Теси Байла – Два часа и нещо

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Той се размърда и се обърна малко настрани, за да се намести по-добре на мястото си, докато не стигнат следващата спирка. След толкова часове пътуване се беше схванал. От доста време му се пикаеше – през последните години го мъчеше простатата.
– Още малко и ще ми се пръсне мехурът – помисли си той и събра крака. Добре, че автобусът не беше пълен и можеше да се разполага и на съседната седалка.
Когато пътуваше с автобус, гледаше да седне до прозореца. Харесваше как се изменя местността, докато автобусът преминаваше бавно през села и безкрайни ливади.
– Най-после ще изпълня това пътуване – помисли си той. От години планираше да отиде за малко в чужбина. Още когато беше жива жена му. Беше ѝ го обещал една късна вечер на връщане от работа.
Затвори очи, опитвайки се да забрави парещата нужда да се изпикае. Онзи паметен ден се беше върнал късно от работа. Намеря я легнала на дивана в хола – гледаше разсеяно по телевизията някакво предаване за пътешествия. Журналистката беше пътувала до България и показваше разни забележителности.
– Защо не отидем и ние? – попита го тя и стана да му сложи вечерята.
– Ще отидем – отвърна и седна на масата.
И оттогава всеки септември тя го питаше дали не могат да си позволят едно малко пътуване до България за Коледа, но така и не успяха. Бяха зле с парите, а бакалията им не вървеше добре. После дойде кризата. Той беше от първите, които затвориха магазините си.
– Няма нищо – каза му жена му. – Време ти е да си пенсионираш, над седемдесет си, какво чакаш още?
Но тя много скоро си отиде – само три месеца след пенсионирането му. Неочаквано намериха тумор в корема ѝ, който светкавично се разрасна.
И докато се усети какво става, остана сам-самичък. Нямаше си никого, но самотата не му пречеше. Бързо свикна с нея. Така и така нямаше кой да му помогне и той просто я прие. Но орязването на пенсиите и все новите данъци от година на година вгорчаваха живота му. Ако беше жива и жена му, щяха да гладуват. А след толкова години не се виждаше краят на кризата – обещанията на политиците го докарваха до отчаяние.
Една септемврийска утрин реши да направи това последно пътуване – преди толкова години го беше обещал на жена си. Взе решението, докато се бръснеше. Както беше с пяната по лицето, изплакна самобръсначката на чешмата и се погледна в огледалото. Почти не позна лицето си: то го гледаше остаряло, сбръчкано и строго.
– Да вървят по дяволите парите! Тази Коледа ще отида до България. Ще намеря пари и ще отида. И защо не? Нямам ли и аз право на едно последно пътуване след толкова години? Годините се изтъркаляха – помисли си той и изми пяната от лицето си.
През следващите месеци само пестеше. Никакви излишни разходи. Вечеряше едно кисело мляко с филия препечен хляб. Вече не ходеше в кафенето, където на обед се събираха на по едно узо старите му приятели. Отказа и цигарите. Ако се наложеше, щеше да изтегли и последните си пари от банката. И един следобед през ноември влезе в туристическата агенция, за да плати мечтаното пътуване.
– За още двайсет евро можем да ви осигурим и куверт за Бъдни вечер в ресторанта на хотела – каза му усмихнатото момиче зад гишето. – Заслужава си, повярвайте ми!
– Добре, ще доплатя.
– Много добре. Хайде сега да преговорим програмата. Първи ден… Заминаване точно в 6.10 от площад „Синдагма“. Минаваме границата на Промахонас, където ще ви погледнат личните документи. Оттам имате два-три часа до София. Вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел. Ще седнете пред камината.
– Майко мила, ще се разполагам в петзвезден хотел – помисли си той и пак се заслуша в момичето.
– На другия ден след закуската заминавате за Рилския манастир. От десети век е и е много красив – ще ви хареса. Вземете си топли обувки и подходящи дрехи. Там е високо в планината и сигурно ще има сняг. Да не настинете! – усмихна се тя закачливо, сякаш говореше на малко дете. – После заминавате за Банско – там има чудни кръчми с местни деликатеси. Но преди това ще се качите високо в планината и ще видите Седемте Рилски езера. На следващия ден ще заминете за Пловдив. Да знаете, че закуската в хотела е много богата. О после ще разгледате града – има тракийски, византийски, османски, арменски и еврейски паметници. А после – Велинград! Обещавам ви, че там ще останете смаян. Има басейни с топла минерална вода – за отпускане. Предполагам, че не сте ходили там.
– О не, не съм!
– Още по-хубаво. Сигурно ще ви хареса. На другата сутрин трябва да станете много рано. Автобусът заминава за Гърция в…
– Госпожице, оставете връщането – прекъсна я той.
– Добре, цената я знаете. И колко места ще искате? Предполагам, ще вземете и госпожата…
– Едно място, госпожице…
– О, извинете ме… Мислех, че няма да пътувате сам – господин като вас… Жалко… Ако искате, ще ви намерим придружителка – подметна хитро младата служителка, за да го накара да се поотпусне.
– Не желая. Моля ви, нека да приключим. Давам ви аванса за резервацията и след двайсет дена ще доплатя цялата сума. Става ли?
– Разбира се – отговори момичето и побърза да му издаде квитанцията. Беше усетила, че го подразни с нещо. – Добър път и приятно пътуване – каза му на раздяла и го изпрати до вратата, като преди това напъха в един плик рекламни брошури и му го подаде.
Прекара следващите дни в разучаване на брошурите. Научи всички подробности наизуст, какво трябваше непременно да види, в кои музеи да влезе. България е хубава страна и той се радваше като дете, че най-после щеше да я види с очите си. Всяка вечер, щом си легнеше, опрян на възглавниците, разглеждаше снимките с очилата за далекогледство на запаления абажур на шкафа. В главата му все се въртеше часът – 6.10…

«Заспал съм…». На предната седалка една госпожа беше наклонила глава на рамото на мъжа си и се мъчеше да заспи. Всички в автобуса бяха вече уморени, но шофьорът се беше заинатил и беше пуснал високо музиката. На задната седалка току проплакваше дете, а на една госпожа ѝ се виеше свят и все искаше да спират.
Той извади очилата и книгата си от сака и се зачете. Ставаше все по-тъмно и му беше трудно да различава буквите. Бутна книгата настрани и се извърна към прозореца. Затвори очи и си представи, че жена му пътува с него.

– След малко стигаме границата. Моля, пригответе личните си карти или паспортите, за да ги проверя – обяви екскурзоводката и го разбуди.
Той взе сака си и взе да търси за малкото портмоне, в което държеше паспорта си. Пъхна ръка в тъмното и заопипва да го намери. Не успя… Беше се стъмнило и той запали лампата над седалката, за да вижда по-добре. Напразно. Заля го вълна от паника, на челото му избиха капки пот. Екскурзоводката стигна до него, а той още не бе намерил портмонето си.
Къде ли беше, по дяволите! Сигурен беше, че го сложи тук, в първия джоб на сака, за да му е по-лесно да го извади.
Момичето застана до него и му се усмихна:
– Е, намерихте ли го?
– Сигурен съм, че си сложих портмонето си тук… къде ли съм го пъхнал. Там са ми и парите… мамка му!
– Не се паникьосвайте – каза тя. Ще го намерите, докато пристигнем.
– Никъде го няма – ядоса се той и с рязко движение преобърна целия сак върху съседната седалка. Калъфката на очилата му падна под стола и момичето се наведе, за да я вземе.
– Не го намирам. Трябва да е изпаднал, или някой ми го е откраднал на някоя от спирките… – тогава си спомни младото момче в тоалетната на заведението, където бяха спрели за последно. Да, сега си спомни. Нямаше и двайсет и пет години. Беше с окъсани дрехи и изглеждаше като просяк. Много слаб, смърдеше отдалече, а ноктите на пръстите му бяха пожълтели. Топлеше ръцете си под горещия въздух на сушилнята и все натискаше големия червен бутон, за да не спира въздухът.
В тоалетната си беше помислил, че е наркоманче. А после го видя да обикаля сред клиентите на заведението, докато те купуваха разни дреболии за подаръци или нещо за ядене.
– Сигурно този ми е взел портмонето – помисли си той. – Кога ли е успял? Може би когато си поръчах кафе о плащах на касата. Май тогава той мина плътно до мен. Копеленце… сигурно е наркоманчето. И как не съм се усетил? Ех, да ми падне в ръцете тоя боклук… само да го срещна някъде… Тая моя простата ми изяде главата…
– Много съжалявам, но в такъв случай не можете да продължите – прекъсна мислите му момичето. – Трябва да слезете на последната спирка преди границата, иначе ще си имаме проблеми. – И все така усмихната, тя отиде до съпрузите на предната седалка и поиска да види документите им.

Той изгледа как автобусът бавно се отдалечава към границата и се изгубва в мъгливия хоризонт сред сухи, заснежени дървета. България се отдалечаваше.
– За няколко часа ще стигнете от границата до София и там вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел – спомни си той думите на момичето от туристическата агенция. Пъхна ръце в джобовете. Студът го пронизваше и трябваше да поседне за малко някъде. Да подреди мислите си и да види как ще се върне, като беше останал без пари. Може би трябваше да отиде до автогарата, да обясни на началника какво го е сполетяло и да го помоли да се качи безплатно на някой автобус в обратна посока. Щеше да му обещае, че щом се прибере у дома, ще вземе пари и ще плати цената на билета. Трябваше да намери и телефон. Да се обади да анулират кредитната му карта, да поговори с някого, който да го посъветва какво да направи.
– Отвори вратата и влезе в чакалнята на автогарата. Много хора чакаха да се качат на автобуса за Атина. Войници, помъкнали раниците си, стоически чакаха да мине времето, за да започне истинският им отпуск. Една бременна се чудеше къде да помести багажа си, а едни деца се смееха и се надвикваха, закачаха се, докато родителите им чакаха на опашката пред гишето, за да купят билети за Атина.
Застана в един ъгъл и се загледа в таблото с разписанието на автобусите. Следващият автобус за Атина трябваше да тръгне след два часа и нещо. Той отиде към стаята на началника, почука на вратата и отвори, без да чака отговор.
– Какво желаете? – попита го мъж на средна възраст.
Той му обясни какво му се е случило. Помоли го да му помогне да се прибере в Атина.
– Добре де – каза началникът. – И как казахте, че е името ви? Ще видя какво мога да направя за вас. Знаете ли колко хора идват при мен и ми разправя някакви сълзливи истории, само и само да не платят билета? Разбирате, че трябва много да внимавам.
– Разбирам. Уверявам ви, че не лъжа… Можете да се обадите в туристическата агенция и оттам ще потвърдят, че съм пътувал с техния автобус.
– Добре, вървете сега. Ще ви извикам, когато автобусът е готов да замине и ако има свободно място, ще видим какво може да се направи.
Отвори вратата и излезе навън. Поне началникът му беше обещал да му помогне. Беше му студено и беше гладен. Цял ден не беше ял. Седна в един ъгъл и се заоглежда, докато чакаше да минат проклетите два часа. По-точно, два часа и нещо.
– Ей, приятел! – чу той колеблив глас. Повдигна очи и видя някакъв мъж. Беше онзи. Държеше портмонето му в ръце. Подаде му го. – Взимай го бе, приятел!
Поколеба се. За миг му се догади – не искаше да вземе портмонето от мръсните, пожълтели ръце на младия мъж. Все пак протегна ръка и си го прибра. Отвори го несъзнателно и погледна съдържанието му. Увери се, че всичко си беше там – паспортът, парите, кредитната карта. Наистина всичко си беше на мястото.
– Няма нужда да го гледаш – каза младежът. Липсват седем евро. Само си купих един сандвич, сок и шоколад… Проверявай, щом искаш. Качих се на следващия автобус, за да те намеря. И като видях паспорта, разбрах, че ще те спрат на границата. Съжалих те. Рекох си: какво ми е виновно старчето? И така… сега те намерих и всичко е наред, нали? Ама и ти как не внимаваш! Знаеш ли колко лесно ти гепих портмонето? Изобщо не се усети.
Преди малко той си мислеше, че ако хване крадеца на портмонето си, ще побеснее и ще го смаже от бой. И странно – сега, когато младежът стоеше пред него, не чувстваше нищо. Може би понеже този наркоман не беше съсипал пътуването на един непознат старец, а бе довършил живота му.
Спомни си за жена си. Ако беше тук, щеше да прегърне този непознат нещастник и да му прости. Само щеше да го попита дали е гладен.
– Никой човек не е поел по лошия път от много любов, а от това, че никой не го е обичал – казваше тя, когато прегръщаше сина им, когато се прибираше у дома. Никога не го питаше къде се е скитал през последните пет или десет дена, докато тя го издирваше по болниците, из съмнителните места в града, по улиците на собственото си отчаяние, по пейките на страха и на сълзите си. Понякога имаше късмет: намираше го вкочанен в някой ъгъл, или безчувствен в болничното легло.
– Диша ли още? – питаше тя сестрата, останала без дъх.
– Диша, но… – отговаряше сестрата и излизаше забързана от стаята. Не я интересуваше, че хората се сърдеха, нито я трогваше мъката в очите им. – Вашият не става вече за никъде, зарежете го – казваше ѝ сестрата. Но жена му беше обръгнала и не се притесняваше от чуждото презрение и упреците на околните. Не ѝ пукаше.
Жена му не трепна дори когато една сутрин го докараха трима полицаи заедно с една прокурорка. Бяха дошли да претърсят дома им. Тя остана неподвижна, втренчена в белезниците на сина си. Сърцето ѝ кървеше. А синът ѝ само поиска да пийне вода. Тя едва успя да задържи чашата до пресъхналите му устни, докато той преглъщаше с усилие. В душата ѝ се беше насъбрало кълбо от гняв, безсилна болка и любов.
– Винаги е виновно семейството – беше се произнесла прокурорката. – Някъде сте сгрешили с него. Къде е съпругът ви? Кога се разведохте с него?
Тя не слушаше, нито отговаряше. Нямаше значение какво ѝ говореха. И на кого хвърляха вината. Можеха да си мислят, каквото си щат. Тя бе свикнала да живее със страха. Гледаше само окованите мръсни ръце, увиснали до окървавените шорти на сина ѝ. И подутите му устни.
– Сигурно са го били – мислеше си тя и почувства болката в собственото си тяло.
След няколко дена пак го видя, този път в съдебната зала. Той мина пред нея и тя разпозна детето си в подивелите му очи. И докато слушаше стоически обвиненията за притежание на наркотици в очакване на присъдата, Христина побягна с него в общите им спомени. Хвана го за ръка и те се затичаха към люлките на плажа, които той толкова обичаше като дете. Виждаше го пред себе си да върви с несигурни стъпки, облечен в дебело яке, а тя го прегръщаше и го подхвърляше високо във въздуха, търкаше ръчичките му, за да ги стопли, лягаше до него върху пясъка и му пееше. Притискаше го в прегръдките си… Само така можеше да издържи в онази зала, без да припадне. И когато излизаха от съда, мъжът ѝ стискаше ледената ѝ ръка, гневен на сина си за болката, която им бе донесъл през всичките тези години. Тогава бе решил да не го погледне никога повече в очите.

А чуждото момче го гледаше с недоумение.
– Защо си ме зяпнал така, бе приятел? Казвам ти, нищо не съм взел от портмонето ти, нали виждаш, че съм дошъл да ти го върна. Погледни сам – и му обърна гръб, за да си ходи.
– Как се казваш? – попита го.
– Мариос – отвърна младежът.
– Още ли си гладен?
– Винаги съм гладен – отговори Мариос с безразличие и пъхна мръсните си ръце в джобовете на панталоните.
– Има още два часа, докато замина. Два часа и нещо. И аз съм гладен. И имаме пари да хапнем – каза му той и показа портмонето си. – Ще дойдеш ли?

Превод от от гръцки Иван Б. Генов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – По Графа

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Шекспира

Едната му ръка висеше като изсъхнал клон, парализата беше изкривила и крака, който като че ли търсеше да застане вертикално, но все не успяваше. Минаваше с мъка между масите с протегната ръка като издаваше неразбираемо мучене вместо говор. Притеснена, започнах да ровя в чантата си, докато сакатият търпеливо чакаше.
Подадох му десет лева, а приятелят ми до мен се усмихна снизходително. Приготвих се да му произнеса кратка тирада за необходимата взаимопомощ, но той само ме побутна и посочи с глава. С бодра крачка и без смущение сакатият се отправи към маса в кафенето, където го чакаха вече други двама.
– Браво, Шекспире, много си добър – каза единият от тях.
Ядосах се от тази наглост, станах, приближих се до тримата и рекох:
– За десет лева можех да гледам „Ричард Трети“.
Сакатият ме изгледа внимателно и отговори :
– Точно него играх последно в Пернишкия театър, преди да ме съкратят.
После поръча три бири.

 

За една спирка

Момичето в трамвая стана от мястото си, оправи полата си и внимателно остави продупчения си билет на седалката.
Възрастният мъж срещу нея грабна билета, смачка го на топче, запокити го на пода и поясни високо жеста си:
– Няма да оставим паразитите да се возят гратис. И без това живеят на гърба ни.
Направи изразително движение с глава към мургав младеж, който се беше надигнал от мястото си.
От кабината на ватманката излезе симпатична дебелана, сложи на врата си контрольорска карта и прикани пътниците за проверка на билети и карти.
Възрастният бръкна в джоба си и замръзна на място: беше забравил вкъщи портофейла си.
– Аз съм отдавна пенсионер – изскимтя той на контрольорката – Забравил съм си картата.
– Значи пътувате гратис – установи положението тя.
– Какво говорите? – уплашено възкликна той.
– Имам билет – внезапно се сети възрастният и затърси с очи смачканият преди малко от него самия билет.
– Този ли е? – попита мургавото момче и му подаде чисто нов билет.
– Да – излъга старецът и взе билета.
Стигнаха спирката, той припряно се завтече към изхода, контрольорката също понечи да слезе.
– Чакай, госпожа, намерих нещо на пода – спря я младежът. – Старият си е изтървал портофейла.
Симпатичната дебелана го изгледа изпитателно, дръпна портофейла от ръката му и каза полусърдито, полувесело:
– Ама и вие сте едни. Няма оправия с вас!
В отговор младежът се засмя с всичките си бели зъби, каза “Чао” и слезе пъргаво. Извади нещо от джоба си и го ритна с крак. Беше малко хартиено топче, което много приличаше на смачкан трамваен билет.

 

Легло за двама

– Къде ми е картонът? – каза единият просяк на другия.
Деляха един и същи тротоар.
– Казах ти сто пъти. Имаме правила: всеки си знае торбата и картона – настоя отново той.
Другият продължаваше да мълчи.
Обърнаха се като един към момченцето, което притича до тях.
– Чичко, мама се съгласи. Ше вземем две кученца, а другите три ще раздадем.
– Добре, малкият, но донеси обратно картона, че приятелят ми няма къде да спи.
– Добре де, защо не му даде своя картон за кученцата, а даде моя? – попита първият.
– Моят е по-голям – ухили се другият. – Щеше да стигне за двама ни.

 

22 карата

Жената влезе в златарския магазин и се огледа. Беше на прилична възраст и носеше елегантна, макар и излязла от мода шапка.
Вътре бяха двама. Единият стоеше прав зад тезгяха, а другият, седнал зад ниска преграда, разглеждаше нещо със златарска лупа. Млади, нахакани, видимо не си поплюваха. Обичаха много златото, ако се съдеше по онова, което носеха върху себе си: вериги, ланци, кръстове, пръстени, цяла витрина.
Жената се приближи до мъжа на тезгяха, но той само й хвърли бегъл поглед и продължи да чопли с малък инструмент нещо, което блестеше в ръката му и от което на тезгяха се сипеше ситен бял прашец.
– Едно време правеха мостовете за зъби от истинско злато и много здрави – каза жената, за да привлече вниманието му. – Бяха трайни, както се казва, до гроб.
Мъжът остави инструмента и я изгледа начумерено. Какво намекваше?
– Злато с висок карат, мисля 22 – продължи невъзмутимо тя.
– Какво обичате, госпожа? – попита недружелюбно мъжът и прибра и парчето злато, и инструмента в чекмеджето пред себе си.
– Може ли да разгледам? – попита жената и се отправи към витрина, в която бяха сложени стар златен джобен часовник, който не работеше, филигранна гривна без особена стойност, няколко халки, пръстенче с две бисерчета и малко диамантче между тях. Набиваше се в очи обаче едър мъжки пръстен с огромен прозрачен камък.
– Да нямате нещо за продан? – полюбопитства мъжът .
– Имам разни стари неща, но не знам дали имат стойност – въздъхна тя.
– Е ние тук сме за това – додаде и вторият, който напусна мястото зад паравана и се приближи.
– Приличат на тия боклуци, дето сте изложили тук – продължи жената.
– Как боклуци, госпожа? Я вижте колко струват. Били са все на възрастни жени като вас, на които вече не им трябват, а парите ще им свършат работа. Занимаваме се само с истинска бижутерия – идва от Париж, от Виена.
– И от Цариград – добави тихо жената.
– Ето този големият диамант например – мъжът посочи пръстена – струва много пари.
– Не се съмнявам, щом го продавате за осем хиляди.
– Е, и ние имаме разходи, данъци, как си мислите тия работи. Ако имате нещо за носене, вие или ваши приятелки, не се колебайте, давайте.
Жената излезе навън, извади мобилния си телефон, звънна от него и каза:
– Може да стане работата, кажи на момичетата да приготвят, каквото имат.
Тази вечер в старческия дом „Тиха обител“ жените отвориха две бутилки вино и си пуснаха песни от Шарл Азнавур.

Минаха шест месеца. Жена на прилична възраст с елегантна, но излязла вече от мода шапка седна на масичка в кафенето и си поръча капучино.
– Миличка – обърна се тя към сервитьорката. – Какво стана със златарите отсреща? Гледам магазинът е затворен и изоставен.
– А! Бяха едни мутри, които искаха да забогатеят бързо. Започнали да купуват от възрастни хора стари бижута, като всички се оказали с фалшиви камъни. Фалираха и ги изгониха от магазина.
– Жалко! Бях си харесала един мъжки пръстен с голям диамант, исках да го купя, защото изглеждаше съвсем като истински.
Сервитьорката я погледна учудена, но жената допи кафето си и стана, като не забрави да остави голям бакшиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Къртичето и житената питка

Валентина Янчева

 

 

Къртичето лакомо поглъщаше аромата на пресните закуски, подредени на тезгяха. Всички бяха толкова примамливи, но очите му все се спираха на питката в края на редичката. Напомняше му за питките, които някога баба му печеше на старата печка в кухнята.

Бяха такива прекрасни спомени!… Преглътна с мъка и очите му се скриха в предателска влага. Не познаваше баща си, а майка му преди 3 години се изгуби някъде из магистралите на Германия. Остана сам с баба си. За него тя беше всичко – баща, майка, приятел… С малката й пенсия все някак преживяваха, но имаше и истински празници, когато баба му омесваше малка дъхава питка. Вече изпечена, тя я завиваше в дебел памучен месал и прошепваше загадъчно: „да я оставим да си обиколи нивката“. Тогава го обгръщаше нежно и му разказваше приказката за житената питка. Тези мигове завинаги се запечатаха в крехката му душица. Това най-много му липсва сега, защото от година баба му се пресели на небето и сега сигурно пече житени питки на Дядо Господ, а той остана на улицата…

Къртичето предпазливо се огледа, издебна удобния момент, когато продавачът увиваше една голяма покупка, грабна мечтаната питка и я пъхна под ризката си. Побягна с колкото сили бяха му останали, но все се ослушваше дали продавачът не го следва. Малките му крачета, обути в две разноцветни гуменки, топуркаха бързо-бързо към подлеза на ж. п. гарата. Едва когато се спусна под земята, Къртичето си отдъхна и забави крачката. Не искаше момчетиите от уличната банда да разберат, че има нещо за ядене под ризката си. Страхуваше се от тях, подигравките им му причиняваха болка. Те му измислиха и прякора „Къртичето“- заради смуглото остро личице, рошавата, несресана коса и това, че живееше под земята, в подлеза.

Някога си имаше име, Боян, но вече почти го беше забравил.

Най-после се добра до своята ниша. Поне с нея имаше късмет – явно наблизо минаваше паропроводът и в нея беше топло. Отпусна се на шареното одеалце, единствен спомен от бабината къща и се усмихна, усещайки топлината на питката до гърдите си. И все пак нещо липсваше. Нямаше кой да му разкаже приказката. Тъгата отново погали смуглото му личице.

И изведнъж се сети. Старецът, старецът от нишата в другия ръкав на подлеза. Беше го виждал да чете книги, изровени от контейнерите. Той сигурно знае и приказки. Момчетата от бандата казваха, бе някога е бил учител.

Къртичето се запровира между пътниците, слезли от поредния влак. Скоро откри дядото. Беше разгърнал някаква книга и се мъчеше да чете на мъждивата светлина в подлеза.

– Здравей, дядо! Заменям половин топла питка срещу приказка, приказката за житната питка. Знаеш ли я?
– Зная я, как да не я зная. И без половин питка мога да ти я разкажа. Сядай!
– Не, мъжка дума, имаш половин питка от мен!

Къртичето се настани до стареца и извади питката.

Разполови я и двамата мълчаливо се насладиха на мечтаната вкусотия. После старецът прегърна момченцето, загърна го с вехтия си балтон и скоро приказката озари тъмнината на подлеза: „Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я…“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев Щурмана – Етна

Валентина Янчева

 

 

“…истинските страшни и тъжни кораби откриват Америка…“

 

Не, не ще настъпи празникът и този път, дали напускаш пожълтялата си стая, на път за „Люлин“, или влизаш в пристанището, където гърмежът  на чуковете сковава широки проходи към борда, намества стените на яслите, огражда балите сено, довежда прясната вода до устата на полуделите телета,  подкарвани с електрически бичове, се хлъзгат и катерят на палубата, реват ужасени, разкрачват се, покриват метала с фъшкии. Не ще се стъкми празнично корабът, няма да прибере разперените ръце, бимси и капорти, люковете на хамбарите ще останат отворени за да дишат невинните с насълзени от учудване и вятър очи. Корабът с името и  малко бюстче на поета   ще бъде беззащитен. Сега ще се потопиш в метрото на малка дълбочина, и ще достигнеш Търговския център с нелепа часовникова куличка, там не ще те чака Вики (инж. канд. на хим. н.) зад сергията с кичозни иконки и шоколадови великденски яйца:  „Можеш да ме целунеш само като приятел.“ Аз съм приятелХприятелХприятел = приятел на куб и раздавам приятелски целувки повдигнати на трета степен. Полегато спускане с лек десен вираж покрай пункта за вторични суровини – място за отърване от изданията на „Парт и Профиздат“ и ровене в изхвърлените книги, ритуална размяна на банкнота от 1000 лева – когато предложих бартер – тегло срещу тегло – „Изкуството си е изкуство, парите са си   пари!“ – „Империя на слънцето“ срещу „Процесът в Токио“. Минаваш покрай градината с катерушката, където витаят душите на погубените ти по разни мазета книги – къпиновият храст е изкоренен и повече няма да чуеш глас от него, лозата около балкона на бившия ти дом е отрязана от грижлива ръка, а Captain Дюк предлага да наемем някой old tramp и с неколцина приятели да поскитаме из разни закътани краища на света с подходящ товар от огнена вода и цигари. „Quelle homme, quelle homme“ пее la mome, Дюк отпива от черния Джони и фалцетно се смее –  в експреса на път от Лион за Марсилия, възрастен французин като чува името му, казва, че старият Дюк свалил неговия „Нюпор“ на Солунския фронт в 1918. Дюк твърди, че Рихтхофен е бил инструктор на баща му, но не е така – друг летец от ескадрилата на Червения дявол е обучавал българските пилоти. Подготвям картите за рейса, радистът загрижено ми показва щормовите предупреждения, а Стария ни събира в салета и ядосано заповядва помощниците да поемат руля – поетът няма автопилот, а всички останали ще са на палубата – да се грижат за живия товар. Четири часа на крак, забил нос в репитера на жирокомпаса, е шибана работа, който иска  пай – да си го отработи, прибавя още по-ядно the master, като че ли  допълнтелният зелен петдесетак е кой знае какво, но го разбираме – жив товар, отворени люкове – това си е път към ада, прибавяме и присъствието на дъщеря му, която е решила да го придружи този рейс… Право е  старото куче, още на Чанак кале времето се вдигна, а когато подаваме нос от Хелеспонта, свиреп нордвест ни удря право в лицето, добре че Тенедос е наблизо, та се скриваме на завет зад него.  По-късно Стария  иска карта на Егея и прокарва нов курс – към Коринтския канал, ще избегнем Матапан и прословутите му щормове. Късно през нощта долавям аромата на „Кабстан“, от надветрената страна на лодъчна палуба се чуват протяжните свистящи звуци на непозната реч, долавям “талата… талата“ – Стария допива чашата и я хвърля заедно с бутилката във вълните. Знаех, че говори всички средиземноморски езици плюс арабските наречия от Бейрут до Казабланка, но за първи път чух старогръцки. Сутринта вятърът утихна, не след много,  грамадата на коринтската скала надвисна над нас, ап. Павел изпрати благослова си, най-после можем да си отдъхнем в блажените делфийски води… Лениво прещраквам електрическия привод на руля, когато lady C се качва на мостика и иска да поеме управлението. Желанието на капитанската дъщеря е закон, тя поема руля, обгръщам я с грабливи ръце, пръстите ни се сплитат на ръкохватките, вдъхвам лаврови коси, тя внезапно се обръща и само с устни: “Нали знаеш, атлетите са бягали голи… Жалко, че не са допускали жени. Бих се състезавала с теб. Къде би предпочел в Делфи или Олимпия?“ Изплъзва се и от крилото на мостика запраща: „Ще напишеш ли нещо за това?“ Улучваш ме право в сърцето, нереидо, обещал съм на моя Старец, ако пиша поезия, да го правя по-добре от него –  за това ще трябва да се задоволиш само с този текст, който толкова късно ти посвещавам. Някъде отвъд Патра, може би в Итака стадата се спускат по склоновете, звънят хлопатари и беззащитните от борда отговарят с радостни викове, може би мислят, че ги очакват небесните пасища. Йонийско море е безмилостно и  поетичният steam ship оправдава изследователското си призвание – бившият кораб на проф. Пикар, достигнал с батискафа „Триест“ дъното на Марианската падина, полупотънал, плюе солена вода, пълен с повръщаши телета и придружители от „Родопа“, се приютява в Таормина – на югозапад от нас Етна развява димния си флаг. Розовите и сини къщи по склона, приютили някога командването на парашутно-танковата дивизия „Херман Гьоринг“, остават назад, новозаселените дорийци от града Етна радостно ни приветстват (победа в бягането с колесници на Диномед, син на Хиерон – Питийски игри 470 ВС), не, не е за вас тази хекатомба, спускаме се на юг покрай сребристите гори на вулкана, Сиракуза, Аугуста, накрая заставаме на котва под гостопремните стени на рицарите хоспиталиери в Ла Валета, под радостните фоерверки на Рождеството – уморени влъхви и притихнали пред жертвоприношението кротки животни.                                                

Когато отпиваме първите глътки на помена в „Люлин“ сестра ми се разсмива: „Има ли място за сандалите ти в кратера на Етна?“ – доста четене падна в предгугловата епоха, за да разбера какво е искал да ми каже Стария, вбесен от мореплавателските ми подвизи, когато измисли ХI и най-важна заповед: „Не досаждай на ближния си!“ и моля за прошка, отливам за него, за captain Дюк, за master-a, кораба на професор Пикар с бюстче на поета на огледалото на надстройката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Калоян Георгиев Кокича – Без заглавие

Ивайло Божинов

 

 

– Наздраве и на тебе и на тебе и на тебе. И на мене. На всички в този бар казвам наздраве! А на тоя дето не ме харесва казвам – На ‘уйна ти руното, бунак.
Отпива няколко глътки от алкохолен микс с неизвестен състав, вдига единия крак на стола, вдига ръката като пълководец и заключава:
– Прав беше Конфуций, майка му да еба. Ама аз не, та не, все не го слушах. И ся ко? Поздравявам тука някви шебеци в някъв тъп бар и се наливам. И за к‘во? Всичкото туй за к‘во? Ебаси!
Доизпива останалото в чашата на екс и се присяга към неотворена бутилка елитно вино Трите пора.
– Аз на Михаил колко пъти му казах? Иди мойто момче, влез в час поне за малко, ей тей да видиш за какво говорят. Барем като те питам бил ли си на училище поне да има какво да ме излъжеш, нали, за достоверност. Ама той ме гледа едно тъпо и мига, па като ми шупна. Огледах се в двете посоки за норвежци, за щастие нямаше, и като му завъртях един опреснителен шамар. Още пресен ходи.
С ловко движение на средния пръст вкарва тапата на виното навътре и почва да налива около 30% от съдържанието в стомаха си. Нито капка не капва по някога бялата му риза.
– Аз на Михаил колко пъти му казах? Покарай го малко тоз камион в тъз Германия, да ти се дръпне фишека, да ти заякнат малко ръцете да въртиш геврека, пък да изкараш някой лев и върни се, пак ще си поговорим, пак ще се посмеем. Ама той пак ме гледа тъпо и мига. И аз нали вече се огледах, знам, че няма норвежци,и като му вкарах един замислящ шамар. Още замислен ходи.
Изпива повече от половината съдържание на бутилката вино и предусещайки на къде отиват нещата почва да се оглежда за следващ спирт.
– Аз и на майка му колко пъти й казах. Викам жена, все ми переш чорапите наопаки. До сега винаги белия беше отляво, черния с дупката отдясно. Тя все наопаки ми ги пере и ме обърква и ходя като патка в киша. Имам чувството, че го прави нарочно. И тъз мусака. Как пък веднъж не я направи като майка ми ебах я в мусаката. И как аз нито веднъж не видях нейната заплата, а тя мойта цялата я изпива, на екс.
Господине, искам да ви напомня, че се намирате на каса в Била. Друго освен пакетче фъстъци ще има ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев Щурмана – В подножието

Ивайло Божинов

 

 

„Можеш да риеш колкото си щеш дупки, но не ги ли гръмнеш, те си остават такива.“
Стар бомбаджия

 

Питам се дали полъхът от планината донася до вкаменените ти ноздри аромата от рози, мента или лавандула от розоварната, разнообразен от вонята на някоя мъртва котка, хвърлена в реката от Горни край? Социологически срез на К. е обърнат наопаки – в Горни край (Сийрът) живее плебсът – овчери, мандраджии, земеделци, близо до закрилника Балкан, в който можеш да изчезнеш, ако ти припари под задника, а търговците на гюлово масло, интелигенцията са в Долни край, където благословеният Тонзос утихва и дава повече място. В епичните битки между махалите неизменно вземаха връх войните от Горни край – с едно завъртане на мешинения колан, използван като прашка, можеха да поразят всичко на тридесетина метра – балеарците трънки да ядат! Може би заради това властимащите решиха да направят баскетболно игрище за изразходване на излишната, може би сексуална, младежка енергия. То трябваше да бъде изградено в подножието на хълма, където сега се издига паметникът ти. Легендата говори, че там си водил гаджета – тактически неплодотворно, защото по твое време Кошовете са били голи като пушка, не са давали никакво прикритие от бдителни очи и дори една невинна разходка из околността е довеждала до нежелателни последици. По-вероятно е да си се възползвал от съседния дол, където беше игрището, място закътано и сенчесто. Защо ли вместо “поляната на поета“ не се сочи “долът на поета“ като туристическа атракция? Наближаваме гарата, прекъсвам разговора с възрастната жена отсреща, която ме разпитва откъде съм, що съм, приемам разсяно милата фамилиарност, а тя ме гледа проницателно с ясни очи под черния чембер. Права е – клон от рода ми е от нейния край, а гарата отминава, отминава камбанката, надписът на синьо поле, прозорците със зелени капаци, отминава началник- гарата, дъщерята на началника на гарата, за която научих наизуст единственото стихотворение през живота си – “незнакомката“, ти не се впечатли от моята начетеност, зеленоока моя, и замина за Америка с Боинг 737 и “кой ли друг ти предпочете пред печалния ми лик“? Следва постепенно издигане, залесени склонове, поне стотина дървета са “мои“ от бригадите, както бе “мое“ и част от игрището, разположено в дола между паметника ти и гробището “Лила“. Техниката при пробиване на дупки за полагане на взрив – ръбест лост, вдигане, почти подхвърляне, спускане, тежестта му откъртва част от камъка – сравнително мека леска, овлажняване, изгребване. Пакет пръчки в намаслена хартия, детонатор, бикфордов фитил, майсторът пали: „Варда!“ – Нели си намира повод да притиска уплашено твърди сатенени гърди към рамото ми – голото бърдо е вече залесено от белгийски лесовъд, поканен в началото на ХХ век от общината, и ние разполагаме с благодатната зеленина да водим там момичетата от климатичната гимназия. „И чуйте вие, климатички, пазете белите якички…“ както пееше Д… преди кратък престой в „Слънчев бряг“ – това пресече и гласът му, и свиренето на тромпет. Сега взривяваме част от склона, струпваме го в дерето, изравняваме. Естествено, никой не го е еня за водите, които ще се стичат от съседните склонове направо в игрището. Връщам се в купето. Железните шини на колелата скърцат по още неизгладени от времето павета, удар от прясноодялани греди върху тях. Смолата още сълзи върху дървото. Острието на кирката секва искри и се забива във фугата, заострените греди треперят под чуковете, оформят високо скеле, върху площадката се разгръща червен плат – драпиран червен куб с дървена стълба отстрани, над всичко, високото чело, проникновеният поглед, познатата брада. Няколко ловки удара с теслата и поетът е прикован. Високоговорителите реват: „Българийо мила, страна на герои, неспирен и мощен е твоят възход, да крепне навеки съюзът ни боен с братския руски, съветски народ!“ Суха ръка докосва лицето ми, извежда съня. Жената прави знак, че иска да слезе. Влакът спира, а вагонът е извън перона. Скачам от високото стъпало, оставям вързопчето и вехтия куфар, после я поемам – тя е лека като изсушена китка билки и ухае като тях. Тръгва си. Отново монотонният влак ме кара на сън, а водите – пролетни и летни, отнасят табла, осветителни тела и на мястото на игрището зейва една огромна дупка. Не само това, изглежда целият склон е “тръгнал“ и злите езици говорят, че си решил да измиеш нозете си в Тонзос. На гарата съм, под високата часовникова кула и едва пред затворената кръчма в Морската градина разбирам, че съм закъснял с месец за срещата на випуска – чисто фройдистка грешка, беснея, по-късно ме избива на смях, след глътки от предвидливо скътано шише, правя два скока напред, един назад, подмятам крака встрани – танц забравен, незнайно защо наречен “леткис“, а всъщност е конга. Следва вихрена обиколка с приятели по таверните, завършвам в една стая на облагородена с книги бедност като тържествено обявявам завръщането си, сутринта от срам не смея да отворя очи и когато мога се изнизвам безшумно. Изкрънкваме от Елена в аптеката краткосрочен заем за обратен билет, забелязвам, че Христо леко завишава сумата, колкото за бутилка вино и цигари, поделяме ги и “на гарата съм в девет“. Отляво брегът на езерото се плъзга назад и Старият се обръща от предната седалка: „Затвори очи!“, леко шантавата Полин дрезгаво се кикоти, той вика: „Не ти, откачалке, гледай си пътя!“. Спираме, той ме води: „Сега!“ Отварям очи – над мен се издига стената на хоризонта. Сядаме в подножието. Полин утихва, приглажда поли върху фустите, щраква капака на табакерата, пали последния си „Житан“. Подава ми цигарата със следи от червило, той ме стрелва периферно, премълчава, обгръща колене. После избутваме колата от канавката и продължаваме.

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Божидара Мавродиева – Ненаписано писмо

Ивайло Божинов

 

 

Мили тате,

още не умея да пиша, но ти изпращам моето ненаписано писмо със сърцето си, а ти ще го прочетеш с душата си. Знам, че се тревожиш за нас и искаш да знаеш как сме, затова ще ти пиша с мислите си. Съдбата ни раздели с теб, а ние стигнахме до тук.

Както беше поръчал, преди да те отведат войниците на Ислямска държава, мама се обади на чичо Али. Даде му много пари, а той ни качи в един камион, който превозваше живи агнета. Беше мръсно и миришеше много, но знаехме, че ако мълчим и не мърдаме, ще можем да преминем Турция без да ни върнат обратно. Толкова много исках да избягам от разрушените сгради и мръсните улици, от падащите бомби и прелитащите куршуми, от крясъците на войниците и плача на жените. Обещах на мама, че ако трябва ще мълча през цялото време на пътуването. Така и направих. Представях си, че съм дете, което не може да говори, като Ахмед от съседната улица. Ако исках да кажа нещо на мама й показвах с ръце и очи без да издавам звук. Лежахме свити сред агнетата и се топлехме в телата им. Бяхме се слели с животните и те ни приемаха като едни от тях, не се страхуваха от нас. Два пъти ни спираха за проверка и отваряха вратите, но ние си стояхме тихо най-отзад, а добичетата сякаш разбираха и ни криеха, бутайки се пред нас. Чувахме псувните на граничарите, че много мирише. Не искаха да влизат сред животните да проверяват и бързо отпращаха камиона. Не знам колко дни сме пътували, защото беше тъмно през цялото време, но беше дълго. Мама внимаваше да не заспи, а мен ме караше да спя, за да имам сили за после. Заспивах и сънувах сълзите в очите ти, а когато се събуждах си обещавах, че заради теб ще продължим напред и ще живеем. Най-накрая стигнахме. Шофьорът отвори вратите и каза, че ние сме до тук. Мама го молеше и увещаваше да не ни оставя, молеше го да ни натовари заедно с агнетата на кораб за Европа, те се бяха превърнали в нашето семейство. Страхувах се да се разделя с тях и плачех без звук, но той беше не преклонен. Твърдеше, че животните са за кланица в Турция, а той се връщал обратно в Сирия. Така ли беше, не знам. Остави ни на пристанището в един турски град и каза, че ако имаме пари ще можем да се качим на лодка за Италия. Пристанището беше огромно, тъмно и страшно. След малкото и безопасно пространство в камиона тук се чувствах като загубена. По кея обикаляха и други кюрди. Мама разговаря с един от тях. За да ни осигури места в лодка до Европа, трябваше да платим с всичките пари, които ни бяха останали. Очите му гледаха нетърпеливо ръцете на мама и когато забеляза златото, поиска и него. Тя бързо го скри и започна да се пазари, сякаш е на чаршията. Нали си я знаеш. Винаго ще купи най-доброто за най-ниска цена. Обеща да му го даде, когато сме на лодката. Той отстъпи. Поръча да чакаме без да привличаме внимание и бързо се отдалечи. Аз все така мълчах. Понякога си мислех, че може би наистина съм онемяла, но това не ме плашеше, така щеше да е по-добре. Свихме се зад един разтоварен контейнер и не смеехме да мръднем. Минутите вървяха бавно. Все още имахме храна и вода. Хапвахме по малко и отпивахме само по глътка от водата, за да ни стигнат до края на пътуването, което не знаехме кога ще свърши. Вече се страхувах, че мъжът ни е забравил, когато от тъмното се появи непознат турчин. Подкани ни бързо да вървим след него. Промъквахме се между огромните метални контейнери и внимавахме да не го изпуснем от поглед, а той вървеше бързо и не се обръщаше назад. Отведе ни до кея, където във водата чакаше една не голяма лодка. Бяха се събрали много хора, които също искаха да отпътуват. Бутаха се, караха се кой да се качи и кой да остане да чака следваща. Мама даде златото и явно останаха доволни, защото ни качиха първи. Седнахме в единия край и зачакахме да се напълни лодката. Стисках ръката на мама много силно, толкова се страхувах да не я изпусна. Каналджията, който управляваше лодката предупреждаваше, че няма място за всички и могат да се качат само двадесет човека, но оня другият отгоре беше взел пари за тридесет, така че трябваше да се вместим всички. Някои псуваха, че това не е лодка, а спукано корито и ще потънем, но никой не слизаше, всеки пазеше мястото си. Тъкмо още един човек щеше да скочи в лодката, когато лодкаря запали мотора и се отдалечи от кея. Не след дълго потънахме в мрака на нощта. Край нас имаше само вода, много вода, която сякаш се сливаше с тъмното и мрачно небе. Двама мъже се караха през цялото време, не разбрах за какво. Сбиха се. Лодката се люлееше и всеки момент щеше да се обърне, когато единият избута другия във водата. Не спряхме да го вземаме. Той викаше след нас за помощ… дълго време чувахме виковете му… но ние продължихме напред… какво стана с него не зная… Това беше последното, което помня от пътуването с лодката. Мама казва, че съм се разболяла, загубила съм съзнание, а тя се е молила на небесата и на теб да ни помогнете, за да стигнем до бреговете на Италия преди да умра. Знам, че ти си ми помогнал, защото сега съм жива и щастлива.

Вече месец сме в Швеция. Добри хора ни настаниха в дом за емигранти, така ни наричат. Обещаха да намерят работа за мама, а мен да ме запишат в училище. Казват, че е трябвало да започна да уча още преди две години, но мама им обясни, че бомбите в Сирия са разрушили училището и децата не са имали къде да учат. Тук в общежитието стаите са малки, но топли и чисти. Леглата са големи и удобни, възглавницата ми е пухкава и мека. Имам нови рокли и съм като истинска принцеса, каквато ти искаше да бъда. Понякога е непознато тихо. Не се чуват гърмежи на автомати и писъци на жени. Все още вечер се събуждам от страх, че всеки момент ще падне бомба и ще разруши къщата ни, но после виждам, че всичко е наред и заспивам отново.

Днес вали дъжд. Стоя до прозореца и се взирам в красивите дъждовни капки. Небето сякаш плаче. Водните перли се спускат от небето, удрят се в стъклото и тъжно и бавно се стичат надолу. Там сред тях са и твоите сълзи. Помня ги. Ти се обръщаше, за да ни видиш за последен път, а сълзите ти се стичаха по лицето и сякаш измиваха тъгата от сърцето ти. Моля те, не плачи тате. Ние сме добре. Аз ти изпращам най-голямата целувка, а с нея и моята усмивка. Усмихни се и ти, а аз ще ти напиша отново писма.

Твоя Фришта

Заб.: Фришта – женско кюрдско име в превод – Ангел

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Обетът

Ивайло Божинов

 

 

Всеки път ми ставаше смешно, като видя откачената бабка, която размахва ръце и се вживява в ролята на регулировчик. Не можех да не се усмихна. Не се при­сми­вах, но сутрин пътят ми винаги минаваше оттам, а тя стърчеше по средата на кръстовището, нахлузила светлоотразителна жилетка върху дрипите си и махаше настойчиво и съсредоточено, сякаш наистина някой би се съобразил с нея. Може би сте я виждали – дребна, но енергична, вечно мърмореща си нещо и въртяща се сред потока от автомобили.

Понякога отнасяше някоя псувня от изнервените шофьори, но като цяло никой не ѝ пречеше да си ръкомаха. От време на време изчезваше за няколко дни, после пак се появяваше. Предполагам, че я прибираха, но тъй като не правеше нещо престъпно и изглежда бе от „тихите луди“, след това я пускаха. Тогава отново я виждах всеки ден да „насочва“ автомобилите на същото кръстовище, съсредоточена и смешна едновременно.

Тази сутрин пътувах с друг бус на фирмата, възрастния шофьор познавах бегло, бяхме на „здравей-здрасти“, но ми се струваше приятен човек. Докато се промъквахме през трафика към склада, откъдето трябваше да заредим стока, бъбрехме за дребни ежедневни неща, свързани с работата.

Когато стигнахме до кръстовището с бабката, ми стана много смешно, защото тя бе предизвикала задръстване. Изправена пред един огромен камион, махаше на дви­жещите се в другата посока да преминават. Онзи от камиона надуваше клаксона, но тя не му обръщаше внимание и препречквайки платното с дребното си тяло, упорито даваше път на останалите. После изведнъж се дръпна и съвсем прецизно направи стойка на регули­ровчик, давайки предимство на изнервения тираджия. Той я пустоса с жест, огромният камион изрева и отмина.

Сценката беше наистина комична, не се сдържах и прихнах. Възрастният шофьор ме погледна, също се усмихна, но едва-едва и малко накриво. Почувствах се длъжен да изкоментирам:

– Тая, хахавата, всяка сутрин ме развеселява…

Нищо не ми отговори, премина съвсем до нея, докато тя махаше и правеше знак с ръка на другите коли да ни пропуснат. Дрехите ѝ стърчаха раздърпани изпод сигналната жилетка. Чак когато отминахме и продължихме след кръстовището, заговори:

– Сигурно не знаеш историята на тази жена…

Погледнах го. Беше съвсем сериозен.

– На това кръстовище преди години убиха дъщеря ѝ… – продължаваше да гледа напред, а гласът му бе съвсем равен – някакъв хлапак без книжка изгубил контрол над колата на баща си и направо я помлял…

– Не знаех… – отроних, изведнъж се почувствах глупаво.

Той кимна, сякаш разбираше какво ми е, но без да ме щади, продължи:

– Хлапакът се отърва с условна, баща му беше голяма клечка и нали се сещаш… играли са връзки и пачки.

– Наистина не знаех – смотолевих пак, нямаше какво друго да кажа и затова попитах: – Може би си я познавал?

– Не, не я познавам, четох във вестниците, гледах по новините, то беше отдавна… писаха, писаха, говориха… но накрая оня се отърва, а женицата остана почернена.

– Скапана работа. – Сутрин бях обикновено весел, но след това, което чух, настроението ми се беше развалило.

– Още по-скапана стана – потвърди той и аз се извърнах да го погледна. Какво още по-скапано може да бъде? Жената явно е превъртяла от мъка и безпомощност.

Заобиколихме една дупка в асфалта, друснахме се в друга и той продължи да разказва:

– Две години по-късно нейният син блъсна колоездач на същото кръстовище.

Не можах да реагирам на думите му. Гласът му бе съвсем спокоен, сякаш е разказвал това много пъти. Въздухът в кабината на буса натежа. Толкова пъти бях виждал тази луда възрастна жена с електриковозелената предпазна жилетка, толкова пъти гледката бе предизвиквала усмивки.

– Велосипедистът беше три дни в кома, после не се събуди. Спореше се кой на кого е отнел предимство и кой е виновен. Синът ѝ обаче не се измъкна като другото хлапе – тикнаха го в затвора, после там нещо стана и го погребаха година по-късно.

Докато стигнем до склада, не говорихме повече. Мислех за това какво може да означава за един човек едно най-обикновено кръстовище, място, откъдето преминаваш всеки ден. Натоварихме стоката и на връщане, като наближихме мястото и мярнах отново сигналната жилетка, промърморих:

– Това всичкото не го е понесла, откачила е и сега смята, че помага да не се случва повече… – казах го по-скоро на себе си, но шофьорът ми хвърли бърз поглед и отвърна рязко на думите ми:

– Не е смахната, дала е обет, че няма да позволи това да се повтаря, не и на това място, не и докато е жива.

Не посмях да отвърна.

По такъв начин го каза.

Натъртено.

Нетърпящо възражение, а в същия момент, сякаш да покаже, че и той би застанал там, ако му се случи същото.

 

Оттогава, като минавам през кръстовището, въобще не ми е весело, камо ли пък – смешно. Понякога дори ми идва да сляза и да се развикам на шофьорите, които я псуват. Но те няма откъде да знаят за нейния обет и за причината да ръкомаха по цял ден, в студ и пек, на това лобно място. Самият аз едва днес, съвсем случайно, разбрах още една подробност.

Колоездачът, убит от сина ѝ, бил бащата на шофьора, който ми разказа това.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Алексиева – Тиранката

Ивайло Божинов

 

 

– Това ли бяха всички? Искам да кажа, всички поканени?

– Да, господарке. Само двама… отишли за риба.

– Ами оня, дето лани му дадохме наградата, не му помня името. Беше ли?

– Не, господарке. Замина в чужбина. Той открай време там пребивава. На него, казва, духовният климат на Спарта не му понасял. В Спарта изобщо нямало никакъв духовен климат, само физически упражнения и политически дрязги от най-долно естество.

– Какви политически дрязги?

– Не знам, така казва. Казва също, че у нас духовните хора не били оценявани по достойнство. На тях постоянно им се пречело да проявят своята духовност, направо били мразени. А той – най-много от всички.

– Неблагодарник!

– И още казва, че управниците не се грижели за духовния прираст на своя народ. Че народът въобще нямал духовна потребност, а духовният му приплод, доколкото го имало, бил уродлив и оскъден. Но за това управниците не били виновни. Тоест виновни били, но не сегашните, а предишните. Или пък просто народът си бил такъв, не става ясно.

– Да… Жалко. Защото аз тогава харесах речта му, макар да не я помня. Помня само, че в нея имаше високи слова, които ме трогнаха до дъното на душата ми. Дори си помислих: ей такива хора са нужни на Спарта! Но нейсе, ще минем и без тях, както сме минавали досега. Ами ти, Егидий, откъде се сдоби с тия сведения?

– От вестника, господарке. От свободния спартански печат.

– Свободен, казваш… Разбирай, свободен да се поставя в услуга на враговете ни. Колко пъти да ти набивам в главата, Егидий, че Спарта няма нужда от свобода и че единствената свобода, с която следва да разполага спартанският гражданин, е тази да живее съгласно установения в държавата ред.

– Прощавай, господарке, но според злите езици у нас нямало никакъв ред, а само произвол и безредие. Така казват.

– Безредието също е форма на ред, Егидий. При това толкова висша, че в нея е способен да вникне само опитен държавнически ум. За простосмъртните тя е непонятна. Така и трябва да бъде. Това е основно правило на държавното управление. На теб ли да обяснявам… Впрочем докъде докара твоите науки?

– Вече съм доцент, господарке.

– Нима? Браво! Аз пък мислех, че още не си завършил академията. И откога?

– Има-няма три години и повече.

– Виж ти, виж ти… И си траеш. Вместо да се похвалиш, да вдигнем наздравица в твоя чест, да огласим тая радостна вест пред народа! Ето за такива неща трябва да пише свободният спартански печат, вместо да влива отрова в обърканите мозъци на нашите граждани. Хората имат нужда от добри новини, Егидий, от надежда, от празници. А каква по-добра вест от тая, че един роб е станал доцент! И после разправяй, че Спарта била лошо място за живеене!

– Бивш роб, господарке.

– Все тая. Я по-добре ми кажи какви са твоите наблюдения, как приеха подаръка? Възхитиха ли се подобаващо на мрамора и позлатата, одобриха ли статуите на музите, изработени от самия Праксител? Удивиха ли се на топлата минерална вода, изпиха ли виното, което робите щедро разливаха, изядоха ли смокините? И най-вече: как приеха моите думи към тях? Но бъди искрен, Егидий. Аз знам, че ти имаш очи и уши навсякъде, затова недей да пестиш истината. Истината не бива да се спестява, особено сега, когато враговете ни дебнат, по-коварни от всякога. Говори!

– Истината е нещо относително, господарке. Бих казал дори хвърковато. Днес я има, утре я няма. Зависи за коя истина питаш.

– Не увъртай!

– Е, добре. Докладвам: не изпиха виното, смокините само опитаха. На статуите се възхитиха, но към топлата минерална вода не изразиха никакво отношение. Ти сама знаеш, господарке, че духовните хора не се славят с телесно чистоплътие. Прекалено заети със своите духовни дела, те не му отдават подобаващата значимост. Презират телата си, срамуват се от тях и мразят да ги показват. С това си поведение дори развращават спартанската младеж. Тоест, биха я развращавали, ако бяха по-многобройни и младежта им обръщаше някакво внимание. За щастие обаче тя ни най-малко не се интересува от тях. Между нас казано, когато нормален гражданин застане до някой от тези тъй наречени духовни хора, понякога се налага да си запушва носа. Как тогава да бъдат уважавани в обществото? Ами че те миришат по-лошо от роби! И даже не се срамуват от това! Напротив! Гордеят се! Твърдят, че понеже техният умствен труд бил по-усилен от робски, нямало начин да не смърдят. И че тяхната смрад била изискана, благородна. В нахалството си стигат дотам да заявяват, че ако простосмъртен човек бил в състояние да подуши боговете, те също щели да миришат така, че и по-лошо. И това било доказателство, че техният умствен труд бил от божествен произход. Ето защо, господарке, ако ми позволиш и като се осланям на цялото ти благоволение…

– Продължавай, Егидий.

– Та като се осланям и прочие… С две думи, не мисля, че построяването на баня единствено за духовните хора, за разните му там мислители, писачи и всякакви паразити, беше добра идея. Ти рече, господарке, да подсигуриш телесната им благодат и по този начин да способстваш духовното производство, което, колкото и ревниво да си го присвояват, принадлежи не на тях самите, а на народа. И това беше решение на мъдър държавник, далновидност на благосклонен и умен тиран. Но аз те предупредих и повтарям предупреждението си: тези хора не биха оценили щедростта ти и твоето благоразположение. Макар да са граждани на Спарта, те дълбоко в себе си са варвари. Ти им правиш къпалня, чието изящество няма равно в цялата ни държава, а те, като същински псета, лочат водата или пикаят в нея, най-често и двете. Ти ги призоваваш в мирно съжителство да творят безполезните си изкуства, а те скришом се щипят под туниките и сплетничат зад гърбовете на другарите си с нескрита омраза. Ти им подаваш ръка, която днес благоговейно олизват, а утре при пръв сгоден случай стръвно отхапват. И при все това не спират да ругаят под път и над път родината си и нейните управници, като че те самите са пришълци от друга планета. Защо, господарке? С каква цел? И нямаше ли да е по-добре да дадеш тия пари на войската? Или поне да прогониш драскачите от новата баня и да я дариш на нашите смели военачалници?

– Аз искам всички да ме обичат. И ако трябва, готова съм да купя любовта им. Даже не любовта, а само признанието, че е възможно Спарта да има жена-тиран и че тази жена съм аз.

– Ти това вече си го постигнала и доказателството е, че вдругиден, на избора, ще се явят още две кандидатки. Простолюдието дори се шегува, че щяло да бъде не избор, ами състезание по красота.

– И така да е, нека съдят по красотата тогава. Но ти ме упрекваш, Егидий, че давам много за малко и че хвърлям бисери на свинете. Аз пък ще ти отвърна така: всеки народ има тирана, който му се полага. Но и всеки тиран има народа, който с управлението си е заслужил.

– Нямам какво да ти възразя, господарке. Мога само да замълча.

– Хайде, стига, Егидий, не ми разваляй повече настроението. И спри да ме поучаваш. Може да си станал доцент, но по черногледство си си все същият роб. Я по-добре ми кажи честно: харесаха ли ме? Аз мисля, че да. Особено след като се здрависах с всички подред като с равни. А, и също като им казах, че те са духовният дух на Спарта. Смятам, че ме разбраха правилно. Защото нали има различни видове дух – войнски дух, спортен дух, другарски дух… Та измежду тези духове техният е най-важният. Мислиш ли, че ми повярваха? Аз, докато го изричах, напълно си вярвах. Но по лицата им не успях нищо да разчета. Някои се хилеха насреща ми, други бяха застинали в оцъклена съсредоточеност, а трети стояха напълно безизразни, като животински муцуни, по които не можеш да разчетеш ще те нападнат ли, или ще побягнат. Да ти призная, Егидий, всичко това беше крайно забавно. Там имаше и известни, нали? Неколцина дръзнаха да се приближат и ме заговориха като стари приятели – почтително, но и с нескрита фамилиарност. Какво нахалство! Друг на мое място незабавно би ги осъдил на смърт или най-малкото на мъчения. А на мен ми стана смешно. Особено онази жена с моравия хитон, целият накичен със златни игли и шнурчета. Какъв цвят само! Ами ръцете! До лактите в гривни! Чудя се как изобщо ги движеше. Да не говорим пък за обеците, които се стелеха по раменете, заплашвайки да й откъснат ушите! Сещаш ли се? Същата, дето ми благодари от името на цялата спартанска култура, сякаш тя и спартанската култура са едно и също лице, и така жарко простираше ръце към боговете, че от дрънченето на гривните не й се разбираше и дума. После малко остана да се просне в краката ми и аз дори съжалих, че не го стори, защото вече ясно си представях комичната картина. Коя беше тя, Егидий? Някоя чужденка ли?

– Не, господарке. От театъра.

– Какво?! Да не би артистка?

– Съвсем не, господарке. Поетеса.

– Истина ли говориш? Като Сафо?

– Почти, господарке. Минала покрай нея.

– Виж ти, виж ти… Колко жалко! Понеже аз с ръка на сърцето признавам, че пред духовните хора сто пъти повече предпочитам артистите. Те имат привлекателни лица, някои от тях дори извънредно красиви, стройни тела и мелодични гласове, с които без запъване изричат всякакви възвишени думи. И даже когато мълчат, със самия си вид галят окото. Да не говорим, че притежават вкус и винаги се обличат по последна мода. Изглеждат милички, сговорчиви и извънредно приятни за гушкане.

– Същински малки женички.

– Какво рече, Егидий? Знаеш, че мразя да си мърмориш под носа.

– Нищо, господарке. Изразявам съгласие. Но ти вероятно си чула, че някои причисляват и тях към духовните хора.

– Чувала съм, но не приемам подобно мнение. И на какво отгоре? Един поглед само е достатъчен, за да види човек огромната разлика между тия невинни и весели същества и другите, с тяхната подозрителност и скрито коварство, за което ти, Егидий, с такова усърдие ме предупреждаваш. Да не говорим, че артистите, също като атлетите, поради своето занятие са принудени да поддържат съвършена телесна чистота. Те с радост се ползват от обществените бани, където без свян показват своите прекрасно оформени и съразмерни тела. Ех, Егидий, върви после разправяй, че участта на тирана била лека, защото имал власт и можел да прави каквото си ще! Ако беше така, аз бих влагала парите на държавата само във войската и в театрите. Но ти, заедно с боговете, си ми свидетел, че се грижа за всички граждани като за свои деца, дори за онези, които по силата на суровия спартански закон една майка би била длъжна още с раждането им да хвърли от скалата в името на общото благо и ред. Впрочем за тях като че ли се грижа най-много.

– Така си е, господарке.

– Правилно ли постъпвам? Времето ще покаже. Но струва ми се, те даже не проумяха за какво служат баните. Никой от тях не направи и опит поне да си умие краката. Може би се срамуваха. Може би действително са диваци.

– Докладваха ми, че някой предложил баните да се ползват само за духовни мероприятия. Сигурно заради мрамора и позлатата. Да си четат един другиму произведенията и да си ръкопляскат. Предложили също на входа да се поставят стражи, които да не пускат вътре случайни граждани, за да не размътват водата.

– Ще турим и стражи, щом искат. Значи баните все пак са им харесали?

– Как няма да им харесат, господарке! Такъв царски подарък! Е, имало и недоволни елементи, но на тях никой не обърнал внимание.

– Какви недоволни елементи?

– Ами такива… Казали, че баните били прекалено натруфени и повече мязали на гробница. И че не подобавало на хора с тяхното занимание да се крият край басейни и статуи, а трябвало така, както са си – мърляви и онеправдани – да излязат по площадите и да крещят сред народа. Да види народът, че по нищо не се различават от него и поне малко да ги обикне.

– Но нашият народ не е мърляв и онеправдан!

– Не е, господарке, и аз това казвам. Нашият народ може и да е тъп, но е чистичък и дисциплиниран. По-добър не може и да се желае. А ония, щом копнеят да му приличат, нека първо се окъпят и си изрежат ноктите. Защото човек не може да се принизи до народа на Спарта. Той може само да израсне до него.

– Брей, Егидий, колко умен си станал! Същински трибун! Още малко, и ще ми изядеш хляба.

– Няма, господарке. Твоят хляб не е за моята уста, ще ми приседне. Предпочитам, както досега, да ти сърбам попарата.

– Внимавай, волнодумен робе! Много си позволяваш!

– Бивш роб, господарке.

– Все тая. Значи излиза, че в деня на избора може и да не гласуват за мен?

– Възможно е, господарке. Те са свободни граждани все пак. Но са една шепа хора, при това безгласни, така че няма да има разлика. От тях нищо не зависи. Нека си седят в баните, да се съревновават по красноречие и да си ръкопляскат. А ние най-добре още отсега да турим стражи на изхода. За всеки случай. Да не ги пускат навън в деня на избора. Току виж решили и тръгнали сред народа. Макар че нашият народ може да е тъп, но не е прост. И да не те изберат духовните хора, господарке, той ще те избере. И да не те избере народът, пак няма страшно, има кой.

– Кой, Егидий? Кой ще ме избере?

– Боговете, господарке.

 

*   *   *

– Къде си? Къде си, Егидий? Криеш ли се, куче презряно? Или като плъх предвидливо вече си напуснал кораба? Ах, сама съм. Ясно. Можеше да се очаква. Аз отдавна съм сама, толкова отдавна, че друго не помня. Тиранството е самотна професия, нали навремето затова я избрах. А бях млада! Обичах да яздя, да стрелям с лък, дори да се упражнявам в борба редом с момците – същинска Диана! Четях съчиненията на философите и понякога ги разбирах, познавах звездите, пеех като Калипсо с омаен глас… Можех да стана военачалник, учен, лихвар, прочута хетера, а защо не и поетеса, като онази смешна жена. Но на мен не ми стигаше да съм само едно нещо. Исках да съм едновременно всички неща на света и много повече. Боговете ми бяха по-мили от хората, какво, че нито веднъж не им зърнах лицата. Казват, че по нищо не се различавали от тези на простосмъртните и че също както при простосмъртните, ако се взреш отблизо дори в най-хубавите измежду тях, те се превръщат в отблъскваща маса от пори, косми и пъпки. Ето защо първата ми заповед, когато станах тиран, беше никой да не се приближава на по-малко от десет стъпки от мен под страх от смъртно наказание. Само моят верен Егидий… Но той не се брои, понеже е роб. А е и толкова трогателно грозен! Аз мисля, че с грозотата си би могъл да затрогне и най-коравото женско сърце по-умело от всеки изкусен красавец. Пък и така умно говори! Ако бях узнала по-рано, че е станал доцент, отдавна да съм го пратила да управлява някоя далечна провинция. Или направо да го бях дала на палача, така щеше да е най-лесно и после никой нямаше да роптае защо за управител бил назначен този, а не онзи. Да, Егидий беше станал опасен. Беше. Е. Ами като не знам какво му се е случило, къде се е дянал… И все пак ми беше скъп, по-скъп от мнозина други. Но ако тълпата го е разкъсала, няма да заплача за него. Ако ще плача за някого, по-добре да плача за себе си, защото друг никой не би ме ожалил. Народът на Спарта излезе тъп и жесток. А уж ме обичаше… И тия спартански граждани с техните атлетически мании, с идеите им за вечна младост, със спаружените им от тренировките умове! Не, няма да заплача. Няма да им доставя такава радост. И за какво да плача? Ами че аз, едно момиче от забутаните провинции, управлявах Спарта повече от двайсет години! На мен ми се смееха. Подиграваха ме, че не изговарям правилно думите. Че хитонът ми бил простичък и износен. Че ръстът ми бил по-дребен от средното. Не просто ме оставиха да взема властта, а направо ми я връчиха, както се връчва букет на маймуна – за да видят какво ще направи с него. Да се погаврят за кратко, после да я прогонят с тояги и камъни, а защо не и да я убият, за да удължат забавлението. Така щели да покажат на света колко силна е демокрацията на Спарта и как народът на Спарта, огромното мнозинство от който не знае да чете и да пише, бил способен сам да се управлява. Е, видя се. Аз може и да не съм завършила академията, но поне съм грамотна. Въпреки че за един тиран грамотността няма никакво значение. Все ще се намери някой Егидий да му пише речите и да му чете посланията от други владетели. И все пак още не ми се умира. Но защо е толкова тъмно? Мраморът не блести, позлатата не сияе, даже плисъкът на водата не се долавя, сякаш вече съм в Хадес. Да имаше поне лампа или друга светлинка… И един-единствен лунен лъч би свършил работа. Ами стражите? Дали са още на своя пост, дали пазят? Впрочем те не знаят, че съм тук. Никой не знае. И дори да са завзели двореца, едва ли ще се сетят да ме търсят в новите бани. Това е добре, но не бива да се задържам дълго. Съмне ли, ще е късно да се измъквам. А съм толкова уморена! Ще си почина съвсем малко.

– Пст!

– Кой е там?

– Пст!

– Има ли някой?

– Аз съм, господарке. Егидий.

– Къде си, негоднико? Нищо не виждам!

– Ей тук, господарке, в източния ъгъл. Зад статуята на Мелпомена.

– Много знам в тази тъмница къде е изток и къде – запад! А и коя от всичките беше тая Мелпомена?

– Муза на трагедията, господарке. До нея пък е Талия, тя отговаря за комедията. Лесно ще ги познаеш. Ела, приближи се. Няма страшно.

– Приближи се, приближи се… Ами като не виждам нищо! По-добре ти ела насам.

– Аз също нищо не виждам.

– Как тогава разбра, че съм тук? Проследи ли ме?

– По гласа, господарке. По думите.

– Значи си чул всичко?

– Чух, господарке.

– Хм… Сам ли си?

– Съвсем не, господарке. Нали сме двамата с теб.

– Хитрец си, Егидий. Не падаш по гръб. Е, хубаво. Кажи накъде да вървя?

– Стой си там, господарке. Сам ще дойда при теб. Ти само си протегни ръката, за да не те уплаша в тъмното. И аз ще протегна моята, ето така.

– Ох! Какво беше това? Заболя ме!

– Нищо, господарке, дребна работа. Драскотина.

– Нещо топло тече по дланта ми! Мокри пръстите! Нищо не виждам! Кръв ли е? Нима моята?! Помощ, Егидий! Някой се спотайва в мрака и се опитва да ме убие!

– Тук сме само ти и аз, господарке.

– Само аз и… Значи ти, ти…

– Без да искам те закачих с кинжала. Съвсем лекичко. Стига си пискала!

– Помощ! Помощ! Народе на Спарта! Убиват ме! Убиват спартанската демокрация!

– Млъкни, жено! Не ме карай да ти запуша устата!

– Уби…

– Предупредих те! Хайде викай сега, де! Викай своя народ на Спарта! Викай го! Колко си глупава! Сега народът на Спарта съм аз. Чувала ли си за оня закон, според който всеки гражданин е свободен да убие тирана, ако тиранът с нещо не му допада? Ако се погаври с брат му или със сестра му, или просто му се усмихне накриво? Чувала ли си? Защото суверенно право на народа е, когато му омръзне тиранът, да го заколи и да си избере нов. Но разбира се, народът само си въобразява, че има права. Истински права биха могли да имат единствено боговете, но на тях за какво са им? Правото служи на онеправдания, за да оправдава неговата онеправданост. А боговете, които нямат никакви задължения, съответно нямат потребност и от права. Едничкото им задължение – или пък право, както щеш го наречи, няма разлика – е да се плодят и множат, което те извършват с голяма радост, понеже нямат с какво друго да запълват космическото си време. Аз предвиждам, че съвсем скоро те ще станат по-многобройни от хората и тогава… Е, тогава не знам какво. Може би законите на света ще се обърнат и хората на свой ред ще станат богове. Само че ние с теб отдавна ще сме умрели. Дотук съм стигнал. Сега забелязвам обаче, че май трябва още да доразвия разсъжденията си. Толкова бързах, че изглежда тук-там съм попретупал. Нищо де, може да се поправи. Просто имам чувството, че стои недовършено, сякаш увисва. На теб не ти ли се струва, че малко увисва? Съвсем мъничко? Ай! Ухапа ме! И колко злобно, като бясна лисица! Сигурно си ми пробила кожата! Ами ако се възпали?

– Ах ти, жалък робе! Ако ще ме убиваш, направи го по-бързо! Не издържам повече да слушам безумния ти брътвеж. Щом съзнанието ти дотам се е помрачило, вдигни кинжала и го забий без повече бавене, моля те. В противен случай ще го изтръгна от ръката ти и ще си го забия сама.

– Ама ти съвсем нищо ли не разбра, господарке? Изобщо ли не ти хареса?

– Кое да ми хареса?

– Монолога, който ти произнесох. Той е от финала на моята нова пиеса.

– Не съм подозирала, че пишеш пиеси.

– Тази е първата.

– Нещастник! Пропаднал, развратен дегенерат!

– Страшно бързах да я завърша и вчера най-сетне успях. Веднага я занесох в театъра и там се прие с акламации. Дори актьорите се определиха.

– Бързал си, докато сме още на власт!

– Добре де, какво лошо има? Нали и властта все за нещо трябва да служи. Пък и аз самият нямам нищо общо с властта. Аз съм просто един доцент.  

– Имаш, Егидий, имаш. Ти може и да не си имал общо с властта, обаче тя е имала общо с теб, което е още по-страшно. Затова ли се опита да ме убиеш?

– Кълна се, кълна се, господарке, не съм имал подобно намерение! Ами че кинжалът е дървен. Реквизит. Намерих го захвърлен, когато излизах от театъра. На, пипни да се убедиш, че не реже.

– А какво ме прониза тогава?

– Някоя тресчица трябва да се е забила. Утре, на светло, ще ти я извадя. Какво да правя, като винаги съм се изкушавал, а не ми достигаше смелост. И когато се обяви ден за избор, си рекох: сега или никога. После може да е късно. Може дори да не ме пуснат повече да припаря до театъра, нали съм роб.

– Бивш роб.

– Все тая. Дойде ли дотам, те всичко ще си припомнят и за всичко ще потърсят сметка. За късмет обаче, понеже изборът така и не се състоя…

– Как не се е състоял?!

– Ами нали се отмени… Отмени го съветът…

– Но аз ясно чух народът да крещи под прозорците „Долу тирана“!

– И на мен ми се стори, че това чух, и хукнах да те намеря, но понеже те нямаше никъде, уплаших се и от твое име разпоредих да се свика съветът, уж, че ти така си ми заповядала. След продължително заседаване същият стигна до извода, че тъй като подобни прояви на капризния народен характер поставят в опасност сигурността на държавата, а многобройните ни врагове това и чакат, то първото, което следва да се установи, е какво точно иска народът. За тази цел членовете на съвета прекараха дълги часове в мълчание и в напрегнато вслушване, макар никой да не посмя да отвори прозорците, което направи задачата им още по-тежка. Отначало чувахме едно и също – долу тирана, та долу тирана. После обаче полека-лека всички взеха да чуват различни неща. Народът от своя страна като че ли също се поумори, защото вече нищо не му се разбираше и стана трудно дори да се определи дали там са се събрали свободни граждани или стадо подивели чифтокопитни животни. Най-сетне, тъй като решението не можеше повече да се отлага, съветът постанови, че народът всъщност е викал „Долу изборът на тирана!“ Това се извърши по следния начин: преброи се кои думи тълпата реве най-често и яростно и въз основа на тяхното постоянно повтаряне беше преценено, че са тъкмо въпросните три – „избор“, „тиран“ и „долу“. Оттук членовете на съвета заключиха, че ако това е желанието на народа, то е  напълно законно и даже похвално, понеже било неразумно управлението на Спарта, тази най-могъща и страшна държава в света, да зависи изцяло от волята на народа и че много по-далновидно било грижата за бъднините й да се остави в ръцете на на боговете като далеч по-свършени същества. Ето защо съветът постанови, че в изпълнение на волята на гражданите и като върховен израз на спартанската демокрация, изборът се отменя. Вместо него незабавно беше проводен пратеник с питане към най-великия от всички велики оракули, делфийския, кой да бъде следващият тиранин на Спарта. Когато пратеникът се върне с отговор, съветът пак ще се събере, за да го разтълкува, и ще съобщи на народа името на посочения.

– Ти си измисляш, Егидий! И това ли е от бездарната ти пиеса?

– Не, господарке, кълна ти се! Дума по дума е вярно. А и пиесата ми изобщо не е бездарна, с твое позволение. Вчера в театъра…

– Ами народът? Как го прие?

– Никак. Беше се разотишъл. По-скоро войската го разгони, което е почти същото.

– Значи още има надежда?

– За кое, господарке?

– За нас с теб. За Спарта. За нейната участ.

– Аз на твое място не бих се тревожил за участта на Спарта. Тя ще продължи да бъде жестока, бляскава и безсмислена, каквато винаги е била, докато на боговете не им омръзне да си играят с нея. Ти по-добре гледай себе си.

– Защо? На мен какво ми е? Нали от твоя разказ току-що излезе, че всичко си е както преди. Мисля, че дори вече знам какво ще каже оракулът.

– Нищо няма да каже, господарке. Оракулът е просто един бронзов дебил с шарени камъчета вместо очи. Казват даже, че отвътре бил кух, понеже скулпторът пестил материала.

– Пак си мърмориш под носа, Егидий. Дума не ти разбирам. Ох, толкова съм уморена! И как ми се спи! Дали още сега да не се върнем в двореца? Копнея за леглото си! Или все пак за по-сигурно да останем тук до сутринта. Знаеш ли, Егидий, тия бани всъщност са доста приятно местенце. И какво не им харесват? Ако продължават да ме ядосват, ще ги оставя за себе си. Само дето мраморът ми студенее на дупето и в тъмното ми се привиждат разни неща. На всичкото отгоре и убоденото не спира да ме боли. Ама и ти си едно говедо! Утре ще наредя да те накажат, и то така, че хрумне ли ти пак някоя щуротия, да ти държи влага. И това ми било доцент! Драскач, памфлетист, нещастник! Възможно ли е една нищо и никаква тресчица толкова да боли. Я погледни! Сигурен ли си, че няма кръв? И краката ми почнаха да изстиват… Защо ме оставяш да мръзна тук, робе? Защо не ме прибереш у дома? Какво чакаш?

– Ще стане, господарке, всичко ще стане, само да съмне.

– Но кога ще съмне? Кога? Аз не виждам да съмва. Няма никаква разлика между преди и сега.

– Има разлика, господарке. Има огромна разлика.

– Странно… Винаги съм мислила, че кинжалите в театъра са истински, че там артистите наистина се убиват… Жалко, че не мога да видя твоя, Егидий. Боядисан ли е? Острието му блести ли като сребро?

– Блести, господарке.

– А казваш, че не бил истински… Ами ние с теб, Егидий? А народът на Спарта? Истинска ли е Спарта, Егидий? Или е нещо друго, нещо между преди и сега? Когато ми е студено на дупето и на краката, не мога да мисля. Как се нарича това? Ами когато е по-нагоре? Аз винаги съм разбирала всичко, Егидий. Едно дървено острие с блясък… Там, където боли, до края остава топло. Болката е топлина. Струва ли ми се, или тази нощ в небето на Спарта няма нито една звезда? А, да, вярно. Прав си. Това не е небето на Спарта. Това е празното между преди и сега. Как го каза? Огромната разлика. Най-сетне и аз да науча нещо от теб, робе. Не се ли радваш? Нима не ликува душата ти? Плачеш ли? Или се смееш? Аз се смея и плача, и душата ми ликува. Нарича се свобода. Защо мълчиш, Егидий? Защо нищо не казваш?

– Не аз мълча, господарке. Боговете мълчат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ангел Ангелов – Прогонването

Ивайло Божинов

 

                                                  Всеки влюбен е безумен…

                                                                                                латинска народна мъдрост

                                                                                                                                                      

Идването му е неочаквано, неканено, не особено желано, дори отегчително. Жената, приютявала го не веднъж в леглото си, лети тази вечер из трепетни селения. Отнесена е в бленувани пространства. Там съзира тя видения, които я привличат, постройки, от чиито отвори надничат необикновени същества – човеци са, но не говорят, някакви биологични видове са, извънземни са, може би, но не търсят естествения допир на пришълеца. Странният живот, който носят в себе си, струи, облъчва пространството, запълва го, заема място и среднощният й гостенин притеснено се свива в края на необятното й ложе поради пренаселена природа.

Любовникът й за специална употреба е унизен, но той не иска да признае своето унижение. Не се знае и дали го съзнава.

Тази нощ жената  е другаде – получава само „да“ каквото и да поиска, от когото и да поиска, където и да се намира. Напоеното с приятности пространство прониква в същността й, внимание и знаци за нейната значимост получава тя в обилно количество и неосъзнато сравнява даването му с това, което обича да получава. Не е в негова полза сравняването, неговият прехвален секс не успява да пребори цветните желани видения, които хлуйват в обиталището й.   Приседналият гузно среднощен посетител изчезва от погледа й от време на време, образът му мъглявее във взора й. Всеизвестните му оплаквания, мрънканици, самосъжаления и опити да бъде възприет като човек нуждаещ се от помощ се разбиват в равнодушието й като  морска вълна в крайбрежна скала. Самочувствието му на висококачествен любовник  вехне  сред апатичното пространство на нейните покои. Понякога, когато е  тук, тя си задава въпроси – стиснат ли е, недосетлив ли е, егоист ли е, защо е вечно сам, защо няма жена, деца, приятели, защо живее така скотски, защо няма дом.  Не го пита, тя знае отговорите, не се и опитва да го променя, но е сигурна, че може да го използва  само  в хоризонтално положение, никога не би скрепила  семейство с него. Защото има отговори и на други въпроси – безотговорен е, не би могъл да се грижи за друг, освен за себе си, гледа на него да му е добре независимо дали наранява околните. Лекомислие прониква в неговите  вътрешности,  диктуват му те  безразсъдство и неразумие –  щастие не пониква от тях,  мъка по-скоро, но е по-силно от него и най-вероятно обсебването е всевечно.

От отворената му уста  изтича  неудовлетворение, сдържани викове се промъкват в покоите й, тя не им обръща внимание и едва когато се надвесва над снагата й набъбнал, готов за проникване се вглежда в моментната му същност, съзира непреодолимото му щение и великодушно затваря очи. Просторното й ложе се затриса от напъните му, честотата им става все по-ситна, старае се той да бъде неустоим и всеотдаен, но  открива тя самоизмамата му,  полазва тя и върху нея. Вика на помощ големи количества от чутовния си търпеж и примирено започва да го понася. Не очаква нищо вълнуващо, другаде  се намира, през затворените си очи вижда друг мъж, на него се отдава и когато взорът й се прояснява с почуда се запитва този какво прави в утробата й.  А той все още помръдва затихващо, с помътен поглед се опитва да види по лицето й  сътворената  от усилията му нега, но открива там студена безстрастност и равнодушие. Стреснат е, уплашен е, съзира пълзящия към него провал, смут го връхлита и несъзнателно започва да гони тревогата си с  панегирични слова.  Отскачат те от естествената й непроницаемост, не проникват под епидермиса на безразличната й кожа, не достигат до отзивчивите й вътрешности, от които зависи откликът й, така желан от изтерзания й любовник.

В този миг роден от черната нощ на провала пристига съобщение:

Куре, заразил си ме. Изследвах се защото започвам нова връзка… Радвам се, че те изритах…

Екранът на телефона му трепери като трескав, настоява за внимание, мига и крещи, огничаво нетърпение го е обзело и с него  болезнено боде  покоя на леговището й.  Опитва се той да погаси светлинните му викове, но съзира тя текста и  се вторачва в него. Вцепенява се, вглежда се в смисъла и изтръпва.

Ах, изроде гнусен, мръснико недоправен дето си го топваш в първата срещната дупка без да се замисляш какво има в нея, без дори да помислиш за здравето и целостта на безпардонния си пенис… А аз глупачката…“

Безмълвните  крясъци пълнят до пръсване  покоите й, прогонват дори въздуха за дишане, настъпва безвъздушие – думите се препъват като замаяни от височинна болест. Те и не казват кой знае колко – ругатните  могат да живеят и без думи…

Смутен е,  очакваните нови завоевания сред полята на нейните любовни владения се отдалечават  обвити в мараня, очертанията им се размиват и останали без ясни образи  те са почти недостижими. Недоумява как да се върне в някогашните трудно завладени  еротични пространства, премята се през глава, ходи на ръце, слага си червен нос на клоун, рисува си тъжна маска, пуска изкуствени сълзи, но тя е безучастна, безстрастна е като гумена кукла за секс… И чува той:

Толкова любовни стенания изпълват пространството,
а никакъв шанс за близост
между човеците.“/*

Почуда го връхлита, опитва се да разбере нашепването, откъде извира, кой го провожда, за него ли е, трябва ли да се вторачи в посланието, да търси ли смисъл или да го отпрати като досадно ципокрило. Вслушва се тя в думите, разбира смисъла им, усмихва се тъжно и  отново прогонва присъствието му. Той не разбира своето досадничество, не усеща  цвета на обстановката – не са му дадени рецептори  за такъв усет. Но го поразява следата вмъкнала се в ложето като ленива змия – безмълвно предупреждение  за необратима промяна. Едва сега съзира своето прогонване, промяната, след която  ще бликнат рой въпроси с отговори, които той не знае.  Нашепването  кънти  сред разума му, разбутва устоите му, разбърква подредбата му  и го превръща в естествения хаос  на  объркан човек. Дали все пак не я обича или само мъжкарското пъчене го е обсебило и единствено то извира от  мръсната  половина на същността му. Дали пък тя не го пуска в  широкия си луксозен одър  принудена от заповедите на същата своя  мръсна половина на същността си? Дали неосъзнато й се подчинява или бленува за това  подчинение,  та да   търси  лек  по този начин за  връхлитащата  я  гузност  понякога?

Сега, тази нощ, укрепва нейната непоколебимост, втвърдява се решението й, запътва се тя към нови докосвания, търси  допир до материя изградена от благородни  съставки, в които могат ясно да се  съзрат  красиви  зарева, обещаващи изгреви, тръпни милувки,  безусловна обич и  безропотно робско служене.

Във валящата се  до нея  човешка  обвивка  тя провижда  отминала тръпка  и  спънка към входа на бъден живот. Телесните радости доставяни  й  във все по-избледнял вид отдавна са я отегчили и тя насочва взор към нещо, което не знае точно какво е, но знае, че  не  са досегашните обикновени плътски радости. Запътена така към прозрения  внезапно получава  помощ:

„Ние сме само поречия
за нетрайно гнездене.
Колко живота ни трябват
да се родим птици?!“/**

Е, казва си, освобождението от  това  присъствие  най-вероятно е един от пътищата, които водят  към бляна.  Разумен ли е  този  блян или  е  природно многообразен? Може ли щастието без разум и не е ли той  убиецът на щастието? А може ли да се ражда, да вирее и да дава плодове  всевечното щастие  без  многообразната сетивност?

Висят  въпросите в будоара й,  гонят се  нееднозначните отговори, настигат се,  задминават се, взаимно се унищожават, нови се раждат, но нито един от старите и новородени  отклици  не й помагат – все така се лута  из безизходицата си,  все така не знае какво да прави  с  партньора за  еротични игри  прострян наоколо  като досада.  Все така е  далече  от бъдещото си птиче битие, все така само стремежът й  пърха  с надежда,   уморена от своята  безпосочност…

Затичана през  отминалото  Време, загледана в стъпките си открива  събития свързани с него, които като внезапни мълнии  прорязват  тъмнината, в която тъне  мисълта й търсеща изход. „Асфиксия“/*** – искристо  засиява далечен опит  за изкуствено удължаване  на   любенето  завършило успешно,  без  грозящите опасности, спотаени сред непредпазливото използване  на доброволното задушаване.

„Помниш ли?“ – гласът й го сепва, оживява го,  прошавва  надежда,  умряла доскоро.  „Правили сме  го и друг път“…

Нетърпеливо  се заслушва, не  разбира веднага, но когато до него достига внушението й  въодушевление  го  залива, взема дъха му  и  той  е  готов. Не  се замисля как  се появи този внезапен секс, не му остава време  да търси  първопричината му – радва му се  всеотдайно, вече  почти вярва  в светлите бъднини  на  своите  сексуални победи.

След първите тактове на закротения ритъм започва да усеща твърдостта си  различна, свързва я с  пристягането, разбира се, и  друг път  са предизвиквали  боговете по този начин, но сега  предчувствията му са  нововъзникнали – плахи съмнения го връщат към гневливостта на мъчно приелата го гостоприемница. Залисан  в настъпването на всеобземащото го преживяване забравя себе си, света, естеството,   усеща той  своето преображение  като  всеобщ  оргазъм  изпълнил  до смърт  биологичната му обвивка, запътен  към  непреодолимата  съблазън на луциферическото изкушение.

Усетът й подсказва – настъпва моментът на истинското прогонване. Пристягането  не  отслабва, не се колебае тя, треперлива мисъл за миг само  я  разклаща,  но нова  помощ  я спохожда:

„А всъщност, въпреки пръстта,
и въпреки следите смъртни,
внезапна тиха  яснота
за миг ни преобръща пътя…“/****

По-сетнешните й грижи  са свързани  със  заличаване на следи и намерения, но те са незначителни, не я мъчат както бившата негова досадливост. Радост и свобода се настаняват сред просторните й  дни и нощи, правят я щастлива и  полетяла…

_____________________________________________________________________________________

 /* от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от Росица Ангелова  (бел. авт.)

/** от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от  Росица Ангелова (бел. авт.)

/*** състояние, при което по време на секс, партньорите  усилват  сексуалните усещания и преживяването на оргазмите с помощта на различни прийоми, (удушаване, загърляне, запушване на устната и носна кухина…) които намаляват притока на кислород и кората на мозъка изпитва кислороден глад, а подкоровите  стуктури, където е центърът на сексуалното удоволствие се възбуждат и той става доминантен. Цялото тяло става център на удоволствие. Ако не се прекъсне асфиксията лицето изпада в безсъзнание и настъпва смърт. (мед. речник)

/****от стихотворението „Зеленият път“, включено в поетичната книга „Морфология на въртенето“  от  Росица Ангелова (бел. авт.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X