Стефан Кисьов – Кристо

Свилен Стефанов, Последно сбогуване с неконцептуализма, някъде в Мексико, м.б., пл., 80/200 см, 2016

 

 

Така стана. Оня ден написах в профила си тук, че трябва да почетем Кристо като велик българин. И върху мен се изляха цели кофи с помия. Бях обвинен едва ли не от всички. От всеки за нещо различно. Едни бяха ядосани, че съм допуснал, че трябва да го почетем. Защото той се бил отрекъл от България и не заслужавал. Други се ядосаха, че съм бил казал, че е велик. А той не бил. Трети бяха възмутени от първите две групи и ги нападнаха за това, че били селяци, цървули и т.н. Четвърти пък ме обвиниха в национализъм. Те казаха, че тъй като Кристо станал известен в чужбина, то затова той не бил български художник и България нямала право да се гордее с него. Още повече че той самият се представял по света като американски творец и било безумство и комплексарщина желанието ми да се отъркам в неговата световна слава. Дори ми се обади една приятелка от Ню Йорк /на която държа много/ за да се опита да ме извади от заблужденията ми. Тя ми каза, че няколко пъти срещала Кристо и имали много общи познати и елитът на Ню Йорк го приемал за американец, а не за българин. А и самият той така се самоопределял. В Америка било така. Всеки можел да се самоопредели както си иска. И точка. Всичко било въпрос на лично желание. Тя го срещала няколко пъти на пърформанси и го чувала да говори само на английски с брат си Анани, който живял известно време при него в Сохо. Май за тоя нюйоркски квартал ставаше дума.
– Наистина ли?
– Да. Или на френски – каза моята приятелка от Ню Йорк. – Но той така или иначе не го говореше много добре. Но никога не се представяше за българин. Винаги като американец. Той принадлежи на света – заключи тя. И ми даде за пример Робърт Де Ниро и Ал Пачино, които също имали италиански корени, но въпреки че в Италия искали да ги представят като италианци, те не се съгласявали.
Пета група мои читатели във Фейсбук пък ме обвиниха, че така или иначе, след като по света било признавано, че имал български произход, било излишно да го казваме и ние. Какъв смисъл имало да се гордеем сами, след като Ройтерс и 15 световни агенции били казали, че има български произход. Какво тогава съм искал аз? За какво изобщо ставало дума? Шеста група мои читатели пък казваха, че идеята ми е безумна, защото самият Кристо мразел България и това щяло да влезе в противоречие с неговите представи и права на самоопределение. Седми мои читатели пък казаха, че Кристо имал македонско самосъзнание. Довърши ме едно моя стара приятелка от Холандия. Тя пък направо ме обвини, че лъжа и че всъщност Кристо никога не бил отричал, че е българин, никога не бил мразил или сърдил се на България, напротив, навсякъде се представял като българин и така го представил днес и самият френски президент Макрон, а това, което съм правил аз било да внушавам лъжи. Тук аз вече бях започнал да съжалявам, че изобщо бях написал горния пост и че изобщо ми беше хрумнала идеята да споменавам Кристо. Повръщаше ми се от тази история. Чувствах се изцеден, победен, размазан, разобличен, уличен във всички възможни грехове и престъпления. Натиснах „делит“ и случая със смъртта на Кристо беше приключен.

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

Зоя Христова – Тайните на домакинята

Свилен Стефанов, Проститутки съчувстват на концептуалист, м.б., пл., 20/42 см, 2017

 

 

Дали днес той ще е с децата, за всеки случай ще се гримирам. Не много – едно червило, малко парфюм, че може да се приближи – готово. Моите дали са облечени вече, туткат се с часове, малкият го оправих, но останалите двама, както винаги – до последно избират играчки за парка.
– Готови ли сте, тръгвайте, че ви убих!
Знам, че не е хубаво да крещя, но не издържам, адски са мудни. Хващам се понякога, че съм готова да ги размажа в стената, после си повтарям няколко пъти – те са сладки, сладки, сладки – и ми минава.
Но съм била на ръба, признавам си. Един път щях да убия дъщеря ми, на косъм беше – хванах я да приготвя малкия за космонавтска експедиция от трети етаж до партер в чувал с въже през балкона.
Истината е, че не съм ги била, само ги раздрусвам и то не силно, за да ги стресна, когато съвсем загубя контрол.
Като се замисля колко хора ми се възхищават каква майка съм и професионалист, чак срам ме хваща, често чувам:
– Три деца и си преводач и работиш от вкъщи, гледайки ги, ехааа, това е невероятен късмет, съчетаваш всичко, възхищавам ти се, или пък:
– Баща им го няма по три месеца, сама ги гледаш и работиш, невероятно. Но любимото ми е:
– Така е най-добре от вкъщи да си работиш – хем си изкарваш пари, хем си ги гледаш с един удар – два заека.
Ама прекрасно е, препоръчвам го на всички!
Сутрин идват първите поръчки – заклет преводач съм с немски, английски и гръцки в няколко фирми. Обикновено започвам деня със свидетелства за съдимост, дипломи или епикризи, затова поръчките са все спешни.
Преди да започна вече съм завела двете деца на градина, а малкото на полудневна ясла. Най-късно до десет и половина съм приключила със спешните поръчки, защото започвам готвенето и прането – между взимането на малкия и разходката му в парка.
Привечер сме четиримата вкъщи, тогава работя по превода на една голяма художествена книга, лично предизвикателството, сложен автор, с който ще се прочуя или закопая.
Някога бях най-добрата студентка – конференции, проекти, конкурси, ехеее. После станах докторант, защитих блестящо, родих – и – дотам. От тогава съм със смъртните актове и упътванията за бойлери.
Баща им замина за малко, само за един курс и така вече четвърта година – връща се за седмица и пак заминава – крупие е на кораб. Твърди, че не обича да пътува, но не му вярвам, едва издържа седмица с нас и пак хуква. Сега ще ми кажете – да, ама имате пари. Не, пари, нямаме – децата гълтат всичко – градина, уроци, танци, езици и сме приключили.
Това с детегледачката също е мит, не е възможно да намерите подходяща. За да върши нещо, което реално мога и сама, защото работя от вкъщи, ми иска за тримата 1800 лева, е, извинете, бихте ли се съгласили – пладнешки обир.
Бабите ли, бабите и двете едва кретат, благодарна съм, че все още не се налага да гледам и тях. И двамата сме деца на интелектуалци, родили на пределна възраст, от късни бракове, майка ми ме ражда на четиридесет и две, а по начало е и болнава.
Затова си превеждам епикризите и упътванията, пера, чистя, гладя, готвя, водя и извеждам, реално не ми остава време за друго, с изключение на малките часове, които наричам “лични“.
Лично време – три часови зони – с малкия след обяд в парка, с тримата привечер в градинките и сама късно вечер вкъщи, когато заспят. Тогава имам едни такива не дотам прилични мисли, та чак се чудя дали да разказвам, ама айде, като съм подкарала.
Не е нещо, с което се гордея, но си имам леки фантазии – къде любовни, къде еротични, къде по-тежки. Лошото и онова, от което изпитвах вина в началото е, че често са към бащите на другите деца от парка. Знам, знам, много е грозно, ама аз само си мечтая, през ум не ми минава нещо да реализирам!
Не бих към бащите, щях да си избера други обекти, но не виждам други мъже, не излизам без децата. А за баща им не ми се мисли, защото започва да ме хваща яд, да ревнувам, да беснея – той се забавлява на кораба с чужденци, хора, а аз сама тегля, та затова го избягвам като еротична фантазия, ясно е защо, за да не се нервирам излишно.
Защо не чета, или не гледам филми, вместо да се слюнча след бащите, би ме попитал всеки – защо ли – ами, не е същото, не сладни така. Филмът е измислица, фикция и реално попадам във фантазията на друг, а тук сама си произвеждам сюжети и то с нагледен материал – сладни не, ами турска баклавичка, кадаифче, тирамису сиропирано.
Следобедните часове с малкия в парка – времето на Боб. Така съм го кръстила този баща, защото не му знам името – дългокос, възпитан и леко плах мъж. Ама както е плах, понякога така те поглежда, че краката ти се подкосяват. Момченцето му е колкото моето, сиреч съвсем близко ми е. Жена му не идва, не съм я виждала, и по-добре – ще ми утрепе фантазията.
Не че се хваля, но като ученичка и студентка много ме харесваха, после родих – и- дотам. Но като гледам как си говорят бащите с мен с охота, един не скучае, може пък и още да вървя, знам ли!?
Та за Боб – той е възпитан, умен мъж, определено чете, с него си говорим за литература. Освен тези му добродетели Боб има е една такава стегната фигура, малко е кокалест, но пък и жилест – хем, елегантен, хем спортен. Невероятен баща е , не знам дали споменах, това е адски привлекателна черта у един мъж, не мога да си го обясня – много е въздействащо.
Боб си играе и с моето дете, което ме размазва. Често се вписва в общата ми семейна фантазия. Аз и Боб на почивка с четирите деца, мъж за семейство е. Кара семейното бусче, всички пеем, целува ме и ме гледа влюбено, мисли си колко съм красива, не отлепя очи – това е моят Боб!
После се местим на горната площадка, там идва един по-млад баща – малко по-млад е, не много. Един мъжествен такъв, с брада, с един глас – здрасти като ти каже губиш равновесие – бас та дрънка, че и леко дрезгав. Майко от там понякога едва си отивам, седя на пейката по двадесет минути след като си тръгне, втренчена в нещото пред мен.
То и лицето му едно такова мъжкарско, този е много мачо тип. Че и не е много умен да го вкарваш в семейна фантазия, баш за хард нощите си идва, много сполучлив образ. От тия с месестите носове, те са пожар. Баща на две момичета – ама ги гледа, ама ги разхожда, чакай да спра, на зле отивам, не мога да си довърша мисълта.
Като го гледам как се старае да не ме поглежда, не ще да е без опит с жените, пази се като алкохолик след лечение пред пълна бутилка. Стегнал се един, изпружил се, втренчено напред, очите като стъклени следят курса, да не се отклонят. Ей, палавия, не на мен тия, ама-ааа ти се ще, ей!
Понякога го хващам как ме оглежда странично, прехапал устни като загорял женкар, попаднал на мръвка. В погледа едно такова – харесва ме, ама го е яд, че ме харесва, не му се ще да се поддава на изкушението, а е палава, палав, милият, та чак го боли. Похотливец от класа, но ревностно и фанатично женен, много масов мъжки модел.
Питам го нещо, отговаря само с “да“ и “не“ и не ме поглежда, забил очи в земята като препариран. Добре де, добре, няма да те закачам, женен си, много си женен и трижди по-голяма халка да сложиш, пак на челото ти е изписано с ей-й-й такива букви, че ти се ще.
Отиваме към фонтанчето, където, смешно ще прозвучи, но си говоря с един дядо. Ама дядо ли e, чудо ли?! То един стегнат, мускулест, пък тренира, пък се поддържа. Не знам на колко е, но изглежда като на петдесет.
Там е друга играта, гледам ме един такъв, едно нежно, едно бащинско, пък ставам и аз една малка, една невинна. Голяма сила имат понякога дядковците. Внучето му си играе със сина ми, а ние си говорим ли говорим на пейката. Той е сладкодумен мъж, с богат речник и дар слово и за сметката за тока и водата да говори, пак интересно ще е.
Става време да взимам двете по-големи деца, пред градината се засичам с таткото на Силви. Млад, енергичен, приказлив и много възпитан човек. Твърде млад, за да произвежда фантазия, но пък е много приятен за общуване.
Между шест и осем, когато е хубаво времето водя децата в горния парк, там сме голяма компания родители. Там вече е много интересно – имам усещането, че няколко от бащите, идващи самостоятелно ме гледат, не съм съвсем сигурна, но е приятно да си го мисля.
Усещам как ме измерва чернокосият с момченцата, къдравият с кучето и голямото момче, пълничкият с близнаците. Смеем се, аз разказвам вицове, те са доволни – такива неща.
Към девет прибирам децата – вечеря, крясъци, къпане, миене на зъби, приказки, приспиване и после идва третото ми лично време, то е най-сладко. Винаги различно, всяка вечер прожектирам различен филм, в зависимост от настроението.
Чудя се сега какво да си избера – с боб в Гърция, или с мъжествения в хотела, момент – айде Боб.
За Боб съм кралица – купува ми, глези ме, правим любов, ама нежно такова, погледът му е като хипнотизиран, плувнал в искри. Обикаляме цяла Гърция, спим по хотели, любим се по острови. Слушаме блус в колата и пътуваме, пътуваме…..
Късно вечерта онзи с дрезгавия глас чука на вратата, отварям влиза без да ме погледне, командва:
– Събличай се!, после е ясно. Но е зъл, гледа лошо и е адски властен, мачка ме като животно, садист безпощаден.
– Недей, не го прави, стена, не чува, истински грубиян. Кара ме да страдам, вулгарен и студен мъж.
С дядкото са по-сладки и лирични нещата, готви ми и ме глези, гледа ме като сладкишче. Грижовен е той, а аз малка и лигава.
И така весело и забавно ми минават дните, ще каже човек, домакиня, живот няма, завряна вкъщи, ама лъже се, при мен е динамично, та чак опасно.
Обикалях си така парковете цялото лято, в шеги в закачки, както се казва, минуваше моята младост и щеше така да си остане, ако не се беше случило другото.
Не знам как, но тези татковци и дядковци в един момент започнаха да се усещат какво си мисля, явно някак ми е проличало.
Прибирам се един ден, отварям си фейсбук страницата, опааа, покана за приятелство – от дядкото. Приех, разбира се, то не е любезно иначе. И както беше любезен и сладкодумен, внезапно дядкото започна да се проявява във фейсбук като палавник:
– Сладурче, ще ми изпратиш ли снимка по бански или направо гола, започна да ми пише.
– Знам, че ме харесваш, вижда се, не му отговарях явно беше, че в градинката до фонтана повече няма да ходя.
После започнах да получавам и странни обаждания от мъжкаря с дрезгавия глас, беше намерил телефона ми:
– Възбудена ли си, идвам, искам те гола, знам, че мъжът ти го няма с месеци, майко какво са решили тези мъже, започвах да си мисля, как им хрумват такива неща. Още една градинка отпадна, започвам да губя варианти за разходка на малкия.
Защо са решили, че нещо им предлагам, чудех се и тогава дойдоха и смс-ите от Боб, пак с подобно съдържание и вече изригнах:
– Обичам мръсниците, пишеше романтичният Боб, а ти си голяма и ще ми го….нататък не мога да довърша.
– Животни, развратници, вие жени нямате ли, перверзни чички?! За какво ги носите тези халки, за каква ме взехте вие?! Жените ви седят вкъщи и ви гледат децата и ви готвят и домакинстват, а вие пишете на непозната.
– Аз съм преводач, доктор, майка на три деца, а можеше да бъда и учен, знаете ли какво съм превела аз, ако ви кажа, свят ще ви се завие – не съм случайна жена!
– Кой ви каза, че нещо искам от вас, откъде ви хрумна, ей сега ще звъня на жените ви до една, всичко ще им кажа, как ги мамите ще им кажа!
– Ангеле, Ангеле, връщай се бързо, нападнаха ме, полиция, полиция, полиция!
Набирам 112:
– Помощ, преследват меееееее!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Вила „Мария“

Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

„Защо всички курви се казват Мария?” „Est-tu une chrestienne? – отговаря с въпрос Пиер. – Толкова лесно ли забравяш името на Божията майка?“ Самият Пиер е ливанец, християнин, собственик на малък хотел, сега нает от група тежководолази, които строят вълнолома на тропическата Венеция. „Да живее кралицата!“ – Една грамада оставя ключа си на плота. „Честит празник“ – казва сдържано Пиер. Тук съм с деликатната мисия да извърша бартер – един пакет замразена риба “капитан“ /33кг/ срещу услугите на хотела. Правя предпазлив намек за дами. „Никакви курви в хотела!“ – свива устни той – изглежда собственикът се превръща в стълб на нравствеността, неофициалното име „Le coq“ вече не го задоволява, иска да стане семеен хотел – някои водолази са довели и семействата си. „Никакви Марии в хотела! – добавям аз. – Мария! Ще се казва „Villa Maria“! Лесно се запомня.“ Побутва по плота кутия „Туборг“ към мен. „Довечера пиенето е от теб“ – казвам аз. „Само бирата – уточнява той – концентратът си го плащате!“ И мезето – кимам към кухнята, където е отнесена рибата. „ОК“ съгласява се Пиер. Вечерта, на рождения ден на Бети ll, избухва скандал между келти и сакси: „Fuck the queen!“ – крещи риж ирландец – як сакс се оглежда за бутилка или халба, накрая запраща по него кен „Карлсберг“, един валиец го улавя във въздуха: „Че защо – Бети вече е стара и грозна!“ – това предизвиква неудържим кикот в двете групи. Допивам си питието и гледам да се измъкна. „Накъде, хубавецо? – пита рижият, който съм спечелил със знанията си за Шин фейн и ИРА – Внимание, командо, beau Brumel тръгва по курви!“ Изнизвам се под дъжд от благопожелания. Все по на юг от моста „Картър“ през цистерните на „Конойл“, Аpapa quays до Апапа клъб хаус, където веселбата вече е затихнала и не ме чака никой, освен Mери – моята първа позната от езерния град, подпечатала с целувка документите ми в нощта на Рамазана – майка Тереза на окъснелите несретници моряци, мое гневно абаносово истуканче от изчезналото кралство Бенин. „Много закъсня!“ – казва недоволно тя. „Знаех, че ще си тук, любов моя.“ Кани ме на танц – в клъб хауса все пак се танцува. Поръчвам „Moonshine serenade“. Музикантите гримасничат за стария суинг, но се сещат, че имаме риба + бира и то по много, запяват някакъв импровизиран текст и като споменават името на кораба ми: „Khan O“ правят физиономии на човек, хванат за макарите, недискретно посочват Мери, която се гордее с придобивката си. Тези пичове могат всичко, понякога се мятат на корабите за NY – плащат пътя си с работа, свирят в тамошните клубове, разнообразяват се с по някое бяло гадже в Гринуич вилидж, връщат се и яко забиват в клуб хауса. Навън ни чака с таксито си Джо – студен красавец, много бърз, неразговорлив, делови, подозирам, че е сутеньор на Мери, не лъже в сметките, твърди 10 % бакшиш. „Лагуна хоспитал“ – напълно подходяща дестинация. Но отминаваме, продължаваме през строежа на новия контейнерен терминал на Остроеа на ламаринената тръстика – тук работят част от водолазите, отседнали в „Le coq“, пардон, новопокръстената „Villa Maria“, отново мостове, достигаме Амуво одофин – вълшебно име! „Как се казваш наистина?“ – питам шофьора. „Джо, Джон Смит!“ Мери се кикоти: „Може и Браун!“. Събужда ме шумът от дъжда по ламаринения покрив. Мери тихо диша да мен, прегръща ме с мускулеста ръка с грозен белег от ваксинация на рамото. Отмествам я и излизам в тропическия дъжд – чуден душ, когато спира, се връщам и тихо ровя из дрехите си. „В чантата – измърморва тя. – Запали една и за мен.“ Подавам й цигарата, обличам се и излизам пак на терасата. Водите на Бадагри крийк тихо плискат под бетонните основи на сградата. Хвърлям вързаната кофа и я изтеглям. Водата става за пиене и за миене. Зад бидонвила и палмите на Snake island отсреща прозира Океана, където може би, още броди капитан-лейтенантът Метцер с неговата U-69 „La vashe qui rit.“ Казвам го на Мери, която се готви за излизане – „69 – хубаво число!“ – смее се тя. „Остави ми няколко цигари…“ „Отсреща има паб, купи си от там – после се смилява. – Вземи!“ „Имаш ли нешо за четене?“ – Хвърля ми немско илюстровано списание – единствено четиво в дома й, останало от някой моряк, прибран от стокорабния град на рейда. „Нали си падаш по германците!“. Запалвам. „И да не закъсняваш много!“ Мери се разсмива, връща се и ме млясва по бузата. След малко отивам да си купя цигари от „Hot fun cafe“ при „Ocean breezy hotel“. Заобиколен съм от патетични названия – всъщност хот фън е ниска постройка от вълнообразна ламарина, боядисана в синьо, наистина изгледът към лагуната е великолепен. Джо ми маха от една маса и поръчва „Туборг“. „Виждам, че датският кораб вече е акостирал.“ Джо е отмъкнал отнякъде халби, в които му сервират бирата. „Тъкмо ще си спестиш разкарването със спасителната лодка по рейда, за да чейнджиш риба срещу бира.“ M-r Smith-Brown знае подозрително много. „Казах тук-там, че си мой приятел.“ Вдигам халбата за наздраве: „Искрено съм Ви благодарен, Джо, за препоръките пред местната общественост! Сериозно, Джо.“ Той преценяващо ме гледа: „Окубве, казвам се Окубве, приятелите ми викат Оке.“ Протягам ръка: „ОК, Оке!“ Смеем се и отпиваме. Така минават няколко дни, научавам все повече подробности от живота на Удо Юргенс, който е тема на броя, макар че не знам немски, но почвам да се досещам , както и се досещам, че бързопръстите бързописци на любопитковците вече са се задействали, но не ми пука, както на к-н л-нт Метцер не ми е пукало за изрисуваната крава от рекламата за сиренето върху рубката и сменения свиреп боен лозунг с репликата от „Гьотц фон Берлихиген“ – LMA; LMA и от мен, тъпи ченгета! Leck Mich am Arsh! Тук ми е хубаво! Всъщност искам да чуя тъповатата им песничка „Onkel Edward“, която са си пускали след всяко торпедно попадение, но парите имат неприятното свойство винаги да свършват, ще се наложи да отида до „Кhan O“ за още мангизи. След напоителна и дълга вечер с Мери, приятелките на Мери, приятелите на приятелките на Мери, сонм от разноцветни бебета, тайфа малчугани, се събуждам с глава-барабан и невероятен вкус в устата. Мария, с ловкостта на стар моряк: хвърля кофата във водата и ме къпе, Оке й асистира, когато съзирам часовника си на ръката му – имам смътен спомен за продажба или размяна срещу още пиене, не ми дреме, но проблемът е там, швейцарецът спира точно в 09.05 – направо да си сверяваш часовника с него – до това води бърникането в радара, без да го свалиш. Колко е часът, по дяволите? Аз съм по-тежък, но Оке е страхотно бърз и освен това е левичар, може яко да загазя. Не смея да ги попитам, да не привлека вниманието му и да го погледне механично. В таксито веднага хвърлям полед към таблото – слава Богу – 07.50. Мария се навежда над прозореца: „Давам ти тези пари назаем, чуваш ли?“ Тя ги подава на Оке. „ОК, ше ти ги върна довечера в клуба.“ До кея има 30 мин, като отчитам задръстванията. Две преки по-рано го спирам: „Ще мина напряко, мастърът обича точността!“ „Нали си в отпуск – изненадва се той. – Ще се видим в хот фън!“ На кораба никой не ми обръща внимание – получена е заповед за заминаване. Крайно време бе – повече от половин година се мотаем тук. Вдигането на борда на спасителната лодка, подготовката на кораба ми запълни деня – хората са отвикнали да работят. Вечерта, в клуба връщам парите на Мери и съобщавам новината. Тя ме поглежда безизразно: „И ти ще се върнеш, нали?“ НЕ. „И няма да ме забравиш никога.“ ДА. Тя става и си тръгва. Сутринта, когато „Khan O“ набира скорост, си спомням песента: „Твоите очи доказват, че има го морето, със звука на флейта ме унесено люлее.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Котка на пълен работен ден

Камелия Щерева, пирография

 

Малко преди епидемията от коронавируса аз и младите режисьори Вальо и Колю седяхме в едно заведение на „Раковска“, пиехме бира и обсъждахме филма на Орсън Уелс „Гражданинът Кейн“, когато Вальо попита дали „тук“ предлагат риба на плоча. Преди няколко дни, когато с Колю ходили в Родопите, в една кръчма яли такава риба и сега пак му се дояло. Колю рече, може би имат, но най-добре да попитаме сервитьора. Той скоро се появи и отвърна, че нямало риба на плоча, но под капак, Вальо му поръча една и рече, че рибата в Родопите била много вкусна, обаче Колю се напил с бира и когато сервирали рибата на плоча, си забравил вилицата на плочата, а тя толкова се нагряла, че като я хванал, викнал най-напред „М-м, каква хубава риба!“, а после извикал на умряло. Пообсъдихме още малко Орсън Уелс, а сервитьорът донесе рибата в някаква чиния, от която се издигаха буйни пламъци и я сложи в средата на масата. Вальо рече, че не била същата като в Родопите, но приличала на нея. Взехме вилиците и зачакахме огъня да угасне. Обаче той се разгаряше. Беше упорит огън. Вальо реши да го духне, но от чинията се разхвърчаха искри и пламъци, от които едва се опазихме да не ни подпалят, така че се отказахме да духаме. Под чинията, в която беше, имаше салфетки и листа от марули, които също започнаха да горят. Аз рекох, че за първи път виждам да горят марули, а Вальо отвърна, че и той не бил виждал. Оказа се, че и Колю не бил виждал горящи марули. Накрая всичко изгоря, огънят угасна, опитахме рибата и аз рекох, че не е печена, а пържена, и то не под капак, а в тиган.
Вальо тъкмо отвръщаше, че рибата в Родопите била по-хубава, когато дойде Руслан. Също режисьор, но от по-старата генерация и малко безработен. Той рече, че разбрал, че Вальо бил станал продуцент на филм, и го попита дали няма нужда от режисьор. Вальо отвърна, че нямал, а Руслан рече, че тогава той би могъл да стане асистент-режисьор. Колю се обади, че той бил асистент-режисьорът.
Руслан обясни, че имал стар москвич в чудесно състояние и можел да го даде под наем за филма. Вальо отвърна, че засега нямал нужда, но ако се появяла такава, щял да го има предвид. Руслан обаче не се отказваше. Предложи да снимат филма на вилата му или поне в апартамента му. Вальо рече, че засега няма нужда от вила или апартамент. Тогава Руслан предложи дъщеря си. Била фотографка, младо и хубаво момиче, и щяла да снима с фотоапарат. Вальо и с това не се съгласи.
Тогава Руслан извади последния си коз. Попита дали за филма нямат нужда от говореща котка. Тук вече всички ние се умълчахме. Накрая аз успях да се учудя, че има изобщо такива котки. Руслан рече, по принцип нямало, но неговата била точно такава. Е, засега можела да казва само една дума – „Аврора“(произнасяла я „Авр-р-р-рора“), но той щял да я научи и други. Ние се усъмнихме и Руслан предложи да ни я донесе тук, в ресторанта, за да се уверим. Като уточни, че тъй като все пак тази котка не ни познавала, а била доста чувствителна, може би тя вместо „Авр-р-рора“, щяла да каже само „Авр-р-р-р“. На което Вальо не издържа и обяви, че наема котката на пълен работен ден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Dramma giocoso

Камелия Щерева, пирография

 

 

на Меги

 

Какво би направил, ако се озовеш на кея с чанта прокъсано бельо, том на Е.Т.А. Хофман и трийсетина паунда в джоба, освен да се подчиниш на повелителния жест на вахтения в тигров камуфлаж и се изкачиш по трапа, покрай сивата тръпнеща стена със старателно изписан бордови номер 901. След малко ще се потопиш в жълтеникавата вана и така ще лишиш от живителната течност лазарета на кораба .Не знам какво беше хирургическото отделение на / западно / германската болница, дали в името на “вечната дружба“ или на морската взаимопомощ, но десантът от Ангола пое една извънредна операция.Не ще да е било обикновен апандисит, ако съдя по загрижените очи на к-н лейтенантът над маската, видимото облегчение, с което ми показа нещо, прилично на малък корен, а приличната на врабче / западно / германска лекарка поклащаше глава по време на прегледите. Когато замайването от новокаина премина, прикрепеният към мен гл. старшина Юрий – за да е щъкам много из кораба – измъкна от джоба на късите си панталони бутилка с медицинска форма , с безизразно лице каза: „За дезинфекция.“ , прибави сушена риба, увита във вестник – идилията бе прекъсната от к-ра на кораба: „Да не се излагаме пред гостите!“ – прати го да вземе питие от кабината – “ За Кьонигсберг!“ – „За Пилау!“ – от мен – „За Кант – великият руски учен!“ – с намигане от командира. Не простихме и на спирта – на кораба има много навигационни уреди а почистване и сухи гърла за промиване.“ Морпехите са отделно.“ – отклони наздравицата морякът – „Аз командвам само кораба!“ Преди заспиване Юрий положи грижовно до възглавницата ми книгата на Юрий Трифонов за голямото земетресение в Ашхабад през 50те. След няколко дни, на тържествено снетата от борда „Газка“ / Юрий предлагаше БМП /, ме настаниха в“Hotel de la plage“. „Прочети адаша, препоръчвам ти го!“ – извика той на прощаване. „Слийпи, слийпи!“ почти ридае Мари над спаружената мъжественост, като внимателно оглежда дали всичко е на мястото си и се опитва да отлепи лентата върху разреза:.“Qelle malheur!“ Тя навива тюрбана си и се облича. . Пиер от бара ще се погрижи за нея. „Ще се разбере с метрдотела да ти вписва мадамите в сметката като храна – Застрахователната компания P&O ще плати.“ Свейн ми подава химикалката си. „Почерпи!“ Отвън гръмва „:Интернационала“ . „Всекиму според потребностите.“- Пиер ни сипва нормандска ракия от обречената на национализация изба на хотела. – „Ще ти пратя Мари.“ Подписвам сметката от бара с химикалката на Свейн. „Какво пише?“ – тя хвърля книгата на леглото. Да не забравя да я върна на Христо в Бургас. Същият въпрос ми задава и Ернст, закръглен мюхенчанин, под чадъра край плувния басейн “ За Dоn Ciovani dessollutto puniто.“; “ Ние предпочитаме “Zauberflote“, нали скъпи!.“ – той се обръща към Равнодушния красавец, забил нос в илюстровано списание. „Аз я правя!“ – Ернст посочва запотената бутилка бира, донесена ми от бара. „Какво ще пиеш?“ „Уиски.“ казва Равнодушния красавец.и аз чувствам, че е твърде горещо и трябва да се върна във влажната студена стая, където чувам жалостивия глас на влюбения Ернст-Папагено да обяснява на далечната Папагена, че ведага би се върнал, разбирам, че цял въздушен кораб, пълен с деца. измислен от сценографът на Ингмар Бергман е несравним с Равнодушния красавец. Клетият Папагено, хлътнал по принца и правещ бира. Впрочем „Bavaria“ не беше лоша. Когато високоговорителите замлъкнат, излизам на терасата, където неколцина високомерни французи пият вечния си пастис, Свейн – корабособственикът от „Thor line“, Джовани – спомням си разказа на Стария за закъсалите италиански военнопеници в София 43-46, а Джовани отказва да се върне в ония времена, упорито върти глава и псува по български. „Понякога всички пътища водят към стадиона.“. Свейн намеква за няколкото трупа на бели наемици, опитали се да свалят току-що установената народнодемократична власт, изложени на градския стадион. Това обяснява съветския кораб от Балтйск – за подкрепа. Предлага ми договор за негов кораб в залива:“Тъкмо ще спестя самолетен билет от Осло. Ако не си изкараш хилядарка отгоре от овъртайма и марфата, да не съм Свейн, Не мога да дам повече, не си член на профсъюза!“ „Prolaiters de tous peys, unitez vous!“- Рев на високоговорителите откъм плажа. Той нервно попипва добре натъпканата чантичка от крокодилска кожа, захваната за китката му с белезник, от която идва прякорът му: м-r Cash. Аз му oбещавам да помисля. На другия ден, в кабинета на началника на полицията и инж.Л. българин, изпратен от ООН да строи пътища или нещо друго, оня изразява съмненията си:“Бял, ранен, опериран, без входна виза?“ Л. побеснява: „Aпендикс, обикновен апендикс!“ Oтвън се чува воят от кортежа на българският посланик, който ще връчва акредитивните си писма. Шефът подпечатва паспорта и ми го хвърля през бюрото: „Имаш 24 часа. Изчезвай!“ Нахлупва изпънатата фиражка над оледалните черни очила. Когато след два часа цъфнах отново при инж. Л, свален от самолета, недоброволно отстъпил мястото си на играч от националния отбор по футбол, той наистина побеснява, завежда ме на местния пазар, наема едно „Пежо“404, връчва ме на шофьора: „Изчезвай!“ На тръгване Джовани от терасата ми вика: „Кукуриго!“ и прави жест, показващ китката пера на берсалиерите: „Ваньо куцото!“- откъде знае младежкия прякор на Стария? На границата разглеждат паспорта ми: „Вие трябва да напуснете страната по въздуха, освен това изходната ви виза изтича!“ и граничарят ме побутва с новия си „Калашник“, към оградения с телена мрежа изолатор. За късмет виждам Свейн, който се връща отнякъде, спира пежото, готово да ме напусне, хлътва в милиционерницата , излиза с много олекотена чантичка, подава ми стек“ Марлборо“ – „Пести го!“ удря по тавана :“Изчезвай!“ Колата пресича границата, цевта на „Калашник“ се подава през прозореца, белозъба усмивка:“Have you a present for me?“ Подвам кутия „Марлборо“. Бавно пътуваме, момичетата се къпят в ручеите, стичащи се към морето, предното стъкло се пръска от друсането по дупките, докато излизаме на пуст, прав като стрела аутобан. След около стотина км и няколко: „Have you a present for me?“ достигаме Града.- Венеция на Гвинейския залив. Докато пиша на парче измачкана хартия разписка до инж. Л, че съм пристигнал жив и здрав, а шофьорът на 404та, настоява да бъде подпечатана с печата на хотела, рецепционистът ми предлага “джиги-джиги“. “Защо, дамите не празнуват ли Рамазана?“. “Ще платиш овъртайм, а има и христиенки. “Една от тях маже устните си с розово червило и подпечатва хартията със целувка. “Как се казваш?“ ‘Mери.“ Гъстата тъмнина се разрежда тук-там от бялото на очите. Напрегнато очакваме полунощ. Рецепционистът – той е и келнер в малката кръчма на хотела, свива рамене: „Рамазан“.След малко се връща: „Хората решиха, че като чужденец и гладен, можеш да си поръчаш.“ Правя темане в тъмното, набързо хапвам, почуквам стъклото на часовника. посочвам двете кутии цигари на масата и кенчето “Карлсберг“, оставям пари на келнера, ставам. Блестящи усмивки. размахани розови длани за сбогом. Господи, в сравнение с тези апапи аз съм направо дребосъче! На другия ден се запътвам направо към красиво сервирания обяд на гръцкия капитан на систършипа на нашия „Хан О.“, който ще ме откара до кея. Стюардът му ме отпраща при яхалето. Докато се промъкваме през плетеницата от канали, отминаваме подпухнало тяло, полюшващо се във водата. Гъркът си пуска по уредбата ребетико: “Вземи стъргалото, откърти боята корабна от мен но белезите ще останат. Сине накъде? Ще отплувам някой ден.“

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Мариан Желев – Последна линия

Камелия Щерева, пирография

 

 

Хора, които с едно перо се мъчат да полетят. С камера, на сцената, с китара или барабани – изобщо всички хора на изкуството, които са на последната линия. Но не защото там е най-последното място на света, а напротив – защото няма къде другаде да бъдат. И сега сме принудени да ги гледаме, слушаме и четем от малкото екранче на телефона си или от монитора на компютъра. И не защото те ни го натякват досадно, а защото ние имаме нужда от изкуството им. За да не се побъркаме.

Медиите са отпред; колата, жената, децата, работата, манджата, дрехите, маските, дезинфектантът, ръкавиците и всички предпазни средства. Доходите, образованието и работата от вкъщи. Обезлюдените улици и препълнените болници, възрастните хора и карантината. И още: Министерството, Президенството, Щабове, Общини и пр.

Карантина. Извънредно положение.

Най-отзад е Лидия, която през вечер изнася концерти пред камерата си и събира фенове. Петър, който пише текст след текст и след това коментира с читатели словото. Явор, който играе театър онлайн; Геновева – тя снима пейзажи и ги споделя.

От последната линия.

Когато видят какво става на предна линия хората изпитват страх. За лозето, за гаража, за университета на децата и за отменените полети в чужбина, когато трябваше да отидат на заслужена екскурзия и почивка. И се затварят, защото така или иначе няма къде да отидат вече. Освен „назад, назад – във някоя дълбока зима….“*. Някои стигат до крайности и са готови на всичко, само и само да избегнат гилотината на депресиите, които водят съществуването ни до ръба… и ние надничаме в бездната, където усещаме края без да го виждаме. Което е още по-страшно понякога.

И тогава някой зад нас изпява песен. Чува се стих, а над главите ни изгрява страхотен пейзаж. Колкото да се огледаме и да осъзнаем, че последната линия е границата на нашето съзнание. То е отворено за всичко, което може да нахлуе като неканено усещане за първичен страх. Но не и когато е изпято, нарисувано, заснето под особена линия. И прекроено в изкуство благодарение на вътрешната ни сетивност.

Хората от последна линия му викат вдъхновение. И могат да боравят с дивите ветрове, сенките и изгарящите отблясъци, които гравитацията на нашите мисли привлича, за да ги превърне в колективен ужас. А те предат ли предат – стих след стих, сцена, лист, кадър…

Системата се прецака. Оттам и ние. Или поне онази част от нас, която сме оставили съзнанието си на първа линия. Зависими от колата в гаража, парите в банката, здравната ни осигуровка и дрехите, които обичаме да носим, и местата, дето искаме да посетим, и парите от лотарията, които, ако спечелим… и ракията в бурето, и кредита, който искахме да теглим за ново жилище; и онзи, който няма да можем да изплатим.

Всичко отиде на кино. А тази вечер Петър сподели страхотен текст, който много хора прочетоха и мнозина споделиха в коментарите си, че той отразявал и техните мисли. И по този начин се чувствали някак по-сигурни. Гърбът им бил защитен.

Някъде дълбоко в личната ни вселена ние се групираме. Под влияние на различни външни и вътрешни причини. Външните са на първа линия, пред очите ни. А вътрешните – на последна, уж. Хората на изкуството са единствените същества на тази планета, които могат да направят неразбираемото смилаемо за колективното ни несъзнавано, а от обърканите мисли и паника да оплетат на всички удобен пуловер, който да ни топли в миговете на самота.

В днешно време камари от вътрешна информация остава неразбрана. Духовна информация, която нахлува уж в душата ни за баланс, докато ние посвещаваме ума и уменията си в това да осъзнаваме рекламите за фибри в закуските и положителния ефект на салициловата киселина. Можем да си изчислим лихвата по кредита спрямо заплатата. Познаваме конспирациите и далаверите. И от кой магазин да си купим течен сапун и тоалетна хартия най-изгодно. Докато не се задръстим в един момент. И то не защото сме прекалили с фибрите, а защото не можем да осъзнаем беснещата в нас нужда да се качим в короната на разлистващо се дърво (погледнете го в този момент от прозореца, зад който стоите затворен) и да подишаме от въздуха му.

Лидия пее за любов, Простичко и с вдъхновение. Петър пише. Геновева обича залезите… Освен социална, ние си имаме и духовна страна. Даже атеистите го признават, без да е задължително отвъд нея да виждат Бога. И тази духовна страна също е отворена – има магистрали, кпп-та с дяволи и ангели, които са автентични за всеки; лекари, наречени добри спомени, ваксини срещу депресия – като например да си имал щастливо детство… Но там няма щаб, политика, премиер, прокурори и дебели институционални стени – настроенията от вътрешната ни, духовната страна, влизат като приливи, опустошават, но в някои случаи облагородяват. А с отливите ни отмъкват памет, спомени, чувство за сигурност и добри емоции. И ние пак, изплашени, се обръщаме към книгата, музиката, филма, за да се преоткрием и наредим. Това е една от най-красивите естествености на нашата духовна същност – по образ и подобие еднаква със същността на духовните закони и ред, от които от време на време успяваме да изчетем по ред или страничка в сънищата си.

От безкрайните дълбини на несъзнаваното могат да ни атакуват множество вируси. Също. Защото имунната система на нашата психика се влияе от всичко на практика. Но така, както бъркаме в шкафа за лекарства, силно можем да препоръчаме филм, книга, песен на ближния, за да успее той да си свали вътрешната температура.

Колкото по-силно губим почва в реалността, толкова повече се отваря бездната под, над и навсякъде около нас. Социалният живот е като пране, закачено на тел с щипки. Простряно на фона на нуждите ни – да се храним, да се размножваме, да плащаме и да бачкаме за себе си или за някой друг. Това с нищо не ни гарантира, че сме със защитен гръб. Във всеки един момент приливът може да ни връхлети. Откъм колективното несъзнавано, изпаднало в паника. И ако не е Петър, Геновева, Лидия с текстовете, киното, фотографиите сцената онлайн по време на пандемия – ние ще се удавим. И човечеството ще загине. Дори да има копие на Ной – той няма как да сложи в спасителния ковчег колата, кредита, самолетните билети, бизнеса и смутитата за здравословен живот – уж неща, без които не можем да живеем.

Завършвам с молба към всички. Не е задължително в точен час, не е нужно дори наяве да го направите или да го афиширате виртуално-социално: просто отдайте заслуженото на хората на изкуството, които правят живота ни разбираем и вдъхват надежда. Те не живеят по-лесно в момента. Дори не мисля, че съдбата им се е променила много. И навярно така трябва да бъде. Защото хората от последна линия могат да се окажат единствените, които могат да ни спасят от лудостта.

Аплодисменти!

 

––––––-

* От стихотворението „Януари“ на Иван Ставрев, който си отиде съвсем скоро.

Б. А.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Костадин Пасков – Какво да правиш толкова време вкъщи ли?

Камелия Щерева, пирографии

 

 

Какво да правиш толкова време вкъщи ли?

Нека изброя:

  • Пускай си косата. Харесвах те повече така.
  • Грижи се за себе си, както се грижиш за растенията у вас – с любов докато моята е дистанционна само.
  • Проучи наново татуировките по тялото си. Белезите също. Спомни си историите зад тях и се усмихвай.
  • Гледай през прозореца и забележи как на планетата ѝ е хубаво да сме разделени за малко. Радва се. Слънцето използва всичките си сили да достигне до всяка дребна частица, чиято светлина отнемаме, когато ежедневно превземаме улици и площади.
  • Прокарай пръсти през струята студена вода от чешмата и си представи, че съм аз. Преди време казваше, че е почти същото усещане.

Имаш време да помислиш. Готови ли сме всичко да е било както първия път? Петдесет години отстрани на всичко сме стояли. Чакам или аз, или ти.

Давам зелена светлина сега. Като приключи всичкото това безумие, ако искаш – заповядай.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Скок в кариерата

Камелия Щерева, пирография

 

 

Втори ден съм на сгъвачката, а вече усещам напрежението. Погледът на колежката дупчи кожата ми – едва издържам.
Добре си бях на пълначката, защо трябваше да ме местят, сега само ме мразят колегите, а парите – същите.
Работим в частна пералня с договор с общината, обработваме цялото пране от болници, ясли и детски градини.
Понякога изпираме на ден над тон, не че е мръсна работа, но е задушно, в сауна си целодневно, другите виждаш като в мъгла.
Викна ме шефката – “сгъни този чаршаф само в една посока осем пъти“ – погледнах чаршафа, избрах посоката и сгъвам. Правя сгъвка и го завъртам към мен.
Шефката се ококори – “ти си гений, никой не е успявал от първия път, от утре – на сгъвачката“.
“На изтупвачката и пълначката всеки може, но виж сгъвачката – това си е талант, дарба божия, един на сто е сгъвач – чукнал те е Господ“.
Добре, си викам, аз такова съм за малко и не знам дали точно това искам от живота, някак не си го представях тъка.
„Не си изпускай късмета момиче, тук само гладачите взимат повече, до сгъвачката хората стигат с години„, каза тя малко троснато, виждайки липсата ми на ентусиазъм.
“Ами, добре, щом съм с дарба, а парите?“.
“Пари, та пари, аз занаят й давам, тя пари – това е професия детенце, хляб в ръцете. Парите тук са по-високи само на гладачите, но за там години ти трябват“, почти крещеше.
Не посмях да противореча и влязох в помещението за сгъване, минах покрай пълначите, те пълнеха пералните с мръсното спално бельо, явно бяха разбрали, че ме издигат и гледаха в земята.
Никой не ме поздрави, усещах само острите погледи в гърба.
Влизам в сгъвачката – гробно мълчание – там мъглата от изпаренията беше по-малко – гъзарско място.
Най-старшата, огромна месеста жена с най-здравите предмишници, които съм виждала у нашия пол, ми посочи с пръст мястото и ми метна купчина чаршафи – “почвай“, каза тя и просъска съвсем тихо – “да те видим“.
Другите се спогледаха с лъснали погледи и стегнати полуусмивки, едната оголи зъби.
Сгъвах аз все така – въртя чаршафа, изглаждам с пръст ръбовете и все в една посока. Не поглеждах другите, но усещах погледите през нажежения въздух.
Виждах с периферното зрение как тази до мен отмерва и чак усещах болката в стомаха й, как я жегваше при всяко движение – бяха тежко засегнати бяха.
Внезапно една космата женичка на средна възраст се провикна от ъгъла – “ей, купонджийки искате ли музика“.
Другите ревнаха – “дааааа“.
И пуснаха “Радка пиратка“ извънредно силно, над четири часа звуча само “Радка пиратка“, пускаха я отново, когато спре.
В края на деня не чувах мислите си, в главата ми звучеше само ритъмът на песента.
Другите огледаха продукцията, сътворена от мен, едната я обсъди на висок глас, без да ме поглежда:
“Бре, сгънала ги е, да се не надяваш. Ами така е, като си човек на шефката, поне да се отсрамиш, да не личи много, че си връзкар “.
Силно изрусената, поде репликата:
“Да, така си е, нас ни държаха с години на пълначката, после на изтупвачката, само изтръсквахме трохите от прането, а някои направо на втората седмица и хоп – как става това?!.
“Как да става, с връзки става, как иначе да става“, обади се и дебелата с бакенбардите от първия стол и допълни, тропайки нервно с крак.
“Някои се мислят за много хитри, ама на края – ще видят белия вълк“.
Другите се разсмяха ехидно.
Седмицата продължи с всекидневно увеличаване на купчината чаршафи и с “Радка пиратка“, разбрах, че го правят нарочно – бяха разбрали, че мразя чалга и ми правеха психоатака.
Викам си – ще издържа – заплатата ми трябваше, имах куп дребни заеми към състуденти.
Следвах културология – два дни на лекции – два в пералнята – получаваше се.
Научих се да се изолирам от музиката – пусках си друга в главата или само непрекъснат звук – тъъъъът, на третия ден не я чувах.
Не говорех и не пушех – имах извънредна производителност.
Колкото и да трупаха купчини – бързо ги отмятах и усъвършенствах техниката си – бях доволна от постигнатото.
Другите усетиха, че може и да съм им от полза и смениха “Радка пиратка“ с Орхан Мурад и Сашо Роман – те се търпяха, даже с Роман припявах.
Често седях сама, защото колегите ми стоварваха и техните купчини и отиваха да пушат, връщаха се весели и само си прибираха сгънатите чаршафи.
Започнаха да ме питат дали да намалят музиката, от което разбрах, че започват да ми свикват и вече не ми се сърдят толкова.
Три седмици всичко вървеше добре – те си пушеха, аз си сгъвах и не виждах враждебни погледите.
Докато шефката не ме провали отново. Идва и казва:
“Пълначите недоволстват, че сгъвачите пушат повече от тях. Няколко дена наблюдавах, следях – ясна е работата, ти сгъваш всичко. Не само, че си гений, ама си и мега работна – ще те пробвам на гладачката“.
“Недейте, моли ви, не го правете“, изстенах аз.
“Идвай и ще мълчиш – сгъвач и гладач се раждат – ще те тествам“, заповяда тя.
Минаваме през пълначката – гледат ме – клатят глави, в изтупвачката една баба ми размаха юмрук.
Гладачите бяха най-важните, не говореха с другите, намахани како-лелки, здравички, но не прекомерно, имаха се за друга трудова категория. Те взимаха и повече пари, към петдесет лева отгоре – всички ги мразеха.
Шефката приложи мотивационна техника върху персонала:
“Момичета, това дете го взех преди няколко седмици, а вече е на последното ниво, вас с години ви готвя, а то за седмици ви настигна“, викам си – “край, тук ще умра“.
“Така ли“, просъска през зъби една възпълничка хубавелка с подредена прическа – “Ами, добре дошла мила, чувствай се като у дома си“, последното се заби в стомаха ми, та чак дъхът ми спря.
“Я, да те видим с ютийката“, поде друга – бяха убедени в провала.
Шефката гледаше с лъснал поглед, сякаш съм кюлче злато.
Беше голяма, тежка, професионална ютия – взимам я аз – гледам престилки гладеха – викам си тук най-важна е яката, изгладих всичко и накрая старателно разгладих яката.
“Гений си“, пак вика шефката, това се учи с месеци – яката е последна – “ама, как с месеци, то си е логично“, възкликнах.
Обръщам се и виждам гладачките променени, прехапали устни, зъбят се в усмивка, а в погледите нещо трудно определимо, смесица от ужас и гняв.
Опа, сгазих лука, тук вече е сериозно – тези са със самочувствие.
Останах при гладачите при тях напрежението се усещаше по-малко, опитваха се да ме предразположат да говоря за себе си и ако не беше размяната на погледи, които улових на няколко пъти, съпътствана от лукава полуусмивка, щях да повярвам, че всичко е наред.
Схванах, че нещо се готви, когато видях една от гладачките да разговаря с пълначите. Това беше много странно и неестествено, гладачите общуваха само по между си, допускаха единствено сгъвачите и то по работа.
Отдадох го на генерална промяна в йерархичните отношения и нормализиране на работния климат – подведох се.
Смяната ми тъкмо свършваше и се приготвих да си тръгвам. Обличам се, мия се и на вратата се появява с най-любезната си усмивка една от гладачките:
“Как си скъпа, добре ли си?“, пита ме тя.
“Добре съм“, отговарям изненадата от общия въпрос.
“Ела за малко при пълначите да ти покажа нещо“, какво ли ще е, но тръгнах.
Вървим през тясното коридорче, минаваме през сгъвачницата, прекосяваме и пълначницата и точно при влизането в изтупвачката лампите загасват.
“ААААА“, чу се вик и усетих силно блъскане, от което попаднах на нещо меко, опипах го – беше мръсното пране, бяха ме бутнали в контейнера с новопристигналото бельо.
След минута към мен залетяха парцали, които не различавах в тъмнината, съпътствани с викове:
“Връзкаркооооо, как е, как е в прането, А? Не е като при шефката“, нареждаше висок женски глас.
“Колко ти дава слагачко, над минималната, А? “, крещеше друга.
“Да я полеем с вода“, провикна се трета.
Запалиха лампите, за да започне поливането, придружено с хвърляне на чаршафи, няколко гласа произвеждаха истеричен смях.
Лискаха кофи с вода и мятаха възглавници и чаршафи, усетих че има и тежки одеяла.
И тогава видях лицата им.
Тежко наднормени жени, с окосмяване и хормонални проблеми, загрубели от парата, обезумели от труд, изморени до лудост.
Виждах бащите им – груби и тъжни пияници, майките им – бити и прехранвани, телата им – непоглеждани. Чувах скандалите, боя, домашния ужас.
Не гледаха мен, мятаха вглъбени в неразбирането на собственото си действие – аз ли го правя, не съм ли, друг ли ми движи ръката, говореха очите.
Пазех се с ръце от кофите с вода и свитите на топка чаршафи, които летяха към мен и шарех с очи, за да засека поглед, чрез който да разтълкувам акцията.
Беше трудно, никой не ме поглеждаше, блуждаеха и мятаха като зомбита – докато не засякох един обиден и заплашителен – на едра жена от пълначите – в него разчетох думите – “ти ще се измъкнеш“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Жан Лорен – Двойникът

Камелия Щерева, пирография

 

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-известните представители на декадентската литература от края на XIX век във Франция, интересът към когото се възражда периодично. Автор на множество романи, разкази, пиеси, стихосбирки, той се изявява и като безпощаден литературен критик. Предизвикван на дуел от Мопасан и Пруст заради острите си критики към тях. Психологическите му разкази, в които проличава неговият явен вкус към фантастичното и окултното, са силно повлияни от Е.Т.А. Хофман, Едгар По и Барбе д’Оревили.

В края на декември 2019 г. в издателство „Леге артис“ излезе първият негов сборник на български: „Мандрагората. Страшни разкази и приказки“. Той съдържа четиринайсет разказа и три приказки. Разказът, който следва, не е включен в книгата и е предоставен от преводача специално за НСП.

КК

 

На Ромен Колюс

Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук. Герда се спря – не смееше да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца.[1]

 Винаги съм обожавал приказките и както се бях отпуснал сладко-сладко под светлия кръг на лампата, вкусвах от прелестно нежния опиум на тази вълшебна история – едно от най-поетичните видения на разказвача Андерсен, когато в тишината на задрямалата стая един прислужник влезе неочаквано. Подаде ми визитна картичка върху поднос – някакъв господин носел книга и държал да я предаде лично на господина; колкото и да му казвали, че господинът не приема гости, че го няма, че е излязъл, посетителят настоявал; видях, че зле са ме защитавали, и примирено поех картичката. Мишел Ангулв[2] – това име не ми беше непознато.

– Стар или млад? – попитах прислужника.

– Млад, съвсем млад – отговори той.

„Сигурно е дебютант, с когото са ме запознали в някоя редакция – помислих си аз, – освен ако не съм видял името му под статия в малко списание. Трябва да насърчаваме младите.“

Дадох знак да го въведат.

Още като видях господин Мишел Ангулв, веднага съжалих, че се съгласих да го приема. Съвсем голобрад, с кръгли изпъкнали очи и кожа с виненорозовия цвят на белег от зараснала рана, той пристъпи внимателно с подскачаща походка, с раболепно устремен към мен превит гръб и с толкова сервилна и същевременно плоска грозота, че веднага изпитах инстинктивна неприязън към това лице на страхливец и хлебарка. Той се извини прекалено учтиво за своята настойчивост, която обоснова с голямото си възхищение от моя талант; възползвал се от редкия случай да го публикуват, за да нахълта в дома ми по този начин и да ме помоли за съвет… и за рецензия, тъй като сега вече обясняваше надълго и нашироко с какви трудности се сблъсквал днес всеки дебютант, колко безразлична била пресата към литературата, каква деградация царяла във вестниците, превзети от интервюта с разни моми и сутеньори, колко авторитетно било моето перо в областта на изкуството – и той се осмеляваше да ме гледа, без да се засмее, – какъв крах сполетял книгоиздаването, колко заслужена била агонията на долнопробния роман и след няколко хапливи бележки към Зола и едно сполучливо отклонение към световното изложение, парка Бутвил и символичната живопис, той най-накрая заговори пространно за голямата услуга, която човек като мен можел да му направи с няколко думи, съвсем малко, два-три реда в статия, и спомена за всеизвестната ми благосклонност.

Междувременно с дискретно движение той бе поставил книгата си върху масата – томче във формат осмина, почти луксозно; заглавната му страница беше украсена с рисунка от Одилон Редон[3], а на авантитула цял един списък на хора от областта на финансите и от светските среди ласкаеше и успокояваше суетата на подписниците; поех книгата от благоприличие и докато я прелиствах, наблюдавах с крайчеца на окото си този смущаващ Мишел Ангулв – реалната му самоувереност и престорената му срамежливост будеха моето любопитство. С издадената си напред челюст и със заплашителните си зъби той наистина изглеждаше любопитно поради усилията си да опровергае дръзките си стремежи, поради хилядите предвзети, смутени жестове с гальовните си ръце, които непрекъснато потриваше, ограничената му реч, заекването, колебанието, като че ли винаги се мъчеше да поправи някое прекалено дръзко изречение, и погледът му на девица със затворени клепачи, в който усещах, че прехвръкват светкавици на убийство и удушаване; у този добър младеж имаше нещо едновременно от анархиста и от студента и общо взето, именно студентът разваляше анархиста, като го правеше интересен, защото е приятно да откриеш известно лицемерие в омразата. Колкото и непривлекателна да беше двайсет и три годишната възраст на този автор, тя все още не му даваше право на такава високомерна злоба срещу едно общество, чието най-голямо престъпление според него се състоеше сигурно в това да пренебрегва неговото творчество; но у моя посетител вече ме интригуваше не тази сполучлива смес от завист и низост, от сервилност и долни инстинкти, а нещо друго.

Колкото повече го наблюдавах, толкова повече той ми изглеждаше в плен на някаква особена възбуда – буквално не можеше да стои на едно място. Час по час ставаше от стола си, сядаше внезапно на друг, но веднага се изправяше и се връщаше на първоначалното си място. Освен това посред разговора той непрекъснато правеше отскоци и подскоци, сякаш някой неочаквано му казваше нещо на ухо, завърташе цялото си тяло към нечие незнайно, невидимо присъствие, поздравяваше с любезни жестове и изражения и изпъваше врата и главата си към някакъв тайнствен съвет. В топлината и покоя на високата стая, обвита в тайнственост и в старинни стенни тапицерии, всичко това придобиваше обезпокоителни пропорции. В някои декори, с падането на нощта всичко лесно се заплита поради свръхестествени аспекти; и в полумрака на затворената стая, под двусмислената светлина на единствената лампа, забулена със синкави воали, и на червенеещите се в камината въглени, нямаше как да не изпитам известен ужас; с течение на времето разговорът ни започна да ме тревожи: този Мишел Ангулв със своите подскоци и нервни движения ме гнетеше като някакъв кошмар.

Той очевидно не беше сам, някой бе влязъл заедно с него и този някой му говореше, получаваше отговори и присъствието му преследваше госта ми, но формата му убягваше от моя взор, губеше се в нощта, оставаше невидима и изреченията от Андерсеновата приказка не ми даваха мира, упорити като угризения:

„Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: това бяха силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук.“

И аз дебнех госта си всеки път, когато той ставаше, едновременно с надеждата и с опасението да видя как върху стенната тапицерия зад него се появява някаква ужасна, космата сянка: неговият двойник.

И така, в каква странна, потискаща атмосфера от приказки на Хофман и разкази на Едгар По[4] се движеше този Мишел Ангулв?

Сега вече ме впечатляваше дори гласът му – той бе скърцащ като скрипец и насечен от ненадейни хихикания, почти като присмех. Той ли се кискаше в тези ужасни минути, или другият? Водните птици издават такива странни писукания в зимните нощи край бреговете на заледените реки.

И ужасният човек продължаваше, ставаше все по-словоохотлив и любезен; колкото повече го гледах, толкова повече изпъкваше ларвоподобният му вид и ме изпълваше с ужас. Бях стигнал дотам, да не смея повече да погледна към тъмните ъгли, нито към мъртвата вода на огледалото – силно се страхувах да не би оттам да изникне някаква форма без име.

Ставаше ми все по ясно, че той не бе влязъл в дома ми сам. Какво ли ужасно присъствие щеше да остави той след себе си в омагьосаната стая? Този клетник омайваше атмосферата, обайваше предметите и хората; беше като подвижна ларва в служба на зъл дух, като призрачно същество, като зашеметена от някаква окултна воля мандрагора, чийто празен хомункулус се размахваше пред мен. И дълбоко в мен това ми напомни за Пеладан[5].

За свое успокоение си припомних и следния пасаж от приказката:

„Герда се спря, без да смее да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца. В края на краищата, може би това е просто сън, нереален дим.“

Съмнителният посетител най-сетне реши да си тръгне с множество реверанси и уверения – никога нямал да забрави тъй сърдечното ми посрещане, бил ми безкрайно признателен и пр., и пр. Накрая, когато вратата се затвори след него, изпитах голямо облекчение.

Веднага позвъних на прислужника:

– Никога повече няма да бъда вкъщи за господин Мишел Ангулв, никога, разбрахте ли?

И като се наведох над огнището, взех лопатката и изгорих върху нея малко тамян.

 

(От сборника „Разкази на един пияч на етер“, 1895)

 

Превод от френски Красимир Кавалджиев

 

[1]    Явно това е свободен преразказ на част от приказката „Снежната царица“ от Ханс Кристиян Андерсен. Преводът на този пасаж е направен по френския оригинал на настоящия разказ, а не е взет от някой съществуващ български превод на Андерсеновата приказка, тъй като по всяка вероятност Жан Лорен не е ползвал нито един от близо двайсетте й превода на френски, а е дал под формата на лъжецитат една свободна своя версия на този пасаж.

[2]    Името Ангулв (Hangoulve) наподобява френската дума ангулван (engoulevent): „козодой“ – птица, която поради нощната си активност дълго време е била обвита в тайнственост. В редица европейски страни е разпространено вярването, че нощем тя долита при стадата кози, за да ги дои – оттам идва и научното й наименование на латински Caprimulgus: буквално дояч на кози. Всъщност козодоят напада домашните животни заради паразитите по тях. Той често е споменаван в трактатите по магьосничество.

[3]    Одилон Редон (1840–1916) – френски художник символист, изследвал в творчеството си скритата страна на човешката душа и механизмите на съня. Фантастичните му произведения са населени с чудовища. Неслучайно е цитиран в противовес на натуралиста Зола, който е любимата мишена на писателите декаденти като Лорен.

[4]    В романа „Елексирите на дявола“ и в приказката „Историята на изгубеното отражение“ от Е.Т.А. Хофман, както и в разказа „Уилям Уилсън“ от Едгар По, е застъпена характерната за фантастичната литература тема за двойника.

[5]    Жозефен Пеладан (1858–1918) – френски писател, изкуствовед и окултист, основател на Естетическия розенкройцерски орден през 1890 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ерол Ибрахимов – Въпроси

Камелия Щерева, пирография

 

 

Безвремие

Понякога, не знайно защо, попадам в безвремие. Заспало безпокойство. Лилави дълбини приспивно поклащат тялото ми. Потъвам или изплувам? Не знам и няма значение. Дишането се е превърнало в мисловен процес. Дишай-издишай. Сега спри. Айде сега пак. Върти се спиралата и ме омагьосва. Денят е безкраен и се повтаря. Аромати на отминал живот изпълват носоглътката. Застанал на пуста магистрала чакам пътна помощ. Разложено на протони време. Протягам ръце в очакване на неочакваното. Защо трябваше да правя така? Ееех, да му се не види! Къде сбърках? Къде сгреших? Нещо забравих…. какво беше. Как беше преди, когато бях безсмъртен… забравил съм. А да, сетих се! Бях тигър разтворен в обятията на слънцето и чаках мусона. Бяхме едно. Аз и Ти. Ние и Те.
Природата е голяма работа, но всичко е относително и зависи от законите на ентропията.

08.09.2016

 

Есента

Есента дойде отново. Както всяка година все по едно и също време. Не ме изненада, само ме натъжи – все едно е нова година. За мен годината свършва някъде към петнайсти-шестнайсти септември. Нататък, всички месеци, които завършват на ември са мъгла. Приличат си и не носят изненади. Даже, мисля няма зодии за тези месеци. Мъгла, кал и призрачна светлина. Светлина, която свети, но не топли. Ох, лято, лято! Къде си мое лято? Толкова бързо свършваш, въпреки глобалното затопляне. Няма слънце, няма брези. Не можеш да седнеш на балкона и да се разочароваш от гледката. Киснеш на дивана пред телевизора и слушаш унили хора. И телевизора става унил през есента. Рекламите не въодушевяват, както през лятото. През лятото телевизора е весел. Всички тъпи предавания са в отпуска и цари весела анархия.
-Сега е момента да проявим някаква креативност, бе да му еба майката. Програмният директор е на Малдивите и може да излъчим концерт на Малер в праймтайма. Ммм.. Малер – никой няма да хареса нищо, никога. Ето това е изречение с тройно отрицание.

22.09.2016

 

Конформизмът

Конформизмът е голяма работа. Без него не може. Той е като тъмната материя във Вселената. Доказано е, че го има, но никой не го е виждал. Слепва нещата здраво, за да не се разпаднат. Създава ред в наглед безумния хаос. Успокоява и приспива. Строг е, и е справедлив. Послушните поощрява, а останалите пошляпва по врата. Много обича да използва думата „трябва“ и „едно време“. Трябва да има ред и дисциплина. Както беше едно време преди… ъъъ… Трябва някои хора да се замислят, защото, ако трябва ще направим каквото трябва, за да се случат нещата както трябва, като едно време преди… ъъъ… Точката Ъ. Някакъв момент в миналото, след който всичко се развалило и развилняло, но не се плашете. Има и точка Ъ в бъдещето. Момента, след който всичко ще се оправи, ако правим каквото трябва. Всички! Заедно! На три! Без хън-мън! И задължително се говори от името на всички. Е не чак на всички, но на колкото се може повече.
Както беше едно време. Не като сега.

19.09.2016

 

Въпроси

– Ти щастлив ли си?
– Не знам. Щастлив е супер силна дума.
Елегантен, балансиран е това, което напоследък, някак си ми хрумва.
– А обичаш ли ме?
– Ах, Обич! Още по-могъща дума.
Да, по принцип, да. Любовта спаси света, не ще и дума.
– А изпадаш ли понякога в депресия?

– Ми не, ‘щот’ ставам рано, някъде към пет и десет.
…и така… ше бегам, ‘щот’ замазката ше стегне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X