Петър Пейчев-Щурмана – „И много имена…“

RASSIM®, Енграма X, 2014. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху хартия, 116 x 150 cм

 

“Облаци бездомни вий сте като мен сами…“ – дрезгаво припява Стария – така ме повиква, когато чува да хвърлям моряшката си торба до вратата. Посочва ми празната чаша, след малко се връщам от кухнята с бутилката, свита от Божидар от касите пред магазина в името на българо-съветската дружба. Нося чаша и за себе си. „И ти като мене си настъпен от слон по ушите. Наздраве sir!“ Отпивам: „Ти пък си настъпен от коне на връщане от урок по пиано“. Прави ми знак да се смея по-тихо. когато майка ми, чиято идея бе музицирането, неспокойно се размърдва на леглото. „Щастлива каруца – край на мъките! Облаци сиротни…“ – опитвам глас и потвърждавам мнението на учителката си за тотална немузикалност. „Но абсолютен слух.“ – юнгата държи да се знае. Стария подхвърля: „И аз така чух. Кога летиш?“ Поглеждам часовника си: „Имам час-два. Малките часове – казва той – време меланхолично, а и пиенето привършва – всичко това предразполага към песимизъм.“ Разливам водката по чашите: „Остава да чуеш как водата от казанчето в кенефа казва: „Ти направи ли равносметка на изминалия ден?“ Той се тресе от беззвучен смях: „Взе ли нещо за четене?“ Прозявам се със затворена уста: „Четенето е занятие самотно и безсмислено.“ „Като писането – допълва Стария – особено на поезия.“ Да не досаждам на ближния си – отвръщам – е най-важната ХI Заповед и свято я спазвам. Амин! – допива глътката си той – Как е жена ти? – Поставя някакъв французин в Кърджали, ама да ме убиеш, забравих името му, пиесата е много забавна. Ставам. „Не трябваше да се разделяте.“ Свивам рамене: „Време е!“ Последна глътка. „Три фута и всичко останало…“ Неловко се навеждам над него: „Не се безпокой, вятърът ме обича.“ Ще се видим в К – с внезапно побелели устни казва той. – Разбира се – отвръщам и знам, че никога няма да се видим повече. Знам, че никога няма да се видим повече – неловко се навеждаш над мен, усещам горещината и силния афтършейв, с разлюляна походка посрещаш вълната, сакът с надпис USNAVY те очаква. „Къде ще работите?“ Затичваш се надолу: „Някъде южно от Канарските острови.“ Сбогом! До чашите лежи плик със снимки. Трябва да им оставя нещо – изтеглям една и я обръщам. Ще разчетат ли почерка ми? Глупости – той пише със същите драскулки като мен: „Простете се с морето…“. Връщам снимката в плика. Дали и кога ще я намерят? „Облаци бездомни, вий сте като мен сами, скитници сиротни…“. Прощавай, приятелю Йожи, Настя Ф. я пееше по-добре, докосвайки с устни ухото ми, „Настася Филиповна“, както ми я представи Алекс, когато ни запозна – готвехме се да пропием хонорара от поредния й гастрол във Виена или Берлин – злите езици говореха, че е любовница на фюрера на „Трудовия фронт“, така злощастно завършил живота си в Нюренберг. „Самоубийство, скъпи – ми каза години по-късно Н.Ф. – направил от чаршафа си примка и се обесил в килията, трябва да е легнал на пода и да дърпа докато се удуши – д-р Роберт бе мъж с характер, макар и пияница.“ „С кой ме запознаваш? С княз Мишкин или Ганечка Иволгин?“ – добра контра от Настя, но Алекс е непоклатим: Той е принц и бленува за разблудни царкини (цитат от мое стихотворение, което му бях чел).“ Тя проницателно се вглежда: „Следователно, ти си влюбен в него, нали!“ Т., която е мълчала досега: „Ти не си царкиня, нали!“ Настя от сърце се разсмива: „Аз и дама не съм – обикновена актриса!“ „И екзотична танцьорка“ – допълва Сашо. „Екзотична танцьорка от Ориента“ – уточнява Т., а Настася Ф. помръква. А не бива, тъкмо тя ще ни вмъкне в бара, заради нея няма да забележат липсата на риза, елегантно прикрита от пурпурният шал на Алекс, невъобразимата шапчица на Т., трудно кацнала на къдравите й коси, а моите трисъставни одеяния: сако, жилетка, панталони, утре ще бъдат пожертвани пред олтара на необходимостта, за панталоните още се колебая, по съм склонен да продадем обувките, но Сашо твърди, че шлиферът ще прикрие всичко. Той е много убедителен, като ме навиваше да заложим кожения куфар, с който моят старец (ст. подоф. от запаса на НВ 7ми пп) ме изрита в София, “да печеля хляба си с поезия“, каза: „Твоите “творби“ все още не заслужават такъв хубав куфар, стига им мукавяна кутия.“ По-късно, когато Алекс вдъхновено танцува степ, някакъв тип го плесва по задника, той без да нарушава ритъма, прави пирует и го ритва в чатала, Настася Ф. пуска в ход бутилката от кофичката с лед, Т. задейства иглата от смешната си шапчица – някой реве и се държи за гъза, а Ваньо Куцото пласира десния си прав, прочут из цял Ш. Изхвърлят ни, Настя е задържана да плати пораженията, след малко излиза, хулигански килнала борсалиното ми на тила. Сашо го взима, почиства праха: „С това започваме утре.“ Изпращаме момичетата – Т. до дома на уважаваните й родители, Настася Ф. до нещо като високонравствено общежитие на дъновистите в „Изгрева“ – пресеклив, горещ дъх: „Утре, скъпи… утре, сега не мога…“, после бай Кольо ни приютява в кръчмето си (отново сме бездомни) като ни заключва отвън. Сашо рови в препълнения пепелник и търси фас, аз напипвам в джоба си монета, помощ от любвеобилната Настя, отварям кутия “Томасян“ и бутилка вино. Алекс безгрижно пуши и пуска кръгчета дим. “Не е добре за болестта ти. Гледай си калцираната каверна и остави батковците да се оправят – отвръща той – Имаш ли нещо ново?“ Изваждам грижливо сгъната тетрадка “Сампа“ от вътрешния джоб на сакото. След четенето Сашо откъсва листата и ги подпалва в пепелника: „Сигурен съм, че мукавяната кутия е пълна с още много такива, моя куца птицо, само не мога да разбера, в какъв такт подскачаш: ямб или хорей?“ „Ямб, петостъпен“ – правя няколко танцови стъпки на кривия крак. Той поклаща глава: „Здравчо ми писа, преди да дойдеш – мамино дете, куцо – сигурно баща тиранин?“ „Авторитетен член на Съюза на НВ на запасното воинство – отвръщам. – Проклет шоп. Майка ми е третата му съпруга.“ Алекс се хили: „Който не ще да учи – вън!“ – кимва към борсалиното – преди това най-добрият шивач в прованса… Повдигам крак – обувки „Саламандер“, Старецът е елегантен пич… Той: Няма да се излагаме… Малко пари. – Аз: Старецът е стиснат. Той: Преди това РМС и т.н. – всичко по реда си, после ритник в задника. „Баща ми беше черен негър и Бимбо се казваше той…“ тананика Сашо модната тогава песенчица. – Ясно – протяга се през масата, обръща дланта ми, ръката му е много гореща. – Гледаш ли? Не гледам, а виждам – отвръща той – единият от тази маса е щастливец, скоро ще умре, другият щастливо ще се ожени, ще има три деца… Пожелавам ти същото. Глупости – ще пращате такива като мен в лагери. Каква ще е жена ми? – сменям темата. – Настя е луда, колкото си иска… Момиче като Т. – подозирам, че пише стихове, но е прекалено горда за да ги показва – отговаря -. Съмнявам се, противополжностите се привличат обикновено. „Обожавам баналностите – прозява се Алекс – винаги са верни…“ Подреждаме столове, лягаме. „Ще ни трябват още пари“. Повдигам шапката. „Това едно на ръка. Иди при Х. и кажи, че събираш пари за погребението ми – оня ще се зарадва и може да се бръкне – утре се нанасяме в апартаменти с течаща вода.“ Унасяме се. „Ние сме цветя, поникнали върху тор“. – Мнооого поетично – казва сънено Алекс. Заранта бай Киро великодушно опрощава консумацията, след време, между пожълтелите листа, намирам писмото на Т.: “…и все пак искам да видя какво има под панталона, който ти лъвски бранеше, както и прословутия крак. Сашо е до мен (плътно), пиша ти и от негово име, иска ни се да си до нас, чувала съм, че сакатите момчета хубаво се любят…“ В църквата Sao Fnacisco de Paula търся място за свещта – различно е от православните църкви – „Извинете, къде да…“ Тя се обръща и познавам момичето, което снощи ме светна с чантата си пред клуба за фадо, след няколко агуардиенте в кръчмата „Последен пристан“, лесно може да сбъркаш почтена девойка от Алфама с бардама от нощния клуб „Plateau“ . Бях учтив, но тя сметна, че се държа невъзпитано, а цветнокожите момичета са опасно бързи. Тук се също говори средиземноморската lingua franka облагородена от нежните португалски съгласни: „За живите или за мъртвите?“ Корабната радиостанция е запечатана и нищо не знам. „За живите.“ Тя ми посочва мястото, после с ловко движение смъква лейкопласта под лявото ми око и казва: „Sinco lagas.“ Посочвам сърцето си, тя се смее, погалва ме по лицето и си тръгва. Отново дъждът почуква по прозореца, пълната чаша блести с металната си повърхност, две тесни длани трият стъклото отвън с леко скърцане. Поставям дланите си срещу тях – в нощта няма нищо, само оранжевите светлини на автострадата и свистенето на редките автомобили. Глухо изревават генераторите, плафоните осветяват тъмните канижели, тряскат се врати, бордът леко вибрира, току-що дошлата основна част от екипажа хвърля зимните дрехи и навлича работните: „Мола всичко!“ – Атлантикът се обръща по течението на реката и благословената Тежу разтваря под моста “25 Април““ тежките си врати между Торе де Белем и Порту Брандау – Океанът е пред нас! След 44 години намирам снимката с няколкото реда:

Простете се с морето капитани простете се със своите илюзии простете се със всичко означаващо море със всичко означаващо любов със всичко означаващо пристанище.

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Видове класи в порнографията

RASSIM®, Golden Shower (Портрет на Саша Грей ), 2013. От серията Органични картини, урина върху хартия, 105 x 78 cm

 

Аз, младокът с интелигентна физиономия в „Т“- шърт с надпис „Леонардо“, костюмираният хубавец с вид на сутеньор, дилър на наркотици или нещо подобно и Мария, едрата брюнетка, с която се бях запознал снощи в „Блейза“, седнахме в луксозния кабинет на шестия етаж в една сграда на улица „Гурко“ в София. През прозореца се откриваше любимата ми гледка със софийските покриви.

Ето каква беше работата. Тая Мария ми беше казала, че „фирмата“, в която работела, търсела „писатели“ на еротични разкази и пиеси. Аз, разбира се, като постоянно търсеща личност бях проявил интерес. И ето ме тук. Най-напред ми дадоха думата на мен. Аз рекох, че се смятам за писател-професионалист и съм спечелил еди-колко си награди, че имам пет публикувани романа, над сто разказа, хиляди (е, тук малко преувеличих) статии в различни вестници и списания. Че се гордея, че съм вече истински професионалист и съм сигурен, че ще се справя с работата. Стига да не ми налагат цензура и да ми дават свобода на израза и въображението.

Мъжете любезно ме изслушаха и даже се усмихнаха един два пъти, но кой знае защо не изглеждаха особено впечатлени, както, да си призная, се бях надявал. По-скоро даже ми се сториха някак безразлични. Както и да е.

Костюмираният мъж с вид на дилър рече, че в общи линии „те“ имали нужда от хора, които да пишат различни „истории“ за импулсни телефони и ме попита дали аз мисля, че бих се справил с това. Аз пак започнах да обяснявам какъв голям професионалист съм. Щом свърших, те рекоха, че се радват, че съм такъв професионалист и че те лично нямат нищо против моите професионални успехи и ми пожелават такива и в бъдеще.

Аз рекох, че това е чудесно. А сега те да си кажат своите изисквания. Те пък рекоха, че нямали никакви изисквания. При тях клиентите определяли изискванията. Ако, да кажем, десетина секунди, след като „наберели номера“, затворели, значи „разказите“ явно не им харесват. И обратното. Освен това трябвало да знам, че хората, които звънели, били предимно мъже, даже тийнейджъри. Това били в общи линии критериите.

Аз рекох, че това са много обективни критерии. От което пък те останаха доволни. После ги попитах дали могат да ми кажат нещо за естеството на разказите и дали става дума за еротика или по-скоро за порнография. Мъжът с вид на дилър се усмихна някак свенливо, но си замълча, след което младокът  рече, че май по-скоро „нещата“ са, „тъй да се каже“, „нали разбирам“ ­ порнографски. Аз рекох, че съм малко изненадан, но че всъщност разликата между едното и другото е доста относителна, и нещата са донякъде философски и въпрос на гледна точка, а като за пример се позовах на няколко велики произведения от световната литература и завърших с това, че в крайна сметка висшата еротика може да бъде не по-малко литературна и интересна от най-висшата литература. Двамата мъже се съгласиха с мен и рекоха, че никой няма да ми пречи да пиша висша еротика и висша литература за импулсни телефони. След което ми казаха и какъв ще ми е хонорарът. Два лева на разказ. А аз им се сопнах, че с това трябвало да започнат, и побързах да се разкарам оттам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Славея Горанова – Неми лебеди

RASSIM®, Стари картини. Рубенс. Леда и лебеда, 2017 – 1601. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 150 x 190 см.

 

Дрънченето на алармата рязко замлъкна – дланта на Ана се беше стоварила върху бутона. Жената прокле наум безпощадния будилник, несвършилата нощ и живота си като цяло. Стана. Изми се. Среса се. Облече безупречно изгладената униформа, грабна плика с личните си вещи, слезе безшумно по петте етажа стълби, бутна входната врата и застана неподвижно на площадката пред блока. 

След няколко минути видя фаровете на служебния микробус. Още щом се качи, чу жената до вратата да се смее – щастлива била, че днес щели да работят в Гърни. Богаташко предградие. С от онези просторни къщи, в които парцалът се върти безпрепятствено по пода, да ти е драго да го размахваш. Огромни пространства, но ненатруфени. Не се бавиш излишно. А и бакшишът – ех, струва си. Не се стискат съпругите в Гърни. Дано днес да изкара достатъчно за екскурзията на малкия. От училище всички щели да ходят, само за него не било сигурно. Заради пустите му пари. Баща му нелошо печелел, но – нали е истински мъж – знаел и да харчи. С приятелите, де. Поотпускал му края понякога, че то иначе… Животът да не е само работа и работа! И удоволствия си трябват. Ех, само да можеше веднъж да отскочат до Саюлита! Да се съберат всички в ранчото, да си хапнат севиче, агуачиле, моле…

Спирането на микробуса прекъсна размечталата се на глас жена. Нали седеше до вратата – трябваше да слезе първа. А сега – на работа! – намигна тя на Ана и угаси смеха си до края на смяната.

Къщата бе огромна. Очакваше го, но все пак вътрешно изтръпна. Ана се приближи до отговорничката и внимателно заслуша указанията. Ти – втория етаж, от стълбището вдясно. Ти – започни с банята за гости до трапезарията. Ти, ти, ти…

На Ана ѝ се паднаха три от избените помещения: приземната дневна, пералното, фитнеса. Тъкмо привършваше с дневната, когато господарката на дома слезе по стълбите и видя Ана. Здравей. Как върви? Само да не забравя: барът е пълен с бутилки, които прашасват там от кой знае кога. Нали ще ги извадиш внимателно, една по една, ще ги избършеш и пак ще ги прибереш? Много са ценни някои от бутилките, да знаеш. Всъщност ще поседна тук на дивана и ще погледам, за да не стане някоя беля. А ето я и първата бутилка. Реколта 1976. Спомням си когато съпругът ми я купи. Току-що се бяхме оженили. Е, то и синът ни вече е бил напът, но не сме знаели. Видя ли горе снимката му от завършването? Какъв младеж! Красавец като татко си! Само дано да не е и такъв флиртаджия! Но какви ги говоря – баща му е отличен съпруг. Ето, това вино, както ти казвах, го купи по време на медения ни месец. Какви дни! Какви нощи бяха! Но как да ти разкажа – такива неща не се споделят. Спомените са прекалено лични, съкровени, интимни… Само дето не изтрая дълго това вълшебство. Още преди да се родят близнаците – ти видя ли техните снимки точно до стълбището? Такива деца – послушни, умни, прекрасни…  Е, понякога се опитват да ни послъгват с баща им – но то иначе какви тийнейджъри биха били? Добре, че ги родих – защото много се колебаех, да знаеш. 

Когато разбрах за секретарката, тъкмо навлизах в третия месец, още навреме. . . Но съпругът ми съжаляваше, искрено съжаляваше. И простих. А ето сега близнаците каква са ми радост. И гордост. И щастие. По-внимателно с тези бутилки! Шампанското го пазим от първата им годинка – трябваше да го отворим на рождения им ден, но тогава видях в телефона му съобщения. От секретарката. Уж вече бяха само в служебни отношения. Пак простих – че как иначе, да се разведа ли – с три малки деца, с ипотека на апартамента… Тогава купихме тази къща. Съпругът ми ме изненада. Разплаках се. И секретарката родила. Едно. Момиче. Исках момиченце… Но какво говоря – нали имам три момчета! По-добре – накъде. Защо ми е момиче? Да страда? Не, с момчетата ми е отлично. Те може и да пофлиртуват – в кръвта им е – но няма да страдат. Няма да се мъчат да раждат, да прощават, да подреждат къща… Всъщност – ти докъде стигна? Че къщата не е малка, а трябва да приключите до обяд, за да се приготвя за партито. Колегите на съпруга ми, с жените, трябва добре да ги посрещна. Чакам всеки момент от кетъринга да пристигнат. Много съм натоварена. Трябва да проверя да не се забавят с кетъринга. А ти – по-бързо, нали разбираш. Но внимателно!

Ана кимна, довърши бара и продължи със следващото помещение. Наобед отговорничката ги събра, провери работата им и ги натовари на микробуса. Госпожата не дала бакшиш. Само чек от мъжа ѝ за точната сума. Пари в брой нямала в момента.

Усмивката на жената, която отново бе заела мястото до вратата, изчезна така бързо, както се и беше появила след края на работата в къщата. Тя изсъска към Ана. Не мога да повярвам. Тази усойница, а само ми се мазнеше, накара ме още веднъж да изстържа ваната… Тъкмо се зарадвах, че свършихме. И за момчето ми. И за екскурзията. Ох, днес не ни било на късмет!

Оказа се напълно права – спукаха гума. Отбиха на паркинг до езерото Мичигън. Отговорничката обяви почивка – половин час. Докато сменят гумата.

Ана тръгна с останалите жени към брега. В плиткото плаваха няколко лебеда. Колко са красиви! Бели! Чисти! Жените им се радваха като деца. Жалко, че са неми! Ако можеха да пеят, представяте ли си – щяха да надминат всички славеи и канарчета!

Ана отвори уста, за да възрази. Аз ги чувам! Те ми пеят! Но размисли и се отказа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Костадин Пасков – Принадлежа към момчетата

RASSIM®, Корекции 1996-1998. Две фотографии „Преди“ и „След“, 210 х 90 см. (всяка), пет паралелни видео прожекции/филма/, звук (34-45 мин. Всяка), изглед от изложбата: По местата. Тяло-Спорт и Общество, Музей на човека, Дрезден, Германия, 2001. Фотография: Музей на човека, Дрезден, Германия

 

Принадлежа към всички момчета, които не срещат никого през лятото. Зимата е нашия сезон – за бръснати глави, състезания по заледени пътища и евтино уиски на последното стъпало преди прага на рая. Или квото там ни чака.

Принадлежа към момчетата, които не могат да бъдат сигурни дали са казали нещо или само са си го помислили. Тия дето седят отстрани, но никога не обръщат гръб на страха, защото знаят, че той е нещо, което трябва да държиш винаги пред себе си – в готовност да му теглиш ножа.

Принадлежа към лудите момчета, защото това са единствените момчета за мен. Никога не говорят за посредствени неща, а горят, горят, горят с всяка дума. И светът им дължи най-различни неща. Момчетата на Джак, които десетки вечери са ме взимали със себе си по барове и ровове. От които едвам да се измъкнем после, ама си е заслужавало. Лудият път се изминава единствено на колене. Други начини няма.

Мои са всичките момчета, които тормозят, защото са били тормозени. Непоправимите, ангелите, успешните, красивите, общодостъпните, нацепените, проблемните. Абе, горе-долу всички с причина за един или друг проблем, от който не могат да се отърват и затова си го изкарват на мен.

Приятелчета са ми момчета, дето не би им било проблем да крият мускулестите си гърди в корсет или да се шляят по шосета и заети булеварди с лакирани нокти. Сещаш ли се? Момчета, дето им се иска да живеят в двайсет и първи век – демек да се определят с едно-две неща повече, не само това между краката им да ги диктува.

Принадлежа към момчетата, които уважават жените. Не ги смаляват – правят ги равни на себе си и най-важното – виждат ги като личности. След това нямат търпение да затворят очи и да ги боготворят, защото тва е правилно. Най-праведната религия, мамка му! Бог винаги е бил жена и си го знаем от хиляди години. Лошите момчета не са давали да го признаваме просто.

И те са мои хора, макар да съм си патил от тях, ама подсъзнателно ме търсят по лабиринти, дето ги превръщат в големите лайна, които са към всички.

Принадлежа към всичките момчета на света. Щото ги обичам по себеподобен начин и поради тва мога да се впиша във всяка групичка, ако тва ми е целта. Без да се опитвам даже. Позиционирам се някъде между безкомпромисната доминация и ваниловото подчинение. И мога да съм всякакъв, по всевъзможни начини.

За момчетата и хората. Нищо повече не искаме, освен да ни се прави добро. Ако може да не сме и длъжни след това, още по-добре.

Принадлежа към всички момчета. Предани същества, стига навреме да приемаш и предаваш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Дръж госпожата

RASSIM®, Едно от лицата на аутизма. Портрет на моята племенница. 2015. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху хартия, 30 х 21 см

 

Стига де, не изглеждам така, това не е вярно – снимките са пипани.
Нямам такива бръчки, сенки пък съвсем, ами тая гуша?
Този ще му хвана апарата и ще му го набутам…, да не казвам къде!
Пък може и така да си изглеждам, кой знае?!
Някой да ми обясни как става така – до преди година се обръщаха към мен на г-це, викаха ми гадже, а сега само дядовците ми смигат?
Какъв е този женски организъм, защо е така създаден?
Възможно ли е да се скапеш за месец?
Унизително е, но ще си призная – влизам много рядко в магазин, заобикалям ги всячески, особено в такива с любезни продавачи на дрехи. Ще питате – защо.
Страх ме, че ще чуя звучното и шумно – “кажете госпожо“, или още по-ужасното – “виж там жената какво иска“, но най-страшно от всичко е – “мадам, имаме и като за вас“.
“Мадам“ е най-ужасното обръщение, виждам, че си стара, но не знам точно колко, това значи “мадам“.
Страшно са дискриминационни тези разграничения в езика.
Какво пречеше да се намери една форма за жените, например госпожа и това е, да няма госпожица.
Ама тогава може и още по-лошо да стане – ще почнат – “момичето е преди вас госпожо“, знам си аз, справедливост няма!
Та на темата за магазините и как стана така, че ще се срещам с мъж, с който някога не бих и помисляла да разговарям.
Влизам вчера тихо и предпазливо в един от кабелните оператори с надеждата да не ме види някой от персонала преди да дойде реда ми.
Напразно – фитнат момък се провиква от другия край на помещението – “какво ще обичате госпожо“.
“Само за плащане на сметка“, шепна.
„Разбира се госпожо„, казва шумно и троснато младежът – “кажете вашето егн госпожо“, натъртва на последното вече стабилно намръщен.
След минута взиране в монитора младежът изправя глава със сияещо изражение:
– Мадам, договорът ви е изтекъл, и тогава започна най-страшното.
От магазина се втурнаха няколко огромни месести девойки и две още по-здрави момчета. Изскочиха като с магическа пръчка, така и не видях откъде.
Обградиха ме и няма мърдане.
– Госпожо, започна първата – имате уникалния шанс да гледате двойно повече за двойно по-малко пари.
– Мадам, поде втората – сметката ви ще падне с цял лев и тридесет стотинки в замяна на още сто нови канала.
– Не притискайте жената, скастри ги третата – тя жената знае, че за нея това е по-изгодно и веднага ще подпише.
– Ама, аз само за плащане на сметка, мънкам.
Тогава групата стесни кръга без процеп към изхода.
– Абе, госпожо вие май не разбрахте – двойно повече за по-малко, нервно изкрещя здравичкият младежът и леко повдигна ръка, свита в юмрук.
В главата ми кънтяха като ехо думите – жената, госпожата, жената, госпожата, мадам, мадам, мадам.
Трябваше бързо да се измъкна и лекомислено направих трети опит да откажа.
– Не гледам телевизия и мисля да се отказвам от услугата.
– Залостете вратата, изкрещя най-дебелото момиче, другото през зъби заговори в лицето ми – какво, не искате още сто канала, така ли, вие да не сте луда госпожо, че не искате повече за по-малко?!
– Чакай, тя жената разбра и ще си подпише, спря устрема и най-тихата.
Както и да е подписах, на излизане чух само:
– Ей, такива лелките са най-лесни, защото са страхливи.
И така към мадам, госпожа и жената се прибави и най-страшното – лелка.
Вървя, олюлявам се и се подпирам по сградите, в главата ми гърми последното – лелка, лелка, лелка.
Почти се свличам, когато пред мен изскочи някакво момиченце с широка усмивка, опулени очи и листовки.
– Госпожо, пробвали ли сте нашата козметика, има уникален моментален подмладяващ ефект.
Чувам само “подмладяващ“ и тръгвам след нея.
Влизаме в една зала, цялата от стъкло. Там ме оградиха три-четири порцеланови Снежанки.
– Да настаним удобно дамата, за да може да се потопи в магията на “Чироку“.
Легнах на нещо като шезлонг, пуснаха един огромен екран над мен и започнаха въвеждането. Чувах само почти шаманското приглушено говорене на мек женски глас.
– “Чироку“ е козметика, която реновира клетките в дълбочина и им помага да се регенерират, тя може да свали видимо десет години от женското лице.
Нека започвам с диагностиката на състоянието на вашата кожа, каза Снежанката с нежния глас и насочи нещо като микроскоп към лицето ми.
– Кожата ви е много уморена, загубила е плътност и еластичност над 60%. За демонстрацията ползваме нашата супер лупа мега плюс.
На екрана се показаха някакво огромни вдлъбнати линии, подобни на дълбоко разорана нива. Успоредно втора снимка показваше три тънки чертички.
– Ето го вашето лице, на първата, втората снимка показва как трябва да изглежда то спрямо възрастта ви и типа кожа.
– Кое е моето, тези ями там, дълбоките, тъмните?!
– Да, това са леките бръчици около очите.
– А онова дето зее като кратери?!
– Това са линиите около устата, да състоянието не е добро, но ви уверявам, че само с три втривания с козметиката на “Чироку“ за месец можете да компенсирате разликата и кожата ви да изглежда като на първата снимка.
– Колко струва “Чироку“?, изкрещях.

В същата секунда една от феички долетя с таблет.
– Общата сума е 5500 лева, но предлагаме чудесен лизинг. Можете да плащате по 230 лв. месечно, но какво е това в замяна на едно напълно ново лице.
Сумата ме изплаши и понечих да стана от стола, но той се наклони още назад, лампите пак загаснаха и пуснаха нова прожекция.
– Освен бръчиците около устата, които ви презентирахме не ви показахме увисването на шията и смъкването на брадичката. С това темпо след година е възможно те съвсем да загубят вида си.
– Стопппп, спрете, къде, къде да подпиша, ще изплащам, ще изплащам “Чироку“ – какво пък, казах си – няма да ям година.
Тръгнах си с подписан лизинг и торба козметика. Сумата беше убийствена, затова и леко ми се виеше свят от шока.
Прибрах се смазана, правейки равносметка на почивния си ден – три пъти госпожа, няколко пъти мадам и жената, една лелка и загробваш лизинг.
И тъкмо мислех да се изкъпя и да се намажа с “Чироку“, когато телефонът звънна.
– Как си мацка?, Дани, моята приятелка, и тя е за “Чироку“, но по-малко й пука.
– Намерила съм едни страхотни пичове, адски са забавни, ще се скъсаш от смях – довечера сме на пиано бар, идваш ли да се натряскаме и да куфеем на стари песни?
– Еми, то какво друго ми остава, освен да се напия, за да не мисля за вноската и другото, мисля си – идвам.
Дани има сериозен проблем с реалността, затова винаги е щастлива. Вижда нещата нереални – по-големи, по-красиви, по – забавни. Доста е неправдоподобна, затова не подхрани надежда у мен.
Естествено – вечерта мина ужасно!
Веселите пичове се оказаха, както предполагах, досадни стари пияници, търсещи аванта.
Единият явно се чувстваше длъжен да ме ухажва и разказа няколко инфантилни мръсни вица, пробва се и с комплименти, които свършиха зле:
– Обичам възрастта у жените, придава им загадъчност, ми казва.
Викам си, абе тоя защо ми говори за възраст, откъде му хрумва тази асоциация.
– Жена не е хубаво да се пита, но на колко си, пита ме все пак.
– Колко ми даваш?, не знам защо го изплесквам.
– Към четиридесет и една, но си адски запазена, евала, за твоята възраст си егати и гаджето.
– Тъпак, тя е на тридесет и шест, сръгва го Дани.
– Аааа, исках да кажа, заеква той – абе, я дай две бири, повече не се обади.
Въпреки конфузната ситуация се запътихме групово към силно рекламирания пияно бар.
Да си бях пила вкъщи!
Като ни обградиха едни млади, дългокоси лъвици, едни лъскави, апетитни – изглеждахме като масата на родителите.
Естествено направих, каквото се очакваше – напих се.
Пия и правя равносметка – значи, за един ден – сто пъти госпожата, поне пет жената, сума мадам, диагностика на съсипана кожа, задлъжняване на години и един комплимент, който се доближава до обида. Спирам с излизането, особено от офертите на Дани.
И когато вече всичко ми се размазваше и едва държах очите си отворени, слушайки спомени за някакво студентство, представяно като “най-лудото“, свързано с безконечни пиянства, практики и жени, пред мен цъфна Стоянчо.
Ей така от никъде се появи Стоянчо.
– Емка ти ли си, променила си се, но те познах. От няколко години ти издирвам профил във фейсбук, телефон, ама нищо не намирам, а ето сега те срещам.
Стоянчо беше влюбен в мен от първи до седми клас, говореше се, че и после си останал, запечатал някакъв момчешки блян и дори като студент продължавал да пита за мен.
Как се подигравахме с бедния Стоянчо аз и моите приятелки. Ние бяхме отворени, красиви, желани, а той влюбен и застрелян.
Сега обаче е различно – Стоянчо е хубав, младее, има бизнес с компютри, а аз една най-обикновена госпожа, мадам, че и лелка.
Че като скокнах, като го подхванах:
– Стоянчо, как си, как е съпругата ти?
– Разведох се Емка, не потръгна.
– Аууу, колко жалко, беше прекрасна, ликувам.
– А ти как си?, пита ме.
– Ооо, страхотно, работа, жилище, купони, изобщо живот, не се спирам – помниш ме.
– Да, последния път те чаках над час, вкочених се, още помни тенекията, която му вързах за забавление, мисля си.
– Младежки истории, сега съм различна, сериозна, пораснах.
– Еми, добре, Еми, сещам се за теб често, искаш ли да се видим.
Ще искам къде ще ходя, мисля си и направо тръгнах да го каня, но се спрях, да не ми проличи отчаянието.
Разбрахме се за вторник, сега отивам да мажа “Чироку“, за експресния ефект.
Ще звънна на баба ми да се похваля – на всички семейни сбирки не пропуска да се доближи до мен и да шепне – “да не изпуснеш последния влак, че после няма“.
Ще й кажа – “бабо, на перилата съм на последния вагон, но ще се вкопча така, че няма да отлепи от гарата без мен “.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – През зимата

RASSIM®, Мъртво, 2016. Изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 100 х 100 см.

 

Зимата е лоша, няма работа по строежите, ама на жената й трябва хуй. Мина лятото, и есента мина, пари нямам (курвите ми ги изпиха), ама още ми се намира хуй-баровец. Живея в Сф при една… не й знам джинса. Лежа в леглото и я гледам как забърква яйца на котлона. Без гащи съм отдолу и родопско одеяло пази Баровеца. Трябва да се яде. Шест яйца, няма друго в къщата, шест яйца и малко сланина. Четири за мен, две за нея и детето (четиригодишно, от мъжа й ли е, не е ли – кой го знае). Оная няма да яде и ще даде на ‘лапето всичко, а то се е разревало, че не ще пак яйца. Ми още по-хубаво, щом и то няма да яде – ще остане повече за мене. Той, малкият не ми пречи много, ама майка му ми лази по нервите с нейното дуднене. Яж, мами, та яж. Въобще не й е на акъла мене да пита четири яйца дали ще ми стигнат. Хуй-баровец й давам да лапа, мама му стара, длъжна е да ме храни.

Опъвам я някой път по три-четири пъти на ден, щото през зимата няма какво друго да се прави. Ама когато ми скимне. Аз казвам кога ще става ебането, разбираш ли, и като кажа – марш детето в кухнята! А майка му… к’во за нея не знам. Височка е за жена, слаба, с дълга рижа коса и мазна – квартирата няма бойлер и не я мие често. Раждала е веднъж, коремът и циците й не са много виснали. Е, става… става горе долу като за без пари, няма с’я да придирям. Живее тука под наем, стая и кухня, и радиатор. Пари намира от някъде за яйца и цигари. Правичката да си кажа, не е като курвите и свирките й не ги бива много, ама пак става. То и без друго трябва да се спи някъде, така и не намерих друго място безплатно, та затова се хванах с тая. Лапа ми чат-пат Баровеца и отзад й го вкарвам, нищо че се дърпа и оплаква… боляло я.

Ей, друга работа са курвите. Класа! Като ти засмучат оная работа, братко, и като им го вкараш чак до сливиците, че и по-навътре… халал да им е конякът, халал да им е уискито и фъстъците – за нищо не те е яд. Не са жени това, а секс-машини. Курвите са за лятото обаче. За курвите трябват пари, затова през зимата от немай къде ръгам сливата и гъза на Мазната коса, а тя ми бърка яйца. Отсреща живее една дърта свиня, четирсе и кусур годишна. Мъжът й подметнал нещо за Баровеца – дали не ми бил златен, че рижата така ме носела на ръце … Не е златен той, платинен е – истински диамант-динамит. Викни по бира, пич, и може да го покажа на жена ти. Да види и тя, завалийката, веднъж в живота си хуй-баровец.

 

***

Вчера небето се изясни и замириса на пролет. Синьо небе – ще тръгвам по строежите. Не ме свърта вече тука, стегна ми се душата цяла зима. Пък и оная нещо се цупи, откакто изяде сериозните шамари. Ще ми вика тя на висок тон, че съм бил изял киселото мляко на малкия! Аз оная вечер цял водопровод поправих, че се беше спукала тръбата в клозета на няк’ви. Бе не ги знам какви са, ама петнайсе лева ми дадоха хората и с Дебелия се напихме. Как да я карам на сутринта махмурлия, без мътеница – айран по купешкому? Още се уригвам на лайна от оня клозет и целия мириша… добре, че намерих кофичката с мляко. Посдърпахме се, ама не я зашлевих много силно… Аз, ако я бях ударил, както веднъж навремето стана с жена ми, щяхме линейка да викаме. А кекавата софийска дрисла се цупи… като да не знае, че хуй-баровец не ебава сърдити кифли.

Намерих къде е скрила парите. Ще ги крие тя от мене!!!… Пет лева и стотинки нек’ви. Цели пет лева – стигат за цигари и обикновени вафли. Пък тая като ревна, че й били последните. Хляб нямала с какво да си купи, малкия нямала с какво да нахрани. И наем трябвало да плаща за два месеца, и ток. Е, всичко с два лева ли ще плати? Аз се чудя какво ще правя, ако циганинът, дето продава цигари без бандерол на пазара си е бил камшиците нанякъде… а тъпата овца ми се мота в краката. Ей, така и не се научи къде й е мястото – как да не я халосаш? За какво са тия сополи?! Че чак и на ръката ми увисна да ме дърпа за парите… Ще се оправи и без моите пет лева, знам, че ще се оправи… Те такива винаги се оправят. Нали гледам как е жена ми с дъщерята. Огън жена си имам на село, братко. На едната заплата е, дето я изкарва в шивашкия цех на гръка. До 400-500 лева на месец стига, че може и малко повече, ако му работи по 12 часа, събота и неделя. Аз горе-долу цялата заплата дето си я е заработила на нея оставям. Добър човек съм – не я закачам за пари. Вземам й само когато се връщам в Сф. Или най-много веднъж в месеца да поръчам да прати 100-200 лева по човек – ако се обади някой роднина или приятел от село, че ще мине насам.

Тръгвам. Байгън ми е от тия ревове. Мамка му как ми се пуши.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Предложение, на което можеш да откажеш

Хубен Черкелов, 1 Долар, Окото на Господ, 2014

 

 

Телефонът иззвъня, точно като се намести удобно на любимата си пейка в парка. Вече усещаше слънчевите лъчи, които опипваха лицето, слушаше приятната глъчка от дечурлигата на площадката зад гърба му. Звънът го сепна, но той бръкна внимателно в джоба, без да променя позата си, продължавайки да се наслаждава на хубавия ден. Доближи апарата до ухото:

– Да, моля!

Отсреща припрян момичешки глас обяви:

– Здравейте, Господин Иванов ли е?

– Да – отвърна и се зачуди, кое ли може да е това момиче.

– Здравейте, господин Иванов! – сякаш се зарадва гласът и бързо продължи – аз съм служител на Сателитна телевизия Екстра, имаме специално предложение за Вас и имам удоволствието да Ви представя нашата оферта. Искам предварително да Ви уведомя, че разговорът се записва, за Ваше удобство, желаете ли да Ви запозная и да се възползвате от нашето предложение?

Докато момичето говореше, той продължи да стои напълно отпуснат на пейката и да усеща как слънцето и свежият въздух изпълват следобеда. Гласът й бе приятен, можеше да поприказва с нея, но тя изстрелваше думите с такава бързина, че не разбираше всичко, което му казва…

– Господине?

Беше замълчала за момент, може би му е задала въпрос.

– Извинете, нещо се разсеях…

– Ако искате ще Ви се обадим по късно, в удобно за Вас време… – започна момичето, но той я прекъсна:

– Напротив, слушам Ви… – искаше да попита от къде на къде записът на разговора ще е удобство за него, но може би нямаше да прозвучи много учтиво – кажете…

– Само сега, при Ваше съгласие можете да получите специален пакет услуги от нашата фирма – гласът й стана почти тържествен. – Ако сега, по време на този разговор, заявите, че желаете да ползвате нашите услуги, получавате договор за една година с 30% отстъпка от месечната такса и абсолютно безплатно включване!

Вдишваше въздуха и слушаше приятното бърборене в ухото си. Денят беше превъзходен за разходка.

– Желаете ли да се възползвате, господин Иванов?

Пак се беше разсеял, как успяваше да говори толкова приятно това момиче, а думите да са така изплъзващи се…

– Господине?

– Да, извинете, може ли да ми кажете повече за услугата?

– Разбира се – оживи се гласът отсреща. – Предлагаме няколко пакета, един основен, един стандартен, стандартен плюс еротичен пакет и пълен пакет с всички над 200 програми, плюс безплатен неограничен интернет достъп. Ако питате мен, това е най-доброто предложение, тъй като там отстъпката от 30% Ви дава най-голяма спестена сума.

– Чакайте малко… – не разбираше всичко, но беше схванал достатъчно, за да зададе въпрос – искате да кажете, че ще имам над 200 канала?

– Точно така, господине! И това не е всичко. Ако желаете…

– Момент, момент… – прекъсна я той – искате да ми кажете, че има хора, които гледат по над 200 канала?

Момичето замълча за секунда, но после се окопити и бързо изстреля:

– Разбира се, господине, всички наши клиенти, които са с договор за пълен пакет „Екстра”, имат над 200 канала и проучванията ни показват, че са изключително доволни. Освен това, имам удоволствието да Ви съобщя, че до края на годината предстои да бъдат пуснати още над 30 канала, включително още 5 за възрастни. При подписване на договор сега, Вие ще получите като бонус тези канали при тяхното стартиране, до края на договорения период.

Думите й пак бяха започнали да се изплъзват и да пропуска значенията им. Мисълта му бе спряла на факта, че хората могат да гледат по над 200 канала. Кога имаха време да го правят… докато видиш какво има на всеки един канал, вече предаването на този, от който си започнал, може да е свършило… струваше му се много странно. Направо нелепо.

– Господин Иванов?

– Да, извинете… и казвате, още 30 канала към тях…

– Да, но освен това искам да Ви направя едно специално предложение! – последва пауза и като не се получи желаната реакция, продължи: – Ако сега, по време на този разговор, се възползвате от нашето предложение да станете наш клиент, аз мога да Ви предложа двугодишен договор с 50% намаление на таксата, напълно безплатно включване, като, разбира се, получавате и безплатния интернет достъп с него.

– Много мило от Ваша страна, но…

– Момент, помислете малко, преди да отговорите, това предложение го няма в офисите на фирмата, единствено аз имам право да предлагам на избрани клиенти такива промоционални пакети.

– Разбирам, обаче…

– Вие каква телевизия ползвате в момента, господине?

Въпросът го стрелна и свари  неподготвен. Имаха ли право да питат такива неща? Момичето предлагаше услугите на фирмата, добре, такава работа си е намерило, но да го пита каква телевизия ползва?

– Кажете, господине, сигурна съм, че мога да направя по-добро предложение от това на настоящия доставчик!

– Вижте, аз… в момента не гледам телевизия…

– На ефирна ли сте – попита и веднага поясни – на антена?

Подразни се, но пък гласът й беше някак мил, денят беше приятен, въздухът свеж, защо да не побъбри още малко… какво пък толкова:

– Да, на антена съм, аз съм пенсионер…

Момичето отсреща се оживи отново:

– Ама защо не казахте още в началото! Имаме специални пакети за пенсионери – мини пакет, стандартен, стандартен плюс еротичен и пълен пакет с всички над 200 програми, плюс безплатен неограничен интернет достъп. Дори и да не ползвате интернет, внуците Ви могат да го ползват…

– Не, аз… такова… в момента си ремонтирам жилището – изплю накрая и сам се учуди на себе си – защо просто не откаже, а се измъква с такава плоска лъжа?

– Разбирам, господине, но ако по време на този разговор направите заявка, дори свързването да е след три месеца, Вие можете да се възползвате от нашето предложение, защото ще Ви запазим клиентски номер.

– Благодаря Ви много, но като приключа с ремонта, ще посетя някой от Вашите офиси…

– Няма да намерите такива предложения в офисите ни, днес е моментът да се възползвате от офертата, ако заявите пакет услуги, няма проблем да започнете да ги ползвате по-късно, аз ще Ви издам клиентски номер, вече ще сте регистриран в системата ни… желаете ли да се възползвате?

– Знаете ли, че имате много приятен глас? – каза го и наистина мислеше така. Отсреща момичето млъкна. – Много ми е приятно да разговаряме, но няма да се възползвам от предложението, не е редно повече да Ви губя повече времето.

– Но, господине, само помислете, това е предложение, на което не можете да откажете, аз имам право да направя допълнителни отстъпка на няколко клиента и тъй като виждам, че може би сте в затруднено финансово положение, ще Ви предложа, освен отстъпката от 50% на таксата, да получите и три месеца напълно безплатно ползване на услугите на Сателитна телевизия Екстра! Ето, на това предложение, мисля, че няма как да откажете, само помислете колко пари спестявате!

– Не, няма да се възползвам, беше ми приятно, извинете ме… – натисна бутона за прекъсване на разговора, пое дълбоко въздух и тикна телефона обратно в джоба.

Постоя на пейката още десетина минути, замислен върху това как е възможно да гледаш над двеста канала… Въобще не можеше да си го представи. После стана и пое по алеята, като почукваше с белия бастун пред себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Гроб

Хубен Черкелов, 3 Цента, Фалшификацията се наказва със смърт, 2009

 

 

“Мразехте се от люлката“, обичаше да казва майката на дебелото. Още, когато семействата живееха в старата къща на дядото в центъра, двете момчета не се понасяха.

Баба им все разказваше една и съща случка – в мига, в който се научило да борави с кибрит, момчето на по-големия брат на секундата се опитало да подпали братовчед си, та едва спрели пламъците да не стигнат до него.

Колко се радваха старците, когато разбраха, че снахите са бременни в един месец и децата ще израснат заедно в общия двор. Там върху калдъръма със здравеца, растеше поредното поколение на бедната софийска фамилия. Дворът на старата кирпичена къща, купена в началото на двадесети век от прадядото, дърводелец от Трън.

Раждаха се деца на майстора, после децата водеха снахи, снахите раждаха деца, те растяха в двора и трънчанинът волю-неволю правеше постройка след постройка за децата на децата му.

Мълчалив серсем Алекси трънски, както му викаха в махалата, наследи къщата и занаята от баща си и вярваше, като него, че трябва да смести всичките си деца.

Така геобразната съборетина се удължаваше все повече и правеше чупки из двора. Появиха се няколко едноетажни двустайни пристройки с отделно входче и мазенце към всяка.

Алекси имаше шест деца, четири момичета и две момчета. Дъщерите рано се ожениха и изнесоха, синовете доведоха снахи.

– От тях е, снахите са виновни, често мислеше той.

– Дойдоха и се промени всичко. Ми като нямат мъже да им шибнат по един, да им скръцнат със зъби – така ще е. Жена ни се слуша, ни се говори с нея, в главите им само сплетни.

Братята бяха с година разлика, самите много различни. Големият се случи първият студент във фамилията, учеше фармация. Дума, която плашеше баща му и не му се бъркаше много, изпитваше респект от ума му.

Малкият приличаше повече на него, той наследи занаята. Въртеше длетото по-сръчно от Алекси и като него не го биваше никак в приказките.

Логично двамата доведоха и съвсем различни жени, които се намразиха мигновено.

Фармацевтът се ожени за потомствена лекарка, градско чедо, от фамилия, считана в онези времена за неблагонадеждна. Още дядо й е лекувал видни особи, експерт, но злощастно свързан с двореца, което беше обрекло вуйчовци и чичовци на изгнание.

В къщата на Алекси произходът нямаше значение, но тази префинена леко депресивна мома го смущаваше от самото начало. Видът и го стряскаше, а приказките не разбираше, но никога не каза нищо по този въпрос на сина си.

Малкият брат, чешит и темерут като баща си, доведе противоположно различна жена. Шумна, нахакана и пращяща от здраве шивачка от софийско.  И нея Алекси не харесваше, макар да се вписваше повече в представите му за женственост – пищна, яка и червендалеста, но пък нахална и невъзпитана – нямаше никакво уважение към него и съпругата му. От втория ден започна да пренарежда двора и къщата, а него наричаше пренебрежително “стария“.

Снахите родиха с няколко дена разлика. От първите дни образуваха кълбо от напрежение при всяка засечка:

– Гледай я, уж учена, пък свекърва ми пети ден там да й помага, наред с майка й. Едно бебе не може да изгледа, вътрешно се подиграваше шивачката.

– Ама, че простия, мислеше на свой ред жената на големия – от втория ден след болницата се юрнала да чисти, да се докаже. Селска им работа, трепят се като добичета – примитивизъм.

Синът на лекарката растеше слаб и фин като майка си, между уроците по солфеж и курсовете по езици. Обратно, момчето на шивачката, беше рижо, месесто и червендалесто – по-оправно и от баща си в мъжките задължения.

Начетеното потомче на лекарския род често се подиграваше с нелепите изказвания на братовчед си, който на свой ред не пропускаше случай да покаже физическо надмощие над “кекавия женчо“.

След свада на двора често се втурваха разревани при майките си:

– Същият като майка си интригант мазен, с него да си нямаш работа, завижда ти за новите дънки. Да не казвам, ама има една дума за такива момчета, не е хубава, но баш такъв ще стане, като го гледам какъв е превзет, мъж ли е това?!, казваше шивачката.

– С тях не се занимавай, колкото можеш по-далеч стой. Това са неуки, примитивни хора, едва ли те разбира какво му говориш,  по-отгоре гледай на тях, успокояваше го с тихо гласче лекарката.

Като всяка софийска фамилия и тази живееше с мисълта, че притежава безценен имот. Вярваха, че мястото е златно – до метрото в самия център на столицата и упорито чакаха подялбата. След смъртта на Алекси дойде и тя – разочарованието беше огромно.

Оказа се друго –  върху терена не можеше да се строи. Имотът закачаше други, чиито собственици не можеха да бъдат издирени, а двама от намерените не бяха съгласни. Реално частта, върху която можеше да се изгражда беше твърде тясна ивица, за която не би се полакомил никой  предприемач. Така самоделката на дядовците остана да се руши под дъждовете в самия център на столицата.

След краха на надеждата за имотното бъдеще на снахите не останаха почти никакви поводи за съперничество, освен един.

Някога трънският прадядо мислеше в далечна перспектива – беше обезпечил дори пребиваване на фамилията във вечността.

Още когато в Софийските гробища имаше достатъчно свободни парцели, купи гробница – голяма, в края на гробищата. Постепенно тя се запълни, остана само едни парцел, който попадаше извън общия имот, но можеше да бъде откупен от семейството поради близостта.

Случи се така, че майката на учената снаха почина и я погребаха в съседния, но още неоткупен гроб. Семейството на шивачката научи за погребението, за което не беше известено.

– Отивай, викна майката на сина си – гробът още не е откупен, запази го за нас веднага!

– Ами нали са им там костите бе мамо, как за нас?!

– Може, не са го откупили, провери, бързай!

В същия ден синът на шивачката откупи гроба за “вечни времена“ и практически лиши от право другото семейство да погребва там свои близки.

След месеци синът на лекарката получи и призовка за дело. Братовчед му съдеше майка му с претенция за ексхумация на покойника и освобождаване на парцела.

Започнаха тежки дела, враждата, някога лицемерно и напрегнато премълчавана,  се разкри изцяло.

Двете снахи си звъняха по телефона с тежки закани и заплахи. Братовчедите се псуваха в социалните мрежи и наговаряха познати и роднини.

Всеки си спомняше прегрешения на другия, връщайки десетилетия назад. Огромното количество потиснати чувства намери изява.

– Бял ден да не видиш, уроспийо мръсна, и ти, и копелето ти. Ще видиш ти чужд гроб как се краде, ръчичките да ти изсъхнат дано! Изравяй от там майка си, че в тоя гроб ти ще паднеш, ще се погрижа, да знаеш!, кълнеше често по телефона шивачката.

– Какво сме откраднали, кой е казал, че е ваше. Гроб е това, за който пръв има покойник, ама си примитивна, такава си беше и такава си остана. Е, нали сте завели дело, ще стане ясно кой има права, недей се грижи, нямаш акъл за тая работа!, отвръщаше лекарката.

Делото се проточи поради сложния казус.

Попаднаха на млада съдийка, която прохождаше в занаята. Момичето ту разглеждаше съвсем професионално казуса, ту се стъписваше в недоумения – роднини се съдеха с молба за ексхумация без криминална причина.

Вглеждаше се в лицата, когато ги виждаше в залата на поредното заседание. Удивлението й всеки път нарастваше – “тия хора изглеждат толкова нормално, какво им е?“, чудеше се, замисляйки се за сложния път, по който беше поела като съдия.

В същото време, за да подсили напрежението шивачката ходеше да полива и сади на гроба.

– Да го печелим това дело, че онази простакеса през седмица засажда различни цветя, за да ме дразни, всичко изкоренила, оплакваше се лекарката.

Делото се точи повече от година, в която гробът се радваше на необичайно внимание. Шивачката през седмица сменяше теменужките и прекопаваше, лъскаше като бясна плочата, повтаряйки си – “наше си е, ще си го гледаме и поддържаме, на онази, ако разчитам, мърлата  и това ще затрие“.

Дойде време за решението на съда.

Семействата се бяха подредили в съдебната зала и напрегнато чакаха развръзката.

Съдийката искаше час по-скоро да приключва с правния абсурд и произнесе набързо присъдата:

– Съдът не може да удовлетвори молбата на ищеца за ексхумация на покойника, но гробният парцел остава собственост на семейството, което го е откупило. Ексхумация не се прилага в случаи, различни от криминалните. Заседанието се закрива.

– Корупция, колко ви плати тази гадина?!, разкрещя се в изстъпление шивачката.

– Един път не се излагай!, скастри я лекарката.

Момчето задърпа крещящата жена, размахваща юмруци пред самодоволната усмивка на лекарката и сина й.

Всичко приключи положително за медичката, но остана едно тягостно предчувствие.

– Няма да оставят те работата така, трябва да охраняваме гроба, каза на сина си.

– Ще отида още днес, не вярвам да не се опитат нещо да вземат или да потрошат, но ако ще правят нещо, ще е вечер, иначе има много хора там.

Още в осем часа синът застана на стража в близост до мястото. Настани се на мраморната пейката в съседния парцел зад клоните на елата, които криеха гледката към гроба.

В тъмнината светеха няколко кандила от съседните покойници и хвърляха лека светлина върху парцела.

Мъжът се притули в шубата си и зачака, лек ветрец издухваше фини снежинки към него, гледаше да не се движи, за да не привлече внимание.

Така мина повече от час, усещаше, че се унася от студа и почти се беше отказал, когато клоните на елата се размърдаха.

В процепа им се показа масивен мъжки гръб, приведен към земята. След няколко минути взиране различи фигурата на братовчед си.

– Какво прави мизерникът тук, чакай да видя?

Приближи леко и видя как братовчедът разчиства нещо върху гроба, после чу няколко тъпи удара в земята.

– Копае нещастникът, ще разкопава гроба, ще вади костите!, стъписа се той и извика силно:- Какво правиш тук бе, примат?!

Мъжът се стресна, силно отскочи назад и сви очи в тъмнината по посока на идващия глас:

– Кой е там?

– Ще ти кажа аз кой, маймуно недна!

– Аааа, ученото педалче, то дошло да варди чуждия гроб, ела бе швестер, ела ми тук!, шивашкият син очакваше като в детството братовчед му да избяга, но се излъга.

Лекарското потомче се хвърли върху него и го хвана за гушата, надавайки крясък. Мъжете се сгромолясаха върху гроба, вкопчени в схватка и глухо си заръмжаха в лицата:

– Какво копаеш бе?!

– Ще копая то си е наше, баба ти ще изровя, не и е мястото тук, на чуждо сте!

Никой не отхлабваше стягата само се усилваше натискът на ръкохватките, не можеше и да се стигне до удар.

Така седяха, зъбейки се в лицата си около 20 минути – ни напред, ни назад, докато не се чу кучешки лай и силен прожектор не освети мястото:

– Ето ги г-н полицай, тук са, хванали са се върху гроба, копаеха с мотика, чух ги.

Гробищният пазач беше извикал полицията, изплашен от виковете.

– Красавци, какво правите тук бе момчета, айде тръгвайте да ви водя – осквернители.

Полицаите се засмяха шумно.

Сложиха белезници, натовариха престъпниците на джипката и право в участъка.

– Какво водите, посрещна ги колега от нощната.

– Гробищни крадци, ела да ги видиш – дърти мъже са.

– Стига бе, има ли ги още, ама българи ли?

– Да бе, българи чисти, гледай красавци!, цвилеха екипите от нощния патрул.

Младият следовател тъкмо поемаше смяна, влезе леко приповдигнат, вечерта започваше забавно:

– Айде сега да пишете показания – кои сте, що сте, какво правите там, всичко да си разкажете.

Братовчедите се спогледаха – как да разкажат това?! Настана тягостно мълчание, никой от двамата не посягаше към химикалката.

– Айде де, какво чакате, пишете!

Пак мълчаха.

– Добре, по трудния начин тогава. Така, вие сте отишли на гробищата, за да крадете, имали сте информация за покойник, заровен с накити, така ли е?!

Двамата мъже кимнаха в знак на съгласие.

– Ох, банално, стандартна гробищна кражба, а се надявах на пикантерия, прозя се следователя.

В стаята влезе възрастен служител в костюм, загледа мъжете:

– Какви са тия соколи?

– Крадци, ама гробищни.

– Гнус, не си ли признават?

– Не, ама мълчат на въпроси и кимат, което си е признание.

Възрастният следовател се спря върху лицата, единият мъж му беше извънредно познат – “кой беше това“ – сети се и в същия миг се стъписа:

– Проф. Мутафов, вие ли сте?!

Синът на лекарката се изчерви силно и заби глава плътно към гърдите.

– Ама, ама, това е проф. Мутафов, той оперира дъщеря ми, мозъчен хирург, извади огромен тумор, спаси я, уникална операция!

– Да бе, май и на мен ми е познат, няколкото полицая и следователя се вторачиха в лекаря, който лилавееше от срам.

Настана тягостна тишина, на полицаите им стана ужасно неприятно, нещо ги сграби за гърлото, съпреживяваха срама на медика.

– Нека аз водя разпита, каза възрастният, младият отстъпи назад.

– Проф. Мутафов, до края ще съм признателен за това, което направихте, беше чудо. За жалост има сигнал и трябва да изясним и тази работа. Най-добре е да ни разкажете, пък ние ще съдействаме, случайно е станало, нали, не е кражба, друго ще е?

– Не е за разказване, дълга история пишете го хулиганство, бой нещо там, обади се с глъхнеш шепот професора.

– Добре професоре, няма да ви мъча, ще направя всичко по силите ми да не стига до медиите, че тогава тежко ви на реномето. А вие, ще разкажете ли нещо или и вие така – хулиганство?!, обърна се към сина на шивачката.

 – Трябва да ни кажете месторабота, години, такива неща?

– Аз…., управител съм на фирма, собственик по-скоро, мебелна къща, на 44 години съм, семеен от София.

– На коя мебелна къща?

– “София мебел“

Полицаите се изцъклиха:

– Шефе, тая фирма не беше ли дето спечели конкурса да обзавежда американското посолство, дето била най-голямата българска?, възкликна едно от младите.

– Тя, тя, заклати глава следователят, забол очи в листа.

– Да не стига до медии, гледайте да не стига, не давайте нищо на репортерите дори на тези от обществените. На тоя доктор дължа много. Пишете им там хулиганство, глоба и да си ходят.

Следователят се изнесе с бавна походка, придържайки се за стената на стаята. Отиде да си сипе питие, за да не мисли повече за случая, защото се потисна ужасно. Припомни си как чакаше дъщеря си от упойката и в тоя лекар беше единствената му надежда.

Дълго след като освободиха мъжете служителите мислеха за случката, забили глави в недоумение:

– Да не са някакви фетишисти бе шефе, извратени някакви, от тези новите вампири – дето имат общества, питаше плахо едно от полицайчетата. Другите не отговаряха, още преживяваха чуждия срам.

Освободени братовчедите тръгнаха по празната среднощна улица, потънали в мълчание, преосмисляха ситуацията.

Връщаха години, лета, конфликти, чуваха гласовете на майките си, изричащи хулните думи, които се забиваха като пирони в малките главички и тровеха игрите им.

Думите звучаха като мантри през цялото детство, после кънтяха през юношеството, младостта, след това белязаха семействата им – все тия думи, изпреварващи мислите.

– Братчед, аз ще хвана такси, поздрави майка си, каза по навик доктора и подаде ръка на братовчед си, изтрил случката като с гума.

– Аз ще походя малко. Пък да вземем да се видим, а? Децата да срещнем?

– Ще, ще! Правя бал на дъщерята, елате!

– Ще дойдем, жената ще се зарадва!, каза мебелистът и се усмихна широко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Емил Андреев – Голди*

Хубен Черкелов, 500 песети, Фрида Кало, 2020

 

 

Wine comes in at the mouth
And love comes in at the eye;
That’s all we shall know for truth
Before we grow old and die.
I lift the glass to my mouth,
I look at you, and I sigh.

William Butler Yeats[1]

 

В годината на първото световно стъписване пред коронавируса много от хората се спасяваха със спомени. Принудителните извънредни мерки и най-вече страхът ги бяха затворил по домовете и за да не полудеят съвсем от еднообразието и витаещата смърт, те неволно се връщаха в своето минало – единственото що-годе сигурно нещо, което им бе останало; разглеждаха стари снимки и филмчета, умиляваха се, тъгуваха, мъдруваха и така се пречистваха с надеждата, че скоро и това зло ще отмине в очакване на новия живот. А той, предчувстваха те, щеше да започне с възродено въодушевление и радост, с вярата, че ще бъдат по-добри и с убеждението, че ще се случват още по-красиви събития, които, при следващото бедствие, щяха да се превърнат в нови, още по-трогателни спомени. Бъдещето примамва хората поради вроденото им влечение към неизвестното.

Иван Наумов, обаче, знаеше за неговите капани и съвсем не се свенеше силно да подозира тази природа на времето; за него тя изобщо не бе очевидна и (най-вече) сигурна, затова и той като мнозина предпочиташе да потъва в по-изпитаното естество на категорията – миналото. Страхът от смъртта, от физическото усещане за нейното спохождане, го тласкаше назад, караше го да изживява отново и отново всичко, което паметта му предлагаше. А тя го правеше напосоки, без логика и без да се съобразява с разума му. Така Иван Наумов отново се озова край голямата река.

Спомни си, че за него тогава, при Будапеща, Дунава бе зеленоок. Иван гледаше ирисите на реката от средата на верижния мост Сечени, след като допреди малко се бе целувал дълго, до изтръпване на устните, с поредната любов на своя живот. Тя се казваше Ева и не гледаше надолу, а в него, в присвитите му очи, които следяха течението на водите и които след малко, мислеше тя, невинно щяха хем да гледат влюбено, хем да мамят. Щеше да ѝ каже, че ще я обича до гроб и изобщо нямаше да се посвени, че я лъже. Ева Конвицки усещаше това и се преструваше, че му вярва. Забавляваше я чувството, че играят една изтънчена игра на надлъгване и знаеше, че в момента, когато Иван престанеше да я лъже, тя трябваше на мига да го напусне, тъй като той щеше вече да бъде безразличен към нея. Играта се услаждаше и на двамата, а сексът им все още бе стряскащо сладък; желаеха се достатъчно силно и бяха свободни до полуда. Ева го обичаше не повече от необходимото, с присъщия егоизъм и опит на красивата жена, която може да постигне всичко; бе умна, своенравна и също толкова ненаситна като него.

Срещна го в родния ѝ Лодз преди две години, където Иван бе на гости у свой съученик, също българин, женен за полякиня като нея. Ядвига, така се казваше въпросната сънародничка, ѝ бе колежка от кантората, адвокат по бракоразводни дела, а тя, Ева Конвицки – по търговско право. Именно Ядвига я разведе с несъстоялия ѝ се съпруг и художник, който се пропи от ревност по красивата и успяваща Ева и превърна живота им в ад. Останаха ѝ петгодишен син и разклатени нерви, които тя възстановяваше с много работа и цигари. Пушеше от сутрин до вечер, сякаш искаше да се отрови, и изобщо не помисляше за мъж, колкото и да бе желана. На втората година след развода и след дълъг престой във ваната Ева осъзна, че тялото ѝ се похабява (бе вече на трийсет и шест), затова прие с охота поканата на Ядвига да вечеря у тях с госта им от България; бил мил мъж над четиридесетте, също разведен и само с десетина години по-възрастен.

Не бе любов от пръв поглед – бе твърде банално за препатила жена като Ева, ала още щом се видяха и двамата се пожелаха. Не го показаха с нищо видимо, но вибрациите на енергиите им затрептяха с еднаква, червена честота. Обля ги несъзнаваната, но сладка топлина на желанието, а на Ева веднага ѝ се припуши. От малкото думи, които си размениха на приличен английски, тя разбра, че Иван Наумов бе пишещ лекар-уролог в родния си крайдунавски и български град. Според Ядвига докторът пишел, но не се възприемал като писател; бил издал две книги с разкази-гротески, които му донесли временна провинциална слава и нищо друго. Качествата му на добър лекар и „мъж на място“ го издигали далеч повече в очите на хората. „И на жените“, подсмихна се наум Ева; виждаше, че съществото пред нея наистина си го биваше. Не бе сладникав, но бе хубав и примамлив – и с лице, и с тяло, и с миризма. Харесаха ѝ елегантните му ръце, пъстрите му присвити очи и изпъкналата му адамова ябълка, която се движваше издайнически, щом погледите им започнаха скришом да се срещат. Иван знаеше, че полякините са красиви, бе свикнал с клишето още от социалистическо време, но не предполагаше, че колежката на Ядвига ще надмине очакванията му. Бе стъписан от изяществото на чертите ѝ, от златистите ѝ коси, които още на другата вечер, в леглото у дома ѝ, той щеше да целува и гали; хареса му как потайните ѝ зелено-умни очи знаят да гледат по женски, без да флиртуват евтино. Затова в оная вечер на първата им среща Ева и Иван не говориха много, но си казаха всичко. И двамата имаха нужда един от друг: на Ева вече ѝ трябваше мъж, а на Иван – нещо по-различно от провинциалните жени, които често и скришом го навестяваха и си отиваха.

Последвалата неизбежна среща на другия ден завърши с нежност, страст и сълзи след дългото им отдаване; Ева бе замаяна, дори склонна да се подлъже, че се влюбва, а Иван за пръв път усети нещо по-различно, но рутината не му позволи то да стане възвишено. И двамата не изпитаха никакви притеснения от телата си – напротив, сякаш бяха го правили преди – и щом се съмна, и действителността ги докосна отново, те едновременно установиха, че сякаш са се познавали цял живот. Иван прошепна нещо докторско, че подсъзнанията им взаимно са се търсели, после се пошегува, че добрият секс не бил повод за прекалено сближаване. Ева разбра намека му, но след като с времето опозна ненаситната му природа, разтълкува шегата му като защитно средство против обвързване. Макар и да не изглеждаше повърхностен, Иван не обичаше да се задълбочава във връзките си. Прикриваше своя стара травма, причината за която тогава още не ѝ бе известна.

 За две години връзката им укрепна и поради редките им виждания – на три-четири месеца за по три-четири дни било в Полша, било в България било другаде – тя доби романтичен облик, за което допринасяше още и общуването им на трети език, с който, все пак, те не можеха да изразят напълно всичко, което мислеха и чувстваха; така отношенията им бяха спасени от грозните изблици на дребнавостта. Не минаваше ден, без да се видят по телефоните си и то поне за час (често задоволяваха сексуалните си потребности виртуално). Това поддържаше желанието им да се срещат отново и отново, а щом то се случеше, телата им не ги оставяха на мира, докато не си вземат своето; нямаше време да си изясняват, дали се обичат истински или не. Беше им хубаво и толкоз.

Тогава, на моста в Будапеща, след дългата целувка и последвалото взиране в зеленоокия Дунав, Иван щеше да изненада Ева с откровение, а не с лъжа, както тя очакваше. Обърна се с гръб към водата, подпря се с лакти на парапета, за да е лице в лице с нея, и рече:

– Вероятно не те обичам истински и ти го знаеш, нали?

Ева не отговори, нямаше смисъл да потвърждава очевидното, нито да иска от Иван каквото и да било оправдание.

– Не знам, – продължи той – сигурно те наранявам, но мисля, че чувствата ни са взаимни.

– Не ти ли хубаво вече с мен?

– Глупости, напротив! Просто…

– Искаш ли да се разделим? – трябваше да му спести недомлъвките.

– Как! Аз вече не мога да си представя живота без теб.

– Та ние не живеем заедно.

– Нима? А това, че не минава ден, без да се видим, че тръпнем и двамата преди всяка среща…

– Никой не е в кожата на другия, колкото и да си споделяме.

Беше права. Поради редките им физически срещи връзката между тях се бе издигнала над обикновеното битуване, пощадена бе от дребнавост и злободневие и поради това изглеждаше красива. (Жените спряха да идват в дома му, Иван дори започна да се вижда с бившата си съпруга – колежка от вътрешно, обявена негласно за хубавицата на болницата. С нея, слава богу, нямаха дете; не бе им останало време заради кариерен растеж и чести нощни дежурства. Едно от тях се оказа фатално – завари го с млада санитарка и това беше краят.)

– И какво означава да се обичаме истински? – попита Ева.

Иван вдигна рамене в неведение; въпросът бе не по-малко глупав от онзи за смисъла на живота.

– Страхувам се, че и двамата нямаме отговор – продължи тя. – Ако съм ти омръзнала, кажи! Ти си разглезен от жените и те разбирам. Две години само с една са твърде много за теб. Е, не си бил единствено с мен, нали?

– Не говори така! – излъга, колкото да се защити.

– Вярвам ти! – иронизира го Ева. – Стига да искаш, сега е моментът, тук, на средата на тоя мост, да се разделим. Искаш ли го?

Вместо да ѝ отговори, Иван я придърпа към себе си и започна да я целува – отново дълго и страстно, сякаш за последно.

– Може пък и да те обичам, но да не знам! – прошепна ѝ с усмивка и продължи да целува лицето ѝ, където свърне.

– Едва ли! Ти търсиш нея… – отвърна му Ева, със затворени очи, дишайки възбудено от ласките му.

– Голди?

– Да! И аз съм руса като нея… – отдръпна се. – Дори и очите ми са зелени като нейните. Затова ме пожела, нали?

– По-хубава си. Не видя ли?

– От черно-бяла снимка и то на убито момиче не мога да съдя…

– По-добре да не говорим за нея! – опита пак да я придърпа, но Ева се освободи от прегръдката му.

– Цял живот само нея ще търсиш, затова си и толкова ненаситен; комплекса на Казанова…

– Хаха! А ти? Ти кого търсиш?

Ева замълча. Най-простият ѝ отговор щеше да бъде: „Търся мъж до себе си, който да не ограничава свободата ми и да ме харесва, каквато съм.“ Вместо това отвърна:

– Никого не търся! Доволна съм от всичко, което имам.

– А от мен?

– Щях ли да съм тук сега?

За благодарност Иван я целуна по бузата, после я хвана за ръка и поведе Ева към десния бряг на реката. Щяха да вървят по кея и така да стигнат до сградата на знаковия унгарски парламент, а оттам – до наетия апартамент, който бе недалеч от него. Наближаваше обед, бе средата на октомври – необичайно слънчев за сезона; денят сияеше от радост.

– Прибираме се, нали? – попита Ева.

– Да! Едно последно и после се разделяме…

Самолетът на Ева до Варшава бе в шест следобед, а неговият автобус до София – в десет вечерта; щяха да му останат поне пет часа време за убиване.

– Последно-последно, или поредното-последно? – изсмя се тя и го прегърна през кръста.

– Ще го направим като за последно, че не се знае господ какво ни е отредил.

– Винаги се чукаме като за последно, не мислиш ли?

– Така и трябва! Затова си ми толкова скъпа…

– И затова ще ме изоставиш, нали?

– Може пък ти да ме зарежеш първа, знае ли човек?

Ева не изключваше подобна възможност, макар засега Иван да ѝ бе напълно достатъчен. Продължи да крачи, гушната в него. Усети, че го желае и ускори ход. Той я разбра, дори ѝ намигна заговорнически; едва не се затичаха. Оставаха им няколко часа да са заедно, преди да се разделят.

След десетина минути стигнаха при обувките. Съзряха ги отдалеч, огряни от слънцето и разхвърляни като бронзови гъби покрай кея. Това бе стилен мемориал в памет на убитите евреи в концентрационните лагери през Втората световна. Бяха всякакви по големина – и дамски, и мъжки, и детски – десетки обувки, чиито притежатели отдавна вече бяха изпепелени в небитието. Дунава, зеленоок и муден, течеше тихо и край тях.

– Тъжно! – прошепна Ева.

– След Аушвиц и Биркенау това е само метафора на онова, което видяхме оня ден.

– Ти пожела да идем там.

– Така е. Не може да си в Краков и да не посетиш лагерите на смъртта. Не забравяй, че това вече е и атракция, от която хората печелят. Нали от туристическа агенция ни спряха на улицата?

Ева не се засегна, но и не пожела да му отговори, че парите отиват за поддръжка на огромния лагер-музей. Милиони хора от цял свят го посещаваха, за да видят какво е било и да помнят милионите невинни жертви, убити заради една безумна идея.

– Ти също спечели: видя своята Голди – отвърна Ева.

– Да, но сега ти си моята Голди! – целуна я по темето Иван.

– Не ме лъжи! Нямам нищо общо с нея. Просто съм руса и ти напомням за тази Марта. Разкажи ми още веднъж за нея, моля те!

Спряха при обувките и така, прегърнати, започнаха да ги разглеждат.

Отдавна бе забравил за Марта. Тя бе останала там, в далечните му невинни години, със своите златисто-руси коси и вечно младо тяло, погребано твърде рано накрай града в гробището до Дунава.

– Казах ли ти, че Марта свиреше на пиано?

Ева кимна в съгласие, а Иван я поведе напред към реката. Седнаха на кея с крака, провесени над водата; обувките останаха зад гърба им.

– На паметника ѝ освен името и годините са изсечени и началните ноти на „Фюр Елизе“[2]. Не съм го виждал от трийсет години, но още ми е пред очите… Марта свиреше прекрасно и може би щеше да стане световна пианистка.

– Жалко, че е умряла толкова млада! – въздъхна Ева. – Ти ли ѝ измисли прякора?

– Не! „Голди“ я нарече за пръв път учителката ни по английски, после всички започнахме да ѝ викаме така. Лепна ѝ някак си. Комрид (другарката) Георгиева бе достолепна и топла жена, завършила американски колеж; водеше курс по английски в читалището. Когато ни обясни какво означава Голди, ние не се изненадахме много, тъй като Марта бе очевидно златокоса и плачеше за подобен прякор.

А той останал като тайно име само за посветените десетина деца от различни възрасти, които изучавали допълнително „езика на врага“ в края на шейсетте години на двайсети век. Марта не се подразнила от новото си прозвище, но Иван за всеки случай ѝ обещал, че няма да го споменава в училище. За него, обаче, тя вече станала завинаги Голди – непорочното късче злато, което карало сърцето му да се разтуптява, щом я видел.

– Тогава усетих, че я обичам. Бяхме на единайсет години – чисти и невинни като птичи песни.

Заради нея Иван настоял пред родителите си да го запишат и в музикалната школа, където Голди ходела от няколко години да свири на пиано; искал да е повече с нея – в училище и на курса по английски не му било достатъчно. Приели го с контрабас; групите с другите налични инструменти били запълнени. Заедно били в часовете по теория и солфеж, които му били забавни, заради диктовките на музикални откъси, с които се справял с лекота. А Марта-Голди развивала дарбата си и на годишните продукции обирала най-много овации.

– Животът обаче ни раздели. Баща ѝ бе морски офицер и от Дунава го пратиха на морето заедно със семейството.

Голди била едно дете и заминала с тях; нямала баба, при която да остане, а и Бургас, където откомандировали татко ѝ, предлагал далеч по-добри възможности за надежден млад талант като нея. Иван страдал, но за кратко – бурните дни на юношеството го разсеяли с нови преживявания и приключения. Той обаче нямало да забрави първата им невинна целувка, прераснала в истинска – „с език“, като по черно-белите любовни филми, които гледали в старото кино „Косидис“. Случило се в една здрачна привечер, след като се прибирали от музикалната школа.

– Не си спомням как точно стана, но мисля, че инициативата бе на Голди. Цяла нощ не спах! – Иван се изправи на крака и отърси панталона си. – Да тръгваме, че така ще изстинем на тия камъни!

Закрачиха отново към апартамента, но сега не се прегърнаха. Бронзовите обувки останаха зад тях.

– На тая възраст момичетата са по-отворени и напористи. Усетила те е, че и ти искаш да я целунеш – поясни му Ева. – А тя скоро ли след това замина?

– Да. Мисля, че още на другия ден, защото се разделиха твърде трогателно с учителката по солфеж.

– Целувката е била за сбогом. Голди също те е обичала.

– Така ми каза години по-късно, когато със смях си спомняхме за детската ни любов. Не бяхме се виждали, откакто тя замина за Бургас. Тъкмо бяхме завършили гимназия и се готвехме за кандидат-студентски изпити. Техните се бяха прибрали за постоянно в града ни.

Било вечер, в началото на лятото, и те се разхождали по дивия бряг на тамошния Дунав, който не бил зеленоок, а по-скоро бозав след поройните дъждове в централна Европа. Голди била израснала красива, стройна и желана, с още по-златна и дълга до кръста коса, вързана в дебела и женствена плитка.

– Спомняш ли си снимката, която ти показах в Аушвиц?

Ева кимна и пак го прегърна.

– Е, това бе Голди, само че по-мрачна, поради обстоятелствата на заснемането. Сигурен съм, че и онова нещастно загинало момиче, двойничка на Голди, е било хубаво и желано като нея, докато е било живо. Тогава се стъписах не толкова от удивителната прилика, колкото от съвпадението, че и двете бяха погинали така млади. Безименното момиче от Аушвиц се бе преродило в Голди заедно с трагичния си край.

– Но Голди не е загинала насилствено, а от болест!

– Да, левкимия… И все пак, резултатът е един – прекършена младост, смърт, край – няма вече радост, няма любов, всичко се обезсмисля…

– Така е, но затова помним.

– Като нямаме друга утеха… – Обърна я към обувките. – Ей това ни остава… И нотите върху паметника на Марта…

– Май не биваше да ходим в Освиенцим – произнесе за пръв път и на полски името Ева, с което някак омекоти зловещия изговор на немски. После, за да отклони Иван от излишни обобщения, попита: – Как приключи вечерта ви край Дунава?

– Отново с целувка! – засмя се Иван. – С много целувки…

После отишли в дома на Голди. Там нямало никого – баща ѝ бил на плаване (вече бил цивилен и започнал като капитан в гражданския флот), а майката била на нощно дежурство в болницата (цял живот работела като медицинска сестра). Иван и Голди се възползвали от положението и още с влизането, припряно започнали да следват естествения повик на юношеските им тела. Скоро се озовали на семейната спалня, изрядно разтребена с вносна и изкуствена ковертюра, имитираща тигрова кожа. Ярките шарки подсилили още повече лумналата им страст. След проникването само потта и миризмите им напомняли, че са живи и истински. Дълго се наслаждавали на плътта си, а на изпроводяк Голди изсвирила „Фюр Елизе“. Сторило му се твърде прочувствено, но Иван все пак ѝ благодарил с целувка, без да подозира, че тя щяла да бъде последната.

– Повече не я видях! Почина след година и нещо. Разбрах го от некролога и за малко не припаднах.

Подготовката за кандидат-студентските изпити ги завихрила и те спрели да се срещат. След тях Иван влязъл в казармата, а там споменът за Голди заглъхнал като съвършен каданс сред гърмежите на гаубиците; разпределили го за артилерист. Мислел за нея, разбира се, копнеел я, но връзката им просто не се случила. Чак след една година, когато му дали тридневна отпуска и той се прибрал у дома, чак тогава Иван се решил да я потърси. Щял първо да ѝ звънне, за да разбере къде е и да се уговорят за среща, ако е в града. Вдигнал слушалката на телефона, заслушал се в сигнала, но се разколебал и затворил. Нещо го спряло, спасило го от ужаса да търси починал човек. Все пак, излязъл и тръгнал към местата, където се събирали неговите връстници, с надеждата да я намери в някое от тях. И тогава, още на главната улица, при таблото с некролози, видял съобщението за смъртта ѝ. То било изписано с огромни букви:

УМРЯ

МАРТА

Нямало нищо друго – само това и годините на раждане и кончина, отпечатани с малки букви най-отдолу. Иван за малко не припаднал, но се съвзел и отишъл в първото заведение да се напие. Там разбрал от познати и за левкимията, и за нейната скоропостижност, и за цялата трагедия, разтърсила града. Не се напил, просто не го хванало.

– Явно трудно си го преживял – прекъсна го съчувствено Ева. – Тя ли ти беше първата жена?

– Не! Вече го бях правил с по-голяма от мен и имах някакъв опит… – Иван спря за миг и се замисли. – Виж, Ева, с Голди ми беше някак особено силно и свободно, макар тогава да изпитвах по-скоро необяснима радост и задоволство. Не съм се замислял дори дали я обичам. Да, обичах я като дете, но тогава и представа съм нямал какво ще желае тялото ми един ден.

След нощта у Голди той се почувствал горд млад мъж, напускащ юношеството с пълноценно завоевание; нямало време да отиде отвъд красивата плът, която обладал, зашеметен от вихрите на нагона. Бил все още зелен и следвал повелите на битието с уютните митове и клишета, които то му осигурявало. Смъртта на Голди, особено некрологът, онова смразяващо удостоверение за тленност, което го стъписало до припадък, счупили провинциалните му представи за смисъл и хармония; не било травма, а първият тежък удар върху кухата възвишеност, с която го примамвал животът.

– Казармата ми помогна!

Обезличаването и унижението, без които тя е немислима, си казали своето. Там ги учели да убиват, бранейки чест и отечество, и всеки кълн на чувствителност изсъхвал ведно с потта във войнишките дрехи.

– Знаеш ли кое беше първото нещо, което ме порази в Аушвиц? – попита Иван.

Вече бяха на стотина метра от апартамента и той искаше по-скоро да приключи историята с Голди.

– Приликата с казармата, където служех.

– Всички казарми са еднакви – прекъсна го Ева. – Важното е за какво се използват. Твоята не е била фабрика за смърт!

– Така е! Нас не ни убиваха физически. Мачкаха духа ни, обезличаваха ни…

– Но сте останали живи! Имали сте цел. Няма армия от индивидуалисти.

– Права си, мила моя! Но защо точно в тия стари полски казарми видях двойничката на Голди?

– Съвпадение. Както сградите, така и хората си приличат.

– В коридорите имаше стотици снимки и нито едно лице не ми заприлича на никой друг, освен това на нещастното златокосо момиче със същото лице и очи като на Голди…

– Казах ти – случайност! Ето и в мен привиждаш Голди, нали?

– Не, не! Просто имаш руси коси и зелени очи, но иначе нямаш нищо общо! Освен това си по-красива…

Ева се изсмя на поредния му комплимент, макар да го усещаше, че е искрен. За двете години, откакто бяха заедно, той ѝ бе казвал стотици пъти, че е хубава, че я обича, че не може без нея, с което бе обезценил думите за любовни вричания; добре че беше тялото му, за да поддържа у нея усещането, че все пак може и да не я лъже.

– Не вярвам в глупостите за преражданията, но си мисля, че Голди е пример за нещо подобно – заключи Иван. – Знам, че ще ми се изсмееш, но нямам друго обяснение!

– Пак ти казвам – внушаваш си! Ако не бяхме отишли в Освиенцим, едва ли щеше да се сетиш за Голди! Преди дори не си и споменавал за нея.

– Нищо не е случайно! Дори гидовете, които ни спряха на улицата и ни предложиха екскурзията до лагерите, дори и те не бяха случайни. Ами тези обувки тук, до Дунава?

– По тая логика и в нашата връзка няма нищо случайно.

Иван не успя да ѝ отговори; бяха стигнали пред сградата с апартамента, който бяха наели за тридневния им престой в Будапеща. Вратата бе масивна и двукрила, със сецесионна украса по и над нея, която се отваряше трудно поради тежестта си. Иван го проумя още първия път и затова само той я отваряше, като си помагаше с рамо. Стори го и сега, а когато влязоха във вътрешния двор и преди да тръгнат по откритите стълби за втория етаж, той прегърна Ева и прошепна шеговито и заканително:

– Сега ще ти покажа колко е случайна нашата връзка!

– Като за последно, нали? – отвърна му през смях Ева.

Споменът за Голди и краткото оставащо време разпали страстта и у двамата. Отдадоха се един на друг без припряност и рутина – най-големия враг на удоволствието, дори малката им смърт бе по-осезаема от всякога; след нея дълго лежаха голи, безмълвни и пулсиращи. За пръв път Ева не изпита нужда от цигара, обзе я страхът от раздялата, от голямата и неизбежна смърт, от ужаса, че може би никога повече не ще се видят с Иван. В ума ѝ нямаше ни дума, ни образ, само тялото ѝ леко потрепваше като затихваща струна, чиито всевечни вълни замираха в пространството. От зелените очи на Ева потекоха сълзи.

Станаха от леглото, десетина минути преди да дойде таксито. Облякоха се набързо, взеха си багажа и скоро се озоваха пред масивната сецесионна врата, която хлопна зад тях за последен път. Чак когато колата се появи, чак тогава Ева проговори:

– Все още ми е хубаво с теб! Много… – Надигна се и го целуна. – Пиши ми, като се прибереш!

– И на мен! – прошепна Иван, после се пошегува в негов стил: – След две години връзка може и да се заобичаме!

Ева му се усмихна и влезе в таксито. Помаха му, но не извърна глава, за да го гледа, докато колата свива по съседната улица. Винаги го правеше при раздяла, ала сега нямаше сили – не ѝ се плачеше пред непознатия шофьор. Иван остана сам до чантата си и есенните листа в краката му.

Щом таксито изчезна от поглед, той тръгна – незнайно къде, но закрачи напред към Дунава. Колелцата на чантата му затракаха по тротоара и съвсем прогониха спомените за Голди. След стотина метра реши да се разходи до остров Маргит; петте часа за убиване предстояха.

На моста Арпад Иван се спря, надвеси се над перилата, за да погледа отново реката, която сега му се стори по-бледо-зелена и сякаш течеше по-бавно. Ако пуснеше клечка във водите ѝ, помисли си, и тя не се запречеше никъде по брега, то клечката със сигурност щеше да пристигне до родния му град далеч по-късно от него; той щеше да се е прибрал и от София, и пак щеше да има време да я посрещне на пристана. Огледа се – нямаше клечка, нямаше нищо плавателно, което да пусне в Дунава. Засмя се над безумната си идея – каквото и да хвърлеше, то неминуемо щеше да се спре още на първия завой.

В острова той влезе уморен и празен, готов за съзерцание или за най-обикновено зяпане. Тръгна бавно по главната алея. Стъпваше едва-едва и се опитваше да прогони всички мисли от главата си. Усещаше само сладкия мирис от тялото на Ева, останал все още по устните му, който неволно го върна към спомена за Голди. На какво миришеше тя? Бе толкова отдавна и въпреки това мозъкът му отново възпроизведе дъха ѝ, смесената миризма на пот и парфюм, соления вкус на сълзи и хормони. И тя, и Ева имаха млечно-бели и гладки кожи, от които прозираха и най-малките тръбички на вените им. Полякинята беше права – с Голди наистина си приличаха!

Стигна големия фонтан, разпръскващ разноцветни струи в различни форми и симетрии на фона на прочути музикални произведения. Седна на една от свободните пейки край него и се заслуша – мелодията ромолеше наоколо, сякаш си играеше със самата вода, а шумът на пръските се смесваше със звука на текущия откъс; бе „Фонтаните на вила д‘Есте“ от Лист. Слънцето все още прозираше между дърветата и огряваше лицето на Иван. Той затвори очи и се спусна подир капките-ноти, които весело обсипваха пространството. Не след дълго се унесе от обаянието на мига и задряма.

В краткия си сън Иван попада в Музикалната школа. Опитва се да свири на контрабаса, но инструментът е без струни. В стаята влиза огромна жена, която прилича на комрид Георгиева, но е без коса, с три очи и вместо устни има само една дълга цепка под носа; води кученце, което в миг се превръща в малката Марта. Жената сграбчва момиченцето, разтваря огромната цепка и го поглъща. Последното нещо, което Иван вижда, са краченцата на Марта-Голди, обути с изящни бронзови пантофки.

Събуди се от кучешки лай. В краката му подскачаше миниатюрен йоркшир-териер, който дращеше с лапичка по крачола му; искаше да го вземе в скута си. Иван се усети и се потупа с ръка по бедрото. Кученцето веднага скочи в полата му и заоблизва ръцете му. Иван първо чу, а после забеляза стопанката му, която идваше към тях и говореше нещо на унгарски, споменавайки често името Мики. Изумлението му бе огромно: животинчето бе като онова в съня му, а девойката, която го бе изтървала, приличаше и на Марта, и на момичето от снимката в Аушвиц, и на Ева. Помисли, че още не се бе събудил, но ноктите на Мики го убедиха в противното. Не знаеше какво да стори. Галеше човекоподобните косми на йоркширчето и гледаше извинително триединния образ, въплътен в младата унгарка. Хората и животните наистина си приличат.

Тя се спря пред него и протегна ръце да вземе Мики. Иван откликна бързо, добронамерено и с усмивка; изрече на английски, че всичко е наред, че самият той много обича кучета и че Мики може да си полежи в скута му, колкото си иска. Момичето се засмя радостно и седна на пейката до Иван. Благодари му на английски, но не се отказваше да прибере Мики при себе си, подканяйки го възможно най-мило. Териерчето хич не я отрази и продължи да се пъха в мъжките ръце на Иван, сякаш бяха стари познати.

Последва дребен дружески разговор и Иван все пак попита за името на унгарката; вече нямаше да се стъписа от толкова многото съвпадения и искрено очакваше тя да се казва Марта. Оказа се Жужа – Жужа Сабо, студентка графичен дизайн – и нямаше нищо общо с музиката, освен че обича метъл. Имаше множество пиърсинги и по двете уши и татуиран надпис на унгарски от лявата страна на шията си; Иван не посмя да се поинтересува какво означава, макар много да му се искаше. За да примами Мики, Жужа извади малка гумена и златиста топка с усмихнато лице от едната ѝ страна, която поднесе няколко пъти под носа на кучето, а после я хвърли зад тях в тревата с надеждата, че то ще хукне да я донесе. Не последва никаква реакция. Жужа искрено се изуми и рече, че за пръв път и се случвало подобно нещо. За да не наедрява разговорът, Иван накрая взе Мики и сам го прехвърли в скута на Жужа. Тя бързо го закопча за повода, поблагодари от все сърце и веднага тръгна да излиза от острова. В бързината забрави за топчицата.

Иван Наумов обаче не я забрави! Взе я и се втурна да догонва Жужа и Мики, които така и не откри; сякаш и те бяха част от съня му. Чак при моста Арпад той се спря и си каза, че така е трябвало да се случи, че това малко кълбо е безсмислен знак за някаква си среща, с някакво момиче и прочие случайности, на които хората отдават прекалено значение. Надвеси на над Дунава и пусна златистата топка във водите му. Тя цопна и след минути се изгуби надолу по посока на България. Щеше ли някога да стигне до бреговете на родния му град? „Едва ли!“, каза си Иван и се запъти към автогарата.

След десетина дни, вече у дома, Иван Наумов най-после се престраши да отиде на гроба на Марта; подкани го Ева в един от дългите им телефонни видео-разговори. Все още си липсваха и вече планираха следващата си среща. Ева го помоли да ѝ се закълне, че наистина ще отиде да се поклони на Марта. Иван обеща и тръгна с неохота към Борунските гробища. Постоя две-три минути пред паметника, но освен тягостно чувство, нищо друго не усети. Сложи цветя, запали свещ, помълча и толкоз. Тръгна си, унил и някак сърдит на Ева; не биваше нищо да ѝ разказва – и за Голди, и за момичето от Аушвиц и въобще…

На връщане реши да мине по брега на Дунава. Тук той бе далеч по-величествен, но не бе зеленоок като при Будапеща. Сети се за Жужа и Мики, и за златистата топка, която бе хвърлил от моста Арпад. Дори и не си помисли, че тя може да е доплувала до тук. Когато заобикаляше заливчето след някогашния ресторант „Чайка“, пълно с всевъзможни отпадъци, изведнъж погледът му бе привлечен от ярко златисто-жълто петно, открояващо се сред пластмасовите бутики и пликове. Отиде при него и що да види – това бе топчицата на Мики! Не вярваше на очите си. Господи, значи е успяла, все пак!

Наведе се и я взе. Избърса я в панталона си, после я подържа в ръка, тупна я няколко пъти и изрече неволно на глас: „Животът е една малка златиста топка, с която децата на Дядо Боже си играят, както си искат; важното е да ти се усмихва.” Изхили се на глупавото си съждение, но пък му хрумна друго, още по-тъпо: „Явно това бе изписано на шията на Жужа.“ Засмя се и пъхна топката в джоба си; щеше да си я запази за спомен. Тръгна. След няколко крачки Иван Наумов внезапно и болезнено усети колко много му липсва Ева. Продължи решително към дома с твърдото намерение да ѝ каже, че вече наистина не може да живее без нея.

Това бе тогава, а сега, все още в родния си град и докато се спасяваше със спомени, Иван Наумов се зарече като за последно, че веднага щом паднат забраните за пътуване поради обявената пандемия, той ще замине завинаги при Ева заедно с малката златиста топка.   

 

* От английската дума goldie. Използва се за момиче със златисто-руси коси, „златокоска“. – Б.а.

[1] Виното влиза през устата,

А любовта – през окото;

Това е всичко, което ще узнаем за истината,

Преди да остареем и умрем.

Вдигам чаша към устните си,

Гледам те и въздишам. – Превод на автора.

Уилям Батлър Йеитс

[2] Für Elise – популярна пиеса за пиано от Лудвиг ван Бетовен. – Б.а.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Елена Алексиева – Балонът

Хубен Черкелов, 50 франка, Малкият принц, 2019

 

 

Човекът се казваше Егерт Форслунд, което нямаше абсолютно никакво значение – нито тогава, нито сега. Пък и това не е истинското му име. Измислих го преди малко, след продължително взиране в разни сайтове с шведски имена, които не ми говореха нищо. Достатъчно ми беше да звучи шведски, защото човекът беше швед. Той беше истински човек, не измислен. Дадох му името Егерт Форслунд, не защото искам да скрия самоличността му или да се престоря, че е плод на моето въображение (нямам такова), а защото съм забравила истинското му име. То беше написано на една визитна картичка, която много исках да запазя и почти веднага изгубих. Освен това Егерт Форслунд никога няма да прочете тази история. Тя си е негова, той я знае прекрасно и няма нужда да я чете.

Егерт Форслунд беше невисок, слаб мъж на шейсет и няколко години, с бели коси и спретната бяла брада. Очите му бяха очи на човек, когото не се е налагало да възпитават специално, за да бъде добър. Те гледаха с тъжната веселост на възрастта му и с добронамерено любопитство. Носеше черна риза и черен панталон – униформата на техник, длъжен да остава незабележим, но комуто не убягва нищо. И той беше точно такъв – техник, обслужващ звуковото оборудване на разни събития. Грижеше се за преводаческите кабини и за спокойствието на света като цяло. Когато пристигнахме на работното си място, Егерт Форслунд дойде да ни се представи. Изпробва апаратурата, увери се, че имаме достатъчно вода за пиене и ни подари по едно елегантно шведско моливче с емблемата на хотела.

– Още вчера ви ги запазих – смигна ни той. – Много бързо се разграбват, хората ги харесват.

Ние му благодарихме и не му подарихме нищо, понеже Егерт Форслунд беше случаен човек и не влизаше в сметките ни.

Хотелът беше луксозен, в сърцето на Стокхолм, и от ранна утрин в него цареше делово оживление. На нашето скромно синдикално мероприятие се обсъждаше как най-добре да се защитят правата на жените, трудещи се в транспортния сектор. Ако не броим Егерт Форслунд, там имаше само един мъж, който даваше думата и следеше за спазването на дневния ред. Ето защо в залата цареше приповдигнатият сестрински дух на гинекологично отделение. Жените се поздравяваха една друга с радостни писъци и си разменяха комплименти за тоалетите, доволни, че им се е удал случай да се понагласят. Бяха обикновени жени, мъничко смешни, от ония, дето по цял ден работят мъжки професии, а вечер тичат с торбите към къщи. Още има такива, просто да им се чудиш.

Във фоайето пред залата беше подредена огромна маса със сладкиши и закуски. Вероятно тя също беше направена от някакво особено шведско дърво, защото имаше поразителното свойство да не се огъва под тежестта си – тежест значителна и постоянна, като в математическо уравнение. Същевременно в нея имаше и нещо от скандинавската митология, понеже колкото и бързо да се опразваше, масата по неведоми пътища си оставаше пълна, че и препълнена и като говорим за шведското чудо, трябва да беше това. Тук няма да се спирам на въпроса за конферентното плюскане – той е отделна глава в човешката история и заслужава обстойно проучване. Вярвам обаче, че някой ден в близкото бъдеще то ще бъде признато за самостоятелна тежкоатлетическа дисциплина и ще заеме своето място сред олимпийските спортове.

– Опитахте ли бадемовата торта? – поинтересува се Егерт Форслунд в една от почивките. – Тя е забележителна, не бива да я пропускате.

Бяхме опитали всичко, освен въпросната торта и любезно се постарахме да обясним на техника, че вече сме се натъпкали до пълна загуба на човешко достойнство. Когато обаче се върнахме в преводаческата кабина, там ни чакаха две парчета от тортата и чинийка с плодове.

– Трябват ви витамини – усмихна се той съучастнически. – Как иначе ще издържите на напрежението при вашата тежка професия?

Оневинени, ние ометохме тортата и витамините. Гласовете ни жужаха, сънливи и натежали, като току-що разбудени напролет пчели. В редиците на жените от транспортния сектор също беше настъпило умиротворение. Коланчетата бяха разхлабени, от коковете се спускаха немирни къдрици, най-горните копчета на блузките бяха разкопчани. Егерт Форслунд седеше на своето столче, загледан през прозореца. Ръмеше студен ранноесенен дъжд. От входа на хотела се простираше парк с мокри червени алеи. Висока жена в кремав шлифер разхождаше котката си на каишка. Прилична на миниатюрен леопард в изгнание, котката пристъпваше мрачно по червения килим на настилката и дебнеше дъжда. В дъното на парка, невидима зад дърветата, на един хълм се издигаше църква. Тя също беше червена и до нея водеше стръмна спирала от каменни стъпала.

Егерт Форслунд ни разпитваше за България. Той не беше чувал за Златни пясъци и Слънчев бряг, затова разговорът вървеше наникъде. Оплакахме му се колко лошо живеем. Егерт Форслунд ни изслуша с търпеливо съчувствие. После каза:

–  Швеция е чудесна страна. У нас има всичко. Всички хора заслужават да живеят като в Швеция.

Ние си помислихме, че на Егерт Форслунд му е лесно да говори така.

                А после Егерт Форслунд каза:

                – Надявам се да приключим навреме. Жена ми е в болницата и днес е денят за свиждане. Затварят отделението в осем, а аз от два дни не съм я виждал. Там е от месец и много ми липсва.

                – Дано скоро да се оправи – пожелахме му ние и Егерт Форслунд отново ни се усмихна съучастнически, защото не беше на шейсет и няколко години, а на цели седемдесет и седем и всичко му беше ясно.

                Мръкваше рано. Аз не исках да бъда в Стокхолм с колегата, с която работех, нито тя искаше да бъде с мен там, но нямаше друг изход, ставаше въпрос за пари в края на краищата, а никой не би се отказал от една добра надница заради някакви си симпатии. Отстрани взаимната неприязън, която уж и двете старателно прикривахме, трябва да е изглеждала като сърдечно приятелство. Тръгнахме да се разходим след работа из вечерния град, обменяйки незначителни наблюдения. От дума на дума стигнахме до някаква сграда, не особено импозантна, пред чийто вход със сини лампички беше изписано „Седмица на Нобеловите награди“ или нещо подобно. Напомняше реклама на скъп локал. После поехме да търсим отворен бар, но не открихме. Всичко беше много прилично. От скука взехме да надничаме в прозорците на хората. Те действително си живееха добре и красиво, и на нас пак ни стана криво, че и ние не живеем така.

                На следващата сутрин, за да се разсъня, включих телевизора. Един сравнително млад мъж и една немлада жена спореха оживено под умиления поглед на водещия. И двамата бяха сериозни и възпълни, с онази внушаваща респект пълнота, която се проявява по-скоро като отпускане на тялото вследствие на напрегнати умствени занимания. Замеряха се с имена на прочути световни писатели, което ме наведе на мисълта, че вероятно са някакви литературни букмейкъри. Мъжът носеше очила с дебели рамки и шалче на точки. Спомних си сградата от предната вечер и си рекох, че можех да вляза там, но не влязох, и сигурно никога повече нямаше да вляза, тъй като едва ли щях да се върна отново в Стокхолм. 

                Егерт Форслунд беше на своя пост в залата. Не ми се стори измъчен. Поздрави ни с тъжната веселост на човек, който от възрастта не си доспива и продължава да ходи на работа, само защото е свикнал да става рано.

                – Как е жена ви? По-добре ли се чувства?

                – Тя не може да диша – отвърна Егерт Форслунд, сякаш се извиняваше, че не ни съобщава по-окуражителна новина. – Работата е там, че отначало й бяха сбъркали диагнозата. Лекуваха я за едно, а то излезе друго. Сега, слава богу, вече е в специализирана болница, но много време беше изгубено. Дават й кислород, а аз седя до леглото й, говоря й и гледам как диша. Дишаме заедно. Когато съм сам обаче понякога не ми стига въздух. Особено нощем. Имам чувството, че се задушавам. Само това оставаше, да взема да си ида преди нея.

                И Егерт Форслунд се засмя гласно на абсурдността на тази мисъл, която беше и негово съкровено желание и той знаеше, че няма да се сбъдне.

                В обедната почивка отново дойде при нас. При цялото състрадание, което изпитвахме към него, започваше да ни се струва леко досаден. Случва се и за най-милите хора на човек да му минават през ума такива неща, особено когато е обилно нахранен и кръвта е слязла в стомаха му, за да му попречи да умре от преяждане. И тогава Егерт Форслунд ни каза:

                – За седемдесетия ми рожден ден жена ми и децата ми подариха пътешествие с балон. Никога преди това не се бях качвал на балон, само бях виждал лете в небето над Стокхолм. Отидохме на една поляна извън града. Чакахме доста, докато го издуе горещият въздух. Ах, то беше неописуемо! Балонът растеше пред очите ни, подобен на катедрала, син, зелен и червен, с жълта ивица по средата. Радвахме се като деца. А после се качихме в коша и се издигнахме. Край нас прелитаха птици. За пръв път виждах света такъв, какъвто го виждат птиците. Отначало се носехме над града. Аз обичам Стокхолм, но не съм подозирал, че живея в такъв фантастичен град. Отгоре приличаше на някакво вълшебно растение. А след това се отправихме на юг и чак тогава ми просветна. Разбирате ли, аз съм роден в една ферма в Сьодерманланд, там съм отрасъл. И ние прелетяхме над нея с балона. Познах я веднага. Дори ми се стори, че виждам брат си на двора. Помня, че се разплаках. Човекът, който управляваше балона, ми даде да си сръбна от едно плоско шише, а после всички пяхме. И бяхме заедно – жена ми, децата и аз – над родната ферма. Сякаш видях целия си живот като на длан.

                Егерт Форслунд замълча. Сигурно и сега виждаше живота си като на длан, само че вече от ниското. След малко, като се посъвзе, продължи:

                – Простете, че ви занимавам с такива глупости. Вероятно ви изглеждам сантиментален. Но все си мисля, че за щастието много повече, отколкото за скръбта, е нужно да се разказва. Защото човек е устроен така, че за скръбта не му трябват доказателства, а за щастието постоянно са необходими. И когато си разказал за него на някого, поне си сигурен, че го е имало.

                Жената, с която не исках да бъда там, не и в този миг, стоеше до мен и подсмърчаше. След няколко часа трябваше да сме на летището, за да се върнем в родината, където живеехме лошо и никакъв Егерт Форслунд повече нямаше да ни преследва със своето щастие. И тогава тя, която говореше малко или никак, погледна стария техник жалостиво и попита:

                – Как казахте, че ви е името?

                Егерт Форслунд се смути само за миг. После пак се засмя и извади от джоба си визитните картички.

                – Ето. Обадете ми се, ако пак идвате в Стокхолм. А най-добре елате през лятото. И непременно си направете пътешествие с балон. Не е чак толкова скъпо. Заслужава си.

                Както вече отбелязах в началото, името Егерт Форслунд е измислено и понеже все по-малко ми харесва, вече няма да го употребявам. Това е всичко, което имах да кажа.

 

Бележи под линия

  1. Отново повтарям, че горното не е разказ, а просто историята на Е.Ф. и неговото щастие, което той повери на една случайна непозната, да му го пази. Нямаше откъде да знае кому го дава. Не подозираше, че има такива хора, които до дупка осмукват костния мозък на всяко свое преживяване, за да направят от него дявол знае какво. Защото литературата е трагичното разминаване с действителността на ония, които не искат или не могат да я приемат и се чувстват хронично нещастни, че са принудени да живеят в нея. Литературата е пир по време на чума и в това е най-голямото й безсрамие. Пир на болни хора, които преследват безсмъртие.
  2. Там, в онзи хотел, докато седеше и гледаше през прозореца, Егерт Форслунд неусетно и за самия себе си беше прекъснал своята самсара, безкрайната верига на преражданията и смъртта. И понеже не разбирам нищо от будизъм, както и от повечето други неща, ето как си го обяснявам: човек може да прекъсне самсара само тогава, когато успее да изкупи всичко, без да причини страдание никому.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X