Ливия Дамян – СССР – спомените на един бледен юноша

Ивайло Божинов, Pegas and Friends

 

„ – Пътниците за полет Бургас – Москва…“

Туловището на ТУ-134 ни поглъща…

От ляво, като настръхнала орлица – е седнала майка ми, а от дясно, до илюминатора, седи засукана млада рускиня. Поглеждам към нея с нескрит интерес. Разговаряме се… „Поехали! До свидания, Болгария!“ – възкликва нашата спътница…

Превъзбуден съм… Очите ми се насълзяват… Чувствата ми са смесени. България остана под нас… За първи път пътувам по света. Отиваме в един друг свят, коренно различен от нашият… Самолетът се носи над облаците… невиждана до сега от мен картина… и залезът на слънцето… Правя няколко скици…

Шереметиево…

Зашеметяващо! И си мисля: защо ми е да посещавам Ню Йорк…

Москва – първи впечатления.

Метрото… Автомати за лимонада. Автомати за обмен на пари. Сладолед посред зимата! Сандвич! Невероятно… Виждах блясък и разточителство, после видях и мизерията – дървените къщи с ламаринен покрив…

Една вечер в Москва… Качваме се на такси… пътуваме с часове по огромен, широк булевард. Червеният площад… Третяковската галерия…

Спим на гарата, обичайно, отпътуването на влака по нашето направление е отложено, за неизвестно време. Пътуването е тягостно и дълго във вагони с нарове, без купета…

ГУМ (Государственный универсальный магазин)…

Влизаме… В носът ми се забива миризма на нещо като мърша… – Да отидем в друг магазин!… Няма друг, всички миришат така… Там се продава всичко: месо, лук, дрехи, играчки… Първо се нареждаме да си купим вестници, защото нямат опъковъчна, амбалжна хартия… „Правда“ – така се прави тираж…

Трапезната сметана е превъзходна! Но готвеното е безмирисно… Омръзна ми да обикалям в магазина… излизам отвън и сядам на една пейка… Навел съм се и си мисля за нещо…

Сериите на „Ну, погоди”! бяха всеизвсетни… и в този стил… виждам с периферията на очите си две валенки, които се приближават до мен, хващат ме за яката и ме изхвърлят от пейката…

Баща ми

по цял ден работеше, с изключение на тези три дни от моя престой, в които стачкуваха… но така или иначе нямахме голяма полза от неговия гимназиален френски и смешен български-руски. Така че не участваше в нашите приключения. Майка ми и бъкел не отбираше от руски – аз бях този, който влизаше в пряк контакт със съветският манталитет.

Първите дни на лятото в степта.

Жега. Непоносима жега. Нощем – дървеници… Докторът ни приема и поставя диагноза-констатация: „ – Донесли сте ги от България с порнографската литература…“ Останалото бръщолевене не го чувам… Една руска банда от руски колонисти го преби от бой… Сега вече пее друга песен: „ – Бийте ги момчета, бийте ги, мамицата им!“ „… Банда занималась темными делами…“ Руските бандитски песни не са само песни… Кварталната банда (определям я като нацистка) обстрелва квартирата ни. Три пъти ни местиха по други квартири, за да си траем. На една обичайна опашка руските колонисти, щом разбраха, че сме българи, ни избутаха, изтикаха ни като мръсни котета… а просто искахме да си купим няколко чепки грозде Болгар…

На гости сме при местни аборигени.

За мен те вече са аборигени. Минаваме през ГУМ, за да не сме с празни ръце… Говорим си, коментираме нещо и тук магазинерката ни отправя върла забележка: „ – Не говорите на украинском!”… Най-учтиво ѝ обяснявам, че сме българи… Тя се смути… Домакините са предупредени – да има поне нещо българско на масата им. Водката се пие като вода… и след това замезват… с черен, кисел хляб… В ГУМ-а имат голямо разнообразие от стоки, от СИВ, и техен хляб, но не – те не го ядат, трябва да е черен и кисел… Баща ми ме пита… да преведа нещо… натъртвам на думата джоб… Всички отглеждат главно картофи, защото стават за всичко – и за ядене, и за самогон…

Сам на екскурзия из СССР?!… ако милицията ти разреши.

В канавката лежи пиян милиционер…

Присъствам на убийство посред бял ден…

Казан…

Москва – Арбат…

Ленинград – Ермитажа… белите нощи…

Киев – целта ми е нарочно да попадна в книжарница, търся си книги… български книги?!… до тях и такива на украински език… интересен език… купувам си, купувам си и десетина кутии бои „Нева“… Киев… църквите… музейните колекции… Защо прабългарската култура там се нарича ямна култура?

Катакомбите…

Одеса – миризмите са европейски… Спомних си за у дома…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – За вашето удобство отваряме десета каса

Ивайло Божинов, Лом 2

 

Когато човекът умря без никой да го забележи, няколкото мъдри думи, които винаги бе искал да каже в такъв тържествен за него момент, излетяха изпод широката му усмивка понесени от пролетния вятър, а той, останал изведнъж без работа, от скука започна да брои старостта на една минута, но се наложи да затвори очи, заслепен от блясъка на водата в тоалетната чиния на своя живот и усещаш вонята на огромната капка стичаща се от ръба на въображението му към локвата илюзии…

 

„За вашето удобство отваряме десета каса.” Пискливият женски глас още не беше заглъхнал от звуковата уредба в хипермаркета, когато препълнените колички на празните хора се втурнаха към обетования номер. Останал сам пред единствената затворена каса, погледът ми се спря на един картоф-най-обикновен, среден размер-забравен на неработещата лента. Над него шарените опаковки по рафтовете продължаваха да съблазняват безмълвно. Опитът за бягство на този картоф беше единственото смислено нещо, на което се натъкнах през целия ден, но странно как никой не го забелязваше. Сякаш се беше втренчил в мен, за да ме убеди, че заслужава своята свобода. Отидох до лентата, сложих го в джоба си и излязох необезпокояван от магазина. Рошаво улично куче копаеше дупка в градинката на отсрещната улица. Извадих картофа и го хвърлих с все сила към дърветата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

 

Марио Коев – Разговори на междуселския път

Ивайло Божинов, From the Window 1

 

(не по Хайдегер)

 

Вече не се казва: “Да скова кочина”,
вече се казва: “Да реализирам кочина”…

Цитат от филма “Опасен чар”

 

Любезна дама от Шампан от мене пожела роман. (Дьо Троа, “Ланселот, Рицаря на каруцата”). Роман не мога да напиша и дамата обърна гръб. Отзад бе също тъй чудесна, както отпред… Млъкни, сърце! Тук рима няма.
След като установих, че не мога да съчиня роман за дама от Шампан, ни за мома от Виетнам, всичко някак се успокои, дойде си на село, седна на сянка под асмата, сипа си мастика. Но няма спирка за неспокойния дух (има таблетки). Режейки си сланинка на тънко върху стар вестник, погледа ми спряха думите “екопътека” и “биоземеделие”. Така у мен през очите проникнаха нови въпроси (аз твърде въпросителен човек съм) и се окумих да им търся отговор. Дълго време пребивавах в окуменост, докато ме връхлетя саторито (просветлих се) и разбрах какво означават тези, пък и много други петнословия върху мазната хартия. Съчиних и приказка. Ей я на:

 

Приказка

Беше ранно утро, росата мокреше до колене и пияни от младост листни въшки тресяха клонки над главата на случайния пътник, когато бай Чичо тръгна за града. Разбира се, пое по новата екопътека, която се беше случила край забележителностите в природната гора, тук-там пренасяйки се през новосковани и дъхтящи на наскоро умряло дърво мостчета над потоци със зоопъстърва. От съчетанието между боров дъх, росни капки и пронизващ въздух махмурлукът на бай Чичо, както обикновено, се оттегли в следващата сутрин. Вървеше бай Чичо и си фюфюкаше, когато на екопътеката изневиделица се появи еколисица. Чичо пушка не носеше и затова спря на раздумка.
– Как си, еколисицо? Къде си тръгнала рано сутрин? – вика бай Чичо и се ядосва на акъла си.
Еколисицата, след като се е убедила вече, че бай Чичо е безпушкест, мръдва с опашка:
– Хамчи тръгнала съм към дупката на екозаека, ей там, през мостчето!
– И какво те е повело, я да видим? – лукав бай Чичо.
– Ще финализираме един отдавна стартирал проект! – лукава еколиса.
Тук бай Чичо се озадачава.
– Повтори…!
– Викам си сутринта, като станах, абе що не ида да финализирам проекта с екозаека! Аз по принцип бях планирала дестинация накъм вас днеска, че биокучета нямате, а екококошките са ви стартирали бол, ама нещо ме домързя. Та викам си, що не ида да финализирам екозаека.
– А-а-а, така ли? Добре, добре – аз пък си помислих да не си тръгнала да го ядеш! – клати глава бай Чичо.
– Само ще финализираме!
– Ами айде тогава!
– Айде…
Разделят се – бай Чичо към града, а еколиса – по нейния си проект. Сенките се скъсяват.
Върви си бай Чичо по екопътеката и си фюфюка. Вие се екопътеката зад, под и пред бай Чичо и си се случва. Изведнъж, гледа Чичо, ековълк. Чичо без пушка, ековълчо – с няколко зъба, та спират да си поприказват, да похортуват за туй-онуй, дето го няма… пушка и зъби.
– Добрутро, ековълчо! Къде си се упътил! – Чичо шапка сваля и лицето трие потно.
– Е-е-е натам! Горе има едни биокошари такова.
– Кое, кое? Ти да не би за егреците…
– Е-е-е, биокошари има едни там такова!
– А-а-а, ами хубаво тогава! Айде лек ти път!
– И на тебе такова…
Случва си се бай Чичо по екопътеката, сенките почти вече се обръщат от другата страна на дърветата, астрослънцето немилостиво пече, а насреща му биомечка. Клечи и го гледа с ей такива очи. Ами сега?
Заковава се бай Чичо и зяпа биомецата. Клечи биомецата и се пули в Чичо. Накрая той се престрашава – мечка страх, мене – не, и вика:
– Кво правиш, екомецо, а?
– Ъ-ъ-ъ, не видиш ли, акам!
– Хей, ама що върху новата екопътека, дето я случиха!
– Че кво? Като е нова екопътека, моето да не би да е старо техно?
Тук бай Чичо се обърква.
– Абе то така, ама…
– Нема ама! Айде, остай ма да са орахатя…
– Ами айде! – бай Чичо заобикаля отдалеч екомецата и продължава в пълно екооблекчение, потен до под кръста, проекта свой.
В крайна сметка, и то е най-нормалното, бай Чичо до града не стигна, че по-нататък край екопътеката негов братовчед, син на леля Стринка, дето водеше вуйчо му Лелинчо, от своя страна беше финализирал идеен проект за екокръчма. И като му седнаха в “Идеята”, и като му законсумираха една екоракия, и като му зазамезваха едни биодомати, така се антрефилираха накрая, че само за първа страница бяха или за последна. Прибра се посред нощ бай Чичо по екопътеката, на която оттук нататък, общо взето, това щеше да й се случва. Настъпи пътьом Чичо екоакото на баба Меца, разнесе го до биококалите на овца и професионално се прибра да спи. Бабожена му обаче го биологиса с екоточилката навън под астрото. Тогава, след като се бухна слепешката в оградата и фрасна с глава и коляно подпряната на крушата стълба, бай Чичо се пльосна в сеното под сайванта, заспа и захърка за нещо, което щеше да забрави веднага на сутринта…

Тъй приказката свършва без поука. Поука няма тука. Наука също няма. Но да не ви пука. То всъщност нищо няма. Само глупости, преписани от тъпанари, повтаряни от идиоти и запаметени от кретени.

 

Изкуството да бъдеш дядо поп

(Спекулация по Джойс)

“Мир на този дом”, фъфли наум, докато от прокъсаните улуци на стрехите разтопен сняг пада във врата му и по кожата затоплена все по-надолу плъзва. Благословията осолява домовете един по един. Така трябва да бъде. Носи се с расото си над разбутаните плочки тротоарни ту като вечния мир Имануелов, ту като немирницата Емануела в езерната напаст на грешната, в грейката скелетна на благословената плът. Dum spiro spero. Dum spero speiro . Хвърля семена в различни почви. Чука по портите като кълвач. Иронично колкото си иска. А не е до искането, нито е до моженето – до нищо не е. Опира се на нищото, ала не пада. “С нами Бог”, ободрява се и с наплюнчен показалец прелиства смачкания календар. Дневен богослужебен кръг, седмичен богослужебен кръг, годишна богослужебна окръгленост, кръгове под очите, кръговрат на житиетата. Кръгла нула между единиците на цифровизираното общество от всекултурни хора. Не стига че им живеем, ами и ще им мрем. Подлютени всезнайковци…

“- Ако солта стане безсолна, как ще гори раните на този свят?” – чеше брада. Въздухът е ранен, птичета бдят и пеят. “- Кой ще гори раните на света? Птичета Божии, почуруликайте Богу за нас!”

Ако солта стане безсолна, раните ще дълбаем с блестящите жестове на толерантността. Няма да има свещи в свещниците, няма да има свещници за свещите. Ще има свещосвещници. Тръпнещи електрически играчки. Ще има разлигавена заедност, мукавена едност. Изплашени телешки муцуни, позлатени с мармалад. General paralysis of the insane.
Каква лукавщина! Нечестиви мисли, а? Мисли, щом искаш, винаги ще бъде така. Смесище. Антилопа гнус…

Но защо се уплаши, маловерецо? Тури дивисил, разджуркай боба и не бой се. Пей тропари или тропай с крака – на кого му пука. Най-добре и двете едновременно. Ще те покажат по телевизията. Ще станеш поп икона.

“- Ама защо е така никой кълвач на света не знае, както и аз не зная, което все пак и кълвач не ме прави, та повече от себе си аз вести не желая, до мозъка на костите си с мене се прощавам…”

Мирис на разтворени орехи, хладина от жилетки и подрасници, закачени отдавна зад кухненска врата, която никой не отваря. Цели къщи, дами и господа, цели къщи и поселения, където се мотаят сенки от специалисти и живата вода изтича по разкаляните улици, подминава дворовете, утаява се на мухлясали храмове в подмолите. Пикират лястовици и мухи отгоре, щурци препускат между плочките отдолу, космат комар, голям и страшен, виси на паяжина ланшна. Да, така е и вече така ще бъде. Та какво е туй, какво ни среща под тварното небе, че да пресрещне туристическия плам пиринчен наш…

Дядо поп пресича кръстовището на “Царя” и “Раковска”, носейки кръста си. Да бъде дядо е свойствено на почти всеки потомък на Адама, мъж и воин някога, вдъхновен от заплата до заплата днес, а утре, утре… пак така и все така, и т.н…
Да бъде дядо поп е свойствено на дядо поп. Била обидна някак думата, казват, та свещеник и отец по вестниците и списанията с буйни дами на първата и с реклами на ножчета за бръснене на последната страница го наричат. Свещеник. Разсеян като светлинките по преминаващите автомобили. Светлина и мрак. Перихорезис.
Поп също е “папа”, който е “папас”, гръцкия татко на европейската ни поп култура, Бог да я поживи и да я запази от напасти и борсови беди. Да, папа, с ударение отзад, както французите и образованите руснаци от старите романи се обръщат преди обяда в градинската беседка към пенсионираните тайни съветници. Тъй че дядо поп е дядо папа, което е същото като дядобаща, което пък е чудо на чудесата.

Изкуство е да бъдеш дядобаща за разлика от баща и дядо, което по реда си вековечен бива. Първо син, после баща, по някое време дядо, след туй надгробное ридание сред лютичета, а накрая съд. Liliata ritulantium te confessorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat (Нека множество богомолци, блеснали като бели лилии, се съберат край теб. Нека славен хор от девици те приеме).

Така че тук и сега той все още е дядобаща, което – разбираш ли, Фройде – е чудо на чудесата…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Владимир Сабоурин – Слава на Героите

Петко Дурмана, Портрет 31,5/23

 

В това училище се обръщаха към нас на фамилно име. Той се казваше Годько, с ударение на второто о, не си спомням малкото му име.

Беше руснак, но различен от другите руснаци в елитното екстериториално руско училище. Беше най-дебелият в класа, потеше се като прасе. Аз бях предпоследен при кросовете, той беше твърдо последен.

Беше руснак, но беше видимо самотен сред руснаците. Когато другите го дразнеха, реагираше като раздразнено едро животно. Когато го оставяха на мира, беше щастлив в самотата си.

Говореше руски с някакъв гърлен акцент, превръщащ гътата в хъта. Акцентът на руския му подчертаваше неговата невписаност в идеалния образ на културата на империята.

Знаех, че е украинец, но думата тогава не ми говореше нищо. И нищо общо с красавицата киевчанка, която срещнах години по-късно.

Слава на Героите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Георги Белев – Мечката

Петко Дурмана, Путин с герба, двореца и ти

 

Бригадата се състоеше от петима души. Те работеха по изграждането на далекопровод за високо напрежение. Трасето минаваше през планината. Вече бяха достигнали най-високата точка.

Железорешетъчните стълбове бяха монтирани по протежение на широката просека. Сега се монтираха на тях изолаторите и другата арматура и се опъваха проводниците.

Спряха работа за обяд и отидоха до камиона-фургон, спрян на поляна край един черен път в гората. Извадиха от фургона една ниска сгъваема масичка и походни столчета и ги разположиха на поляната. Всеки извади от своята торба това, което си носеше за обяд. Масичката се напълни с храна. Имаше и едно шише с домашна ракия.

Пийнаха по една глътка направо от шишето и се захванаха с яденето. После пийнаха още по малко и оставиха шишето настрани. По принцип употребата на алкохол беше забранена, но те си позволяваха по някоя глътка. Не повече, защото работата наистина бе опасна и отговорна.

Хапнаха, събраха това, което им бе останало и се излегнаха върху полуизсъхналата септемврийска трева. Трябваше да им слегне храната.

Двама от работниците бяха млади момчета, двадесет и няколко годишни. Другите трима – мъже между четиридесет и петдесет годишни. Всичките бяха здравеняци, жилави и пъргави. Тази работа не можеше да се върши от тромави и непохватни хора. Най-опитен беше бригадирът Стоян, когото наричаха Цоньо.

Така, както бяха полегнали, си приказваха за работата и за други неща. Проточиха почивката доста повече от установената в Кодекса на труда. Можеха да си го позволят. Имаха опит и умения, знаеха много чалъми и можеха за един ден да свършат почти двойно повече работа, отколкото им бе нормата. Но не го правеха, защото щяха да им завишат нормите. Затова пък отделяха повече време за почивка.

– Като довършим тази линия, трябва да ни дадат премиални – каза единият от младежите.

– На теб няма да дадат – успокои го бригадирът.

– Защо?

– Защото премии раздават само на старите работници. Ти още нямаш пет години при нас.

– Да – подкрепи го друг от по-възрастните мъже, бате Пешо. – Освен това си ергенче, нямаш деца, значи не ти трябват толкова много пари.

– Трябват ми – възрази младежът.

– За какво?

– За дискотека, за мацки, за цигари и пиене.

– Цигарите и пиенето са вредни, трябва да се откажеш от тях – каза Цоньо и запали цигара. Изпуши я бавно, стана и каза:

– Стори ми се, че надолу, встрани от просеката има малини. Ще ида да проверя. Някой иска ли да дойде с мен?

– Далече ли е?

– Не много, на около триста метра.

Никой не пожела да го придружи. Тръгна сам. Имаше слаб наклон. Намери малинажа, но се оказа по-далече, отколкото му изглеждаше. Малините бяха узрели и станали идеални за консумация. Цоньо започна да къса и да яде. Премести се малко встрани. В този момент в периферното му зрение от дясната страна се мярна нещо. Вдигна глава. От другата страна на малинажа имаше мечка. Голяма космата мечка. Тя също ядеше малини. Цоньо замръзна. Краката му се подкосиха. Престана да яде, защото се страхуваше, че мечката може да се ядоса, че я подяжда. И като компенсация да изяде него. Освен това изведнъж бе загубил апетит.

Започна бавно да отстъпва заднешком. Мечката продължи да се храни, като от време на време хвърляше любопитни погледи към неволния си сътрапезник.

Цоньо бавно отстъпваше без да прави резки движения. Внимаваше да не се спъне и да падне. Когато се отдалечи достатъчно, обърна се и хукна без да се обръща, бърз като мисълта. Мечката не го последва.

Беглецът светкавично се добра до колегите си. Младежът, желаещ премия, отдалече го видя, че спринтира към тях. Обърна внимание на другите върху това. Те се надигнаха и учудено го загледаха. Като стигна до тях, видяха, че е пребледнял и трепери.

– Какво стана бе, Цоньо? Какво толкова си се разбързал? Нямаш търпение да започнеш работа ли?

– Ме-ме-мечка – заекна бригадирът.

– Каква мечка бе, къде? – запита бате Пешо.

– На ма-ма-малинажа. Ядеше малини.

– Глупости, измисляш си.

– Не си измисля – каза младежът с премиалните. – Имало е мечка. Вижте, напикал се е.

Цоньо седна, успокои се и след малко отиде във фургона да си смени панталона. Бате Пешо каза:

– Аз мислех, че мечките отбягват да срещат хора. Но знам един трик, как да се спасиш, ако срещнеш мечка.

– Как? – попита сребролюбецът.

– Трябва да се оттегляш бавно и да се намажеш с лайна. Така мечката ще се погнуси от теб и няма да те доближи.

– С лайна ли? Откъде да намеря? В планината няма лайна на всяка крачка.

– Ще има. Като срещнеш мечката, ще има.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – И докато ги гледах, се заклех

Петко Дурмана, Двоен портрет #7 – Дворец”  и Петко Дурмана  (Дворец, ти, лаптоп)

 

С други думи, пълните с меланхолия изображения, които така добре познавах от живота в родния си град, направиха диплянката по-разбираема и по-близка; като ги гледах, изпитвах нещо сродно на чувството, когато четеш писма от роднини. И аз ги „четях“ и ги „препрочитах“. И колкото повече ги четях, толкова по-очевидно ми ставаше, че те са именно онова, което означава за мен думата „Запад“: идеалният град край зимното море, колони, аркади, тесни улички, студени мраморни стълбища, олющена мазилка, под която се вижда тухленочервената плът на зидарията, херувими с прашни очи — цивилизацията, приготвила се за идването на студа.

 

И докато ги гледах, се заклех, че ако някога успея да изляза от родината си, ще отида във Венеция през зимата, ще наема стая на някой най-долен етаж, та прозорците й да гледат право във водата, ще седна, ще напиша две-три елегии, ще си гася цигарите във влажния под и ще ги слушам как съскат, а когато ми свършат парите, няма да си купя билет за връщане, а евтин браунинг — и ще се прострелям право в челото. Декадентска мечта, то си е ясно (но ако на двайсет години не си декадент — то кога?). И все пак съм благодарен на парките, които ми позволиха да осъществя най-добрата й част. В едно спор няма: историята наистина енергично компрометира географията. Единственият начин да се бориш с това е да станеш изгнаник, странник, сянка, плъзгаща се по дантелата на порцелановите колонади, отразени в кристалната вода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Ружа Велчева – Цвете на прозореца

Антон Терзиев, Run Wild / Свободен бяг, drawing, acrylic and oil on paper, 23 x 39 cm, 2019

 

Първото нещо, което видя Дафина, щом отвори очи в мразовитата януарска утрин, беше цветето. Беше разцъфтяло тихомълком през нощта. Червената му къдрава усмивка грееше сега на фона на заскрежените стъкла на прозореца. Източило нагоре крехкото си зелено телце, мушкатото като че ли се надигаше на пръсти, за да види шумния човешки мравуняк, който се виеше долу, под прозореца.

Дафина погали нежно цветето, мислено му благодари за красотата, с която беляза тъжното й утро. Въздъхна, загледана в хората, които бързаха, сгушени в топлите си дрехи, с топлите си обувки, под които весело поскърцваше януарският сняг.

Преди месец, връщайки се от кварталното магазинче, усети, че десният й крак направо плува в ледената киша. Вече вкъщи разбра причината – дясната обувка беше останала без ток и затова водата безпрепятствено се разхождаше в нея. Доплака й се. Имаше още много време до края на зимата, а други обувки за зимата няма. И пари за нови също нямаше. Щеше да остане арестувана в дома си през всички снежни и мокри дни до края на зимата. А тя едва сега започваше.

Поплака си тихо и кротко, после изтри сълзите бавно и се замисли. Все пак нека използва ненужните вече чепици за нещо полезно. Реши за изгори скъсаната обувка в печката. Поне няколко часа ще я топли. И без това дървата й не бяха много. Но й стана жал да изгори здравата. Какво да я прави? Загледа се към цветята до прозореца и тогава й хрумна невероятната идея.

Напълни здравия чепик с пръст. Бодна едно чесначе от другите мушката и всеки ден го пръскаше внимателно с вода. И тази нощ то беше разцъфтяло, за да й сгрее душата.

Сега, опрели чела до заскрежения прозорец, Дафина и червеното мушкато, вперили жадни очи в човешкия мравуняк долу, чакат с надежда пролетта…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Зверчето

Антон Терзиев, Lie Detector II, A performance with the collaboration of Ultrafuturo group, Seminary, Sofia, Bulgaria, 2005

 

Възпитателят изкрещя, че отдавна трябвало да загасят лампата, сам я загаси, предупреди ги да не затварят вратата и се отдалечи по коридора. Наско се отмести към стената, където се чувстваше по-сигурен, и се заслуша в настъпилата тишина. Изпусна ножа и с разперени пръсти го потърси под завивката около себе си. Закачи го с пръсти, хвана дървената дръжка и притвори очи. Почти веднага ги ококори. Стори му се, че се чува подозрителен шум. И отново всичко утихна. Децата на съседните две легла дишаха равномерно. Но той, колкото и да му се затваряха очите, трябваше да е нащрек. Стресна се, буквално подскочи и седна в кревата, подпрял се на едната си ръка, когато Главата изръмжа в лицето му. Целият пламна, сякаш  го поляха с вряла вода, и се разтрепери. Неусетно беше се унесъл, и той пак го свари неподготвен. Трескаво затърси ножа зад гърба със свободната си ръка. Тук някъде трябваше да е. Накрая успокоен стисна дръжката.

– Хайде, нали си знаеш упражнението – прошепна Главата съвсем близо до лицето му и се ухили. – Седни по-удобно. Или забрави какво си правил вчера и онзи ден.

– Махай се! – каза Наско.

И се изтегли с няколко движения плътно към стената. Топлината в гърдите му, позната от предишните вечери, бавно се разстла, прегъна се по края като нагорещен восък. И почти веднага потече.

– Махай се! – повтори той и очите му се напълниха със сълзи. – Предупреждавам те!

– Чакай, чакай! – прошепна Главата, опря коляно на пружината и се качи на леглото, коленичи и се надвеси над него. – Нали я знаеш нашата игра.

– Не е моя игра.

– Наша е!

– Не, само твоя си е.

Почти веднага беше го сграбчил с две ръце, както всяка вечер, за ушите. Не ги стискаше много силно. Просто ги държеше между дланите си. Изправи се, надвесен над него, и опита да го вдигне. Пружината на леглото се разклати под краката му и потъна дълбоко, почти до пода, от тежестта му. Освободи хватката си, сграбчи го по-удобно и отстъпи. Придърпа го, слезе от леглото, за да му е стабилно под краката, и без да го пуска, отново се опита да го вдигне.

– И да не пищиш! – предупреди го той. – Щото тогава, нали знаеш, ще ми направиш една свирка.

Усещаше как ушите му се удължават и заедно с болката всеки миг ще се откъснат от главата му. Почти две седмици всяка вечер правеше едно и също. След няколко неуспешни опита най-накрая щеше да го вдигне във въздуха. Издържеше ли без да вика, според уговорката, го оставяше обратно и си отиваше. Хилеше се гъгниво през широките си ноздри.

Беше три години по-голям, доста по-тежък и як. В пансиона имаше двама-трима, които можеха да му се опрат. Но с тях Главата беше в приятелски отношения. Не си пречеха, дори, наложеше ли се, си помагаха. Никого не можеше да помоли за помощ. Всички знаеха, че през два-три месеца той си заплюваше някой от малките и постепенно сломяваше съпротивата му. Сега го задържа по-дълго във въздуха, попита “Как е?” и с рязко странично движение го остави да падне настрани в леглото.

– Пак не изпищя – отбеляза Главата. – Но този път правилата се променят.

– Нищо не се променя! – прошепна Наско, като се опита да не проличи, че се е разплакал. – Даже не изохках.

– Повече не ми се чака – изрече безгрижно Главата и седна до него. – Какво като не си изохкал. Нали все някога ще из¬охкаш.

Гласът му беше станал съвсем приятелски. В интонацията му имаше молба и покана да се примири. Дори забеляза, че му се усмихва. Вече не беше изродът, който очакваше всяка вечер, а момче като него. Усети ръката му на рамото си. И топлината отново заизпълва гърдите му.

– Плачеш ли?

– Не.

– Поплачи си.

– Мамка ти! – прошепна Наско. – Мразя те!

– Аз те обичам.

Клекна, като внимаваше да не загуби равновесие, легна на хълбок и се примъкна плътно до него. Вече усещаше якото му бедро опряно в неговото, когато ръката му описа кратка дъга. Главата изкрещя от неочакваната болка и бързо се претърколи настрани. Настигна го и ножът отново се заби в тялото му. Щеше да го намушка още веднъж, но той беше се свлякъл на пода и виеше отдолу. Наско срита завивките и се изправи. Беше легнал облечен. Дори не си свали маратон¬ките.

Изчака да разбере какво ще направи. Но той продължи да скимти, претърколи се и изчезна под леглото. Прекрачи над страничната табла, скочи и излезе в коридора. Вървеше бързо и се оглеждаше. Имаше малка възможност, въпреки раните, Главата да го последва. Още не беше се появил. Скоро побягна по стълбите към долния етаж. Лесно извади трите разхлабени пирона от прозорчето, което възпитателите мислеха, че е заковано, и се прехвърли навън.

Пресичаше двора на училището, без да мисли. Вървеше по средата и едновременно с това се наблюдаваше от етажа, на който живееше. Не го интересуваше мястото, където отиваше, нито дори посоката. Спря по средата и вдигна глава към небето. Беше дълбоко и далечно – като дъно – обсипано със светли звезди.

Той беше единственото момче от пансиона, което по това време можеше да ги гледа колкото поиска. Ей така, ще стои, вперил поглед нагоре, без да му пречи който и да било. Спомни си, че след като го намушка два пъти, беше готов още да го мушка. Не искаше да е толкова зъл. И същевременно изпитваше задоволство.

Бързо стигна до денонощното кафе. Показа си само главата и огледа празните маси. Наташа първа го видя.

– Пак ли си избягал?

Влезе, усмихна се и вдигна рамене в отговор.

– Какво ще пиеш?

– Кола – отговори бързо той и добави: – Половин кола.

– Искаш да си я разделим както предишния път, така ли?

Наташа се изправи от мястото си, отвори малка бутилка кока-кола, пресегна се, взе две чаши от бара и седна обратно на масата в ъгъла. Оттам се виждаше цялото помещение и тя можеше да контролира кой влиза. Побутна към него едната чаша и наля по равно.

– Искаш ли да учим по математика? – попита тя и широкото й бяло лице приближи към неговото. – Или по нещо друго.

– Не искам!

– Нали помниш какво сме се разбрали – продължи тя, почти без да му обръща внимание. – Винаги когато си тук, ще учим по някой предмет. Не искам да си като останалите тъпаци.

Двамата седяха един до друг и отпиваха от чашите. В шишето беше останала още един пръст кола.

– Налей си я – каза тя. – На мене ми стига толкова.

– Ти си налей.

– Аз ще потърся хартия да порешаваме задачи.

– Не искам сега. Казах ти!

Тя отново се изправи, пресегна се към бара, откъсна с една ръка няколко листа от празния кочан за сметки, затисна го в единия край с длан и седна по-близо до него. Усети кръглото й рамо, после и ханша, който беше като огромен деформиран хляб. Косата й миришеше приятно. Не беше сигурен точно на какво. Отново усети как топлината се появява в гърдите му, постепенно се разстила, размеква се. Започна по-свободно да се разлива. Тогава очите му отново се напълниха със сълзи.

– Онзи още ли те тормози?

– Какво те интересува?

– Добре де, няма да питам – изрече делово тя. – Нека решим поне няколко задачи.

И се наведе към него. Усещаше я плътно до себе си. Стана му още по-топло, отпусна се и сълзите потекоха по страните му.

Наташа спря да пише и се заслуша, без да го поглежда.

– Плачеш ли? – попита тя.

– Но без да се чува – изрече със злоба Наско. – Никакъв звук. Нито ох, нито ах.

– Нещо случило ли се е?

– Нали ти казах, че не искам да уча – почти изкрещя той. – Казах ли ти, или не?

Стресната от неочакваната му реакция, тя примигваше. Още не беше забелязала, че Наско извади ножа от джоба си. Стискаше го в разперената си ръка. Предчувстваше нейната изненада, когато го види.  Вече мислеше да каже: Я виж какво имам в ръката! И всичко да се превърне в шега. Тогава се усука, рамото му пропадна надолу и едва не извика от болка. Напрегна мускулите си, лицето му се изкриви от напрежение, но съпротивата му не беше достатъчно силна. Вече беше видял над себе си собственика на кафето, който продължаваше да му извива ръката. Накрая измъкна ножа от омекналите му пръсти.

– Казаха ти да не прибираш това зверче!

– Дете е.

– Тогава защо държи нож? – попита той, вдигна го над главата, а с другата ръка му изви ухото. – Марш навън!

Излезе пред кафето, като сдържаше желанието да си разтрие с длан ухото. Постоя отпред и скоро напълно забрави, че някога го е боляло. Отново усети как топлината започна да изпълва гърдите му. Този път очите му останаха сухи. Погледна нагоре към безредно разхвърляните по небето звезди. Направи няколко крачки, обърна се и загледа светлинната реклама на кафето. “А”-то беше изгоряло и почти не се виждаше. Опитваше се да сравни чувството, което изпитваше от близостта на Главата и от близостта на Наташа. Приличаха си. И двата пъти усещаше топлина, размекваше се и му се доплакваше. Но вече беше сигурен, че са напълно различни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Цонка Христова – Векът

Димитър Яранов, Мъж с патерици, 70 х 50 см., въглен, сангин, хартия, 1993

 

На ръба между светлината и сянката пуякът гордо вдига глава с обеци от кървави капки и златни прашинки по крилата си. Силуетът му е внезапен мираж сред лилавата пустиня, догонила залеза. От човката му се пръскат бисери и апетитни зрънца от татул, които привличат алчните за слава и жадни за внимание пиленца. Те стръвно кълват и благославят собственото си полудяване, което им помага да привиждат пуяка като пясъчен замък. През широките и щедри пръсти на времето изтичат монетите на доверие и рушащите се кули на замъка. Те заличават стъпките на лятото и то остава завинаги в зимата – пияница с широкопола сламена шапка, който е прекалил с леда в чашата и гърлото му е зачервено, а очите му – празни и кухи. Постепенно, с настъпването на нощта, се промъква самотата, с цвят на пепел и опашка на лисица. Тя е доволна от своята плячка и благодарно издига гранитен паметник на пуяка. Щастливият принц изгубва постепенно олющената маска на благородство и самопожертвователност. Сърцето му бие със звъна на стоманата, и се разлива като малиново сладко. Сенките на нещата се уголемяват, превземат формата на дните и ги превръщат в неми и безропотни зрители. В очните им кухини се плакнат молци и паяци. Миналото завзема окръжността на настоящето и заявява, че единството на време, място и действие никога не е било възможно, и поради това театрите пустеят, а вечер сградите са като надути разноцветни балони от пренаселване и празни приказки.

Така дойде векът, разпънат между самодоволството на телата и пустошта на душите. Зоопарк, в който животните не са донесени, а родени в други светове и векове. Той си мислеше, че ще унищожи човечеството, но завари полуразрушен замък, празни мидени черупки и надеждата в тъжното око на пуяка, останал без публика.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Бялата котка с оранжеви петна

Димитър Яранов, Скелети, 60 х 80 см., масл. боя, платно, 2021

 

Цяла вечер прекарах в гората над хълма в компанията на едно диво прасе, което за мое учудване, говореше перфектен английски. Не разбираше нито дума български, затова комуникацията ни беше само на Шекспировия език. Би било нарушаване на добрия етикет да му задавам въпроси, затова не попитах къде се е научило да говори. Нападалите листа бяха направили естествен матрак от жълто-кафява шума и се чувствахме удобно. Любимата фраза на моя събеседник беше “the dice is cast”. Както му говоря нещо и изведнъж ни в клин, ни в ръкав: “the dice is cast”. Помислих, помислих и понеже не знаех какво има предвид, му отговорих на латински, за да не го разсърдя: “aleia acta est”-Цезаровия цитат, който по същество означава същото. Прасето кимна одобрително и ми даде да разбера, че цени уроците на историята. Неусетно съм заспал в разговори и на сутринта осъмнах сам. Дивото прасе беше изчезнало, но ми беше оставило няколко гъби за закуска. Съблякох тъмнината и облякох светлината на новия ден. Хапнах набързо, станах и се запътих по посока на изгрева.

 

Беше слънчев есенен ден някъде из периферията, която анархистът преведе от старогръцки като обиколка. Облече старата си тениска с надпис “change my mind” и тръгна към вътрешността на кръга да търси някой, който да му промени мнението. Стряскаше всеки срещнат с въпроса: ”Човече, защо да гласувам-та аз само преди няколко века направих своя избор, не върви да го сменям толкова често, а и освен това си изгубих гласа някъде из булото на мая, така че и да искам не бих могъл вече?” Минувачите го отминаваха безмълвни, но вътрешно радостни, че могат да упражнят своя вот, защото хората знаеха, че техният вот обича да се упражнява като един своеобразен фитнес маниак, който ако остане дълго без упражняване, изпада в абстиненция заради липса на ендорфини получавани от редовните тренировки.

 

Бялата котка с оранжевите петна ме погледна загадъчно с лилава усмивка, скочи върху стените на голото ми тяло и написа върху небето с хераклитовския си тебешир: „Промяната е абстрактна категория, съществуваща независимо от човешките желания, затова не може да бъде продължавана по желание на еднодневки.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X