Петър Пейчев – На кънки около Африка

Ния Пушкарова, Sippiciano view, 154×25, water color

 

“Сега трябва да изядеш подметките, като внимаваш да не се задавиш с гвоздеите и налчетата!“ – превива се от смях Стария – забравих мокрите си обувки за кънки във фурната и те се изпекоха, едва когато гледах „Треска за злато“, разбрах, че е много смешно, а сега се давя в яростни сълзи и сополи и ми иде да го убия – не стига, че вместо колело бегач при пътуването си до Унгария с поета Ласло Н. ми купиха кънки за фигурно пързаляне, ами сега не мога да се спускам по заледените улици на К. „Не ти остава нищо друго, освен да се захванеш с ветроходство.“ – подхвърля братовчед ми Димо, които ни гостува тази Коледа. „По бреговете на Тунджа“ – прихва баща ми. „По бреговете на винения Балатон.“ – опитвам се да го ухапя, като демонстрирам добрите си знания по география – бе в периода на бялото вино – твърдеше, че така отдава почит на Омировия “ойнопа понтон“ . Защо не го пратиш в Морското?“ – Димо бе учил там. „На кънки около Африка.“ – Стария май четеше „Саламбо“, а бледата сянка на малкото оставащи години витаеше около челото на Димо, преди да натисне спусъка, отегчен от живота и изгубена любов. „Оставете го на мира!“ намесва се дядо Киро и ме отвежда в “светая светих“ – малката стая / почти килер /, където си отдъхва от вечното тракане на бабината шевна машина и бърборенето на нейните клиентки, аз съм пазител на бинокъла, назъбения щурмови нож и двете фабрични кутии с по сто патрона / карабината си държи другаде / – дава ми чепка сушено грозде и брой на списание „Сигнал“ – на две страници, цветно – офицери от пета лека дивизия сверяват часовниците си преди атаката срещу Тобрук.“

„Швейцарски – Маноло ми подава часовник с невзрачна черна каишка. Made in Taiwan – казвам.“ Той върти отрицателно глава – “Swiss! Десятка и они твои.“ Магазинът му в сянката на Скалата Джеб ал Тарик е пълен с боклуци, но понякога попадаш и на нещо ценно – ненапразно Маноло финансира с краткосрочни високолихвени заеми закъсали моряци, а и пабът „The tyerеsе“ e на две крачки. Той поназнайва руски – китобойните флотилии се отбиват в Гибралтар. „Накъде пътуваш? Ако е Куба – имам голяма партида черни очила. Нигерия – отвръщам. – Drink – мигновено определя марфата Маноло.“ Ще заредя от шипшандлера. „Фундадор“ – един мой познат ще ти продаде евтино няколко каси. “ – спира ме Маноло – това означава, че отсреща, в Алхесирас са обработвали товар от коняк и част от стоката е сменила собственика си. „Не приемай местна валута – only dollars! – предупреждава ме той. – А Бетита / pounds? / God, shave the queen! – пуска машинално брадата шега с кралския химн, после прави знак против уроки – Да ни е жива и здрава!“ Скоро е рождения и ден – националният празник – не му споменавам. че превозваме достатъчно муниции, за да устроим внушителен фойерверк във Виктория док. Разбира се, в документите пише “технологично оборудване“.

Спускаме се надолу, покрай западния бряг на континента по пътя на Вашку да Гама, курсове около 180, „швейцарецът“ работи великолепно, когато забелязвам самотна мауна и размахвано за помощ платнище. Променям курса и се обаждам на капитана – рибари от Сиера Леоне – искат да знаят на колко мили от брега са – стотина, предлагаме буксир, отказват, даваме им вода, храна, гориво, копие от картата с местоположението им, препоръчителни курсове. Носят мрежи, дали за камуфлаж – може би са контрабандисти или емигранти. „Добро око“ – хвали ме барото, а аз гледам бронзовите тела в лодката и си спомням съвета на Стария да изчакам с къпането за да запазя великолепния си тен, придобит по времето на лятната бригада, за да се фукам пред гаджетата от К със загара и “златната“ си бригадирска значка – тя кара бившият поручик А. от на НВ Въздушната войска ремарковски да въздиша: „Иконостасът идва с времето си.“ – може би си мисли за дълбоко скътания “Железен кръст“ 2 ра степен, от времето, когато се плъзгаше като тъмна сянка с двумоторния си “месершмит“ и насочван от оператора на радара откриваше огън от “щреге музик“ по беззащитните кореми на нощните бомбардировачи над Райха. „Откакто се помни, човечеството носи гащи, атомните бомби да си ебат майката!“ – ме насърчаваше моят инструктор по колоездене и лов на балканска пъстърва, когато се колебаех какво да кандидатствам – дизайн на облеклото в Лодз или атомна физика в Дубно – защо не послушах стария воин при толкова рисувачи и приложници във семейството – от първата завършила Рисувалното училище и ушила златния пояс на Дан Колов до вуйчо ми Стефан един от десетте най добри приложници на ХХ век.

„Biafra’s spy!“ – сержантът ритва за последно неподвижното тяло проснато на кея и изтрива тъпото на мачетето си в дрехата му. Нещастникът, може би, искаше да завърти малко търговия, но сержант У стриктно охранява територията си – излайва нещо в “уоки-токито“ и след миг тялото е е хвърлено в полицейския пикап. „Ти луд ли си да пускаш хора без моето разрешение, преди да са разтоварени мунициите! После, прави каквото искаш! Довечера ще пратя хора и ще те чакам в „Le coq“. Там У ми подхвърля свитък вечнозелени – на око поне 10% марж при обмяната, опипвам повърхността – домакинът Роланд – бивш банков касиер ме е научил на някои номера, но серж. У ме засича: “Нямаш ли ми доверие? Абсолютно – отговарям. Абсолютно “да“, или абсолютно “не“- хили се сержантът, – Както виждаш, дори не ги броя – прибирам парите.“ Едно знам – с войскар, който държи мачете в джипа си пазарлък не става. „Да те почерпя ли? – той кимва към измъчената бяла жена, която тихо говори с бармана, отказвам, но У вдига два пръста, тя донася „Туборг“ – абсолютна рядкост в притихналото пристанище – „Винаги можеш да ме намериш тук. Отбивай се.“ След няколко години го потърсих, но собственикът Pierre упорито твърдеше: “ne connai cette homme“ и обръщаше глава.

“Трябва научиш го да сече…дрова, Cyryl.“ Понякога щабсротмистърът М кокетира с привидното незнание на езика, мрази да го наричат “бял“- „Я черен – командир на ескадрон от първа кав. дивизия черного барона Врангеля Петра Николаевича – да сече и да подковава коне – препоръчва бившият гродненски хусар и най-знаменит ковач в околността, понякога му помагам – ковачницата е току до къщата на дядо, конете му се подчиняват, но се страхуват от него. „Усещат звяра.“- тихо му казва на френски Маря Александрова, първата ми учителка по този отдавна забравен език и ми дава да подържа мечът, обрамчен с трънен венец – извънредно рядък орден на Доброволческата армия за Ледения поход. М. разглежда един от трите ятагана мушнати между гредите на ниския сайвант, прокарва пръсти по арабската плетеница издълбана върху стоманата – семейните предания разказват, че са на наши “роднини“ отвлекли момиче от рода, взето обратно с всичкия добитък, опожаряване и т.н. като компенсация, но тя била вече “непразна“ и така се родил прапрадядо Иван. Стария твърди – тъмната боя в рода не е черкезка, а се дължи на майстор Дуко – глава на аристократичен цигански род, заселен от столетия в градеца / ристиени /. Когато дискретно си направих устата за златистата Елена, тяхната хубавица, старейшината отсече: „Махни го тоя, качил се е на дърво без корен, пък и дращи разни неща“ – май и бях изпратил някакъв “плод на вдъхновението“. М. опитва острието с палец и обяснява – баклановският удар се нанася с изтегляне, не сечеш, а режеш, острието е под ъгъл към плоскостта на удара – оръжието в ръката му свисти и той със странни, плъзгащи се стъпки, се насочва към едно младо дръвче в градината. „Андро, спри!“ Щабсротмистърът се заковава. „Тази слива ми трябва за ракията – обяснява дядо. Ракия…може – опомня се М. – Вземи Cyryl – смутено връща ятагана.“

Спускаме се все по юг, пресичаме Екватора, със съответните церемонии – кръстен съм “брадатият морж на севера“ – отглеждах разкошна брада с червеникави оттенъци, цигарите свършват, вече сме на мухлясала „Варна“, пиенето също, от engine room-а се носят слухове за миниатюрен казан, но няма какво да варим в него. Старото „Виктори“ от WWII едва изстисква 6-7 възла, Кейптаун е далеч и когато със сто зора пристигаме една вечер, капитанът решава да “щормоваме“ и заповяда курс 270/W/, макар вятър -0, вълнение 0 – фаровете на Робен айланд и порта светят и се виждат отлично, радарът е в изправност, ехолотът също, за чий обръщаме гръб – тъкмо се бяхме наточили да поразпуснем. Правя кротка забележка, че и така може – пердашим право на запад/W/, минаваме под нос Хорн, после по ревящите 40, и за няколко месеца сме отново в Кейптаун. Предложението ми вбесява el comandante и той се измита от мостика, a след около час сме на кея и зареждаме гориво, правим срочна поръчка за огнена вода и цигари и се спускаме в ревящите предхристянски катакомби на „Везувий“ – изрисуван примитивно върху цялата стена на кръчмата, където златисти момичета ни черпят с екзотични цигари и пр. а ние се изпадаме в нормалното си състояние, като чичо Милчо Д. – възпитаник на Сорбоната – при завръщането в К, упрекнал местните приятели, че пият още от обед и не уважават булките си, абе не се държат като нормални хора, а неговите бивши аркадаши го напили рано заран, Мечкарят го занесъл у тях, похлопал и го връчил на родителите с думите: „Връщам ви го “нормален“. София не е Париж, но бай Милчо смята, че мога да уча право, щял съм да стана добър юрист. „Или ченге – съмнява се баща ми. – В юридическия ги вербуват още от чина.“ Има и още една причина – негласната забрана да живее в престолния град – така че се налага да сложа кънките.

Отминаваме Добра надежда и Агуилас и най-после лягаме на заветния курс 0 / N / без особени приключения, освен едно подозрение за преплитане на червата / нямаме лекар на борда / – вероятно човекът бе преял от замразеното месо с виолетови печати от 50-те години и в една гръмотевична буря – светкавиците свиреха като снаряди и вдигаха облак пара на мястото на попадението – се чуха победните викове: „Пръдна! Пръдна!“, докато договаряхме с португалските военни от Диего Суариш да пратят хеликоптер. Явно бабешкото лечение – зехтин – дава резултат, отново компасът показва Север – половината път е извървян и нос Гвардафуй се показва на хоризонта, свиваме рязко наляво през Баб-ел-Мандеб и влизаме в морето – водата придобива понякога червения цвят / неомировски / на любимото на Лаци Н и братовчеда Димо вино, поне „Егрибикавер“ в Унгарския – ето ни в Порт Судан, Директорът на местния захарен завод / в проект / е завършил “вишото“ у нас, говори сносно български, в знак на благодарност за стотиците тонове захар, които разтоварваме, кани партийното и комсомолско ръководство в “дома за гости“ – оазис + убежище между скалите: „ръководството“, преглъща жадно подир няколкото сомалийски красавици. които не го бръснат за слива, аз и Мишо / зам. комс. секр. / наблягаме на безплатното питие – качествено и обилно. Отблъсваме, “ръководството“, ближе рани от вечерта, жирокомпасът е прецакан, девиацията на магнитния не е определяна от година, грабвам бинокъла и се изкатервам на летния мостик, пращам Мишо на руля и правим опасен слалом между рифовете пред Порт Судан, после се награждаваме с бутилка “Къти сарк“, подарена от директора. Една лунна нощ си вадя очите но не мога да различа рифовете по курса – те са ниски, радарът не ги хваща, но чувам по левия борд възбуденото подсвирване на делфини – пресичат курса ми и оставят фосфорециращи следи на повърхността – чудни лоцмани – отклонявам се на десетина градуса вдясно, избягвам опасността, после на екрана на радара се очертава Перим айланд – пак сме в протока на сълзите и се насочваме към Аден – наблизо се веят знамената със петолъчки на “хидрографските кораби“ от Тихоокеанския флот и всичко там е за продан. Мили Боже, в Army&Navy club, като че ли виждам отново същата измъчена бяла жена / Алис?/ , от Лагос, може би е прекосила Африка, а един пич се опитва да ми я пробута + 16 мм “Канон“ + „Мини Купър + дори есминеца на RN на рейда и тук завършва кънкобягането около континента, с кратка интермедия до Пондишери / Путточери / в Индия, където Мишо прихвана някаква субконтинентална Венерина болежка и непредпазливо сподели което с корабните клюкарки, а те решиха, че е “сивчо“ и го изолираха на кърмата, оставяха храната до трапа и бягаха – докато ми писна и реших да му я нося лично, а той ме запита дали не се страхувам от зараза? „Само ако се чукаме, а не си падам по теб – отговорих.“ Мишо е бивш клоун и по моята история с кънките спретна много готин етюд, който разиграхме привечер, пред публика, която ни наблюдаваше от безопасно разстояние – силно приведени напред, със широки махове карахме кънки – от време на време извъртахме по някой пирует – аплодисменти и викове: “ Еба си, как ги е хванало желязото!“

Дедо Cyryl ми завеща бинокъла си, щабсротмистър М и милата Маря Александрова успяха по чудо да се преселят в Париж при роднини, поручик А се ожени и си купи пиано, на което не можеше да свири, с чичо Милчо понякога пиехме по чаша, къщата в К изгоря – саждите разнесоха всичките стихотворения до моите неосъществени любови, а аз спя под моста „Chelsea“ на Уистлър – графика подарена от сестра ми и докато съм жив и вие ще сте живи, скъпи мои. К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Паула Чачич – Денят на майката

Ния Пушкарова, Poet’s muse, 2017, 70×50 cm, acryl painting

 

Из стихосбирката Личен пейзаж („Osobni pejzaž“, 2020.)

 

денят на майката

след 9 месеца носене на теб
се пукнах като румен нар
на хиляди мънички зрънца.
казаха ми
че имам майчински инстинкт,
но забравиха, че съм само момиче,
само момиче…
за какво му е дете на момичето? щом тя е забравила всички игри

след 9 месеца носене на теб,
с разтеглена утроба, начупени мечтания, отложени надежди,
остава ми илюзията, че моят нар някак си ще се върне
в предходния стадий, ще затвори килийките си, ще се възстанови.

след 9 месеца носене на теб,
не получих нищо – не родих,
само се пръснах,
почти се удавих в собствената си кръв.

гледам те.
би трябвало да си зрял мъж, а не момченце.
би трябвало да знаеш, че нарът е твърд отвън,
и толкова крехък отвътре
и че вкусът му не е за всеки.
кажи ми, за какво му е дете на момичето? щом тя е забравила всички игри

 

тялото на майка ми

майка ми никога не е обичала да говори за ражданията си.
основно казваше, че то не е като в американските филми,
няма викане.
веднъж един лекар аматьор ѝ казал:
госпожо, вие имате бедра, създадени за раждане.
след този случай майка ми вече не ходи на лекар,
освен когато влиза в дубрава с мен.
в майка ми израстъците не предизвикват мрачни предчувствия,
по-добре да не го пипаме.
майчиното съмнение в медиците е старо, колкото съм аз.
и у мен съществува някакъв вроден страх
да не вярвам на мъжете
в бели престилки.

 

покана

когато се смея – това е покана.
когато танцувам – това е покана.
когато съм замислена в клуба – това е покана.
моето тяло е покана за всичко, за всички.
случайно, мимоходом, опипване на тялото ми
с длани като калъпи
за да се получи точна информация
за обиколката на кръста ми, ширината на бедрата ми, еластичността на задника ми.
после опит за общуване:
каква е моята възрастова граница за мъже,
от кой град съм, как така пия бира от бутилката.
ако заподозрат, че не се интересувам,
ще ми бъде поставена диагноза:
смотана, дървена, твърде сериозна, претенциозна кучка,
либерална християнка, мъжемразка.
след това си тръгвам сама.
оставам покана без отговор.

 

загаси лампата, пусни щорите

отварям вратата на квартирата ти
посреща ме познатата миризма
на мебели от шейсетте,
мръсни съдове, които свидетелстват,
че нямаме време
за ежедневните неща
– сега можем само да се обичаме
между вдишването и издишването.
спъвам се в мръсните ти дрехи на пода
и се просвам на леглото
– всъщност две долепени легла
още от времето, когато си бил с нея.
загаси лампата, пусни щорите
– сякаш ти говоря, без да премигна,
а ти правиш всичко това, четейки
измореното ми тяло,
раздразнен поздрав.
думите ми отдавна свършиха
в твое присъствие.
само бъбря или мълча, наслаждавайки се
как се подразбираме безмълвно.
утре ще ти напомня
че е крайно време
да смениш чаршафите,
а ти хапливо ще ми кажеш
че такива забележки
могат спокойно да се нанесат в книгата с оплаквания.
ще се смеем,
защото не можем да се скараме,
чиниите да хвърчат, псувните да се сипят,
да правим помирителен секс,
да разрушим света или поне покъщнината

сега само се обичаме

 

животни и хора

понякога мириша на мъка.
кучетата усещат,
и се умилкват
в краката ми
и търсят само едно
– най-святото –
допира.

понякога мириша на мъка.
котките усещат,
и внимателно идват при мен с опашка във въздуха
и търсят само едно
– най-святото –
допира.

понякога мириша на мъка.
момичетата усещат,
докосват ме с поглед или с „как си“
и търсят само едно
– най-святото –
разказа.

понякога мириша на мъка.
момчетата усещат,
заобикалят ме или минават през мен
без да търсят
– най-святото –
истината.

 

търновско съглашение

надвечер хората оставят на уличните кучета
повече от страх, отколкото от жал,
остатъци от обяда си на улицата
и панички с вода,
за да не влязат в двора им,
да не удушат птиците, да не задавят котенцата.

 

свещеното животно

жените в ромската махала
обичат да пият кафе, седнали по турски
пред вратите на къщичките си
и да галят досадната котка
която все им се умилква
с глава в скута.
при звука на нейното предене,
поднасяйки филджана към устните си, възкликват:
машала!

късмет

търново премълчава историята си.
по стръмните улици не минават крале,
не тече злато,
никой не се гощава с вино от вражески череп,
сега всичко това е далеч.
остават едва отломките на крепостта царевец
като зъби на мъртвец
да предупреждават и кълнат.

 

Превод от хърватски Димана Митева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Зоя Христова – Човекът, който си остана

Ния Пушкарова, Portrait of ELICHETO, pastel drawing, 70×90

 

– Още веднъж, ако видя някои да му дава, късам отношения с него. Така да знаете! Аман от паразити! Този е такава отрепка, че ме е срам, че го познавам. Нямал, че и аз нямам бе, дай ми ти на мен!
Боби много се дразнеше от Уди Алана, почервеняваше до черно, когато го видеше в библиотеката.
Признавам и мен дразнеше, но него по особен начин. Може би, защото Боби, самият, някак изкара живота си в читалнята и кафенето. Там беше средата му, там минаваше всекидневието му, дотолкова, че беше развил известно чувство за собственост към пространството и обитателите.
Несемеен, безработен мъж към петдесет с изумителна обща култура, най-редовният читател, магнит за младежи като нас.
Уди Алана – така го бяхме кръстили заради поразителна прилика с режисьора.
Ходещо клише за читател – среден ръст, очила с рогови рамки, стандартна прическа, занемарено облекло.
И, ако не беше иновативният му бизнес и любопитно поведение, можеше дълго да си живее незабелязан в читалнята.
Боби го мерна още пролетта, когато се премести при нас. На него нищо не му убягваше.
– В тоя има нещо гнило, да знаете – привикваше ни в кафенето, за да споделя наблюденията си.
И ние студентите слушахме, главозамаяни от вниманието на начетения мъж. Беше ни пленил, изглеждаше ни недостижимо знаещ и можещ, а ние едва стартиращи в голямата наука.
– Виждате ли, че не чете, а само се разхожда и гледа, ще го проуча аз, може и опасен да излезе. Как гледа само с тия мазни очичики! – говореше ни с часове за новата си мишена.
Така Аланът постепенно се превърна от невзрачен читател в злокобно, тайнствено същество с нечисти цели.
Признавам, поведението му беше странно.
Той никак не се вписваше в неформалния код за общуване в библиотеката, свързан с разговори около общи знания и четива. Аланът изскачаше от нищото и се забиваше напосоки в някой четящ с нелеп въпрос, като:
– О, Ницше, а?! Четем Ницше, вярно ли, че това е най-великият немски философ?
– Или пък, Хегел, а?! Той ли е най-добрият?
И ти потънал в някаква тема нямаш реакции към общото и условно питане.
Да, истина беше, не беше типичен читател. Тук всеки имаше изследователска ниша и интереси, Аланът очевидно идваше за друго.
Разхождаше се от маса на маса и питаше за всяка книга, докато не установи контакт с четящия и не го изведе навън.
– Виждате ли как следи кой какво чете, това не е нормално? Този не е случаен, да знаете, поставено лице е – вбесяваше се Боби.
А, ние, млади зелени недоумявахме с какво би могло да сме толкова специални, че някой да ни шпионира, но се вслушвахме в прозренията на баткото.
Какво фиксираше най-много Боби върху Алана?
Жените от библиотеката – гардеробиерки, библиотекарки, читателки, носеха храна и дрехи на Уди. Това така го вбесяваше, че чак на устните му се появяваше пяна.
– Какво прави тоя бе, как ги омайва тия лелки, защо на мен никой никога нищо не даде?! – ядосваше се често.
Така мина зимата с Алана, като основна тема на разговорите в кафенето. Един ден Боби се появи с ехидна усмивка:
– Хванах го, разбрах кой е, каза ми един от старите професори?
– Кой, кой – развикахме се в един глас.
– Слушайте сега, ама тихо и на никой – зашепна заговорнически.
– Значи, навремето, тук, в библиотеката, на мястото на пета читалня, е била читалнята с книгите със забранени заглавия. Не е можело да се влиза, била е заключена. В нея са били най-вече западните автори. Можело е да се поръчат, но само с бележка за какво точно ти трябват. Например, ако правиш докторат и заявяваш за какви цели ще ползваш изданието. Та, разказа професорът, имало е няколко човека, които са били назначени да следят кой какво поръчва и защо го чете и да докладват. Слушалки на Държавна сигурност, та този хубостник е от тези, просто си е останал след промените, защото не си е намерил друга работа. Така мисля аз, че той е от тях – нареждаше Боби с доволно изражение, излъчващо увереност.
– Професорът каза, че е имало над десет щатни сътрудника на територията на библиотеката. Виждате ли го как гледа, разпитва, следи, а в същото време не чете и нищо не знае за никой автор, задава съвсем общи въпроси. Няма какво друго да е! Предполагам, че от онова време са му останали тези навици. Сега е безработен и се изхранва от просия, не е успял да се адаптира след соца, останал си е на старото работно място, защото не става за друго – убеждаваше ни Боби.
Макар и съвсем млада, едва на двадесет и две години, версията на Боби не ми звучеше убедително, но започвах да изпитвам неясен страх при среща с Уди. Внезапните му изскачания предизвикваха полазвания в областта на тила. Определено информацията ми се отразяваше, даже пречеше на четенето ми.
Наблюдавах го как се разхожда с изражение, в което вече разчитах престорена разсеяност, подозирах актьорска игра във всеки жест.
Ние, младите, познавахме епохата на социализма само от разказите на старото поколение. И в зависимост от това от какво семейство си, периодът изглеждаше по различен начин. За децата на успелите, беше епоха на възход, за децата на прокудените се изравняваше с времето хитлеристка Германия.
Аз бях от вторите, макар и в лека степен. На дядовците ми са били отнети работилници и пивоварни, а самите те са прекарали известно време по лагери. Затова краските на времето бяха натоварени с всичко негативно, дотолкова, че си представях НРБ като гигантски концентрационен лагер. Филмовите представи за фашизма и разказите на дядовците бяха оформили мракобесна картина с подчертано подсилени щрихи.
Фантазията ми доразви образа на Уди и той се превърна в лицето на мощния апарат.
Виждах го как следи, записва, подстрекава хора да си признават и им съставя досиета.
Представях си мъките на жертвите, пратени в лагер, защото четат Немска класическа философия или поръчват френска литература.
Образът доби небивала плътност и всяваше ужас при всяка поява.
Един ден, докато пиех кафе сама, защото я нямаше обичайната ми компания, Аланът седна на масата ми.
– Свободно ли е! – попита с любезна усмивка.
– Дддддд, да – запелтечих треперейки.
Той седна и веднага ме заговори.
– Вие студентска ли сте? Забелязал съм, че четете руска и източна философия, какво учите?
Ужас, мислех си, в полезрението му съм.
– Ффффилософия – едва проговорих, съскайки от страх.
– О, философия, това е майката на науките – изстреля клишето.
Въпреки ужаса, който изпитвах, любопитството надделяваше.
– А, вие с какво се занимавате?
– О, аз ли, не мога да ти кажа мила, въпреки че си сладка, секретни работи са.
– Много хора ли следите? – изкрещях.
Аланът ококори очи, направи самодоволна гримаса, повдигна гордо глава и ми смигна.
– Нямаш представа колко миличка – после стана бавно от масата и изчезна.
О, Боже, мислех, истина е! Освен, че е бил прикрепен към Държавна сигурност в миналото, е шпионин и в момента. Страхът ме парализира.
Споделих с приятелите ми и започнахме акция по изобличаване. Говорехме с всички в библиотеката, предупреждавахме ги да не се сближават и да не дават храна.
Груповата параноя бавно се превръщаше в масова и плавно завземаше читалните.
– Защо ще ни следи? – недоумяваха гардеробиерките.
– Ама, каква информация ще извлича от нас? – питаха библиотекарките.
Но въпреки неразбирането, служителите бяха притеснени.
Мълвата толкова се разпространи, че Боби, като най-редовен читател сред нас, беше привикан от самия директор.
“Лицето е поставено“, обяснил Боби.
“Имам много сигурна информация и солидни наблюдения, не знам за кого работи, но определено вече е събрал много сведения. Може да следи преподавателите от университета“. Бил много убедителен, дотолкова, че директорът пусна заповед да се отнеме читателската карта на Алана и да не се допуска в библиотеката.
Така Уди изчезна, остана само споменът за голямото преследване и надъханите разкази в кафенето, които дълго ни носеха тръпка.
С месеци не чухме нищо за него.
Докато един ден, чакайки на спирката, го видях на пейката под навеса, свит на кълбо.
Погледите ни се засякоха, Уди ме позна, и ми кимна леко, въпреки напрегнатата гримасата, издаваща силна болка.
Възпитана съм да помагам на човек в беда, затова се приближих.
– Здравей, помниш ли ме?
– Пппомня – каза много глухо, едва говореше.
– Какво ти е, боли ли те нещо?
– Ббболи, рязко неща ме сви, от вчера ме почна – говореше, пъшкайки.
– Да ти помогна ли с нещо?
– Ако, ме заведеш до нас, ще съм…- не довърши.
Така аз и Уди, който придържах под мишница, се качихме на тролея, живееше в “Хаджи Димитър“.
Озовахме се на празната двойна седалка. Влошаваше се с минути, губейки телесен цвят. Приличаше на умиращ.
– Да те заведа в болница – предложих.
– Не, не в болница, първо у нас, там ще се обадя на лекар – увери ме той.
Трудно и мъчно стигнахме разпадащата се панелка, в която живееше. Помогнах му да отключи и влязохме в извънредно мизерно жилище, от което ме удари силна смрад. Той легна на леглото, запъшка и след няколко минути започна да утихва, докато не утихна съвсем. Доближих се, приличаше на мъртъв, не дишаше.
Можете да си представите ужаса на двадесетгодишно момиче, попаднало в стая с покойник, при това почти непознат.
Започнах истерично да тропам по вратите на съседите. Отвори ми възрастна жена, от съседния апартамент.
– Извинете – виках, гласът ми кънтеше с неестествен тембър в коридора.
– Познавате ли човека, който живее до вас?
– Кой, Владко ли, да, познавам, защо?
– Мисля, че почина, не знам, не съм сигурна, дали може да ме придружите?
Бабата леко се стресна, но тръгна с мен. Отиде до леглото и пипна челото му.
– Да, така изглежда, студен е, не диша, да викаме линейка.
Линейката дойде да констатира смъртта, после се обадихме на полицията, живееше сам. Лекарят каза, че изглежда като перитонит, стомахът беше твърд и подут.
– Няма ли близки, роднини – питах жената.
– Абе, няма бе, няма. Майка му наскоро почина, то тя го издържаше жената с една инвалидна пенсия. Много объркано момче беше Владко. Роднини имат в Огняново, на вуйчо му ще търся телефона, да дойде.
– Е, не, той имаше работа, просто заради прикритието явно не е казвал на майка си – обяснявах.
– Каква работа бе, момиче! В живота си Владето не е работил. Гледаше го жената, тя си знае колко изпати с него. Училище криво-ляво завърши, после записа история, до първи курс добута. Намерят му работа, след два дена го уволнят, не ставаше милият, хич не можеше с нищо да се оправя. Какво ли не направи жената да започне да работи, ей на, на петдесет години е близо, така си и умря, нищо не захвана.
– Ама вие не знаете, той е шпионин – настоявах.
– Да, той такива ги разправяше понякога, все шпионски истории му бяха в главата. Някъде ходеше по центъра, даваха му храна там и дрехи, защото като умря майка му, та остана съвсем без доходи.
Прекратих спора, явно и Аланът, като нас, си е фантазирал.
– Айде, тръгвай момиче, аз ще изчакам полицията и ще търся роднини, защо седиш? – побутна ме жената.
Вървях и плачех по улиците, хората ме оглеждаха притеснено.
Откъде ни хрумна, че е шпионин, ядосвах се на себе си, че повярвах на щуротиите на Боби.
Как го набедихме, че чак изгонихме, укорявах се в първия момент.
А, после се замислих, и ми стана някак радостно. Та на Боби медал трябваше да се даде.
За първи път Владко получи реализация, беше човек с кариера, умря с имидж на шпионин, какъвто искаше да бъде.
Колко смешно, мислех, параноята и безделието на Боби, създаде Бонд в библиотеката, виц направо.
Всички повярваха във фантазията му, може да се каже, че си отиде щастлив.
Ами, да, ти си това, което вярваш, че си. Щото, колкото и да си, ако не вярваш, че си нещо – кел файда.
Кой знае как е пускал слухове за себе си, смеех се.
Ей, Уди, шантав човек се оказа, радвам се, че те познавах, мислех си по пътя обратно към библиотеката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Блага Бонева – Спасена

Ния Пушкарова, the garden oil painting, 90×100, oil painting

 

Елена пусна телевизора. Дребната ѝ фигура потъна в тежкия облечен с черна кожа фотьойл. Тя се облегна назад. Протегна ръка, взе купата с пуканки от масата. Постави я в скута си и се загледа в екрана. Даваха любимия ѝ криминален сериал. Унесена от играта на актьорите, хрупайки пуканки, Елена не забеляза своя домашен любимец, едрия черно-бял котарак Сайръс. За по-кратко Сай. Той се приближи до нея. Протегна подред предни и задни лапи. Замърка. Огледа се. Отърка се в краката ѝ. Очакваше тя да се наведе над него, да го погали по главата, да го вземе на ръце и да го прегърне. Разочарован се сви на топка пред краката ѝ. Заспа. Елена беше тази вечер сама. Това ѝ харесваше. Тя се усмихна , заровила ръка в купата с пуканки. Неочаквано силен тътен проглуши ушите ѝ. Злобна гръмотевица разтърси въздуха. Ослепителна светкавица освети стаята. Котаракът Сай подскочи. Зашеметен измяука. Замръзна за миг застанал на четири крака. Опашката му се удебели. Козината му настръхна. Гърбът му се изви, като дъга. Измяука пронизително. Очите му заблестяха изпълнени със страх. Притича с вирната опашка през стаята и се шмугна под дивана. Вятърът се засили, засвири зловещо, заигра се с клоните на дърветата, заблъска ги в стъклата на прозорците. Гърмежите се повториха и потретиха. Разчленени светкавици процепиха небето. Прозорците се отвориха с трясък. Найлоновите пердета се издигнаха нагоре затанцували буен фееричен танц. Елена скочи от фотьойла. Телевизора изгуби картина. Остави купата с пуканки на масата. Побърза да затвори прозорците. Едри капки забарабаниха по стъклата. Пердетата се успокоиха. Заеха предишното си място. Елена загаси телевизора и запали осветлението. Крушката на полилея не светна. Имаше повреда в електрическата мрежа. Вятърът се усили още повече. Клоните се блъскаха отново и отново в стъклата на прозорците. На външната врата някой заудря с юмрук.
– Елена аз съм Емил от съседния вход! Отвори ми! Забравил съм си ключа! Няма къде да отида в тази буря! – тревожния му глас я накара да потрепери.
– Чакай сега ще отворя само да намеря фенерчето! Тока угасна.
Елена се огледа в тъмното. Нищо не се виждаше. С опипване на мебелите се добра до чекмеджето, където държеше фенерчето, няколко свещи и кибрит. Емил продължи да блъска с юмрук вратата. Елена постави една свещ в чашка. Драсна клечка кибрит. Пламъчето освети с оранжева светлина лицето ѝ. Запали свеща и тръгна към вратата. Гръмотевица разцепи въздуха. Светкавица освети стаята. Уплашена с разтуптяно сърце прекоси коридора със свещ в ръка. Отключи вратата. Пред нея стоеше изплувал от мрака Емил. Тя го харесваше. Остави го да премине покрай нея. Заключи вратата.
– Благодаря ти !- погали я с два пръста по бузата – Ти си ангел! Спаси ме от бурята! Не бях забелязал, че си толкова красива! Винаги съм мислил, че приличаш на момче с тази късо подстригана руса коса. Но сега виждам, колко си красива. Незнаех, че очите ти са сини.
– Остави сега това! – засрамено погледна в земята постави свеща на масата и с жест го покани да седне във фотьойла – Гладен ли си. Имам само пуканки в тази купа.
Стояха прави в средата на стаята. Бурята вилнееше навън. Гърмежите и светкавиците се редуваха. Вятърът свиреше продължително. Въздуха се нажежи. Стаята се намагнитизира. Клоните се блъскаха в стъклата на прозорците. Всичко се повтаряше до полуда. Двамата се гледаха забравили света. Изведнъж Емил се размърда. Протегна ръце и я сграбчи. Докато се опомни тя се намери в прегръдките му. Грубо я притисна до гърдите си. Тя се опита да го отблъсне. Той продължи да я стиска.
– Остави ме! Не съм готова за това! Не ме наранявай! – каза тя усетила агресията му.
– Всички сте еднакви! – изсъска в ухото ѝ разхлабил прегръдката си.
– Моля те пусни ме! – успя да измъкне ръцете си и го заудря по гърдите – Пусни ме! Пусни ме!
– Това няма да ти се размине! – кресна той.- За коя се мислиш!
– Ще извикам полиция! – през сълзи каза тя.
– Полиция ли? Недумай! – подиграваше ѝ се.
Хвана я за раменете. Отблъсна я леко от себе си. Огледа я. Сълзи се стичаха по бузите ѝ това го раздразни.
– Млъкни! Стига си ревала! Каквато си дребна с един удар ще те смажа.
– Защо? Аз те приютих заради бурята! – хълцаше.
Елена съжали, че го е пуснала в апартамента. Той я вдигна на ръце и тръгна из стаите. Светкавиците му помагаха да се ориентира в обстановката. Блъсна с крак една врата и се отзова в спалнята. Елена се развика. Той я хвърли върху леглото. Тя го удари по лицето. Той ѝ върна със същото. Удара му беше толкова силен, че тя за миг изгуби съзнание. Той се възползва от това. Надвеси се над нея. И в момента в, който отметна полата ѝ и опита да разкопчае дънките си отпред, нещо профуча покрай него и скочи върху гърба му. Вкопчи остри нокти във врата му. Изхъхка. Издаде грозни звуци и захапа ухото му. Той извика и се изправи. Котаракът Сай висеше вкопчил се в гърба му. Емил се въртеше около себе си и се опитваше да хване своя нападател ту с лявата , ту с дясната ръка , но не му се отдаваше. Колкото повече искаше да се отърве от този проклетник, толкова повече котаракът Сай стискаше зъби. Кръвта шурна и обагри рамото и потече по гърдите му. Едва, когато усети кръвта в устата си котарака пусна ухото му. Емил се задъха. Спря се. Наведе се. Хвана с ръце коленете си. Изпъшка. Бурята утихна. Вятъра спря. Клоните на дърветата замряха. Гръмотевиците се скриха някъде. Светкавиците просветнаха и угаснаха. Само малки и големи дъждовни капки браздяха стъклата на прозорците. Елена отвори очи. Тока дойде. Крушките на полилея светнаха. Емил се превиваше от болка сгънат на две с котарака Сай на гърба. Елена се изправи. Доближи се до Емил. Обхвана гърба на своя любимец. Погали го. Той се отпусна усетил нежните ѝ ръце. Отдели се от гърба на Емил и се сгуши в нейната прегръдка. Успокоен замърка. Емил се изправи. По врата му се стичаха вадички кръв. Ухото му висеше полу-откъснато. Очите му горяха. С треперещ глас набра 112 и повика линейка. Не се сбогува. Просто излезе от апартамента зашеметен. Елена притисна котарака Сай до гърдите си. Зашепна му нежни думи. Понесе го на ръце. Заключи вратата и се отправи към банята. Почисти първо кръвта полепнала по муцуната на своя любимец. После го изкъпа в мивката. Докато пълнеше ваната с топла вода изсуши със сешоара козината на котарака Сай. Остави го в неговото пухено легло. Успокоен той се сви на топка и заспа. Върна се в банята. Съблече дрехите си. Спря кранчетата. Влезе във водата и се плъзна по дъното на ваната . Затвори очи. Спасена. Спасена от един котарак.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Лидия Иванова – Седем смъртни гряха

Ния Пушкарова, hair book, installation, part of exhibition Art with working hours

 

Имах един диван. Той не беше съвсем обикновен диван. На вид изящен, от скъпа кожа и извита облегалка. Той бе най-удобният диван, можех да спя вечно в него и после да спя още малко. Нищо друго нямаше значение, когато бях с моят скъп, прекрасен диван. В него се хранех, когато все пак се налагаше да съм буден, чиниите криех под дивана, не исках да се отделям от него. Все пак това не беше обикновен диван, сигурен съм, че никой не притежаваше, такава чудна вещ. Не давах друг да го докосва, полудявах ако друг го доближеше, исках да му извия врата. Все пак аз се докосвах на него, възбуждаше ме гладката му кожа. Прекрасно си живеехме с моя диван, ден след ден, нищо друго не ми трябваше… но един ден го видях. Стоеше нахално на витрината, тези извивки, тази нова скъпа кожа, този аромат. „По дяволите! Трябва да бъде мой, само мой!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Райна Маркова – Месо безкрай!

Ния Пушкарова, ER collective, in search of G-spot, performance part of Sofia Underground 2019 

 

Месо на мечове! Месо на мечове, което не престава да идва и идва и идва и идва към вас! Пригответе се за Голямото Плюскане! Това, което ще откриете в новата шураскария „Платаформа де Фого“ в Куелтън сити, не може да бъде открито никъде другаде в града!

Стара истина е, че месото има по-добър вкус, когато бъде сервирано на масата от гаучоси в бухлати гащи и с мечове на кръста, перчещи се със секси бразилски акцент. Но тази истина не е универсална! Ако решите да вечеряте в най-новата Мека на месото, „Платаформа де Фого“, новото бразилско барбекю в града, отгоре ви ще се стовари повече месо с отколкото бихте се справили, повече отколкото можете да си представите, повече от повечето – месо безкрай! И това в акомпанимента на блюда, гарантиращи да изстрелят копчето на вашите Dockers в Kосмоса. В случай, че нямате време да забележите, ще ви го кажа отсега – това е възможно, защото ще ви обслужват роботи! Роботите са силата, която може да се опре на скоростта на вашите тренирани челюсти, на мощта на неуморните ви глътателни мускули, на стоманените ви стомаси и на шеметния ви апетит. Новата света троица на Платаформа де Фого: кибернетика, мениджмънт, персонал!
Освен месото, разбира се! Месото е по подразбиране!

Как „Платаформа де Фого“ ползваше роботите досега? Как може да се усъвършенства съвършенството? Това не ви е някаква там Руби Голдбургер простотия. Досега „Платаформа де Фого“ ги ползваше в кухнята. Така че може да се каже, че първо бяха изядени готвачите, хо-хо. Чувствителността на сензорите, точността на електрониката е това, което гарантира вкуса на всяко блюдо, но в шураскариите е важна и скоростта и постоянният дебит на потоците месо. Така че ето че дойде ред да изядем и гаучосите с мечовете! 
Светената вода на кибернетиката покръсти шураскариите и ги издигна от света на търговията във висините на абсолютната Тоталност!

Футуризъм и месо, месо и футуризъм. Новата Карибска революция тръгва по света! Така че, взимайте се в ръце! Светът досега не е имал възможността истински да се наплюска!

Това, което e започнало като скромно семейно начинание в Порто Алегре през 1970-те, днес се гордее с авантпостове из цял свят и една чисто нова главна централа, един мастодонт, стъпил на площ 50 000 квадратни фута в Хелс китчън, Манхатън!
Да, това, което е започнало съвсем надребно и локално, днес гордите наследници на Тупинамба разгръщат глобално!

А вие просто дръзнете да отскочите до центъра на Куелтън днес. Позволете си да бъдете примамени от хипнотизиращите проблясъци на огъня и от обещанието за много, много, много печено месо; за да изпробвате габаритите на своя стомах и да се включите в консумирането на това, дадено ви от Бога, както и на всеки порядъчен цивилизован човек, право да се наяде до пръсване!

Радикален дивашки аристократизъм и глобален хиперкапитализъм? Месо и машини! Не се удивлявайте чак толкова! Ние, Тупи винаги сме били глобални. Никога не сме отличавали градското от предградията, пограничната държава от континенталната, вашето от нашето, търбуха от ребрата. Спали сме, както се казва, връз картата на Бразилия.

Нооoo, аз пак се отплесвам!

Ако пристигнете преди уговорения час за сеанса, и особено ако сте в група, в очакване на маратона можете да се отбиете за по няколко надценени уискита в близкия Encore бар. А можете, докато ви постилат масата, да разучите и нашия собствен елегантен бар на балкона, където сигурно ще заварите няколко маси с костюмирани гъзари да се наслаждават на кайпиринята си в компанията на красиви жени.
Знаете ги. Това са тия момчета от Роуз Файненшъл Груп дето е наблизо. Те по цял ден правят цифри в своите лъскави офиси. В нашия шибан свят на технологично опосредствана икономика най-много се произвеждат цифри, а цифрите, както знаете, са абстрактни, нито могат да се пипнат, нито да се хапнат. Цифрите са замислени така, че позволяват единствено и само непрестанен обмен и произвеждане на още и още цифри, не и консумирането им. Е, нека го кажа така: момците от Роуз Файненшъл Груп обожават да идват в Платаформа де Фого, за да пипнат и хапнат, да консумират, консумират, консумират… Консумирането те кара да се чувстваш интензивно жив, особено ако по цял ден си правил цифри. Разбирам ги и още как!

За началото на маратона ще ви осведоми вибратото на ресторантския зумер; ще бъдете отведени до залата от приятен робо-гид, където други робо-гаучоси ще лавират секси и елегантно между масите покрай стърчащите от платата мечове, шишове, пики и стрели с набодени по тях меса. Яденето започва с инструкция, как шураскарията работи. Тя ще се появи на електронното табло, но в резюме: грабите всичко, до което се докопате, ако изберете пълната услуга: $59.50 за вечеря и $39.50 за обяд. Тези, които са ходили вече в шураскарии, знаят как се прави: получавате кръглата карта с една зелена и една червена страна. Обръщате картата със зелената страна нагоре – „mas“ – и лудостта започва. Към вас ще заприиждат гигантските парчамаци месо, от говежди бут та до пилешки бутчета. Поне 16 вида! И те ще продължават да идват, да идват, да идват докато баялдисате и се предадете и обърнете картата с червената страна нагоре – „no mas“. Така чее, пригответе се от сега за атака:

Свръх нежната и ароматна фралдиня и пиканята с изключително хрупкава коричка с аромат на въглен и превъзходната витела ком еспесиариас; сочните костелетас и добре подправената лингуиса, нежните и крехки, разпадащи се, капещи от костта костелас де порко и ломбото със солена пармезанова коричка ви очакват и ви обещават много нежност.

В добавка към месото всяка вечеря ви предлага и други гевезелъци. Можете да ги откриете след визита до салатения бар. Той е отрупан с всевъзможни марули и сирена, салати и сурови зеленчуци, разядки, които помагат да прокарате тежките меса.

Към това всяка маса получава и панер с неприлично топъл, неправдоподобно вкусен и зовящ за помощ отстрани пау де кейжо, маслено руло от юка, бухти и хрускаво запържено картофено пюре плюс сосни, пържени в олио банани. Какво прекрасно, жизнерадостно, засищащо меню!

Платформата е забавна среда за група, особено ако празнувате специален повод, защото е интерактивна! Това е чудесен начин да превърнете вечерята в игра и то без да се разсейвате от дъвченето. Можете да наблюдавате на екран докато е още живо това, от което скоро ще ядете. И то, разбира се, съвсем не е виртуално! И, да, забавлението включва възможността да посочите коя част от него предпочитате: бут, ребра, мозък… А също и как! С насочването на един показалец, с натискането на едуин бутон. Клането и транжирането в реално време са само част от забавлението.

И как щях да забравя! Не пропускайте в никой случай хрупкавата и игрива Карета сердо – Маската! Когато мислим за барбекю, месото обикновено е главният герой, но ако има нещо, което несправедливо пренебрегваме с обидното прозвище „субпродукт“, това е свинската маска. Не го правете. Маската обещава много игриви, супер незабравими шураскерийни моменти. Свинско лице яде свинско лице! Не е ли забавно? Представете си само заруменялата кожа в разгара на пламъците! Пригответе си и повече салфетки, защото ще ядете това с пръсти. Дотогава се наслаждавайте на каквото има.

И никога не бързайте да обърнете картата на червено, защото докато го направите, докато си поемете дъх от стек „Браганса“ и ще съзрете нещо неустоимо, например интензивно ароматните такос ди кабеза, кръстени „Виейра“. И „no mas“ ще стане пак набързо „mas“.

С подобни забавления няма да усетите как ще се отъркалят три часа. Не е евтино, но си струва всеки цент!

Вечеря за двама, включително бутилка вино, и „данък бакшиш“ са малко над 215 долара, заслужава си, като се има предвид дори само обема. Ако сте човек, който цени качеството на наистина отлично приготвена пържола, може би и една от многото пържоли в града ще ви е напълно достатъчна; но ако сте истински грешник и обожавате не само месото, но и наказанието след това, тук ще намерите безброй възможности, на които да се насладите.

Най-вълнуващата и нова изненада се състои в това, че обектът за транжиране е в залата с вас. И може би също ви оглежда! Дзаааак! Все още не разбирате? Погледнете нагоре. Чувате ли дрънченето на веригите и съскането на вакуума? Насред делириума на плюскането забелязвате ли как се спускат едни устройства понякога и се издигат? Не? Вгледайте се. Но не прекалявайте. Бъдете най-бързи! Бъдете първи! Може да се каже, че животът ви буквално зависи от скоростта на вашите челюсти!

Погълнете невротичните ангели на хиперкапиталистическия модус вивенди и ги трансформирайте в демони на голата природа.*

Сега ние сме вие, а вие сте нас. Не е ли това най-човешкото приключение?

И нека тялото на тази тоталност се разпада на върха на езика ви като вашите, разпадащи се от нежност, копнеещи да ги разкъсате, костелас де порко.

И да не забравя: внимавайте с пръстите! Докато омитате някой себеподобен, като нищо може да отиде и някое пръстле. Но, търпение! Гледайте с упование към бъдещето! Платаформа де Фого скоро ще ви посрещне с нова изненада – възможност за свръхскоростно самоизяждане!

 

*Текстът е кътъп, съдържащ парафрази на Communism of Capital and Cannibalism of the Common: Notes on the Art of Over-Identification / Matteo Pasquinelli и Manifesto Antropophago на Oswaldo de Andrade

Финалната закачка от очакващата отпечатване „Влажна зона“ на Райна Маркова. За повече инфо: https://ergobooks.eu/tag/vlazhna-zona/

Книгата се издава с подкрепата на Национален фонд „Култура” (б. а.)

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Полет с белия лебед

Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing

 

„Туп-туптуп-туп-туп…“ Бастунът на Дана подскачаше по неравните плочки на тротоара, като се мъчеше да подбере най-безопасния път за сакатия й крак. От автобусната спирка до нейното място под ореха имаше около 50 метра, но за нея цяло изпитание.

Избра този краен квартал, защото беше гъсто населен, наблизо имаше МОЛ, а и почти не се вясваше полиция. В центъра на града непрекъснато щяха да я тормозят за незаконната търговия…
При тази мисъл Дана се позасмя. Голяма търговия, няма що! Плодове, зеленчуци и подправки от малката ѝ градинка, както и изплетени от нея шарени чорапи и терлици за всички възрасти.

Не правеше кой знае какъв оборот, колкото да си плати автобуса и да й останат за хляб и мляко. А и беше сред хората. Край нея минаваха пенсионерите с кучетата, тинейджърите, на път за МОЛ-а, а от близката детска площадка долиташе и детски смях. Това я караше да се чувства част от шумен, пъстър живот .

През студените месеци се чувстваше толкова безнадеждно самотна, затворена в малката си къща в подножието на Царевец. Мразовитият вятър проникваше през изгнилите черчевета и студът сковаваше болните й стави. Светът се свиваше в синьото око на телевизора. Увита с две одеяла, сгушена на миндерчето, тя плачеше и се смееше с героите на сериалите, пътуваше по света, преглъщаше, омагьосана от гурме-ястия и непознати напитки, но й липсваше човешки глас и топлинка. Съседите рядко се отбиваха при нея. Не издържаха повече от час на студа в къщата й.

Но сега е още лято и Дана бързаше за заеме мястото си под ореха.

Свали раницата и извади от нея първо сгъваемо столче, после шарена кърпа, която простря пред столчето. Тогава нареди стоката – ябълки, малко сини сливи, няколко круши, връзки магданоз, целина и копър…

Широка метър зелена ивица разделяше пешеходната пътека от улицата. Под стария орех този зелен метър беше царството на Дана. Можеха да се спират при нея и пешеходците, и тези с колите. Ореховият ствол й беше повече от приятел – на него подпираше бастуна, а и се облягаше, защото столчето беше малко и неудобно.
От страничните джобове на раницата извади шише с вода, плетката и малко пликче с пилешки кокалчета.
Огледа се. Знаеше, че Рижко скоро ще се появи. Този гальовен оранжев котарак се появи изневиделица един ден и от тогава всеки ден й правеше компания. Беше чист и загладен, явно си имаше стопани, но се привърза към Дана и се появяваше малко след като тя седнеше под ореха. А тя за благодарност му носеше все по нещичко от скромната си трапеза.
Една пухкава, оранжева въпросителна се зададе между тревите и скоро Рижко, мъркайки доволно, триеше бялата си муцунка в недъгавия крак на Дана. Казват, че котките усещат болките в човешкото тяло. Погали го и изсипа пликчето.
Вече можеше да се заеме с плетката.
Рижко облиза и последното кокалче, старателно се изми и се сви до краката й.
И се възцари блажен мир, гарниран със сладкото мъркане на котарака.
Колко малко им трябва на истинските приятели, за да се чувстват щастливи!
Денят бавно се точеше в лятната мараня. Няколко клиента, колкото да има пари за обратния автобус, подари по една румена ябълка на две още по-румени момиченца, изскокнали от близката детска площадка и май това беше всичко. Ден като много други, без изненади, без емоции…
Тогава я видя. От долния край на улицата, бавно и плавно, като грациозен бял лебед, се зададе сребристобяла лимузина. За първи път виждаше на живо такава красавица. Досега ги познаваше само от сериалите, в които жените са красиви, а мъжете – богати. Седят в такива лимузини, пият шампанско и светът е в краката им.
Сега тъмните плътни стъкла на лимузината криеха героите, но Дана знаеше, че те идват от друг свят, толкова различен от нейния.
Сподири с поглед бялата лимузина, която плавно се носеше към близкия МОЛ.
Дана тихо въздъхна и се наведе над плетката.
Странно. Белият лебед мина още няколко пъти, все в една и съща посока.
Остави плетката и вече с нетърпение очакваше появата й. И Рижко наостри уши. Усещаше, че е развълнувана.
После всичко се разви толкова бързо. Лимузината се появи отново, но сега се движеше съвсем бавно, като че ли искаше да й се насладят всички наоколо.
Дали пък не искат да спрат до Дана и да си купят нещо. Едва ли. Все пак тя беше нащрек. Усети лек полъх от приближаването й. Когато се изравни с Дана, Рижко изведнъж се хвърли към колата.
Дана се ужаси. „Ще го смажат..“
Бързо се надигна от столчето, протегна ръка да отмести Рижко. Залюля се и сакатия й крак се заклещи в тревите. Успя да отмести котето, но, загубила равновесие, се блъсна в бронята на колата. Рязкото форсиране я помете и тя остана, като прекършено цвете върху асфалта. Лимузината отмина, без да спре.
Рижко напразно триеше муцунката си в окървавеното лице на Дана.
Тя не го чуваше, не помръдваше.
Беше отлетяла завинаги със сребристия бял лебед в небесните злачни пасища.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Светла Ненова – Татко, както пореше пространство-времето

Ния Пушкарова, me and irina print 95, 50×70 cm, silk screen print

 

Татко, както пореше пространство-времето със скоростта на светлината, изведнъж му казаха, че типично високото му кръвно е от много рядък рак на черния дроб. Дадоха му 3 месеца живот, който за жалост почти точно отброиха. Изведнъж заприлича на стафида. Гледахме си го у дома, в малкия двустаен – той и майка в едната, ние с 2-те деца в другата стая. Вече бях родила второто си дете, засякоха се за 3 месеца. Та… Ставам да пия вода през нощта (чешмата е там, където спят), той се събужда, аз съм с гръб към него – пия на звучни глътки, той прошепва:
– Сънувам, че потъвам в черното, в много черното.
Отпивам, плача, преглъщам, за да не ми личи в гласа:
– Не се безпокой, всички сънуваме потъване в черното. – Опитах дори престорен хумор да вложа: – Заспивай, сега ще сънуваш лалета, Холандия, ще видиш, вятърни мелници, хайде спокойно!
– Толкова да приличаш на мене – с много нежност и немощ произнесе като искрена молба. – Обещай ми, че ще се промениш!
Рухнах. Изпих риданието на екс и отвърнах:
– Глупости, спи сега, знаеш, че съм вълшебница, всичко ще мине!
На сутринта беше в някакво странно, подобно на кома състояние, не беше контактен, от време на време бълнуваше. Закарахме го с майка в Токуда, оставих ги там, върнах се в къщи пребита. И последната капка сила ме беше напуснала. Гушнах децата и сме заспали. В съня ми влезе голямо бяло пухкаво куче, радостно въртеше опашка, скокна на леглото – облиза мен и децата с много любов, после радостно си тръгна. Телефонът иззвъня. Знаех, че е майка, и знаех какво ще ми каже.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Лов на диви прасета

Ния Пушкарова, on road mountains, acryl 50×70 cm

 

– Не знаете ли? – учуди се Нели Рангелова. Певицата. – В събота сме на рожден ден на Георги Христов!
Казах, че не знам. Наскоро ме бяха изритали от един вестник с обвинението, че свалям главната редакторка. Така че в момента се подвизавах като журналист на свободна практика и опитвах да докопам някоя сензация. Но и това – рожден ден на поп-звезда – не беше за изхвърляне. Затова се обадих на Георги Христов.
– Купонът ще бъде в Ямбол – обясни ми певецът. – В една бивша резиденция на Тодор Живков. „Бакаджиците“.
– Може ли да дойда?
– Няма да има журналисти. Мразя да ме снимат. Пък и вие после си измисляте какво ли не!
– Няма да има такива работи! И ще снимам, когато ми разрешите! – заувещавах го аз.
– Ще дойда с влак… Само ми дайте адреса!
Така се озовах в „Бакаджиците“. С влак, а после с едно раздрънкано такси от времето на Дванадесетия конгрес на БКП, което ме закара пред входа на резиденцията. Сив бетонен куб с прозорци и балкончета, кацнал на върха на гол и заснежен баир над Ямбол. Около таксито наскачаха няколко охранени немски овчарки, които залаяха кръвожадно. За малко да сгризят бронята на таксито. Платих, но не посмях да мръдна от мястото си. Жив щяха да ме изядат По едно време отвътре излязоха някакви типове, които ги разкараха. Измъкнах се от таксито и влязох в резиденцията.
– Вие за рождения ден ли сте? – изръмжа единият от типовете, които бяха махнали глутницата. Имаха вид на главорези.
– Да – отвърнах. – Аз съм журналист.
– Журналист ли? – подскочи той.
Едва не ме метна обратно на кучетата.
– Чакайте! – викнах. – Георги Христов ми разреши.
– Да не ме будалкаш?
– Само го питайте! – проплаках аз.
Оня вдигна рамене.
– Ако лъжеш, лошо ти се пише! Нищо, че си журналист!
Виж, в това не се и съмнявах. Двамата спряха да ми обръщат внимание. Тоя с който се бях поговорил си извади пищова. Взе да го разглобява и сглобява, и да щрака с него.
– Чу ли, бе? Гръмнали Боата! – рече му другият.
– Да, бе! Аз му викам да не се вре в работите на Виетнамеца, ама не слуша!
– Аз знам кой направи постановката.
– Кой?
– Кой!… Кой!… Кой! – горилата щракна три пъти с пистолета. – Мен да ми дойдат! Само да ми дойдат!
Той щракна още два пъти затвора на патлака като се целеше в някаква въображаема цел.
После се обърна към мен.
– Значи – журналистче, а? – ухили се той.
– Ъхъ.
– Като оня, Евгени Минчев?
– Не – засегнах се.
– Той хубаво пише! – замечта се горилата. – Тъй да се научиш! Като него!
Пред входа на резиденцията спряха две лъскави, черни лимузини. Кучетата пак наскачаха и залаяха, а мутрите отидоха да ги усмиряват. От колите в резиденцията се изсипаха накуп доста хора. Все изтупани баровци от двата пола начело с Георги Христов.
– Жоре, тоя бил журналист! – посочи ме една от мутрите.
Погледите на новодошлите се насочиха към мен. За миг във фоайето стана тихо. Певецът ме изгледа вниметелно. Станах от фотьойла и му се усмихнах колкото можех по-сърдечно. Искрено. Приятелски.
– Сега нямам време – сведе очи той и изчезна в коридора.
Пак седнах във фотойла, а мутрите край мен заобсъждаха проблемите си. Все едно ме нямаше. Откарахме така двайсетина минути. Накрая единият пак се присети за мен.
– Ей! Ти да внимаваш какво пишеш! Няма къде да се скриеш!
– Само хубави неща – уверих го аз.
Из фоаето се мяркаха познати физиономии. Светската птица Миодраг Иванов, певицата Нели Рангелова, журналиста Петър Андонов от „Плюс-минус“, засуканите танцьорки от балет „Веда“. Бизнесмени. Разни други приятели на Георги Христов. До мен изскочи един наперен мъж с мустаци.
– Ти ли си журналистът?
Признах си.
– Внимавай какво пишеш после! – закани се мустакатият. – И ти забранявам да снимаш без мое съгласие! Особено мен! Забранявам ти да ме снимаш с Нела! Чуваш ли?
Казах, че да. Слязохме в една празнично украсена зала на долния етаж, където щеше да бъде купонът. Отидох при Петър Андонов и се разбъбрихме. Чувствах го някак близък. Събрат по перо.
– Кой е тоя с мустаците? – попитах боязливо.
– Христо Порточанов.
Някакъв футболен шеф.
Нощта беше дълга и незабравима. Георги Христов – кажи речи през цялото време – пя, а танцьорките на „Веда“ се кълчиха като обезумели край него. Разголени като Ева в Райската градина. Но не чак с толкова невинни изражения като нея. Яденето и пиенето бяха на корем. Щурите танци не спряха до сутринта. Поднесоха и грамадна торта със запалени свещички. Сигурно 30 на брой. На толкова години ставаше певецът, който ги издуха до една. Все пак не съм сигурен. Не ги броих. Вместо това си хапвах и пийвах. От всичко по малко. Изкарах си чудесно. Бях доволен, че съм дошъл. Запознах се с всички. Правех им снимки. Преди това ходех до Христо Порточанов да искам разрешение. В повечето случаи той даваше. Изщраках целия филм. Към седем сутринта повечето гости си легнаха. Аз, Георги Христов и мутрите, които ме бяха посрещнали, се озовахме нагъсто насядали един до друг около масичка, отрупана с бутилки, чинийки и чаши. Певецът, който по време на нощта беше сменил десетина официални тоалета, сега – вече по анцуг, се обърна към мен и ми рече: „Наздраве“.
Попита ме и откога работя като журналист.
Най-после ме беше забелязъл.
Аз му отвърнах малко смутено, че съм отскоро такъв. А и всъщност само временно. Колкото да натрупам опит в занаята. А всъщност съм писател, автор на разкази и романи. А освен това съм писал и стихове. Той не попита дали имам някакви издадени книги. Слава богу. Защото нямах.
– Трябва да ми дадеш твоите стихове да ги прочета – каза той. – Аз обичам да чета стихове на неизвестни автори. Ако ми хареса някое твое стихотворение, ще направя по текста му песен.
Казах, че съм съгласен. След това се изкашлях.
– Е, аз трябва да тръгвам – промърморих след това към Георги Христов. Мислех си, че ако имам късмет щях да се добера до вечерта в София.
– Не – рече неочаквано той. – Оставаш. Ще се наспим и отиваме на лов за диви прасета!
– Не мога – рекох. – Въпреки, че ми звучи страхотно. Да отидем на лов и прочие. Аз трябва да тръгвам…
– Оставаш! – настоя той. – Никъде няма да ходиш!
– Не мога, Жоре – поклатих глава. – Трябва да се прибирам. Да си напиша репортажа за рождения ден. Но с теб ще се видим. Ще ти дам мои стихотворения и…
– Не вярвам – отсече гневно той. – Довиждане.
Излязох съпроводен от пиянските погледи на мутрите. Слава богу, навън кучетата никакви ги нямаше. Явно бяха заспали. Но беше навалял десетина сантиметра нов сняг. И продължаваше да вали.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стоян Костадинов – Пъзелът

Вероника Цекова, „bORDER“ (en) (бг. граница / РЕД), интерактивен хартиен обект, 2015

 

Пъзелът е огромен и сложен, с много досадни детайли и едноцветни части. Но тя му помага да се нареди. Всеки ден слага по една нова част. Не бърза за никъде. Знае, че дори и да бърза, няма да успее по-бързо отколкото е възможно. Затова бавно и славно продължава към целта си. Пъзелът не краде твърде много от свободното ѝ време. Mоже да се каже, че го управлява и разполага с него добре. Точно затова отделя само 10 минути на ден. Точно колкото да намери една част и да я постави в пъзела. Понякога не успява. Но не продължава да търси, а спира до там. Най-впечатляващото в тази жена е, че тя става точно 10 минути след като е свършило времето и дори да не е намерила нито една част, тя не чувства угризения. През целия остатък от деня тя не го поглежда. Върши куп други неща. Свири на цигулка в градската филхармония. А вкъщи репетира своите партии почти по цял ден. Чете научни списания. Понякога се вижда с един мъж. Но никога не му позволява да остане твърде дълго време. А на него му се остава. Толкова му се остава. Ако се случи да са заедно за по-дълго, тя винаги отделя своето време на пъзела. Когато мъжът вижда колко е важен за нея, той пожелава да го редят заедно. Тя отказва категорично. Това е нейна работа и тя трябва да я свърши сама. Затова започва да го моли да я остави за 10 минути на спокойствие. Пъзелът е разположен на една много голяма семейна маса, която изглежда е отредена само за него, не е скътан в някой ъгъл, а е поставен на почетно място в хола. Да, тя разполага с голямо пространство и все пак пъзелът заема необичайно централно място за нещо, което отнема едва 10 минути от деня ѝ. Не може да се каже, че присъствието му не пречи поне малко на движението в стаята. И все пак той е поставен така сякаш е гласен да остане задълго. Съдейки по темпото, с което тя го реди може да се каже, че той определено ще остане за дълго. Не и мъжът. Той спря да идва. Може би не можа да издържи на нейното самообладание и увереност. Той определено не е от тези хора. Но тя е. Тя ходи добре облечена. Дори вкъщи. Държи къщата си подредена, както и времето си. Не се страхува от самотата. Знае, че тя е скъпа цена за скъп продукт, която си заслужава да бъде платена. Толкова е постоянна във всяко нещо. Никога не се разсейва. Върви към целта. А каква е тя? Каква е целта ѝ? Колкото до пъзела… Може би никога няма да успее да го нареди. Но не спира. Всеки ден без да бърза отделя малко време за него. Горе-долу колкото е нужно за една частичка.

Ах, жената от прозореца отсреща. Какъв пъзел е тя. А аз всеки ден поставям по едно парченце в него.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X