Категория: Проза

На гарата в Мобьож се качих във влака за Париж и тръгнах из вагоните. Те бяха без купета и в тях имаше доста пътници. През прозорците на вратите между тях видях двама полицаи в другия край на влака, по посока на движението, през няколко вагона и побързах да се заключа в една тоалетна. Бях нелегално във Франция. Докато бях вътре се избръснах, сресах и когато след десетина минути пак излязох, полицаите ги нямаше. Оставих си багажа в купето до вратата на вагона, където имаше една жена. Тя седеше сама до прозореца по посока на движението, а до нея седалката беше свободна, но все пак попитах:

– Свободно ли е?

– Мais oui – усмихна се тя.

Седнах и се спогледахме.

– За Париж ли пътувате? – попитах аз.

– О, да – засмя се тя, беше мургава и ми се стори красива. – А вие?

– Аз – също… След колко време ще сме там?

– Около четири часа.

– Французойка ли сте?

– Живея във Франция, но съм мароканка… А вие?

– Аз съм българин – представих се, тя също. Казваше се Зора.

– За първи път съм във Франция – обясних й. – Още не съм виждал Париж.

– Наистина ли? Ще ви хареса! Аз живея там; работя в Брюксел, но живея в Париж.

– Харесва ли ви Брюксел?

– Той е нула в сравнение с Париж… Сам ще се уверите!

– Мисля, че Франция е една наистина чудесна страна – казах аз.

– А французойките?

– Също… Снощи се запознах с една.

– О, нима? – тя ме погледна изненадано. – Толкова бързо?

– Срещнахме се в едно кафене в Мобьож. Имаше празник на градчето. После тя пожела да ходим на дискотека в Белгия, но аз й казах, че съм нелегално във Франция…

– Наистина ли сте нелегално? – изненада се тя.

– Да.

– О!

Озърнах се, като направих смешна физиономия; тя се засмя:

– Преди малко оттук минаха двама полицаи.

– Затова се скрих в тоалетните…

– И какво стана после… с французойката?

– Стигнахме границата с Белгия, но се върнахме в градчето. Бяхме с нейната кола…

– И…

– Останахме в колата цялата нощ.

– Представям си. Значи първата ви нощ във Франция е била незабравима. Но защо не останахте при нея?

– Исках да видя Париж – казах аз. – Имам няколко дни. После трябва да ходя в Холандия. Имам среща с един приятел там.

– С какво се занимавате в България?

-С недвижими имоти… Знаете ли някой евтин хотел в Париж?

– О, да – каза тя. – Има такива за 200 франка на вечер. Знам доста такива в Монмартр.

– Имате ли им адресите?

– Можеш да ми говориш на „ти“ – каза Зора.

– Добре.

– Сещам за „Хотел дьо Belgique”. Там веднъж се бяха настанили едни мои приятели.

– А дали няма да имам проблеми с полицията? Нали съм без документи?

– О, не, Стефан, във Франция никой не се интересува от това. Не се тревожи!

– Добре.

Тя се усмихна.

– Женен ли си?

– Разведен. А ти?

– Живея с един човек – каза тя. – Но не съм омъжена.

– Така е по-добре. Нали?

– О, да.

Наближихме Париж. Скоро спряхме на Gare du Nord. Пътниците започнаха да се протягат за багажите си.

– Може ли да ти помогна? – попитах аз.

– Mais oui – каза Зора.

Взех и нейната чанта, слязохме на перона и се смесихме с другите хора. Един среден на ръст мъж посрещна Зора на перона. Видя ме и изведнъж стана нервен.

– Здравей – каза й той.

Целунаха се, още държах чантата й, но вече ми се искаше да се махна.

– Това е Стефан – каза му Зора. – Той е от България.

Мъжът все така нервно ми подаде ръка, каза някакво име, което не разбрах; чаках сгоден момент да й върна чантата и да се махна.

– Знаеш ли къде е „Хотел дьо Белжик”? – попита го Зора.

– Не – поклати глава той и ми хвърли пълен с неприязън поглед. – Той може да попита на информацията.

-Нямаш ли карта на Париж в колата? – с любезен глас го попита Зора.

-Не знам – вдигна рамене мъжът. – Може би имам.

– Стефан, ще дойдеш ли до колата? Ще проверим къде е хотела?

– Може би е по-добре да тръгвам – промърморих аз.

– О, не – усмихна се Зора. – Не е по-добре. Ела с нас.

Тръгнахме към изхода. Оглеждах се развълнувано. Всяко нещо ме впечатляваше. Бях в Париж! Бях в Париж!

Излязохме от чакалнята и отидохме на улицата. Прекосхме я. Отсреща беше мерцедеса на мъжа. Влязохме вътре. На задната седалка имаше една жена и дете.

– Това е моят син – каза Зора.

Жената се засмя и двете се разцелуваха.

– Как пътува? – попита я тя.

– Много добре – отвърна Зора. – Стефан ми прави компания.

Мъжът извади карта и започна да търси на нея хотел дьо Белжик. Аз все се оглеждах и чаках удобен момент да си тръгна.

– Ето го – каза по едно време мъжът.

Дойде при мен и ми завря картата в очите.

– Защо не го закараме до там? – пак усмихна Зора. – Той е за първи път в Париж и може да се обърка. Освен това е десет часа вечерта.

– Добре, ще го закараме – каза мъжът с явно неудоволствие.

– Няма нужда – обадих се аз. – Предполагам, че ще мога да се оправя.

– О, не – погледна ме игриво Зора. – Ние ще те закараме. Качвай се в колата, Стефан!

– Наистина няма нужда – поклатих глава.

– Просто се качи! – пак се усмихна тя.

Качих се. Зора остана да разговаря вън с жената, която след малко си тръгна. Детето до мен мълчеше. Мъжът също влезе.

– С какво се занимавате в България? – попита той.

– С недвижими имоти – отвърнах аз.

– Познавате ли важни хора там? – запита той нервно.

– Доста хора – отвърнах спокойно аз.

Млъкнахме. Зора се качи. Потеглихме. Тя седеше до мен.

– Как ти се струва Париж? – попита Зора.

– Има много хора – засмях се.

Зора взе картата и започна да обяснява на мъжа до нея откъде да мине. Всички улици бяха задръстени с коли. Често спирахме.

– Пишка ми се – каза по едно време детето.

– Сега ще спрем – отвърна му мъжът. – След малко.

– По-добре спри веднага – каза Зора.

Той спря. Зора излезе с хлапето. Отидоха до една тоалетна на тротоара и влязоха вътре. След малко се върнаха и пак тръгнахме.

Един полицай махна с палка и мъжът спря.

– Защо спряхте? – попита той. Беше строг.

– Детето трябваше да отиде до тоалетната – обясни мъжът.

– Не видяхте ли знака?

– Не.

– Документите ви.

Мъжът започна да мърмори и да търси документите си.

– Излезте от колата, ако обичате – каза полицаят. По-назад имаше и други. Те стояха до една полицейска камионетка. Мъжът нервно излезе от колата, като не спираше да обяснява. Даде документите си на полицая и продължи да говори.

– Двеста франка глоба – каза полицаят след това.

Мъжът затърси из джобовете си пари. Полицаите го гледаха строго.

Ние мълчахме в колата.

– Имаш ли двеста франка? – каза накрая той към Зора.

– Имам – отвърна тя и му даде 200 франка.

Той ги даде на на полицая, влезе в колата и пак потеглихме.

– Глоби ме, защото бях загасил фаровете – каза мъжът.

– Защо ги загаси? – попита Зора.

– Не знам – нервно отговори той.

Продължихме из Париж, но по едно време се оказа, че сме объркали посоката.

– Трябва да минем по булевард „…“ и да излезем на rue de la „…“ – каза Зора с картата в ръце.

– По-добре да минем по моста … – отговори мъжът.

– Както искаш – вдигна рамене Зора.

Детето слушаше.

– Как се казваш? – попитах го аз.

То не ми отговори.

Най-после стигнахме „Rue de Brusselle” и „Отел дьо Белжик”. Спряхме, но се оказва, че задръстваме движението. Улицата беше стръмна. Ние идвахме отдолу, а отгоре идваше някакъв камион, който бибиткаше. Мъжът даде заден ход. Върнахме се около 30 метра, но все не успявахме да намерим свободно място, за да свием или да паркираме. Накрая се качихме на тротоара пред една пицария и колите отминаха. Пак дадохме напред и пак спряхме пред „Отел дьо Белжик” .

– Това е – каза мъжът и нервно ме изгледа.

– По-добре иди да провериш дали има свободни места – каза му Зора.

– Добре – каза мъжът и влезе в хотела. Ние с детето и Зора останахме в колата.

– Мерси – казах аз. Вече горях от нетърпение да изляза и тръгна да разглеждам Париж. Отвътре се чу лай. Мъжът изскочи и тичешком се върна в колата.

– Някакво куче ме нападна – замърмори уплашено той.

– Куче ли? – попита Зора.

– Да. Изобщо не обичам кучетата.

На входа на хотела се появи немска овчарка, която излая към нас. След нея се появи млад мъж, който я хвана и вкара обратно в хотела. После излезе без кучето.

– Заповядайте, monsieurs – каза ни той.

– Хайде, иди сега, той държи кучето – каза Зора.

Мъжът промърмори нещо и отиде при човека. Двамата влязоха в хотела.

– Ето моята визитна картичка – мушна нещо в ръката ми Зора. – Обади ми се утре!

– Утре ли? – погледнах към ръката си. Беше визитна картичка.

– Да – каза тя.

– Добре – прибрах картичката в джоба си и излязох от колата.

– Довиждане – казах аз.

– До утре – отговори тя.

Настаних се в хотела и излязох да се поразходя из Париж. Стигнах до един макдоналдс където си купих хамбургер и продължих по улицата към Мулен Руж. Край мен се появи някакъв скитник, който започна да ми прави знаци с ръка, че е гладен. Дадох му половината си хамбургер.

Той го налапа целия.

После го изплю и отмина.

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X