Габриел Гарсия Маркес – Полковникът няма кой да му пише

Калоян Богданов, Хиперрел. Портрет

 

През прозореца в канцеларията проникваха стенанията на кастрираните животни, смесени с виковете на дон Сабас. „Ако до десет минути не дойде, аз си отивам“, обеща си полковникът след два часа чакане. Но изчака още двайсет минути. Канеше се да си тръгне, когато дон Сабас влезе в канцеларията, следван от група ратаи. Мина няколко пъти покрай полковника, без да го погледне.

Забеляза го едва след като ратаите излязоха.

– Вие мен ли чакате, друже?

– Да, друже – каза полковникът. – Но ако сте много зает, мога да дойда по-късно.

Дон Сабас не го чу от другата страна на вратата.

– Връщам се веднага – каза.

Беше знойно пладне. Канцеларията блестеше с отблясъците от улицата. Замаян от горещината, полковникът неволно затвори очи и веднага му се присъни жена му. Съпругата на дон Сабас влезе на пръсти.

– Не се будете, полковник – каза. – Ще спусна щорите, защото в тази канцелария е ад.

Полковникът я проследи с напълно отсъстващ поглед. Тя го заговори от полумрака, след като затвори прозореца.

– Вие често ли сънувате?

– Понякога – отговори полковникът, засрамен, че е заспал. – Почти винаги сънувам, че се оплитам в паяжини.

– Аз всяка нощ имам кошмари – каза жената. – Сега пък ми се ще да знам кои са непознатите, които човек среща в сънищата си.

Включи електрическия вентилатор. „Миналата седмица някаква жена ми се яви до леглото“, каза. „Събрах сили да я попитам коя е и тя ми отвърна: „Аз съм жената, която преди дванайсет години умря в тази стая.“

– Къщата бе построена едва преди две години – каза полковникът.

– Така е – каза жената. – Това означава, че и умрелите грешат.

Жуженето на електрическия вентилатор сгъсти полумрака. Полковникът губеше търпение, измъчван от сънливост и от каканиженето на жената, която от сънищата бе преминала направо към тайнството на прераждането. Изчакваше някаква пауза, за да се сбогува, когато дон Сабас влезе в канцеларията заедно с надзирателя.

– Четири пъти претоплям супата ти – каза жената.

– Ако искаш, я претопляй и десет пъти – каза дон Сабас. – Но сега не ми играй по нервите.

Отвори огнеупорната каса и връчи на надзирателя навити на руло банкноти заедно с куп указания. Надзирателят повдигна щорите, за да преброи парите. Дон Сабас видя полковника в дъното на помещението, но въобще не реагира. Продължи да разговаря с надзирателя. Полковникът се изправи в мига, в който двамата мъже пак се канеха да напуснат канцеларията. Дон Сабас спря, преди да отвори вратата.

– Какво ще желаете, друже?

Полковникът забеляза, че и надзирателят го гледа.

– Нищо, друже – каза. – Исках да говоря с вас.

– Кажете ми веднага за какво – каза дон Сабас. – Нямам нито минута за губене.

Остана да чака с ръка върху топката на вратата. Полковникът усети как минават най-дългите пет секунди в живота му. Стисна зъби.

– По въпроса за петела – прошепна.

Тогава дон Сабас отвори вратата. „По въпроса за петела“, повтори с усмивка и избута надзирателя в коридора. „Светът се сгромолясва, а моят другар само за петела си мисли.“

После се обърна към полковника:

– Много добре, друже. Веднага се връщам.

Полковникът застана неподвижно в средата на канцеларията, докато чу стъпките на двамата мъже в края на коридора. После излезе да се пошляе из селото, застинало в неделната сиеста. Нямаше никой в шивачницата. Кабинетът на лекаря бе затворен. Никой не наглеждаше стоката, изложена в магазините на сирийците. Реката беше една стоманена лента. Някакъв мъж спеше на пристанището върху четири варела с петрол, с шапка върху лицето, за да го предпазва от слънцето. Полковникът се упъти към дома си, убеден, че е единственото движещо се нещо в селото.

Жената го чакаше с пълен обяд.

– Взех на кредит с обещанието да платя утре рано – обясни.

По време на обяда полковникът ѝ разказа случките от последните три часа. Тя го изслуша с нетърпение.

– Работата е там, че на теб не ти достига характер – каза после. – Държиш се така, сякаш си отишъл да просиш милостиня, докато би трябвало да влезеш с вдигната глава, да дръпнеш дон Сабас настрани и да му кажеш: „Друже, решил съм да ви продам петела.“

– Колко било лесно – каза полковникът.

Тя зае войнствена поза. Същата сутрин бе разтребила къщата и бе облечена необичайно, със старите обувки на мъжа си, с мушамена престилка и с кърпа на главата, завързана с два въ­зела над ушите. „Нямаш никакъв усет за сделки“, каза. „Когато продаваш нещо, трябва да изглежда така, като че ли ще купуваш.“

Полковникът откри във вида ѝ нещо забавно.

– Остани си така – прекъсна я той. – Съвсем същата си като човечето от овесените ядки „Квакер“.

Тя смъкна кърпата от главата си.

– Говоря ти сериозно – каза. – Ей сега ще отнеса петела на дон Сабас и се обзалагам на каквото искаш, че след половин час ще съм тук с деветстотин песо.

– Нулите са ти замаяли главата – каза полковникът. – Вече започваш да залагаш парите от пе­тела.

Не му беше лесно да я разубеди. Бе посветила сутринта да състави наум тригодишна програма, но без агонията в петъците. Бе подредила къщата, за да посрещне деветстотинте песо. Бе направила списък с основните неща, от които се нуждаеха, като не бе забравила и чифт нови обувки за полковника. Бе определила мястото за огледало в спалнята. Мигновеният провал на плановете ѝ я изпълни със смесено чувство на срам и негодувание.

Легна си за кратка сиеста. Когато стана, полковникът седеше в двора.

– А сега какво правиш – попита тя.

– Мисля – каза полковникът.

– Значи въпросът е решен. Ще можем да разчитаме на тези пари след петдесет години.

Но всъщност полковникът бе решил да продаде петела още същия следобед. Помисли си за дон Сабас, сам срещу електрическия вентилатор в канцеларията, и как се приготвя за всекидневната инжекция. Предвиждаше отговорите му.

– Занеси му петела – посъветва го жена му на излизане. – Чудото става, когато видиш лика на светеца.

Полковникът се възпротиви. Тя го преследва до външната врата с отчайващо нетърпение.

– Ако ще и войската да е в канцеларията – каза. – Хващаш го за ръката и не го пускаш, докато не ти даде деветстотинте песо.

– Ще си помислят, че подготвяме атентат.

Тя не му обърна внимание.

– Помни, че ти си стопанинът на петела – настояваше. – Помни, че ти му правиш услуга.

– Добре.

Дон Сабас беше в спалнята с лекаря. „Възползвайте се сега, полковник“, му каза жената. „Докторът го подготвя за пътуването му до чифлика и няма да се върне до четвъртък.“ Полковникът бе разкъсван от две противоположни сили: въпреки решението си да продаде петела, искаше му се да бе дошъл един час по-късно, за да не завари дон Сабас.

– Мога да почакам – каза.

Но жената настоя. Отведе го в спалнята, където мъжът ѝ седеше по гащи в кралското си ложе, втренчил в лекаря безцветните си очи. Полковникът изчака, докато лекарят затопли епруветката с урината на пациента, подуши изпаренията и направи одобрителен жест към дон Сабас.

– Ще трябва да го застреляме – обърна се лекарят към полковника. – Диабетът е прекалено бавен, за да довърши богаташите.

„Вече направихте всичко възможно с проклетите си инжекции с инсулин“, каза дон Сабас и подскочи на отпуснатия си задник. „Но аз съм костелив орех.“ А после към полковника:

– Давайте, друже. Когато ви потърсих по обед, дори шапката ви не открих.

– Не нося шапка, за да не ми се налага да я свалям пред никого.

Дон Сабас започна да се облича. Лекарят пъхна в джоба на сакото си епруветката с кръвна проба. После подреди чантата. Полковникът помисли, че се кани да се сбогува.

– На ваше място бих изпратил на този другар сметка за сто хиляди песо – каза. – Така няма да сте толкова зает.

– Вече съм му предложил сделката, но за един милион – каза лекарят. – Бедността е най-доброто лекарство за диабета.

„Благодаря за рецептата“, каза дон Сабас, като се мъчеше да напъха дебелия си корем в панталоните за езда. „Но не я приемам и така ще ви спестя нещастието да станете богат.“ Лекарят видя зъбите си, отразени в никелираната закопчалка на чантата. Погледна си часовника без приз­наци на нетърпение. В момента, в който си нахлузваше ботушите, дон Сабас неочаквано се обърна към полковника.

– Добре, друже, какво става с петела?

Полковникът видя, че и лекарят очаква отговора му. Стисна зъби.

– Нищо, друже – измънка. – Ами дошъл съм да ви го продам.

Дон Сабас си дообу ботушите.

– Много добре, друже – каза равнодушно. – Това е най-разумното нещо, което можеше да ви хрумне.

– Вече съм много стар за тези мъчнотии – оправда се полковникът пред непроницаемото изражение на лекаря. – Ако бях с двайсет години по-млад, друго щеше да е.

– Вие винаги ще сте с двайсет години по-млад – възрази лекарят.

Полковникът си пое дъх. Почака дон Сабас да каже още нещо, но той не го стори. Облече кожено яке с цип и се приготви да излезе от спалнята.

– Ако искате, ще говорим идната седмица, друже – каза полковникът.

– И аз това щях да ви кажа – каза дон Сабас. – Имам клиент, който може би ще ви даде четиристотин песо. Но трябва да изчакаме до четвъртък.

– Колко? – попита лекарят.

– Четиристотин песо.

– Бях чул, че струва много повече – каза лекарят.

– Бяхте ми казал деветстотин песо – каза полковникът, окуражен от смайването на доктора. – Това е най-добрият петел в целия департамент.

Дон Сабас отговори на лекаря.

„В друго време всеки би дал и хиляда“, обясни. „Но сега никой не смее да пусне добър петел. Винаги има опасност да те изнесат от арената, надупчен от куршуми.“ Обърна се към полковника с подчертано прискърбие:

– Това исках да ви кажа, друже.

Полковникът кимна с глава.

– Добре – каза.

Последва го по коридора. Лекарят остана в гостната, задържан от жената на дон Сабас, която му поиска лек „за ония неща, дето човек изведнъж ги получава, ама не се знае от какво са“. Полковникът го изчака в канцеларията. Дон Сабас отвори огнеупорната каса, напъха пари по всичките си джобове и подаде четири банкноти на полковника.

– Ето ви шейсет песо, друже – каза. – Когато се продаде петелът, ще уредим сметките.

Полковникът придружи лекаря покрай магазинчетата на пристанището, които започваха да се оживяват с привечерната прохлада. Шлеп, натоварен със захарна тръстика, се спускаше по течението на реката. Полковникът забеляза, че лекарят е необичайно сдържан.

– А вие, докторе, как сте?

Лекарят сви рамене.

– Горе-долу – каза. – Мисля, че имам нужда от лекар.

– От зимата е – каза полковникът. – На мен ми се разстройват червата.

Лекарят му хвърли поглед, напълно лишен от професионален интерес. Поздрави последо­вателно сирийците, седнали пред вратите на магазините. Пред вратата на кабинета полковникът изложи решението си за продажбата на петела.

– Не можех да сторя друго – обясни. – Това животно се храни с човешко месо.

– Единственото животно, което се храни с човешко месо, е дон Сабас – каза лекарят. – Сигурен съм, че ще препродаде петела за деветстотин песо.

– Мислите ли?

– Сигурен съм – каза лекарят. – Ще направи същата изгодна сделка като прочутото му патриотично споразумение с кмета.

Полковникът не искаше да повярва. „Другарят ми сключи това споразумение, за да отърве кожата“, каза. „Така можа да остане в селото.“

„И така можа да купи на половин цена имотите на собствените си другари по партия, които кметът прогони от селото“, възрази лекарят. Почука на вратата, защото не намери ключовете в джобовете си. После извърна лице към недоумението на полковника.

– Не бъдете наивен – каза. – Парите интересуват дон Сабас много повече от собствената му кожа.

Тази вечер съпругата на полковника излезе да пазарува. Той я придружи до магазините на сирийците, като предъвкваше разобличенията на лекаря.

– Потърси веднага момчетата и им кажи, че петелът е продаден – каза му тя. – Не бива да ги оставяме да си мечтаят.

– Петелът не е продаден, докато не се върне дон Сабас – отвърна полковникът.

Завари Алваро да играе на рулетката в салона за билярд. Заведението кипеше в неделната вечер. Горещината изглеждаше по-плътна поради вибрациите от радиото, пуснато с пълна сила. Полковникът се загледа в ярко изрисуваните числа върху дългата покривка от черна мушама; осветяваше ги газен фенер върху кутия в средата на масата. Алваро се бе заинатил да губи на двайсет и три. Докато следеше играта над рамото му, полковникът забеляза, че при девет завъртания четири пъти се падна единайсет.

– Заложи на единайсет – прошепна в ухото на Алваро. – Най-често излиза.

Алваро впери очи в мушамата. При следващото завъртане не заложи. Извади пари от джоба на панталона, а с тях и лист хартия. Подаде го на полковника под масата.

– От Агустин – каза.

Полковникът прибра листовката в джоба си. Алваро заложи голяма сума на единайсет.

– Започни с малко – каза полковникът.

„Може да се окаже добро предчувствие“, възрази Алваро. Няколко съседни играчи оттеглиха залозите си от другите номера и заложиха на единайсет, когато огромното многоцветно колело вече се бе завъртяло. Полковникът се притесни. За пръв път изпитваше опиянението, страха и горчивината от хазарта.

Излезе петицата.

– Съжалявам – каза полковникът засрамен и с непреодолимо чувство за вина проследи дървената лопатка, която изгреба парите на Алваро. – Така е, като се бъркам в неща, дето не ме засягат.

Алваро се усмихна, без да го погледне.

– Не се безпокойте, полковник. Опитайте в любовта.

Внезапно тромпетите на мамбото замлъкнаха. Играчите се пръснаха с вдигнати ръце. Полковникът чу зад гърба си сухото, рязко и студено изщракване от зареждане на пушка. Разбра, че е попаднал в полицейска хайка с нелегалния позив в джоба. Извърна се наполовина, без да вдига ръце. И тогава видя отблизо, за пръв път в живота си, мъжа, който бе стрелял срещу сина му. Стоеше точно пред него, а дулото на пушката бе насочено в корема му. Беше дребен, с индиански черти, обветрена кожа и излъчваше неприятна детска миризма. Полковникът стисна зъби и леко, с края на пръстите си, отмести дулото на пушката.

– Разрешете – каза.

Изпречи се срещу малки кръгли очи на прилеп. За миг се почувства погълнат от тези очи, сдъвкан, смлян и незабавно изхвърлен.

– Минете, полковник.

 

 

Габриел Гарсия Маркес, „Полковникът няма кой да му пише“
Превод от испански Емилия Юлзари
„Лъчезар Минчев“, София, 2022 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Антонен Арто – Писмо до Пиер Льоб от 23 април 1947 г.

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Какво е Бодлер?
Какво бяха Едгар По, Ницше, Жерар
дьо Нервал?
Тела
които ядяха,
храносмилаха,
спяха,
хъркаха веднъж на нощ,
серяха
между 25 и 30 хиляди пъти
и преди 30 или 40 хиляди хранения,
40 хиляди нощи сън,
40 хиляди хъркания,
40 хиляди сладко-кисели устни трябва
да представят
по 50 стихотворения, когато се събудят;
това наистина не е достатъчно,
и равновесието между магическото производство и автоматичното производство
далеч не е поддържано; то е било ужасно
нарушено,
но човешката реалност, Пиер Льоб,
не е това.
Ние сме 50 стихотворения.
Всичко останало не е наше, а само нищото
което ни облича,
смее се първо на нас,
и после живее чрез нас.

 

Via Златомир Златанов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Бертолт Брехт – Внимателно претеглям

Ивайло Божинов, Industrial Dream 5

 

Внимателно претеглям
Плана си, той е
Достатъчно мащабен, той е
Неосъществим.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Христо Смирненски / Hristo Smirnenski – Да бъде ден! / ¡Que haya día!

 

Да бъде ден!

Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
„Да бъде ден! Да бъде ден!“

 

¡Que haya día!

Negra es la noche y siniestra,
la noche es helada como la muerte.
En el pecho desgarrado de la tierra
fluye lenta la sangre ardiente.
Entre el humo de las ruinas
el demonio sin ojos de la guerra
ondea feroz la bandera
espada contra espada sin cesar resuenan.
Entre tinieblas, opaca y espesa
se eleva la silueta siniestra
de una enorme cruz,
y el gentío desde todos lados
avanza, perseguido,
por la ira del dios áureo.
Y la oscuridad se hace más densa,
y la multitud lenta se agolpa.
De aire están sedientos los pechos;
los ojos piden luz,
un ansia, un único sueño
arde y se funde en las almas
y a través de las lágrimas y la sangrienta represión,
a través del horror de la fría oscuridad
un grito rebelde truena:
¡Que haya día! ¡Que haya día!

 

Traducción del búlgaro al español de Marco Vidal González

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Сабоурин – Сънувах, че посещавам Пушкин в Болдино

Росен Тошев, Z

 

Сънувах, че посещавам Пушкин в Болдино по време на карантината. Знам, че това е рисковано, той също го знае, но се разбираме да нарушим социалната изолация по взаимно съгласие и спазвайки стриктно границите на поезията и съня. В руското училище ме научиха на дисциплина и имам афроамериканска кръв, побързвам да кажа, и аз не знам защо, като уводни думи. Ах, скъпи приятелю, отвръща той, както царизмът, така и политическата коректност са неудачни институции. Но добре, че предварително ме уведомявате за това, Вашите сънародници обикновено декларират, че са русофили или русофоби, когато вече е късно разговорът да бъде избегнат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Даниил Хармс – Излезе от вкъщи човек

Анто Терзиев, I See Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021
From No Time For Losers seria – detail

 

Песничка

Излезе от вкъщи човек
С тояга и мешкà,
И на далечен път,
И на далечен път
Той тръгна пешком.

Вървял все право и напред
И гледал все напред.
Ни спал, ни пил,
Ни пил, ни спал,
Ни спал, ни пил, ни ял.

И ето че веднъж в зори
Той влязъл в тъмната гора
И оттогава досега,
И оттогава досега,
От него няма и следа.

Но ако някога се случи
Да срещнете човека,
Тогава час по-скоро,
Тогава час по-скоро
На нас кажете моля.

Д.Хармс
1937

 

Превод от руски Владимир Сабоурин и Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Хуан Рамон Хименес – Последното пътуване

Димитър Яранов, Oтплуване, 50 х 60 см., масл. бои, платно, 2000

 

И аз ще си отида. И ще останат пеещите птици;
и ще остане моята градина с дървото си зелено,
и с белия си кладенец.
Всеки следобед небето ще бъде спокойно и синьо;
и ще бият, както бият сега
в камбанарията камбаните.
Ще умрат онези, които ме обичаха
и селото ще се подновява всяка година;
и в ъгъла на тази моя цветна и варосана градина,
духът ми ще блуждае носталгичен.
И аз ще си отида, ще бъда сам, без дом и без дърво
зелено, без кладенец бял,
без небе спокойно и синьо…
И ще останат пеещите птици.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Висоцки – Посещението на музата

Ивайло Божинов

 

Посещението на музата

Сърцето ми е бомба триста тона,
избухва в мен нетворческа заря.
Дойде при мене Музата кокона –
за малко спря, отдъхна и въздъхна, отлетя.

Но нямам право аз да протестирам,
че тя така си тръгна изведнъж -.
Бог знае кой наднича във квартирата –
среднощна муза посещава мъж!

Но аз за тая муза с бяла гушка
съм чувал, че си имала порок –
стояла тя по цели нощи с Пушкин,
без да напуска Александър Блок!

Нахвърлих се да пиша с нетърпение.
Но, Господи, помилуй и спаси!
Тя си отиде – мойто вдъхновение
изчезна с трите рубли за такси.

Сега се мятам като звяр във клетка,
Бог да е с нея, аз съм ѝ простил.
Със друг е тя сега и в крайна сметка
изглежда лошо съм я угостил.

Огромна торта, тъпкана със свещи –
изсъхнах с нея, просто няма как…
и доизпих с комшиите келеши
подбрания за музата коняк.

Изчезна тя, както отлита спомен,
за който през годините скърбим;
както човек от списък вероломен –
и тя изчезна тихо, яко дим.

Било какво било, изчезват близки,
дълги години мене ми е жал –
как тя си тръгна тихо, по английски,
но ми остави стих като кинжал.

Аз пиша гениално, без съмнение,
и ме обзема пламенен екстаз!
Написах тъй: “Аз помня туй чудесно мигновение,
когато ти се появи у нас!”

Превод от руски Иво Балев

 

Бележка за подхода към текста

Текстът на популярната песен на Висоцки е свързан с анекдотичен случай от съветския литературен живот.
1965 поетът Василий Журавльов публикува като свои стихове на Анна Ахматова. Когато се разбира, че стиховете не са негови, той казва, че по някакъв начин стиховете на Ахматова са се озовали сред неговите и той ги е помислил за свои. В началото Журавльов се извинява, но после започва да реагира дори с раздразнение – “какво толкова е станало – тя да вземе две от моите и готово!”

***
В превода има добавен един куплет, който в оригинала е предпоследният. Оригиналните 4 стиха са разгърнати в 8, за да се развие мотивът за “изчезващите хора” (ушли года как люди в черном списке) – политическа вметка, встрани от главната тема на песента.
Такива политически намеци и подтекстови послания са характерни за творчеството на Висоцки – той често добавя политически смисъл там, където се пее за друго. В случая вметката е само един стих, но не като намек или подтекст, а в директна форма – за времето си дръзка.
Куплетът, в който се обсъждат “отношенията” на Музата с Блок и Балмонт (или Пушкин), на руски съществува в различни вариации, като тук сме избрали за изходен материал версията с участието на Пушкин, която не е най-популярната – Блок и Балмонт исторически са съвременници, а Пушкин е представител на друга епоха. Но този лирически анахронизъм е съвсем легален похват и се спряхме на него като по-близък до българския читател.

 

Песенка плагиатора, или Посещение Музы

Я щас взорвусь, как триста тонн тротила, —
Во мне заряд нетворческого зла:
Меня сегодня Муза посетила —
Посетила, так немного посидела и ушла!

У ней имелись веские причины —
Я не имею права на нытьё, —
Представьте: Муза… ночью… у мужчины! —
Бог весть что люди скажут про неё.

И всё же мне досадно, одиноко:
Ведь эта Муза — люди подтвердят! —
Засиживалась сутками у Блока,
У Бальмонта жила не выходя.

Я бросился к столу, весь — нетерпенье,
Но, господи помилуй и спаси,
Она ушла — исчезло вдохновенье
И три рубля, должно быть на такси.

Я в бешенстве мечусь, как зверь, по дому,
Но бог с ней, с Музой, — я её простил.
Она ушла к кому-нибудь другому:
Я, видно, её плохо угостил.

Огромный торт, утыканный свечами,
Засох от горя, да и я иссяк.
С соседями я допил, сволочами,
Для Музы предназначенный коньяк.

…Ушли года, как люди в чёрном списке, —
Всё в прошлом, я зеваю от тоски.
Она ушла безмолвно, по-английски,
Но от неё остались две строки.

Вот две строки — я гений, прочь сомненья,
Даёшь восторги, лавры и цветы!
Вот две строки:
„Я помню это чудное мгновенье,
Когда передо мной явилась ты“!

1970

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Николай Олейников – Хлебарката

Ния Якимова, Червен пейзаж, 2020 г., 100/70 см, мастило, хартия

 

Една хлебарка си намери майстора.
Капитан Лебядкин

 

Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче
И намерила си майстора
Чака екзекуцията

И с тъга в очите ъх!
Хвърля поглед към дивана
Дето с брадви и сатъри
Вивисектори за работа се канят

Суети се фелдшер
Инструментите подрежда
И под нос подпява си
Песен по планета

Тананика мисли няма
Трудно мисли таз маймуна
Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче

До стъкло притиснала лице
Дъх е притаила и се пули…
Ако знаеше душата че е налице
Нямаше от смърт да се страхува

Доказателство обаче има
Че душа не съществува
Че джигер и скелет и сланина
Туй душата образува

Има само съчленения
Членестоного съчленени, я!

На научно доказателство
Няма кой да устои
Кършейки ръце хлебарката
Се приготвя да боли

Ето че палач пристъпва важно
И опипва й гръдта
И намира под ребрата
За промушване целта

И промушил той поваля
Кат свиня хлебарката
Гръмко цвили зъбите оголил
Кат жребец тамън <sic!> онодил

Спуска се тогаз тълпата
Вивисектори към нея о!
Кой с клещите кой с ръката
Тръгват да я кормят

Стоичетри инструмента
Късат на парчета пациента
От повреди тежки и телесни
И от рани пуква тя безвестно

И внезапно стине тяло ней
Веч клепачите не тръпнат
И опомнят се злодеите
Те назад отстъпват

Фсичко <sic!> минало е вече болки и несгоди
Няма нищо вече нищо няма о!
И подпочвени водите
Тръгват да изтичат

Там в пролуката на шкафа
Сам саминко без надзор
Бъбли й синчето мамо мамо
Бедничкото то

Майка му не чува
Тъй като не диша

И стои надвесен и космат
Вивисектора над ней сърцат
Безобразен и обрасъл
С клещи и пила

Ти подлец си панталон навлякъл
Знай че мъртвата му майка
Тя на мъченица на науката играе роля главна
Не на проста второстепенна хлебарка

Охраната пък грубо и с размах
През прозореца я мята
И на двора главоломно тя
Пльосва миличката ах!

Връз отъпкана пътечка
Досами самия вход
Ще си лежи навирила краченца
И ще чака край печален о!

Белички костичките
Дъжд ще да полива
Синички очичките
Пиле ще изпива.

<1934>

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Робърт Бърнс – Целувката на Джоки

Петра Марино, Фотография; България; 2018 – Landscape in motion XIV

 

Целувката на Джоки

Джоки ме целуна нежно
и пое по стръмен път;
с него моята надежда
тръгна,
тук остана скръб.

Бди над него, моя нежност!
Горе жулят ветрове
в дъжд и в град, и в неизбежност
бди над него ти, сърце.

Щом наоколо се проснат
сенки като нощен грим,
да си легне недокоснат
и да стане невредим!

Той ще каже мойто име –
ще го чуя сутринта;
той ще знае, че ме има
през десета планина!

 

Песен за момата

Расте тръстика край реката
и весело шуми;
щастлив съм бивал на Земята,
когато съм с моми.

Животът, братко, час по час
във грижи преминава
и само чист момински глас
значение му дава.

За кокала се води бой
и за парченце слава,
ала награда и покой
момата само дава.

На мен ми дай свободен ден
с признателни обятия
и всички дяволи във мен
изчезват със проклятия.

От най-високия амвон
магаре ум раздава,
ала мъдрецът Соломон
момите обожава.

Творецът пипна кал веднъж –
такъв е занаята:
за проба Той създаде мъж
и чак след туй момата!

 

Превод от английски Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Препрочетено
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138