и „съдбовността“ (Fatum-hafte) на съновидната ситуация.

[23] Многозначителното име на кораба, чийто капитан е Бенито Серено, ще коментирам по-нататък.

[24] Jünger, E. / Schmitt, C. Briefe 1930-1983, 2., erg. u. überarb. Neuausg., hrsg. v. H. Kiesel, Stuttgart: Klett-Cotta, 2012, 159 (курсив в оригинала). Цитирам кореспонденцията между Юнгер и Шмит по това издание по-нататък в текста със сиглата JS.

[25] Срв. Сабоурин, Вл. „Спускане в Маелстрьом при Адорно и Юнгер“. – В: сп. Нова социална поезия, бр. 21 (март), 20.03.2020.

[26] Срв. Срв. Kiesel, H. Ernst nger. Die Biographie, с. 333.

[27] Kiesel, H. „Nachwort des Herausgebers“, с. 857.

[28] Пак там, с. 876.

[29] Jünger, E. Das abenteuerliche Herz. Erste Fassung: Aufzeichnungen bei Tag und Nacht [1929], Stuttgart: Klett-Cotta, 2013, 9-10.

[30] Преди да обяви изпращането на екземпляр на немския превод на Бенито Серено, Шмит лапидарно-многозначително съобщава на Юнгер, който е в Париж, вътрешноберлинската информация за очакваната война срещу Русия: „Всичко живо очаква средата на март“ (вж. JS 114).

[31] Мелвил, Х. „Бенито Серено“ [1855]. – В: Мелвил, Х.[ърман] Съчинения в пет тома, т. 5, Варна: Книгоиздателство „Георги Бакалов“, 1984, с. 63. Преводът на Бенито Серено от английски е на Надя Сотирова. Цитирам българския превод на новелата по това издание по-нататък в текста със сиглата БС. В Демокрацията в Америка (1835/40), описваща времето непосредствено преди създаването на Бенито Серено, Токвил – една от идентификационните фигури на Шмит – определя американците като „търговски народ“, вж. Токвил, А. дьо Америка и американците / Кюстин, А. дьо Русия и русите, София: „Изток-Запад“, 2004, с. 402. В края на февруари 1944 г. Шмит ще чете заедно с Юнгер, който му гостува в Берлин, втори том на Демокрацията в Америка (срв. JS 608). Там откриваме точна дефиниция на националсоциалистическата диктатура: „Няма нищо по-непреодолимо от тираничната власт, която командва от името на народа, понеже, бидейки облечена с моралната власт, която принадлежи на волята на мнозинството, тя действа едновременно с това с онази решимост, бързина и упоритост, която би притежавал единственият властелин.“ – Пак там, с. 411. Цитирам Демокрацията в Америка по-нататък в текста със сиглата ДА.

[32] Melville, H. „Benito Cereno“ [1855]. In: Melville, H. Billy Budd and Other Tales, New York: Signet Classic, 1961, 142. Сверявам българския превод по това издание, отбелязвайки страниците по-нататък в текста със сиглата BC.

[33] Schmitt, C. Das internationalrechtliche Verbrechen des Angriffskrieges und der Grundsatz „Nullum crimen, nulla poena sine lege [1945], hrsg. v. H. Quaritsch, Berlin: Duncker & Humblot, 1994, 63.

[34] От заключителния разговор на капитан Дилейно с (екс)капитан Бенито Серено, с който завършва новелата, читателят научава, че „[о]блеклото, така изискано и богато, което носеше в деня, чиито събития се разказаха, той не бил облякъл доброволно“ (БС 147).

[35] Квалификацията, която на немски звучи още по-обидно – katholischer Provinzler – е на издателя Ернст Клет, формулирана в писмо до Ернст Юнгер (чийто издател е Клет) от 1994 г., т.е. десет години след смъртта на Шмит. Малка утеха е, че „католическият провинциалист“ е „високонадарен“, срв. Kiesel, H. „Nachwort des Herausgebers“, с. 880.

[36] Името на кораба на Бенито Серено контаминира френската колония Сен Доминик, където избухва първото въстание на роби в модерната история (и единственото успешно въстание на роби в историята на човечеството) с испанската съставка San („Свети“). Ще разгледам отделно мотива за Хаитянската революция, определящ за избора на името на кораба в Бенито Серено, по-нататък в книгата при съпоставката на Левиатанът в учението за държавата на Томас Хобс. Смисъл и несполука на един политически символ (1938) на Карл Шмит и Черните якобинци. Тусен Лувертюр и революцията в Санто Доминго (1938) на тринидатския троцкист Сирил Л. Р. Джеймс.

[37] „Кога се отрекохте от Дявола?“ – пита директно Кемпнер по време на разпита. Шмит лапидарно отговаря: „1936.“ (CSAF). Робърт (Роберт) Кемпнер е заместник главен прокурор в Нюрнбергския процес, разпитвал Шмит при второто му задържане през пролетта на 1947 г.

[38] „Пиратски според едно древно схващане е винаги корабът като цяло“ – Schmitt, C. Das internationalrechtliche Verbrechen des Angriffskrieges und der Grundsatz „Nullum crimen, nulla poena sine lege, с. 63. В конкретния случай на Бенито Серено и Карл Шмит това означава, че до доказване на противното те са неразделна част от пиратския кораб: неразделна част от бунта на робите и националсоциалистическата революция.

[39] Бенито Серено ще извърви онтогенетично абсолютно същия път, стъпвайки във филогенетичните стъпки на Карлос V: „Той каза, че […] когато най-после бъде освободен от съда, няма да се завърне у дома си в Чили, но ще отиде в манастира на планината Агониа“ (БС 145).

[40] Още преди да се превърнат в черни якобинци, черните доминиканци крият в името си въстанието на робите в Сен Доминик (Санто Доминго/Хаити).

[41] Вж. James, C. R. L. The Black Jacobins. Toussaint L’Ouverture and the San Domingo Revolution [1938], New York: Vintage Books, 1989. Ще се спра подробно на това изследване по-нататък в книгата.

[42] Тома Пикети отбелязва в Капитал и идеология (2019), че Токвил изпъква във френските дебати около премахването на робството през 30-те години на ХІХ в. с изобретателните си предложения за обезщетяване на робовладелците като задължително предусловие за освобождаването на робите: неговото „перфектно разрешение“ на аболиционисткия казус предвижда обезщетението да бъде поето на равни части от държавата (данъкоплатците) и самите роби, които да изплатят своята половина на бившите си господари с полагане на безвъзмезден труд за период от 10 години – вж. Pikkety, Th. Kapital und Ideologie, München: Beck, 2020, 273-274 и 287-288.

[43] Вече обърнахме внимание в началото на тази глава, че Шмит всъщност не е задържан в рамките на „автоматичния арест“, а единствено по същото време във вълната от арести в американската окупационна зона, довела до интернирането на около 200 000 души, с които Шмит държи да се идентифицира като жертва на „масови интернирания“, „оклеветяване“ (ECS 96) и „модерни методи на криминализиране“ (ECS 97). Въпросът е дали и тази идентификация не е маска и алиби на индивидуалната колаборация, скриваща се зад контраобвинението в „криминализирането на цял един народ“ (ECS 96).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (3)

Ния Якимова, Скали 1, 2018 г., 180/86 см, акрилна боя, хартия

 

Екзотичните истории за бягства

Променят се историческите форми на емиграцията и затова бягствата могат да се опишат доста изчерпателно в рамките на историческите социално-политически условия, но освен тази подредба има една безкрайна история на дребни случайни истории. Такъв архив за неочаквани събития навярно има всеки един от емигрантите. Част от своя архив споделя и Иван Гаджев, чиято „История“ снабдява с много факти, но и с една солидна историческа основа за разбирането на водещите тенденции тъкмо в светлината на трайните морални ценности. Ще разкажем някои от тези истории за бягствата, защото те събират полюсите на изключителното зрелищно с изключително баналното.

След бягството в Гърция Иван Гаджев е настанен в лагера в Лаврион, където попаднал на един „добродушен петричанин“, който се озовал зад граница с магаренцето си. Бил с група, която чистела покрай граничната бразда и неусетно минал на гръцка територия. След като престоял в лагера месец-два, успял да говори със семейството, домъчняло му и се върнал.

Колкото случайно е минал границата петричанинът, толкова героично е било бягството на един румънец, когото срещнал в затвора в Белград Иван Банковски: румънецът преплувал Дунав и пристигнал в югославските лагери по бански гащета и фланелка. Друг необикновен случай пак с румънци: цял автобус румънци се стоварват в бежанския лагер в романа „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ от Илия Троянов – запалянковци, пристигнали в Италия за мач на отбора си. Набързо се спогодили с шофьора на автобуса си за отменянето на обратния курс.

Други бягства стават – да не повярваш! – с висше покровителство: високопоставен служител помогнал на свой роднина, осигурил му камион да си пренесе вещите до границата с Югославия, където го чакали да помагат тамошните служби. От Цариброд беглецът бил съпроводен чак до Белград, където се настанил в луксозен хотел. Тук обаче нарушил договорката за мълчание, защото в хотела се срещнал с американски журналист. Веднага секретните служби на Югославия, прословутото УДБ, го изважда от хотела и го връща в лагера за бежанци в Ниш.

Радослав Косовски напуска България с влак и билет за Полша, където е живял и работил две години, но след развод се прибира в родината си. Поискал да се върне във Варшава под предлог, че трябва да досъбере и пренесе багажа си. Неговото бягство е добре планирано и протича съвсем гладко. Спира в Белград и купува билет за самолета за Мюнхен с по-късна дата, след което пътува до Варшава. На връщане отново спира в Белград и това е денят за полета му до Мюнхен. При регистрирането чиновникът го пита за визата и получава обяснението, че брат му ще го чака на летището в германския град и всички проблеми веднага ще бъдат уредени. Пускат го без виза и не толкова заради скалъпеното обяснение (а брат му чисто и просто си е у дома в България), колкото защото анулирането на билета би означавало загуба на валута за югославските авиолинии. Така Радослав се озовава в Мюнхен и през 1971 г. получава политическо убежище. По-късно през 1973 г. там пристига и брат му Веселин. Спортист, при това в националния отбор по вдигане на тежести, по-късно той преминава границата заедно със свой приятел при връх Ком. Особено драматично е пресичането на границата между Австрия и Германия, когато двамата бегълци без документи трябва да скочат във вагона, след като от него е слязла граничната проверка, секунда преди тръгването на композицията. Тъй или инак, Веселин се установява в Германия, но за най-изгодно намира да живее и работи в Западен Берлин. И по някаква странна своя логика често отскача до Източен Берлин – защото имало евтини кръчми, – дори си хваща приятелка, а вече без всякаква логика прави демонстрации пред българското представителство на „Балкантурист“ в Западен Берлин. Задържан е, когато отново отива в Източен Берлин, и се озовава обратно зад границата. Наложените административни наказания пък са повод за Радослав Косовски да алармира световни правозащитни организации. Това е един от поводите в чуждестранния печат да се заговори за нарушаване на права на български граждани, третирани от соцзаконодателството. Друг такъв повод, предизвикал ангажимента на авторитетни интелектуалци, е забраната, наложена върху излизането от страната за майката на Димитър Бочев, за да се лекува.

Странни са тези истории за разделени семейства. Не можем да ги съдим нито според неизбежнотоидеологическо разделение, нито според привързаността към близките. Една непоносима история за разцепването между най-близките разказва Стефан Груев, самият той блестящ космополит, успешен журналист в Ню Йорк. След години емиграция става възможно майка му и брат му да му гостуват. След неколкократни пътувания, включително и след възползване от напредналата американска медицина, майка му остава, докато брат му „избира“ да се завърне. Тук започва непоносимото, не защото с нещо се различава от стереотипа за разделението на два „лагера“ и на два свята, а защото така буквално вкаменява това разделение и защото не допуска никаква свобода на избора: докато Стефан прелита от светско парти на зимен курорт и тенис корт, брат му живее в родната българска провинция, в Генерал-Тошево, затворен в стаичката си, и обхванат от все по-непрогледна депресия, полудява бавно. Завръщането му е било избор на изличаването.

Непоносими са и другите истории за завръщане. Обратно искат да върнат извършителите на едно въздушно пиратство. През лятото на 1975 г. Георги Гагов отклонява самолет от линията София-Варна и го заставя да кацне принудително в Солун. За зла слука, тъкмо тогава предстои посещение на гръцкия премиер в София и за да не се нагнетяват страстите и усложняват междудържавните отношения, гръцките власти отказват да дадат убежище. За да не бъде върнат насила, беглецът се хвърля от третия етаж на атинския затвор и се самоубива. Това е повод за Димитър Бочев да се обърне с писмо към гръцкия министър-председател по това време КонстантиносКараманлис, самият той дългогодишен изгнаник в Париж през предходното десетилетие.

Опит за бягство по въздуха има още през юни 1948 г., когато групата на Станимир Михалакев отвлича самолет от линията Бургас-София. Има престрелка с екипажа, радистът е убит, а трима – ранени. Самолетът е отклонен и каца на летище в Турция.

Драгомир Загорски разказва за плановете за бягства на свои връстници: „Иван излепваше стара гумена лодка, с която планираше да бяга по море през Бургас за Турция. Руми изучаваше конструкцията на балон с топъл въздух и описваше с патос сензацията, която ще предизвика на Запад след кацането му в Гърция“.

По вода, но не с лодка, а с плуване преминава на италианска територия Иван Бързаков през 1976 г. Неуспешен е първият му опит от началото на 1960-те години – времето на разказа „Родина“ на Борис Априлов – да премине границата с плуване, като тръгне от Царево (тогава Мичурин). След това завършва английска филология, работи като преводач и през 1976 г. на връщане от Полша слиза в Югославия. Тъкмо на 9 септември – датата за честване за новия режим в родината му, и то когато над морето се разразява буря, той се добира до Триест.

С кораб да се прехвърлят на Запад замислят героите в романа „Убийство в стил рококо“ от Румяна Узунова – Симеон Илиев и Пиер старши, роден „под необвързващото име Петър Петров“. След като оставят всичките си авоари, скътани за емигриране, на бургаските келнери, двамата се озовават в трюма на холандския кораб „Екселсиор“ – за свой късмет и още повече за късмет на капитана му, понеже е останал без каквито и да е налични средства, изоставен и от екипажа си. Няма и желаещи да постъпят на кораба освен тези двамата:

 В последен пристъп на самообладание капитанът изкомандва помощник-капитана да намери поне двама, все едно куци или сакати моряци, та белким се доберат до дома. Затова така охотно бе приета молбата на нашите познати. А те си мислеха, че със своята сърцераздирателна история, разказана предимно с пръсти, са трогнали сърцето на червенобрадия помощник-капитан. Тойвсъщност не беше помощник-капитан, беше редови матрос, но с всяко следващо бягство го произвеждаха в по-горен чин. Произвеждаха го толкова начесто, че той нямаше нито възможност, нито желание да сменя отличителните знаци на униформата си. Пък и нямаше смисъл, защото заплатата му остана същата, сиреч – никаква.

Още в часа, в който напуснаха акваторията на Народна република България, върху Пиер като вълна от девет бала се стовари толкова работа, колкото през целия си досегашен живот не беше извършил. Той беше и готвач, и юнга, и мичман, и боцман, и всичко, което бе останало от разбягалия се екипаж на кораба „Екселсиор“. Горчиви сълзи ронеше невъзвръщенецът, проклинаше още по-горчивата си съдба и всичко това в движение, защото не му оставаше минутка свободно време да поприседне. Разбира се, още на второто пристанище (на първото зловещите холандци се изхитриха да го вържат) Пешо избяга, като задигна от капитана остатъците от холандската валута и по този начин заздрави семейството му – последният се видя принуден чрез радиомолба за пари да уведоми жена си, че се връща.

По море е стигнал до Лондон героят Тоти от романа „Междинно кацане“ на Димитър Бочев: като готвач на търговски кораб той има възможност да излезе вън от границите на социалистическата си родина. Скача в морето, когато преминават покрай Гибралтар, и преплува до британска територия.

За такова въображаемо бягство с чужд кораб мечтае юношата, герой в повестта „Далечно плаване“ на Борис Априлов от 1988 г., макар хронологически да е посветена на по-ранните златни години непосредствено преди Втората световна война. Романтиката на далечните пътешествия витае и в разказа „Родина“, за който вече стана дума, но сюжетът за бягството вече се отнася за по-късно време, това на социалистическия режим. Двама герои се канят да преплуват нощем границата. Спират в пещера на 10 километра от границата, където трябва да прекарат седем часа до падането на вечерния мрак, когато ще тръгнат. Предстои им да плуват най-малко пет часа. Снабдени са с неопренови водолазни костюми, маски, шнорхели и плавници, и пуловери: „Има хора, които са избягали и с лодки. Нашето е по-лесно. Граничните дори не допущат, че някой ще се реши да минава границата с плуване“. Този закътан залив, където двамата бегълци чакат да се мръкне и който наричат „най-дивото място в България“, всъщност се оказва кръстопът на най-различни хора и ако има сюжет на разказа, той е в кръстосването на тези случайни появи, всички те потопени в абстрактния сюжет и символиката на морския следобед, „когато всичко се избистря“. Минава и един старец овчар и сяда на брега. Наблюдават го от здрача на своята пещера и са поразени от „някакво чудно благородство“ на неговите движения.

Епизодите от разказа „Родина“ могат да се подредят и в друг сюжет, останал латентен и развит по-късно в романа „Хавайските острови“ (1997), където е дадена същата ситуация и герои, но в други отношения. Докато в разказа старият овчар сякаш е извън сюжета и фигурата му е част от следобедното спокойствие, в романа е активна фигура и издава скривалището на готвещия се за бягство младеж.Издайничеството е латентен сюжет, загатнат и в разказа. Дебелите му вежди засенчват погледа, но той ги е съзрял и услужливо е съобщил на граничните власти.

В романа от 1997-ма пределно ясно са изложени и мотивите за бягството: героят е преследван от новата власт заради членството си в „държавна полувоенна организация“. Даден е по-разгърнат портрет на този овчар, който вижда бягството на Гмуреца: „петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т. Г. Влайков и Елин Пелин“. Той извършва същите действия като героя от разказа, но те изглеждат просташко смешни:

Запретна дочения панталон. Чак тогава се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му вече беше влязъл в морето.

Микросюжетът за бягството в романа завършва с гневния изблик на героя срещу сухопътното тъпоглавие и предателство. Срещата има и продължение след години. В някаква удължена до невъзможна фантасмагория хронология беглецът, възвърнал си семейното положение след падането на режима и с шика на морски гларус, влиза отново в къщата в Царево на вкопчения в скуката на земята и страха издайник, който междувременно се е превърнал от овчар в добре печелещ хазаин в морския курорт. Издайникъте изправен на очна ставка с беглеца, когато сядат на една трапеза, но предаденият беглец не му отправя обвинения, напротив, разговаря с него и се надсмива на самодоволното му благополучие

За такива бягства по море – с лодка или с плуване – намеква и повестта „Факторът Х“ от Атанас Славов (1965). Сюжетът е изцяло в сферата на т.нар. „научна фантастика“, но се разиграва тъкмо в граничния район на Черноморец, на въображаемите нос Амфорите и Сухия остров. Първата среща на човека с извънземния разум „става“ оттатък устието на Велека на островче срещу пограничната Резовска река, и то за зла слука човешкият род е представен от двама рибари контрабандисти и бракониери, та тъкмо тях започва да имитира и плазменият инопланетянин, след като се въплъщава в човешко същество. И двамата били добре познати за граничната охрана нарушители.

За да няма рискове от преплуване, морската администрация заставяла всички съдове да се прибират вечер по кейовете и да нощуват закотвени. В повестта „Плаваща мансарда“ (1988) Борис Априлов разказва за злополучен епизод навярно от собствения си опит как пристигналата по тъмно яхтичка алармирала граничната охрана и на созополското пристанище ги посрещат „въоръжени моряци и войници от граничните войски“ със заслепяващата светлина от два мощни прожектора.

Бягството по вода има още едно митично измерение – то е като мистично завръщане назад към библейските първозданни времена, отпреди сътворението. Ето така, между фактологически разказ и видение, го разказва Димитър Бочев в романа „Генезис ІІ“. Ще предадем целия епизод:

По същия достоверен начин историята се разписа и върху корема на Бойко. Той отказа да полудява с мен по медицинските библиотеки и реши да премине оттатък като нормален човек – под вода. Докато аз овладявах една след друга психиатричните диагнози, докато една след друга ме овладяваха и те, Бойко се учеше да плува под вода. Той бе на мнение, че е по-добре да пристигне на Запад мокър, отколкото като умопобъркан. От късна пролет до ранна есен тренираше с плавници, маска и шнорхел на Южното Черноморие. Отказа цигарите, отказа виното, изхвърли жените от младия си живот и премина на чикии, от които му се виеше свят, но чрез които си стана съвсем себедостатъчен. Заживя като отшелник, но не в името на Бога, науката или изкуството, а на път към Запада. И дори не към Запада, а навън – там, където детството не започва с пионерска организация и не завършва със съюзно членство. И от приятелите се отлъчи Бойко. Едно, че приятелските чувства само ще му тежат в дългия път и друго, че зад честната усмивка на всеки приятел дебне доносът на един потенциален предател. Така Бойко заживя като истинско земноводно: от сушата – във водата и от водата – на сушата. И сутрин, и денем, и вечер,и нощем. „Само пет-шест километра ми трябват“ – пресмяташе наум Бойко и плуваше всеки ден по десетина – все на метър под водната повърхност. Когато всички приятели му отмиляха до един, когато се научи да държи равномерно еднометровата дистанция на цели километри, а венците му заякнаха и престанаха да кървят от коравата гума на шнорхела, Бойко си пое за последен път роден въздух и скочи в топлите води на Марица. Тази наша и чужда река,която съединява и разединява с водите и бреговете си три страни, стана новото местожителство на Бойко. От водата се е зародил животът, на водата го връщаше Бойко обратно. Само Вечната книга беше на друго мнение, но Бойко не ѝ вярваше. „Ако бях като първия човек от кал, досега да съм се разтворил като захар, цял да съм се стопил във водата“ – мислеше си окрилен той и се носеше по течението: точно по средата на реката – еднакво отдалечен и от левия, и от десния бряг, и до левия, и до десния еднакво приближен – и точно на метър под повърхността ѝ. Мътните води на Марица го криеха предано от работещите в крайречните блокове кооператори, от накацалите по двата бряга въдичари, от бдителните погледи на пионерчетата от кръжока „Млад граничар“. Само връхчето на шнорхела му се подаваше едва-едва над водата. Тази тръбичка от суров каучук бе единствената му връзка с надводния свят. По-добре и нея да я нямаше, но по нея вдишваше и издишваше живота под водата. Право срещу еволюцията плуваше Бойко, надолу, обратно по вече изкачената с толкова мъчителни усилия от материята биологическа стълба. Докато еволюцията последователно водеше от водното през земноводното към земното, Бойко тръгна в обратната посока, превърна се от земно в земноводно. Ако беше го видял Дарвин, щеше да се самоубие,ако другарката Йоцова го беше усетила, щеше начаса да го препарира в мензурата за нуждите на учебния процес. Но необезпокояван от тезите на Дарвин и недокоснат от формалина на другарката Йоцова, Бойко съвсем, съвсем във водно се превърна, цял исторически метър под водата се потопи и му беше добре – само върхът на шнорхела издаваше земния му произход. Нямаше ги под водата хорските гадости, и постовете на граничната охрана никакви ги нямаше. Не че тази сбъркана международна река щеше да го пренесе в един свободен и щастлив свят – такива детинщини и през ум не му минаваха. Не към свободата и щастието бягаше той, а само от онова, което е, без да знае и без да иска да знае накъде.

Сигурно някаква неосъзната потребност отново да се върне на твърдата земя, да се изправи от четири на два крака, отново да се превърне от амфибия в корона на Божието творение ще да го е сполетяла надолу по течението. Той вече усещал близостта на границата – само да протегне ръка и ще загребе пръст от граничната бразда, когато изведнъж коремът му докоснал дъното. Сякаш острие на нож го прорязало за миг от гърдите до чатала. Марица съхнела и чезнела под огъня на лятното слънце, ставала все по-широка, все по-разлята, все по-плитка, все по-малко река и все повече земя. Само не сега, Господи – мигновение преди целта, преди еволюцията да се върне към познатите си сигурни форми, преди Божието да възтържествува! „Аз още, кажи-речи, цял метър вода имам над гърба си – вода закрилница, непроницаема и неподкупна“ – тешал се Бойко, но дъното на реката отново драснало изпънатото му тяло – сякаш поздрав от напусната земя му изпращало. После всичко станало много бързо: Бойко заседнал в плитчините пред очите на последния граничен пост, само стотина метра преди демаркационната линия. Водите на Марица се изцедили до капка, до капка потънали в пукнатините на майката земя и оставили Бойко наповърхността. А така искал и той да потъне с еволюционните си спътници, чак до земните недра да се спусне с придружилите го чехълчета, амеби и мекотели. Но еволюционният процес върнал обратно на сушата попадналия по погрешка във водата човешки организъм. Като видели гърба му да се белее над мътните води, граничарите го помислили за удавник. „Чакай да проверим“ – рекъл един от тях и го изтресъл с приклада на автомата си по плешката. Тялото на Бойко не се огънало под удара – просто нямало къде повече да потъне. Кожата на гърба му се сцепила и от цепката бликнала като неочаквано подводно изворче жива кръв. Бойко чул как късо изщракали пълнителите и се изправил сантиметър по сантиметър от четири на два крака. Целият бил в тиня – като че ли Господ-Бог току-що направил отново от кал първия човек и го поднесъл като на длан на вече построената и обзаведена с вода и суша, с държави и държавни граници цивилизация. И лицето, и гърдите, и коремът, и крайниците на Бойко били изподрани от камъните и коренищата на речното дъно, по което, плътно прилепен, пропълзял последните двайсетина метрана подводния си живот, преди надводният да го грабне от речното корито и да го изтърбуши на сушата: „Хайде, време ти е – седмият ден изтече, деветият месец настана, всемирният потоп оттегли вълните си обратно в земята“.

Кои ли бягства са по-невероятни: литературно пресъздадените или онези, които са се случили реално, като преплуването на 11 км в бурното море от Бързаков на 9 септември 1976-а?

Цял набор възможни бягства изброяват като проекти приятелите на Буди Будев според едноименния роман на Цветан Стоянов. Решават накрая възможно най-баналното и най-изпитано средство: пешком да минат границата. Ето обсъждането:

  • И все пак доста хора избягаха – каза Буди. – Може би ще трябва да подирим канал да ни преведе?
  • Не, никакъв канал! – подскочи Мирон. – Между каналите е пълно с провокатори! Сами да измислим някакъв план! – и както седяха, те почнаха да измислят планове. Емил предложи да отидат на море и оттам да избягат с лодка, но се оказа, че никой от тях не знае да гребе, а и Мирон каза, че морската граница също се охранявала добре. На Буди му дойде наум друг интересен план – да пригодят обуща с оловни подметки, да отидат до Свиленград и да избягат по дъното на Марица, като дишат през тръстикови пръчки, които едва се показват отгоре. Но Мирон каза, че макар и планът да е интересен, нищо нямало да излезе, защото дъното на Марица било цялото в тиня, щели да затънат с обущата и да не могат да се измъкнат. Обсъждаха и други планове, спомняха си успешни бягства – смелчаци се бяха прехвърляли през границата в багажници на автомобили, в хладилни вагони, в животински вагони, в детски колички, в клетки, в ковчези, в куфари – но при тези случаи винаги имаше външни хора, които да им помагат, а те не познаваха такивахора.
  • Дали не би могло да си направим един балон? – предлагаше Мирон. – Ще го ушием от гумиран плат, ще го напълним някъде близо до границата с топъл въздух и ще изчакаме вятърът да задуха на юг! – но и това беше опасно, защото балонът лесно щеше да се види от граничарите и отдолу щяха да го обстрелват, после ветровете никога не са постоянни. Така те един по един продължаваха да отхвърлят различните планове, докато Буди накрая започна да мисли, че все пак най-лесното си остава да пресекат границата направо в някоя тъмна нощ, въпреки всички препятствия и ужаси.
  • Най-простото е винаги най-доброто – казваше той. – Трябва само да имаме смелост!

И така, двамата приятели тръгват към границата, прекосяват планински ридове и долове. Ала само единият от тях успява да я премине.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

Николай Олейников – Хлебарка

Ния Якимова, Червен пейзаж, 2020 г., 100/70 см, мастило, хартия

 

Една хлебарка си намери майстора.
Капитан Лебядкин

 

Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче
И намерила си майстора
Чака екзекуцията

И с тъга в очите ъх!
Хвърля поглед към дивана
Дето с брадви и сатъри
Вивисектори за работа се канят

Суети се фелдшер
Инструментите подрежда
И под нос подпява си
Песен по планета

Тананика мисли няма
Трудно мисли таз маймуна
Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче

До стъкло притиснала лице
Дъх е притаила и се пули…
Ако знаеше душата че е налице
Нямаше от смърт да се страхува

Доказателство обаче има
Че душа не съществува
Че джигер и скелет и сланина
Туй душата образува

Има само съчленения
Членестоного съчленени, я!

На научно доказателство
Няма кой да устои
Кършейки ръце хлебарката
Се приготвя да боли

Ето че палач пристъпва важно
И опипва й гръдта
И намира под ребрата
За промушване целта

И промушил той поваля
Кат свиня хлебарката
Гръмко цвили зъбите оголил
Кат жребец тамън <sic!> онодил

Спуска се тогаз тълпата
Вивисектори към нея о!
Кой с клещите кой с ръката
Тръгват да я кормят

Стоичетри инструмента
Късат на парчета пациента
От повреди тежки и телесни
И от рани пуква тя безвестно

И внезапно стине тяло ней
Веч клепачите не тръпнат
И опомнят се злодеите
Те назад отстъпват

Фсичко <sic!> минало е вече болки и несгоди
Няма нищо вече нищо няма о!
И подпочвени водите
Тръгват да изтичат

Там в пролуката на шкафа
Сам саминко без надзор
Бъбли й синчето мамо мамо
Бедничкото то

Майка му не чува
Тъй като не диша

И стои надвесен и космат
Вивисектора над ней сърцат
Безобразен и обрасъл
С клещи и пила

Ти подлец си панталон навлякъл
Знай че мъртвата му майка
Тя на мъченица на науката играе роля главна
Не на проста второстепенна хлебарка

Охраната пък грубо и с размах
През прозореца я мята
И на двора главоломно тя
Пльосва миличката ах!

Връз отъпкана пътечка
Досами самия вход
Ще си лежи навирила краченца
И ще чака край печален о!

Белички костичките
Дъжд ще да полива
Синички очичките
Пиле ще изпива.

<1934>

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цонка Христова – Гримаса

Ния Якимова, Златни зъби, 2019 г., 145/108 см, въглен, акрилна боя, хартия

 

Физиономията на генерала приличаше на двоен Биг-Мак с повече горчица и недоизпържени картофи. Баритоновият му глас прояждаше коприната на тишината като досаден молец и се опитваше да се усуче около шията на снежнобелия като пряспа кон. Пъчейки се върху него, Генералът влетя в анемичната столица – болното сърце на лъва, проскубан и измършавял от старост и толкова много отчаяни надежди за прераждане. Можеше да избира между нашумяла фолк певица, чаша мъжка бира, телевизор, програмиран да го поздравява на закуска, държава с неясни граници, вечно променящи се съюзници и нищо не подозиращ враг-съчетание от герой на масонски заговор и полуграмотен селянин с лице на алабаш и шапка като преобърната продънена кофа. Що за избор беше това?… Дали първо да изпие бирата, после да преглътне държавата и блондинката да му лекува махмурлука, или може би първо да спаси блондинката, два –три шпионски сериала, в които той разкрива масонския заговор и ангелите го провъзгласяват за папа и патриарх едновременно а полуграмотният селянин му посвещава сонет?… Или пък да ограмоти сънародника, като го направи писар на вселената и за награда го почерпи с бира?…

Годините се сменяха като страници на книга, която беше толкова скучна, че Бог заспа още в началото, защото осъзна, че не беше я писал той и източният вятър я превърна в хвърчило. Децата, вече мъже, опитаха да изпият цялата бира на земята, но тя ги погълна и изпразнените им от смисъл лица надничаха от бълбукащите мехурчета. Масонският заговор се провали, защото някой се сети, че царят на вселената, дори и гол, с лице на алабаш и смешна шапка, все пак е смъртен и въздухът отново се насити с аромат на думи. Бог се събуди и обяви къщата на Генерала за продан, но никой не искаше да я купи. Казват, че всяка нощ в двора й бял като светкавица кон търси призрака на поредния Генерал, за да го изправи пред поредния фатален избор.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Сънуван разказ

Ния Якимова, Сънувах някакъв остров…, 2020 г., 256/157 см

 

След вечерен концерт, в една не съвсем дъждовна нощ, намерих на една от седалките, във вече празната зала, плик от посивяла хартия.

Пликът съдържаше писмо с адрес и видео филм.

Отворих писмото.

Бе написано преди години от някой, подарил телевизор на семейство приятели. Видео ролката беше за жена била красива преди години.

Отправих се към адреса.

Ключа бе под изтривалка с вид на малък персийски килим.

Попаднах в голяма стая. Може би всекидневна, хол и гостна ведно. Във високите прозорци просветваха сенки на лозови листа.

Стаята, във всичките си ъгли, предполагаше удобно настаняване, с остатък от приятен, леко сладникав аромат на ретро парфюм.

В дългата стая имаше два телевизора: един не толкова нов и истинска антика на черно бялото кино – бледо златист в махагонова кутия, с пластмасови решетки за звука в цвят светла слонова кост.

Някой влезе.

Беше висок господин със сиво моряшко облекло.

– Виждам, че имаме нещо общо, каза високият господин.

– Общото е само шапката, присвоих си я, както и вечерта в този дом. Но ако вие бяхте мой баща или дядо то аз бих могъл да бъда момчето с моряшка шапка и няколко истински водни премеждия за разказване.

– А вие бихте могъл да сте мой син или внук с няколко истински водни премеждия за разказване.

– Предполагам писмото е ваше?

– Всичко тук е мой спомен, каза той. Сега и вие сте в спомена.

Жената от филма излезе на улицата и започна своя нов живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Звъни се на вратата

Ния Якимова, Емпромптю, 2020 г., 298/155 см

 

Полковникът се събуди взел съдбовно решение. Сенилната му деветдесет годишна майка, с която деляха панелен апартамент 60 кв.м на последния етаж в току-що саниран блок, предизвика пожар за седми път този месец.

Аз пък след цял ден лутане из горите не можах да открия нито една аманита мускария, затова реших да си купя една голяма изгнила диня по 0,65 ст килото. Демонът ми подсказа, че ще предизвика същия, ако не и по-силен халюциногенен ефект. Едвам я домъкнах вкъщи от кварталното магазинче, изстудих и изядох цялата. Обезводних се от многократно повръщане и диария. Бях чел, че при тежки случаи на отравяне с диня, симптомите показват нарушение на сърдечната дейност: спад на кръвното налягане, сърцебиене, задух – нитритите пречат на трансфера на кислород в кръвта и процесите на тъканно дишане. Под тяхното влияние съдовете се разширяват, което допълнително влошава състоянието на хипоксия (липса на кислород).

Заслужаваше си пътешествието – не можах да мигна цяла нощ, беседвах с доста умрели хора, с които се забавлявахме страхотно чак до сутринта. Докато бях на оня свят разбрах от един горски гълъб, че жабата, с която прекарвах летните дни на реката, ме заменила с клюна на една бяла чапла, която скрито ни ревнуваше.

 

Звъни се на вратата. Отварям. Патрик Зюскинд от четвъртия етаж. В ръката си стиска един угоен гълъб. Уловил го на тавана. Цял месец се изхранвал по този начин. След час заминавал на разширен уикенд до психиатричната болница в село Церова Кория и за да не се развали гълъба ми го подарява да си го сготвя. Благодарих му и затворих врата. По телевизора започна поредното кулинарно шоу. Заслушах се. Рецепта за пиле с пармезан. Ще ми свърши работа с гълъба. Имам пиле, сол, пипер, олио, само пармезан ми трябва. Слизам до денонощния. На входа един стар алкохолик с Паркинсон ми подава от хапчетата си. Поглеждам-точно каквото ми трябва. Днес съм късметлия. Всички продукти са налице. Залавям се за готвене и след час съм готов-пиле с паркизан.

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

Златомир Златанов – представили се пред Господ

Ния Якимова, Магичният изток, ПЛЪХ – чар и агресивност, десен

 

представили се пред Господ Антон Дончев, сенилен писател, Боян Ангелов, шефски писател, и Иван Гранитски, инвертиран дегенерат (генералисимус-академик-член-кореспондент-нула).

Дончев попитал – не знам откъде дойде това с Фани, виждал съм я само веднъж. Господ му отговорил.

Дончев се извърнал и заплакъл. Вторият попитал – какво ще стане ако вместо Боян Ангелов се нарека Ангел Боянов? Господ му казал. Оня се извърнал и заплакъл.

Третия попитал – какво ще се случи, ако законът Магнитски стане закон Гранитски?

Бог се извърнал и заплакъл.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Фонд „Либерална мисия” – Застой-2: основни идеи и изводи

Ния Якимова, Прометей, 2019 г., 145/108 см, въглен, хартия

 

Повече от десет години икономиката на Русия се намира в състояние на дългосрочна стагнация, средните темпове на ръст не превишават 1% годишно. В резултат на това изоставането на Русия от развитите държави се увеличава, а по равнище на БВП на глава от населението тя е изпреварена през този период от не по-малко от шест страни. Същевременно в икономическата политика целите на ръста са подменени с „плановия” сурогат на „националните проекти”, дискусия за начините за връщане към една траектория на ръст дори не се води. Подобна ситуация напомня епохата на „застой” през 1976-1984 г., а текущите темпове на ръст са съществено по-ниски, отколкото през визирания период.

Правителството не само няма стратегия за ръст, но му липсва и съответното целеполагане. Икономическата политика извежда като приоритет „стабилността”, която от икономическа гледна точка представлява модел на преразпределение на суровинно-ресурсната рента и доходите от икономическа дейност, отговарящо на интересите на политическия елит, на ред сектори на руския бизнес и на някои групи на населението. За затвърждаването на преразпределителния модел способства фундаменталната нагласа за икономически изолационизъм, мотивирана от курса към външнополитическа конфронтация.

Подобен модел е неизгоден за най-активната част от обществото: младите хора, квалифицираните специалисти, компаниите от технологичния сектор с експортен потенциал. Но тъкмо тези групи в най-малка степен могат да влияят на вземането на решения. По този начин в настоящия руски модел се наблюдава симбиоза на изолационизъм, дирижизъм и разширени политически ограничения, осигуряващи едно неоптимално равновесие на стагнацията.

Въпреки създаваните препятствия пред икономическия ръст, този модел изглежда устойчив в средносрочна перспектива за сметка на външното търсене на суровинни ресурси в съчетание със свободни вътрешни цени и валутен курс, позволяващ абсорбирането на външните шокове. Руските власти демонстрират твърдо намерение да се придържат към този сценарий (сценарий Застой-2) и да полагат усилия за поддържане на „равновесието на стагнацията”, опирайки се на вътрешни резерви. За тази цел те се нуждаят от: 1) постигане на интензифициране на труда без адекватна компенсация и/или 2) мобилизирането на частни капитали за решаване на инвестиционни задачи, поставени от правителството.

Успоредно с това са налице фактори за сериозна уязвимост на „равновесието на стагнацията”. Към тях спадат преди всичко: 1) общото очаквано съкращаване на доходите от износа с 25-30% през 20-те години; 2) демографският антидивидент: сериозното съкращаване на броя на младите и образовани работници и на общото число на заетите в икономиката; 3) „черните лебеди” – натрупаният ефект на санкциите и рисковете те да се засилват, техногенните кризи и т.п. Съвкупното им действие с висока степен на вероятност ще направи невъзможно поддържането на минималните темпове на ръст през 10-те години в настоящото десетилетие. Това ще засили тренда за понижаване на реалните доходи, което ще предизвика значително социално напрежение, ръст на конфликтността и понижаване на политическата устойчивост на режима (сценарий Разбалансиране на 20-те).

И на последно място, още една съществена заплаха представляват 4) натрупващите се изменения в световния енергиен баланс, които допълнително ще бъдат стимулирани от натиска на „климатическия” дневен ред и ще доведат в една 10-15-годишна перспектива до промяна в стратегиите на играчите на енергийния пазар и до рязко дългосрочно понижаване на цените на петрола. Драматизмът на ситуацията се състои в това, че промяната в структурата на износа, позволяваща поне отчасти компенсирането на отпадащите доходи, изисква продължителни усилия (с хоризонт 10-15 години), т.е. незабавна промяна в икономическия курс. В противен случай второто десетилетие на Застой-2 може да се превърне в пролог към мащабна социална и икономическа криза (сценарий Криза на 30-те).

През последните 15 години БВП на глава от населението се колебае в Русия в диапазона 55-65% от равнището на развитите страни. При инерционния сценарий (ръст от 1% годишно) през втората половина на 30-те години този показател ще спадне до 50%. Продължителната стагнация на икономиката в сегмента на 40-65% от равнището на лидерите наричаме „капан на средните доходи”. За неговото преодоляване трябва да се използват конкурентни преимущества, способни да компенсират достатъчно високата цена на труда при недостатъчно високата му производителност. За обществото обаче е трудно да се примири с факта, че стратегиите и структурата на икономиката, осигурявали ръст през миналия период, са престанали да работят, а мощни коалиции прилагат максимум усилия за запазването на статуквото.

Към момента са известни два сценария за успешно преодоляване на предизвикателството на средните доходи и преминаването в клуба на развитите страни: 1) наличието на „институционална котва” заедно с перспективи за достъп до пазарите на „котвените” държави (европейски модел); 2) форсиран износно ориентиран ръст (азиатски модел). За Русия не е възможно осъществяването в чист вид нито на първия, нито на втория сценарий, но в сферата на възможното е контаминацията на техни елементи. Като използва географското преимущество на близостта си до Европа и Азия и преимуществото в качеството на човешкия капитал при недотам висока цена на квалифицирания труд, Русия би могла да заеме нишата на експортьор на продукция, основаваща се на европейски технологии, на пазарите на ОНД* и Източна Азия. А като използва преимуществата на мащаба на пазара и високото качество на човешкия капитал, тя би могла да разширява своето участие в глобалните вериги на зависимост и да капитализира регионалното лидерство в интернет-икономиката.

Подобна стратегия не обещава „магически пробив”, но в случай на успех ще позволи избягването на втората в рамките на един петдесетгодишен период структурна криза през 30-те години, свързана с волатилността на цените на петрола, както и реализирането и поддържането на наличните конкурентни преимущества и навлизането в новата технологична ера с по-добър потенциал и по-устойчива структура на икономиката.

Условие за реализацията на подобен сценарий обаче е енергичната смяна на приоритетите на конфронтацията в полза на приоритетите на развитието и преходът към политика на откритост на икономиката. Тъкмо скъсването с мощната традиция на изолационизма и преходът към политиката на откритост през 60-те години на миналия век в Южна Корея и началото на 80-те в Китай осигуриха възможност за дългосрочен ръст в тези страни в продължение на много десетилетия.

 

Фонд „Либерална мисия” (Авторски колектив)

 

Застой-2: Последствия, риски и альтернативы для российской экономики / под ред. К. Рогова. – Москва: Либеральная миссия, 2021, с. 5-7.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

* Общност на независимите държави (ОНД, на руски: Содружество Независимых Государств, СНГ) е регионална международна организация, имаща за цел да регулира сътрудничеството между страните, по-рано влизащи в състава на СССР. Състои се от 10 от 15-те държави от бившия Съветски съюз (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

 

Златомир Златанов – Анонимни и меритократи

Ния Якимова, Sexy, 2020 г., 2020 г., фотошоп, десени

 

Една неинтелигентна ситуация не позволява интелигентни решения.

Тогава в нея лъсват стратегическите контури на перверзия и истерия, към които хората са холограмни апликации.

Перверзия е да знаеш как да обслужваш наслаждението на другите, маскирано като щастие и общо благо. Приписва се на управляващите. И обичайно търпи провал.

Именно провалът продуцира истерията на масите. Масите биха били безучастни, ако первертите не търпяха провал.

Колективният нарцисизъм е парадоксалната спойка в отношение на неотношение, където всички са афектирани, без никой да е.

Масите не могат да бъдат мислени, както множествата в теорията на множествата. Те могат само да бъдат композирани в една онтология на изгубения свят, където Общата воля се дискредитира в отделна воля за власт.

Как множествени интереси да се подчинят на изключителен авторитет?

Авторитетът днес ни се доставя като биополитически дегизиран мастър-шеф готвач или шоумен като корпоративен агент. Или неолиберален писател член-кореспондент на меритократски фашизъм.

Сепарирането между предположително знаещите как да обслужват наслаждението кулминира в промискуитет от невъзможност към импотентно безсилие.

Експертното правителство предлага фалшивата си обективност в една реалност, която е партизанска открай докрай – обективна ирония.

Все едно Чаплин подложен на хранене с автомат. Няма перверзия, няма доминация, докато автоматът не закъса. Неолибералната докса се състои в това, че посред всеобщата мизерия внушава възможности да се изплъзнеш в креативен идиотизъм.

Неолибералната перверзия е превратна версия на Името на Бащата, бащите на нации и конституции като последен фундамент на самообслужване.

И защо това име да не е някой магистрален Макдоналдс? Където истеризираната клиентела се насилва да повярва в демократичния автомат, докато не се прецака.

И все ще се намери някой да размаха пистолет. Протестите са сведени до мастурбаторно самоубийство.

Дори революцията е приватизирана в неолибералното плагиатство.

Первертите обещават да отстранят повредата. С машинно гласуване, друга неолиберална уловка.

Нормативната пустота на суверенното решение произвежда хаос във формите на стойност (value), както и парламентарната ехолалия като бюрокрация на микрофона.

Асиметрията е в слухтящото несъзнавано на дизартикулирани социални отношения, което някога се наричаше класова борба. Барикадата е инсталирана вътре в теб и от двете й страни няма никой (TIQQUN).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X