Палми Ранчев – Този бог има чувство за хумор

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

        Сигурен бях, че когато влязох в купето, нямаше никой. Останах сам и по-късно, заслушан в звуците на движещия се влак. Гледах през прозореца полето и редките дървета край железопътната линия. И не забелязах кога е влязъл този мъж. Имаше доста едра глава и тесни рамене. Приличаше на лесничей в зеленикавия си костюм с кръгли ревери. Срещна погледа ми и неочаквано се представи: Лайош Някой си. Бил преводач от унгарски.

– Отдавна чакам тази среща – изрекох бързо. – Не зная дали ще повярвате. Но е така

– Явно няма да скучаем – отбеляза преводачът. – Сигурен ли сте, че точно мен очаквате.

– Нали сте преводач от унгарски?

– Винаги това съм работил.

– Тогава вие сте човекът.

– Има ли някакво значение, че не съм пътувал с влак повече от двайсет години? И в купето съм почти случайно.

– Това само ме прави още по-уверен, че срещата ни е предопределена.

– Ситуацията, признавам, стана загадъчна.

        Исках да му обясня колко е важно за мен, че именно случайно се оказах в едно купе с преводач от унгарски. Бях чакал срещата прекалено дълго време. И същевременно се изненадах. Само трябваше да си припомня целта на моето пътуване. Изпратиха ме да подпечатам някакви фактури на фирмата, в която работех от половин година. Не знаех защо точно мен избраха. Щеше да е по-естествено, ако бях получил предупреждение за уволнение. Това не само очаквах, а дори го желаех. Надявах се, че тогава ще намеря сили нещо да променя. Но вегетирането ми в офиса явно щеше да продължи неизвестно още колко време. И признавам, че тръгнах с голямо нежелание.

Сега всичко бързо се променяше. Моят  бог отново беше се намесил.

– Случайностите, оказва се, взаимно се допълват – продължих смутен. – Свързаните с вас. И другите, заради които аз съм в купето.

– Изглежда, още сте далеко от главното – подхвърли със смях преводачът. – От истинската причина, заради която обявихте, че сте ме очаквали. Надявам се скоро да я чуя.

– Запознах се с нея преди няколко години… Казва се Аника…

– Разбирам, красива унгарка.

– Тогава научих, че животът понякога е лесен и безгрижен. Всичко помежду ни се подреждаше като в детски пъзел. Никога повече не изпитах подобно усещане.

– Не е трудно да ви разбера.

        Не бях сигурен дали ми се подиграва. Лайош Някой си – Петров или Иванов, не мога да си спомня точно, вероятно вече участваше с досада в натрапения разговор. Започнах отдалеко и обясненията ми, както изглежда, прекалено се проточиха. Усмивката на лицето му, изглежда, беше само предупреждение да го оставя на мира. Но признавам, че бях прекалено възбуден от срещата. Едва се удържах да не го засипя с нови обяснения, които вероятно щяха да останат за него също толкова неясни. Нямаше никога да разбере колко е трудно да срещнеш случайно преводач от унгарски. Бяха ми нужни повече от четири години. Едва ли ще проумее и защо дори не помислих да отида в някоя преводаческа агенция. През цялото време чаках подходящ случай. Очакването беше се превърнало в най-важно занимание. Бях сигурен, че разбера ли от случайно срещнат човек значението на непознатите унгарски думи, ще проникна в значително по-сложен замисъл. Отнасяше се до важното в живота. И затова пасивно, както и смятах, че трябва да бъде, очаквах тази среща. Ситуацията изключваше търсенето на агенция за преводи. Повече й подхождаха уединението и концентрацията на духа, с която си повтарях двете унгарски думи. Отдавна не бяха само думи. И със сигурност имаха съвсем различен смисъл и значение. През цялото време бяха заредени с невероятна нежност и най-искрено желание.

        Отново си спомних как за последен път излязох да се разходя по алеята край Балатон. Обръщах се да разбера дали още се вижда името на хотела. Луминисцентните светлини вече трудно се различаваха, когато реших да се върна обратно. Тогава забелязах, че от страничната алея към мен идват две момичета. С широки копринени рокли на големи цветя, които тогава бяха модерни. Заливаха се от смях. Докато ги гледах, аз също се засмях, заразен от тяхната веселост. И усмихнат зачаках да приближат. Не се изненадах, когато едното момиче ме заговори на немски. Не разбрах какво ми казва, а и смятам, че нямаше особено значение. Явно беше някаква закачка.

– Предпочитам да говоря на родния си език – отговорих на анг¬лийски. – Но едва ли знаете български.

– И вие сигурно не знаете унгарски?

– Нека тогава продължим на английски.

– Окей.

– Искате ли да се запознаем?

– Това е основното ни желание. Бяхме решили да се запознаем с първия срещнат. Отдалеко разбрахме, че не сте унгарец.

– Сигурно защото нямам мустаци?

– По всичко си личеше, че не сте тукашен.

       Трябва да уточня, че на английски разговора с мен про¬дължи другото момиче. Но аз още тогава не можех да откъсна очи от Аника. Беше с дълга и тежка коса, почти до кръста. Плътните й веждите се събираха, засмееше ли се, погледът й ставаше магнетичен. Продължихме заедно да се разхождаме. Последваха нищо не значещи, понякога дори банални подмятания, изразяващи взаимното ни желание за приятно прекарване. Вероятно ги знае всеки, разговарял с непознати момичета, които постоянно се смеят. Говорехме за всичко, което сравнително лесно успявахме да преведем на английски.

         Седнахме на една пейка близо до водата – аз между двете момичета. Беше невъзможно да не докосвам роклите им. Прострели краката си напред, гледахме мътното и сиво небе. Приличаше на езерото. Дори на места се сливаше с него. Скоро, с наближаването на вечерта, задуха сравнително силен вятър. И се преместихме в близкото заведение. Поръчахме си кафе със сметана. За себе си прибавих “палинка”. Сервираха я в плътни чашки, големи колкото напръстник. Изпих черешовата ракия на една глътка, поех си дъх. Момичето, което ме заговори на немски, беше идвало преди десетина години у нас на море. Сега се опитваше да си спомни името на къмпинга.

– Арапя, Корал, Атлиман – изброих и вдигнах рамене. – Други не си спомням. Не искам да си спомням.

– Така и не успявам да се сетя.

– Няма значение. По-лесно ми е да говоря за Балатон и Шюфок. И за вас, разбира се.

– Това е заради нея – обясни момичето и посочи Аника с лукава гримаса. – Заради нея говорите така. Тя е истинската причина.

– И заради нея – съгласих се.

        Скоро тя се извини, че ще ни остави сами. Имала неотложна среща. Помоли сервитьора да й поръча такси. Помаха ни, преди да напусне кафенето. И вече почти съжалявах, че останахме сами. Докато беше тя, разговорът вървеше доста непринудено. Бях сигурен, че след известно време Аника също ще си тръгне. Щях да го приема за напълно естествено. Благодарен на случая, че ме срещна с две весели момичета. И ме остави за известно време насаме с по-красивата.

Скоро с нея отново се разхождахме по алеята край езерото. Беше почти тъмно. Запалиха едновременно лампите, скрити в околните храсти. Светлината беше приглушена. Дори направо интимна. И допълваше светлинките на появяващите се тук-там звезди. Държах Аника за ръката и мислех за случайността. Така беше подредила събитията, че да се срещнем последната вечер. На следващата сутрин заминавах. Случайността, или по-скоро богът на Случайността, който тогава за мен беше истинският бог. Вярвах в него. Бях готов ниско да му се поклоня, да отправя към него най-горещите си молитви, но не очаквах да е прекалено щедър. Без съпротива щях да приема капризите му. Направо не ми се вярваше, че още сме заедно, когато между храстите и двете високи дървета отпред, видях светлините на хотела. Дори когато бяхме във фоайето. Ключът от стаята беше в джоба ми. И минахме далеко от рецепцията. През цялото време Аника едва забележимо се усмихваше. Поглеждаше ме косо с тъмните си очи, доверчиво отпуснала длан върху ръката ми. Бях я прегърнал през кръста и върховете на пръстите ми се спускаха по извивката, от която ми се завиваше свят. После се изкачвахме към втория етаж. През цялото време усещането в главата ми беше, че се движим със свръхзвукова скорост.

       Тук вероятно ще пропусна някои съществени подробности. Просто защото прекалено бързо се сливаха, превръщаха се в горещ и влажен поток, който беше едновременно начало и край на всичко важно в живота ми. Не помня колко пъти умирах и отново идвах на себе си през тази безкрайна и същевременно кратка нощ. Накрая над въздишките и острия ни дъх, над подпухналите от целувки устни и над сплетените тела звучаха две унгарски думи. В тях имаше нежност и желание, които никога не можах докрай да разбера. Не знаех какво точно означават. И същевременно знаех за тях повече, отколкото на пръв поглед значеха.

С времето чувствата ми към Аника и към всичко, което се случи тогава, постепенно се сляха с почти религиозното преклонение пред бога на Случайността. Бях сигурен, че само благодарение на него всичко се случи с такава лекота. И се подреди толкова съвършено. При нужда му отправях молитвата си от две непознати унгарски думи. Бяха най-чиста и съвършена мантра, която ми помагаше в трудни моменти. И сега, докато гледах към Лайош Някой си, бях готов отново да ги изрека.

– Ще ви помоля за помощ. Искам да ми преведете две важни за мен думи. Заради това толкова се зарадвах на срещата ни.

– Слушам ви!

– Нодьон фай.

– Много ме боли.

– Сигурен ли сте?

– В какво дали съм сигурен?

        Погледнах през прозореца на купето – вече беше тъмно и се виждаха само пробягващи назад една след друга светлини. Скоро светлините изчезнаха. Тъмнината зад прозореца стана значително по-плътна. Опитвах се да разбера какво беше се случило. Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен. И ако в този момент още не е отвърнал поглед, вероятно ме обвинява в липса на чувство за хумор.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Стефан Кисьов – Помахай ми с ръка

Ивайло Божинов

 

Той се облегна на вратата на гарата в Остенде, Белгия и запали цигара.

– Извинете, чакате ли някой? – чу женски глас.

Обърна се. Беше млада жена с бяла рокля.

– Не – усмихна се той.

И тя се усмихна и го огледа преценяващо:

– Наистина ли?

– Да.

– Приличате ми на някой, с който имах среща. Всъщност аз не съм го виждала. Но така, както се беше описал по телефона прилича на вас.

Той поклати глава.

– Не съм аз.

– Не се ли шегувате?

– Не.

– Може ли огънчето?

– Да. Заповядайте.

– Мерси.

Тя запали цигара.

– Откъде сте?

– От една далечна страна.

– Не ви вярвам. Не сте ли французин?

– Не.

– Говорите перфектно френски. Мисля, че пак се шегувате.

– Не се шегувам.

– Но как така сте научили перфектно френски? Във Франция ли живеете?

– Не.

– Аз съм от Брюж. Работя като медицинска сестра там. И съм разведена, ако искаш да знаеш. Казвам се Мишел.

– Приятно ми е.

– И на мен. Какво чакате тук?

– Влака.

– Кой влак?

– Влака за Брюксел.

– Брюдж е следващата гара. Искате ли да ви закарам до там? И там можете да хванете влака за Брюксел.

Тя се усмихна кокетно и вдигна рамене.

– С кола ли сте? – осведоми се той.

– Да. Искате ли?

– Да дойда ли?

– Да.

– Добре.

Качиха се в колата на Мишел и тя потегли.

– Защо се разведохте с мъжа ти? – попита той.

– Спеше с други жени. Накрая ме заряза.

– Наистина ли?

– Да.

– А вие?

– Какво аз?

– Бяхте ли добра съпруга?

– Да…Почти винаги.

– Почти?

– И аз си позволявах малки…приключения.

Тя впи очите си в неговите. Забеляза колко разширени бяха зениците й.

– Като това ли?

– Да…Но не мога да ви поканя в къщи – неочаквано каза тя.

Продължаваше да го изпива с поглед.

– Защо?

– Няма значение. Много ми харесвате.

– И вие на мен.

– Искате ли да спрем тук някъде и да се разходим? – попита тя.

Минаваха през някаква гора.

– Добре.

Тя отби и спря. Отидоха в гората и Мишел го прегърна. Целунаха се…

 

…………….

 

– Да се върнем в колата – каза след това тя. – Извинявай.

– Няма нищо.

– Благодаря ти.

Върнаха се обратно мълчаливо. Мишел подкара към Брюдж.

– Какво? – попита той.

– Влюбих се в теб – заплака тя. – Все така става.

Плачеше и караше колата.

– Наистина ли?

– Да. Знам, че ще ми се смееш. Но като те видях как стоиш на гарата и пушиш цигара много ми хареса и затова си измислих цялата история със срещата. А сега ти си отиваш и на мен ми е мъчно.

– Съжалявам – отвърна той.

Пристигнаха в Брюдж. Мишел го свали до гарата. Паркира колата и отиде с него до чакалнята.

– А сега ще си тръгна. Искаш ли да си запишеш адреса ми?

– Разбира се.

Тя го записа в едно листче и му го даде.

– Тръгвам си. Влюбих се в теб, а трябва да си тръгна. Знам, че съм смешна. Ще ми махаш ли с ръка, докато си отивам?

– Разбира се.

– Ти си мил. Има такова поверие. Че ако някой ти маха с ръка, докато си тръгва, пак ще се върне при теб. Искам да се върнеш при мен. Нали ще се върнеш?

– Не знам.

– Дано да се върнеш. Моля те, махай ми с ръка. Знам, че съм смешна. Но ти ми помахай с ръка, докато вървя към колата си. Много те моля!

Тя тръгна към колата си, а той й махаше с ръка.

Никога нямаше да се върне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ливия Дамян – Ловците на маймуни

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

В едно далечно време, двете малки негърчета: Мбуто и Мпхуто живееха в едни сламени колиби, в далечната от нас Южна Африка.

Мбуто от малък беше лош ловец на маймуни с лък и стрели. Мпхуто пък беше отличен стрелец, ловък ловец на маймуни с лък и стрели.

Мбуто можеше да пише, да чете и да смята. Много му се отдаваха тези дисциплини, за това пасторът на енорията съдейства Мбуто да се изучи в Претория…

След години…

Днес Мбуто е банкер и „лови маймуни с пари“! И може да има всяка една жена, дори и бяла.

Мпхуто си остана ловец на маймуни с лък и стрели. Той е предпочитан само от жените в сламените колиби.

Жените били предпочитали ловеца – мъжкар алфа?!

А какво стана с твореца, Аакаа изработващ върховете на стрелите?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Добринка Корчева – Walka

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

На връщане, по пътя, край който нямаше маслинови дръвчета и не прелитаха цикади, решението бе съвместно мълчаливо: никакво завръщане там, където очакването е изтрито от всеки дом и от светилата дневни не струи светлина, по чийто ръб навлиза различно от сивия мрак, и това бе по-тържествено от клетва, по-ефирно от лов на цикади, по-надигащо онази буца в гърлото, която е последната, камък за заключеното в куфара, вече станал ненужен, защото всичко е с нас и на нас…

Една виелица разтвори вратата една зима и някой избра да останем до кристала на погледа, тогава неистово бял, сега нажежен в червено, и този път този път е до всеки град с цикади и разтворени врати, но улиците му са опустели и не чуваме стъпките си, и няма нищо по-мълчаливо от погледа над онази маса, заради която се разпалва поне едно малко светило, и единственото, което казваш без думи, е напомнянето за птицата на перваза в четвъртия час. И тръгвам да я търся, тя ще се върне, а значи, и…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Петър Тушков – Хотел „Нова дружба“

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

(Откъс от романа „Кода Импекс“, глава 3)

 

Първоначално Миладинов насочва вниманието си като че в грешната посока – столичния хотел „Нова дружба“. В това няма нищо изненадващо – в средата на 80-те хотелът вече е оперативно поле за тайните служби, територия за срещи на контингентите на криминалния, разузнавателния, търговско-промишления, развлекателния и държавния сектор, пресечна точка на интереси с динамична мотивация. На повърхността хотелът е внимателно култивирано пространство с автентичен японски привкус, разполага с казино, магазини, два ресторанта и няколко зали за симпозиуми и работни срещи, 450 стаи, които приютяват гости от всяка националност. За Миладинов достъпът до „Нова дружба“ се заключава в това просто да влезе през модернистичните врати от черно стъкло на главния вход. За обикновения човек задачата не е толкова проста.

С голяма доза сигурност може да се каже, че хотелът е средище за необикновения човек. В него със знанието на службите отсядат прословути международни терористи, филмови звезди, императори. Обикновеният човек присъства – може би основа за първоначалната обосновка в плана за обира, – но е в обслужваща функция или в най-добрия случай плаща прескъпо за правото да изиграе кратка роля и да напусне вътрешното му пространство. В хотела не отсяда всеки, никой не ползва просто така казиното, съоръженията му за отдих, балните зали, скъпите апартаменти, не се храни и не заплаща, без да стане част от фино оркестрирания трафик на взаимодействията. Миладинов познава този механизъм, защото го е виждал в много европейски градове, обучен е да пребивава в него. Възможно е еуфорията от откритието, че механизмът има дефект, да му е вдъхнала самонадеяността да обмисли сериозно вариант за грабеж на хотел, в който всяка стая е оборудвана от пода до тавана с подслушвателна техника – твърде възможно, ако отново си припомним как рано сутринта на 24 март се приближава само на няколко метра от смъртта, за да почувства желанието на живота да я избегне. В действителност обаче три седмици по-късно, на 13 април 1986 година, Миладинов влиза през вратите на „Нова дружба“, кима на мъжа на рецепцията и се насочва към едно точно определено място – легендарния ресторант „Ханами“, където всичко, от чашите за саке до картините по стените, е автентично, – за да поднови една стара дружба.

 

* * *

В разсекретените архиви на Държавна сигурност съществуват малко преки свидетелства за обстановката в ресторант „Ханами“. Все пак е добре известно, че едно нарушава автентичността му – специално обучените сервитьорки, които са българки. И една от тях, Саша Стоименова, ще бъде ключов играч в събитията около обира на хотел „Метропол“.

26-годишна, Саша Стоименова (истинска фамилия Енева) е вербуван информатор от 1979 година, малко след като едва 18-годишна започва работа в текстилния комбинат „Пролетарий“. Саша влиза закратко в черно-белия кадър на един от фотоочерците за Видни личности (1979 г., правителствен архив, Алб. 60-А-II-16), където заедно с други млади работнички текстилки е заснета в гръб в компанията на Героинята на социалистическия труд Трайка Лекова. През 1980 година все още е на ведомост в комбината, но е командирована и работи като стажант-секретарка по програма за обмяна на опит в дирекцията на Второ главно управление. Обучението ѝ приключва в края на същата година и закратко се връща на работа в комбината, но подава молба за напускане и до 1986 година участва в множество операции за наблюдение на чужди дипломати на територията на страната и от време на време сътрудничи на Първо главно управление по надзора на емиграцията.

Саша Стоименова е интелигентен кадър от ниския ешелон. За операциите, в които участва, ѝ е известен абсолютният минимум, но за сметка на това в първата половина на 20-те си години води забележителен живот за жена на нейната възраст. Някъде от този период вероятно датира и беглото ѝ познанство с Миладинов. През 86-а година обаче е на ведомост в хотел „Нова Дружба“, където работи като сервитьорка в традиционно японско кимоно в изискания ресторант „Ханами“, точно накъдето в този момент се е насочил Миладинов.

Вечерта на 13 април 1986 година Световното първенство по футбол все още е в неясното бъдеще на идните месеци, а над японската градина на хотела се сипе тих, смъртоносен пролетен сняг.

Саша Стоименова, 26-годишна, е нанесла рана със сервизен нож на висш партиен функционер. Капките кръв от дълбокия разрез през лицето му още не са засъхнали по татамито до масата в едно от обособените помещения на ресторанта, който е временно затворен, за да могат службите да установят събитията и да инструктират персонала. Името на партийния функционер е цензурирано в наличните документи от протокола. Поводът за нападението срещу него е неясен. Известно е, че партиецът често посещава ресторанта и вечеря сам, обслужван по всички правила на японското гостоприемство от две от сервитьорките. Докато, останал насаме в помещението със Саша Стоименова, партиецът едва не губи едното си око и след бурния скандал е откаран за лечение в Правителствена болница, където също не е вписан поименно, след което следите му се губят.

Каквато и да е участта му, официално може да се предположи, че е бил под наблюдение и разпрата между него и Стоименова води до прекъсване на операцията. Стоименова, по това време опитна в шантажа и извличането на информация по оперативен път, или губи контрол над обекта на наблюдение, или е разкрита и действа при самозащита. И когато Миладинов влиза в помещението, сцена на острия сблъсък, картината е като в японски филм.

Зад гърба му декоративният пясък в смрачената градина е поръсен със студен сняг – ярката му белота се отпечатва в окото под светлината на градинското осветление. Пред очите му Стоименова е коленичила покорно до масата, покрита с разблъскана посуда и храна, и е свела очи към скута си в очакване на пристигането на длъжностното лице от разследването.

Миладинов влиза в помещението и сяда, също на колене, перпендикулярно на Стоименова, след което на свой ред свежда поглед надолу, без да произнесе и дума. А някой от персонала на ресторанта плъзва в затворено положение вратата на помещението и този хартиен параван завинаги ще закрие изгледа ни към разговора, който двамата провеждат зад него.

 

* * *

В бележките на изследователя се натрапват въпросите – Саша Стоименова ли е нанесла фаталната прободна рана на 18 август? С нея ли е имал среща Миладинов в бягството си на юг след успешния, и не по-малко кървав, въоръжен обир на хотел „Метропол“? По-важното и още по-подозрителното – защо след това загадъчно събитие от полезрението ни изчезва и Саша Стоименова?

Двамата имат мистериозни отношения. По свидетелствата на оцелелите след обира тези отношения се градят на неспокойно и дори бурно приятелство. 44-годишният Миладинов има пълно, нелогично, дори фанатично доверие в Саша Стоименова, която без колебание участва в плана му, но в свидетелствата на съучастниците им се оформят две версии – че той я използва, едва не изнудва безскрупулно; и че в действителност е бил дълбоко влюбен в младата жена, но тя не е отвръщала на чувствата му дори във физическия смисъл. Допустимо е да се приеме, че и в двете версии има зрънце истина. Още по-интересното е, че Стоименова нееднократно се отнася жестоко или подигравателно с него пред други хора и че преследва неотклонно собствените си цели, а реакцията му в такива моменти е типична за висококомбинативния му ум и Миладинов винаги намира начин да впише поведението ѝ в тактическите решения, които взима. С което на свой ред я манипулира и това допълнително изостря естеството на връзката им.

Без съмнение обаче 13 април бележи фактическото привеждане в действие на плана му за обира – момента, когато Миладинов вербува първия си съучастник в дръзкия обир. С голяма степен на вероятност този план е претърпял рязък завой, като се има предвид споменатото умение за почти свръхестествена комбинативност на Миладинов.

Остава неясно каква позиция е заемал нападнатият партиен функционер, към коя партийна фракция е принадлежал и на какъв етап от наблюдението му операцията е пропаднала, което навярно му е предоставило възможност да мобилизира връзките си в системата и да се укрепи срещу разследването на Второ главно управление. А Миладинов без колебание е използвал служебното си положение, за да осигури прикриващ огън на Стоименова и да улесни оттеглянето ѝ от операцията без сериозни последици за нея, изразяващи се в изселване в провинцията или нещо още по-лошо.

Във ведомостите на хотел „Нова дружба“ е вписано, че Стоименова е уволнена дисциплинарно за неизпълнение на задълженията си, и още на следващия месец откриваме, че е на работа в цех за изработка на пластмасови изделия към ТПК „Атанас Романов“, с тази подробност, че незабавно излиза в шестмесечен неплатен отпуск от 1 май до 1 октомври 1986 година, когато и, поради неявяване на работа, е уволнена с кратко и безсъдържателно директорско нареждане, а документалната следа за нея изчезва окончателно.

Какво си казват двамата зад паравана на ресторант „Ханами“? По това време, нехарактерно за него и за този период от годината, Миладинов не напуска София в продължение на няколко седмици, но нито е в отпуск, нито работи по официално санкционирана операция. В действителност същата нощ отговорникът за оперативните работници в хотела едновременно се е разписал на пропускателното гише в дирекцията на управлението и от два дни е в тридневен болничен отпуск, а Миладинов изненадващо поема по заместване задълженията му. В ход ли е бил планът му да обере хотел „Нова Дружба“? Този план включвал ли е партийния функционер и в качеството му на какъв – част от огледалните повърхности в плана на Миладинов? Кого жертва Миладинов в решителните си действия по потулването на случая?

Отговорът, ако вземем предвид отношението му към Стоименова, би следвало да е приблизително ясен. Миладинов боготвори Саша Стоименова, тази завинаги недостъпна жена в живота му, с мълчалива, но дълбока горест, неспособен да посегне на нея, да зачеркне от плана си жената, за която по тайнствената сила на човешкото сърце би направил всичко, без да очаква нещо в замяна. И това, отново по силата на логиката, е оказало решаваща роля в решението ѝ да го последва по още по-опасния път на бруталното престъпление през юни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ливия Дамян – СССР – спомените на един бледен юноша

Ивайло Божинов, Pegas and Friends

 

„ – Пътниците за полет Бургас – Москва…“

Туловището на ТУ-134 ни поглъща…

От ляво, като настръхнала орлица – е седнала майка ми, а от дясно, до илюминатора, седи засукана млада рускиня. Поглеждам към нея с нескрит интерес. Разговаряме се… „Поехали! До свидания, Болгария!“ – възкликва нашата спътница…

Превъзбуден съм… Очите ми се насълзяват… Чувствата ми са смесени. България остана под нас… За първи път пътувам по света. Отиваме в един друг свят, коренно различен от нашият… Самолетът се носи над облаците… невиждана до сега от мен картина… и залезът на слънцето… Правя няколко скици…

Шереметиево…

Зашеметяващо! И си мисля: защо ми е да посещавам Ню Йорк…

Москва – първи впечатления.

Метрото… Автомати за лимонада. Автомати за обмен на пари. Сладолед посред зимата! Сандвич! Невероятно… Виждах блясък и разточителство, после видях и мизерията – дървените къщи с ламаринен покрив…

Една вечер в Москва… Качваме се на такси… пътуваме с часове по огромен, широк булевард. Червеният площад… Третяковската галерия…

Спим на гарата, обичайно, отпътуването на влака по нашето направление е отложено, за неизвестно време. Пътуването е тягостно и дълго във вагони с нарове, без купета…

ГУМ (Государственный универсальный магазин)…

Влизаме… В носът ми се забива миризма на нещо като мърша… – Да отидем в друг магазин!… Няма друг, всички миришат така… Там се продава всичко: месо, лук, дрехи, играчки… Първо се нареждаме да си купим вестници, защото нямат опъковъчна, амбалжна хартия… „Правда“ – така се прави тираж…

Трапезната сметана е превъзходна! Но готвеното е безмирисно… Омръзна ми да обикалям в магазина… излизам отвън и сядам на една пейка… Навел съм се и си мисля за нещо…

Сериите на „Ну, погоди”! бяха всеизвсетни… и в този стил… виждам с периферията на очите си две валенки, които се приближават до мен, хващат ме за яката и ме изхвърлят от пейката…

Баща ми

по цял ден работеше, с изключение на тези три дни от моя престой, в които стачкуваха… но така или иначе нямахме голяма полза от неговия гимназиален френски и смешен български-руски. Така че не участваше в нашите приключения. Майка ми и бъкел не отбираше от руски – аз бях този, който влизаше в пряк контакт със съветският манталитет.

Първите дни на лятото в степта.

Жега. Непоносима жега. Нощем – дървеници… Докторът ни приема и поставя диагноза-констатация: „ – Донесли сте ги от България с порнографската литература…“ Останалото бръщолевене не го чувам… Една руска банда от руски колонисти го преби от бой… Сега вече пее друга песен: „ – Бийте ги момчета, бийте ги, мамицата им!“ „… Банда занималась темными делами…“ Руските бандитски песни не са само песни… Кварталната банда (определям я като нацистка) обстрелва квартирата ни. Три пъти ни местиха по други квартири, за да си траем. На една обичайна опашка руските колонисти, щом разбраха, че сме българи, ни избутаха, изтикаха ни като мръсни котета… а просто искахме да си купим няколко чепки грозде Болгар…

На гости сме при местни аборигени.

За мен те вече са аборигени. Минаваме през ГУМ, за да не сме с празни ръце… Говорим си, коментираме нещо и тук магазинерката ни отправя върла забележка: „ – Не говорите на украинском!”… Най-учтиво ѝ обяснявам, че сме българи… Тя се смути… Домакините са предупредени – да има поне нещо българско на масата им. Водката се пие като вода… и след това замезват… с черен, кисел хляб… В ГУМ-а имат голямо разнообразие от стоки, от СИВ, и техен хляб, но не – те не го ядат, трябва да е черен и кисел… Баща ми ме пита… да преведа нещо… натъртвам на думата джоб… Всички отглеждат главно картофи, защото стават за всичко – и за ядене, и за самогон…

Сам на екскурзия из СССР?!… ако милицията ти разреши.

В канавката лежи пиян милиционер…

Присъствам на убийство посред бял ден…

Казан…

Москва – Арбат…

Ленинград – Ермитажа… белите нощи…

Киев – целта ми е нарочно да попадна в книжарница, търся си книги… български книги?!… до тях и такива на украински език… интересен език… купувам си, купувам си и десетина кутии бои „Нева“… Киев… църквите… музейните колекции… Защо прабългарската култура там се нарича ямна култура?

Катакомбите…

Одеса – миризмите са европейски… Спомних си за у дома…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Иво Марков – За вашето удобство отваряме десета каса

Ивайло Божинов, Лом 2

 

Когато човекът умря без никой да го забележи, няколкото мъдри думи, които винаги бе искал да каже в такъв тържествен за него момент, излетяха изпод широката му усмивка понесени от пролетния вятър, а той, останал изведнъж без работа, от скука започна да брои старостта на една минута, но се наложи да затвори очи, заслепен от блясъка на водата в тоалетната чиния на своя живот и усещаш вонята на огромната капка стичаща се от ръба на въображението му към локвата илюзии…

 

„За вашето удобство отваряме десета каса.” Пискливият женски глас още не беше заглъхнал от звуковата уредба в хипермаркета, когато препълнените колички на празните хора се втурнаха към обетования номер. Останал сам пред единствената затворена каса, погледът ми се спря на един картоф-най-обикновен, среден размер-забравен на неработещата лента. Над него шарените опаковки по рафтовете продължаваха да съблазняват безмълвно. Опитът за бягство на този картоф беше единственото смислено нещо, на което се натъкнах през целия ден, но странно как никой не го забелязваше. Сякаш се беше втренчил в мен, за да ме убеди, че заслужава своята свобода. Отидох до лентата, сложих го в джоба си и излязох необезпокояван от магазина. Рошаво улично куче копаеше дупка в градинката на отсрещната улица. Извадих картофа и го хвърлих с все сила към дърветата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Марио Коев – Разговори на междуселския път

Ивайло Божинов, From the Window 1

 

(не по Хайдегер)

 

Вече не се казва: “Да скова кочина”,
вече се казва: “Да реализирам кочина”…

Цитат от филма “Опасен чар”

 

Любезна дама от Шампан от мене пожела роман. (Дьо Троа, “Ланселот, Рицаря на каруцата”). Роман не мога да напиша и дамата обърна гръб. Отзад бе също тъй чудесна, както отпред… Млъкни, сърце! Тук рима няма.
След като установих, че не мога да съчиня роман за дама от Шампан, ни за мома от Виетнам, всичко някак се успокои, дойде си на село, седна на сянка под асмата, сипа си мастика. Но няма спирка за неспокойния дух (има таблетки). Режейки си сланинка на тънко върху стар вестник, погледа ми спряха думите “екопътека” и “биоземеделие”. Така у мен през очите проникнаха нови въпроси (аз твърде въпросителен човек съм) и се окумих да им търся отговор. Дълго време пребивавах в окуменост, докато ме връхлетя саторито (просветлих се) и разбрах какво означават тези, пък и много други петнословия върху мазната хартия. Съчиних и приказка. Ей я на:

 

Приказка

Беше ранно утро, росата мокреше до колене и пияни от младост листни въшки тресяха клонки над главата на случайния пътник, когато бай Чичо тръгна за града. Разбира се, пое по новата екопътека, която се беше случила край забележителностите в природната гора, тук-там пренасяйки се през новосковани и дъхтящи на наскоро умряло дърво мостчета над потоци със зоопъстърва. От съчетанието между боров дъх, росни капки и пронизващ въздух махмурлукът на бай Чичо, както обикновено, се оттегли в следващата сутрин. Вървеше бай Чичо и си фюфюкаше, когато на екопътеката изневиделица се появи еколисица. Чичо пушка не носеше и затова спря на раздумка.
– Как си, еколисицо? Къде си тръгнала рано сутрин? – вика бай Чичо и се ядосва на акъла си.
Еколисицата, след като се е убедила вече, че бай Чичо е безпушкест, мръдва с опашка:
– Хамчи тръгнала съм към дупката на екозаека, ей там, през мостчето!
– И какво те е повело, я да видим? – лукав бай Чичо.
– Ще финализираме един отдавна стартирал проект! – лукава еколиса.
Тук бай Чичо се озадачава.
– Повтори…!
– Викам си сутринта, като станах, абе що не ида да финализирам проекта с екозаека! Аз по принцип бях планирала дестинация накъм вас днеска, че биокучета нямате, а екококошките са ви стартирали бол, ама нещо ме домързя. Та викам си, що не ида да финализирам екозаека.
– А-а-а, така ли? Добре, добре – аз пък си помислих да не си тръгнала да го ядеш! – клати глава бай Чичо.
– Само ще финализираме!
– Ами айде тогава!
– Айде…
Разделят се – бай Чичо към града, а еколиса – по нейния си проект. Сенките се скъсяват.
Върви си бай Чичо по екопътеката и си фюфюка. Вие се екопътеката зад, под и пред бай Чичо и си се случва. Изведнъж, гледа Чичо, ековълк. Чичо без пушка, ековълчо – с няколко зъба, та спират да си поприказват, да похортуват за туй-онуй, дето го няма… пушка и зъби.
– Добрутро, ековълчо! Къде си се упътил! – Чичо шапка сваля и лицето трие потно.
– Е-е-е натам! Горе има едни биокошари такова.
– Кое, кое? Ти да не би за егреците…
– Е-е-е, биокошари има едни там такова!
– А-а-а, ами хубаво тогава! Айде лек ти път!
– И на тебе такова…
Случва си се бай Чичо по екопътеката, сенките почти вече се обръщат от другата страна на дърветата, астрослънцето немилостиво пече, а насреща му биомечка. Клечи и го гледа с ей такива очи. Ами сега?
Заковава се бай Чичо и зяпа биомецата. Клечи биомецата и се пули в Чичо. Накрая той се престрашава – мечка страх, мене – не, и вика:
– Кво правиш, екомецо, а?
– Ъ-ъ-ъ, не видиш ли, акам!
– Хей, ама що върху новата екопътека, дето я случиха!
– Че кво? Като е нова екопътека, моето да не би да е старо техно?
Тук бай Чичо се обърква.
– Абе то така, ама…
– Нема ама! Айде, остай ма да са орахатя…
– Ами айде! – бай Чичо заобикаля отдалеч екомецата и продължава в пълно екооблекчение, потен до под кръста, проекта свой.
В крайна сметка, и то е най-нормалното, бай Чичо до града не стигна, че по-нататък край екопътеката негов братовчед, син на леля Стринка, дето водеше вуйчо му Лелинчо, от своя страна беше финализирал идеен проект за екокръчма. И като му седнаха в “Идеята”, и като му законсумираха една екоракия, и като му зазамезваха едни биодомати, така се антрефилираха накрая, че само за първа страница бяха или за последна. Прибра се посред нощ бай Чичо по екопътеката, на която оттук нататък, общо взето, това щеше да й се случва. Настъпи пътьом Чичо екоакото на баба Меца, разнесе го до биококалите на овца и професионално се прибра да спи. Бабожена му обаче го биологиса с екоточилката навън под астрото. Тогава, след като се бухна слепешката в оградата и фрасна с глава и коляно подпряната на крушата стълба, бай Чичо се пльосна в сеното под сайванта, заспа и захърка за нещо, което щеше да забрави веднага на сутринта…

Тъй приказката свършва без поука. Поука няма тука. Наука също няма. Но да не ви пука. То всъщност нищо няма. Само глупости, преписани от тъпанари, повтаряни от идиоти и запаметени от кретени.

 

Изкуството да бъдеш дядо поп

(Спекулация по Джойс)

“Мир на този дом”, фъфли наум, докато от прокъсаните улуци на стрехите разтопен сняг пада във врата му и по кожата затоплена все по-надолу плъзва. Благословията осолява домовете един по един. Така трябва да бъде. Носи се с расото си над разбутаните плочки тротоарни ту като вечния мир Имануелов, ту като немирницата Емануела в езерната напаст на грешната, в грейката скелетна на благословената плът. Dum spiro spero. Dum spero speiro . Хвърля семена в различни почви. Чука по портите като кълвач. Иронично колкото си иска. А не е до искането, нито е до моженето – до нищо не е. Опира се на нищото, ала не пада. “С нами Бог”, ободрява се и с наплюнчен показалец прелиства смачкания календар. Дневен богослужебен кръг, седмичен богослужебен кръг, годишна богослужебна окръгленост, кръгове под очите, кръговрат на житиетата. Кръгла нула между единиците на цифровизираното общество от всекултурни хора. Не стига че им живеем, ами и ще им мрем. Подлютени всезнайковци…

“- Ако солта стане безсолна, как ще гори раните на този свят?” – чеше брада. Въздухът е ранен, птичета бдят и пеят. “- Кой ще гори раните на света? Птичета Божии, почуруликайте Богу за нас!”

Ако солта стане безсолна, раните ще дълбаем с блестящите жестове на толерантността. Няма да има свещи в свещниците, няма да има свещници за свещите. Ще има свещосвещници. Тръпнещи електрически играчки. Ще има разлигавена заедност, мукавена едност. Изплашени телешки муцуни, позлатени с мармалад. General paralysis of the insane.
Каква лукавщина! Нечестиви мисли, а? Мисли, щом искаш, винаги ще бъде така. Смесище. Антилопа гнус…

Но защо се уплаши, маловерецо? Тури дивисил, разджуркай боба и не бой се. Пей тропари или тропай с крака – на кого му пука. Най-добре и двете едновременно. Ще те покажат по телевизията. Ще станеш поп икона.

“- Ама защо е така никой кълвач на света не знае, както и аз не зная, което все пак и кълвач не ме прави, та повече от себе си аз вести не желая, до мозъка на костите си с мене се прощавам…”

Мирис на разтворени орехи, хладина от жилетки и подрасници, закачени отдавна зад кухненска врата, която никой не отваря. Цели къщи, дами и господа, цели къщи и поселения, където се мотаят сенки от специалисти и живата вода изтича по разкаляните улици, подминава дворовете, утаява се на мухлясали храмове в подмолите. Пикират лястовици и мухи отгоре, щурци препускат между плочките отдолу, космат комар, голям и страшен, виси на паяжина ланшна. Да, така е и вече така ще бъде. Та какво е туй, какво ни среща под тварното небе, че да пресрещне туристическия плам пиринчен наш…

Дядо поп пресича кръстовището на “Царя” и “Раковска”, носейки кръста си. Да бъде дядо е свойствено на почти всеки потомък на Адама, мъж и воин някога, вдъхновен от заплата до заплата днес, а утре, утре… пак така и все така, и т.н…
Да бъде дядо поп е свойствено на дядо поп. Била обидна някак думата, казват, та свещеник и отец по вестниците и списанията с буйни дами на първата и с реклами на ножчета за бръснене на последната страница го наричат. Свещеник. Разсеян като светлинките по преминаващите автомобили. Светлина и мрак. Перихорезис.
Поп също е “папа”, който е “папас”, гръцкия татко на европейската ни поп култура, Бог да я поживи и да я запази от напасти и борсови беди. Да, папа, с ударение отзад, както французите и образованите руснаци от старите романи се обръщат преди обяда в градинската беседка към пенсионираните тайни съветници. Тъй че дядо поп е дядо папа, което е същото като дядобаща, което пък е чудо на чудесата.

Изкуство е да бъдеш дядобаща за разлика от баща и дядо, което по реда си вековечен бива. Първо син, после баща, по някое време дядо, след туй надгробное ридание сред лютичета, а накрая съд. Liliata ritulantium te confessorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat (Нека множество богомолци, блеснали като бели лилии, се съберат край теб. Нека славен хор от девици те приеме).

Така че тук и сега той все още е дядобаща, което – разбираш ли, Фройде – е чудо на чудесата…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Сабоурин – Слава на Героите

Петко Дурмана, Портрет 31,5/23

 

В това училище се обръщаха към нас на фамилно име. Той се казваше Годько, с ударение на второто о, не си спомням малкото му име.

Беше руснак, но различен от другите руснаци в елитното екстериториално руско училище. Беше най-дебелият в класа, потеше се като прасе. Аз бях предпоследен при кросовете, той беше твърдо последен.

Беше руснак, но беше видимо самотен сред руснаците. Когато другите го дразнеха, реагираше като раздразнено едро животно. Когато го оставяха на мира, беше щастлив в самотата си.

Говореше руски с някакъв гърлен акцент, превръщащ гътата в хъта. Акцентът на руския му подчертаваше неговата невписаност в идеалния образ на културата на империята.

Знаех, че е украинец, но думата тогава не ми говореше нищо. И нищо общо с красавицата киевчанка, която срещнах години по-късно.

Слава на Героите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Георги Белев – Мечката

Петко Дурмана, Путин с герба, двореца и ти

 

Бригадата се състоеше от петима души. Те работеха по изграждането на далекопровод за високо напрежение. Трасето минаваше през планината. Вече бяха достигнали най-високата точка.

Железорешетъчните стълбове бяха монтирани по протежение на широката просека. Сега се монтираха на тях изолаторите и другата арматура и се опъваха проводниците.

Спряха работа за обяд и отидоха до камиона-фургон, спрян на поляна край един черен път в гората. Извадиха от фургона една ниска сгъваема масичка и походни столчета и ги разположиха на поляната. Всеки извади от своята торба това, което си носеше за обяд. Масичката се напълни с храна. Имаше и едно шише с домашна ракия.

Пийнаха по една глътка направо от шишето и се захванаха с яденето. После пийнаха още по малко и оставиха шишето настрани. По принцип употребата на алкохол беше забранена, но те си позволяваха по някоя глътка. Не повече, защото работата наистина бе опасна и отговорна.

Хапнаха, събраха това, което им бе останало и се излегнаха върху полуизсъхналата септемврийска трева. Трябваше да им слегне храната.

Двама от работниците бяха млади момчета, двадесет и няколко годишни. Другите трима – мъже между четиридесет и петдесет годишни. Всичките бяха здравеняци, жилави и пъргави. Тази работа не можеше да се върши от тромави и непохватни хора. Най-опитен беше бригадирът Стоян, когото наричаха Цоньо.

Така, както бяха полегнали, си приказваха за работата и за други неща. Проточиха почивката доста повече от установената в Кодекса на труда. Можеха да си го позволят. Имаха опит и умения, знаеха много чалъми и можеха за един ден да свършат почти двойно повече работа, отколкото им бе нормата. Но не го правеха, защото щяха да им завишат нормите. Затова пък отделяха повече време за почивка.

– Като довършим тази линия, трябва да ни дадат премиални – каза единият от младежите.

– На теб няма да дадат – успокои го бригадирът.

– Защо?

– Защото премии раздават само на старите работници. Ти още нямаш пет години при нас.

– Да – подкрепи го друг от по-възрастните мъже, бате Пешо. – Освен това си ергенче, нямаш деца, значи не ти трябват толкова много пари.

– Трябват ми – възрази младежът.

– За какво?

– За дискотека, за мацки, за цигари и пиене.

– Цигарите и пиенето са вредни, трябва да се откажеш от тях – каза Цоньо и запали цигара. Изпуши я бавно, стана и каза:

– Стори ми се, че надолу, встрани от просеката има малини. Ще ида да проверя. Някой иска ли да дойде с мен?

– Далече ли е?

– Не много, на около триста метра.

Никой не пожела да го придружи. Тръгна сам. Имаше слаб наклон. Намери малинажа, но се оказа по-далече, отколкото му изглеждаше. Малините бяха узрели и станали идеални за консумация. Цоньо започна да къса и да яде. Премести се малко встрани. В този момент в периферното му зрение от дясната страна се мярна нещо. Вдигна глава. От другата страна на малинажа имаше мечка. Голяма космата мечка. Тя също ядеше малини. Цоньо замръзна. Краката му се подкосиха. Престана да яде, защото се страхуваше, че мечката може да се ядоса, че я подяжда. И като компенсация да изяде него. Освен това изведнъж бе загубил апетит.

Започна бавно да отстъпва заднешком. Мечката продължи да се храни, като от време на време хвърляше любопитни погледи към неволния си сътрапезник.

Цоньо бавно отстъпваше без да прави резки движения. Внимаваше да не се спъне и да падне. Когато се отдалечи достатъчно, обърна се и хукна без да се обръща, бърз като мисълта. Мечката не го последва.

Беглецът светкавично се добра до колегите си. Младежът, желаещ премия, отдалече го видя, че спринтира към тях. Обърна внимание на другите върху това. Те се надигнаха и учудено го загледаха. Като стигна до тях, видяха, че е пребледнял и трепери.

– Какво стана бе, Цоньо? Какво толкова си се разбързал? Нямаш търпение да започнеш работа ли?

– Ме-ме-мечка – заекна бригадирът.

– Каква мечка бе, къде? – запита бате Пешо.

– На ма-ма-малинажа. Ядеше малини.

– Глупости, измисляш си.

– Не си измисля – каза младежът с премиалните. – Имало е мечка. Вижте, напикал се е.

Цоньо седна, успокои се и след малко отиде във фургона да си смени панталона. Бате Пешо каза:

– Аз мислех, че мечките отбягват да срещат хора. Но знам един трик, как да се спасиш, ако срещнеш мечка.

– Как? – попита сребролюбецът.

– Трябва да се оттегляш бавно и да се намажеш с лайна. Така мечката ще се погнуси от теб и няма да те доближи.

– С лайна ли? Откъде да намеря? В планината няма лайна на всяка крачка.

– Ще има. Като срещнеш мечката, ще има.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138