Илиян Семов – Вицове за Градската Десница

Калоян Богданов, Портрет на художник 16

 

Преди едни избори Градската Десница написала на едно плакатче „Купуването и продаването на гласове е престъпление“, забола плакатчето на една пръчка и излязла на площада. По някое време отдалеч се чуло, как се приближава един вехтошар – „стаари вещи купуууваам, купуувам продаавам…“ припявал търговецът, а ехото, отблъснато от високомерните фасади на емблематичния квартал припявало „…купуваам… продаваам..“

Вехтошарят, поизморен да носи преметнатия на гърба му чувал, се спрял, за да си поеме дъх. Като видял Градската Десница, решил да я доближи, за да може да прочете плакатчето и, понеже още не бил се сетил, че вече му трябват очила. Неподготвена за подобно „сближаване“, а и подвластна на защитния си инстинкт на участник в предизборно съревнование, Десницата за момент взела човека за провокатор, изпратен от политически опонент и размахвайки пръчката заела отбранителна позиция. Вехтошарят се уплашил и изпуснал чувала, а отвътре се изтърколило СДС.

След като осъзнала грешката си, Градската Десница се засрамила и изпаднала в темпоререн катарзисен ступор, а като се посъвзела взела фулмастера и написала на гърба на плакатчето: „Купуването и продаването на гласове е престъпление, купуването и продаването на СДС е наказание“.

 

Веднъж Градската Десница попитала Flavor Flav oт Public Enemy, мисли ли той, че чалгата е обществен враг номер 1 в България, а Flav й рекъл:

– Ай дон’т ноу, но пък не е ли общество, което рекрутира рапъри в елитни гимназии враг само на себе си?

 

мобилизациязасъхранениеисвободнаманифестациянабалканскакултурнанация

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Иво Марков – Съботни модуси на истината

Калоян Богданов, Хиперрел. Банан

 

Думите остаряват като хората и губят смисли по своя път. Намерих под дъжда един отдавна забравен-ἰδιώτης (idiōtēs)-човек, встрани от публичния живот, извън обществото. Едно момиче, скрило се на сушина под козирката на стара къща, ме видя да прибирам смисъла в джоба си, докато се преобуваше със сухи чорапи. На някакъв непознат език усмивката ѝ ми прошепна, че няма да ме издаде. Ще задържа идиота за себе си.

 

Икономически подем в малкия град, ново погребално бюро до нов бюти салон, мъртвите в жестока конкуренция по красота с живите,

а отпред две млади момичета скучно пушат цигари, докато некролозите налепени по автобусните спирки очакват веселите лица от предизборните плакати.

 

Съботни модуси на истината.

Истината може да е скрита. Човек да не я знае, един вид да бъде лишен от нея. Но истината може да бъде прекалено употребена, до степен да се постигне същия ефект. Например, истинният факт, че в България има корупция, може до такава степен да се обезсмисли от всекидневното му политическо повторение. Сигурно няма политик у нас, който да каже, че политическата класа не е корумпирана (разбира се почти винаги корупцията се среща главно у политическите опоненти). Ето това е истина, която губи от силата си чрез ехото на нейното повторение. Подобно „преизползване“ на истината не предизивква впечатление и съществуването ѝ се приравнява на нейната липса.

Думата, която древните гърци са употребявали за истина „алетея“ (ἀλήθεια), бихме могли да тълкуваме етимологически като раз-криване, от-криване на скритото. Логическата система на Аристотел, която за повече от две хилядолетия доминира западната мисъл също не остава безучастна към проблема за истината със своите : 1) закон за непротиворечието (principium contradictionis)-две противоречащи си взаимно изказвания не могат да бъдат едновременно истинни; 2) закон за изключеното трето (tertium non datur)-две противоречащи си изказвания не могат да бъдат едновременно неистинни; този закон е свързан с основния постулат на класическата логика, наречен принцип за двузначност: “Всяко изказване е истинно или неистинно.”

Известно е, обаче, друго древно разбиране за истината, което влиза в разрез с логиката, а именно, че истина може да бъде само такова твърдение, чието противоположно е отново истина.

По-късно става популярно латинското понятие „веритас“ (veritas), с прото-индо-европейския си корен „wērə-o-„(веръ), означаващ буквално истина, достигнало впоследствие и до славянските езици като вяра. В този смисъл някои теолози схващат вярата като друг вид истина, за която не трябват доказателства.

Коренът на българската дума „истина“ също може да се проследи до латинското est или буквално преведено „то е”. Истината е това, което в действителност Е, което реално Е и съществува.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Марио Коев – И песен на безработен славей

Калоян Богданов, Хиперрел. Яйце

 

“И зашеметяващ аромат на акация, и песен
на безработен славей…”

М. Булгаков, „Залог за любов“

От около три до пет години насам постепенно погрознявам. И едни сънища неразбираеми – блъскам си главата, но не мога да схвана, така да се каже, смисъла им. Уж страшни и гадни, а сутрин се будя в кондиция, ако разбирате какво имам предвид. Да, ама само сутрин. Може и затова да е. Няма мърдане. Пък и помрачнях, лицето ми се измени, ходя по улиците с онзи особен вид достойнство като че отивам да купувам великденски яйца. Влизам в аптеката – нямат. Надничам в книжарницата – току-що ги свършили, търсене имало. Елате другата седмица. Че има търсене, това го знам и без да ми го казват. Намирането му е майстора. Но снощи, по-скоро рано тази сутрин, докато чаках кафето, разбрах и защо погрознявам. Защото не се храня редовно. Няма я ритмичността в приемането на витамините, мазнините, въглехидратите и тъй нататък. Освен това пуша много и много евтини цигари и къркам спирт. Че ми кипна отвътре, че кафето ми и то кипна. Слепоочията преляха и гневът ми, невъзпиран, налетя:
– Ииискам яйцааа! Дайте ми яйцатааа! Дайтееий ми гиий! Иискаам си гиий! Ще вияяяаъъ! Ще умирааам! Даай яйцааа! Даай гиий!
Да, така беше. Вих, редих молитви и проклятия, ръмжах с оголени венци (венци, то зъби няма вече, само венци на гроба привечер), избих го на рев и се скапах. Седнах, запалих цигара, сръбнах кафе: – Какво? – успокоявам се. – Кой в днешно време се храни редовно и здравословно? … Депутатите … Изчезни с тия депутати, че само на депутати ще ми станеш, ако взема да пийна малко сода каустик! Депутати! На човек главата му пламнала, ушите му шумят, а той – депутати.
Кой още освен депутатите се храни? Уф, пак тия! Добре, да видим.
Например, които се състезават за “Гинес” кой ще изяде най-много яйца. Кой ще изяде най-много говежди пържоли (хак им е на тия с лудата крава сега). Кой ще погълне най-много сладолед. И така нататък. Важното е, че има и птичи грип. Птичи грип му е майката. Салмонелоза. Хипертония и исхемична болест поради затлъстяване. Лош холестерол. Трябваше да уча медицина навремето. Паля следващата цигара и започвам да си записвам на листче. В крайна сметка ето какво излезе:
“Уважаеми дами и господа! Безпокои ви надебелял от нерви и нередовно хранене ерген, бивш женен и баща, днес безработен пияница. Ако случайно някои от вас са като мен, по-добре да не ми се обаждат на адреса, който съм оставил накрая. Не търся себеподобни. Себеподобни срещам всеки ден, а всяка нощ, когато лунната светлина се настани над канапето, което ползвам за спане, с полуотворени очи и напукани устни аз хъркам – най-сетне за малко избягал от тях. Така че не ми се обаждайте, ако сте като мен. Няма какво да си кажем.
Уважаеми дами и господа! Не търся сродна душа, нито грижовно сърце с добри ръце, които да ме тешат в старините. Всичко това е за по-окомуш хора. Освен това аз душата си не познавам и не зная с коя от всичките останали тя би била честита. Нека не се разочароваме взаимно в надеждите си. Не че идеята сама по себе си е лоша, обаче престанах да вярвам в звездните взаимоотношения. Едно време, като малък, си мислех, че когато книгата е затворена, всичко, описано в нея, живее собствен живот, който се крие от мен. Затова понякога внезапно отварях някоя, но, разбира се, нищо такова нямаше. Повярвайте ми – няма, каквото и да пише в романите. И в този смисъл самотата е за предпочитане, защото знаеш какво да очакваш от нея. С една дума, не вярвам в хората аз, пък и не се стремя някой да вярва в мен. Утежнява нещата, усложнява ги. По-добре е така.
Преди време един богослов, с когото се напихме, ми каза, че трябва да се вярва в Бога. Само така, рече, ще намериш покой тук, а и после там. Сигурно е прав, само че аз не съм неспокоен, само съм объркан и не знам какво да правя, но не съм неспокоен. А и да повярвам в Бога не умея, не ми е ясно какво се има предвид, когато се казва това нещо. Питах го онзи, същия, а той ми рецитира катехизиса. Знам го катехизиса. Дядо ми беше свещеник и освен че беше свещеник, беше и най-свестният епикуреец, когото съм виждал. А съм виждал доста. Тъй че моля, моля – не ме призовавайте, познавам ви.
Уважаеми дами и господа, това е песента ми на безработен славей. Не ме принуждавайте да пиша повече, съобразете се с болестното ми състояние. Единственото, което искам – не, за което ви моля от дълбините на падението си, е да ми дадете някаква работа. Каквото и да е – ще го работя. Ще работя, честна дума. И висше образование имам, макар че беше толкова отдавна, че нищо не помня. Но щом трябва, ще си припомня. Пък ако няма места за висшисти или съм прехвърлил възрастта, каквото ми дадете, това да е. Само да е работа, че жив съм погребан и когато умра, никой няма да разбере, никой няма да ме помни и да тъгува за мен и този бял свят ще олекне от една душа, която е била родена, живяла е, но докрая не е разбрала това.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Петър Тушков – Вазев, 1897. Пропаст

Калоян Богданов, Портрет на художник 14

 

театрална глума в четири действия

 

Аз искам в туй сърце да гудя
нов пламък, ново вдъхновенье,
душата ми, що спи и вене,
за нови песни да разбудя.

Да, нещо сещам… нещо слушам…
В мен дух небесен йоще тлее,
аз сънен съм, но не мъртвея,
аз хладен съм, но не бездушен.

 

Глава 1

В дълбокия като гърло кладенец на театъра буботеше глухо ехото от баритонов глас. Високо горе, сред дебелите греди на покрива, тие звукове достигаха тихо, но отчетливо до един хлапак, който бе пропълзял, за да погледне далеко надол към сцената, дето тоз час репетираха артистите.

– За мен висш морален дълг е да улича изедника Турчев, загдето тормози народа. За Фон Хаупт и Шрайбера написах ли? Написах!

– Идеалист!

– Идеалист и патриот български, скъпи ми господин издателю – достигаха безплътните им гласове до опуления хлапак.

Той не смееше и да гъкне, да го не разкрият, и освен това дишаше из уста, защото сещаше вече как всеки миг е способен да произведе една невъздържана кихавица по причина още пресните стърготини и прахоляк, насъбрани сред цепките на чисто новото дърво на Народния театър.

В ранния следобед на 24 октомври 1897 година голямата сграда на театъра беше все още изпразнена и утихнала – едно, защото в понеделника повечето артисти от щатната трупа все още не бяха надошли, друго поради строгите нареждания на директора Маджарски да се ограничи допускът на външен народ до репетициите за предстоящата голяма премиера и да се сведе до няколко най-потребни човека само съставът от сценични работници, повечето от които в този момент хлапакът също виждаше под себе си да изчакват знак от постановчика Камбуров за нареждането на декорите от следващото действие.

– Не ще публикувам ни думица повече от бабаитлък, кога на вратовете ни въже е окачено!

– Аз пък не ще славя на народни предатели, що предрешават ламтежите си за келепир и звонкова облага и се умилкват с нашите нови поробители!

– Никакви антрефилета веч за Турчев!

– Долу тирана!

– Брава! Брава! – стресна се хлапакът от гласа на постановчика Камбуров, който изскочи на сцената при двамата мъже, известните столични актьори Бороломов и Черкезков. Двамата сега се усмихваха широко и приемаха овацията му. – Вий, гъспада, тварите история. Бра-ва!

Хлапакът кихна с все сила и прегърна с две ръце и два крака гредата, по която беше пропълзял.

– Кой там? – разнесе се подозрителният глас на Камбуров. Валчесто му лице гледаше нагоре заедно с лицата на останалите и с присвити очи търсеше хищно да открие натрапника, но без да успее да го зърне заради яркия блясък на сцената.

Един гущер ловък или челяд маймунска, хлапакът задвижи ръце и крака, като се изсуляше все назади, додето не достигна пътеката високо сред макарите и гредите, пусна се да се залюлее и тупна на нея, отгде нито губи време повече да слуша що настоява далечният глас на Камбуров или да разумява разтичалите се сценични работници. Той тътри да бяга.

– Светатства! – кричеше Камбуров.

– Ей го дей – сочеше един.

– Маскара!

– Яла, яла, пиле, да видиш ти, кон боб яде ли…

Хлапакът знаеше по-добре да не иде, като го викат, но вместо това хвърчеше по пътеката като погната из чужди двор котка.

Той вече се наканяше да скочи смело в тъмното и да вземе като вихър тясната стълба от ковано желязо към своето спасение.

И наистина – само една стъпка го делеше от благополучното избавление, но нечия челична ръка се протегна неподозирано за него и го сграби възпиращо за яката на вратлето, при което детето ни усети как се подигна от земи и известно време продължи да работи усърдно с нозе, докато ръката го обръщаше и връщаше обратно на пътеката. Хлапакът, скрил глава в рамене, завъртя очи да узнае що става, и сетил огромна опасност, потрепери.

Над него надвисваше снажна фигура на исполин – тъмна и устрашителна, непревзимуема и незнайна като планина в нощя.

Детенцето си глътна езика.

Виковете на сценичните работници и изпадналия в изстъпление Камбуров все така кънтяха далече долу.

Хлапакът цял беше примрял от срама. Той сведе глава покорно и предчувствуваше вече участта си.

Едва сега съобразителната мисъл го сепна и той посегна най-после да свали уважително каскетчето от неукротимия си черен перчем и да го замачка в ръце, като замисляше вече как да се отърве от своя ненадеян пленител. Вдигна поглед към него и за момент по лицето му потрепна забъркване, а веднага след туй – и една колеблива, но все по-дяволита усмивка.

Защото лицето на мъжа, огряно от слабия светлик из сцената, също го гледаше усмихнато.

Детето отвори уста да рече нещо, но мъжът вдигна пръст към невъздържаните си мустаки, с което отново накара щастливата хлапашка усмивка да се поскрие. Мъжът мълком му посочи с пръста си едно дебело въже в края на пътеката. Детето го изгледа със сключени черни веждички. Мъжът му кимна все тъй усмихнато и го погали по главичката. То хич и не чака повече подкана, а с два скока се намери на въжето и изчезна нейде надолу, където се надигна още по-голяма олелия от преследвачите му, усетили, че жертвата им се изплъзва.

Мъжът, все така усмихнат, забравил сякаш за хлапака, се обърна и сложи ръце на оградата на пътеката, отдето, придобил птичи поглед над сцената под себе си, обгърна я с очи оценително.

Олелията подир детето се губеше из кривите кухини на театъра и скоро съвсем изчезна. По сцената в краката му крачеха залисани работници, а двамата актьори и постановчикът Камбуров, поуспокоени най-сетне, говореха по току-що изрепетираното явление и също забравяха за прекъсването.

Те дори не знаеха, че над тях се въздига не друг, а драмописецът, писател и народен поет Йоан Вазев, който в този момент извади тефтерче и молив и си записа нещо, което беше забележил по диалога на най-новата си драма и искаше да преработи по-късно в текста ѝ.

Той така се вдълбочи в своите драски, че също сякаш забрави и де се намира, и за изобилните похвали, с които постановчикът обсипваше своите актьори, и най-сетне – за детето, познато нему вестникарче, което беше спасил от положително издърпване на ушите.

Вазев преправяше последната си драма, недоволен от силата и дълбината на нейното въздействие, от жарта в репликите на действуващите лица и истинността на фактите в нея, които се сблъскваха със стремежа му да остане верен на замисъла си, но и да предаде на публиката вълнението и голямата важност на идещото да става в по-късните явления и актове. Тази своя драма Вазев подготвяше от няколко месеца вече, след като я беше изписал на един дъх, за няколко нощи само, надмогнат от вдъхновението на прииждащите спомени, но от седмици чувстваше, че нещо не й достига, и най-вече се измъчваше да й тури най-подходящото заглавие.

В последния месец това беше станало повод за не една насмешлива забележка и озадачение сред жителите на столицата, когато управата на новопостроения Народен театър за кой ли пореден път панически отпечатваше и подменяше вече разлепените из София афиши на постановката.

Вазев ни видеше, ни се интересуваше от тоя сподавен присмех. Той беше обсебен да намери точните думи.

И малцина подозираха истинската причина, омаяни от изказванията му в интервюта из столичните вестници, всеки път когато напористите журналисти успееха да му преградят пътя на излизане от театъра или намереха да смутят разходката или усамотения му разговор в някоя от новите градини из града:

„Азъ защитавамъ въ драмите си известни свои идеи и съмъ владянъ отъ една слабость: да бъда възможно най-веренъ на историята и епохата, на мирогледа на действующите лица. И понеже съмъ педантъ, не гледамъ леко на тая рудница отъ факти и преживени отъ мене събития, а се придържамъ тукъ [г-нъ Вазева има предъ видъ последната си драма, все почти готова отъ месеци вече да се играе предъ столичната публика — б.р.] о данните на останалите живи съвременници на ония бурни времена, кога бъдущето на младото ни отечество поставено бе на карта. За откриването на театъра искамъ да съгрея българската душа, воденъ отъ историческата обективность. То е най-правиятъ пъть за менъ.“

В такива моменти натрапниците вестникари го издебваха на уединената пейка с намерение да подразберат повече за събеседника (или събеседницата му, каквито Вазев имаше много поради покровителството му на не една обещаваща поетеса или начинаеща списателка), но си тръгваха с блеснали очи и силно впечатлени от цветистите изрази за народ, дълг и величие, с които той ги гощаваше богато. Пикантериите бяха примамливи за читателите. Чувството за национална гордост внушаваше им, че всекидневници като „Епоха“, „Утре“, „Столичанин“, „Български вестител“ не са сал за увиване на сланина или затъкване на разхлопани черчевета, че пред очите им случват се събития със смисъл, с потресающа по своята дълбочина култура.

Истинската причина обаче Вазев да е обсебен да намери точните думи бе… той дори не можеше да я помисли. Така бяха изминали месеци. Но ето че премиерата веч не можеше да се отлага и драматургът се оказа неспособен да стои повече между четирите стени на дома си или да кръстосва столичните градини в игра на котка и мишка с репортьорите. Вазев беше взел твърдото решение и в пристъп на решителност — заел тая висока позиция сред прашните греди на покрива, за да надмогне своя страх и да го превърне във фурор, да постигне една еманация на чувствата си и да ги претвори най-сетне в гордостта на обществеността за събитията в онази съдбовна нощ.

Ето за какво размишляваше, докато се въздигаше сега над сцената, която щеше да превърне страховете му в целебен мехлем за загубата и онова, що се бе скъсало в сърцето му, но не искаше да зарасне повече от десет години, независимо колко книги с песни във възхвала на обичта си към народа бе полагал в нозете на критиците, без значение какъв голям и завиден успех постигнал беше с най-последния си труд, романа „Записки из едно българско възрождение“. Роман епопея, откровение и хроника на въстанията из земите български преди Освобождението им, възхвала на чутовните жертви, дадени от същия тоя народ, за да може Вазев да писува днес и да се тревожи как да назове поредната си драмица, неспособен да предаде голямата яма, отворена в душата му.

Вазев изсумтя презрително на себе си и в същия миг трепна, поразен от вдъхновение.

Той погледна отвореното тефтерче в лявата си ръка, а сетне и молива между пръстите на дясната. И без да му мисли повече, без всяко съмнение в душата, написа и подчерта двойно заглавието на своята драма:

„ПРОПАСТ“

Време беше премиерата да се открие.

 

(Из новелата „Вазев, 1897“ от Петър Тушков, 15 юни 2022)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Палми Ранчев – Този бог има чувство за хумор

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

        Сигурен бях, че когато влязох в купето, нямаше никой. Останах сам и по-късно, заслушан в звуците на движещия се влак. Гледах през прозореца полето и редките дървета край железопътната линия. И не забелязах кога е влязъл този мъж. Имаше доста едра глава и тесни рамене. Приличаше на лесничей в зеленикавия си костюм с кръгли ревери. Срещна погледа ми и неочаквано се представи: Лайош Някой си. Бил преводач от унгарски.

– Отдавна чакам тази среща – изрекох бързо. – Не зная дали ще повярвате. Но е така

– Явно няма да скучаем – отбеляза преводачът. – Сигурен ли сте, че точно мен очаквате.

– Нали сте преводач от унгарски?

– Винаги това съм работил.

– Тогава вие сте човекът.

– Има ли някакво значение, че не съм пътувал с влак повече от двайсет години? И в купето съм почти случайно.

– Това само ме прави още по-уверен, че срещата ни е предопределена.

– Ситуацията, признавам, стана загадъчна.

        Исках да му обясня колко е важно за мен, че именно случайно се оказах в едно купе с преводач от унгарски. Бях чакал срещата прекалено дълго време. И същевременно се изненадах. Само трябваше да си припомня целта на моето пътуване. Изпратиха ме да подпечатам някакви фактури на фирмата, в която работех от половин година. Не знаех защо точно мен избраха. Щеше да е по-естествено, ако бях получил предупреждение за уволнение. Това не само очаквах, а дори го желаех. Надявах се, че тогава ще намеря сили нещо да променя. Но вегетирането ми в офиса явно щеше да продължи неизвестно още колко време. И признавам, че тръгнах с голямо нежелание.

Сега всичко бързо се променяше. Моят  бог отново беше се намесил.

– Случайностите, оказва се, взаимно се допълват – продължих смутен. – Свързаните с вас. И другите, заради които аз съм в купето.

– Изглежда, още сте далеко от главното – подхвърли със смях преводачът. – От истинската причина, заради която обявихте, че сте ме очаквали. Надявам се скоро да я чуя.

– Запознах се с нея преди няколко години… Казва се Аника…

– Разбирам, красива унгарка.

– Тогава научих, че животът понякога е лесен и безгрижен. Всичко помежду ни се подреждаше като в детски пъзел. Никога повече не изпитах подобно усещане.

– Не е трудно да ви разбера.

        Не бях сигурен дали ми се подиграва. Лайош Някой си – Петров или Иванов, не мога да си спомня точно, вероятно вече участваше с досада в натрапения разговор. Започнах отдалеко и обясненията ми, както изглежда, прекалено се проточиха. Усмивката на лицето му, изглежда, беше само предупреждение да го оставя на мира. Но признавам, че бях прекалено възбуден от срещата. Едва се удържах да не го засипя с нови обяснения, които вероятно щяха да останат за него също толкова неясни. Нямаше никога да разбере колко е трудно да срещнеш случайно преводач от унгарски. Бяха ми нужни повече от четири години. Едва ли ще проумее и защо дори не помислих да отида в някоя преводаческа агенция. През цялото време чаках подходящ случай. Очакването беше се превърнало в най-важно занимание. Бях сигурен, че разбера ли от случайно срещнат човек значението на непознатите унгарски думи, ще проникна в значително по-сложен замисъл. Отнасяше се до важното в живота. И затова пасивно, както и смятах, че трябва да бъде, очаквах тази среща. Ситуацията изключваше търсенето на агенция за преводи. Повече й подхождаха уединението и концентрацията на духа, с която си повтарях двете унгарски думи. Отдавна не бяха само думи. И със сигурност имаха съвсем различен смисъл и значение. През цялото време бяха заредени с невероятна нежност и най-искрено желание.

        Отново си спомних как за последен път излязох да се разходя по алеята край Балатон. Обръщах се да разбера дали още се вижда името на хотела. Луминисцентните светлини вече трудно се различаваха, когато реших да се върна обратно. Тогава забелязах, че от страничната алея към мен идват две момичета. С широки копринени рокли на големи цветя, които тогава бяха модерни. Заливаха се от смях. Докато ги гледах, аз също се засмях, заразен от тяхната веселост. И усмихнат зачаках да приближат. Не се изненадах, когато едното момиче ме заговори на немски. Не разбрах какво ми казва, а и смятам, че нямаше особено значение. Явно беше някаква закачка.

– Предпочитам да говоря на родния си език – отговорих на анг¬лийски. – Но едва ли знаете български.

– И вие сигурно не знаете унгарски?

– Нека тогава продължим на английски.

– Окей.

– Искате ли да се запознаем?

– Това е основното ни желание. Бяхме решили да се запознаем с първия срещнат. Отдалеко разбрахме, че не сте унгарец.

– Сигурно защото нямам мустаци?

– По всичко си личеше, че не сте тукашен.

       Трябва да уточня, че на английски разговора с мен про¬дължи другото момиче. Но аз още тогава не можех да откъсна очи от Аника. Беше с дълга и тежка коса, почти до кръста. Плътните й веждите се събираха, засмееше ли се, погледът й ставаше магнетичен. Продължихме заедно да се разхождаме. Последваха нищо не значещи, понякога дори банални подмятания, изразяващи взаимното ни желание за приятно прекарване. Вероятно ги знае всеки, разговарял с непознати момичета, които постоянно се смеят. Говорехме за всичко, което сравнително лесно успявахме да преведем на английски.

         Седнахме на една пейка близо до водата – аз между двете момичета. Беше невъзможно да не докосвам роклите им. Прострели краката си напред, гледахме мътното и сиво небе. Приличаше на езерото. Дори на места се сливаше с него. Скоро, с наближаването на вечерта, задуха сравнително силен вятър. И се преместихме в близкото заведение. Поръчахме си кафе със сметана. За себе си прибавих “палинка”. Сервираха я в плътни чашки, големи колкото напръстник. Изпих черешовата ракия на една глътка, поех си дъх. Момичето, което ме заговори на немски, беше идвало преди десетина години у нас на море. Сега се опитваше да си спомни името на къмпинга.

– Арапя, Корал, Атлиман – изброих и вдигнах рамене. – Други не си спомням. Не искам да си спомням.

– Така и не успявам да се сетя.

– Няма значение. По-лесно ми е да говоря за Балатон и Шюфок. И за вас, разбира се.

– Това е заради нея – обясни момичето и посочи Аника с лукава гримаса. – Заради нея говорите така. Тя е истинската причина.

– И заради нея – съгласих се.

        Скоро тя се извини, че ще ни остави сами. Имала неотложна среща. Помоли сервитьора да й поръча такси. Помаха ни, преди да напусне кафенето. И вече почти съжалявах, че останахме сами. Докато беше тя, разговорът вървеше доста непринудено. Бях сигурен, че след известно време Аника също ще си тръгне. Щях да го приема за напълно естествено. Благодарен на случая, че ме срещна с две весели момичета. И ме остави за известно време насаме с по-красивата.

Скоро с нея отново се разхождахме по алеята край езерото. Беше почти тъмно. Запалиха едновременно лампите, скрити в околните храсти. Светлината беше приглушена. Дори направо интимна. И допълваше светлинките на появяващите се тук-там звезди. Държах Аника за ръката и мислех за случайността. Така беше подредила събитията, че да се срещнем последната вечер. На следващата сутрин заминавах. Случайността, или по-скоро богът на Случайността, който тогава за мен беше истинският бог. Вярвах в него. Бях готов ниско да му се поклоня, да отправя към него най-горещите си молитви, но не очаквах да е прекалено щедър. Без съпротива щях да приема капризите му. Направо не ми се вярваше, че още сме заедно, когато между храстите и двете високи дървета отпред, видях светлините на хотела. Дори когато бяхме във фоайето. Ключът от стаята беше в джоба ми. И минахме далеко от рецепцията. През цялото време Аника едва забележимо се усмихваше. Поглеждаше ме косо с тъмните си очи, доверчиво отпуснала длан върху ръката ми. Бях я прегърнал през кръста и върховете на пръстите ми се спускаха по извивката, от която ми се завиваше свят. После се изкачвахме към втория етаж. През цялото време усещането в главата ми беше, че се движим със свръхзвукова скорост.

       Тук вероятно ще пропусна някои съществени подробности. Просто защото прекалено бързо се сливаха, превръщаха се в горещ и влажен поток, който беше едновременно начало и край на всичко важно в живота ми. Не помня колко пъти умирах и отново идвах на себе си през тази безкрайна и същевременно кратка нощ. Накрая над въздишките и острия ни дъх, над подпухналите от целувки устни и над сплетените тела звучаха две унгарски думи. В тях имаше нежност и желание, които никога не можах докрай да разбера. Не знаех какво точно означават. И същевременно знаех за тях повече, отколкото на пръв поглед значеха.

С времето чувствата ми към Аника и към всичко, което се случи тогава, постепенно се сляха с почти религиозното преклонение пред бога на Случайността. Бях сигурен, че само благодарение на него всичко се случи с такава лекота. И се подреди толкова съвършено. При нужда му отправях молитвата си от две непознати унгарски думи. Бяха най-чиста и съвършена мантра, която ми помагаше в трудни моменти. И сега, докато гледах към Лайош Някой си, бях готов отново да ги изрека.

– Ще ви помоля за помощ. Искам да ми преведете две важни за мен думи. Заради това толкова се зарадвах на срещата ни.

– Слушам ви!

– Нодьон фай.

– Много ме боли.

– Сигурен ли сте?

– В какво дали съм сигурен?

        Погледнах през прозореца на купето – вече беше тъмно и се виждаха само пробягващи назад една след друга светлини. Скоро светлините изчезнаха. Тъмнината зад прозореца стана значително по-плътна. Опитвах се да разбера какво беше се случило. Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен. И ако в този момент още не е отвърнал поглед, вероятно ме обвинява в липса на чувство за хумор.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Стефан Кисьов – Помахай ми с ръка

Ивайло Божинов

 

Той се облегна на вратата на гарата в Остенде, Белгия и запали цигара.

– Извинете, чакате ли някой? – чу женски глас.

Обърна се. Беше млада жена с бяла рокля.

– Не – усмихна се той.

И тя се усмихна и го огледа преценяващо:

– Наистина ли?

– Да.

– Приличате ми на някой, с който имах среща. Всъщност аз не съм го виждала. Но така, както се беше описал по телефона прилича на вас.

Той поклати глава.

– Не съм аз.

– Не се ли шегувате?

– Не.

– Може ли огънчето?

– Да. Заповядайте.

– Мерси.

Тя запали цигара.

– Откъде сте?

– От една далечна страна.

– Не ви вярвам. Не сте ли французин?

– Не.

– Говорите перфектно френски. Мисля, че пак се шегувате.

– Не се шегувам.

– Но как така сте научили перфектно френски? Във Франция ли живеете?

– Не.

– Аз съм от Брюж. Работя като медицинска сестра там. И съм разведена, ако искаш да знаеш. Казвам се Мишел.

– Приятно ми е.

– И на мен. Какво чакате тук?

– Влака.

– Кой влак?

– Влака за Брюксел.

– Брюдж е следващата гара. Искате ли да ви закарам до там? И там можете да хванете влака за Брюксел.

Тя се усмихна кокетно и вдигна рамене.

– С кола ли сте? – осведоми се той.

– Да. Искате ли?

– Да дойда ли?

– Да.

– Добре.

Качиха се в колата на Мишел и тя потегли.

– Защо се разведохте с мъжа ти? – попита той.

– Спеше с други жени. Накрая ме заряза.

– Наистина ли?

– Да.

– А вие?

– Какво аз?

– Бяхте ли добра съпруга?

– Да…Почти винаги.

– Почти?

– И аз си позволявах малки…приключения.

Тя впи очите си в неговите. Забеляза колко разширени бяха зениците й.

– Като това ли?

– Да…Но не мога да ви поканя в къщи – неочаквано каза тя.

Продължаваше да го изпива с поглед.

– Защо?

– Няма значение. Много ми харесвате.

– И вие на мен.

– Искате ли да спрем тук някъде и да се разходим? – попита тя.

Минаваха през някаква гора.

– Добре.

Тя отби и спря. Отидоха в гората и Мишел го прегърна. Целунаха се…

 

…………….

 

– Да се върнем в колата – каза след това тя. – Извинявай.

– Няма нищо.

– Благодаря ти.

Върнаха се обратно мълчаливо. Мишел подкара към Брюдж.

– Какво? – попита той.

– Влюбих се в теб – заплака тя. – Все така става.

Плачеше и караше колата.

– Наистина ли?

– Да. Знам, че ще ми се смееш. Но като те видях как стоиш на гарата и пушиш цигара много ми хареса и затова си измислих цялата история със срещата. А сега ти си отиваш и на мен ми е мъчно.

– Съжалявам – отвърна той.

Пристигнаха в Брюдж. Мишел го свали до гарата. Паркира колата и отиде с него до чакалнята.

– А сега ще си тръгна. Искаш ли да си запишеш адреса ми?

– Разбира се.

Тя го записа в едно листче и му го даде.

– Тръгвам си. Влюбих се в теб, а трябва да си тръгна. Знам, че съм смешна. Ще ми махаш ли с ръка, докато си отивам?

– Разбира се.

– Ти си мил. Има такова поверие. Че ако някой ти маха с ръка, докато си тръгва, пак ще се върне при теб. Искам да се върнеш при мен. Нали ще се върнеш?

– Не знам.

– Дано да се върнеш. Моля те, махай ми с ръка. Знам, че съм смешна. Но ти ми помахай с ръка, докато вървя към колата си. Много те моля!

Тя тръгна към колата си, а той й махаше с ръка.

Никога нямаше да се върне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ливия Дамян – Ловците на маймуни

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

В едно далечно време, двете малки негърчета: Мбуто и Мпхуто живееха в едни сламени колиби, в далечната от нас Южна Африка.

Мбуто от малък беше лош ловец на маймуни с лък и стрели. Мпхуто пък беше отличен стрелец, ловък ловец на маймуни с лък и стрели.

Мбуто можеше да пише, да чете и да смята. Много му се отдаваха тези дисциплини, за това пасторът на енорията съдейства Мбуто да се изучи в Претория…

След години…

Днес Мбуто е банкер и „лови маймуни с пари“! И може да има всяка една жена, дори и бяла.

Мпхуто си остана ловец на маймуни с лък и стрели. Той е предпочитан само от жените в сламените колиби.

Жените били предпочитали ловеца – мъжкар алфа?!

А какво стана с твореца, Аакаа изработващ върховете на стрелите?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Добринка Корчева – Walka

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

На връщане, по пътя, край който нямаше маслинови дръвчета и не прелитаха цикади, решението бе съвместно мълчаливо: никакво завръщане там, където очакването е изтрито от всеки дом и от светилата дневни не струи светлина, по чийто ръб навлиза различно от сивия мрак, и това бе по-тържествено от клетва, по-ефирно от лов на цикади, по-надигащо онази буца в гърлото, която е последната, камък за заключеното в куфара, вече станал ненужен, защото всичко е с нас и на нас…

Една виелица разтвори вратата една зима и някой избра да останем до кристала на погледа, тогава неистово бял, сега нажежен в червено, и този път този път е до всеки град с цикади и разтворени врати, но улиците му са опустели и не чуваме стъпките си, и няма нищо по-мълчаливо от погледа над онази маса, заради която се разпалва поне едно малко светило, и единственото, което казваш без думи, е напомнянето за птицата на перваза в четвъртия час. И тръгвам да я търся, тя ще се върне, а значи, и…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Петър Тушков – Хотел „Нова дружба“

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

(Откъс от романа „Кода Импекс“, глава 3)

 

Първоначално Миладинов насочва вниманието си като че в грешната посока – столичния хотел „Нова дружба“. В това няма нищо изненадващо – в средата на 80-те хотелът вече е оперативно поле за тайните служби, територия за срещи на контингентите на криминалния, разузнавателния, търговско-промишления, развлекателния и държавния сектор, пресечна точка на интереси с динамична мотивация. На повърхността хотелът е внимателно култивирано пространство с автентичен японски привкус, разполага с казино, магазини, два ресторанта и няколко зали за симпозиуми и работни срещи, 450 стаи, които приютяват гости от всяка националност. За Миладинов достъпът до „Нова дружба“ се заключава в това просто да влезе през модернистичните врати от черно стъкло на главния вход. За обикновения човек задачата не е толкова проста.

С голяма доза сигурност може да се каже, че хотелът е средище за необикновения човек. В него със знанието на службите отсядат прословути международни терористи, филмови звезди, императори. Обикновеният човек присъства – може би основа за първоначалната обосновка в плана за обира, – но е в обслужваща функция или в най-добрия случай плаща прескъпо за правото да изиграе кратка роля и да напусне вътрешното му пространство. В хотела не отсяда всеки, никой не ползва просто така казиното, съоръженията му за отдих, балните зали, скъпите апартаменти, не се храни и не заплаща, без да стане част от фино оркестрирания трафик на взаимодействията. Миладинов познава този механизъм, защото го е виждал в много европейски градове, обучен е да пребивава в него. Възможно е еуфорията от откритието, че механизмът има дефект, да му е вдъхнала самонадеяността да обмисли сериозно вариант за грабеж на хотел, в който всяка стая е оборудвана от пода до тавана с подслушвателна техника – твърде възможно, ако отново си припомним как рано сутринта на 24 март се приближава само на няколко метра от смъртта, за да почувства желанието на живота да я избегне. В действителност обаче три седмици по-късно, на 13 април 1986 година, Миладинов влиза през вратите на „Нова дружба“, кима на мъжа на рецепцията и се насочва към едно точно определено място – легендарния ресторант „Ханами“, където всичко, от чашите за саке до картините по стените, е автентично, – за да поднови една стара дружба.

 

* * *

В разсекретените архиви на Държавна сигурност съществуват малко преки свидетелства за обстановката в ресторант „Ханами“. Все пак е добре известно, че едно нарушава автентичността му – специално обучените сервитьорки, които са българки. И една от тях, Саша Стоименова, ще бъде ключов играч в събитията около обира на хотел „Метропол“.

26-годишна, Саша Стоименова (истинска фамилия Енева) е вербуван информатор от 1979 година, малко след като едва 18-годишна започва работа в текстилния комбинат „Пролетарий“. Саша влиза закратко в черно-белия кадър на един от фотоочерците за Видни личности (1979 г., правителствен архив, Алб. 60-А-II-16), където заедно с други млади работнички текстилки е заснета в гръб в компанията на Героинята на социалистическия труд Трайка Лекова. През 1980 година все още е на ведомост в комбината, но е командирована и работи като стажант-секретарка по програма за обмяна на опит в дирекцията на Второ главно управление. Обучението ѝ приключва в края на същата година и закратко се връща на работа в комбината, но подава молба за напускане и до 1986 година участва в множество операции за наблюдение на чужди дипломати на територията на страната и от време на време сътрудничи на Първо главно управление по надзора на емиграцията.

Саша Стоименова е интелигентен кадър от ниския ешелон. За операциите, в които участва, ѝ е известен абсолютният минимум, но за сметка на това в първата половина на 20-те си години води забележителен живот за жена на нейната възраст. Някъде от този период вероятно датира и беглото ѝ познанство с Миладинов. През 86-а година обаче е на ведомост в хотел „Нова Дружба“, където работи като сервитьорка в традиционно японско кимоно в изискания ресторант „Ханами“, точно накъдето в този момент се е насочил Миладинов.

Вечерта на 13 април 1986 година Световното първенство по футбол все още е в неясното бъдеще на идните месеци, а над японската градина на хотела се сипе тих, смъртоносен пролетен сняг.

Саша Стоименова, 26-годишна, е нанесла рана със сервизен нож на висш партиен функционер. Капките кръв от дълбокия разрез през лицето му още не са засъхнали по татамито до масата в едно от обособените помещения на ресторанта, който е временно затворен, за да могат службите да установят събитията и да инструктират персонала. Името на партийния функционер е цензурирано в наличните документи от протокола. Поводът за нападението срещу него е неясен. Известно е, че партиецът често посещава ресторанта и вечеря сам, обслужван по всички правила на японското гостоприемство от две от сервитьорките. Докато, останал насаме в помещението със Саша Стоименова, партиецът едва не губи едното си око и след бурния скандал е откаран за лечение в Правителствена болница, където също не е вписан поименно, след което следите му се губят.

Каквато и да е участта му, официално може да се предположи, че е бил под наблюдение и разпрата между него и Стоименова води до прекъсване на операцията. Стоименова, по това време опитна в шантажа и извличането на информация по оперативен път, или губи контрол над обекта на наблюдение, или е разкрита и действа при самозащита. И когато Миладинов влиза в помещението, сцена на острия сблъсък, картината е като в японски филм.

Зад гърба му декоративният пясък в смрачената градина е поръсен със студен сняг – ярката му белота се отпечатва в окото под светлината на градинското осветление. Пред очите му Стоименова е коленичила покорно до масата, покрита с разблъскана посуда и храна, и е свела очи към скута си в очакване на пристигането на длъжностното лице от разследването.

Миладинов влиза в помещението и сяда, също на колене, перпендикулярно на Стоименова, след което на свой ред свежда поглед надолу, без да произнесе и дума. А някой от персонала на ресторанта плъзва в затворено положение вратата на помещението и този хартиен параван завинаги ще закрие изгледа ни към разговора, който двамата провеждат зад него.

 

* * *

В бележките на изследователя се натрапват въпросите – Саша Стоименова ли е нанесла фаталната прободна рана на 18 август? С нея ли е имал среща Миладинов в бягството си на юг след успешния, и не по-малко кървав, въоръжен обир на хотел „Метропол“? По-важното и още по-подозрителното – защо след това загадъчно събитие от полезрението ни изчезва и Саша Стоименова?

Двамата имат мистериозни отношения. По свидетелствата на оцелелите след обира тези отношения се градят на неспокойно и дори бурно приятелство. 44-годишният Миладинов има пълно, нелогично, дори фанатично доверие в Саша Стоименова, която без колебание участва в плана му, но в свидетелствата на съучастниците им се оформят две версии – че той я използва, едва не изнудва безскрупулно; и че в действителност е бил дълбоко влюбен в младата жена, но тя не е отвръщала на чувствата му дори във физическия смисъл. Допустимо е да се приеме, че и в двете версии има зрънце истина. Още по-интересното е, че Стоименова нееднократно се отнася жестоко или подигравателно с него пред други хора и че преследва неотклонно собствените си цели, а реакцията му в такива моменти е типична за висококомбинативния му ум и Миладинов винаги намира начин да впише поведението ѝ в тактическите решения, които взима. С което на свой ред я манипулира и това допълнително изостря естеството на връзката им.

Без съмнение обаче 13 април бележи фактическото привеждане в действие на плана му за обира – момента, когато Миладинов вербува първия си съучастник в дръзкия обир. С голяма степен на вероятност този план е претърпял рязък завой, като се има предвид споменатото умение за почти свръхестествена комбинативност на Миладинов.

Остава неясно каква позиция е заемал нападнатият партиен функционер, към коя партийна фракция е принадлежал и на какъв етап от наблюдението му операцията е пропаднала, което навярно му е предоставило възможност да мобилизира връзките си в системата и да се укрепи срещу разследването на Второ главно управление. А Миладинов без колебание е използвал служебното си положение, за да осигури прикриващ огън на Стоименова и да улесни оттеглянето ѝ от операцията без сериозни последици за нея, изразяващи се в изселване в провинцията или нещо още по-лошо.

Във ведомостите на хотел „Нова дружба“ е вписано, че Стоименова е уволнена дисциплинарно за неизпълнение на задълженията си, и още на следващия месец откриваме, че е на работа в цех за изработка на пластмасови изделия към ТПК „Атанас Романов“, с тази подробност, че незабавно излиза в шестмесечен неплатен отпуск от 1 май до 1 октомври 1986 година, когато и, поради неявяване на работа, е уволнена с кратко и безсъдържателно директорско нареждане, а документалната следа за нея изчезва окончателно.

Какво си казват двамата зад паравана на ресторант „Ханами“? По това време, нехарактерно за него и за този период от годината, Миладинов не напуска София в продължение на няколко седмици, но нито е в отпуск, нито работи по официално санкционирана операция. В действителност същата нощ отговорникът за оперативните работници в хотела едновременно се е разписал на пропускателното гише в дирекцията на управлението и от два дни е в тридневен болничен отпуск, а Миладинов изненадващо поема по заместване задълженията му. В ход ли е бил планът му да обере хотел „Нова Дружба“? Този план включвал ли е партийния функционер и в качеството му на какъв – част от огледалните повърхности в плана на Миладинов? Кого жертва Миладинов в решителните си действия по потулването на случая?

Отговорът, ако вземем предвид отношението му към Стоименова, би следвало да е приблизително ясен. Миладинов боготвори Саша Стоименова, тази завинаги недостъпна жена в живота му, с мълчалива, но дълбока горест, неспособен да посегне на нея, да зачеркне от плана си жената, за която по тайнствената сила на човешкото сърце би направил всичко, без да очаква нещо в замяна. И това, отново по силата на логиката, е оказало решаваща роля в решението ѝ да го последва по още по-опасния път на бруталното престъпление през юни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ливия Дамян – СССР – спомените на един бледен юноша

Ивайло Божинов, Pegas and Friends

 

„ – Пътниците за полет Бургас – Москва…“

Туловището на ТУ-134 ни поглъща…

От ляво, като настръхнала орлица – е седнала майка ми, а от дясно, до илюминатора, седи засукана млада рускиня. Поглеждам към нея с нескрит интерес. Разговаряме се… „Поехали! До свидания, Болгария!“ – възкликва нашата спътница…

Превъзбуден съм… Очите ми се насълзяват… Чувствата ми са смесени. България остана под нас… За първи път пътувам по света. Отиваме в един друг свят, коренно различен от нашият… Самолетът се носи над облаците… невиждана до сега от мен картина… и залезът на слънцето… Правя няколко скици…

Шереметиево…

Зашеметяващо! И си мисля: защо ми е да посещавам Ню Йорк…

Москва – първи впечатления.

Метрото… Автомати за лимонада. Автомати за обмен на пари. Сладолед посред зимата! Сандвич! Невероятно… Виждах блясък и разточителство, после видях и мизерията – дървените къщи с ламаринен покрив…

Една вечер в Москва… Качваме се на такси… пътуваме с часове по огромен, широк булевард. Червеният площад… Третяковската галерия…

Спим на гарата, обичайно, отпътуването на влака по нашето направление е отложено, за неизвестно време. Пътуването е тягостно и дълго във вагони с нарове, без купета…

ГУМ (Государственный универсальный магазин)…

Влизаме… В носът ми се забива миризма на нещо като мърша… – Да отидем в друг магазин!… Няма друг, всички миришат така… Там се продава всичко: месо, лук, дрехи, играчки… Първо се нареждаме да си купим вестници, защото нямат опъковъчна, амбалжна хартия… „Правда“ – така се прави тираж…

Трапезната сметана е превъзходна! Но готвеното е безмирисно… Омръзна ми да обикалям в магазина… излизам отвън и сядам на една пейка… Навел съм се и си мисля за нещо…

Сериите на „Ну, погоди”! бяха всеизвсетни… и в този стил… виждам с периферията на очите си две валенки, които се приближават до мен, хващат ме за яката и ме изхвърлят от пейката…

Баща ми

по цял ден работеше, с изключение на тези три дни от моя престой, в които стачкуваха… но така или иначе нямахме голяма полза от неговия гимназиален френски и смешен български-руски. Така че не участваше в нашите приключения. Майка ми и бъкел не отбираше от руски – аз бях този, който влизаше в пряк контакт със съветският манталитет.

Първите дни на лятото в степта.

Жега. Непоносима жега. Нощем – дървеници… Докторът ни приема и поставя диагноза-констатация: „ – Донесли сте ги от България с порнографската литература…“ Останалото бръщолевене не го чувам… Една руска банда от руски колонисти го преби от бой… Сега вече пее друга песен: „ – Бийте ги момчета, бийте ги, мамицата им!“ „… Банда занималась темными делами…“ Руските бандитски песни не са само песни… Кварталната банда (определям я като нацистка) обстрелва квартирата ни. Три пъти ни местиха по други квартири, за да си траем. На една обичайна опашка руските колонисти, щом разбраха, че сме българи, ни избутаха, изтикаха ни като мръсни котета… а просто искахме да си купим няколко чепки грозде Болгар…

На гости сме при местни аборигени.

За мен те вече са аборигени. Минаваме през ГУМ, за да не сме с празни ръце… Говорим си, коментираме нещо и тук магазинерката ни отправя върла забележка: „ – Не говорите на украинском!”… Най-учтиво ѝ обяснявам, че сме българи… Тя се смути… Домакините са предупредени – да има поне нещо българско на масата им. Водката се пие като вода… и след това замезват… с черен, кисел хляб… В ГУМ-а имат голямо разнообразие от стоки, от СИВ, и техен хляб, но не – те не го ядат, трябва да е черен и кисел… Баща ми ме пита… да преведа нещо… натъртвам на думата джоб… Всички отглеждат главно картофи, защото стават за всичко – и за ядене, и за самогон…

Сам на екскурзия из СССР?!… ако милицията ти разреши.

В канавката лежи пиян милиционер…

Присъствам на убийство посред бял ден…

Казан…

Москва – Арбат…

Ленинград – Ермитажа… белите нощи…

Киев – целта ми е нарочно да попадна в книжарница, търся си книги… български книги?!… до тях и такива на украински език… интересен език… купувам си, купувам си и десетина кутии бои „Нева“… Киев… църквите… музейните колекции… Защо прабългарската култура там се нарича ямна култура?

Катакомбите…

Одеса – миризмите са европейски… Спомних си за у дома…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138