Виктор Ерофеев – Инструкции за боеца-освободител

 

НЕ ОТРЯЗВАЙ ГЛАВАТА НА ВРАГА БЕЗ НЕОБХОДИМОСТ, НО АКО МНОГО ТИ СЕ ПРИИСКА, ОТРЕЖИ Я. ПРИ ОТРЯЗВАНЕТО НА ГЛАВАТА СЕ СТАРАЙ ДА СЪБЛЮДАВАШ МЕРКИ ЗА БЕЗОПАСНОСТ, ЗА ДА НЕ СЕ ЗАЛЕЕШ С КРЪВ. ОТРЯЗАНАТА ГЛАВА НАБУЧИ НА АРМАТУРА И ПОКАЖИ НА ДРУГАРИТЕ СИ. СВАЛИ ОТ ОБЕЗГЛАВЕНИЯ ВРАГ ВСИЧКО И ГО ВЗЕМИ ЗА СЕБЕ СИ. НАПРАВИ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, ЗА ДА НЕ ТРЯБВА ТИ ДА ОТРЯЗВАШ ГЛАВАТА, А ВРАГЪТ САМ ДА СИ Я ОТРЕЖЕ.

НЕ ИЗНАСИЛВАЙ ЖЕНИТЕ НА ВРАГА БЕЗ НЕОБХОДИМОСТ, НО АКО МНОГО ТИ СЕ ПРИИСКА, ИЗНАСИЛВАЙ. ПРИ ИЗНАСИЛВАНЕТО ДРЪЖ ВИСОКО ЧЕСТТА НА БОЕЦА-ОСВОБОДИТЕЛ, ВЕСЕЛИ СЕ, КОГАТО ТЕ КРЕЩЯТ ОТ БОЛКА И РИДАЯТ. АКО МЪЖЪТ НА ИЗНАСИЛВАНАТА ЖЕНА ВЪЗРАЗЯВА И С ВЪЗРАЖЕНИЯТА СИ ТИ ПРЕЧИ ДА Я НАСИЛВАШ, КАЖИ МУ ДА ПРЕСТАНЕ ДА ТИ ПРЕЧИ ИЛИ НАСИЛИ И НЕГО. СЛЕД ИЗНАСИЛВАНЕТО ВЗЕМИ ЗА СПОМЕН БИЖУТАТА НА ИЗНАСИЛЕНАТА.

НЕ ПИЙ КРЪВТА НА БЕБЕТАТА НА ВРАГА, НО АКО МНОГО ТИ СЕ ПРИИСКА, ПИЙ Я СЪС ЗДРАВЕ.

НЕ СТРЕЛЯЙ ПО МИРНИТЕ ЖИТЕЛИ НА ВРАГА БЕЗ НЕОБХОДИМОСТ, НО ЗНАЙ, ЧЕ ПРИ ВРАГА НЯМА МИРНИ ЖИТЕЛИ. ТЕ САМО СЕ ПРЕСТРУВАТ НА МИРНИ ЖИТЕЛИ.

БЪДИ ЩАСТЛИВ ДА УМРЕШ ЗА РОДИНАТА. РОДИНАТА ЩЕ СЕ ПОСТАРАЕ С ЧЕСТ НЕЗАБЕЛЯЗАНО ДА ТЕ ПОГРЕБЕ И ЩЕ ДАДЕ ПАРИ НА СЕМЕЙСТВОТО ТИ, АКО СМЕТНЕ ТОВА ЗА НЕОБХОДИМО.

НЕ ПИТАЙ КОГА ЩЕ СВЪРШИ ВОЙНАТА. ИЗОБЩО НЯМА НИКАКВА ВОЙНА И ТЯ НИКОГА НЯМА ДА СВЪРШИ, ЗАЩОТО НАШАТА РОДИНА НЯМА ГРАНИЦИ.

НЕ НАСИЛВАЙ МЪЖКОТО НАСЕЛЕНИЕ НА ВРАГА БЕЗ НЕОБХОДИМОСТ, НО АКО МНОГО ТИ СЕ ПРИИСКА, ДАВАЙ. НЕ ЗАБРАВЯЙ ДА КАСТРИРАШ ПЛЕНЕНИТЕ ВРАГОВЕ. ТОВА Е ДЪЛГ НА БОЕЦА-ПАТРИОТ И ТОВА Е ВЕСЕЛО.

НАШИТЕ ПОДВИЗИ ВРАГЪТ НАРИЧА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. НАПРАВИ СИ ИЗВОД: УБИЙ ВРАГА.

ЗНАЙ, ЧЕ ВСИЧКО, КОЕТО ПРАВИШ НА ЗЕМЯТА, НА ВОДАТА ИЛИ ВЪВ ВЪЗДУХА, ГО ПРАВИШ В ИМЕТО НА СВЕЩЕНАТА СВЕТЛИНА ПРОТИВ ПРОКЛЕТАТА ТЪМА.

НЕ ОБСТРЕЛВАЙ ОБЕКТИТЕ НА КУЛТУРАТА И ЦЪРКВИТЕ НА ВРАГА БЕЗ НЕОБХОДИМОСТ, НО ПОМНИ, ЧЕ ВРАГЪТ НЯМА НИТО КУЛТУРА, НИТО РЕЛИГИЯ. ВСИЧКИ БОЛНИЦИ И ПОЛИКЛИНИКИ, А СЪЩО ТАКА РОДИЛНИТЕ ДОМОВЕ НА ВРАГА – ТОВА СЪЩО Е МАСКИРОВКА.

АКО ПРЕД ОЧИТЕ ТИ УБИЯТ ТВОИ ДРУГАРИ, АКО ДРУГАРИ ПО ОРЪЖИЕ ОТ ПОЛКА ГИ РАЗКЪСА НА ПАРЧЕТА, НЕ ВЯРВАЙ НА ОЧИТЕ СИ. ТЕ НЕ СА ЗАГИНАЛИ. ТЕ ПРОСТО СА СЕ ОТПРАВИЛИ В РАЯ. ТИ СЪЩО СКОРО ЩЕ БЪДЕШ ТАМ.

ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ В ПЛЕН. ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ АДА.

АКО ЧУЕШ ОТ ДРУГАРЯ СИ КЛЕВЕТА СРЕЩУ РОДИНАТА, АКО ТОЙ НАРЕЧЕ ПАТРИАРХА АНТИХРИСТ, НАПРАВИ ДОНЕСЕНИЕ ЗА ТОЗИ ВРАГ И СКАЧАЙ ОТ РАДОСТ, АКО ГО УНИЩОЖАТ.

АКО У САМИЯТ ТЕБ ВЪЗНИКНАТ НЯКАКВИ ВРАЖЕСКИ СЪМНЕНИЯ, НАПРАВИ ДОНЕСЕНИЕ СРЕЩУ СЕБЕ СИ ИЛИ СЕ ЗАСТРЕЛЯЙ, ПОДЛА ТВАР, ДОКАТО ОЩЕ НЕ Е КЪСНО.

КАТО СЕ ОБАЖДАШ У ДОМА, НЕ КАЗВАЙ НА ЖЕНАТА ИСТИНАТА, ЧЕ В АРМИЯТА ТИ Е ПО-ДОБРЕ, ОТКОЛКОТО У ДОМА. ТЯ МОЖЕ ДА СЕ ОБИДИ И ДА ЗАПОЧНЕ ДА РЕВНУВА. ЗАЩО ТИ Е ТОВА?

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, юни 2024, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Иво Марков – Видях го през прозореца

Ивайло Божинов, Disturbed

 

Видях го през прозореца. Жилав слаб мъж с късо остригано олисяло теме и огромен крив нос, наближаващ шестдесетте, облечен със стара сива тениска, широк панталон и спортни обувки. Стоеше до такситата със сак в ръка, на кръста беше с чантичка от типа на тези, които носеха сервитьорите веднага след промените, пушеше нервно цигара и се оглеждаше в очакване. Разпознах го на мига, беше Доктора. Не исках да го изтърва, затова бързо заслизах по стълбите. Отличаваше се сред провинциалната сивота като герой от филм на Гай Ричи. Макар и поостарял, не се беше променил кой знае колко от времената, когато беше боец. Бунтар и каратист, завършил медицина и по-голям с двадесетина години от нас момчетиите, които го имахме за голям биткаджия и авторитет. Използвахме всяка свободна минута, за да се бием в близката борова горичка, където между няколко високи бора бяхме очертали боксов ринг и всеки, който искаше да се докаже, беше добре дошъл-боксьори, борци, каратисти, самбисти. Някой дори беше донесъл от СССР три, четири чифта стари боксови ръкавици от естествена кожа и бяха голяма ценност. Повечето от нас нямаха екипировка, нито протектори или гуми за уста и си бяхме направили ръкавици от тези строителните, с един пръст, като вътре за омекотяване слагахме гъбички от тези за миене на чинии.

Приближих се към него с няколко бързи крачки.

– Здравей, Докторе, не съм те виждал скоро.

– Охо, Малкия, изненада ме. Аз съм в Германия вече 15 години. Нали знаеш, че бях лекар тук и то не какъв да е, но не издържах и трябваше да избягам. Сега съм в едно психиатрично заведение, помагам, не ми дават да лекувам, а и аз самият вече имам нужда от помощ. Моите старите са още живи, та се върнах за два дена да ги видя и сега чакам един съсед да ме закара до летището.

В този момент до нас спря едно старо комби и разбрах, че това е превозът, който чакаше Доктора .

– Ще тръгвам аз, а ти ако идваш към Дойчланд, обади се, ще бягаме като едно време боси по леденото Зее.

– Задължително, Докторе, лек път!

Никой от двама ни не попита за повече подробности. И дали изобщо страната беше Германия? Може би щяхме да се видим отново, а може би не. Та нали срещата ни днес не беше с уговорка, а чиста случайност, същата като тази, която ни срещна преди повече от четвърт век на горския ринг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ружа Велчева – Жива вода за Африка

Ивайло Божинов, Direction

 

Следобедното априлско слънце аха-аха да се търкули на запад, а сетните му лъчи, промушили се през върхарите на елите, все още весело танцуваха в каменната чаша на чешмата пред джамията. От слънчевите зайчета водата изглеждаше позлатена и искреше – истинско второ слънце.

Шукри се наведе ритуално пред чешмата и подложи ръцете си под прохладните струи на водата.
От дете, като истински родопчанин, той боготвореше водата. За него тя е живот, религия, песен, магия… Неслучайно в Родопите, особено в Източните Родопи, пеят хиляди чешми. Родопчаните ги строят по всякакви поводи- и тъжни, и весели, от неизлечима мъка по близък човек или от безмерна любов към родители и приятели… Водата ги съпътства от раждането до смъртта. В който и край на света да се намират, водата от тези безброй чешми пее в душата им и ги свързва с любимата планина. След ритуалното измиване, Шукри остави внимателно обувките си встрани от пътеката и влезе. Обгърна го спокойствието на прохладния сумрак в джамията.
Ходжата искрено му се зарадва:

– Подранил си днес, Шукри! Има още време до вечерната молитва. Какво те води насам?

– Имам нужда от твоята помощ, ходжам. Нуждая се от съвет. Знаеш каква беда ни сполетя малко преди Нова година.Пожар изпепели къщата ни, унищожи събираното с години имущество… Добре,че ни се притекоха на помощ и близки, и приятели, познати и непознати… Добротата на тези хора успя да заличи следите от пожара и върна усмивката на семейството ми. Решихме,че тлябва да се отблагодарим за стореното добро,да направим нещо, с което да върнем доброто… Първо се сетихме да направим чешма, но знаеш, ходжам, при нас има хиляди чешми… Дай ми съвет, мъдростта ти е позната на всички тук!…

– Похвално сте решили, Шукри! Когато получиш добро, трябва да го удвоиш и да го предадеш нататък, така доброто продължава да живее и да сгрява човешките души. Бог ще ти даде знак как да постъпите. Бъди търпелив. Бог има грижа за нас и знае как да ни посочи верния път и постъпка.

След вечерната молитва Шукри се прибра вкъщи. Жена му още се суетеше край печката с вечерята и той реши да седне пред компютъра. Обичаше тези вечерни часове пред синия екран, когато светът се доближаваше съвсем, на една ръка разстояние от неговия дом. Сред многото новини от света и България, една малка снимка привлече вниманието му. Български специалист, работещ в далечна Африка, показваше и разказваше за децата от едно селце, които всеки ден изминавали по десетина километри, за да донесат вода за пиене за семействата си. Живот без вода?! За Шукри това беше повече от нещастие!

С помощта на Чичко Гугъл Шукри успя да открие координатите на автора на статията и да му изпрати запитване за подробностите около възможността да се построи кладенец за вода в това село. След само няколко дни вече имаха интернет връзка и Шукри разбра, че стойността на техниката е около 2000 евро, като мъжете от селото могат сами да изкопаят необходимия кладенец. От тук нататък нещата тръгнаха като по вода!

Парите, които беше отделило семейството на Шукри, бяха преведени на фирма, която достави техниката за кладенеца, а мъжете си плюха на ръцете и издълбаха нужния изкоп. Няколко месеца по-късно, застанал пред екрана на компютъра, Шукри не криеше сълзите си като гледаше изпратения видеклип от сърцето на далечна Африка. В огромното бетонно корито пред кладенеца бликаше чиста вода, децата, радостни, се пръскаха с нея, а жените и мъжете от селото пееха нещо на техния си неразбираем език, но Шукри различи две думи – България и Шукри. Благодарствен молебен в негова чест, защото беше докарал жива вода от Родопите в сърцето на далечна Африка!

Така Шукри удвои полученото добро и го предаде нататък, чак в сърцето на друг континент.

Шукри вече беше избрал пътя, който Бог му беше посочил. Намери съмишленици, с помощта на българина набеляза следващите безводни села и насочи събраните средства за закупуване на техниката. Направи си карта на Африка и след всеки нов кладенец поставяше на селището карфичка с българското знаме. И щом погледнеше към нея с множащите се знаменца, в сърцето му пееше живата вода на Родопите и България!

Послепис от автора:

Разказът е инспириран от действителен случай – делото на един скромен, достоен българин, който дарява добро по света. Той събра пари за шест кладенеца в бедни и безводни села в Нигерия, Уганда и Кения. Местните с голяма благодарност поставят табели на всеки реализиран кладенец с признание за дарението.

Затова с радост видях, че на 23 април 2023 г. Светослав Любомиров, главен изпълнителен директор на ,,Главболгарстрой Холдинг“ АД и изпълнителен директор на ,,Главболгарстрой Интернешънал“ АД, връчи отличието „Достойни българи” на Шукри Халилов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Добринка Корчева – Като одесит на одесита

Ивайло Божинов, Rodopi

 

Столичен магазин. Зад щанда млад мъж с кръгло лице и приветлива усмивка. „Вижте етикета на тези солети, препоръчва ми той, надписът е на украински“. По лицето му минава лека светлинка. Отговарям му, че разбирам. „Значи, знаете и руски. Откъде сте?“. „Далече във времето, от Одеса. Там са родени моите предци“. „О, това е прекрасно! Аз съм Женя“. Младежът протяга ръката си и силно стисва моята. „Потомствен одесит, продължава той. Сега съм студент втори курс в България. Имате ли роднини в Одеса, къде живеят? Ние сме в самия център“. Мислено разлиствам картата на Одеса и посочвам: „Да, имам, нашата къща е била на Старосенная улица“. „Това е близо до Молдованка, най-стария пазар в Одеса“, уточнява Женя. И изведнъж, без нито дума повече, изскача иззад щанда и пита:“Може ли да се снимаме заедно?“. Изважда с невероятна бързина телефона си и ни прави снимка. Усмихнати широко, приличаме на съседски деца, изгубили дирите си през годините и открили се неочаквано на другия край на света.

„Искате ли да опитате салата „Одеса“?“, предлага Женя. „Само от патриотични съображения!“, рапортувам на младежа, който, подобно на мен, вече се носи по вълните на най-синьото Черно море.

В магазина сме само двамата, но дори и да имаше други клиенти, едва ли щяхме да ги забележим.

В следващия миг аз запявам. Куплет от химна на Одеса с белите акации и рефрена „мой город родной“. „Утьосов е първият му изпълнител“, уточнява Женя одесит. „И за вас ли Одеса е най-красивите град на света?“, поглежда ме право в очите той. „Най-красивият, сега и завинаги“, изричам в скороговорка аз. „Наминавайте, моля ви. Ще ви науча да казвате „шо“. Даже не „шо“, а „шчо“, протяга отново ръка към моята Женя.

С другата поднася към мен бонбон, който ми се струва огромен. Сякаш остров, сякаш Крим насред центъра на сухопътен град, проблясващ с достойнство в матовозлатисто фолио. „Женя, можете ли да отгатнете, кога ще го отворя?“, питам аз. Моят одесит не ме кара да чакам дълго. „В деня на победата!“, грейва той. Навън е вече нощ. И ние, без да напускаме светлия кораб на магазина, вървим по хлъзгавия мостик, ето, първите огънчета се запалват в дъното на морето, и водата не може да ги угаси, те се приближават ли, приближават, Женя върти щурвала, ранобудни бели птици се приземяват на палубата, и кеят е на разстояние една победа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Велина Караиванова – Една жена беше изпъчила гърди

Ивайло Божинов, People of Malashevtsi 2

 

Една жена беше изпъчила гърди пред дюнерджийницата и крещеше как в близкия град колят животни и хора

От заведението не им се харесваше че гони клиентелата и с обратни викове

се опитваха да я прогонят Но жената продължаваше да призовава за отпор с отривист революционен тон който клонеше към маниакалност Като на онези лудите които обявяват края на света и наистина последното като в рекламен трик пришествие Искаше ми се да й повярвам и да застана до нея Но този поглед страшен и празен извън всякаква надежда и смисъл като на изгубена в нагорещено поле изпарило и последната капка вода от всички поточета планинска коза Недалеч от пазарската количка която примирено очакваше господарката си най-после

да потеглят към който и да е магазин макар и несъществуващ празен или дори пълен с безплатна стока просто да се махнат от тези неверници беше легнала с крачетата нагоре уморена от теглене на твърде тежък товар малка птичка с пъстри крила като конче което най-после заспива дълбоко и сънува

как тегли каляска

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Стефан Кисьов – Първи път в Париж /с друг финал/

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 4

 

На гарата в Мобьож се качих във влака за Париж и тръгнах из вагоните. Те бяха без купета и в тях имаше доста пътници. През прозорците на вратите между тях видях двама полицаи в другия край на влака, по посока на движението, през няколко вагона и побързах да се заключа в една тоалетна. Бях нелегално във Франция. Докато бях вътре се избръснах, сресах и когато след десетина минути пак излязох, полицаите ги нямаше. Оставих си багажа в купето до вратата на вагона, където имаше една жена. Тя седеше сама до прозореца по посока на движението, а до нея седалката беше свободна, но все пак попитах:

– Свободно ли е?

– Мais oui – усмихна се тя.

Седнах и се спогледахме.

– За Париж ли пътувате? – попитах аз.

– О, да – засмя се тя, беше мургава и ми се стори красива. – А вие?

– Аз – също… След колко време ще сме там?

– Около четири часа.

– Французойка ли сте?

– Живея във Франция, но съм мароканка… А вие?

– Аз съм българин – представих се, тя също. Казваше се Зора.

– За първи път съм във Франция – обясних й. – Още не съм виждал Париж.

– Наистина ли? Ще ви хареса! Аз живея там; работя в Брюксел, но живея в Париж.

– Харесва ли ви Брюксел?

– Той е нула в сравнение с Париж… Сам ще се уверите!

– Мисля, че Франция е една наистина чудесна страна – казах аз.

– А французойките?

– Също… Снощи се запознах с една.

– О, нима? – тя ме погледна изненадано. – Толкова бързо?

– Срещнахме се в едно кафене в Мобьож. Имаше празник на градчето. После тя пожела да ходим на дискотека в Белгия, но аз й казах, че съм нелегално във Франция…

– Наистина ли сте нелегално? – изненада се тя.

– Да.

– О!

Озърнах се, като направих смешна физиономия; тя се засмя:

– Преди малко оттук минаха двама полицаи.

– Затова се скрих в тоалетните…

– И какво стана после… с французойката?

– Стигнахме границата с Белгия, но се върнахме в градчето. Бяхме с нейната кола…

– И…

– Останахме в колата цялата нощ.

– Представям си. Значи първата ви нощ във Франция е била незабравима. Но защо не останахте при нея?

– Исках да видя Париж – казах аз. – Имам няколко дни. После трябва да ходя в Холандия. Имам среща с един приятел там.

– С какво се занимавате в България?

-С недвижими имоти… Знаете ли някой евтин хотел в Париж?

– О, да – каза тя. – Има такива за 200 франка на вечер. Знам доста такива в Монмартр.

– Имате ли им адресите?

– Можеш да ми говориш на „ти“ – каза Зора.

– Добре.

– Сещам за „Хотел дьо Belgique”. Там веднъж се бяха настанили едни мои приятели.

– А дали няма да имам проблеми с полицията? Нали съм без документи?

– О, не, Стефан, във Франция никой не се интересува от това. Не се тревожи!

– Добре.

Тя се усмихна.

– Женен ли си?

– Разведен. А ти?

– Живея с един човек – каза тя. – Но не съм омъжена.

– Така е по-добре. Нали?

– О, да.

Наближихме Париж. Скоро спряхме на Gare du Nord. Пътниците започнаха да се протягат за багажите си.

– Може ли да ти помогна? – попитах аз.

– Mais oui – каза Зора.

Взех и нейната чанта, слязохме на перона и се смесихме с другите хора. Един среден на ръст мъж посрещна Зора на перона. Видя ме и изведнъж стана нервен.

– Здравей – каза й той.

Целунаха се, още държах чантата й, но вече ми се искаше да се махна.

– Това е Стефан – каза му Зора. – Той е от България.

Мъжът все така нервно ми подаде ръка, каза някакво име, което не разбрах; чаках сгоден момент да й върна чантата и да се махна.

– Знаеш ли къде е „Хотел дьо Белжик”? – попита го Зора.

– Не – поклати глава той и ми хвърли пълен с неприязън поглед. – Той може да попита на информацията.

-Нямаш ли карта на Париж в колата? – с любезен глас го попита Зора.

-Не знам – вдигна рамене мъжът. – Може би имам.

– Стефан, ще дойдеш ли до колата? Ще проверим къде е хотела?

– Може би е по-добре да тръгвам – промърморих аз.

– О, не – усмихна се Зора. – Не е по-добре. Ела с нас.

Тръгнахме към изхода. Оглеждах се развълнувано. Всяко нещо ме впечатляваше. Бях в Париж! Бях в Париж!

Излязохме от чакалнята и отидохме на улицата. Прекосхме я. Отсреща беше мерцедеса на мъжа. Влязохме вътре. На задната седалка имаше една жена и дете.

– Това е моят син – каза Зора.

Жената се засмя и двете се разцелуваха.

– Как пътува? – попита я тя.

– Много добре – отвърна Зора. – Стефан ми прави компания.

Мъжът извади карта и започна да търси на нея хотел дьо Белжик. Аз все се оглеждах и чаках удобен момент да си тръгна.

– Ето го – каза по едно време мъжът.

Дойде при мен и ми завря картата в очите.

– Защо не го закараме до там? – пак усмихна Зора. – Той е за първи път в Париж и може да се обърка. Освен това е десет часа вечерта.

– Добре, ще го закараме – каза мъжът с явно неудоволствие.

– Няма нужда – обадих се аз. – Предполагам, че ще мога да се оправя.

– О, не – погледна ме игриво Зора. – Ние ще те закараме. Качвай се в колата, Стефан!

– Наистина няма нужда – поклатих глава.

– Просто се качи! – пак се усмихна тя.

Качих се. Зора остана да разговаря вън с жената, която след малко си тръгна. Детето до мен мълчеше. Мъжът също влезе.

– С какво се занимавате в България? – попита той.

– С недвижими имоти – отвърнах аз.

– Познавате ли важни хора там? – запита той нервно.

– Доста хора – отвърнах спокойно аз.

Млъкнахме. Зора се качи. Потеглихме. Тя седеше до мен.

– Как ти се струва Париж? – попита Зора.

– Има много хора – засмях се.

Зора взе картата и започна да обяснява на мъжа до нея откъде да мине. Всички улици бяха задръстени с коли. Често спирахме.

– Пишка ми се – каза по едно време детето.

– Сега ще спрем – отвърна му мъжът. – След малко.

– По-добре спри веднага – каза Зора.

Той спря. Зора излезе с хлапето. Отидоха до една тоалетна на тротоара и влязоха вътре. След малко се върнаха и пак тръгнахме.

Един полицай махна с палка и мъжът спря.

– Защо спряхте? – попита той. Беше строг.

– Детето трябваше да отиде до тоалетната – обясни мъжът.

– Не видяхте ли знака?

– Не.

– Документите ви.

Мъжът започна да мърмори и да търси документите си.

– Излезте от колата, ако обичате – каза полицаят. По-назад имаше и други. Те стояха до една полицейска камионетка. Мъжът нервно излезе от колата, като не спираше да обяснява. Даде документите си на полицая и продължи да говори.

– Двеста франка глоба – каза полицаят след това.

Мъжът затърси из джобовете си пари. Полицаите го гледаха строго.

Ние мълчахме в колата.

– Имаш ли двеста франка? – каза накрая той към Зора.

– Имам – отвърна тя и му даде 200 франка.

Той ги даде на на полицая, влезе в колата и пак потеглихме.

– Глоби ме, защото бях загасил фаровете – каза мъжът.

– Защо ги загаси? – попита Зора.

– Не знам – нервно отговори той.

Продължихме из Париж, но по едно време се оказа, че сме объркали посоката.

– Трябва да минем по булевард „…“ и да излезем на rue de la „…“ – каза Зора с картата в ръце.

– По-добре да минем по моста … – отговори мъжът.

– Както искаш – вдигна рамене Зора.

Детето слушаше.

– Как се казваш? – попитах го аз.

То не ми отговори.

Най-после стигнахме „Rue de Brusselle” и „Отел дьо Белжик”. Спряхме, но се оказва, че задръстваме движението. Улицата беше стръмна. Ние идвахме отдолу, а отгоре идваше някакъв камион, който бибиткаше. Мъжът даде заден ход. Върнахме се около 30 метра, но все не успявахме да намерим свободно място, за да свием или да паркираме. Накрая се качихме на тротоара пред една пицария и колите отминаха. Пак дадохме напред и пак спряхме пред „Отел дьо Белжик” .

– Това е – каза мъжът и нервно ме изгледа.

– По-добре иди да провериш дали има свободни места – каза му Зора.

– Добре – каза мъжът и влезе в хотела. Ние с детето и Зора останахме в колата.

– Мерси – казах аз. Вече горях от нетърпение да изляза и тръгна да разглеждам Париж. Отвътре се чу лай. Мъжът изскочи и тичешком се върна в колата.

– Някакво куче ме нападна – замърмори уплашено той.

– Куче ли? – попита Зора.

– Да. Изобщо не обичам кучетата.

На входа на хотела се появи немска овчарка, която излая към нас. След нея се появи млад мъж, който я хвана и вкара обратно в хотела. После излезе без кучето.

– Заповядайте, monsieurs – каза ни той.

– Хайде, иди сега, той държи кучето – каза Зора.

Мъжът промърмори нещо и отиде при човека. Двамата влязоха в хотела.

– Ето моята визитна картичка – мушна нещо в ръката ми Зора. – Обади ми се утре!

– Утре ли? – погледнах към ръката си. Беше визитна картичка.

– Да – каза тя.

– Добре – прибрах картичката в джоба си и излязох от колата.

– Довиждане – казах аз.

– До утре – отговори тя.

Настаних се в хотела и излязох да се поразходя из Париж. Стигнах до един макдоналдс където си купих хамбургер и продължих по улицата към Мулен Руж. Край мен се появи някакъв скитник, който започна да ми прави знаци с ръка, че е гладен. Дадох му половината си хамбургер.

Той го налапа целия.

После го изплю и отмина.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Диан Киров – Донори

Милена Попова, Рисунки

 

Напоследък рядко ходя до центъра. Улиците ми се струват безлюдни /изключае са хората, които живеят на тях/. Уморително е да гледаш и слушаш музиканти, които изпълняват един и същи репертоар години наред…

Какво е истинският център?

Спирката на метрото, където чакам едно специално същество с руси коси и сини очи. Знае, разбира се, че баща й е интелигентен шведски гражданин-донор на сперма, но не го познава. Колко са такива като нея със сини очи и руси коси? Колко са полубратя или сестри. А ако всичките пътуват с метрото?

Когато стигна до Константин Величков слизам. От там нататък царството на русокосите-синеоки свършва. Искам да се запозная със всеки един от тях, да му запиша поне телефонния номер. Да му кажа съвсем спокойно: На централната метро-станция те чака твоята полу-сестра. Поне и се обади по телефона. Потвърдете срещата. Тя може би има нужда от теб. Знам името на баща ти. Той е млад и красив.

Шведът Марк – последно зимата живееше в тяхната столица, а лятото пътуваше до София, за да стане донор на сперма.

Защо аз неискам?

Какво ще ги правя тези толкова много деца?

Не съм пастир или звероукротител.

Трайкам си, въпреки че плащат добре…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Милена Бакалова – За днес съм отметнала

Моника Попова, Еросът на невъзможното, 2011

 

За днес съм отметнала три оргазма, подарени от порнхъб, две перални и една зеленчукова супа… можех и повече.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Светослав Нахум – Хлапето и Чаплин

Моника Попова, Рисунки

 

(по спомените на актьора Джеки Куган, изиграл „Хлапето“ в едноименния филм)

 

– Екшън! – извика Чаплин и затича към сцената.

А тя, сцената – камионетка на раздялата.

Аз бях горе в каросерията. Надничах над дъските. Трябваше да ме отведат далеч – социалните и полицията. Трябваше да отърват малкия скитник от големия скитник. Малкият скитник – аз, – трябваше да бъде въдворен в сиропиталище.

Чарли искаше от мен само да плача и да протягам ръце.

Направих го. Раздяла. Сбогуване.

Не знаех какво следва. Нали бях само хлапето…

И тогава, след като отново извика „екшън“, той ми направи знак просто да стоя горе.

Вдигна пръст и го завъртя. Операторът насочи камерата към него. Полицаят и социалният се втурнаха и го сграбчиха.

Прекъсна ги и ги накара да повторят движенията и да го сграбчат отново, този път през гушата и да го направят по-близо до мен. Искаше да вижда лицето ми, докато изиграе своята сцена. А аз бях извън камера.

И тогава се случи нещо, което ме разтърси за цял живот.

Чарли се разплака неудържимо. Камерата работеше, а никой не знаеше той наистина ли плаче, или играе.

Погледнах сълзите на великия комик.

Погледнах лицето на незабравимия творец.

И видях разплаканите очи на един голям човек.

И досега не знам отговора.

Но в едно съм сигурен: тогава Чаплин отприщи нещо, което бе извън него. Той описваше своето детство. Той се разделяше със себе си.

Лицето му говореше: „Това е бясната игра на съдбата. Това е сценаристиката на живота. Това е горчивината на неправдата. Това е проклятието на люлката.“

Да, сцената се получи толкова покъртителна, че се помни от всички и ще се помни винаги.

А за мен остана изумлението на детското сърце: не, не е вярно, че клоунът винаги е тъжен. Обратно на това е: тъгата е клоун, който танцува по върха на бръснача, наречен път.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Стефан Кисьов – Неделен разказ

Моника Попова, Изложба ВАКУМ

 

Тони беше нерешителен с жените. Като изключим една съвсем непозната, черноока жена, която зърна на една новогодишна вечеринка.

Тогава беше на двайсет години. Провинциалист живеещ в София. Работеше в един от трамвайните паркове като електромонтьор. Въпреки че беше завършил френска гимназия и четеше Пруст, Лафонтен, Монтен, Бодлер и Аполинер, беше решил да върви по романтичния път на бродягата, не да следва утъпканата пътека, а да се бори с трудностите. Ето защо вместо като съучениците си да попадне в университет в България или чужбина, се беше озовал във тоя трамваен парк където от сутрин до вечер изтърпяваше мъките на пролетариата, ремонтирайки двигателите на трамваите, впрочем българско производство и доста калпави. Щом завалеше дъжд, в тях влизаше вода, те даваха накъсо и изгърмяваха, поради което през декември, заради снега и дъждовете, Тони и колегите му работеха на смени, почти без почивка.

Откакто беше дошъл в София, той не беше успял да си намери приятелка. В трамвайния парк почти не работеха момичета, като изключим няколко по-зрели готвачки и ватманки, които обаче не го впечатлявоха или пък бяха заети от колегата му Казанова – Томата, заварчик с ореол на Казанова, любимец на нежния пол. Така, че Тони се беше зарадвал, че ще има новогодишно парти, надявайки се най-после, на него да успее да се запознае с някое хубаво момиче.

То се състоя в общежитията на Градски транспорт до Първа работническа болница до „Надлез „Надежда“, в тамошното кафене. Имаше танци, разни неща за пиене, мезета, общо взето нищо особено. Тони обаче беше в приповдигнато настроение, с няколко колеги от трамвайния парк; забавляваше се, оглеждаше се за момичета. Имаше такива, може би от другите две трамвайни депа – или кой знае откъде.

Тъй или иначе, изведнъж, в отсрещния край на заведението, той забеляза една непозната жена. На двайсет и пет, шест години, не много висока, не и ниска, с ярко червен, вълнен пуловер, черна, права коса и вълнуващи очи. В компанията на няколко мъже и жени, които Тони не познаваше. Стори му се толкова красива, че той усети как губи ума си. И въпреки, че в подобни случаи беше срамежлив, под въздействието на някакво новогодишно вълшебство, веднага отиде при нея и я попита:

– Извинете, мога ли да ви поканя на танц?

А когато тя каза „Не, не ми се танцува!“ /явно смутена от напористия му подход/, остана при нея и наговори куп дързости. Самият той, по-късно, не си спомняше точно какви, но беше толкова нахакан, смел, настоятелен, че сам се учуди от себе си, а и тя от него. Смисълът на думите му беше: „Харесвам те, искам те“, макар, че не бяха изречени чак толкова директно. Всички наоколо видяха как той отива там, как говорят, но тъй като имаше силна музика, слава богу, не чуха излиянията му.

Непознатата, макар че му отказа, не се стресна чак толкова, продължи да го наблюдава и подлудява, обаче, тъй или иначе, остана сдържана, така че той нямаше друг избор освен да се върне при колегите.

Продължи да я изучава с поглед от разстояние, а тя пък от време на време го поглеждаше, но той все си мислеше, че няма да се съгласи да си говорят, танцуват или запознаят. Така че, за да не я раздразни/нещо, което не му се искаше да се случи за нищо на света!/, не посмя повече да я кани, заговаря или нещо подобно. Но все пак, като мислеше, че е колежка, се надяваше пак да я види. Така, впечатлен както от красотата й, така и от собствената си дързост, той си тръгна от вечеринката.

Следващите дни, седмици той разпитва колегите си за нея, но никой не знаеше коя е тя, как се казва. Няколко пъти ходи в онова барче да я търси, но напразно. Никаква я намаше, беше изчезнала, сякаш потънала вдън земя. Въпреки това не я забравяше, но с времето започна да му се струва, че сякаш всъщност това не се беше случило наистина, а е било сън. Така, че колкото и да беше силно влечението му, то постепенно угасна, сякаш дори изчезна и Тони, въпреки, че не можеше да я забрави, не страда особено.

Мина известно време. Месец, два, три, през които случайността го люшкаше във всевъзможни посоки. Работеше в депото, ходеше на гости при братовчед си Пепи в „Лозенец“ – музикант, който го запознаваше с известни, красиви актриси, журналистки. Преживя една измъчена история с аптекарката от съседния блок, няколко платонични влюбвания, до оня неделен следобед, когато най-неочаквано, на спирката на автобусите на булевард „България“ и „Граф Игнатиев“ в посока към НДК, към него се приближи тя, тайнствената непозната от новогодишната вечеринка!

Спря до него и му каза „Здравей“. Беше… да, беше все така красива, вълнуваща, но в погледа й този път, за разлика от оная вечер в кафенето, се четеше нещо… различно?

Тони не знаеше как, защо, но през изминалото време тя някак се беше променила, сякаш преосмислила думите му… заедно с чувствата си… може би?

Във всеки случай сега, там на тротоара, тя приближи към него с очевидно вълнение, предразполагаща усмивка и очевидна готовност да не остане безразлична към предложенията, които евентуално щеше да й направи той.

Тони си помисли, че трябва да направи нещо – да протегне ръка, да я попита, да й каже нещо. Каквото и да е. Да й предложи, например, да се разходят, да отидат да пият кафе. Сигурен беше, че красивото й лице, очи, полуразтворените устни изразяваха съгласие за подобни неща.

Той обаче, обзет от обичайната си нерешителност, не протегна ръка, не каза каквото и да е, не й предложи нищо. Светлината на деня, липсата на музика, на романтична обстановка, на алкохолно опиянение или… и той не знаеше какво, но поради куп причи, сега той стоеше напълно безмълвен, смутен, нищо не казваше и не правеше. Може би беше твърде изненадан, трябваше му известно време да се опомни, да осъзнае какво става за да пробуди решителността си.

Но непознатата, видимо нетърпелива, разочарована, вдигна рамене, усмихна се, обърна се и… си тръгна.

Тони я загледа ужасен как бавно се отдалечава от него, една крачка, втора, трета – напред по тротоара… Сърцето му се сви, заболя го, после заби отчаяно. Времето сякаш изведнъж спря. Секундите се превърнаха в години. Нима всичко щеше да свърши така и да я остави да си тръгне?

– Почакай! – чу се да произнася с прегракнал от вълнение глас.

Мина цяла вечност докато непознатата се спря и обърна към него.

– Мислех, че никога няма да го направиш! – отвърна му с усмивка тя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138