Диан Киров – Донори

Милена Попова, Рисунки

 

Напоследък рядко ходя до центъра. Улиците ми се струват безлюдни /изключае са хората, които живеят на тях/. Уморително е да гледаш и слушаш музиканти, които изпълняват един и същи репертоар години наред…

Какво е истинският център?

Спирката на метрото, където чакам едно специално същество с руси коси и сини очи. Знае, разбира се, че баща й е интелигентен шведски гражданин-донор на сперма, но не го познава. Колко са такива като нея със сини очи и руси коси? Колко са полубратя или сестри. А ако всичките пътуват с метрото?

Когато стигна до Константин Величков слизам. От там нататък царството на русокосите-синеоки свършва. Искам да се запозная със всеки един от тях, да му запиша поне телефонния номер. Да му кажа съвсем спокойно: На централната метро-станция те чака твоята полу-сестра. Поне и се обади по телефона. Потвърдете срещата. Тя може би има нужда от теб. Знам името на баща ти. Той е млад и красив.

Шведът Марк – последно зимата живееше в тяхната столица, а лятото пътуваше до София, за да стане донор на сперма.

Защо аз неискам?

Какво ще ги правя тези толкова много деца?

Не съм пастир или звероукротител.

Трайкам си, въпреки че плащат добре…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Милена Бакалова – За днес съм отметнала

Моника Попова, Еросът на невъзможното, 2011

 

За днес съм отметнала три оргазма, подарени от порнхъб, две перални и една зеленчукова супа… можех и повече.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Светослав Нахум – Хлапето и Чаплин

Моника Попова, Рисунки

 

(по спомените на актьора Джеки Куган, изиграл „Хлапето“ в едноименния филм)

 

– Екшън! – извика Чаплин и затича към сцената.

А тя, сцената – камионетка на раздялата.

Аз бях горе в каросерията. Надничах над дъските. Трябваше да ме отведат далеч – социалните и полицията. Трябваше да отърват малкия скитник от големия скитник. Малкият скитник – аз, – трябваше да бъде въдворен в сиропиталище.

Чарли искаше от мен само да плача и да протягам ръце.

Направих го. Раздяла. Сбогуване.

Не знаех какво следва. Нали бях само хлапето…

И тогава, след като отново извика „екшън“, той ми направи знак просто да стоя горе.

Вдигна пръст и го завъртя. Операторът насочи камерата към него. Полицаят и социалният се втурнаха и го сграбчиха.

Прекъсна ги и ги накара да повторят движенията и да го сграбчат отново, този път през гушата и да го направят по-близо до мен. Искаше да вижда лицето ми, докато изиграе своята сцена. А аз бях извън камера.

И тогава се случи нещо, което ме разтърси за цял живот.

Чарли се разплака неудържимо. Камерата работеше, а никой не знаеше той наистина ли плаче, или играе.

Погледнах сълзите на великия комик.

Погледнах лицето на незабравимия творец.

И видях разплаканите очи на един голям човек.

И досега не знам отговора.

Но в едно съм сигурен: тогава Чаплин отприщи нещо, което бе извън него. Той описваше своето детство. Той се разделяше със себе си.

Лицето му говореше: „Това е бясната игра на съдбата. Това е сценаристиката на живота. Това е горчивината на неправдата. Това е проклятието на люлката.“

Да, сцената се получи толкова покъртителна, че се помни от всички и ще се помни винаги.

А за мен остана изумлението на детското сърце: не, не е вярно, че клоунът винаги е тъжен. Обратно на това е: тъгата е клоун, който танцува по върха на бръснача, наречен път.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Стефан Кисьов – Неделен разказ

Моника Попова, Изложба ВАКУМ

 

Тони беше нерешителен с жените. Като изключим една съвсем непозната, черноока жена, която зърна на една новогодишна вечеринка.

Тогава беше на двайсет години. Провинциалист живеещ в София. Работеше в един от трамвайните паркове като електромонтьор. Въпреки че беше завършил френска гимназия и четеше Пруст, Лафонтен, Монтен, Бодлер и Аполинер, беше решил да върви по романтичния път на бродягата, не да следва утъпканата пътека, а да се бори с трудностите. Ето защо вместо като съучениците си да попадне в университет в България или чужбина, се беше озовал във тоя трамваен парк където от сутрин до вечер изтърпяваше мъките на пролетариата, ремонтирайки двигателите на трамваите, впрочем българско производство и доста калпави. Щом завалеше дъжд, в тях влизаше вода, те даваха накъсо и изгърмяваха, поради което през декември, заради снега и дъждовете, Тони и колегите му работеха на смени, почти без почивка.

Откакто беше дошъл в София, той не беше успял да си намери приятелка. В трамвайния парк почти не работеха момичета, като изключим няколко по-зрели готвачки и ватманки, които обаче не го впечатлявоха или пък бяха заети от колегата му Казанова – Томата, заварчик с ореол на Казанова, любимец на нежния пол. Така, че Тони се беше зарадвал, че ще има новогодишно парти, надявайки се най-после, на него да успее да се запознае с някое хубаво момиче.

То се състоя в общежитията на Градски транспорт до Първа работническа болница до „Надлез „Надежда“, в тамошното кафене. Имаше танци, разни неща за пиене, мезета, общо взето нищо особено. Тони обаче беше в приповдигнато настроение, с няколко колеги от трамвайния парк; забавляваше се, оглеждаше се за момичета. Имаше такива, може би от другите две трамвайни депа – или кой знае откъде.

Тъй или иначе, изведнъж, в отсрещния край на заведението, той забеляза една непозната жена. На двайсет и пет, шест години, не много висока, не и ниска, с ярко червен, вълнен пуловер, черна, права коса и вълнуващи очи. В компанията на няколко мъже и жени, които Тони не познаваше. Стори му се толкова красива, че той усети как губи ума си. И въпреки, че в подобни случаи беше срамежлив, под въздействието на някакво новогодишно вълшебство, веднага отиде при нея и я попита:

– Извинете, мога ли да ви поканя на танц?

А когато тя каза „Не, не ми се танцува!“ /явно смутена от напористия му подход/, остана при нея и наговори куп дързости. Самият той, по-късно, не си спомняше точно какви, но беше толкова нахакан, смел, настоятелен, че сам се учуди от себе си, а и тя от него. Смисълът на думите му беше: „Харесвам те, искам те“, макар, че не бяха изречени чак толкова директно. Всички наоколо видяха как той отива там, как говорят, но тъй като имаше силна музика, слава богу, не чуха излиянията му.

Непознатата, макар че му отказа, не се стресна чак толкова, продължи да го наблюдава и подлудява, обаче, тъй или иначе, остана сдържана, така че той нямаше друг избор освен да се върне при колегите.

Продължи да я изучава с поглед от разстояние, а тя пък от време на време го поглеждаше, но той все си мислеше, че няма да се съгласи да си говорят, танцуват или запознаят. Така че, за да не я раздразни/нещо, което не му се искаше да се случи за нищо на света!/, не посмя повече да я кани, заговаря или нещо подобно. Но все пак, като мислеше, че е колежка, се надяваше пак да я види. Така, впечатлен както от красотата й, така и от собствената си дързост, той си тръгна от вечеринката.

Следващите дни, седмици той разпитва колегите си за нея, но никой не знаеше коя е тя, как се казва. Няколко пъти ходи в онова барче да я търси, но напразно. Никаква я намаше, беше изчезнала, сякаш потънала вдън земя. Въпреки това не я забравяше, но с времето започна да му се струва, че сякаш всъщност това не се беше случило наистина, а е било сън. Така, че колкото и да беше силно влечението му, то постепенно угасна, сякаш дори изчезна и Тони, въпреки, че не можеше да я забрави, не страда особено.

Мина известно време. Месец, два, три, през които случайността го люшкаше във всевъзможни посоки. Работеше в депото, ходеше на гости при братовчед си Пепи в „Лозенец“ – музикант, който го запознаваше с известни, красиви актриси, журналистки. Преживя една измъчена история с аптекарката от съседния блок, няколко платонични влюбвания, до оня неделен следобед, когато най-неочаквано, на спирката на автобусите на булевард „България“ и „Граф Игнатиев“ в посока към НДК, към него се приближи тя, тайнствената непозната от новогодишната вечеринка!

Спря до него и му каза „Здравей“. Беше… да, беше все така красива, вълнуваща, но в погледа й този път, за разлика от оная вечер в кафенето, се четеше нещо… различно?

Тони не знаеше как, защо, но през изминалото време тя някак се беше променила, сякаш преосмислила думите му… заедно с чувствата си… може би?

Във всеки случай сега, там на тротоара, тя приближи към него с очевидно вълнение, предразполагаща усмивка и очевидна готовност да не остане безразлична към предложенията, които евентуално щеше да й направи той.

Тони си помисли, че трябва да направи нещо – да протегне ръка, да я попита, да й каже нещо. Каквото и да е. Да й предложи, например, да се разходят, да отидат да пият кафе. Сигурен беше, че красивото й лице, очи, полуразтворените устни изразяваха съгласие за подобни неща.

Той обаче, обзет от обичайната си нерешителност, не протегна ръка, не каза каквото и да е, не й предложи нищо. Светлината на деня, липсата на музика, на романтична обстановка, на алкохолно опиянение или… и той не знаеше какво, но поради куп причи, сега той стоеше напълно безмълвен, смутен, нищо не казваше и не правеше. Може би беше твърде изненадан, трябваше му известно време да се опомни, да осъзнае какво става за да пробуди решителността си.

Но непознатата, видимо нетърпелива, разочарована, вдигна рамене, усмихна се, обърна се и… си тръгна.

Тони я загледа ужасен как бавно се отдалечава от него, една крачка, втора, трета – напред по тротоара… Сърцето му се сви, заболя го, после заби отчаяно. Времето сякаш изведнъж спря. Секундите се превърнаха в години. Нима всичко щеше да свърши така и да я остави да си тръгне?

– Почакай! – чу се да произнася с прегракнал от вълнение глас.

Мина цяла вечност докато непознатата се спря и обърна към него.

– Мислех, че никога няма да го направиш! – отвърна му с усмивка тя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Светослав Нахум – Покосени от руски ръце

Магдалена Уанли

 

През 1916 година руската армия се нахвърля с безмилостна агресия срещу българските части на добруджанския фронт, използвайки подлост и коварство. Въпреки това, българското войнство постига безпрецедентна победа над имперската армия, пратена от Москва да унищожи България.

 

Българската рота бе заела позиция в една гъста гора, в близост до Добриньова чешма.

Лятната нощ беше тиха и прохладна. Войничетата пишеха писма, чистеха снаряжението си, шепнеха помежду си, спомняха си за дома, близките, любимите. Върху кората на вековен дъб ефрейтор Данев бе издълбал с ножа си: „Напред, момчета! Зад нас е България! Две смърти няма, но без една не може! Бог да ни пази!” Над надписа бе закачена икона на Спасителя и на Богородица.

Момчетата минаваха там, молеха се и се кръстеха.

После Светломир, поетът на ротата, добави към надписа: „Любовта е само сега!“

Тогава ефрейтор Данев се усмихна тайнствено и се обърна към Светломир:

– Момче, ела да ти покажа нещо!

Данев застана до един  бук и отмери двадесет крачки от него.

После извади верния си нож, с който никога не се разделяше, прицели се, хвърли го с въртеливо движение към дървото. Ножът се заби в бука със страшна сила, дръжката му трептеше и вибрираше като тетива на лък.

– Може да е случайност… – усъмни се Светломир.

– Случайност ли? – ухили се Данев. – Сега, поете, ще видиш още случайности.

Данев отмери двадесет и пет крачки. Хвърли ножа и се получи същото.

– А сега, дами и господа, коронният номер в програмата на ефрейтора! – извика Данев.

Отмери цели тридесет крачки, силно и уверено замахна и направо изстреля страховитото си хладно оръжие. Ножът се въртеше във въздуха като блестящо стоманено колело, и се заби в дървото с хрущящ звук, прониквайки много надълбоко, почти до основата на седефената дръжка.

– Поете, сега се опитай да го измъкнеш оттам! – провикна се Данев.

Светломир се приближи до бука, първо дръпна с една ръка, после с две… И нищо. Ножът дори и не помръдваше.

– Е, драги поете, това ми е занаятът още от дете. При тебе перото е вярно на ръката ти, а при мен пък ножът ми е верен и лоялен приятел за цял живот – слуша ръката ми, ала и ръката ми също го слуша!

*

Никой не знаеше какво ще донесе следващият ден.

Странно, разузнаването докладва, че наблизо няма и не се забелязват руски части.

– Това е затишие пред буря – повтаряше фелдфебел Стефан Цонев, помощник-командир на ротата, отговарящ за съгледвачите и разузнавачите.

Сутринта настъпи рано. После започна лятната жега.

Успокоени от отсъствието на руснаците, първи взвод тръгна към чешмата, за да донесе вода за всички от ротата.

Промъкваха се по протежение на малкото ручейче, идващо от чешмата.

Провираха се през хвойни, папрат, шипки, диви круши, бръшлян и къпини. Няколко стари ореха хвърляха дебела сянка над дерето, осигуряваха защита от яркото издайническо слънце.

„Помогни ни, Господи!“ – тихо се молеха войниците, – „Дай ни живинката на твоята древна вода, българската вода, която тече тук от векове.“

Старата каменна чешма със седем чучура ги посрещна сякаш тайно и съзаклятнически. Нейната древна мъдрост, изворът на живота, се изливаше плавно и причестяващо в поточето. Ласкава вода. Наша, родна вода.

Момчетата се подредиха край чешмата. Носеха бидони и туби, пълнеха ги, самите те жадно пиеха, мокреха изнурените си лица, пръскаха се с водата, перяха честните си войнишки униформи.

Те бяха обикновени войници, събрани от цяла България, млади, невинни, с чисти пагони, без нашивки и звезди. За тях това бе изпитанието на живота им, искаше им се само едно: да оцелеят и да се приберат по родните селца и градове.

Чу се шум. От храстите в долчинката изскочи сърна.

Един от войниците насочи пушката към нея, но тогава Светломир, поетът на ротата, натисна дулото надолу и го спря.

Сърната застина за миг, а Светломир й заговори:

– Сърниче, мило сърниче, добро и невинно, сребърно под луната, грациозно, красиво, с човешки топли очи! Бягай оттук! Тук човеците се избиват като полудели хищници, като тук сме загубили човешкия си образ, тук смъртта е гостенката на живота, тук безумието е чест, а омразата към ближния е достойнство. Бягай, спасявай се, не се обръщай назад, животът е всичко! Напусни това опасно и ужасно място, Христово създание, и ни прости!

Сърната ги погледна, обърна се и бавно изчезна в горичката.

Всички се умилиха. Излезе тих ветрец, водата ромолеше, старите орехи мъдро клатеха глави.

Изкряка сврака.

И тогава внезапно, изневиделица, се разнесе дълъг и страшен картечен изстрел.

Повечето от взвода паднаха покосени на място край чешмата. Водата плисна червена от пролятата кръв.

Имаше седем оцелели и няколко ранени. Здравите нарамиха ранените си другари и затичаха към гората.

Разнесе се втори картечен ред. Незнайните и подли стрелци доубиха всички в гръб.

Командирът на ротата, дочувайки стрелбата, реши да прати фелдфебел Стефан Цонев да провери какво става. После нареди на ефрейтор Данев да го придружи, като върви на разстояние зад него и го прикрива.

Фелдфебелът имаше богат опит в такива ситуации. Беше се калил във войните от 1912 и 1913 година.

Направи огромен елипсовиден заход през гората, безшумен, приведен, готов за последна битка с невидимия враг.

Неочаквано съзря стара висока круша с ловно чакало.

Ефрейтор Данев беше доста по-назад, скрит зад хвойнов храст.

В чакалото се виждаха четирима руснаци. Подаваше се дуло на тежка картечница.

Фелдфебел Стефан Цонев насочи карабината си и незабавно стреля. Един от лукавите убийци падна.

Но друг се втурна, грабна картечницата и стреля по посока на шума. Тежко ранен, Стефан Цонев се строполи в малък трап, обрасъл с шипки. Ефрейтор Данев пропълзя до него, леко го привдигна на ръце и дочу последните думи на офицера: „Отмъстете на тези гадове! Предай на Елена и децата, че ги обичам!“ Издъхна в ръцете на ефрейтора.

Картечницата продължи да стреля напосоки. Данев изпълзя от валога и се отдалечи през гъстите храсти.

Заобиколи и се озова в гръб на чакалото.

Кръвта нахлу в главата му.

Изправи се и извика: „Когато човек пие вода, и змията не го закача, изроди!“

Метна ножа с майсторско въртеливо движение и видя как острието се забива точно в шията на този, който държеше приклада на картечницата. Руснакът падна, свлече се от чакалото и се просна безжизнен на земята.

Данев светкавично се втурна назад, изчезна в храстите и ниските леторасли, и чуваше как куршумите свистят зад него и около него, друг руснак бе грабнал картечницата.

Когато благополучно се добра до лагера на ротата и им разказа всичко, командирът взе бързо решение. Разполагаха с леко преносимо оръдие. Освен това, бяха проучили, че през гората минава тесен коларски път, прокаран от дървосекачи.

Пътят излизаше вдясно от чакалото с руската картечница, а оръдието бе по-далекобойно от нея.

Тихи и решителни се промъкваха, много бавно, много внимателно.

Накрая съзряха високата круша и чакалото.

Командирът вдигна ръка да изчакат.

Наместиха оръдието, така че да улучат целта с право мерене.

Всички бяха затаили дъх.

В един кратък миг им се видя, че небето, облаците, дърветата и храстите бяха застинали в очакване. Природата бе потиснала стихията си, бе затихнала в своята съвършена, нетленна красота, която винаги надживява човека и го забравя.

Тогава командирът рязко и поривисто спусна ръката си надолу и в същото време извика страшно:

– Огън!

Залпът на оръдието прокънтя оглушително, разцепи въздуха, прокънтя в долината. Дулото избълва огън, снарядът попадна точно в целта, разбивайки чакалото на парчета. Посипаха се трески, кръв и парчета от човешки тела.

Командирът се обърна към осакатената си рота и заговори:

– Това беше. Те подло ни поднесоха смърт край водата, руските ръце не се посвениха да разстрелват жадните. Бяха млади, изпълнени с надежда. Ще ги помним до края. Дори при война има закони и морални граници. Тяхното престъпване не се прощава нито на този, нито на онзи свят. Тази срамна подлост ще кънти навеки. Слава Богу, сега ние ги спряхме да продължат с позора си. И който продължава да им вика „братушки“, нека си спомня за този ден, в който „братушките“ безжалостно избиха момчетата, които искаха само да потопят устни в каменните корита, прохлада за душата в зноя на живота.

Ротата мълчаливо приседна край поточето.

Слънцето клонеше към залез след този жежък, ужасен ден. Алените лъчи обагряха водата, напомняха за изтеклата невинна кръв. Поетът Светломир неудържимо плачеше.

А сребърната сърничка изскочи от гората и безметежно се отправи към Добриньовата чешма за вечерния си водопой.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Палми Ранчев – Нека потъгуваме

Магдалена Уанли

 

Навъртах се край кафенето, което наскоро отвориха пред Народния театър, и се чудех – има ли смисъл да сядам, след като не знам цените. Столовете бяха платнени, с дървени облегалки за ръцете. Изглеждаха ми много удобни. За първи път виждах подобен модел. Още се двоумях, но вече бях склонен да отида другаде, защото открай време предпочитам проверените места, когато забелязах Илийката – рус, дребен, с пооредяла на темето коса. Кубето му се забелязваше съвсем лесно, защото е половин глава по-нисък. Моята коса също оредява, но той, както е застанал срещу мен, едва ли ще забележи.

– Накъде си тръгнал? – попитах го.

– Ей натам! Пие ми се чиста и студена вода.

– Тогава знам къде отиваш. Нямам нужда от повече обяснения. Само на чешмата зад Банката водата още е чиста и студена.

Продължихме заедно, без нужда от повече уточняване. И двамата, беше повече от ясно, бяхме на едно мнение по този въпрос.

– Какво й стана на тази вода! – позачуди се Илийката. – Някога навсякъде беше чиста и студена. Сега обратно, буквално навсякъде вони.

И с жест ми предложи да заобиколим тълпата, която по това време се събираше около шадравана в Градската градина. Неколцина слушаха саксофониста. Беше там почти всеки ден. Седеше на пейката в ъгъла, от който можеш да тръгнеш по алеите в три различни посоки, и с притворени очи изпълняваше протяжни импровизации върху мотиви от “Самъртайм”. Един парцаланко се наведе да провери какво са пуснали в бомбето пред него. Дори разрови парите. После показа ръцете си да се види, че нищо не е взел от шапката. Значително повече хора имаше от другата страна на празния басейн, около играчите на шах. Бяха ги наобиколили плътно на отделни групички, загърбили всички останали. Изглежда, не се интересуваха от съседите. Но ако ги наблюдаваш по-дълго, ще забележиш, че от всяка групичка след известно време се отделя някой, който сменя мястото си. По пейките около басейна играеха три двойки табладжии. Около тях нямаше зяпачи.

– Така е! – съгласих се с него, сигурен, че не само помни какво беше казал, а през цялото време чакаше да научи мнението ми, и уверено продължих: – Всичко започна гадно да мирише. И хигиената, а и останалото, е направо на ужасно ниво. Няма как само водата да остане чиста и студена.

– Ама на гърба на Банката е както някога.

– От стария водопровод е, затова – припомних му. – Витошка вода. Идва отвисоко. По-близо е до облаците и няма как да се измърси.

– Аз мисля, че причината е съвсем друга – възрази Илийката с хитровата усмивка и добави: – Заради Банката е!

– Какво искаш да кажеш?

– Многото пари пречистват – обясни той. – Действат екологически.

– Напротив, замърсяват! – възразих убедено. – Алчността си е замърсител, дори направо отрова. Не виждаш ли какво става? На нищо не прилича положението у нас. И с тия пенсии, и с тия заплати – накъде сме тръгнали. Затова не само водата, а и останалото започна да вони.

– Шегувам се за Банката! – успокои ме той. – Наистина мо¬же някакви началници да се намесват, за да пият, преди да се качат в автомобилите. Ама не съм сигурен. И само така си разсъждавам.

Тънките му ноздри се раздвижиха. Май имаше намерение да се усмихне. Но лицето му, раздвижило се за кратко от усилието, си остана каквото си беше.

– Управниците трябваше и да крадат, и да правят всичко друго, което скапа живота, без да се забелязва чак толкова. Поне външно да изглежда прилично.

– Знаят те как да го правят – отбеляза Илийката и се обърна след една мадама с червено костюмче, тънък кръст и грандиозен задник. – И най-малко за водата се сещат.

– Ама тази зад Банката, дума да няма, направо ти прерязва гърлото.

– Не можеш да отлепиш устни от чучура – допълни той. – Понякога само заради нея слизам в центъра.

– Не знам друга подобна чешма, от която такива като нас могат да пият колкото си искат.

– Е, можеш да пиеш от горещата на Халите. По всяко време на денонощието.

– Не понасям гореща вода – изрекох и го погледнах остро. – Така ми е кипнало, направо ми прекипява, че само един градус в повече, и ще ми затрака капака.

– Студената и чиста вода успокоява душата – изрече убедено Илийката. И почти веднага запримигва, нерешително протегнал ръка. – Ама, ето, виж. И с нея нещо са направили.

– Спрели са я! – казах аз. – Това са направили.

И разсякох с ръка въздуха. Беше почти войнствен жест. Естествено, ако го сравниш с начина, по който реагира Илийката.

– Я да не се ядосваме, а? – предложих му, след като се отдалечихме от чешмата по обратния път. – Целият живот е тръгнал наопаки, а ние с тебе искаме да тече студената и чис¬та вода. По-добре, че са я спрели. Да не се заблуждаваме.

Около празния шадраван саксофонистът отново беше подхванал “Самъртайм”. Направи ми впечатление, че клоните на дърветата и на околните храсти стърчаха така, сякаш не наближаваше първият ден на пролетта. И никога нямаше да се покрият с зелени листа.

– Не знам! – едва прошепна Илийката.

– Хайде отсреща – предложих бодро. – Ще те черпя едно кафе.

– Не е същото – изрече той толкова тихо, че едва го чух, и поклати глава. – Ако ти се пие вода, искаш да пиеш вода. И то не каква да е, а студена и чиста. Чак след това кафе или нещо друго.

Бях съгласен. И с думите му, и с всичко останало, което не казваше и вероятно никога нямаше да каже. Такъв му е характерът, познавам го добре. Заради това ми е приятел. Не съм сигурен защо още веднъж разсякох с ръка въздуха пред лицето си. И не се наемам да обясня какво исках да изразя. Исках ли нещо въобще? Защото колкото и да бях ядосан, както и да ръкомахах, според мене по-добре беше да се примирим. И да забравим за неопределено време очакванията си. Дори завинаги, което е тъжно. Затова нека потъгуваме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Иво Марков – Вече няколко зими

Магдалена Уанли

 

Моите детски игри в изоставената леярна ме правеха истински щастлив, макар и да живеех на край града в нещо като затворено гето с преобладаващо душевно болни хора. Четях Шекспир и мисълта ми плуваше из венецианските канали. Драматургът от Стратфорд на Ейвън беше вмъкнал думи от местния език на областта Венето в своята пиеса „Венецианският търговец”. Отново ме връщаха до моята леярна и гетото, от което няма измъкване. И нямаше как да е иначе, та нали триждивеликият мъдрец повтаря от древността до днес на всички световни езици, включително и на настоящия lingua franca: “as above, so below, as within, so without, as the universe, so the soul…”. Думите съвпаднаха от само себе си-„гето” произхожда от еврейския район на Венеция, Венецианското гето в Канареджо, което дължи името си на специалната употреба на „ghetto”, означаващо „леярна“, тъй като през 1516 г. в близост до мястото, където са били ограничени да живеят евреите в този град, е имало такава.

 

Вече няколко зими два човешки живота превозват съдбата сгънати в ръждив опел. Майка, син и няколко улични котки обитават тази недвижима собственост с отдавна изпразнен резервоар и спуснати гуми. Късно е и навън вали тъмен сняг. От осветения апартамент над тях се подава уродливата глава на заместник-кмета, който проверява по няколко пъти на нощ своя скъп автомобил, паркиран пред блока до стария опел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Петър Тушков – Диамантено куче

Магдалена Уанли

 

„Глава 1: Крайцер Лебед“ е част от все още неозаглавен фантастичен роман за деца и юноши, който авторът пише за издателство „Горната земя“ (upper-earth.com)

 

Капитан Гил! – изкряска с пепеляво лице лоцманът, когато обшивката на кораба се разтърси за трети път и запрати даже маймунката към лявата преграда на мостика.

Ловкото шестокрако животно изкрещя на свой ред, но успя да се спаси и в последния момент се залови за брадата на втория пилот, откъдето описа идеален полукръг и се приземи върху тюрбана му. Пилотът беше концентрирал цялото си внимание в уредите и опули разярено очи от това нахалство, без да може да направи нещо конкретно точно в този момент.

– Ляво на борд – констатира със стоманено спокоен глас Каришма Гил от капитанското кресло.

Естествено, дори не беше помръднала, отбеляза кисело Тора.

Капитан Гил притежаваше забележителното умение да изглежда заповедно и непоклатимо дори при ускорение от четири лунни единици. Левият ѝ юмрук почиваше на бедрото, лакътят – издаден, вероятно за по-голям авторитет. Вярно, пръстите на дясната ѝ ръка бяха вкопчени до бяло в страничната облегалка на креслото. Поне нещо беше.

Първият пилот транслира командата в поредица от машинни звуци в разговорната тръба, откъдето заповедта на капитана очевидно стигна до двигателното отделение, защото почти незабавно тропическата атмосфера на астероидното поле изрева в турбините и корабът извърши маневрата толкова грациозно, колкото беше възможно при създалите се обстоятелства. Присъстващите на палубата стоически присвиха очи, докато не отмина и последната вибрация от остъргването. Тора притисна език в предните си зъби, за да притъпи дразнещото усещане, че някой пили емайла им.

Все още си стоеше със скръстени ръце, упорито издадена брадичка и плътно стиснати устни, изгубена в прекалено големия работен скафандър. Никой не си беше направил труда да ѝ даде шлема. Страничният сблъсък с астероида не я беше изхвърлил от противоускорителното кресло само защото предвидливо беше затегнала всичките му колани. Кипящото възмущение в нея не намаляваше.

Дори съвсем лекичко нарастваше, колкото повече се отдалечаваха от зоната на извадения от строя „Крайцер Лебед“.

– Капитан Гил – надвика напрегнатото мълчание Тора, без да поглежда към нея. – Предполагам разбирате, че това е отвличане.

– Тихо – изшътка капитанът. – Не ме интересува – добави.

– Цялото ми имущество остана там! – избухна Тора, като най-после свали ръце от гърдите си и се обърна обвинително към нея. – Нямам една дреха на гърба си!

Каришма Гил я погледна с крива усмивка. Тора потръпна от грубия допир на работния скафандър до кожата си, отново скръсти ръце и изпусна въздишка в едва сдържан гняв, най-вече с надеждата да го овладее, преди да е изгубила достойнството си напълно.

Корабът на похитителите ѝ – „Диамантено куче“, среден клас въздухоплавателен съд за спасителни операции – беше торпилирал яхтата ѝ във възможно най-неудобния момент от мързеливия следобед: докато Тора се припичаше по бански на палубата, забравила за всичките си грижи, скрита зад огромни слънчеви очила, с изпотена чаша безалкохолен коктейл на масичката до шезлонга ѝ. „Крайцер Лебед“ бе потреперила, след което изгуби маневреност. Пет секунди по-късно абордажният отряд от побеснели индуси на „Диамантено куче“ се спусна с въжета в няколко ключови точки на яхтата и успя да я овладее напълно за още пет.

Тора Елсми, петнадесетгодишна, с елегантно разперени пръсти на краката, за да съхне педикюрът им, има време единствено да бутне очилата надолу по носа си и да погледне стъписано нападателите, а когато я обградиха настръхнало, да се сети да си затвори устата.

От своя страна, нападателите ѝ не губиха време. По времето, когато Тора се гърчеше и риташе яростно във всички посоки, но въпреки това я омотаваха добре в спасителните въжета и даваха въртеливи знаци с пръсти да я издигнат към „Диамантено куче“ над тях, вече бяха преобърнали наопаки личната ѝ каюта, тършуваха из багажните отделения в стените, тъпчеха в торби капитанския дневник, навигационните карти, разнообразни части от облекло и случайни вещи за всекидневна употреба.

Увиснала над тази катастрофална 360-градусова сцена, нищо от която не предвещаваше добро, Тора бе престанала да пищи и сипе обиди към тях и си поемаше дъх с намерение да поднови вербалната атака. Когато и, в крайна сметка, попадението от торпедото най-после довърши картината с вторична експлозия на една от прегрелите цистерни за баласт на „Крайцер Лебед“.

Реактивната сила на освободения баласт завъртя носа на яхтата. Щирбордът ѝ влезе в контакт с астероида, зад който я бе укрила Тора. Вместо да играе по правилата, да се престори на инертна, монолитна скална маса и да направи носа на яхтата на парчета, астероидът бе експлодирал в птичи крясъци, разкъсани лиани и безброй малки и големи отломки, пръст и хвърчащ като куршуми чакъл! Останалото бе хаос от изхвърлени през фалшборда нападатели – увиснали за живота си или преобръщащи се във въздуха с викове за помощ – и верижна реакция от съприкосновението на скални тела в движение и нарушен покой.

– Пълен напред – сепна се Тора от поредната къса заповед на капитан Гил.

Кърмовите двигатели на „Диамантено куче“ избухнаха в контролирана тяга и ги залепиха за облегалките на креслата. Светлината през хоризонталните амбразури на мостика се помести величествено. По контролните уреди и лицата им запълзяха сенки, редуващи се с мекото жълто на слънчевите снопове, пронизващи стотиците километри пространство до центъра на астероидното поле. Все още не бяха напуснали напълно опасната зона, но се отдалечаваха все по-бързо. Първият пилот следеше зорко приборите и компенсираше курса им, от което всички на мостика се поместваха наляво и надясно или усещаха прималяване в стомасите си, когато малкият, но тежко брониран, настръхнал от лебедки и мачти спасителен кораб се гмурваше тромаво под хилядолетната траектория на скален къс с размерите на щърбата луна или се разминаваше с ято птици, които биха могли да попаднат в турбините му.

Тора изпитваше нарастващо чувство за тревога.

Жилавата, облечена като корсар жена, която се бе представила като капитан Каришма Гил, като че ли започваше да се отегчава в очакване да излязат в открито пространство. Най-малкото си даваше такъв вид, докато оглеждаше незаинтересовано ноктите на дясната си ръка в безпръста кожена ръкавица.

Въпреки многократните настоявания на Тора за обяснение и позоваването ѝ на въздухоплавателните кодове за поведение, капитанът беше отказала да ги удовлетвори. Вместо това се озова напъхана в нечий стар работен скафандър (в бързането бяха спасили един чорап и една широкопола шапка от гардероба ѝ) и накъсо ѝ бяха дали избор – да я хвърлят със завързана уста в корабния карцер или да пази тишина, докато спасят кожите на всички им.

Не че Тора нямаше известни предположения защо я отвличат. Въпросът беше кой я е настигнал. Съществуваха няколко възможни отговора и някои от тях биха били повод за тревога.

Тя си позволи да огледа лицата на мъжете около себе си.

Първоначалното ѝ впечатление, че са индуси, се потвърждаваше от шапките и леките им дрехи. Първият и вторият пилот, лоцманът и комуникационният офицер не бяха въоръжени, а онова, което бе видяла от абордажния отряд, се състоеше от леки хладни оръжия. Капитан Гил от своя страна имаше къса закривена сабя и дългоцев револвер на колана. Капитаните на кораби за спасителни операции работеха в опасни части от Системата на Протектората, нерядко за клиенти, които не горяха от желание да заплатят таксата им. Нещо в Каришма Гил обаче говореше за повече от беззъб капитан на раздрънкан парен влекач. На постоянна скорост двигателите на „Диамантено куче“ мъркаха като тигър, успокоително и без една грешна нотка. Мостикът блестеше от чистота. Екипажът му бе изпълнителен и безстрашен. Не на последно място Тора все още се чувстваше отвлечена, което пък намекваше за високата вероятност да е попаднала в ръцете на ловци на глави.

Тя изкриви устни от досада.

После едно силно и несъмнено усещане ѝ подсказа, че я наблюдават.

Тора рязко обърна глава, за да срещне две доверчиви, кафяви очи, които я следяха с интерес.

Маймунката беше седнала на четирите си задни крака, пъхнала пръст между зъбите си, както правят всички шесткраки създания, когато са потънали в размишление. Щом Тора на свой ред я погледна, извади космата ръчичка от устата си и се придвижи с един къс подскок на шест крака по ръба на конзолата зад креслото ѝ. Животното посегна и улови един от кичурите ѝ, пръснати по раменете на скафандъра, а кичурът моментално промени цвета си от пясъчнорусо на кестеняво.

– Ей! – изви глава Тора.

Маймунката отскочи с крясък и забърбори неспокойно. Пренасяше тежестта си наляво и надясно, без да откъсва поглед от нея. Очите на момичето бавно възвръщаха цвета си от черно към светлокафяво, а кичурът, който животното бе уловило, изсветля.

Ето някой, който е малко по-разтревожен от мен, помисли си Тора. Чак сега си даде сметка, че капитанското кресло е опразнено и откъм палубата навън долита тих разговор. Гласът на капитана се чуваше ясно и звънко, накъсван от доволен смях, но езикът, на който говореше, ѝ беше непознат.

Вятърът бе започнал да свисти в ръбатите части на „Диамантено куче“. Светлината от малкото локално светило на астероидния пояс отслабваше и отстъпваше място на вечния предвечерен здрач в открития космос. Играта на светлосенките отдавна бе престанала напълно. От пасажерското си кресло не виждаше добре околните небесни ориентири. В друга зона на астероидното поле ли я откарваха?

Усети как космите по тила ѝ настръхват от представата за очакващ затворнически кораб и следващия етап от пътуването, което може би ѝ предстоеше.

– Май загазихме, фъстък – каза Тора на маймунката.

Маймунката избърбори утвърдително.

 

* * *

Извлякоха Тора навън час по-късно, когато вече и бездруго се канеше да отхвърли предпазните колани и да направи скандал на първия човек, който ѝ обърне внимание. Двамата моряци не действаха грубо, но не ѝ оставиха никакъв избор по въпроса, когато я вдигнаха от двете страни и я бутнаха по посока на шлюза за външната палуба.

Въздухът бе станал сух и студен, съвсем малко по-рядък, но чист, свеж. Тя си пое дъх и тръгна решително към капитан Гил, застанала в компанията на лоцмана до една от стоманените ванти. Каришма Гил бе отпуснала и двете си ръце на парапета на десния борд и оглеждаше хилядите километри открито пространство, в което ненавикналият въздухоплавател би могъл да се изгуби само с един поглед. Тъмновиолетовата резка на привидния хоризонт бе едва забележима в бледосинкавия океан от безбрежен въздух и на много места изчезваше между исполински групи купести и купесто-дъждовни облаци, толкова големи, че вероятно можеха да погълнат цели планетоидни подсистеми. В красивата бездна на безкрайната надвечер, на стотици до хиляди километри извън способността на човешкото око да различи каквито и да е подробности, бавно и под различни ъгли пъплеха червените и зелени точки на самотни въздухоплавателни съдове, всеки със своята различна съдба и належащи грижи.

Сърцето на Тора се сви. Малко под и вдясно от кърмата на „Диамантено куче“ все още пламтеше заревото на безименния астероиден пояс, в който се бе укривала в продължение на няколко седмици. Само за час обаче това сияние почти бе успяло да се слее с фона на космоса. За сметка на това огромният въртоп от разпилени малки и големи парчета на астероидната формация все още се открояваше рязко, видим от край до край, като на длан, като малка, извънмерно сложна детска играчка, в чийто център побесняло блестеше топчето живителна светлина на микрозвездата ѝ. През последния час бяха напуснали околностите на формацията и се носеха право към стената от мъглявини на първите населени индустриални и търговски системи на запад.

Опитът ѝ да се приближи до капитан Гил приключи безславно, когато отново усети лекото, но категорично побутване и залитна в посоката, която двамата моряци искаха. Каришма Гил дори не ѝ обърна внимание. Лоцманът – побеляващ мъж на петдесетина години с изправена стойка и сключени на гърба ръце – я слушаше спокойно и почтително.

Астероидният пояс остана зад гърба на Тора, когато слязоха по три или четири ниски стъпала и я изчакаха да влезе в първата от две врати вляво по тесния сумрачен коридор. Помещението беше толкова малко, че дори не можеше да се нарече стая. Беше килия. Вратата се затръшна зад нея и резето ѝ щракна. Все пак я бяха хвърлили в корабния карцер.

 

* * *

Не знаеше дали изминаха минути или часове. Със сигурност никой не дойде да ѝ каже какво се очаква или иска от нея. Което беше по-лошо и от физическа заплаха. Не се интересуваха от нея, поне в този момент, но непосредственото ѝ бъдеще си оставаше изцяло в ръцете им.

Двете пречки на малкото прозорче без стъкло или капандура почти до високия таван изглеждаха подтискащо здрави, така че се отказа дори да надникне през тях. Известно време остана в средата на килията, заслушана в корабното бумтене, далечния говор на моряците на вахта и успокоителния шепот на вятъра.

В килията тъмнееше, така че пипнешком откри пътя до единия ъгъл в подножието на прозорчето и се отпусна с гръб в стената и поглед, вперен в неясните очертания на масивната врата, заемаща цялата четвърта стена на затвора ѝ. Поне за момента не ѝ се струваше уместно да сваля сгъваемата койка. Не ѝ беше до сън.

Придърпа колена към гърдите си и сгуши глава между раменете на големия, неудобен скафандър. Почувства се малка. Затвори очи. Издиша дълбоко и отново ги отвори.

С лека досада осъзна, че само за момент ѝ се е приискало да заплаче, но за щастие усещането премина бързо. Тора беше свикнала да прекарва продължителни периоди в относителната изолация на необятния космос. Навигаторите – особено добрите навигатори – обичаха самотата, ценяха привилегията да съществуват в мига на пълната свобода и правото, което произтичаше от нея. В един момент да крачат сред тълпата на гъсто населени планета или архипелаг, а в следващия да се носят в пълната тишина, в орбита над слабо изследвана транспортна аномалия отвъд периферията на познатите територии на Протектората. Навигаторите не плачеха. Изчисляваха вектори, групираха тензори, балансираха уравнения, промушваха кораби, конвои и армади от въздухоплавателни съдове през иглените уши на невъзможното пространство между необятната празнота на живота. Други хора, всеки със своите уникални умения и дарби, като например побеляващият лоцман на палубата, ценяха и уважаваха хората като Тора, защото, макар и смътно, ги разбираха. Трети, като Гил, опитваха да се възползват от тях. Хвърляха ги в килии, обвързваха ги с крепостни договори, нерядко ги изнудваха или заплашваха физически, понякога с фатален край.

И това водеше до въпроса какво иска капитан Каришма Гил от Тора. Наградата за главата ѝ? Кой беше обявил тази награда?

Тук Тора се усмихна широко при мисълта за неизчерпаемото море от възможни обяснения. Прекалено много променливи. Достатъчно поводи за раздразнение от страна на хора, които постоянно оставяше зад гърба си с намерението никога повече да не види очите им. Дори не знаеше откъде да започне. Някои даже ясно ѝ бяха заявявали, че сама си е виновна, че е безотговорна, че рано или късно бягството от отговорност ще я застигне.

Потръпна от хлад, въпреки че скафандърът вършеше добра работа и успяваше да съхрани по-голямата част от топлината ѝ. Сгуши се още по-плътно. Е, и тези някои бяха останали зад гърба ѝ, влюбени в собствените си теории за лична отговорност.

Неусетно се унесе и изненадано разтърси глава, когато през прозорчето долетя далечният звън на сигнална камбана. Подминаваха указателен маяк, полюшващ се от космическия бриз под небето от далечни звезди и разсипаните огърлици на непознати планети. Опита да определи дали звукът на камбаната ѝ е познат – всеки маяк си има свой собствен глас, плод на различно корозиралия метал и конструкция, – но бе прекалено объркана, за да достигне до сигурно заключение. Знаеше единствено, че „Диамантено куче“ я отнася все по на запад, точно в посоката, от която бе избягала. Което донякъде стесняваше кръга от предположения.

Напрежението от преживените вълнения на „Крайцер Лебед“ най-после я надви и тя задряма неспокойно, отпуснала чело на коленете си, без дори да осъзнае, че опитите ѝ да разсъждава и да открие изход от безизходната ситуация се превърнаха в тревожни сънища от взаимно изключващи се абстрактни понятия и нараняващи спомени. Неудобната поза, в която се бе свила, само допринасяше за кошмарите и непонятното усещане за болка.

Чакаше. Не ѝ оставаше друго, освен да чака.

Събуди я тишината.

Двигателите не туптяха в сърцето на „Диамантено куче“, а корабът бе потънал в необяснимо мълчание.

 

* * *

Четвъртата стена на килията издрънча и се разтвори рязко.

Не беше проблем, защото Тора стоеше в готовност в средата на помещението, решена да им даде да разберат.

Кратката схватка с двамата моряци протече светкавично и изцяло в тяхна полза. Поне си струваше да опита.

Тора присви очи срещу светлината, докато я изтикваха с извити ръце и препъващо откриваше стъпалата към външната палуба. Колко време беше спала? Къде се намираха? Светлината идваше от съвсем различна посока и в продължение на две или три секунди тя се взира недоумяващо в онова, което виждаше, без да може да открие началото или края му.

После бавно започна да проумява. Транспортен възел? Гроздове от орбитални халета, преработвателни заводи, жилищни сектори, гъмжащи от активност горивни станции? Ослепително бяло полукълбо на луна като кипнало мляко малко под и встрани от най-високата точка на бушприта. И половината небе – заето от халото на непрогледно черна аномалия.

Напряко над главите им с оглушителен грохот се изниза кил на изящен клипер – за момент закри аномалията и ги потопи в неоново-бяла сянка под косите лъчи от светлината на луната.

Клиперът отмина като призрак и палубата отново се обля в невидимата светлина на аномалията.

Един от индусите на вахта бе вклинил тъмните палци на босите си крака в стъпалата на въжената стълба в носовата част. Държеше се с една ръка за форщага, а с другата засланяше очи и се взираше в пътя пред „Диамантено куче“. Леките му бели дрехи се повяваха. Корабът маневрираше на платна, част от новопристигнало струпване на въздухоплавателни съдове, които също очакваха инспекция. Една стометрова баржа ги подминаваше по левия борд, а на носа ѝ енергичен юнга даваше бързи, повтарящи се сигнали с флаговете в двете си ръце. Поне два други конвоя, теглени от пухтящи влекачи, се разминаваха под различни ъгли, различна височина и вариращата относителна скорост с „Диамантено куче“. Организиран хаос, който всеки момент можеше да излезе катастрофално от контрола на инспектиращите съдове, ако някой допуснеше и най-малката грешка.

Кора се озърна към моряците зад себе си. След известно колебание я пуснаха, а тя тръгна към вратата, която ѝ посочиха. Беше видяла достатъчно. Алба Коракс: един от най-оживените транзитни възли в този квадрант на Протектората. Център на няколко подсистеми, съставен от гравитационната точка на локалната транспортна аномалия и нейния спътник.

Докато влизаше през тясната врата, над тях изтрещя прелитащ катер на бреговата охрана и някой отново запали двигателите на „Диамантено куче“. А Тора се озова там, където по никакъв начин не очакваше – в просторната каюта на капитан Гил.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Милена Бакалова – Къс разказ за любовта

Магдалена Уанли

 

Отивам преди време при психолог терапевт да лекува разбитото ми сърце. Направи ми масаж и каза: „Много висок праг на болка имаш“, а после: „Искаш ли да те чукам?“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Марио Коев – Девиантните

Слав Недев, Biotope 17.2

 

Просмукан от цигари хол на социометрично семейство. Да речем, в София, защото и друго да речем, ще е все тая, както е все тая и ако въобще не го речем. Но твърде много мълчание се наслои, което все пак е странно да се каже, защото, от друга страна, грамади от словеса се натрупаха. Забелязали ли сте колко са? Поради тази причина по българските земи, които са тракийски и македонски, и византийски, и турски, и на Тангра бога – та по тези простори прастари с бисери прасета се кичат и кичът. То е и едно от обстоятелствата, препречващи пътя на българския гениален писател да бъде освен гениален, но и познат извън семейството си и съребрените драги роднини, с които заедно за родината милеят. За народа загуба велика, както проплаквал, колчем се сетел, Иванчо Йотата. Ние също милеем и проплакваме, да не решите, че не милеем и че не проплакваме, само че засега не сме открили как да милеем и как да проплакваме още повече, защото милеенето по площадите и по вестниците е сложна работа и не е за всеки.

Просмукан от цигари хол на подсоциометрична семейна двойка. Съпругът – почтифилософ от университетските, безработен, съпругата – малкосоциолог от институтските, работи като продавачка на кърпи и чорапи. Имат син и дъщеря – единият ходи с почти смъкнати гащи, другата и тя натам клони.

Той: “Живял е нявга в Туркестан един велик и зъл султан…”
Тя: Ей, наду ми главата с тая песен от снощи още…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Подай ми цигарите… И запалката де!
Той: До тебе е…
Тя: А, да, мерси…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Видя ли бележката за тока?

И така. Дом. По-точно – недвижима собственост. Хол. Псевдоперсийски килим – моден писък от време оно, малко книги, диван, ниска маса с пукнато стъкло. Два изтърбушени фотьойла, свален радиатор, телевизор в секцията с цвят на сварено пиле. На масата – вестник, до вестника – пепелник. Той и тя. От време на време – котка. Момент – сутрин. Време – един път. Ден – като всеки друг след вечерния блясък на големия град.

Той (с дистанционното на телевизора): Американците май ще нападнат Иран. Какво ще правим тогава? Ама и наште дупедавци…
Тя: Вчера котката пак ровила в саксиите…
Котката преминава по килима и се настанява на единия фотьойл.
Той: Разбираш ли колко е тъпо да ходим на избори, като политиците си правят каквото си искат… Ама прост народ сме това, българите! Прост! Дето вика Раковски – не народ, а мърша…
Тя: Не е Раковски, а Славейков. И вместо да философстваш, че всички са ти виновни, да беше почнал някаква работа…
Той: И каква работа? Да се хвана като Георгиев пазач ли?
Тя: Ако трябва и пазач… Здрав и прав мъж си, макар че напоследък нещо…
Той: Какво намекваш?
Тя: То си е меко. Казвам ти, стегни се и си намери работа!
Той: Намери си ти, като си толкоз ербап…
Тя: Ей, и това ми било мъж. Ама вие всичките сте такива…
Той: Нали искахте еманципация. Пък после хем еманципация, хем да са дами…
Тя: Идиот…
Той: “Живял е нявга в Туркестан…”
Котката скача от фотьойла и излиза от хола.

Когато се случи така в годините, че някое село опустее, съществува изразът “Шурале го е проклел”. В днешните дни, които са едновременно постмодерни и пренеприятни, шурале вече не ходят по селата, а са мигрирали в градовете и се крият или в българския парламент, или между храстите в парковете. Оттам дебнат и като видят да наближава сама жена или млади гимназистки, изскачат пред тях с навирен рог с влажно око.

Тя: В събота е Задушница. Мисля да идем на гроба на мама… От колко време вече не съм ходила на гроба на мама. Тия дни си мислех за нея, сънувах я…
Той: Не обичам да ходя по гробища. Там сякаш всички са длъжни да ходят да се самосъжаляват и… Абе, въобще, не ми е приятно.
Тя: Не ви разбирам вас, мъжете. Страхувате се от всичко, от един зъболекар, корем да ви заболи – рак е, лигльовци, на гробищата му прилошава, щото, нали, много за умен се има. Ама така е, като не давате живот, не ви и стиска да го понасяте.
Той: Айде сега феминистките дивотии. Те все, те най, ние идиотите, ние безотговорните, ние слабаците – само те златни…
Тя: Не е така, не обобщавай, обаче не е ли истина? Я се виж себе си и после ми разправяй. Разбирам да беше направил нещо свястно, къща да беше построил, ами то с апартамента от ваште се задоволяваш, щото те мързи като не знам какво. И тръгнал да говори, да критикува. Умници като тебе – много. Ама само това знаете. Прочел няколко книжки и вече си мисли, че светът му е ясен и животът трябва да се съобразява с книжките му. А другите кучета ги яли. Лилето сутринта с 50 стотинки го изпратих детето на училище. Срам ме е, от детето ме е срам и ми е жал, като я гледам как си мълчи и нищо не казва. Пък съученичките й… Обаче на теб какво ти пука…
Той: Такъв е животът…
Тя: Какъв е животът? Ти ли ще ми говориш за живота? Животът му бил виновен, с живота се оправдава. Ами живей го тоя живот бе, некадърнико! Хората се блъскат като гламави, на Данка мъжът й от сутрин до вечер бачка като ненормален на две места, завърши второ висше междувременно, защото, викал, че сега с неговата специалност няма много бъдеще. И се хванал човекът, дето се вика, с децата пак се хванал да учи. Обаче те ходят на почивки и децата им като кукли. Ти ще ми разправяш за живота! Дето на Данка на мъжа й на малкия му пръст не можеш да стъпиш, обаче нали си голям интелектуалец… Ама интелектуалното ти е само да пускаш саркастични забележки пред телевизора. Айде, гледай си работата… Опружил се тука…

Най-незабележимо в долните слоеве на Римската империя започва да се губи онова чувство за традиционна привързаност и локален патриотизъм, на което се крепят горните слоеве. Само че, както би се изразил трудолюбивият и много симпатичен мъж на Данка, дайте сега да се не отклоняваме от истинските проблеми на деня. А какви, ще попитате, са истинските проблеми на деня? Мъжът на Данка ще ви отговори. Той ги разбира нещата. Всъщност вие също ги разбирате т.нар. неща. Нали ако не са т.нар., няма да са неща, а щения. Така че нека да оставим слоевете в империята и да насочим по-бързо вниманието си към курбана, защото като лояса, после за нищо не става. Така де, цял слой лой.

Той става и излиза от хола.
Тя: Е на това си майстор… Като не ти харесва нещо, и айде… Боже, Боже…
Той (от коридора): Абе отивам да взема цигари… Все аз съм ти крив. Писна ми вече…
Тя: И с какви пари ще ги вземеш цигарите, ако мога да попитам?
Той: Все за толкоз имам…
Тя: Пак си взел от някого назаем… Как ще ги връщаме, до гуша затънахме, не мога хората да погледна в очите…
Той излиза и хлопва външната врата зад себе си.
Тя: Боже, Боже…

Котката рови в саксията, поставена на хладилника в кухнята. Избутва я и тя пада отгоре върху тенджерата с боб. Бобът се разплисква по пода, а котката се сурва зад хладилника. Пред входа хормонално луди ученици пушат и вият с мутиращи гласове. Съученичките им пищят с алармата на автомобила на гореспоменатия Георгиев. Гореспоменатият Георгиев в момента пази чужди коли, така че неговата кола пищи ли пищи. Всичко е някак смотано. Всичкото обаче е абстракция. Важното е да се разгледат фактите. Сега тя става и отива в кухнята да разгледа фактическото състояние на разсипаната манджа по теракотката се измъква иззад хладилника и побелява хамелеоноподобно, седи насреща и плаче за Персея юнакагеоргиева отгоре тупа чаршаф. От чаршафа падат интимни телонавирвания и потупвания. Тупа-туп, сър-цесър-цесър. Безсърдечните инфаркти на безплодното съешаване на житиетата. Макабрено, твърде макабрено. Всъщност нещата не стоят така. Нещата, от една страна, стоят, разбира се, така, но все пак, от друга страна, не може да се обобщава сега. Бобът не бива да бъде обобщаван, пък и голяма работа е да обобщиш един боб.

Тя: Като гледам как стоят работите, мисля, че повече няма да мога да издържа.
Той (междувременно върнал се от магазина): Цигара искаш ли?
Тя: Данка и мъжът й ги отказали. Те живеят здравословно…
Той: Цигара?
Тя: Сипи и малко ракия. Уф, като си помисля как биха могли да стоят работите в тази кухня, си викам, че повече сигурно няма да мога да издържа.
Той: Като не издържиш, голяма работа. И аз няма да издържа.
Тя: Да бе, а за децата не помисляш ли…
Той: Да мисля, да мисля – колко да мисля…
Тя (палейки цигара): Наздраве! Ти в главата не си много силен, така че недей…
Той: Наздраве! Няма…
Тя: За децата трябва да помислим.

Мислят, а слънцето се е вдигнало и балконът им е в сянка. На Витоша все още има сняг, но те не могат да го видят поради новия строеж пред блока. Там преди имаше градинка, където играеха като деца. Те така се и запознаха, още като деца там, в градинката. Бабите им също се познаваха. Родителите им си ходеха на гости и когато те се ожениха накрая, никой не се учуди. Нещо повече, очакваше се точно това да направят. Първа любов без изненади. Така преминаваха годините. Радваха се на първото дете, после се радваха на второто дете. Радваха се, когато комунизмът падна наужким. Плакаха, когато умря майката на жената. Скърбяха за бащата на мъжа. Ядосваха се, когато останаха без работа. Надяваха се, когато едни приятели направиха частна фирма. Станаха скептици, когато мутрите пребиха приятелите им. Отчаяха се, когато им поискаха да си платят вноските в здравната каса. Примириха се, когато синът им престана да се прибира по няколко седмици, а дъщеря им не желаеше да им каже къде ходят – и той, и тя. Най-накрая се скараха. Нямаше любов помежду им, само от време на време секс, защото желанията не изчезват по същия начин като чувствата. Навици. Някакви глупости по телевизията. Пък после се чудете защо са се самоубили групово. Така да се каже. Защото те не са група, само двамата си бяха. И не са се самоубили. Глупости пишат. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо. Старият им бойлер гръмнал, казвах им… Вестникарска му работа, Георгиев! Вестникарска.

Георгиев: Абе журналисти, чудят се какво да измислят! Ами аз сега какво да правя, а? Кажи бе, Пешо, какво да правя, половината ми апартамент за нищо не става след тоя гръм! Плочата в банята се откъртила, ей такава дупка зее. Да не ти разправям!
Пешо: Здраве да има, другото се нарежда…
Георгиев: Какво да правя сега? Пък и 1000 лева имаха да ми връщат!



списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138