Марио Коев – Девиантните

Слав Недев, Biotope 17.2

 

Просмукан от цигари хол на социометрично семейство. Да речем, в София, защото и друго да речем, ще е все тая, както е все тая и ако въобще не го речем. Но твърде много мълчание се наслои, което все пак е странно да се каже, защото, от друга страна, грамади от словеса се натрупаха. Забелязали ли сте колко са? Поради тази причина по българските земи, които са тракийски и македонски, и византийски, и турски, и на Тангра бога – та по тези простори прастари с бисери прасета се кичат и кичът. То е и едно от обстоятелствата, препречващи пътя на българския гениален писател да бъде освен гениален, но и познат извън семейството си и съребрените драги роднини, с които заедно за родината милеят. За народа загуба велика, както проплаквал, колчем се сетел, Иванчо Йотата. Ние също милеем и проплакваме, да не решите, че не милеем и че не проплакваме, само че засега не сме открили как да милеем и как да проплакваме още повече, защото милеенето по площадите и по вестниците е сложна работа и не е за всеки.

Просмукан от цигари хол на подсоциометрична семейна двойка. Съпругът – почтифилософ от университетските, безработен, съпругата – малкосоциолог от институтските, работи като продавачка на кърпи и чорапи. Имат син и дъщеря – единият ходи с почти смъкнати гащи, другата и тя натам клони.

Той: “Живял е нявга в Туркестан един велик и зъл султан…”
Тя: Ей, наду ми главата с тая песен от снощи още…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Подай ми цигарите… И запалката де!
Той: До тебе е…
Тя: А, да, мерси…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Видя ли бележката за тока?

И така. Дом. По-точно – недвижима собственост. Хол. Псевдоперсийски килим – моден писък от време оно, малко книги, диван, ниска маса с пукнато стъкло. Два изтърбушени фотьойла, свален радиатор, телевизор в секцията с цвят на сварено пиле. На масата – вестник, до вестника – пепелник. Той и тя. От време на време – котка. Момент – сутрин. Време – един път. Ден – като всеки друг след вечерния блясък на големия град.

Той (с дистанционното на телевизора): Американците май ще нападнат Иран. Какво ще правим тогава? Ама и наште дупедавци…
Тя: Вчера котката пак ровила в саксиите…
Котката преминава по килима и се настанява на единия фотьойл.
Той: Разбираш ли колко е тъпо да ходим на избори, като политиците си правят каквото си искат… Ама прост народ сме това, българите! Прост! Дето вика Раковски – не народ, а мърша…
Тя: Не е Раковски, а Славейков. И вместо да философстваш, че всички са ти виновни, да беше почнал някаква работа…
Той: И каква работа? Да се хвана като Георгиев пазач ли?
Тя: Ако трябва и пазач… Здрав и прав мъж си, макар че напоследък нещо…
Той: Какво намекваш?
Тя: То си е меко. Казвам ти, стегни се и си намери работа!
Той: Намери си ти, като си толкоз ербап…
Тя: Ей, и това ми било мъж. Ама вие всичките сте такива…
Той: Нали искахте еманципация. Пък после хем еманципация, хем да са дами…
Тя: Идиот…
Той: “Живял е нявга в Туркестан…”
Котката скача от фотьойла и излиза от хола.

Когато се случи така в годините, че някое село опустее, съществува изразът “Шурале го е проклел”. В днешните дни, които са едновременно постмодерни и пренеприятни, шурале вече не ходят по селата, а са мигрирали в градовете и се крият или в българския парламент, или между храстите в парковете. Оттам дебнат и като видят да наближава сама жена или млади гимназистки, изскачат пред тях с навирен рог с влажно око.

Тя: В събота е Задушница. Мисля да идем на гроба на мама… От колко време вече не съм ходила на гроба на мама. Тия дни си мислех за нея, сънувах я…
Той: Не обичам да ходя по гробища. Там сякаш всички са длъжни да ходят да се самосъжаляват и… Абе, въобще, не ми е приятно.
Тя: Не ви разбирам вас, мъжете. Страхувате се от всичко, от един зъболекар, корем да ви заболи – рак е, лигльовци, на гробищата му прилошава, щото, нали, много за умен се има. Ама така е, като не давате живот, не ви и стиска да го понасяте.
Той: Айде сега феминистките дивотии. Те все, те най, ние идиотите, ние безотговорните, ние слабаците – само те златни…
Тя: Не е така, не обобщавай, обаче не е ли истина? Я се виж себе си и после ми разправяй. Разбирам да беше направил нещо свястно, къща да беше построил, ами то с апартамента от ваште се задоволяваш, щото те мързи като не знам какво. И тръгнал да говори, да критикува. Умници като тебе – много. Ама само това знаете. Прочел няколко книжки и вече си мисли, че светът му е ясен и животът трябва да се съобразява с книжките му. А другите кучета ги яли. Лилето сутринта с 50 стотинки го изпратих детето на училище. Срам ме е, от детето ме е срам и ми е жал, като я гледам как си мълчи и нищо не казва. Пък съученичките й… Обаче на теб какво ти пука…
Той: Такъв е животът…
Тя: Какъв е животът? Ти ли ще ми говориш за живота? Животът му бил виновен, с живота се оправдава. Ами живей го тоя живот бе, некадърнико! Хората се блъскат като гламави, на Данка мъжът й от сутрин до вечер бачка като ненормален на две места, завърши второ висше междувременно, защото, викал, че сега с неговата специалност няма много бъдеще. И се хванал човекът, дето се вика, с децата пак се хванал да учи. Обаче те ходят на почивки и децата им като кукли. Ти ще ми разправяш за живота! Дето на Данка на мъжа й на малкия му пръст не можеш да стъпиш, обаче нали си голям интелектуалец… Ама интелектуалното ти е само да пускаш саркастични забележки пред телевизора. Айде, гледай си работата… Опружил се тука…

Най-незабележимо в долните слоеве на Римската империя започва да се губи онова чувство за традиционна привързаност и локален патриотизъм, на което се крепят горните слоеве. Само че, както би се изразил трудолюбивият и много симпатичен мъж на Данка, дайте сега да се не отклоняваме от истинските проблеми на деня. А какви, ще попитате, са истинските проблеми на деня? Мъжът на Данка ще ви отговори. Той ги разбира нещата. Всъщност вие също ги разбирате т.нар. неща. Нали ако не са т.нар., няма да са неща, а щения. Така че нека да оставим слоевете в империята и да насочим по-бързо вниманието си към курбана, защото като лояса, после за нищо не става. Така де, цял слой лой.

Той става и излиза от хола.
Тя: Е на това си майстор… Като не ти харесва нещо, и айде… Боже, Боже…
Той (от коридора): Абе отивам да взема цигари… Все аз съм ти крив. Писна ми вече…
Тя: И с какви пари ще ги вземеш цигарите, ако мога да попитам?
Той: Все за толкоз имам…
Тя: Пак си взел от някого назаем… Как ще ги връщаме, до гуша затънахме, не мога хората да погледна в очите…
Той излиза и хлопва външната врата зад себе си.
Тя: Боже, Боже…

Котката рови в саксията, поставена на хладилника в кухнята. Избутва я и тя пада отгоре върху тенджерата с боб. Бобът се разплисква по пода, а котката се сурва зад хладилника. Пред входа хормонално луди ученици пушат и вият с мутиращи гласове. Съученичките им пищят с алармата на автомобила на гореспоменатия Георгиев. Гореспоменатият Георгиев в момента пази чужди коли, така че неговата кола пищи ли пищи. Всичко е някак смотано. Всичкото обаче е абстракция. Важното е да се разгледат фактите. Сега тя става и отива в кухнята да разгледа фактическото състояние на разсипаната манджа по теракотката се измъква иззад хладилника и побелява хамелеоноподобно, седи насреща и плаче за Персея юнакагеоргиева отгоре тупа чаршаф. От чаршафа падат интимни телонавирвания и потупвания. Тупа-туп, сър-цесър-цесър. Безсърдечните инфаркти на безплодното съешаване на житиетата. Макабрено, твърде макабрено. Всъщност нещата не стоят така. Нещата, от една страна, стоят, разбира се, така, но все пак, от друга страна, не може да се обобщава сега. Бобът не бива да бъде обобщаван, пък и голяма работа е да обобщиш един боб.

Тя: Като гледам как стоят работите, мисля, че повече няма да мога да издържа.
Той (междувременно върнал се от магазина): Цигара искаш ли?
Тя: Данка и мъжът й ги отказали. Те живеят здравословно…
Той: Цигара?
Тя: Сипи и малко ракия. Уф, като си помисля как биха могли да стоят работите в тази кухня, си викам, че повече сигурно няма да мога да издържа.
Той: Като не издържиш, голяма работа. И аз няма да издържа.
Тя: Да бе, а за децата не помисляш ли…
Той: Да мисля, да мисля – колко да мисля…
Тя (палейки цигара): Наздраве! Ти в главата не си много силен, така че недей…
Той: Наздраве! Няма…
Тя: За децата трябва да помислим.

Мислят, а слънцето се е вдигнало и балконът им е в сянка. На Витоша все още има сняг, но те не могат да го видят поради новия строеж пред блока. Там преди имаше градинка, където играеха като деца. Те така се и запознаха, още като деца там, в градинката. Бабите им също се познаваха. Родителите им си ходеха на гости и когато те се ожениха накрая, никой не се учуди. Нещо повече, очакваше се точно това да направят. Първа любов без изненади. Така преминаваха годините. Радваха се на първото дете, после се радваха на второто дете. Радваха се, когато комунизмът падна наужким. Плакаха, когато умря майката на жената. Скърбяха за бащата на мъжа. Ядосваха се, когато останаха без работа. Надяваха се, когато едни приятели направиха частна фирма. Станаха скептици, когато мутрите пребиха приятелите им. Отчаяха се, когато им поискаха да си платят вноските в здравната каса. Примириха се, когато синът им престана да се прибира по няколко седмици, а дъщеря им не желаеше да им каже къде ходят – и той, и тя. Най-накрая се скараха. Нямаше любов помежду им, само от време на време секс, защото желанията не изчезват по същия начин като чувствата. Навици. Някакви глупости по телевизията. Пък после се чудете защо са се самоубили групово. Така да се каже. Защото те не са група, само двамата си бяха. И не са се самоубили. Глупости пишат. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо. Старият им бойлер гръмнал, казвах им… Вестникарска му работа, Георгиев! Вестникарска.

Георгиев: Абе журналисти, чудят се какво да измислят! Ами аз сега какво да правя, а? Кажи бе, Пешо, какво да правя, половината ми апартамент за нищо не става след тоя гръм! Плочата в банята се откъртила, ей такава дупка зее. Да не ти разправям!
Пешо: Здраве да има, другото се нарежда…
Георгиев: Какво да правя сега? Пък и 1000 лева имаха да ми връщат!



списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Марко Видал – Пустинята

Слав Недев, Biotope 18.3

 

Пясъкът ме удряше в очите с такава сила, че ми се искаше да ги държа затворени, докато се катерех по дългия склон, който водеше до наблюдателницата на Муйнак — място, което в миналото е подслонявало заможното пристанище на града. След около пет минути катерене, се озовахме в галерията на запустението — оградено възвишение, разположено върху една безкрайна пясъчна яма, чийто хоризонт се сливаше с пустинята и пред погледа ни — по средата на този кух простор — зееше гробището със заседнали ръждиви кораби. Вятърът ни придружаваше, заедно с пясъка, който отвсякъде шибаше очите, лицето и устните ни. Да облизваш устните си беше необходим инстинкт, което неизбежно щеше да доведе до малки пукнатини и един коктейл от кръв, пясък и сол.

 

***

Емоцията ме завладя, когато един февруарски ден Ислям спомена, че в средата на пустинята се провежда фестивал на електронната музика. Идеята ме вълнуваше толкова, че като си представях как танцувам насред пустинята можех да усетя пясъка, удрящ по устните ми, но най-вече, този необходим живителен дъх свобода, от който бях лишен в Ташкент и който предстоеше да преживея в Муйнак.

 

***

Пътувахме повече от 1300 километра с влак и съвместно такси за да присъстваме на онзи екзотичен фестивал. Чувствах се зле — болеше ме главата и имах симптоми на настинка, но нищо не можеше да спре желанието ми да присъствам на фестивала и да го преживея в първо лице. Настанихме се при една местна баба, която предоставяше на разумна цена всичките стаи на дома си на туристите, дошли чак от Ташкент заради фестивала. Домът ѝ беше скромен, a украсата — кичозна. От входната врата вътре се виждаха две пространства разделени със стена и една рамка без врата, от която висеше пищна завеса с ресни. По-нагоре, над рамката на стената — снимка на Ислом Каримов, бившия президент-диктатор на Узбекистан, заедно с хазяйката – беше гордо изложена пред посетителите. Нашата спалня не разполагаше с легла. Вместо тях получихме няколко тънки матрака, които разпръснахме на пода. Понеже бяхме изморени от пътуването с такси от Хива, решихме да си починем преди да отидем във фестивала, който трябваше да започне от шест часа вечерта. Ислям и аз използвахме случая да се слеем в топла прегръдка и да останем така известно време. Пред местните жители и полицията, която ограждаше събитието от всичките му страни, трябваше да избягваме прояви на обич, иначе рискувахме да се изложим на евентуална присъда за содомия.

 

***

Фестивалът беше просто оправдание за нашия приятел Тимур, който използва случая за да си сложи кожен колан и се опитваше да го прикрие леко с потник отгоре. В допълнение си беше сложил грим и някои аксесоари като гривни и колиета, нещо, което в столицата на страната — и още повече в пустинята — щеше да привлече вниманието на хората. Това съчетано с характерните му черти на местен, но с дълга коса — нещо напълно неприлично за тукашните мъже — щеше да хване окото на местните жители и най-много ме караше да се възхищавам на смелостта му. Когато навлязохме в склона, който водеше към наблюдателницата, една групичка каракалпакски деца ни следеше и оглеждаше от горе до долу, докато шушукаха и се смееха нагло. “Каракалпаците са много отворени, даже позволяват на жените си да пият водка” ми каза веднъж Ислям, докато ми обясняваше за различните народи, съставляващи Узбекистан и техните особености. За случая си бях облякъл тесния потник, който Ислям ми забраняваше изрично да обличам в Ташкент от съображения за сигурност. Освен това, си бях гримирал очите с черен молив и показвах — този път без страх — обицата на лявото си ухо. Носех лилава кърпа на челото, която подчертаваше перчема ми. Каракалпакските деца ни гледаха изумени.

 

***

Предварителната регистрация в сайта на фестивала ни удостояваше с привилегията за достъп до едно оградено пространство, което разделяше онзи пустош на две: от едната страна, сцената се издигаше над дансинга, а от другата — се простираше обширно пясъчно пространство, където местните хора продаваха напитки на стайна температура. Група полицаи контролираше входа към ограденото пространство, като проверяваше гривните, които ни дадоха при регистрацията. Освен това, внимаваха да не внесем алкохолни напитки на дансинга. Междувременно, местни семейства се тълпяха зад оградата, за да видят как танцуваме в транс, хипнотизирани от звуците, които накараха атмосферата да вибрира парче след парче. Бащи с деца на раменете, забулени баби с цветни забрадки и с изпити лица, които подпираха лактите си на оградата, майки с деца на ръце… всички те ни зяпаха, докато ние, потопени в този хаотичен танц, се освобождавахме от всичкия религиозен и морален натиск и пренебрегвахме онези втренчани в телата ни погледни, които вероятно ни смятаха за полуголи, докато нареждаха “танцуването е харам”.

 

***

Инна беше от Ташкент и имаше руски произход. Беше едра, с лунички на лицето и дълга рижа коса. По случай фестивала, тя донесе лампички като тези, които се поставят на коледните елхи; постави ги по цялото си тяло, особено около деколтето. Гърдите ѝбяха големи и пищни, приковаха вниманието ми с почти хипнотична сила и в един момент, под ефектите на онази водка със стайна температура, се разкрещях на руски: “Путката на Инна е харам! Рижата путка на Инна е харам!”. Приятелите ми се смееха безспир, хората наоколо ме гледаха съучастнически и полицаите, които в онзи момент минаваха покрай нас, ме изгледаха втренчено няколко секунди, без да изразят никаква реакция.

 

***

Напълно пиян, под ефекта на няколко топли водки, се приближих към Ислям, хванах го за кръста и му казах “целуни ме, моля те”. Никога не си бях представял, колко много можеше да боли човекът, който обичаш да откаже рязко целувка. Най-тъпото е, че в крайна сметка, трезвеността му ни спаси от евентуален проблем, докато аз, замаян и напълно обладан от онова неудържимо желание да крещя на света кой съм, подценявах възможен конфликт с органите на реда.

 

***

Докато нощта напредваше, състоянието ми на пълно освобождение също се задълбочаваше, до такава степен че свалих потника си и се приближих до група момчета, тъй като Ислям настояваше да се държи на дистанция от мен. След около два часа бяхме готови да тръгваме и отидохме до изхода на фестивала. Аз бях толкова пиян, че Ислям нямаше друг избор, освен да ме хване за кръста за да не падна — или да не направя някоя лудост пред полицаите. Използвах тази ценна възможност да го хвана за ръката и да се затичам пред полицаите, викайки харам. Полицаите ни гледаха изумени и не реагираха никак. Върнахме се в нашия хотел и вече в спалнята ни, в присъствието на нашите приятели, можахме да се слеем в прегръдка, докато в главата ми кънтеше онази дума като мантра: харам, харам, харам

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 
Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Габриел Гарсия Маркес – Погребението на Мама Гранде

Слав Недев, Yogurt in the Sky 68

 

Ето тази е, неверници от цял свят, истинската история на Мама Гранде, абсолютната владетелка на кралство Макондо, която живя 92 години, упражнявайки властта си, и умря с ореола на светица един вторник миналия септември, а на погребението ѝ дойде дори папата.

Сега, когато разтърсената до дъно нация възвърна равновесието си; сега, когато музикантите от Сан Хасинто, контабандистите от Гуахира, оризарите от Сину, проститутките от Гуакамаял, магьосниците от Сиерпе и берачите на банани от Аракатака окачиха хамаците, за да се възстановят от изтощителното бдение, и когато си възвърнаха спокойствието и заеха отново постовете си президентът на републиката и министрите му, и всички представлявали държавната власт и свръх­естествените сили на най-великолепната погребална церемония, която ще бъде вписана в историческите анали; сега, когато папата се възнесе на небето телом и духом, а в Макондо не може да се мине от празни бутилки, фасове от цигари, оглозгани кокали, консервени кутии, парцали и изпражнения, оставени от множеството, стекло се на погребението, тъкмо сега е моментът да облегнем табуретка на вратата към улицата и да започнем да разказваме от началото подробностите за това национално сътресение, преди да са успели да дойдат историците.

Преди четиринайсет седмици, след безкрайни нощи с компреси, синапени лапи и вендузи, изнемощяла от трескавата агония, Мама Гранде заповяда да я сложат да седне в стария ѝ люлеещ се стол от ратан, за да оповести последната си воля. Беше единственото изискване, което ѝ оставаше да изпълни, за да умре. Същата сутрин, с посредничеството на отец Антонио Исабел, беше уредила душевните си дела, така че оставаше да уреди и свързаните с имуществото между деветимата ѝ племенници, нейните универсални наследници, които бдяха около леглото. Енорийският свещеник, на път да навърши сто години, си говореше сам и също беше в стаята. Бяха нужни десетима мъже, за да го качат до покоите на Мама Гранде, и бе решено да остане там, за да не се налага да го свалят и да го качват отново в последния момент.

Никанор, най-големият племенник, огромен и див, облечен с дрехи в цвят каки, с ботуши с шпори и с револвер 38-и калибър с дълга цев, напъхан под ризата, отиде да потърси нотариуса. Грамадната къща на два етажа, в която миришеше на меласа и риган, с мрачни стаи, натъпкани със сандъци и вехтории от четири поколения, превърнали се в прах, още от предишната седмица бе замряла в очакването на този момент. В дълбокия централен коридор, с куки по стените, на които в други времена се окачваха заклани прасета, а в сънливите августовски недели висяха одрани елени, ратаите, скупчени върху чували със сол и земеделски сечива, спяха и чакаха заповедта да оседлаят животните, за да разгласят лошата новина в пределите на безмерното имение. Останалото семейство беше в гостната. Жените, смъртно­бледи, обезкръвени от наследството и бдението, спазваха пълен траур, който представляваше сбор от неизброими последователни траури. Матриархалната строгост на Мама Гранде бе оградила богатството и фамилното име със свещена телена ограда и вътре в нея чичовци се женеха за дъщерите на племенниците, братовчедите за лелите, а братята за снахите, докато се бе образувал непроходим гъсталак от кръвосмешения, който бе превърнал възпроизвеждането в порочен кръг. Единствено Магдалена, най-малката племенница, бе успяла да се измъкне от заграждението; измъчвана от халюцинации, тя поиска от отец Антонио Исабел да я пречисти от зли духове, острига се и се отказа от светските суети и радости, като стана послушница в манастира на епархията. Извън официалното семейство и в изпълнение на правото си на първата брачна нощ, по чифлици, села и махали мъжете бяха наплодили цяло извънбрачно потомство, което се мотаеше сред прислугата без презиме, в качеството си на кръщелници, храненици, любимци и галеници на Мама Гранде.

Прибижаването на смъртта наруши изтощителното чакане. Гласът на умиращата, свикнала на зачитане и подчинение, прозвуча в затвореното помещение като басов тон на орган, но отекна и до най-отдалечените кътчета на имението. Никой не бе безразличен към тази смърт. През сегашния век Мама Гранде бе центърът на тежестта в Макондо, както в миналото са били братята и бащите, и бащите на бащите ѝ, през цялото време на това владичество, надхвърлящо два века. Селището бе възникнало около тяхното презиме. Никой не знаеше произхода, границите и истинската стойност на владението, но всички бяха свикнали с мисълта, че Мама Гранде е господарка на течащите и застоялите води, на падналите и бъдещите дъждове, на междуселските пътища, на телеграфните стълбове, на високосните години и на жегите, а освен това имаше наследствено право върху животи и чифлици. Когато следобед сядаше на хлад на балкона в къщата, отпусната с цялата тежест на телесата и властта си в стария люлеещ се стол от ратан, наистина изглеждаше безкрайно богата и всевластна, най-богатата и най-всевластната матрона в света.

На никого не му бе хрумвало, че Мама Гранде е смъртна, освен на членовете на племето ѝ и на самата нея, подбуждана от сенилните предсказания на отец Антонио Исабел. Но тя вярваше, че ще живее над 100 години, като баба си по майчина линия, която по време на войната през 1875 година се бе противопоставила на патрул на полковник Аурелиано Буендия, като се бе окопала в кухнята на имението. Едва през април тази година Мама Гранде осъзна, че Бог няма да я удостои с привилегията да ликвидира лично, в открит сблъсък, някоя орда от масони федералисти.

През първата седмица на болките семейният лекар я облекчаваше със синапени компреси и вълнени чорапи. Беше наследствен лекар, дипломиран в Монпелие, но, верен на философските си убеждения, бе противник на напредъка в медицината, а Мама Гранде го бе удостоила с благоволението да се забрани на други лекари да се установяват в Макондо. До някое време той обикаляше селото на кон, като посещаваше унилите болни привечер, а природата го дари с привилегията да стане баща на множество чужди деца. Но артритът го прикова в хамака и накрая той обслужваше болните, без да ги посещава, посредством предположения, хорски приказки и заръки. Повикан при Мама Гранде, прекоси площада по пижама, подпиращ се на два бастуна, и се настани в спалнята на болната. Едва когато разбра, че Мама Гранде изпада в агония, нареди да му донесат сандъчето с порцеланови бурканчета, надписани на латински, и в продължение на три седмици омазваше умиращата отвън и отвътре с всякакви академични компреси, височайши микстури и магистърски супозитории. После наложи опушени жаби на болното място и пиявици на бъбреците, докато един ден на разсъмване трябваше да се изправи пред избора дали да повика бръснаря да ѝ пусне кръв, или отец Антонио Исабел да я причасти.

Никанор изпрати да потърсят свещеника. Десетима мъже го пренесоха от свещеническия дом до спалнята на Мама Гранде, седнал в скърцащия тръстиков люлеещ се стол, под мухлясалия балдахин за специални случаи. Камбанката за предсмъртно причастие в топлото септемврийско зазоряване стана първото известие за жителите на Макондо. Когато слънцето изгря, площадчето пред къщата на Мама Гранде бе заприличало на селски събор.

Беше като възпоминание от друго време. Докато навърши 70 години, Мама Гранде празнуваше рождения си ден с най-продължителните и най-бурните събори, помнени някога. За цялото село се изнасяха дамаджани с ракия, на общинския площад се колеха говеда, а група музиканти, покачени върху маса, свиреха по три дни без прекъсване. Под прашните бадемови дървета, където през първата седмица на века бяха лагерували легионите на полковник Аурелиано Буендия, предлагаха царевична бира, кифлички, кървавица, пръжки, емпанади, наденици, питки от юка със и без сирене, палачинки, понички, мекици, банички, суджуци, шкембе, кокосови сладки, сок от захарна тръстика, както и всякакви дреболии, дрънкулки, джунджурии и грънци, и се провеждаха боеве с петли и лотарии. Насред суматохата на възбуденото множество се продаваха щамповани икони и стихари с образа на Мама Гранде.

Празненствата започваха вечерта на предишния ден и свършваха на самия рожден ден с взривове от фойерверки и семеен бал в къщата на Мама Гранде. Избраните гости и законните членове на фамилията, великодушно обслужвани от незаконните, танцуваха в такта на старата пианола, снабдена с модни ролки. Мама Гранде командваше тържеството от дъното на салона, седнала в голямо кресло, между ленени възглавници, и издаваше дискретни наставления с десница, окичена с пръстени на всички пръсти. Понякога в съучастничество с влюбените, но почти винаги ръководена от собственото си вдъхновение, същата вечер тя уреждаше браковете за идната година. За закриването на юбилея Мама Гранде излизаше на балкона, украсен с книжни гирлянди и фенери, и хвърляше дребни пари на тълпата.

Тази традиция бе прекъсната отчасти поради заредилите се погребения в семейството, а отчасти и заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за онези бляскави прояви. Не бяха успели да видят как по време на литургия някой представител на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, докато тя се радва на привилегията да не коленичи дори при поднасянето на нафората, за да не намачка полата си с волани от холандско платно и надиплените си колосани фусти. Старците помнеха като видение от миналото онези двеста метра рогозки, които бяха постлани от господарския дом до главния олтар вечерта, в която Мария дел Росарио Кастанеда и Монтеро присъства на погребението на баща си, и се върна по застланата ули­ца, облечена в новото си сияещо достолепие и превърнала се на 22 години в Мама Гранде. Тогавашната средновековна гледка принадлежеше не само на миналото на фамилията, но и на миналото на нацията. Все по-смътна и далечна, едва съзи­рана в горещите следобеди на балкона си, задушаван от гераниите, образът на Мама Гранде се размиваше в собствената си легенда. Упражняваше властта си чрез Никанор. Съществуваше негласно обещание, установено от традицията, че в деня, в който Мама Гранде подпечата с восък завещанието си, наследниците ще обявят три нощи всенародно веселие. Но също така беше известно, че е решила да оповести последната си воля едва няколко часа преди да умре, а никой не вярваше сериозно, че Мама Гранде е смъртна. Едва тази сутрин, разбудени от камбанките за последното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде е не само смъртна, а и умираща.

Бе дошъл часът ѝ. Лежеше в лененото си легло, под балдахина от прашна ажурена дантела, омазана с мехлеми до ушите, а животът едва се долавяше в лекото дишане на матриархалните ѝ гърди. Мама Гранде, която до петдесетата си годишнина бе отблъсквала и най-пламенните кандидати, а бе надарена от природата да откърми сама всички потомци от вида си, издъхваше девствена и бездетна. В момента на миропомазването отец Антонио Исабел трябваше да потърси помощ, за да намаже с миро дланите ѝ, тъй като още в началото на агонията Мама Гранде бе стиснала юмруци. Съдействието на племенничките не допринесе с нищо. По време на боричкането, за пръв път от една седмица, умиращата притисна към гърдите си ръката със съзвездие от скъпоценни камъни и впери в племенничките безцветния си поглед с думите: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел в литургическите одежди и послушника с обредната утвар и прошепна с примирена убеденост: „Умирам.“ Тогава свали пръстена с Големия диамант и го даде на Магдалена, послушницата, на която се падаше по право като най-малката наследница. Това беше краят на една традиция: Магдалена се бе отказала от наследството си в полза на Църквата.

Призори Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да даде последните си наставления. В продължение на половин час, напълно владеейки всичките си способности, тя се осведоми как върви работата. Изрази специални желания за съдбата на трупа си и накрая се зае с бдението. „Трябва да си отваряш очите“, каза. „Прибери под ключ всичко ценно, защото много хора ходят по бдения само за да крадат.“ Миг след това, насаме със свещеника, направи пространна, искрена и подробна изповед, а после прие последно причастие в присъствието на племенниците. Тогава поиска да я сложат да седне в ратановия люлеещ се стол, за да изрази последната си воля.

Върху двайсет и четири листа, изписани с много ясен почерк, Никанор бе изготвил добросъвестен отчет за имуществото ѝ. Като дишаше кротко, с лекаря и отец Антонио Исабел за свидетели, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на имотите си, върховен и единствен източник на могъществото и властта ѝ. Сведени до реалните си размери, физическите владения съставляваха три поземлени участъка, присъдени с кралски декрет в епохата на Колонията, но с течение на времето и вследствие на заплетени бракове по сметка, под владичеството на Мама Гранде се бяха прибавили и други. На тези пустеещи земи без определени граници, които включваха пет общини и на които собствениците не бяха засели никога и едно зърно, живееха като арендатори 352 семейства. Всяка година, в навечерието на именния си ден, Мама Гранде осъществяваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да бъдат върнати на държавата: прибираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на къщата си, тя лично получаваше наема за правото да обитават земите ѝ, както повече от век го бяха получавали предците ѝ от предците на арендаторите. Три дни по-късно дворът се оказваше претъпкан с прасета, пуйки и кокошки, а също и с десятъка и първите реколти от плодовете на земята, които се принасяха като дарове. Всъщност това беше единствената реколта, която фамилията бе събирала от тази територия, мъртва още от произхода си и изчислявана на пръв поглед на 100 000 хектара. Но историческите обстоятелства бяха предопределили в рамките на тези граници да израснат и да се развият шестте селища на окръг Макондо, включително общинският център, така че всеки, който обитаваше къща, нямаше друго право на собственост, освен полагащото му се върху материалите, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът, както ѝ го изплащаше и правителството за това, че гражданите използват улиците.

Из околностите на селищата бродеше никога непроверяван брой необгрижван добитък, жигосан на четирите хълбока с дамга с формата на катинар. Повече поради безредие, отколкото поради броя на белязаните добичета, този наследствен белег бе станал известен и в отдалечени области, до които стигаха лете изнемощелите от жажда разбягали се животни, и така се бе превърнал в една от най-здравите опори на легендата. По причини, които никой не си бе направил труда да обясни, след последната гражданска война просторните конюшни постепенно се бяха опразнили, а в последно време в тях бяха разположени преси за захарна тръстика, обори с доилки и една машина за лющене на ориз.

Освен изброеното, в завещанието бе упоменато съществуването на три гърнета с едри жълтици, заровени някъде в къщата през войната за независимост, които не бяха намерени по време на периодичните старателни разкопки. Към правото да дават земята под аренда и да получават десятъците и първите плодове, както и всякакви допълнителни дарения, наследниците получаваха и план, предаван от поколение на поколение и усъвършенстван от всяко следващо поколение, който трябваше да улесни откриването на заровеното съкровище.

На Мама Гранде ѝ бяха нужни три часа, за да уреди земните си дела. В задухата на спалнята гласът на умиращата сякаш отреждаше най-достойното място на всяко изброено нещо. Когато положи треперливия си подпис, а под него свидетелите добавиха и своите, съкровена тръпка разтърси сърцата на тълпите, които започваха да се събират пред къщата в сянката на прашните бадемови дървета.

Оставаше само подробното изреждане на моралните ценности. Като направи върховно усилие – каквото, преди да умрат, бяха направили предците ѝ, за да осигурят превъзходството на рода си, – Мама Гранде се надигна на монументалния си задник и с властен искрен глас, уповаваща се на паметта си, продиктува на нотариуса списъка на незримото си благосъстояние:

Подземните богатства, териториалните води, цветовете на знамето, националният суверенитет, традиционните партии, правата на човека, гражданските свободи, първият в йерархията на властта, втората инстанция, третият дебат, препоръчителните писма, историческите факти, свободните избори, кралиците на красотата, многозначителните речи, грандиозните манифестации, знатните госпожици, коректните господа, крайно честните военни, Негово преосвещенство, Върховният съд, ­забранените за внос стоки, либералните дами, проблемът за месото, чистотата на езика, примерите за света, правната система, свободният, но отговорен печат, Богота – южноамериканската Атина, общественото мнение, демократичните избори, християнският морал, недостигът на валута, правото на убежище, комунистическата опасност, държавният кораб, поскъпването на живота, републиканските традиции, необлагодетелстваните класи, посланията за единство.

Не успя да довърши. Трудоемкото изброяване пресекна последния ѝ дъх. Затънала в това маре магнум* от абстрактни формулировки, които в продължение на два века представляваха моралното оправдание за владичеството на фамилията, Мама Гранде се оригна звучно и издъхна.

Същия следобед жителите на далечната мрачна столица видяха на първа страница на извънредните издания портрета на двайсетгодишна жена и помислиха, че е някоя нова кралица на красотата. Мама Гранде изживяваше отново мимолетната младост на фотографията си, увеличена на четири колони и ретуширана набързо, с буйна коса, събрана на темето с гребен от слонова кост, и с диадема върху дантеления шал. Този образ, уловен от пътуващ фотограф, който минавал през Макондо в началото на века, и архивиран от вестниците в категорията неизвестни личности, бе предопределен да просъществува в паметта на бъдещите поколения. В раздрънканите автобуси, в асансьорите на министерствата, в мрачните салони за чай, тапицирани с бледи драперии, с почит и благоговение се шепнеше името на владетелката, умряла в своята гореща маларична област, неизвестно допреди няколко часа в останалата част на страната, преди печатното слово да му придаде святост. Ситен дъждец покриваше минувачите с недоверие и зеленикава плесен. Камбаните на всички църкви биеха на умряло. Изненадан от вестта, на път към церемонията за дипломирането на новите кадети, президентът на републиката собственоръчно написа върху гърба на телеграмата бележка, в която препоръча на министъра на войната в края на речта си да обяви минута мълчание в знак на почит към Мама Гранде.

Общественият ред бе засегнат от смъртта. Самият президент на републиката, до когото гражданските чувства достигаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от автомобила си в мигновена, но донякъде сурова картина, безмълв­ното изумление на града. Бяха останали отворени само няколко мизерни кафенета и Архиепископ­ската катедрала, готова за деветдневна погребална служба. В Националния капитолий, пред който покрити с вестници просяци спяха в укритието на дорийските колони и на омърлушените статуи на покойни президенти, светлините на Конгреса светеха. Когато държавният глава, потресен от вида на столицата в траур, влезе в кабинета си, министрите му, облечени официално като за погребение, го чакаха на крака, по-надути и по-бледи от обикновено.

Събитията от онази нощ, както и от последващите, щяха да бъдат окачествени по-късно като историческа поука. Не само заради християнския дух, който вдъхнови най-издигнатите особи в държавната власт, но и заради себеотрицанието, с което несходни интереси и противоположни критерии се помириха в името на общата си цел да погребат един бележит труп. В продължение на много години Мама Гранде бе осигурявала обществен мир и политическо съгласие в империята си благодарение на три сандъка с фалшиви изборни бюлетини, които бяха част от тайното ѝ богатство. Мъжете от прислугата, нейните любимци и арендаторите, малолетни и пълнолетни, упражняваха не само собственото си право на глас, но и това на избирателите, умрели през последните сто години. Тя олицетворяваше преимуществото на традиционната власт над временната, надмощието на класата над плебса, превъзходството на божествената мъдрост над смъртната преходност. В мирно време хегемонната ѝ воля потвърждаваше и отхвърляше ренти, канонически и синекурни длъжности и бдеше над благоденствието на привържениците си, дори ако за постигането му трябваше да прибягва до интриги и изборни измами. В размирно време Мама Гранде тайно подпомагаше въоръжаването на съмишлениците си, а публично оказваше помощ на жертвите си. Този патриотичен плам ѝ предопределяше най-високи почести.

Президентът на републиката не бе имал нужда да се допитва до съветниците, за да осъзнае тежестта на отговорността си. Между залата за аудиенции и павираното дворче, в което някога вицекралете са оставяли каляските си, имаше вътрешна градина с тъмни кипариси, където в пос­ледните дни на колонията някакъв португалски монах се бе обесил от любов. Въпреки шумната си свита от орденоносци президентът не можеше да потисне лекото треперене от неувереност, когато след свечеряване минаваше през това място. Но онази вечер потреперването имаше силата на предзнаменование. Тогава осъзна напълно историческото си предопределение, издаде декрет за девет дни национален траур и за посмъртни почести за Мама Гранде в категорията героиня, загинала за родината на бойното поле. Както се изрази в драматичното изявление, което рано сутринта отправи към съотечествениците си по националния канал за радио и телевизия, първият магистрат на нацията вярваше, че погребението на Мама Гранде ще представлява нов пример за света.

Тези високи цели обаче щяха да се сблъскат със сериозни неудобства. Юридическата система на страната, изградена от далечни предци на Мама Гранде, не бе подготвена за събитията, които започваха да се случват. Мъдри доктори по право, доказани алхимици на закона задълбаха в тълкувания и силогизми в търсенето на формулировка, която да позволи на президента на републиката да присъства на погребението. Настъпиха дни на смут във високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторния полукръг на Конгреса, оредял след един век абстрактно законодателство, между маслени портрети на национални герои и бюстове на старогръцки мислители, възпоменаването на Мама Гранде достигна неподо­зирани висоти, докато в тежкия септември на Макондо трупът ѝ се изпълваше с мехури. За пръв път говореха за нея, без да си я представят в ратановия люлеещ се стол, в дълбокия ѝ унес в два следобед и със синапените лапи, а я виждаха неопетнена и млада, пречистена от легендата.

Безкрайни часове бяха изпълнени с думи, думи, думи, които отекваха в пределите на републиката, разгласявани от пропагандаторите на печатното слово. Докато някой, надарен с чувство за реалност, не прекъсна историческото дър-дър-дър на онази асамблея от стерилни юрисконсулти, за да напомни, че трупът на Мама Гранде очаква решението при 40 градуса на сянка. Никой не се смути от този изблик на здрав разум в неопетнената атмосфера на писания закон. Бяха издадени нареждания трупът да бъде балсамиран, докато се намерят формулировки, докато се съгласуват мнения или се внесат конституционни поправки, които да позволят на президента да присъства на погребението.

Толкова много се бе дърдорило, че дърдоренето прехвърли границите, прекоси океана и профуча като знамение през папските покои в Кастелгандолфо. Възстановен от дрямката след неотдавнашния летен празник Ферагосто, Върховният понтифик стоеше до прозореца и гледаше как водолазите се гмуркат в езерото, за да търсят главата на обезглавената девойка. През последните седмици вечерните вестници не се занимаваха с нищо друго и Върховният понтифик не можеше да остане безразличен към тази загадка, възникнала толкова близо до лятната му резиденция. Но същият следобед, след изненадваща подмяна, вестниците бяха заменили фотографиите на предполагаемите жертви с една-единствена, на двайсетгодишна жена, оградена в дантелена траурна рамка. „Мама Гранде“, възкликна Върховният понтифик, разпознавайки мигновено размазания дагеротип, който му бе подарен преди много години по случай възкачването му на престола на свети Петър. „Мама Гранде“, възкликнаха в хор членовете на Съвета на кардиналите в частните си покои и за трети път от двайсет века настъпи момент на смущения, призлявания и притичвания в безграничната империя на християнството, докато Върховният понтифик бе настанен в дългата черна гондола, на път към далечното фантастично погребение на Мама Гранде.

Назад останаха сияйните прасковени насаждения, Виа Апиа Антика с бездушните киноактриси, събиращи загар по терасите и все още в неведение за сътресението, а после и мрачната грамада на замъка „Сант Анджело“ на хоризонта на Тибър. Привечер дълбоките камбанни удари на базиликата „Свети Петър“ се смесиха със звъна от напукания бронз на Макондо. Под задушаващия навес, през плетеницата от канали и потайните тресавища, които очертаваха границата между Римската империя и пасищата на Мама Гранде, Върховният понтифик цяла нощ бе слушал врявата на маймуните, подплашени от преминаването на тълпите. По време на нощния поход папското кану се пълнеше с чували юка, гроздове зелени банани и кафези с кокошки, и с мъже и жени, изоставили обичайните си занимания, за да си опитат късмета с търговия по време на погребението на Мама Гранде. Тази нощ, за пръв път в историята на Църквата, Негово светейшество бе измъчван от треската на будуването и от изтезанието на комарите. Но чудодейното развиделяване над владенията на Великата старица, първичната гледка на царството на балсамината и игуаната, изличиха от паметта му страданията от пътуването и възнаградиха саможертвата му.

Никанор бе разбуден с три удара по вратата, известяващи скорошното пристигане на Негово светейшество. Смъртта бе завладяла къщата. Вдъхновени от редуващите се и потискащи призиви на президента, от трескавите спорове на парламентаристите, които бяха изгубили гласа си и общуваха с общоприети жестове, личности и конгрегации от цял свят зарязаха делата си и запълниха с присъствието си тъмните коридори, претъпканите проходи, задушните тавански помещения, а дошлите със закъснение се изкатериха и се настаниха както могат по зидове, заграждения, наблюдателници, скелета и парапети. В главната зала, мумифициран в очакване на великите решения, трупът на Мама Гранде лежеше под сърцераздирателно възвишение от телеграми. Изтощени от плач, деветимата наследници бдяха около трупа в екстаз от взаимно дебнене.

Още много дни човечеството трябваше да продължи изчакването. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, делва с филтрирана вода и брокатен хамак, през дългите задушни нощи Върховният понтифик бе измъчван от потно безсъние, което запълваше с четене на меморандуми и административни наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, а обядваше под перголата от астромелии с отец Антонио Исабел и понякога с Никанор. Така преживя безкрайни седмици и удължени от очакването и горещината месеци, докато Пастор Пастрана не се изтъпани с барабана си в средата на площада, за да прочете обявеното решение. Заявяваше се, че тъй като общественият ред е бил нарушен, тарам-там-там, президентът на републиката, тарам-там-там, разполага с извънредни пълномощия, тарам-там-там, които му позволяват да присъства на погребението на Мама Гранде, тарам-там-там-тарам-там.

Бе настъпил великият ден. По улиците, задръстени от рулетки, сергии с храна и масички с лотарийни билети, и мъже с навити на шията змии, които предлагаха мехлем за окончателното изцеряване от червен вятър и осигуряването на вечен живот, и през пъстрото площадче, където множеството бе закачило хамаци и разстлало рогозки, снажни стрелци с лъкове разчистиха пътя на властниците. Там бяха, в очакване на върховния миг, перачките от река Сан Хорхе, ловците на бисери от Кабо де Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, работниците от солниците в Манауре, акордеонистите от Валедупар, укротителите на коне от Аяпел, музикантите от Сан Пелайо, шарлатаните от Ла Куева, импровизаторите на стихове от Сабанас де Боливар, лентяите от Реболо, пияниците от Магдалена, писарушките от Момпокс, също така и изброените в началото на тази хроника, и много други. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия – начело с граф Марлборо с одеждата си от тигрови кожи с нокти и зъби – бяха превъзмогнали вековната си ненавист към Мама Гранде и тези като нея и бяха дошли на погребението, за да измолят от президента изплащането на военните пенсии, за които чакаха вече от шейсет години.

Малко преди единайсет трескавото множество, задъхващо се на слънцето, възпирано от невъзмутими елитни воини в хусарски униформи с ширити и пухкави пера, нададе ликуващ рев. Важни и тържествени, облечени във фракове и с цилиндри, президентът на републиката и министрите, парламентарните комисии, Върховният съд, Държавният съвет, традиционните партии и духовенството, както и представителите на банките, търговията и индустрията, се появиха иззад ъгъла на Телеграфната палата. Плешив и дебел, старият и болен президент на републиката измарширува пред изумените погледи на тълпите, които го бяха овластили, без да са го виждали, и едва сега получаваха достоверно доказателство за съществуването му. Между архиепископите, изнурени от тежката си мисия, и военните с широки гърди с брони от медали, първият магистрат на нацията излъчваше непогрешимия дъх на властта.

На втори план, в смирено шествие от траурни крепони, крачеха националните кралици на всичко бивало и небивало. Лишени за пръв път от земния си блясък, предвождани от универсалната кралица, преминаваха кралицата на влакнестото манго, кралицата на зелената тиква от сорта ауяма, кралицата на едрия банан от сорта мансано, кралицата на хлебната юка, кралицата на крушовата гуаява, кралицата на кокосовия орех с мляко, кралицата на боба с черни очички, кралицата на 426-те километра нанизи от яйца на игуана и всички други, които ще пропуснем, за да не стане тази хроника безкрайна.

В ковчега си с пурпурни дипли, отделена от действителността с осем медни турникета, Мама Гранде вече бе прекалено опиянена от формалдехидната си вечност, за да осъзнае величината на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона у дома си по време на знойните будувания, се бе сбъднало в онези четирийсет и осем славословия, в които всички символични личности на епохата отдадоха почит на паметта ѝ. Самият Върховен понтифик, когото в бълнуванията си бе видяла висящ в сияйна колесница над градините на Ватикана, бе надмогнал жегата с ветрило от плетени палмови листа и бе почел с върховното си достолепие най-грандиозното погребение на света.

Заслепено от зрелището на властта, простолюдието не забеляза алчното махане с крила от върха на покрива, когато спорът между знатните бе решен и ковчегът бе изнесен на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещата сянка на лешоядите, която следваше кортежа по нагорещените улици на Макондо, нито обърна внимание, че докато знатните преминаваха, след тях се точеше воняща диря от отпадъци. Никой не забеляза, че племенниците, кръщелниците, прислужниците и протежетата на Мама Гранде захлопнаха портите веднага след изнасянето на трупа, изкъртиха вратите, разковаха дъските и разкопаха основите, за да си поделят къщата. Единственото, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на онова погребение, бе гръмогласната въздишка на облекчение, издадена от тълпите, когато изтекоха четиринайсетте дни на молитви, славословия и дитирамби, а гробът бе запечатан с оловна плоча. Някои от присъстващите проявиха достатъчна прозорливост да проумеят, че присъстват на зараждането на нова ера. Сега Върховният понтифик, изпълнил мисията си на земята, можеше да се възнесе на небето телом и духом, и президентът на републиката можеше да седне да управлява както намери за добре, и кралиците на всичко бивало и небивало можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да си окачват хамаците по своя си начин, както знаят и разбират, из необятните владения на Мама Гранде, защото единствената, която можеше да им се противопостави и притежаваше достатъчна власт да го стори, бе започнала да се разлага под една оловна плоча. Така че оставаше само някой да облегне табуретка на вратата, за да разкаже тази история като урок и поука за бъдещите поколения, та никой от неверниците в света да не остане в неведение относно вестта за Мама Гранде, защото утре, сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклука от погребението ѝ завинаги и вовеки веков.

* Буквално – океан, в преносен смисъл – изобилие (лат.). – Б. пр.

1962 г.

 

Превод от испански Емилия Юлзари
Издателство „Лъчезар Минчев“
София, 2023 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Палми Ранчев – Зверчето

Слав Недев, Останки енергия, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

Възпитателят изкрещя, че отдавна трябвало да загасят лампата, сам я загаси, предупреди ги да не затварят вратата и се отдалечи по коридора. Наско се отмести към стената, където се чувстваше по-сигурен, и се заслуша в настъпилата тишина. Изпусна ножа и с разперени пръсти го потърси под завивката около себе си. Закачи го с пръсти, хвана дървената дръжка и притвори очи. Почти веднага ги ококори. Стори му се, че се чува подозрителен шум. И отново всичко утихна. Децата на съседните две легла дишаха равномерно. Но той, колкото и да му се затваряха очите, трябваше да е нащрек. Стресна се, буквално подскочи и седна в кревата, подпрял се на едната си ръка, когато Главата изръмжа в лицето му. Целият пламна, сякаш  го поляха с вряла вода, и се разтрепери. Неусетно беше се унесъл, и той пак го свари неподготвен. Трескаво затърси ножа зад гърба със свободната си ръка. Тук някъде трябваше да е. Накрая успокоен стисна дръжката.

– Хайде, нали си знаеш упражнението – прошепна Главата съвсем близо до лицето му и се ухили. – Седни по-удобно. Или забрави какво си правил вчера и онзи ден.

– Махай се! – каза Наско.

И се изтегли с няколко движения плътно към стената. Топлината в гърдите му, позната от предишните вечери, бавно се разстла, прегъна се по края като нагорещен восък. И почти веднага потече.

– Махай се! – повтори той и очите му се напълниха със сълзи. – Предупреждавам те!

– Чакай, чакай! – прошепна Главата, опря коляно на пружината и се качи на леглото, коленичи и се надвеси над него. – Нали я знаеш нашата игра.

– Не е моя игра.

– Наша е!

– Не, само твоя си е.

Почти веднага беше го сграбчил с две ръце, както всяка вечер, за ушите. Не ги стискаше много силно. Просто ги държеше между дланите си. Изправи се, надвесен над него, и опита да го вдигне. Пружината на леглото се разклати под краката му и потъна дълбоко, почти до пода, от тежестта му. Освободи хватката си, сграбчи го по-удобно и отстъпи. Придърпа го, слезе от леглото, за да му е стабилно под краката, и без да го пуска, отново се опита да го вдигне.

– И да не пищиш! – предупреди го той. – Щото тогава, нали знаеш, ще ми направиш една свирка.

Усещаше как ушите му се удължават и заедно с болката всеки миг ще се откъснат от главата му. Почти две седмици всяка вечер правеше едно и също. След няколко неуспешни опита най-накрая щеше да го вдигне във въздуха. Издържеше ли без да вика, според уговорката, го оставяше обратно и си отиваше. Хилеше се гъгниво през широките си ноздри.

Беше три години по-голям, доста по-тежък и як. В пансиона имаше двама-трима, които можеха да му се опрат. Но с тях Главата беше в приятелски отношения. Не си пречеха, дори, наложеше ли се, си помагаха. Никого не можеше да помоли за помощ. Всички знаеха, че през два-три месеца той си заплюваше някой от малките и постепенно сломяваше съпротивата му. Сега го задържа по-дълго във въздуха, попита “Как е?” и с рязко странично движение го остави да падне настрани в леглото.

– Пак не изпищя – отбеляза Главата. – Но този път правилата се променят.

– Нищо не се променя! – прошепна Наско, като се опита да не проличи, че се е разплакал. – Даже не изохках.

– Повече не ми се чака – изрече безгрижно Главата и седна до него. – Какво като не си изохкал. Нали все някога ще из¬охкаш.

Гласът му беше станал съвсем приятелски. В интонацията му имаше молба и покана да се примири. Дори забеляза, че му се усмихва. Вече не беше изродът, който очакваше всяка вечер, а момче като него. Усети ръката му на рамото си. И топлината отново заизпълва гърдите му.

– Плачеш ли?

– Не.

– Поплачи си.

– Мамка ти! – прошепна Наско. – Мразя те!

– Аз те обичам.

Клекна, като внимаваше да не загуби равновесие, легна на хълбок и се примъкна плътно до него. Вече усещаше якото му бедро опряно в неговото, когато ръката му описа кратка дъга. Главата изкрещя от неочакваната болка и бързо се претърколи настрани. Настигна го и ножът отново се заби в тялото му. Щеше да го намушка още веднъж, но той беше се свлякъл на пода и виеше отдолу. Наско срита завивките и се изправи. Беше легнал облечен. Дори не си свали маратон¬ките.

Изчака да разбере какво ще направи. Но той продължи да скимти, претърколи се и изчезна под леглото. Прекрачи над страничната табла, скочи и излезе в коридора. Вървеше бързо и се оглеждаше. Имаше малка възможност, въпреки раните, Главата да го последва. Още не беше се появил. Скоро побягна по стълбите към долния етаж. Лесно извади трите разхлабени пирона от прозорчето, което възпитателите мислеха, че е заковано, и се прехвърли навън.

Пресичаше двора на училището, без да мисли. Вървеше по средата и едновременно с това се наблюдаваше от етажа, на който живееше. Не го интересуваше мястото, където отиваше, нито дори посоката. Спря по средата и вдигна глава към небето. Беше дълбоко и далечно – като дъно – обсипано със светли звезди.

Той беше единственото момче от пансиона, което по това време можеше да ги гледа колкото поиска. Ей така, ще стои, вперил поглед нагоре, без да му пречи който и да било. Спомни си, че след като го намушка два пъти, беше готов още да го мушка. Не искаше да е толкова зъл. И същевременно изпитваше задоволство.

Бързо стигна до денонощното кафе. Показа си само главата и огледа празните маси. Наташа първа го видя.

– Пак ли си избягал?

Влезе, усмихна се и вдигна рамене в отговор.

– Какво ще пиеш?

– Кола – отговори бързо той и добави: – Половин кола.

– Искаш да си я разделим както предишния път, така ли?

Наташа се изправи от мястото си, отвори малка бутилка кока-кола, пресегна се, взе две чаши от бара и седна обратно на масата в ъгъла. Оттам се виждаше цялото помещение и тя можеше да контролира кой влиза. Побутна към него едната чаша и наля по равно.

– Искаш ли да учим по математика? – попита тя и широкото й бяло лице приближи към неговото. – Или по нещо друго.

– Не искам!

– Нали помниш какво сме се разбрали – продължи тя, почти без да му обръща внимание. – Винаги когато си тук, ще учим по някой предмет. Не искам да си като останалите тъпаци.

Двамата седяха един до друг и отпиваха от чашите. В шишето беше останала още един пръст кола.

– Налей си я – каза тя. – На мене ми стига толкова.

– Ти си налей.

– Аз ще потърся хартия да порешаваме задачи.

– Не искам сега. Казах ти!

Тя отново се изправи, пресегна се към бара, откъсна с една ръка няколко листа от

празния кочан за сметки, затисна го в единия край с длан и седна по-близо до него. Усети кръглото й рамо, после и ханша, който беше като огромен деформиран хляб. Косата й миришеше приятно. Не беше сигурен точно на какво. Отново усети как топлината се появява в гърдите му, постепенно се разстила, размеква се. Започна по-свободно да се разлива. Тогава очите му отново се напълниха със сълзи.

– Онзи още ли те тормози?

– Какво те интересува?

– Добре де, няма да питам – изрече делово тя. – Нека решим поне няколко задачи.

И се наведе към него. Усещаше я плътно до себе си. Стана му още по-топло, отпусна се и сълзите потекоха по страните му.

Наташа спря да пише и се заслуша, без да го поглежда.

– Плачеш ли? – попита тя.

– Но без да се чува – изрече със злоба Наско. – Никакъв звук. Нито ох, нито ах.

– Нещо случило ли се е?

– Нали ти казах, че не искам да уча – почти изкрещя той. – Казах ли ти, или не?

Стресната от неочакваната му реакция, тя примигваше. Още не беше забелязала, че Наско извади ножа от джоба си. Стискаше го в разперената си ръка. Предчувстваше нейната изненада, когато го види.  Вече мислеше да каже: Я виж какво имам в ръката! И всичко да се превърне в шега. Тогава се усука, рамото му пропадна надолу и едва не извика от болка. Напрегна мускулите си, лицето му се изкриви от напрежение, но съпротивата му не беше достатъчно силна. Вече беше видял над себе си собственика на кафето, който продължаваше да му извива ръката. Накрая измъкна ножа от омекналите му пръсти.

– Казаха ти да не прибираш това зверче!

– Дете е.

– Тогава защо държи нож? – попита той, вдигна го над главата, а с другата ръка му изви ухото. – Марш навън!

Излезе пред кафето, като сдържаше желанието да си разтрие с длан ухото. Постоя отпред и скоро напълно забрави, че някога го е боляло. Отново усети как топлината започна да изпълва гърдите му. Този път очите му останаха сухи. Погледна нагоре към безредно разхвърляните по небето звезди. Направи няколко крачки, обърна се и загледа светлинната реклама на кафето. “А”-то беше изгоряло и почти не се виждаше. Опитваше се да сравни чувството, което изпитваше от близостта на Главата и от близостта на Наташа. Приличаха си. И двата пъти усещаше топлина, размекваше се и му се доплакваше. Но вече беше сигурен, че са напълно различни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Илиян Семов – Вицове за Градската Десница

Калоян Богданов, Портрет на художник 16

 

Преди едни избори Градската Десница написала на едно плакатче „Купуването и продаването на гласове е престъпление“, забола плакатчето на една пръчка и излязла на площада. По някое време отдалеч се чуло, как се приближава един вехтошар – „стаари вещи купуууваам, купуувам продаавам…“ припявал търговецът, а ехото, отблъснато от високомерните фасади на емблематичния квартал припявало „…купуваам… продаваам..“

Вехтошарят, поизморен да носи преметнатия на гърба му чувал, се спрял, за да си поеме дъх. Като видял Градската Десница, решил да я доближи, за да може да прочете плакатчето и, понеже още не бил се сетил, че вече му трябват очила. Неподготвена за подобно „сближаване“, а и подвластна на защитния си инстинкт на участник в предизборно съревнование, Десницата за момент взела човека за провокатор, изпратен от политически опонент и размахвайки пръчката заела отбранителна позиция. Вехтошарят се уплашил и изпуснал чувала, а отвътре се изтърколило СДС.

След като осъзнала грешката си, Градската Десница се засрамила и изпаднала в темпоререн катарзисен ступор, а като се посъвзела взела фулмастера и написала на гърба на плакатчето: „Купуването и продаването на гласове е престъпление, купуването и продаването на СДС е наказание“.

 

Веднъж Градската Десница попитала Flavor Flav oт Public Enemy, мисли ли той, че чалгата е обществен враг номер 1 в България, а Flav й рекъл:

– Ай дон’т ноу, но пък не е ли общество, което рекрутира рапъри в елитни гимназии враг само на себе си?

 

мобилизациязасъхранениеисвободнаманифестациянабалканскакултурнанация

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Иво Марков – Съботни модуси на истината

Калоян Богданов, Хиперрел. Банан

 

Думите остаряват като хората и губят смисли по своя път. Намерих под дъжда един отдавна забравен-ἰδιώτης (idiōtēs)-човек, встрани от публичния живот, извън обществото. Едно момиче, скрило се на сушина под козирката на стара къща, ме видя да прибирам смисъла в джоба си, докато се преобуваше със сухи чорапи. На някакъв непознат език усмивката ѝ ми прошепна, че няма да ме издаде. Ще задържа идиота за себе си.

 

Икономически подем в малкия град, ново погребално бюро до нов бюти салон, мъртвите в жестока конкуренция по красота с живите,

а отпред две млади момичета скучно пушат цигари, докато некролозите налепени по автобусните спирки очакват веселите лица от предизборните плакати.

 

Съботни модуси на истината.

Истината може да е скрита. Човек да не я знае, един вид да бъде лишен от нея. Но истината може да бъде прекалено употребена, до степен да се постигне същия ефект. Например, истинният факт, че в България има корупция, може до такава степен да се обезсмисли от всекидневното му политическо повторение. Сигурно няма политик у нас, който да каже, че политическата класа не е корумпирана (разбира се почти винаги корупцията се среща главно у политическите опоненти). Ето това е истина, която губи от силата си чрез ехото на нейното повторение. Подобно „преизползване“ на истината не предизивква впечатление и съществуването ѝ се приравнява на нейната липса.

Думата, която древните гърци са употребявали за истина „алетея“ (ἀλήθεια), бихме могли да тълкуваме етимологически като раз-криване, от-криване на скритото. Логическата система на Аристотел, която за повече от две хилядолетия доминира западната мисъл също не остава безучастна към проблема за истината със своите : 1) закон за непротиворечието (principium contradictionis)-две противоречащи си взаимно изказвания не могат да бъдат едновременно истинни; 2) закон за изключеното трето (tertium non datur)-две противоречащи си изказвания не могат да бъдат едновременно неистинни; този закон е свързан с основния постулат на класическата логика, наречен принцип за двузначност: “Всяко изказване е истинно или неистинно.”

Известно е, обаче, друго древно разбиране за истината, което влиза в разрез с логиката, а именно, че истина може да бъде само такова твърдение, чието противоположно е отново истина.

По-късно става популярно латинското понятие „веритас“ (veritas), с прото-индо-европейския си корен „wērə-o-„(веръ), означаващ буквално истина, достигнало впоследствие и до славянските езици като вяра. В този смисъл някои теолози схващат вярата като друг вид истина, за която не трябват доказателства.

Коренът на българската дума „истина“ също може да се проследи до латинското est или буквално преведено „то е”. Истината е това, което в действителност Е, което реално Е и съществува.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Марио Коев – И песен на безработен славей

Калоян Богданов, Хиперрел. Яйце

 

“И зашеметяващ аромат на акация, и песен
на безработен славей…”

М. Булгаков, „Залог за любов“

От около три до пет години насам постепенно погрознявам. И едни сънища неразбираеми – блъскам си главата, но не мога да схвана, така да се каже, смисъла им. Уж страшни и гадни, а сутрин се будя в кондиция, ако разбирате какво имам предвид. Да, ама само сутрин. Може и затова да е. Няма мърдане. Пък и помрачнях, лицето ми се измени, ходя по улиците с онзи особен вид достойнство като че отивам да купувам великденски яйца. Влизам в аптеката – нямат. Надничам в книжарницата – току-що ги свършили, търсене имало. Елате другата седмица. Че има търсене, това го знам и без да ми го казват. Намирането му е майстора. Но снощи, по-скоро рано тази сутрин, докато чаках кафето, разбрах и защо погрознявам. Защото не се храня редовно. Няма я ритмичността в приемането на витамините, мазнините, въглехидратите и тъй нататък. Освен това пуша много и много евтини цигари и къркам спирт. Че ми кипна отвътре, че кафето ми и то кипна. Слепоочията преляха и гневът ми, невъзпиран, налетя:
– Ииискам яйцааа! Дайте ми яйцатааа! Дайтееий ми гиий! Иискаам си гиий! Ще вияяяаъъ! Ще умирааам! Даай яйцааа! Даай гиий!
Да, така беше. Вих, редих молитви и проклятия, ръмжах с оголени венци (венци, то зъби няма вече, само венци на гроба привечер), избих го на рев и се скапах. Седнах, запалих цигара, сръбнах кафе: – Какво? – успокоявам се. – Кой в днешно време се храни редовно и здравословно? … Депутатите … Изчезни с тия депутати, че само на депутати ще ми станеш, ако взема да пийна малко сода каустик! Депутати! На човек главата му пламнала, ушите му шумят, а той – депутати.
Кой още освен депутатите се храни? Уф, пак тия! Добре, да видим.
Например, които се състезават за “Гинес” кой ще изяде най-много яйца. Кой ще изяде най-много говежди пържоли (хак им е на тия с лудата крава сега). Кой ще погълне най-много сладолед. И така нататък. Важното е, че има и птичи грип. Птичи грип му е майката. Салмонелоза. Хипертония и исхемична болест поради затлъстяване. Лош холестерол. Трябваше да уча медицина навремето. Паля следващата цигара и започвам да си записвам на листче. В крайна сметка ето какво излезе:
“Уважаеми дами и господа! Безпокои ви надебелял от нерви и нередовно хранене ерген, бивш женен и баща, днес безработен пияница. Ако случайно някои от вас са като мен, по-добре да не ми се обаждат на адреса, който съм оставил накрая. Не търся себеподобни. Себеподобни срещам всеки ден, а всяка нощ, когато лунната светлина се настани над канапето, което ползвам за спане, с полуотворени очи и напукани устни аз хъркам – най-сетне за малко избягал от тях. Така че не ми се обаждайте, ако сте като мен. Няма какво да си кажем.
Уважаеми дами и господа! Не търся сродна душа, нито грижовно сърце с добри ръце, които да ме тешат в старините. Всичко това е за по-окомуш хора. Освен това аз душата си не познавам и не зная с коя от всичките останали тя би била честита. Нека не се разочароваме взаимно в надеждите си. Не че идеята сама по себе си е лоша, обаче престанах да вярвам в звездните взаимоотношения. Едно време, като малък, си мислех, че когато книгата е затворена, всичко, описано в нея, живее собствен живот, който се крие от мен. Затова понякога внезапно отварях някоя, но, разбира се, нищо такова нямаше. Повярвайте ми – няма, каквото и да пише в романите. И в този смисъл самотата е за предпочитане, защото знаеш какво да очакваш от нея. С една дума, не вярвам в хората аз, пък и не се стремя някой да вярва в мен. Утежнява нещата, усложнява ги. По-добре е така.
Преди време един богослов, с когото се напихме, ми каза, че трябва да се вярва в Бога. Само така, рече, ще намериш покой тук, а и после там. Сигурно е прав, само че аз не съм неспокоен, само съм объркан и не знам какво да правя, но не съм неспокоен. А и да повярвам в Бога не умея, не ми е ясно какво се има предвид, когато се казва това нещо. Питах го онзи, същия, а той ми рецитира катехизиса. Знам го катехизиса. Дядо ми беше свещеник и освен че беше свещеник, беше и най-свестният епикуреец, когото съм виждал. А съм виждал доста. Тъй че моля, моля – не ме призовавайте, познавам ви.
Уважаеми дами и господа, това е песента ми на безработен славей. Не ме принуждавайте да пиша повече, съобразете се с болестното ми състояние. Единственото, което искам – не, за което ви моля от дълбините на падението си, е да ми дадете някаква работа. Каквото и да е – ще го работя. Ще работя, честна дума. И висше образование имам, макар че беше толкова отдавна, че нищо не помня. Но щом трябва, ще си припомня. Пък ако няма места за висшисти или съм прехвърлил възрастта, каквото ми дадете, това да е. Само да е работа, че жив съм погребан и когато умра, никой няма да разбере, никой няма да ме помни и да тъгува за мен и този бял свят ще олекне от една душа, която е била родена, живяла е, но докрая не е разбрала това.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Петър Тушков – Вазев, 1897. Пропаст

Калоян Богданов, Портрет на художник 14

 

театрална глума в четири действия

 

Аз искам в туй сърце да гудя
нов пламък, ново вдъхновенье,
душата ми, що спи и вене,
за нови песни да разбудя.

Да, нещо сещам… нещо слушам…
В мен дух небесен йоще тлее,
аз сънен съм, но не мъртвея,
аз хладен съм, но не бездушен.

 

Глава 1

В дълбокия като гърло кладенец на театъра буботеше глухо ехото от баритонов глас. Високо горе, сред дебелите греди на покрива, тие звукове достигаха тихо, но отчетливо до един хлапак, който бе пропълзял, за да погледне далеко надол към сцената, дето тоз час репетираха артистите.

– За мен висш морален дълг е да улича изедника Турчев, загдето тормози народа. За Фон Хаупт и Шрайбера написах ли? Написах!

– Идеалист!

– Идеалист и патриот български, скъпи ми господин издателю – достигаха безплътните им гласове до опуления хлапак.

Той не смееше и да гъкне, да го не разкрият, и освен това дишаше из уста, защото сещаше вече как всеки миг е способен да произведе една невъздържана кихавица по причина още пресните стърготини и прахоляк, насъбрани сред цепките на чисто новото дърво на Народния театър.

В ранния следобед на 24 октомври 1897 година голямата сграда на театъра беше все още изпразнена и утихнала – едно, защото в понеделника повечето артисти от щатната трупа все още не бяха надошли, друго поради строгите нареждания на директора Маджарски да се ограничи допускът на външен народ до репетициите за предстоящата голяма премиера и да се сведе до няколко най-потребни човека само съставът от сценични работници, повечето от които в този момент хлапакът също виждаше под себе си да изчакват знак от постановчика Камбуров за нареждането на декорите от следващото действие.

– Не ще публикувам ни думица повече от бабаитлък, кога на вратовете ни въже е окачено!

– Аз пък не ще славя на народни предатели, що предрешават ламтежите си за келепир и звонкова облага и се умилкват с нашите нови поробители!

– Никакви антрефилета веч за Турчев!

– Долу тирана!

– Брава! Брава! – стресна се хлапакът от гласа на постановчика Камбуров, който изскочи на сцената при двамата мъже, известните столични актьори Бороломов и Черкезков. Двамата сега се усмихваха широко и приемаха овацията му. – Вий, гъспада, тварите история. Бра-ва!

Хлапакът кихна с все сила и прегърна с две ръце и два крака гредата, по която беше пропълзял.

– Кой там? – разнесе се подозрителният глас на Камбуров. Валчесто му лице гледаше нагоре заедно с лицата на останалите и с присвити очи търсеше хищно да открие натрапника, но без да успее да го зърне заради яркия блясък на сцената.

Един гущер ловък или челяд маймунска, хлапакът задвижи ръце и крака, като се изсуляше все назади, додето не достигна пътеката високо сред макарите и гредите, пусна се да се залюлее и тупна на нея, отгде нито губи време повече да слуша що настоява далечният глас на Камбуров или да разумява разтичалите се сценични работници. Той тътри да бяга.

– Светатства! – кричеше Камбуров.

– Ей го дей – сочеше един.

– Маскара!

– Яла, яла, пиле, да видиш ти, кон боб яде ли…

Хлапакът знаеше по-добре да не иде, като го викат, но вместо това хвърчеше по пътеката като погната из чужди двор котка.

Той вече се наканяше да скочи смело в тъмното и да вземе като вихър тясната стълба от ковано желязо към своето спасение.

И наистина – само една стъпка го делеше от благополучното избавление, но нечия челична ръка се протегна неподозирано за него и го сграби възпиращо за яката на вратлето, при което детето ни усети как се подигна от земи и известно време продължи да работи усърдно с нозе, докато ръката го обръщаше и връщаше обратно на пътеката. Хлапакът, скрил глава в рамене, завъртя очи да узнае що става, и сетил огромна опасност, потрепери.

Над него надвисваше снажна фигура на исполин – тъмна и устрашителна, непревзимуема и незнайна като планина в нощя.

Детенцето си глътна езика.

Виковете на сценичните работници и изпадналия в изстъпление Камбуров все така кънтяха далече долу.

Хлапакът цял беше примрял от срама. Той сведе глава покорно и предчувствуваше вече участта си.

Едва сега съобразителната мисъл го сепна и той посегна най-после да свали уважително каскетчето от неукротимия си черен перчем и да го замачка в ръце, като замисляше вече как да се отърве от своя ненадеян пленител. Вдигна поглед към него и за момент по лицето му потрепна забъркване, а веднага след туй – и една колеблива, но все по-дяволита усмивка.

Защото лицето на мъжа, огряно от слабия светлик из сцената, също го гледаше усмихнато.

Детето отвори уста да рече нещо, но мъжът вдигна пръст към невъздържаните си мустаки, с което отново накара щастливата хлапашка усмивка да се поскрие. Мъжът мълком му посочи с пръста си едно дебело въже в края на пътеката. Детето го изгледа със сключени черни веждички. Мъжът му кимна все тъй усмихнато и го погали по главичката. То хич и не чака повече подкана, а с два скока се намери на въжето и изчезна нейде надолу, където се надигна още по-голяма олелия от преследвачите му, усетили, че жертвата им се изплъзва.

Мъжът, все така усмихнат, забравил сякаш за хлапака, се обърна и сложи ръце на оградата на пътеката, отдето, придобил птичи поглед над сцената под себе си, обгърна я с очи оценително.

Олелията подир детето се губеше из кривите кухини на театъра и скоро съвсем изчезна. По сцената в краката му крачеха залисани работници, а двамата актьори и постановчикът Камбуров, поуспокоени най-сетне, говореха по току-що изрепетираното явление и също забравяха за прекъсването.

Те дори не знаеха, че над тях се въздига не друг, а драмописецът, писател и народен поет Йоан Вазев, който в този момент извади тефтерче и молив и си записа нещо, което беше забележил по диалога на най-новата си драма и искаше да преработи по-късно в текста ѝ.

Той така се вдълбочи в своите драски, че също сякаш забрави и де се намира, и за изобилните похвали, с които постановчикът обсипваше своите актьори, и най-сетне – за детето, познато нему вестникарче, което беше спасил от положително издърпване на ушите.

Вазев преправяше последната си драма, недоволен от силата и дълбината на нейното въздействие, от жарта в репликите на действуващите лица и истинността на фактите в нея, които се сблъскваха със стремежа му да остане верен на замисъла си, но и да предаде на публиката вълнението и голямата важност на идещото да става в по-късните явления и актове. Тази своя драма Вазев подготвяше от няколко месеца вече, след като я беше изписал на един дъх, за няколко нощи само, надмогнат от вдъхновението на прииждащите спомени, но от седмици чувстваше, че нещо не й достига, и най-вече се измъчваше да й тури най-подходящото заглавие.

В последния месец това беше станало повод за не една насмешлива забележка и озадачение сред жителите на столицата, когато управата на новопостроения Народен театър за кой ли пореден път панически отпечатваше и подменяше вече разлепените из София афиши на постановката.

Вазев ни видеше, ни се интересуваше от тоя сподавен присмех. Той беше обсебен да намери точните думи.

И малцина подозираха истинската причина, омаяни от изказванията му в интервюта из столичните вестници, всеки път когато напористите журналисти успееха да му преградят пътя на излизане от театъра или намереха да смутят разходката или усамотения му разговор в някоя от новите градини из града:

„Азъ защитавамъ въ драмите си известни свои идеи и съмъ владянъ отъ една слабость: да бъда възможно най-веренъ на историята и епохата, на мирогледа на действующите лица. И понеже съмъ педантъ, не гледамъ леко на тая рудница отъ факти и преживени отъ мене събития, а се придържамъ тукъ [г-нъ Вазева има предъ видъ последната си драма, все почти готова отъ месеци вече да се играе предъ столичната публика — б.р.] о данните на останалите живи съвременници на ония бурни времена, кога бъдущето на младото ни отечество поставено бе на карта. За откриването на театъра искамъ да съгрея българската душа, воденъ отъ историческата обективность. То е най-правиятъ пъть за менъ.“

В такива моменти натрапниците вестникари го издебваха на уединената пейка с намерение да подразберат повече за събеседника (или събеседницата му, каквито Вазев имаше много поради покровителството му на не една обещаваща поетеса или начинаеща списателка), но си тръгваха с блеснали очи и силно впечатлени от цветистите изрази за народ, дълг и величие, с които той ги гощаваше богато. Пикантериите бяха примамливи за читателите. Чувството за национална гордост внушаваше им, че всекидневници като „Епоха“, „Утре“, „Столичанин“, „Български вестител“ не са сал за увиване на сланина или затъкване на разхлопани черчевета, че пред очите им случват се събития със смисъл, с потресающа по своята дълбочина култура.

Истинската причина обаче Вазев да е обсебен да намери точните думи бе… той дори не можеше да я помисли. Така бяха изминали месеци. Но ето че премиерата веч не можеше да се отлага и драматургът се оказа неспособен да стои повече между четирите стени на дома си или да кръстосва столичните градини в игра на котка и мишка с репортьорите. Вазев беше взел твърдото решение и в пристъп на решителност — заел тая висока позиция сред прашните греди на покрива, за да надмогне своя страх и да го превърне във фурор, да постигне една еманация на чувствата си и да ги претвори най-сетне в гордостта на обществеността за събитията в онази съдбовна нощ.

Ето за какво размишляваше, докато се въздигаше сега над сцената, която щеше да превърне страховете му в целебен мехлем за загубата и онова, що се бе скъсало в сърцето му, но не искаше да зарасне повече от десет години, независимо колко книги с песни във възхвала на обичта си към народа бе полагал в нозете на критиците, без значение какъв голям и завиден успех постигнал беше с най-последния си труд, романа „Записки из едно българско възрождение“. Роман епопея, откровение и хроника на въстанията из земите български преди Освобождението им, възхвала на чутовните жертви, дадени от същия тоя народ, за да може Вазев да писува днес и да се тревожи как да назове поредната си драмица, неспособен да предаде голямата яма, отворена в душата му.

Вазев изсумтя презрително на себе си и в същия миг трепна, поразен от вдъхновение.

Той погледна отвореното тефтерче в лявата си ръка, а сетне и молива между пръстите на дясната. И без да му мисли повече, без всяко съмнение в душата, написа и подчерта двойно заглавието на своята драма:

„ПРОПАСТ“

Време беше премиерата да се открие.

 

(Из новелата „Вазев, 1897“ от Петър Тушков, 15 юни 2022)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Палми Ранчев – Този бог има чувство за хумор

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

        Сигурен бях, че когато влязох в купето, нямаше никой. Останах сам и по-късно, заслушан в звуците на движещия се влак. Гледах през прозореца полето и редките дървета край железопътната линия. И не забелязах кога е влязъл този мъж. Имаше доста едра глава и тесни рамене. Приличаше на лесничей в зеленикавия си костюм с кръгли ревери. Срещна погледа ми и неочаквано се представи: Лайош Някой си. Бил преводач от унгарски.

– Отдавна чакам тази среща – изрекох бързо. – Не зная дали ще повярвате. Но е така

– Явно няма да скучаем – отбеляза преводачът. – Сигурен ли сте, че точно мен очаквате.

– Нали сте преводач от унгарски?

– Винаги това съм работил.

– Тогава вие сте човекът.

– Има ли някакво значение, че не съм пътувал с влак повече от двайсет години? И в купето съм почти случайно.

– Това само ме прави още по-уверен, че срещата ни е предопределена.

– Ситуацията, признавам, стана загадъчна.

        Исках да му обясня колко е важно за мен, че именно случайно се оказах в едно купе с преводач от унгарски. Бях чакал срещата прекалено дълго време. И същевременно се изненадах. Само трябваше да си припомня целта на моето пътуване. Изпратиха ме да подпечатам някакви фактури на фирмата, в която работех от половин година. Не знаех защо точно мен избраха. Щеше да е по-естествено, ако бях получил предупреждение за уволнение. Това не само очаквах, а дори го желаех. Надявах се, че тогава ще намеря сили нещо да променя. Но вегетирането ми в офиса явно щеше да продължи неизвестно още колко време. И признавам, че тръгнах с голямо нежелание.

Сега всичко бързо се променяше. Моят  бог отново беше се намесил.

– Случайностите, оказва се, взаимно се допълват – продължих смутен. – Свързаните с вас. И другите, заради които аз съм в купето.

– Изглежда, още сте далеко от главното – подхвърли със смях преводачът. – От истинската причина, заради която обявихте, че сте ме очаквали. Надявам се скоро да я чуя.

– Запознах се с нея преди няколко години… Казва се Аника…

– Разбирам, красива унгарка.

– Тогава научих, че животът понякога е лесен и безгрижен. Всичко помежду ни се подреждаше като в детски пъзел. Никога повече не изпитах подобно усещане.

– Не е трудно да ви разбера.

        Не бях сигурен дали ми се подиграва. Лайош Някой си – Петров или Иванов, не мога да си спомня точно, вероятно вече участваше с досада в натрапения разговор. Започнах отдалеко и обясненията ми, както изглежда, прекалено се проточиха. Усмивката на лицето му, изглежда, беше само предупреждение да го оставя на мира. Но признавам, че бях прекалено възбуден от срещата. Едва се удържах да не го засипя с нови обяснения, които вероятно щяха да останат за него също толкова неясни. Нямаше никога да разбере колко е трудно да срещнеш случайно преводач от унгарски. Бяха ми нужни повече от четири години. Едва ли ще проумее и защо дори не помислих да отида в някоя преводаческа агенция. През цялото време чаках подходящ случай. Очакването беше се превърнало в най-важно занимание. Бях сигурен, че разбера ли от случайно срещнат човек значението на непознатите унгарски думи, ще проникна в значително по-сложен замисъл. Отнасяше се до важното в живота. И затова пасивно, както и смятах, че трябва да бъде, очаквах тази среща. Ситуацията изключваше търсенето на агенция за преводи. Повече й подхождаха уединението и концентрацията на духа, с която си повтарях двете унгарски думи. Отдавна не бяха само думи. И със сигурност имаха съвсем различен смисъл и значение. През цялото време бяха заредени с невероятна нежност и най-искрено желание.

        Отново си спомних как за последен път излязох да се разходя по алеята край Балатон. Обръщах се да разбера дали още се вижда името на хотела. Луминисцентните светлини вече трудно се различаваха, когато реших да се върна обратно. Тогава забелязах, че от страничната алея към мен идват две момичета. С широки копринени рокли на големи цветя, които тогава бяха модерни. Заливаха се от смях. Докато ги гледах, аз също се засмях, заразен от тяхната веселост. И усмихнат зачаках да приближат. Не се изненадах, когато едното момиче ме заговори на немски. Не разбрах какво ми казва, а и смятам, че нямаше особено значение. Явно беше някаква закачка.

– Предпочитам да говоря на родния си език – отговорих на анг¬лийски. – Но едва ли знаете български.

– И вие сигурно не знаете унгарски?

– Нека тогава продължим на английски.

– Окей.

– Искате ли да се запознаем?

– Това е основното ни желание. Бяхме решили да се запознаем с първия срещнат. Отдалеко разбрахме, че не сте унгарец.

– Сигурно защото нямам мустаци?

– По всичко си личеше, че не сте тукашен.

       Трябва да уточня, че на английски разговора с мен про¬дължи другото момиче. Но аз още тогава не можех да откъсна очи от Аника. Беше с дълга и тежка коса, почти до кръста. Плътните й веждите се събираха, засмееше ли се, погледът й ставаше магнетичен. Продължихме заедно да се разхождаме. Последваха нищо не значещи, понякога дори банални подмятания, изразяващи взаимното ни желание за приятно прекарване. Вероятно ги знае всеки, разговарял с непознати момичета, които постоянно се смеят. Говорехме за всичко, което сравнително лесно успявахме да преведем на английски.

         Седнахме на една пейка близо до водата – аз между двете момичета. Беше невъзможно да не докосвам роклите им. Прострели краката си напред, гледахме мътното и сиво небе. Приличаше на езерото. Дори на места се сливаше с него. Скоро, с наближаването на вечерта, задуха сравнително силен вятър. И се преместихме в близкото заведение. Поръчахме си кафе със сметана. За себе си прибавих “палинка”. Сервираха я в плътни чашки, големи колкото напръстник. Изпих черешовата ракия на една глътка, поех си дъх. Момичето, което ме заговори на немски, беше идвало преди десетина години у нас на море. Сега се опитваше да си спомни името на къмпинга.

– Арапя, Корал, Атлиман – изброих и вдигнах рамене. – Други не си спомням. Не искам да си спомням.

– Така и не успявам да се сетя.

– Няма значение. По-лесно ми е да говоря за Балатон и Шюфок. И за вас, разбира се.

– Това е заради нея – обясни момичето и посочи Аника с лукава гримаса. – Заради нея говорите така. Тя е истинската причина.

– И заради нея – съгласих се.

        Скоро тя се извини, че ще ни остави сами. Имала неотложна среща. Помоли сервитьора да й поръча такси. Помаха ни, преди да напусне кафенето. И вече почти съжалявах, че останахме сами. Докато беше тя, разговорът вървеше доста непринудено. Бях сигурен, че след известно време Аника също ще си тръгне. Щях да го приема за напълно естествено. Благодарен на случая, че ме срещна с две весели момичета. И ме остави за известно време насаме с по-красивата.

Скоро с нея отново се разхождахме по алеята край езерото. Беше почти тъмно. Запалиха едновременно лампите, скрити в околните храсти. Светлината беше приглушена. Дори направо интимна. И допълваше светлинките на появяващите се тук-там звезди. Държах Аника за ръката и мислех за случайността. Така беше подредила събитията, че да се срещнем последната вечер. На следващата сутрин заминавах. Случайността, или по-скоро богът на Случайността, който тогава за мен беше истинският бог. Вярвах в него. Бях готов ниско да му се поклоня, да отправя към него най-горещите си молитви, но не очаквах да е прекалено щедър. Без съпротива щях да приема капризите му. Направо не ми се вярваше, че още сме заедно, когато между храстите и двете високи дървета отпред, видях светлините на хотела. Дори когато бяхме във фоайето. Ключът от стаята беше в джоба ми. И минахме далеко от рецепцията. През цялото време Аника едва забележимо се усмихваше. Поглеждаше ме косо с тъмните си очи, доверчиво отпуснала длан върху ръката ми. Бях я прегърнал през кръста и върховете на пръстите ми се спускаха по извивката, от която ми се завиваше свят. После се изкачвахме към втория етаж. През цялото време усещането в главата ми беше, че се движим със свръхзвукова скорост.

       Тук вероятно ще пропусна някои съществени подробности. Просто защото прекалено бързо се сливаха, превръщаха се в горещ и влажен поток, който беше едновременно начало и край на всичко важно в живота ми. Не помня колко пъти умирах и отново идвах на себе си през тази безкрайна и същевременно кратка нощ. Накрая над въздишките и острия ни дъх, над подпухналите от целувки устни и над сплетените тела звучаха две унгарски думи. В тях имаше нежност и желание, които никога не можах докрай да разбера. Не знаех какво точно означават. И същевременно знаех за тях повече, отколкото на пръв поглед значеха.

С времето чувствата ми към Аника и към всичко, което се случи тогава, постепенно се сляха с почти религиозното преклонение пред бога на Случайността. Бях сигурен, че само благодарение на него всичко се случи с такава лекота. И се подреди толкова съвършено. При нужда му отправях молитвата си от две непознати унгарски думи. Бяха най-чиста и съвършена мантра, която ми помагаше в трудни моменти. И сега, докато гледах към Лайош Някой си, бях готов отново да ги изрека.

– Ще ви помоля за помощ. Искам да ми преведете две важни за мен думи. Заради това толкова се зарадвах на срещата ни.

– Слушам ви!

– Нодьон фай.

– Много ме боли.

– Сигурен ли сте?

– В какво дали съм сигурен?

        Погледнах през прозореца на купето – вече беше тъмно и се виждаха само пробягващи назад една след друга светлини. Скоро светлините изчезнаха. Тъмнината зад прозореца стана значително по-плътна. Опитвах се да разбера какво беше се случило. Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен. И ако в този момент още не е отвърнал поглед, вероятно ме обвинява в липса на чувство за хумор.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Стефан Кисьов – Помахай ми с ръка

Ивайло Божинов

 

Той се облегна на вратата на гарата в Остенде, Белгия и запали цигара.

– Извинете, чакате ли някой? – чу женски глас.

Обърна се. Беше млада жена с бяла рокля.

– Не – усмихна се той.

И тя се усмихна и го огледа преценяващо:

– Наистина ли?

– Да.

– Приличате ми на някой, с който имах среща. Всъщност аз не съм го виждала. Но така, както се беше описал по телефона прилича на вас.

Той поклати глава.

– Не съм аз.

– Не се ли шегувате?

– Не.

– Може ли огънчето?

– Да. Заповядайте.

– Мерси.

Тя запали цигара.

– Откъде сте?

– От една далечна страна.

– Не ви вярвам. Не сте ли французин?

– Не.

– Говорите перфектно френски. Мисля, че пак се шегувате.

– Не се шегувам.

– Но как така сте научили перфектно френски? Във Франция ли живеете?

– Не.

– Аз съм от Брюж. Работя като медицинска сестра там. И съм разведена, ако искаш да знаеш. Казвам се Мишел.

– Приятно ми е.

– И на мен. Какво чакате тук?

– Влака.

– Кой влак?

– Влака за Брюксел.

– Брюдж е следващата гара. Искате ли да ви закарам до там? И там можете да хванете влака за Брюксел.

Тя се усмихна кокетно и вдигна рамене.

– С кола ли сте? – осведоми се той.

– Да. Искате ли?

– Да дойда ли?

– Да.

– Добре.

Качиха се в колата на Мишел и тя потегли.

– Защо се разведохте с мъжа ти? – попита той.

– Спеше с други жени. Накрая ме заряза.

– Наистина ли?

– Да.

– А вие?

– Какво аз?

– Бяхте ли добра съпруга?

– Да…Почти винаги.

– Почти?

– И аз си позволявах малки…приключения.

Тя впи очите си в неговите. Забеляза колко разширени бяха зениците й.

– Като това ли?

– Да…Но не мога да ви поканя в къщи – неочаквано каза тя.

Продължаваше да го изпива с поглед.

– Защо?

– Няма значение. Много ми харесвате.

– И вие на мен.

– Искате ли да спрем тук някъде и да се разходим? – попита тя.

Минаваха през някаква гора.

– Добре.

Тя отби и спря. Отидоха в гората и Мишел го прегърна. Целунаха се…

 

…………….

 

– Да се върнем в колата – каза след това тя. – Извинявай.

– Няма нищо.

– Благодаря ти.

Върнаха се обратно мълчаливо. Мишел подкара към Брюдж.

– Какво? – попита той.

– Влюбих се в теб – заплака тя. – Все така става.

Плачеше и караше колата.

– Наистина ли?

– Да. Знам, че ще ми се смееш. Но като те видях как стоиш на гарата и пушиш цигара много ми хареса и затова си измислих цялата история със срещата. А сега ти си отиваш и на мен ми е мъчно.

– Съжалявам – отвърна той.

Пристигнаха в Брюдж. Мишел го свали до гарата. Паркира колата и отиде с него до чакалнята.

– А сега ще си тръгна. Искаш ли да си запишеш адреса ми?

– Разбира се.

Тя го записа в едно листче и му го даде.

– Тръгвам си. Влюбих се в теб, а трябва да си тръгна. Знам, че съм смешна. Ще ми махаш ли с ръка, докато си отивам?

– Разбира се.

– Ти си мил. Има такова поверие. Че ако някой ти маха с ръка, докато си тръгва, пак ще се върне при теб. Искам да се върнеш при мен. Нали ще се върнеш?

– Не знам.

– Дано да се върнеш. Моля те, махай ми с ръка. Знам, че съм смешна. Но ти ми помахай с ръка, докато вървя към колата си. Много те моля!

Тя тръгна към колата си, а той й махаше с ръка.

Никога нямаше да се върне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138