Стефан Кисьов – Котка на пълен работен ден

Камелия Щерева, пирография

 

Малко преди епидемията от коронавируса аз и младите режисьори Вальо и Колю седяхме в едно заведение на „Раковска“, пиехме бира и обсъждахме филма на Орсън Уелс „Гражданинът Кейн“, когато Вальо попита дали „тук“ предлагат риба на плоча. Преди няколко дни, когато с Колю ходили в Родопите, в една кръчма яли такава риба и сега пак му се дояло. Колю рече, може би имат, но най-добре да попитаме сервитьора. Той скоро се появи и отвърна, че нямало риба на плоча, но под капак, Вальо му поръча една и рече, че рибата в Родопите била много вкусна, обаче Колю се напил с бира и когато сервирали рибата на плоча, си забравил вилицата на плочата, а тя толкова се нагряла, че като я хванал, викнал най-напред „М-м, каква хубава риба!“, а после извикал на умряло. Пообсъдихме още малко Орсън Уелс, а сервитьорът донесе рибата в някаква чиния, от която се издигаха буйни пламъци и я сложи в средата на масата. Вальо рече, че не била същата като в Родопите, но приличала на нея. Взехме вилиците и зачакахме огъня да угасне. Обаче той се разгаряше. Беше упорит огън. Вальо реши да го духне, но от чинията се разхвърчаха искри и пламъци, от които едва се опазихме да не ни подпалят, така че се отказахме да духаме. Под чинията, в която беше, имаше салфетки и листа от марули, които също започнаха да горят. Аз рекох, че за първи път виждам да горят марули, а Вальо отвърна, че и той не бил виждал. Оказа се, че и Колю не бил виждал горящи марули. Накрая всичко изгоря, огънят угасна, опитахме рибата и аз рекох, че не е печена, а пържена, и то не под капак, а в тиган.
Вальо тъкмо отвръщаше, че рибата в Родопите била по-хубава, когато дойде Руслан. Също режисьор, но от по-старата генерация и малко безработен. Той рече, че разбрал, че Вальо бил станал продуцент на филм, и го попита дали няма нужда от режисьор. Вальо отвърна, че нямал, а Руслан рече, че тогава той би могъл да стане асистент-режисьор. Колю се обади, че той бил асистент-режисьорът.
Руслан обясни, че имал стар москвич в чудесно състояние и можел да го даде под наем за филма. Вальо отвърна, че засега нямал нужда, но ако се появяла такава, щял да го има предвид. Руслан обаче не се отказваше. Предложи да снимат филма на вилата му или поне в апартамента му. Вальо рече, че засега няма нужда от вила или апартамент. Тогава Руслан предложи дъщеря си. Била фотографка, младо и хубаво момиче, и щяла да снима с фотоапарат. Вальо и с това не се съгласи.
Тогава Руслан извади последния си коз. Попита дали за филма нямат нужда от говореща котка. Тук вече всички ние се умълчахме. Накрая аз успях да се учудя, че има изобщо такива котки. Руслан рече, по принцип нямало, но неговата била точно такава. Е, засега можела да казва само една дума – „Аврора“(произнасяла я „Авр-р-р-рора“), но той щял да я научи и други. Ние се усъмнихме и Руслан предложи да ни я донесе тук, в ресторанта, за да се уверим. Като уточни, че тъй като все пак тази котка не ни познавала, а била доста чувствителна, може би тя вместо „Авр-р-рора“, щяла да каже само „Авр-р-р-р“. На което Вальо не издържа и обяви, че наема котката на пълен работен ден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Dramma giocoso

Камелия Щерева, пирография

 

 

на Меги

 

Какво би направил, ако се озовеш на кея с чанта прокъсано бельо, том на Е.Т.А. Хофман и трийсетина паунда в джоба, освен да се подчиниш на повелителния жест на вахтения в тигров камуфлаж и се изкачиш по трапа, покрай сивата тръпнеща стена със старателно изписан бордови номер 901. След малко ще се потопиш в жълтеникавата вана и така ще лишиш от живителната течност лазарета на кораба .Не знам какво беше хирургическото отделение на / западно / германската болница, дали в името на “вечната дружба“ или на морската взаимопомощ, но десантът от Ангола пое една извънредна операция.Не ще да е било обикновен апандисит, ако съдя по загрижените очи на к-н лейтенантът над маската, видимото облегчение, с което ми показа нещо, прилично на малък корен, а приличната на врабче / западно / германска лекарка поклащаше глава по време на прегледите. Когато замайването от новокаина премина, прикрепеният към мен гл. старшина Юрий – за да е щъкам много из кораба – измъкна от джоба на късите си панталони бутилка с медицинска форма , с безизразно лице каза: „За дезинфекция.“ , прибави сушена риба, увита във вестник – идилията бе прекъсната от к-ра на кораба: „Да не се излагаме пред гостите!“ – прати го да вземе питие от кабината – “ За Кьонигсберг!“ – „За Пилау!“ – от мен – „За Кант – великият руски учен!“ – с намигане от командира. Не простихме и на спирта – на кораба има много навигационни уреди а почистване и сухи гърла за промиване.“ Морпехите са отделно.“ – отклони наздравицата морякът – „Аз командвам само кораба!“ Преди заспиване Юрий положи грижовно до възглавницата ми книгата на Юрий Трифонов за голямото земетресение в Ашхабад през 50те. След няколко дни, на тържествено снетата от борда „Газка“ / Юрий предлагаше БМП /, ме настаниха в“Hotel de la plage“. „Прочети адаша, препоръчвам ти го!“ – извика той на прощаване. „Слийпи, слийпи!“ почти ридае Мари над спаружената мъжественост, като внимателно оглежда дали всичко е на мястото си и се опитва да отлепи лентата върху разреза:.“Qelle malheur!“ Тя навива тюрбана си и се облича. . Пиер от бара ще се погрижи за нея. „Ще се разбере с метрдотела да ти вписва мадамите в сметката като храна – Застрахователната компания P&O ще плати.“ Свейн ми подава химикалката си. „Почерпи!“ Отвън гръмва „:Интернационала“ . „Всекиму според потребностите.“- Пиер ни сипва нормандска ракия от обречената на национализация изба на хотела. – „Ще ти пратя Мари.“ Подписвам сметката от бара с химикалката на Свейн. „Какво пише?“ – тя хвърля книгата на леглото. Да не забравя да я върна на Христо в Бургас. Същият въпрос ми задава и Ернст, закръглен мюхенчанин, под чадъра край плувния басейн “ За Dоn Ciovani dessollutto puniто.“; “ Ние предпочитаме “Zauberflote“, нали скъпи!.“ – той се обръща към Равнодушния красавец, забил нос в илюстровано списание. „Аз я правя!“ – Ернст посочва запотената бутилка бира, донесена ми от бара. „Какво ще пиеш?“ „Уиски.“ казва Равнодушния красавец.и аз чувствам, че е твърде горещо и трябва да се върна във влажната студена стая, където чувам жалостивия глас на влюбения Ернст-Папагено да обяснява на далечната Папагена, че ведага би се върнал, разбирам, че цял въздушен кораб, пълен с деца. измислен от сценографът на Ингмар Бергман е несравним с Равнодушния красавец. Клетият Папагено, хлътнал по принца и правещ бира. Впрочем „Bavaria“ не беше лоша. Когато високоговорителите замлъкнат, излизам на терасата, където неколцина високомерни французи пият вечния си пастис, Свейн – корабособственикът от „Thor line“, Джовани – спомням си разказа на Стария за закъсалите италиански военнопеници в София 43-46, а Джовани отказва да се върне в ония времена, упорито върти глава и псува по български. „Понякога всички пътища водят към стадиона.“. Свейн намеква за няколкото трупа на бели наемици, опитали се да свалят току-що установената народнодемократична власт, изложени на градския стадион. Това обяснява съветския кораб от Балтйск – за подкрепа. Предлага ми договор за негов кораб в залива:“Тъкмо ще спестя самолетен билет от Осло. Ако не си изкараш хилядарка отгоре от овъртайма и марфата, да не съм Свейн, Не мога да дам повече, не си член на профсъюза!“ „Prolaiters de tous peys, unitez vous!“- Рев на високоговорителите откъм плажа. Той нервно попипва добре натъпканата чантичка от крокодилска кожа, захваната за китката му с белезник, от която идва прякорът му: м-r Cash. Аз му oбещавам да помисля. На другия ден, в кабинета на началника на полицията и инж.Л. българин, изпратен от ООН да строи пътища или нещо друго, оня изразява съмненията си:“Бял, ранен, опериран, без входна виза?“ Л. побеснява: „Aпендикс, обикновен апендикс!“ Oтвън се чува воят от кортежа на българският посланик, който ще връчва акредитивните си писма. Шефът подпечатва паспорта и ми го хвърля през бюрото: „Имаш 24 часа. Изчезвай!“ Нахлупва изпънатата фиражка над оледалните черни очила. Когато след два часа цъфнах отново при инж. Л, свален от самолета, недоброволно отстъпил мястото си на играч от националния отбор по футбол, той наистина побеснява, завежда ме на местния пазар, наема едно „Пежо“404, връчва ме на шофьора: „Изчезвай!“ На тръгване Джовани от терасата ми вика: „Кукуриго!“ и прави жест, показващ китката пера на берсалиерите: „Ваньо куцото!“- откъде знае младежкия прякор на Стария? На границата разглеждат паспорта ми: „Вие трябва да напуснете страната по въздуха, освен това изходната ви виза изтича!“ и граничарят ме побутва с новия си „Калашник“, към оградения с телена мрежа изолатор. За късмет виждам Свейн, който се връща отнякъде, спира пежото, готово да ме напусне, хлътва в милиционерницата , излиза с много олекотена чантичка, подава ми стек“ Марлборо“ – „Пести го!“ удря по тавана :“Изчезвай!“ Колата пресича границата, цевта на „Калашник“ се подава през прозореца, белозъба усмивка:“Have you a present for me?“ Подвам кутия „Марлборо“. Бавно пътуваме, момичетата се къпят в ручеите, стичащи се към морето, предното стъкло се пръска от друсането по дупките, докато излизаме на пуст, прав като стрела аутобан. След около стотина км и няколко: „Have you a present for me?“ достигаме Града.- Венеция на Гвинейския залив. Докато пиша на парче измачкана хартия разписка до инж. Л, че съм пристигнал жив и здрав, а шофьорът на 404та, настоява да бъде подпечатана с печата на хотела, рецепционистът ми предлага “джиги-джиги“. “Защо, дамите не празнуват ли Рамазана?“. “Ще платиш овъртайм, а има и христиенки. “Една от тях маже устните си с розово червило и подпечатва хартията със целувка. “Как се казваш?“ ‘Mери.“ Гъстата тъмнина се разрежда тук-там от бялото на очите. Напрегнато очакваме полунощ. Рецепционистът – той е и келнер в малката кръчма на хотела, свива рамене: „Рамазан“.След малко се връща: „Хората решиха, че като чужденец и гладен, можеш да си поръчаш.“ Правя темане в тъмното, набързо хапвам, почуквам стъклото на часовника. посочвам двете кутии цигари на масата и кенчето “Карлсберг“, оставям пари на келнера, ставам. Блестящи усмивки. размахани розови длани за сбогом. Господи, в сравнение с тези апапи аз съм направо дребосъче! На другия ден се запътвам направо към красиво сервирания обяд на гръцкия капитан на систършипа на нашия „Хан О.“, който ще ме откара до кея. Стюардът му ме отпраща при яхалето. Докато се промъкваме през плетеницата от канали, отминаваме подпухнало тяло, полюшващо се във водата. Гъркът си пуска по уредбата ребетико: “Вземи стъргалото, откърти боята корабна от мен но белезите ще останат. Сине накъде? Ще отплувам някой ден.“

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Мариан Желев – Последна линия

Камелия Щерева, пирография

 

 

Хора, които с едно перо се мъчат да полетят. С камера, на сцената, с китара или барабани – изобщо всички хора на изкуството, които са на последната линия. Но не защото там е най-последното място на света, а напротив – защото няма къде другаде да бъдат. И сега сме принудени да ги гледаме, слушаме и четем от малкото екранче на телефона си или от монитора на компютъра. И не защото те ни го натякват досадно, а защото ние имаме нужда от изкуството им. За да не се побъркаме.

Медиите са отпред; колата, жената, децата, работата, манджата, дрехите, маските, дезинфектантът, ръкавиците и всички предпазни средства. Доходите, образованието и работата от вкъщи. Обезлюдените улици и препълнените болници, възрастните хора и карантината. И още: Министерството, Президенството, Щабове, Общини и пр.

Карантина. Извънредно положение.

Най-отзад е Лидия, която през вечер изнася концерти пред камерата си и събира фенове. Петър, който пише текст след текст и след това коментира с читатели словото. Явор, който играе театър онлайн; Геновева – тя снима пейзажи и ги споделя.

От последната линия.

Когато видят какво става на предна линия хората изпитват страх. За лозето, за гаража, за университета на децата и за отменените полети в чужбина, когато трябваше да отидат на заслужена екскурзия и почивка. И се затварят, защото така или иначе няма къде да отидат вече. Освен „назад, назад – във някоя дълбока зима….“*. Някои стигат до крайности и са готови на всичко, само и само да избегнат гилотината на депресиите, които водят съществуването ни до ръба… и ние надничаме в бездната, където усещаме края без да го виждаме. Което е още по-страшно понякога.

И тогава някой зад нас изпява песен. Чува се стих, а над главите ни изгрява страхотен пейзаж. Колкото да се огледаме и да осъзнаем, че последната линия е границата на нашето съзнание. То е отворено за всичко, което може да нахлуе като неканено усещане за първичен страх. Но не и когато е изпято, нарисувано, заснето под особена линия. И прекроено в изкуство благодарение на вътрешната ни сетивност.

Хората от последна линия му викат вдъхновение. И могат да боравят с дивите ветрове, сенките и изгарящите отблясъци, които гравитацията на нашите мисли привлича, за да ги превърне в колективен ужас. А те предат ли предат – стих след стих, сцена, лист, кадър…

Системата се прецака. Оттам и ние. Или поне онази част от нас, която сме оставили съзнанието си на първа линия. Зависими от колата в гаража, парите в банката, здравната ни осигуровка и дрехите, които обичаме да носим, и местата, дето искаме да посетим, и парите от лотарията, които, ако спечелим… и ракията в бурето, и кредита, който искахме да теглим за ново жилище; и онзи, който няма да можем да изплатим.

Всичко отиде на кино. А тази вечер Петър сподели страхотен текст, който много хора прочетоха и мнозина споделиха в коментарите си, че той отразявал и техните мисли. И по този начин се чувствали някак по-сигурни. Гърбът им бил защитен.

Някъде дълбоко в личната ни вселена ние се групираме. Под влияние на различни външни и вътрешни причини. Външните са на първа линия, пред очите ни. А вътрешните – на последна, уж. Хората на изкуството са единствените същества на тази планета, които могат да направят неразбираемото смилаемо за колективното ни несъзнавано, а от обърканите мисли и паника да оплетат на всички удобен пуловер, който да ни топли в миговете на самота.

В днешно време камари от вътрешна информация остава неразбрана. Духовна информация, която нахлува уж в душата ни за баланс, докато ние посвещаваме ума и уменията си в това да осъзнаваме рекламите за фибри в закуските и положителния ефект на салициловата киселина. Можем да си изчислим лихвата по кредита спрямо заплатата. Познаваме конспирациите и далаверите. И от кой магазин да си купим течен сапун и тоалетна хартия най-изгодно. Докато не се задръстим в един момент. И то не защото сме прекалили с фибрите, а защото не можем да осъзнаем беснещата в нас нужда да се качим в короната на разлистващо се дърво (погледнете го в този момент от прозореца, зад който стоите затворен) и да подишаме от въздуха му.

Лидия пее за любов, Простичко и с вдъхновение. Петър пише. Геновева обича залезите… Освен социална, ние си имаме и духовна страна. Даже атеистите го признават, без да е задължително отвъд нея да виждат Бога. И тази духовна страна също е отворена – има магистрали, кпп-та с дяволи и ангели, които са автентични за всеки; лекари, наречени добри спомени, ваксини срещу депресия – като например да си имал щастливо детство… Но там няма щаб, политика, премиер, прокурори и дебели институционални стени – настроенията от вътрешната ни, духовната страна, влизат като приливи, опустошават, но в някои случаи облагородяват. А с отливите ни отмъкват памет, спомени, чувство за сигурност и добри емоции. И ние пак, изплашени, се обръщаме към книгата, музиката, филма, за да се преоткрием и наредим. Това е една от най-красивите естествености на нашата духовна същност – по образ и подобие еднаква със същността на духовните закони и ред, от които от време на време успяваме да изчетем по ред или страничка в сънищата си.

От безкрайните дълбини на несъзнаваното могат да ни атакуват множество вируси. Също. Защото имунната система на нашата психика се влияе от всичко на практика. Но така, както бъркаме в шкафа за лекарства, силно можем да препоръчаме филм, книга, песен на ближния, за да успее той да си свали вътрешната температура.

Колкото по-силно губим почва в реалността, толкова повече се отваря бездната под, над и навсякъде около нас. Социалният живот е като пране, закачено на тел с щипки. Простряно на фона на нуждите ни – да се храним, да се размножваме, да плащаме и да бачкаме за себе си или за някой друг. Това с нищо не ни гарантира, че сме със защитен гръб. Във всеки един момент приливът може да ни връхлети. Откъм колективното несъзнавано, изпаднало в паника. И ако не е Петър, Геновева, Лидия с текстовете, киното, фотографиите сцената онлайн по време на пандемия – ние ще се удавим. И човечеството ще загине. Дори да има копие на Ной – той няма как да сложи в спасителния ковчег колата, кредита, самолетните билети, бизнеса и смутитата за здравословен живот – уж неща, без които не можем да живеем.

Завършвам с молба към всички. Не е задължително в точен час, не е нужно дори наяве да го направите или да го афиширате виртуално-социално: просто отдайте заслуженото на хората на изкуството, които правят живота ни разбираем и вдъхват надежда. Те не живеят по-лесно в момента. Дори не мисля, че съдбата им се е променила много. И навярно така трябва да бъде. Защото хората от последна линия могат да се окажат единствените, които могат да ни спасят от лудостта.

Аплодисменти!

 

––––––-

* От стихотворението „Януари“ на Иван Ставрев, който си отиде съвсем скоро.

Б. А.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Костадин Пасков – Какво да правиш толкова време вкъщи ли?

Камелия Щерева, пирографии

 

 

Какво да правиш толкова време вкъщи ли?

Нека изброя:

  • Пускай си косата. Харесвах те повече така.
  • Грижи се за себе си, както се грижиш за растенията у вас – с любов докато моята е дистанционна само.
  • Проучи наново татуировките по тялото си. Белезите също. Спомни си историите зад тях и се усмихвай.
  • Гледай през прозореца и забележи как на планетата ѝ е хубаво да сме разделени за малко. Радва се. Слънцето използва всичките си сили да достигне до всяка дребна частица, чиято светлина отнемаме, когато ежедневно превземаме улици и площади.
  • Прокарай пръсти през струята студена вода от чешмата и си представи, че съм аз. Преди време казваше, че е почти същото усещане.

Имаш време да помислиш. Готови ли сме всичко да е било както първия път? Петдесет години отстрани на всичко сме стояли. Чакам или аз, или ти.

Давам зелена светлина сега. Като приключи всичкото това безумие, ако искаш – заповядай.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Скок в кариерата

Камелия Щерева, пирография

 

 

Втори ден съм на сгъвачката, а вече усещам напрежението. Погледът на колежката дупчи кожата ми – едва издържам.
Добре си бях на пълначката, защо трябваше да ме местят, сега само ме мразят колегите, а парите – същите.
Работим в частна пералня с договор с общината, обработваме цялото пране от болници, ясли и детски градини.
Понякога изпираме на ден над тон, не че е мръсна работа, но е задушно, в сауна си целодневно, другите виждаш като в мъгла.
Викна ме шефката – “сгъни този чаршаф само в една посока осем пъти“ – погледнах чаршафа, избрах посоката и сгъвам. Правя сгъвка и го завъртам към мен.
Шефката се ококори – “ти си гений, никой не е успявал от първия път, от утре – на сгъвачката“.
“На изтупвачката и пълначката всеки може, но виж сгъвачката – това си е талант, дарба божия, един на сто е сгъвач – чукнал те е Господ“.
Добре, си викам, аз такова съм за малко и не знам дали точно това искам от живота, някак не си го представях тъка.
„Не си изпускай късмета момиче, тук само гладачите взимат повече, до сгъвачката хората стигат с години„, каза тя малко троснато, виждайки липсата ми на ентусиазъм.
“Ами, добре, щом съм с дарба, а парите?“.
“Пари, та пари, аз занаят й давам, тя пари – това е професия детенце, хляб в ръцете. Парите тук са по-високи само на гладачите, но за там години ти трябват“, почти крещеше.
Не посмях да противореча и влязох в помещението за сгъване, минах покрай пълначите, те пълнеха пералните с мръсното спално бельо, явно бяха разбрали, че ме издигат и гледаха в земята.
Никой не ме поздрави, усещах само острите погледи в гърба.
Влизам в сгъвачката – гробно мълчание – там мъглата от изпаренията беше по-малко – гъзарско място.
Най-старшата, огромна месеста жена с най-здравите предмишници, които съм виждала у нашия пол, ми посочи с пръст мястото и ми метна купчина чаршафи – “почвай“, каза тя и просъска съвсем тихо – “да те видим“.
Другите се спогледаха с лъснали погледи и стегнати полуусмивки, едната оголи зъби.
Сгъвах аз все така – въртя чаршафа, изглаждам с пръст ръбовете и все в една посока. Не поглеждах другите, но усещах погледите през нажежения въздух.
Виждах с периферното зрение как тази до мен отмерва и чак усещах болката в стомаха й, как я жегваше при всяко движение – бяха тежко засегнати бяха.
Внезапно една космата женичка на средна възраст се провикна от ъгъла – “ей, купонджийки искате ли музика“.
Другите ревнаха – “дааааа“.
И пуснаха “Радка пиратка“ извънредно силно, над четири часа звуча само “Радка пиратка“, пускаха я отново, когато спре.
В края на деня не чувах мислите си, в главата ми звучеше само ритъмът на песента.
Другите огледаха продукцията, сътворена от мен, едната я обсъди на висок глас, без да ме поглежда:
“Бре, сгънала ги е, да се не надяваш. Ами така е, като си човек на шефката, поне да се отсрамиш, да не личи много, че си връзкар “.
Силно изрусената, поде репликата:
“Да, така си е, нас ни държаха с години на пълначката, после на изтупвачката, само изтръсквахме трохите от прането, а някои направо на втората седмица и хоп – как става това?!.
“Как да става, с връзки става, как иначе да става“, обади се и дебелата с бакенбардите от първия стол и допълни, тропайки нервно с крак.
“Някои се мислят за много хитри, ама на края – ще видят белия вълк“.
Другите се разсмяха ехидно.
Седмицата продължи с всекидневно увеличаване на купчината чаршафи и с “Радка пиратка“, разбрах, че го правят нарочно – бяха разбрали, че мразя чалга и ми правеха психоатака.
Викам си – ще издържа – заплатата ми трябваше, имах куп дребни заеми към състуденти.
Следвах културология – два дни на лекции – два в пералнята – получаваше се.
Научих се да се изолирам от музиката – пусках си друга в главата или само непрекъснат звук – тъъъъът, на третия ден не я чувах.
Не говорех и не пушех – имах извънредна производителност.
Колкото и да трупаха купчини – бързо ги отмятах и усъвършенствах техниката си – бях доволна от постигнатото.
Другите усетиха, че може и да съм им от полза и смениха “Радка пиратка“ с Орхан Мурад и Сашо Роман – те се търпяха, даже с Роман припявах.
Често седях сама, защото колегите ми стоварваха и техните купчини и отиваха да пушат, връщаха се весели и само си прибираха сгънатите чаршафи.
Започнаха да ме питат дали да намалят музиката, от което разбрах, че започват да ми свикват и вече не ми се сърдят толкова.
Три седмици всичко вървеше добре – те си пушеха, аз си сгъвах и не виждах враждебни погледите.
Докато шефката не ме провали отново. Идва и казва:
“Пълначите недоволстват, че сгъвачите пушат повече от тях. Няколко дена наблюдавах, следях – ясна е работата, ти сгъваш всичко. Не само, че си гений, ама си и мега работна – ще те пробвам на гладачката“.
“Недейте, моли ви, не го правете“, изстенах аз.
“Идвай и ще мълчиш – сгъвач и гладач се раждат – ще те тествам“, заповяда тя.
Минаваме през пълначката – гледат ме – клатят глави, в изтупвачката една баба ми размаха юмрук.
Гладачите бяха най-важните, не говореха с другите, намахани како-лелки, здравички, но не прекомерно, имаха се за друга трудова категория. Те взимаха и повече пари, към петдесет лева отгоре – всички ги мразеха.
Шефката приложи мотивационна техника върху персонала:
“Момичета, това дете го взех преди няколко седмици, а вече е на последното ниво, вас с години ви готвя, а то за седмици ви настигна“, викам си – “край, тук ще умра“.
“Така ли“, просъска през зъби една възпълничка хубавелка с подредена прическа – “Ами, добре дошла мила, чувствай се като у дома си“, последното се заби в стомаха ми, та чак дъхът ми спря.
“Я, да те видим с ютийката“, поде друга – бяха убедени в провала.
Шефката гледаше с лъснал поглед, сякаш съм кюлче злато.
Беше голяма, тежка, професионална ютия – взимам я аз – гледам престилки гладеха – викам си тук най-важна е яката, изгладих всичко и накрая старателно разгладих яката.
“Гений си“, пак вика шефката, това се учи с месеци – яката е последна – “ама, как с месеци, то си е логично“, възкликнах.
Обръщам се и виждам гладачките променени, прехапали устни, зъбят се в усмивка, а в погледите нещо трудно определимо, смесица от ужас и гняв.
Опа, сгазих лука, тук вече е сериозно – тези са със самочувствие.
Останах при гладачите при тях напрежението се усещаше по-малко, опитваха се да ме предразположат да говоря за себе си и ако не беше размяната на погледи, които улових на няколко пъти, съпътствана от лукава полуусмивка, щях да повярвам, че всичко е наред.
Схванах, че нещо се готви, когато видях една от гладачките да разговаря с пълначите. Това беше много странно и неестествено, гладачите общуваха само по между си, допускаха единствено сгъвачите и то по работа.
Отдадох го на генерална промяна в йерархичните отношения и нормализиране на работния климат – подведох се.
Смяната ми тъкмо свършваше и се приготвих да си тръгвам. Обличам се, мия се и на вратата се появява с най-любезната си усмивка една от гладачките:
“Как си скъпа, добре ли си?“, пита ме тя.
“Добре съм“, отговарям изненадата от общия въпрос.
“Ела за малко при пълначите да ти покажа нещо“, какво ли ще е, но тръгнах.
Вървим през тясното коридорче, минаваме през сгъвачницата, прекосяваме и пълначницата и точно при влизането в изтупвачката лампите загасват.
“ААААА“, чу се вик и усетих силно блъскане, от което попаднах на нещо меко, опипах го – беше мръсното пране, бяха ме бутнали в контейнера с новопристигналото бельо.
След минута към мен залетяха парцали, които не различавах в тъмнината, съпътствани с викове:
“Връзкаркооооо, как е, как е в прането, А? Не е като при шефката“, нареждаше висок женски глас.
“Колко ти дава слагачко, над минималната, А? “, крещеше друга.
“Да я полеем с вода“, провикна се трета.
Запалиха лампите, за да започне поливането, придружено с хвърляне на чаршафи, няколко гласа произвеждаха истеричен смях.
Лискаха кофи с вода и мятаха възглавници и чаршафи, усетих че има и тежки одеяла.
И тогава видях лицата им.
Тежко наднормени жени, с окосмяване и хормонални проблеми, загрубели от парата, обезумели от труд, изморени до лудост.
Виждах бащите им – груби и тъжни пияници, майките им – бити и прехранвани, телата им – непоглеждани. Чувах скандалите, боя, домашния ужас.
Не гледаха мен, мятаха вглъбени в неразбирането на собственото си действие – аз ли го правя, не съм ли, друг ли ми движи ръката, говореха очите.
Пазех се с ръце от кофите с вода и свитите на топка чаршафи, които летяха към мен и шарех с очи, за да засека поглед, чрез който да разтълкувам акцията.
Беше трудно, никой не ме поглеждаше, блуждаеха и мятаха като зомбита – докато не засякох един обиден и заплашителен – на едра жена от пълначите – в него разчетох думите – “ти ще се измъкнеш“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Жан Лорен – Двойникът

Камелия Щерева, пирография

 

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-известните представители на декадентската литература от края на XIX век във Франция, интересът към когото се възражда периодично. Автор на множество романи, разкази, пиеси, стихосбирки, той се изявява и като безпощаден литературен критик. Предизвикван на дуел от Мопасан и Пруст заради острите си критики към тях. Психологическите му разкази, в които проличава неговият явен вкус към фантастичното и окултното, са силно повлияни от Е.Т.А. Хофман, Едгар По и Барбе д’Оревили.

В края на декември 2019 г. в издателство „Леге артис“ излезе първият негов сборник на български: „Мандрагората. Страшни разкази и приказки“. Той съдържа четиринайсет разказа и три приказки. Разказът, който следва, не е включен в книгата и е предоставен от преводача специално за НСП.

КК

 

На Ромен Колюс

Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук. Герда се спря – не смееше да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца.[1]

 Винаги съм обожавал приказките и както се бях отпуснал сладко-сладко под светлия кръг на лампата, вкусвах от прелестно нежния опиум на тази вълшебна история – едно от най-поетичните видения на разказвача Андерсен, когато в тишината на задрямалата стая един прислужник влезе неочаквано. Подаде ми визитна картичка върху поднос – някакъв господин носел книга и държал да я предаде лично на господина; колкото и да му казвали, че господинът не приема гости, че го няма, че е излязъл, посетителят настоявал; видях, че зле са ме защитавали, и примирено поех картичката. Мишел Ангулв[2] – това име не ми беше непознато.

– Стар или млад? – попитах прислужника.

– Млад, съвсем млад – отговори той.

„Сигурно е дебютант, с когото са ме запознали в някоя редакция – помислих си аз, – освен ако не съм видял името му под статия в малко списание. Трябва да насърчаваме младите.“

Дадох знак да го въведат.

Още като видях господин Мишел Ангулв, веднага съжалих, че се съгласих да го приема. Съвсем голобрад, с кръгли изпъкнали очи и кожа с виненорозовия цвят на белег от зараснала рана, той пристъпи внимателно с подскачаща походка, с раболепно устремен към мен превит гръб и с толкова сервилна и същевременно плоска грозота, че веднага изпитах инстинктивна неприязън към това лице на страхливец и хлебарка. Той се извини прекалено учтиво за своята настойчивост, която обоснова с голямото си възхищение от моя талант; възползвал се от редкия случай да го публикуват, за да нахълта в дома ми по този начин и да ме помоли за съвет… и за рецензия, тъй като сега вече обясняваше надълго и нашироко с какви трудности се сблъсквал днес всеки дебютант, колко безразлична била пресата към литературата, каква деградация царяла във вестниците, превзети от интервюта с разни моми и сутеньори, колко авторитетно било моето перо в областта на изкуството – и той се осмеляваше да ме гледа, без да се засмее, – какъв крах сполетял книгоиздаването, колко заслужена била агонията на долнопробния роман и след няколко хапливи бележки към Зола и едно сполучливо отклонение към световното изложение, парка Бутвил и символичната живопис, той най-накрая заговори пространно за голямата услуга, която човек като мен можел да му направи с няколко думи, съвсем малко, два-три реда в статия, и спомена за всеизвестната ми благосклонност.

Междувременно с дискретно движение той бе поставил книгата си върху масата – томче във формат осмина, почти луксозно; заглавната му страница беше украсена с рисунка от Одилон Редон[3], а на авантитула цял един списък на хора от областта на финансите и от светските среди ласкаеше и успокояваше суетата на подписниците; поех книгата от благоприличие и докато я прелиствах, наблюдавах с крайчеца на окото си този смущаващ Мишел Ангулв – реалната му самоувереност и престорената му срамежливост будеха моето любопитство. С издадената си напред челюст и със заплашителните си зъби той наистина изглеждаше любопитно поради усилията си да опровергае дръзките си стремежи, поради хилядите предвзети, смутени жестове с гальовните си ръце, които непрекъснато потриваше, ограничената му реч, заекването, колебанието, като че ли винаги се мъчеше да поправи някое прекалено дръзко изречение, и погледът му на девица със затворени клепачи, в който усещах, че прехвръкват светкавици на убийство и удушаване; у този добър младеж имаше нещо едновременно от анархиста и от студента и общо взето, именно студентът разваляше анархиста, като го правеше интересен, защото е приятно да откриеш известно лицемерие в омразата. Колкото и непривлекателна да беше двайсет и три годишната възраст на този автор, тя все още не му даваше право на такава високомерна злоба срещу едно общество, чието най-голямо престъпление според него се състоеше сигурно в това да пренебрегва неговото творчество; но у моя посетител вече ме интригуваше не тази сполучлива смес от завист и низост, от сервилност и долни инстинкти, а нещо друго.

Колкото повече го наблюдавах, толкова повече той ми изглеждаше в плен на някаква особена възбуда – буквално не можеше да стои на едно място. Час по час ставаше от стола си, сядаше внезапно на друг, но веднага се изправяше и се връщаше на първоначалното си място. Освен това посред разговора той непрекъснато правеше отскоци и подскоци, сякаш някой неочаквано му казваше нещо на ухо, завърташе цялото си тяло към нечие незнайно, невидимо присъствие, поздравяваше с любезни жестове и изражения и изпъваше врата и главата си към някакъв тайнствен съвет. В топлината и покоя на високата стая, обвита в тайнственост и в старинни стенни тапицерии, всичко това придобиваше обезпокоителни пропорции. В някои декори, с падането на нощта всичко лесно се заплита поради свръхестествени аспекти; и в полумрака на затворената стая, под двусмислената светлина на единствената лампа, забулена със синкави воали, и на червенеещите се в камината въглени, нямаше как да не изпитам известен ужас; с течение на времето разговорът ни започна да ме тревожи: този Мишел Ангулв със своите подскоци и нервни движения ме гнетеше като някакъв кошмар.

Той очевидно не беше сам, някой бе влязъл заедно с него и този някой му говореше, получаваше отговори и присъствието му преследваше госта ми, но формата му убягваше от моя взор, губеше се в нощта, оставаше невидима и изреченията от Андерсеновата приказка не ми даваха мира, упорити като угризения:

„Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: това бяха силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук.“

И аз дебнех госта си всеки път, когато той ставаше, едновременно с надеждата и с опасението да видя как върху стенната тапицерия зад него се появява някаква ужасна, космата сянка: неговият двойник.

И така, в каква странна, потискаща атмосфера от приказки на Хофман и разкази на Едгар По[4] се движеше този Мишел Ангулв?

Сега вече ме впечатляваше дори гласът му – той бе скърцащ като скрипец и насечен от ненадейни хихикания, почти като присмех. Той ли се кискаше в тези ужасни минути, или другият? Водните птици издават такива странни писукания в зимните нощи край бреговете на заледените реки.

И ужасният човек продължаваше, ставаше все по-словоохотлив и любезен; колкото повече го гледах, толкова повече изпъкваше ларвоподобният му вид и ме изпълваше с ужас. Бях стигнал дотам, да не смея повече да погледна към тъмните ъгли, нито към мъртвата вода на огледалото – силно се страхувах да не би оттам да изникне някаква форма без име.

Ставаше ми все по ясно, че той не бе влязъл в дома ми сам. Какво ли ужасно присъствие щеше да остави той след себе си в омагьосаната стая? Този клетник омайваше атмосферата, обайваше предметите и хората; беше като подвижна ларва в служба на зъл дух, като призрачно същество, като зашеметена от някаква окултна воля мандрагора, чийто празен хомункулус се размахваше пред мен. И дълбоко в мен това ми напомни за Пеладан[5].

За свое успокоение си припомних и следния пасаж от приказката:

„Герда се спря, без да смее да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца. В края на краищата, може би това е просто сън, нереален дим.“

Съмнителният посетител най-сетне реши да си тръгне с множество реверанси и уверения – никога нямал да забрави тъй сърдечното ми посрещане, бил ми безкрайно признателен и пр., и пр. Накрая, когато вратата се затвори след него, изпитах голямо облекчение.

Веднага позвъних на прислужника:

– Никога повече няма да бъда вкъщи за господин Мишел Ангулв, никога, разбрахте ли?

И като се наведох над огнището, взех лопатката и изгорих върху нея малко тамян.

 

(От сборника „Разкази на един пияч на етер“, 1895)

 

Превод от френски Красимир Кавалджиев

 

[1]    Явно това е свободен преразказ на част от приказката „Снежната царица“ от Ханс Кристиян Андерсен. Преводът на този пасаж е направен по френския оригинал на настоящия разказ, а не е взет от някой съществуващ български превод на Андерсеновата приказка, тъй като по всяка вероятност Жан Лорен не е ползвал нито един от близо двайсетте й превода на френски, а е дал под формата на лъжецитат една свободна своя версия на този пасаж.

[2]    Името Ангулв (Hangoulve) наподобява френската дума ангулван (engoulevent): „козодой“ – птица, която поради нощната си активност дълго време е била обвита в тайнственост. В редица европейски страни е разпространено вярването, че нощем тя долита при стадата кози, за да ги дои – оттам идва и научното й наименование на латински Caprimulgus: буквално дояч на кози. Всъщност козодоят напада домашните животни заради паразитите по тях. Той често е споменаван в трактатите по магьосничество.

[3]    Одилон Редон (1840–1916) – френски художник символист, изследвал в творчеството си скритата страна на човешката душа и механизмите на съня. Фантастичните му произведения са населени с чудовища. Неслучайно е цитиран в противовес на натуралиста Зола, който е любимата мишена на писателите декаденти като Лорен.

[4]    В романа „Елексирите на дявола“ и в приказката „Историята на изгубеното отражение“ от Е.Т.А. Хофман, както и в разказа „Уилям Уилсън“ от Едгар По, е застъпена характерната за фантастичната литература тема за двойника.

[5]    Жозефен Пеладан (1858–1918) – френски писател, изкуствовед и окултист, основател на Естетическия розенкройцерски орден през 1890 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ерол Ибрахимов – Въпроси

Камелия Щерева, пирография

 

 

Безвремие

Понякога, не знайно защо, попадам в безвремие. Заспало безпокойство. Лилави дълбини приспивно поклащат тялото ми. Потъвам или изплувам? Не знам и няма значение. Дишането се е превърнало в мисловен процес. Дишай-издишай. Сега спри. Айде сега пак. Върти се спиралата и ме омагьосва. Денят е безкраен и се повтаря. Аромати на отминал живот изпълват носоглътката. Застанал на пуста магистрала чакам пътна помощ. Разложено на протони време. Протягам ръце в очакване на неочакваното. Защо трябваше да правя така? Ееех, да му се не види! Къде сбърках? Къде сгреших? Нещо забравих…. какво беше. Как беше преди, когато бях безсмъртен… забравил съм. А да, сетих се! Бях тигър разтворен в обятията на слънцето и чаках мусона. Бяхме едно. Аз и Ти. Ние и Те.
Природата е голяма работа, но всичко е относително и зависи от законите на ентропията.

08.09.2016

 

Есента

Есента дойде отново. Както всяка година все по едно и също време. Не ме изненада, само ме натъжи – все едно е нова година. За мен годината свършва някъде към петнайсти-шестнайсти септември. Нататък, всички месеци, които завършват на ември са мъгла. Приличат си и не носят изненади. Даже, мисля няма зодии за тези месеци. Мъгла, кал и призрачна светлина. Светлина, която свети, но не топли. Ох, лято, лято! Къде си мое лято? Толкова бързо свършваш, въпреки глобалното затопляне. Няма слънце, няма брези. Не можеш да седнеш на балкона и да се разочароваш от гледката. Киснеш на дивана пред телевизора и слушаш унили хора. И телевизора става унил през есента. Рекламите не въодушевяват, както през лятото. През лятото телевизора е весел. Всички тъпи предавания са в отпуска и цари весела анархия.
-Сега е момента да проявим някаква креативност, бе да му еба майката. Програмният директор е на Малдивите и може да излъчим концерт на Малер в праймтайма. Ммм.. Малер – никой няма да хареса нищо, никога. Ето това е изречение с тройно отрицание.

22.09.2016

 

Конформизмът

Конформизмът е голяма работа. Без него не може. Той е като тъмната материя във Вселената. Доказано е, че го има, но никой не го е виждал. Слепва нещата здраво, за да не се разпаднат. Създава ред в наглед безумния хаос. Успокоява и приспива. Строг е, и е справедлив. Послушните поощрява, а останалите пошляпва по врата. Много обича да използва думата „трябва“ и „едно време“. Трябва да има ред и дисциплина. Както беше едно време преди… ъъъ… Трябва някои хора да се замислят, защото, ако трябва ще направим каквото трябва, за да се случат нещата както трябва, като едно време преди… ъъъ… Точката Ъ. Някакъв момент в миналото, след който всичко се развалило и развилняло, но не се плашете. Има и точка Ъ в бъдещето. Момента, след който всичко ще се оправи, ако правим каквото трябва. Всички! Заедно! На три! Без хън-мън! И задължително се говори от името на всички. Е не чак на всички, но на колкото се може повече.
Както беше едно време. Не като сега.

19.09.2016

 

Въпроси

– Ти щастлив ли си?
– Не знам. Щастлив е супер силна дума.
Елегантен, балансиран е това, което напоследък, някак си ми хрумва.
– А обичаш ли ме?
– Ах, Обич! Още по-могъща дума.
Да, по принцип, да. Любовта спаси света, не ще и дума.
– А изпадаш ли понякога в депресия?

– Ми не, ‘щот’ ставам рано, някъде към пет и десет.
…и така… ше бегам, ‘щот’ замазката ше стегне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Калоян Георгиев-Кокича – Под карантината

Камелия Щерева, пирография

 

 

Ден 26

Гръмнах конфети в банята. Мацка с маска разхожда дакел с маска, който се изаква върху захвърлена маска. Усмихвам се на ум колко наивни и прости са някои хора. Напечен от майското слънце кихам в стария скафандър на Гагарин от ибей в който пуша черен чай с лимон на терасата. Събличам се, измивам си ръцете, и пак влизам доволен, че мен съдбата ма е надарила с ум остър като бръснач. Ох. Сряза ми скафандъра.

Ден 28

Успях да прегъна лист хартия А4 х8 пъти. Ядох 14 пъти до момента. Ама е обяд и съответно е дошло време за обяд. Стигнах до средата на книгата си. Под ноктите почна да ми се събира неизмит сапун. Въпреки това не пипам лицето, очите и устата си под никакъв предлог. Дори и след чай от глог.

Ден 30

2 пъти подред ми се паднаха еднакви числа в домашното тото. Чувствам се чудесно, здрав съм, прав съм, нищо ми няма. Просто не спира да ме сърби главата отвътре. До преди не ми беше правило впечатление, че цифрите освен цвят имат и вкус и мирис и всичко даже си имат. 1 е с цвят на барбарон и има вкус на сметана, банан и ананас, 3 е залез над лавандулова поляна и ухае на русалско в розмарин, 7 хрупа на чипс с дзадзики но се усеща като каране на колело под вода, 9 е пиперлива мисъл, нещо средно между черен пипер и свидното усещане за шамар от училищните години

Ден 32

Намерих си паричка, на пътя, у нас. Отново загубих спор с неудушевен предмет 2:0 за гардероба. Как пък все неподготвен ме хваща. Бягам в кръг на терасата за да изразходвам яда си, но бъркам танца и завалява безспирен пороен дъжд с големината на все още зелена синя слива. Едните съседи вече не ми говорят. Може би наистина не трябваше да паля огън на терасата с тия пера на главата и томахавка в ръка.

Ден 33

Сприятелих се с гъгрица. Знам точният брой на всички кръгли обекти в апартамента, списъка е хронологично воден от най-малък към най-голям, от най-плътен към най-рехав, от бял към черен, от напълно непрозрачен до диамант. Разбира се реплика. Толкова често слизам до мазата, че вече я приемам за съседна на хола. Обмислям да сложа прът като при пожарникарите, по който да се спускам директно.

Ден 35

Спах през целият ден, защото цяла вечер кроих планове какво да правя през целия ден, като се наспя. Това тотално обърка плановете ми.

Ден 37

Спах с чорапите за разнообразие. Откакто кихнах 3 пъти подред, а от генерираната кинетична енергия съответно и пръднах веднъж, минаха 10 дни 7 часа и 41 минути. По една случайност от точно толкова време съседите не са си вдигали ролетните щори, телефона, или отваряли входната врата. Знаем, че са живи, защото телевизора им е нагласен да се изключва автоматично в 12 часа вечерта, а сутринта го пускат в различен час. Пък и нали ми е ясно, че щом и аз имам, значи си плащат интернета.

Ден 39

Смесих по една лъжичка от всичко, което ми позволи да гребна в него, смях се като зъл гений на получената смес, а накрая я изхвърлих в тоалетната, точно като едно време. Паднах на шах от по-глупавата от двете котки. Мамка му тия дни нещо не ми върви, самонавивам се, че е до късмет. До сега ме беше бил само на свара и открит белот. Отивам на терасата да бягам в кръг обратно на часовниковата стрелка за да изразходя яда си. И за да се пробвам да спра дъжда, който пуснах преди седмица.

Ден 42

Изпуших всичко ронливо що намерих вкъщи. Чубрица нямам отначалото на карантината. Днес ми свърши ригана. Дъжда спря. Толкова боб от консерва съм изял до момента, че ДНК-то ми мутира, цвета на кожата стана бобен, кашлям на боб, потя се на боб, мисля като боб, гледам на боб, и боб ме гледа. Ако по някаква причина се наложи да ме сложат на системи трябва да ми влеят директно боб, по възможност маслен, едър, или в краен случай манастирски от буркан. В противен случай тия кръвни телца има да се чудят какво им е мисията в живота сред толкоз боб.

Ден 44

Седях 7 часа под душа само за да разнообразя сметката си за вода. Съседката отгоре кара колелото си през хола, излиза на тераса, влиза в спалнята, минава през коридора, отива в кухнята и прави кръгче около масата, после се връща в коридора и всичко почва отначало, като това се повтаря вече 4 часа. Откъде знам ли? Колелото скърца. Най-дългата непрекъсната обелка от картоф, която мога да обеля, е дълга 9,2 метра.

Ден 45

Стигнах до 88 децибела с оригване, и знам, че някъде в момента някой ми изготвя медала. Изпиках се в котешката тоалетна. После си изчистих. Ако някога съм имал, то вече изцяло загубих авторитета у двете си котки едновременно. Нахраних ги за да се отръскат от шока. На ръба съм да си разбия вратата и да изляза с взлом от вкъщи, искам да изглежда, като престъпен акт. Сякаш насила са ме накарали да изляза, против мойта воля. Ше кажа как до последно съм се дърпал и ще покажа следите от нокти по пода, които в момента изрязвам с длетото.

Ден 46

Изпрах килимите. Навън прехвърча опърпано врабче, което си строи гнездо. За мен това е знак, досущ като съдбовният бял гълъб с маслинова клонка в клюн, символ на мира и го приемам за знамение. Дълго време обмислях да се изнижа тайно вечерта, явно момента е настъпил. Тая вечер и турско да стане отивам на Пантеона да изпия една бира. Разбира се в прясно излъскания с бронз за печки скафандър.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Сънища и други реалности

Камен Старчев, Recollection 5, 110×175

 

      

Болеше го корема, ама не много, само колкото да помисли, че винаги има причина да се почувстваш отвратително. Понаведе се, така болката утихваше, и продължи с охкане. Накрая Мълчаливеца се довлече до кухнята. Така наричаше помещението, в което спеше. Някога, преди да изоставят триетажната къща, тук вероятно се е готвело. Имаше следи от комин на едната стена и място, на което вероятно се е намирала мивката. Вътре беше студено, но в сравнение с времето навън, се търпеше. Още първата вечер беше си стъкмил огнище от голяма сгъната на две тенекия. Палеше го късно вечер. И постепенно беше се почувствал на сравнително сигурно и спокойно място. Сега подбра няколко тънки подпалки, подреди ги като колиба около смачкания на топка вестник и драсна клечка кибрит. Пламъчето трепна само за кратко и угасна. Изчака да отмине лошият му късмет и отново започна да драска. Изхаби последователно три клечки и се отказа. Отиде до чешмата и пусна да изтече ръждивата мътилка. Отстъпи настрани от образувалата се бързо локва, наведе се и дълго пи. После тръгна покрай стената, като се подпираше с едната ръка, докато стигна леглото. Зави се с одеялата, пет или шест на брой. Върху одеялата придърпа с охкане и червения юрган. Обърна се на едната страна, сви се на две под завивките и почти докосна с брадичка коленете си. Позатопли се, а и вероятно заради изпитата вода, болката постепенно изчезна. Тогава се замисли за двамата съседи. Те също живели в къщата през последните два месеца. Но ги срещна за първи път преди седмица. Не се интересуваше какво има в останалите стаи. Който и да се е настанил, каквото и да става в тях, не проявяваше интерес. Такова беше нормалното му поведение. 

     Дебелия и Любовника, както разбра, че им казват, се прибираха късно нощем и излизаха рано сутринта. Преди да минат колите на „чистотата“ и другите като тях, които преживяват около боклукчийските контейнери на околните жилищни блокове. Вероятно още дълго щяха да съжителстват без да знаят един за друг. Срещнаха се, защото по изключение двамата се прибраха по-рано. Случваше се, ей така, единствено заради по-особеното настроение. Нямаха, както и той, задължения свързани с часове и други подобни ограничения. Още беше сравнително светло, когато се засякоха. Мълчаливеца беше тръгнал към зейналата входна врата. Беше от ясно по-ясно. Нямаше смисъл да имитира, че минава покрай къщата и от любопитство поглежда как е вътре. Имаше желание да изиграе подобен етюд, но в движение се отказа. Накрая от едната страна беше той, от другата – те дамата. С едва забележими знаци с глава и с пръстите на едната си ръка им показа накъде е тръгнал. Искаше да влезе. Изчака да разбере как ще реагират. И въобще какви бяха намеренията им. Любовника отстъпи малко демонстративно и му направи място. Зачиташе правото му на първи тръгнал към разбитата отдавна врата. Мълчаливеца наведе глава, намръщи се, беше равносилно на отказ да продължи. Искаше той първи да мине по двете дъски, свързващи тротоара и изровените стълби на входа. Знаеше си дефекта: беше прекалено мнителен. Представи си как го блъскат, стигне ли по средата. Любовникът се усмихна, докосна клюнестия си нос, после и обърнатата от  голям белег горна устна, накрая тръгна. Веднага го последва, още преди положението да се изясни напълно, да покаже, че проявява известно доверие. След тях се повлече и Дебелия. За известно време тримата се оказаха на една линия, при това доста несигурна, не само защото още не се познаваха, а и заради двете не особено устойчиви на теглото им дъски. Искаше да запази разстоянието между тях и крачеше доста внимателно. Нито по-близо до единия, нито до другия.

         Те също не бяха особено припрени. Спряха пред стълбата за към втория етаж. Стъпалата нагоре бяха почти заравнени, а и нямаше перила. Уточниха кой кога е дошъл, и има ли съответните претенции. Накрая бяха доволни, че всичко щеше да остане както до сега. Всеки продължаваше да живее на своето място.  

     Наоколо, както обикновено по това време, тишината беше почти абсолютна. Дълго време, колкото и да се ослушваше, не чуваше звук. Само от време на време тихо бучене, но то идваше отвътре, от собствената му глава. Беше свикнал с него, и беше лесно да не му обръща внимание. Затова съвсем определено чу, че Любовника се прибра сам. Чуваха се само неговите крачки. Представи си как се движи, и как минава покрай входа на кухнята, без да му се обади. Нито извика, нито по друг начин провери дали поне е наоколо. От известно време бяха станали по-близки, подържаха известни взаимоотношения. Поздравяваха се, задаваха си по някой въпрос, обикновено за здравето, или съобщаваха дневните и понякога нощните си маршрути. Най-често му подвикваха, когато минаваха покрай неговото място, да проверят дали се е прибрал преди тях. Сега, кой знае защо, Любовника го подмина. Може да има причина, може и да няма. Негова работа. Ослушва се още известно време докато следеше крачките му по стълбите нагори. Накрая всичко пак утихна. После беше заспал.

         Когато отново отвори очи го видя изправен над себе си, с увиснали рамена и ръце, издаваше хлипащи звуци. Помисли, че сънува. Той ли беше наистина, и защо до него, а не на горния етаж. Сравнително бързо се ориентира. Опита да си извади ръката върху юргана. Не успя както беше затрупан и омотан в завивките.

– Какво се е случило, Любовник? – попита го.

– Посякох го.

– Кой си посякъл?

– Него, кой друг. Моят човек.

– С мачетето ли? Или с друго.

– Няма с какво друго. Двамата разполагаме само с мачете.

– Ама как така. Нали сте приятели. Живеете от доста време заедно. Любовника без задържане се стовари на колене. Хвана се с две ръце за главата и избухна в неудържим рев.

– Сънувах, че ми изневерява – отново чу гласа му. – Каза, нали знаеш, че все някога ще ти изневеря. Няма вечна вярност, каквито и чувства да изпитваш. Даже страст да е. И дори повече от страст. Приятелство и така нататък. Чувствата се променят и пренасочват. Уж всичко беше насън, а през цялото време го виждах. Пред мене беше, съвсем истински. Можех да го пипна, ама не исках, като чух, че ми е изневерил. Стана ми много гнусно. Не съм очаквал, че ще изпитам нещо подобно.

– Преди малко и аз не бях сигурен дали сънувам. Очаквах да си на горния етаж, а изведнъж те гледам над себе си.

– При мене всичко беше напълно реално, Мълчаливец. Виждах го, чувствах  тялото му. Беше топло и меко, каквото го знам. И като си представих, че е притискал някой друг и го е карал да му смуче гърдите, без да се замислям вдигнах мачетето. Признавам си, че го направих.

– Посякъл си Дебелия, защото ти е изневерил насън. Така ли?

– Казвам ти, че всичко изглеждаше съвсем реално. Виждах го, чувах каквото можеше да се чуе. Миризмите, както и топлината, а после и студа. Дори това, за което говореше с недомлъвки, отново се случи пред очите ми.

– Ама нали е било, казваш, насън.

– Сега го разбирам по този начин. Тогава всичко беше прекалено реално. Освен това от следобед се караме. Ей така, както обикновено, без причина. Все пак карането си е каране. Разваля ти настроението, прави те кисел и невъздържан. И не издържах. Замахнах и го ударих веднъж, ама много силно. После продължих да сека още не знам колко пъти. Направих го на парчета. Нали знаеш, че мачетето е остро като бръснач.

         Мълчаливеца най-накрая успя да извади ръката си над завивките. Позавъртя се, и се надигна, доколкото успя изпод тежките завивки. Забеляза мачетето до входната врата. Вероятно Любовника беше го захвърлил там преди да влезе. Опита се да извади и другата си ръка, когато чу стъпки. Само за секунда се напрегна, както обикновено при всеки шум. После отново скри ръце под завивките. Беше сигурен, че не бърка: беше Дебелия.

– Какво правите вие двамата тук? – извика той, подал само главата си. – Ти, приятелче любезно, нали каза, че се прибираш. Заряза ме насред улицата. Коремът те бил заболял.

– Вече не ме боли. Още като се разделихме се оправих.

– Какво правиш тогава тук. Хайде, казвай!

          Любовника беше започнал да се изправя още с появяването му. Стигна до някъде и отново се върна в предишното положение, на колене.  Свали ръце от лицето си и отново опита да се изправи навел глава към издаденото напред рамо. Вдигна ръце, закри мокрото си страни, и изхлипа:

– Ще ми простиш ли?

– Зависи за какво. Ако си ми изневерил, няма прошка. Разбрали сме се, нали?

– Посякох те, Дебел. На парчетата те направих. За това искам да ми простиш.

– Какво посичане, какви парчета. Изневерил ли си ми?

– Само те посякох с нашето мачете.

– Попитах те конкретно. Отговори точно на въпроса. Стига с твоите глупости!

– И после те нарязах на късове.

        Вдигна се до някъде, както предишния път; този път се задържа по-дълго; после отново се върна в предишното положение на колене. Наклони се на една страна и отново опита, без да иска някой да му помогне. Накрая се изправи и промърмори:

– Не мога да повярвам, че си жив.

– Защо да не съм. Много съм си жив даже. Нали ме виждаш. Дори съм донесъл цяла торба кебапчета за вечеря.

– Не искам да вечерям. Не ми е до ядене.

– Няма не искам. Ще ядеш! Я се виж на какво си заприличал. Като вейка си. Хайде, тръгвай пред мен! И ме слушай като ти говоря.

         Любовника се завъртя на пети и пристъпи със странични крачки покрай купчината завивки. Искаше да заобиколи Дебелия откъм гърба, но той се обърна, наведе се към него и раздвижи издадените си ноздри: подуши го. Изглежда остана доволен от миризмата. Завъртя глава, ухилен тръгна след него, наведе се и вдигне мачетето.

        Обърна се и попита:

– Мълчаливецо, ти ял ли си?

– Не съм. Ама не мога дори залък да хапна.

        Искаше му се да обясни, че него също до скоро го болеше корема. Вярно, беше му преминал и почти нищо не чувстваше. Но ако хапне, каквото и да е, болката със сигурност щеше да се появи отново. И заради предчувствието, а и заради всичко, на което беше свидетел, или го принуждаваха да бъде, се надяваше по-скоро да заспи. Искаше да избяга поне за известно време и от живота наоколо, и от собственият си живот. Придърпа последователно одеялата, накрая с два пръста изтегли отгоре юргана и скри ръце отдолу, само рошавата коса и част от лицето му се виждаха. Дебелия се върна, в движение пъхна под мишницата мачетето с острието назад и бръкна със същата ръка в торбата, овесена на врата му. Извади няколко кебапчета на разперената си мазна длан. Наведе се и ги отърколи в края на одеялото към главата му. Мълчаливеца изчака да излезе и с едно движение изчезна под завивките. Искаше да се скрие от миризмата на кебапчета. Откъде ли беше ги взел? Не го попита. А и нямаше значение. По-важно беше, че са го посекли само насън.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ангел Ангелов – Обич…

Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

„Обичаш ли Ме? – Гласа е тих, но настойчив.

 Мълчание.

„Обичаш ли Ме? – питащият Глас се усилва.

Мълчание.

„Обичаш ли Ме? – питащият Глас вече крещи.

Мълчание.

Гласа се изнервя, блъска се в стоманените стени на Клетката. В ледения метал болезнено се впиват и изпочупените нокти на Неволника. Зловещият Куб на затвора му е без прозорци – не може да види, че е захвърлен сред ледена пустош. Под дрипите му се съзират изнурени телеса,   през дупките на някогашните му одежди се провират  парчета от  татуировки,  мяркат се   озъбени  лица на бивши негови  съкилийници,  а върху  далечната стена на  леденеещия Куб тържествено и достолепно  се изтъпанва  цветен масивен лик на самодоволен екземпляр  с  бръсната глава, лъщящи бузи  на охранен тип  и  надменен поглед на недосегаем властелин. Съзира се в енергично шарещите  му очички  готовност  да убива,  застрашителна  непоколебимост  и  вроден  талант към сътворяване на  ефектни  лъжи.  Неволника  вторачва  страдните си очи в цветния образ и разбира, че ще бъде наблюдаван до сетния си дъх, ще бъде следена всяка негова дума, всяко негово движение, всеки негов опит за протест, за съпротива и  неподчинение. Нечистата превръзка обгърнала гръкляна му поаленява  от напрежението. Бушува то под нея, озаптено безнадеждно и мъчително…

Не успя да поживее в доведения рай на земята въпреки обещанията, а сменените  водачи са предишните, одеждите им са други, но под тях се стелят същите миризми, които са неунищожими, все така зловонни, все така гнусни, киселеещи, които парят при допир. Неизброими такива клетки-кубове  са  разпръснати  из околностите на всеобщото пространство и променят  направата на естеството.  Различни са те – някои са жестоко аскетични, други са обзаведени  със  собствена течаща вода и индивидуална тоалетна, а други, малко на брой, са приютили в утробите си лукс, удобства и дори сечива за глезене, предназначени за специални люде. Тяхната  специалност  живее защото  са нарочени  да бъдат специални. Самонарочват се и  извоюват  месторазположението си  с помощта на модерни оръжия – лъжи, неизпълними обещания,  внимателни и по-груби заплахи, различни видове изнуди, сеене и отглеждане на  разноцветни страхове, потупвания по рамото, както и цялата многообразна гама от користолюбиви поощрения.

Неволника е объркан, разсъдъкът му е  смутен от привидно неосезаемите  непрекъснати изтезания – дните му са боядисани в еднакви,  трудно различими цветове, а нощите му се посещават от  чудовища, които нежно  милват  изнурената му Душа с прибрани нокти, които всеки миг могат да се покажат. И само Образа Му  е  цветното петно, което неотклонно и последователно, вечно като невидимия изгрев,  се  появява върху премръзналата стоманена стена на слепия Куб. Понякога Той излъчва и Глас  и тогава отново се чува:

„Обичаш ли Ме?“

Повтаря се въпросът многократно, монотонно, с  постепенно усилване, което се долавя сред вибрациите му,  пронизващо блясват угрози, замаскирани  под прикрито лицемерие. Дори се чува:

„А бяхме заедно, помниш ли? Изостави ме…“

Неволника, изнурен, омерзен, погнусен и сломен не иска да си спомня за подвизите им – пребивания, чупене на човешки удове, заплахи отправени и изпълнени, всякакви видове екзекуции, принуди и гаври, мръсни форми на забогатяване, както и разнообразни жестокости сътворени за развлечения. През многократно контузваното му съзнание се влачат вяли спомени, които парят…

Той вършеше престъпленията, той донасяше за себе си. Понеже тъй или иначе щяха да научат, нека го знаят от него. Аритметиката му: че е престъпник е лошо, че се занимава със самодоносничество, е добре – и ще му простят.“/*

В мразовития Куб  няма Време,  забранено е от Образа Му. Опитва се Той да стори същото и във всички останали разпръснати сред Естеството неволнически обиталища, но все още не успява напълно – малкото останали Волнодумци му пречат. Излъчват те неосезаеми повици, опитват се да запълнят Пространството с нетърпимост, с материя, която унищожава при допир ариманическите послания, които струят  изречени от Образа Му. Могъщ  е, цели се  в  бъдното, ехиден е, безпощаден е, плаши се само от анихилация, но тя избухва рядко – материята и антиматерията обикновено взаимно се избягват… Неволника живее без надежда, опитите му да забие нокти  в премръзналите стоманени стени, най-вероятно, са останали от предишно Време и от предишен живот.

„За да живееш в действителността и да  я понасяш, трябва постоянно да си представяш нещо измислено и недействително.“/** ,

чува все по-често и се чуди как се промъкват думите през забраните на Образа. Как тайнствените следи от кемтрейлс/*** ясно се виждат през стоманения таван, как сред замръзите  на всеобщата ледена пустош промръдват  зачатия сътворени  като от изпуснат живот. Всички Кубове-неволнически обиталища са снабдени с по един такъв Образ. Бди Той за правилната линия на поведение следвана от Неволниците, следи Той да няма отклонения, нито криввания в престъпна  посока, същински цербер е този аватар, неподкупен като политик и чист като гювендия. Търси  обич Той, преследва я,  непоколебим е, във въплъщение/****  се  превръща, същински Буда, Вишну  зове на помощ, целеустремен е като препускаща хрътка и бърз като затичан ягуар. Масивното Му туловище  понякога излиза от екрана, запълва със зловонието си мъчното пространство на  угнетения Куб, притиска Неволника до някоя от скрежосаните стени и още по-натрапливо пита:

„Обичаш ли Ме?“

Сред вековечното мълчание на Неволника се дочува  крехкото стенание на победения човек, който мълчи:

прегърнати треперещи от страх

преструващи се на заспали да не би

да ни познае слънцето

с всевиждащото си око

и златното махало да не ни погуби“/***** 

После, отвратен от ината на  пленника Той се покачва отново върху екрана, суетливо пооправя плешивата си прическа, вглежда се в бъдещите си победи, праща в присвоеното си Пространство поредната  безсмислена заповед и събира сили за нови престъпления и злодеяния. Не се смущава, че всички го смятат за пунгаш и злодеец, че клетви и неприязън засипват битието му, че заплащането винаги настъпва, независимо колко дълго е отлагането. Сега Той търси обич – фалшива макар, изтръгната с  изнуда, с безчинство и безчестие, но обич, показна и парадна, предназначена да гали и да маже с обезболяващи мехлеми каверните  по уродливата Му душа…

През стоманените стени на зловещия Куб ясно се вижда как Природата се сгрява, безбрежните измръзнали полета постепенно  захлъзгавяват, вкочанената им доскоро повърхност залигавява обдухана от непонятен енергиен полъх.  По самите кубови стени просълзяват капки, чийто произход най-вероятно е свързан с топящи се замръзи,  сътворени от издишан влажен дъх и от студа обитаващ вътрешността на Клетката. Това плахо затопляне  води след себе си  появата и разполагането в Пространството на неочаквана вода, която незабележимо започва да повишава незначителното си равнище. По време на първите стоплени мигове  Неволника не усеща  промяната, не разбира и новопоявилото се ехидство  вселило се в Образа Му. Едва когато изранените му неволнически  стъпала  усещат  ледена влага да  ги залива, когато забелязва, че тя вече доближава прангите  му  закопчани над глезените, тогава едва се вглежда той в злъчния израз на лицето Му. Съзира там познатата му готовност да убива, непоколебимото му запътване към харесаната цел, както и липсата на милост към нарочената  жертва.

Нивото бавно, без да бърза, се надига, стига до черяслата му, залива ги, ледено ги попарва, подминава ги, покачва се към гърдите му, дрипавите му дрехи подгизват, водната напаст неумолимо се насочва към устния му отвор, към органите му за дишане. Образа Му също е полазен от мокротата, но Той не мръдва – най-вероятно екранът е водоустойчив. Непоколебимостта Му да убива запазва силата си, не трепва решимостта му непременно  да се сдобие с  обич. Гледа с нарастващо любопитство  покачването, водата го обнадеждава, а външната Природа става все по-влажна и нейното водно равнище също се покачва. 

Когато  течността задминава гръкляна му Неволника се опитва да се издигне, така че да поема от малкото останал пресован въздух. Прангите го дърпат към пода, той се стреми към кубовия таван, Образа Му наблюдава с интерес  този  трагичен воден плясък, тази нечовешка битка с предопределен модус  и  вече е  почти готов за  ликуване.

Когато темето на Неволника опира в стоманения потон на клетката Образа Му се оживява. Предвкусва Той недалечното си възтържествуване, своето окичване с поредния скъпоценен медальон, в чиято вътрешност ще бъде изписано с позлатени  букви Обичам Те. Кръвта по буквите ще е незабележима – неговите адепти винаги виждат това, което Той иска да бъде видяно.

Настава мигът, убийствената мокрота пълни устния отвор на Неволника и изпод водата се чува:

„Обичаш ли Ме?“

В теснотията между течността и таванската твърдина проехтява:

„Нее…“

Гласа на Образа Му е почти стъписан.

„Обичаш ли Ме?“, вече се чува крясък.

„Нее, неее, неееее“, с бълбукащ глас отговаря Неволника.

И решава да е умрял.

По-лесно е…

 

*/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)            

**/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)  

***/според някои изследователи това са химични следи, които са част от геоинженерството на климата (kreport.eu)

****/в индуизма Буда е един от десетте аватара на Вишну и се разглежда като негово въплъщение, което изкушава неукрепналите във вярата да се отклонят от правилния култ и така ги обрича на гибел (бел. авт.)

*****/от поетичната книга „Ексхумация на слънцето“ от Юрий Лучев (Издателство „Жанет 45“, 2018 )

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X