Петър Пейчев Щурмана – В подножието

Ивайло Божинов

 

 

„Можеш да риеш колкото си щеш дупки, но не ги ли гръмнеш, те си остават такива.“
Стар бомбаджия

 

Питам се дали полъхът от планината донася до вкаменените ти ноздри аромата от рози, мента или лавандула от розоварната, разнообразен от вонята на някоя мъртва котка, хвърлена в реката от Горни край? Социологически срез на К. е обърнат наопаки – в Горни край (Сийрът) живее плебсът – овчери, мандраджии, земеделци, близо до закрилника Балкан, в който можеш да изчезнеш, ако ти припари под задника, а търговците на гюлово масло, интелигенцията са в Долни край, където благословеният Тонзос утихва и дава повече място. В епичните битки между махалите неизменно вземаха връх войните от Горни край – с едно завъртане на мешинения колан, използван като прашка, можеха да поразят всичко на тридесетина метра – балеарците трънки да ядат! Може би заради това властимащите решиха да направят баскетболно игрище за изразходване на излишната, може би сексуална, младежка енергия. То трябваше да бъде изградено в подножието на хълма, където сега се издига паметникът ти. Легендата говори, че там си водил гаджета – тактически неплодотворно, защото по твое време Кошовете са били голи като пушка, не са давали никакво прикритие от бдителни очи и дори една невинна разходка из околността е довеждала до нежелателни последици. По-вероятно е да си се възползвал от съседния дол, където беше игрището, място закътано и сенчесто. Защо ли вместо “поляната на поета“ не се сочи “долът на поета“ като туристическа атракция? Наближаваме гарата, прекъсвам разговора с възрастната жена отсреща, която ме разпитва откъде съм, що съм, приемам разсяно милата фамилиарност, а тя ме гледа проницателно с ясни очи под черния чембер. Права е – клон от рода ми е от нейния край, а гарата отминава, отминава камбанката, надписът на синьо поле, прозорците със зелени капаци, отминава началник- гарата, дъщерята на началника на гарата, за която научих наизуст единственото стихотворение през живота си – “незнакомката“, ти не се впечатли от моята начетеност, зеленоока моя, и замина за Америка с Боинг 737 и “кой ли друг ти предпочете пред печалния ми лик“? Следва постепенно издигане, залесени склонове, поне стотина дървета са “мои“ от бригадите, както бе “мое“ и част от игрището, разположено в дола между паметника ти и гробището “Лила“. Техниката при пробиване на дупки за полагане на взрив – ръбест лост, вдигане, почти подхвърляне, спускане, тежестта му откъртва част от камъка – сравнително мека леска, овлажняване, изгребване. Пакет пръчки в намаслена хартия, детонатор, бикфордов фитил, майсторът пали: „Варда!“ – Нели си намира повод да притиска уплашено твърди сатенени гърди към рамото ми – голото бърдо е вече залесено от белгийски лесовъд, поканен в началото на ХХ век от общината, и ние разполагаме с благодатната зеленина да водим там момичетата от климатичната гимназия. „И чуйте вие, климатички, пазете белите якички…“ както пееше Д… преди кратък престой в „Слънчев бряг“ – това пресече и гласът му, и свиренето на тромпет. Сега взривяваме част от склона, струпваме го в дерето, изравняваме. Естествено, никой не го е еня за водите, които ще се стичат от съседните склонове направо в игрището. Връщам се в купето. Железните шини на колелата скърцат по още неизгладени от времето павета, удар от прясноодялани греди върху тях. Смолата още сълзи върху дървото. Острието на кирката секва искри и се забива във фугата, заострените греди треперят под чуковете, оформят високо скеле, върху площадката се разгръща червен плат – драпиран червен куб с дървена стълба отстрани, над всичко, високото чело, проникновеният поглед, познатата брада. Няколко ловки удара с теслата и поетът е прикован. Високоговорителите реват: „Българийо мила, страна на герои, неспирен и мощен е твоят възход, да крепне навеки съюзът ни боен с братския руски, съветски народ!“ Суха ръка докосва лицето ми, извежда съня. Жената прави знак, че иска да слезе. Влакът спира, а вагонът е извън перона. Скачам от високото стъпало, оставям вързопчето и вехтия куфар, после я поемам – тя е лека като изсушена китка билки и ухае като тях. Тръгва си. Отново монотонният влак ме кара на сън, а водите – пролетни и летни, отнасят табла, осветителни тела и на мястото на игрището зейва една огромна дупка. Не само това, изглежда целият склон е “тръгнал“ и злите езици говорят, че си решил да измиеш нозете си в Тонзос. На гарата съм, под високата часовникова кула и едва пред затворената кръчма в Морската градина разбирам, че съм закъснял с месец за срещата на випуска – чисто фройдистка грешка, беснея, по-късно ме избива на смях, след глътки от предвидливо скътано шише, правя два скока напред, един назад, подмятам крака встрани – танц забравен, незнайно защо наречен “леткис“, а всъщност е конга. Следва вихрена обиколка с приятели по таверните, завършвам в една стая на облагородена с книги бедност като тържествено обявявам завръщането си, сутринта от срам не смея да отворя очи и когато мога се изнизвам безшумно. Изкрънкваме от Елена в аптеката краткосрочен заем за обратен билет, забелязвам, че Христо леко завишава сумата, колкото за бутилка вино и цигари, поделяме ги и “на гарата съм в девет“. Отляво брегът на езерото се плъзга назад и Старият се обръща от предната седалка: „Затвори очи!“, леко шантавата Полин дрезгаво се кикоти, той вика: „Не ти, откачалке, гледай си пътя!“. Спираме, той ме води: „Сега!“ Отварям очи – над мен се издига стената на хоризонта. Сядаме в подножието. Полин утихва, приглажда поли върху фустите, щраква капака на табакерата, пали последния си „Житан“. Подава ми цигарата със следи от червило, той ме стрелва периферно, премълчава, обгръща колене. После избутваме колата от канавката и продължаваме.

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Божидара Мавродиева – Ненаписано писмо

Ивайло Божинов

 

 

Мили тате,

още не умея да пиша, но ти изпращам моето ненаписано писмо със сърцето си, а ти ще го прочетеш с душата си. Знам, че се тревожиш за нас и искаш да знаеш как сме, затова ще ти пиша с мислите си. Съдбата ни раздели с теб, а ние стигнахме до тук.

Както беше поръчал, преди да те отведат войниците на Ислямска държава, мама се обади на чичо Али. Даде му много пари, а той ни качи в един камион, който превозваше живи агнета. Беше мръсно и миришеше много, но знаехме, че ако мълчим и не мърдаме, ще можем да преминем Турция без да ни върнат обратно. Толкова много исках да избягам от разрушените сгради и мръсните улици, от падащите бомби и прелитащите куршуми, от крясъците на войниците и плача на жените. Обещах на мама, че ако трябва ще мълча през цялото време на пътуването. Така и направих. Представях си, че съм дете, което не може да говори, като Ахмед от съседната улица. Ако исках да кажа нещо на мама й показвах с ръце и очи без да издавам звук. Лежахме свити сред агнетата и се топлехме в телата им. Бяхме се слели с животните и те ни приемаха като едни от тях, не се страхуваха от нас. Два пъти ни спираха за проверка и отваряха вратите, но ние си стояхме тихо най-отзад, а добичетата сякаш разбираха и ни криеха, бутайки се пред нас. Чувахме псувните на граничарите, че много мирише. Не искаха да влизат сред животните да проверяват и бързо отпращаха камиона. Не знам колко дни сме пътували, защото беше тъмно през цялото време, но беше дълго. Мама внимаваше да не заспи, а мен ме караше да спя, за да имам сили за после. Заспивах и сънувах сълзите в очите ти, а когато се събуждах си обещавах, че заради теб ще продължим напред и ще живеем. Най-накрая стигнахме. Шофьорът отвори вратите и каза, че ние сме до тук. Мама го молеше и увещаваше да не ни оставя, молеше го да ни натовари заедно с агнетата на кораб за Европа, те се бяха превърнали в нашето семейство. Страхувах се да се разделя с тях и плачех без звук, но той беше не преклонен. Твърдеше, че животните са за кланица в Турция, а той се връщал обратно в Сирия. Така ли беше, не знам. Остави ни на пристанището в един турски град и каза, че ако имаме пари ще можем да се качим на лодка за Италия. Пристанището беше огромно, тъмно и страшно. След малкото и безопасно пространство в камиона тук се чувствах като загубена. По кея обикаляха и други кюрди. Мама разговаря с един от тях. За да ни осигури места в лодка до Европа, трябваше да платим с всичките пари, които ни бяха останали. Очите му гледаха нетърпеливо ръцете на мама и когато забеляза златото, поиска и него. Тя бързо го скри и започна да се пазари, сякаш е на чаршията. Нали си я знаеш. Винаго ще купи най-доброто за най-ниска цена. Обеща да му го даде, когато сме на лодката. Той отстъпи. Поръча да чакаме без да привличаме внимание и бързо се отдалечи. Аз все така мълчах. Понякога си мислех, че може би наистина съм онемяла, но това не ме плашеше, така щеше да е по-добре. Свихме се зад един разтоварен контейнер и не смеехме да мръднем. Минутите вървяха бавно. Все още имахме храна и вода. Хапвахме по малко и отпивахме само по глътка от водата, за да ни стигнат до края на пътуването, което не знаехме кога ще свърши. Вече се страхувах, че мъжът ни е забравил, когато от тъмното се появи непознат турчин. Подкани ни бързо да вървим след него. Промъквахме се между огромните метални контейнери и внимавахме да не го изпуснем от поглед, а той вървеше бързо и не се обръщаше назад. Отведе ни до кея, където във водата чакаше една не голяма лодка. Бяха се събрали много хора, които също искаха да отпътуват. Бутаха се, караха се кой да се качи и кой да остане да чака следваща. Мама даде златото и явно останаха доволни, защото ни качиха първи. Седнахме в единия край и зачакахме да се напълни лодката. Стисках ръката на мама много силно, толкова се страхувах да не я изпусна. Каналджията, който управляваше лодката предупреждаваше, че няма място за всички и могат да се качат само двадесет човека, но оня другият отгоре беше взел пари за тридесет, така че трябваше да се вместим всички. Някои псуваха, че това не е лодка, а спукано корито и ще потънем, но никой не слизаше, всеки пазеше мястото си. Тъкмо още един човек щеше да скочи в лодката, когато лодкаря запали мотора и се отдалечи от кея. Не след дълго потънахме в мрака на нощта. Край нас имаше само вода, много вода, която сякаш се сливаше с тъмното и мрачно небе. Двама мъже се караха през цялото време, не разбрах за какво. Сбиха се. Лодката се люлееше и всеки момент щеше да се обърне, когато единият избута другия във водата. Не спряхме да го вземаме. Той викаше след нас за помощ… дълго време чувахме виковете му… но ние продължихме напред… какво стана с него не зная… Това беше последното, което помня от пътуването с лодката. Мама казва, че съм се разболяла, загубила съм съзнание, а тя се е молила на небесата и на теб да ни помогнете, за да стигнем до бреговете на Италия преди да умра. Знам, че ти си ми помогнал, защото сега съм жива и щастлива.

Вече месец сме в Швеция. Добри хора ни настаниха в дом за емигранти, така ни наричат. Обещаха да намерят работа за мама, а мен да ме запишат в училище. Казват, че е трябвало да започна да уча още преди две години, но мама им обясни, че бомбите в Сирия са разрушили училището и децата не са имали къде да учат. Тук в общежитието стаите са малки, но топли и чисти. Леглата са големи и удобни, възглавницата ми е пухкава и мека. Имам нови рокли и съм като истинска принцеса, каквато ти искаше да бъда. Понякога е непознато тихо. Не се чуват гърмежи на автомати и писъци на жени. Все още вечер се събуждам от страх, че всеки момент ще падне бомба и ще разруши къщата ни, но после виждам, че всичко е наред и заспивам отново.

Днес вали дъжд. Стоя до прозореца и се взирам в красивите дъждовни капки. Небето сякаш плаче. Водните перли се спускат от небето, удрят се в стъклото и тъжно и бавно се стичат надолу. Там сред тях са и твоите сълзи. Помня ги. Ти се обръщаше, за да ни видиш за последен път, а сълзите ти се стичаха по лицето и сякаш измиваха тъгата от сърцето ти. Моля те, не плачи тате. Ние сме добре. Аз ти изпращам най-голямата целувка, а с нея и моята усмивка. Усмихни се и ти, а аз ще ти напиша отново писма.

Твоя Фришта

Заб.: Фришта – женско кюрдско име в превод – Ангел

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ангел Ангелов – Прогонването

Ивайло Божинов

 

                                                  Всеки влюбен е безумен…

                                                                                                латинска народна мъдрост

                                                                                                                                                      

Идването му е неочаквано, неканено, не особено желано, дори отегчително. Жената, приютявала го не веднъж в леглото си, лети тази вечер из трепетни селения. Отнесена е в бленувани пространства. Там съзира тя видения, които я привличат, постройки, от чиито отвори надничат необикновени същества – човеци са, но не говорят, някакви биологични видове са, извънземни са, може би, но не търсят естествения допир на пришълеца. Странният живот, който носят в себе си, струи, облъчва пространството, запълва го, заема място и среднощният й гостенин притеснено се свива в края на необятното й ложе поради пренаселена природа.

Любовникът й за специална употреба е унизен, но той не иска да признае своето унижение. Не се знае и дали го съзнава.

Тази нощ жената  е другаде – получава само „да“ каквото и да поиска, от когото и да поиска, където и да се намира. Напоеното с приятности пространство прониква в същността й, внимание и знаци за нейната значимост получава тя в обилно количество и неосъзнато сравнява даването му с това, което обича да получава. Не е в негова полза сравняването, неговият прехвален секс не успява да пребори цветните желани видения, които хлуйват в обиталището й.   Приседналият гузно среднощен посетител изчезва от погледа й от време на време, образът му мъглявее във взора й. Всеизвестните му оплаквания, мрънканици, самосъжаления и опити да бъде възприет като човек нуждаещ се от помощ се разбиват в равнодушието й като  морска вълна в крайбрежна скала. Самочувствието му на висококачествен любовник  вехне  сред апатичното пространство на нейните покои. Понякога, когато е  тук, тя си задава въпроси – стиснат ли е, недосетлив ли е, егоист ли е, защо е вечно сам, защо няма жена, деца, приятели, защо живее така скотски, защо няма дом.  Не го пита, тя знае отговорите, не се и опитва да го променя, но е сигурна, че може да го използва  само  в хоризонтално положение, никога не би скрепила  семейство с него. Защото има отговори и на други въпроси – безотговорен е, не би могъл да се грижи за друг, освен за себе си, гледа на него да му е добре независимо дали наранява околните. Лекомислие прониква в неговите  вътрешности,  диктуват му те  безразсъдство и неразумие –  щастие не пониква от тях,  мъка по-скоро, но е по-силно от него и най-вероятно обсебването е всевечно.

От отворената му уста  изтича  неудовлетворение, сдържани викове се промъкват в покоите й, тя не им обръща внимание и едва когато се надвесва над снагата й набъбнал, готов за проникване се вглежда в моментната му същност, съзира непреодолимото му щение и великодушно затваря очи. Просторното й ложе се затриса от напъните му, честотата им става все по-ситна, старае се той да бъде неустоим и всеотдаен, но  открива тя самоизмамата му,  полазва тя и върху нея. Вика на помощ големи количества от чутовния си търпеж и примирено започва да го понася. Не очаква нищо вълнуващо, другаде  се намира, през затворените си очи вижда друг мъж, на него се отдава и когато взорът й се прояснява с почуда се запитва този какво прави в утробата й.  А той все още помръдва затихващо, с помътен поглед се опитва да види по лицето й  сътворената  от усилията му нега, но открива там студена безстрастност и равнодушие. Стреснат е, уплашен е, съзира пълзящия към него провал, смут го връхлита и несъзнателно започва да гони тревогата си с  панегирични слова.  Отскачат те от естествената й непроницаемост, не проникват под епидермиса на безразличната й кожа, не достигат до отзивчивите й вътрешности, от които зависи откликът й, така желан от изтерзания й любовник.

В този миг роден от черната нощ на провала пристига съобщение:

Куре, заразил си ме. Изследвах се защото започвам нова връзка… Радвам се, че те изритах…

Екранът на телефона му трепери като трескав, настоява за внимание, мига и крещи, огничаво нетърпение го е обзело и с него  болезнено боде  покоя на леговището й.  Опитва се той да погаси светлинните му викове, но съзира тя текста и  се вторачва в него. Вцепенява се, вглежда се в смисъла и изтръпва.

Ах, изроде гнусен, мръснико недоправен дето си го топваш в първата срещната дупка без да се замисляш какво има в нея, без дори да помислиш за здравето и целостта на безпардонния си пенис… А аз глупачката…“

Безмълвните  крясъци пълнят до пръсване  покоите й, прогонват дори въздуха за дишане, настъпва безвъздушие – думите се препъват като замаяни от височинна болест. Те и не казват кой знае колко – ругатните  могат да живеят и без думи…

Смутен е,  очакваните нови завоевания сред полята на нейните любовни владения се отдалечават  обвити в мараня, очертанията им се размиват и останали без ясни образи  те са почти недостижими. Недоумява как да се върне в някогашните трудно завладени  еротични пространства, премята се през глава, ходи на ръце, слага си червен нос на клоун, рисува си тъжна маска, пуска изкуствени сълзи, но тя е безучастна, безстрастна е като гумена кукла за секс… И чува той:

Толкова любовни стенания изпълват пространството,
а никакъв шанс за близост
между човеците.“/*

Почуда го връхлита, опитва се да разбере нашепването, откъде извира, кой го провожда, за него ли е, трябва ли да се вторачи в посланието, да търси ли смисъл или да го отпрати като досадно ципокрило. Вслушва се тя в думите, разбира смисъла им, усмихва се тъжно и  отново прогонва присъствието му. Той не разбира своето досадничество, не усеща  цвета на обстановката – не са му дадени рецептори  за такъв усет. Но го поразява следата вмъкнала се в ложето като ленива змия – безмълвно предупреждение  за необратима промяна. Едва сега съзира своето прогонване, промяната, след която  ще бликнат рой въпроси с отговори, които той не знае.  Нашепването  кънти  сред разума му, разбутва устоите му, разбърква подредбата му  и го превръща в естествения хаос  на  объркан човек. Дали все пак не я обича или само мъжкарското пъчене го е обсебило и единствено то извира от  мръсната  половина на същността му. Дали пък тя не го пуска в  широкия си луксозен одър  принудена от заповедите на същата своя  мръсна половина на същността си? Дали неосъзнато й се подчинява или бленува за това  подчинение,  та да   търси  лек  по този начин за  връхлитащата  я  гузност  понякога?

Сега, тази нощ, укрепва нейната непоколебимост, втвърдява се решението й, запътва се тя към нови докосвания, търси  допир до материя изградена от благородни  съставки, в които могат ясно да се  съзрат  красиви  зарева, обещаващи изгреви, тръпни милувки,  безусловна обич и  безропотно робско служене.

Във валящата се  до нея  човешка  обвивка  тя провижда  отминала тръпка  и  спънка към входа на бъден живот. Телесните радости доставяни  й  във все по-избледнял вид отдавна са я отегчили и тя насочва взор към нещо, което не знае точно какво е, но знае, че  не  са досегашните обикновени плътски радости. Запътена така към прозрения  внезапно получава  помощ:

„Ние сме само поречия
за нетрайно гнездене.
Колко живота ни трябват
да се родим птици?!“/**

Е, казва си, освобождението от  това  присъствие  най-вероятно е един от пътищата, които водят  към бляна.  Разумен ли е  този  блян или  е  природно многообразен? Може ли щастието без разум и не е ли той  убиецът на щастието? А може ли да се ражда, да вирее и да дава плодове  всевечното щастие  без  многообразната сетивност?

Висят  въпросите в будоара й,  гонят се  нееднозначните отговори, настигат се,  задминават се, взаимно се унищожават, нови се раждат, но нито един от старите и новородени  отклици  не й помагат – все така се лута  из безизходицата си,  все така не знае какво да прави  с  партньора за  еротични игри  прострян наоколо  като досада.  Все така е  далече  от бъдещото си птиче битие, все така само стремежът й  пърха  с надежда,   уморена от своята  безпосочност…

Затичана през  отминалото  Време, загледана в стъпките си открива  събития свързани с него, които като внезапни мълнии  прорязват  тъмнината, в която тъне  мисълта й търсеща изход. „Асфиксия“/*** – искристо  засиява далечен опит  за изкуствено удължаване  на   любенето  завършило успешно,  без  грозящите опасности, спотаени сред непредпазливото използване  на доброволното задушаване.

„Помниш ли?“ – гласът й го сепва, оживява го,  прошавва  надежда,  умряла доскоро.  „Правили сме  го и друг път“…

Нетърпеливо  се заслушва, не  разбира веднага, но когато до него достига внушението й  въодушевление  го  залива, взема дъха му  и  той  е  готов. Не  се замисля как  се появи този внезапен секс, не му остава време  да търси  първопричината му – радва му се  всеотдайно, вече  почти вярва  в светлите бъднини  на  своите  сексуални победи.

След първите тактове на закротения ритъм започва да усеща твърдостта си  различна, свързва я с  пристягането, разбира се, и  друг път  са предизвиквали  боговете по този начин, но сега  предчувствията му са  нововъзникнали – плахи съмнения го връщат към гневливостта на мъчно приелата го гостоприемница. Залисан  в настъпването на всеобземащото го преживяване забравя себе си, света, естеството,   усеща той  своето преображение  като  всеобщ  оргазъм  изпълнил  до смърт  биологичната му обвивка, запътен  към  непреодолимата  съблазън на луциферическото изкушение.

Усетът й подсказва – настъпва моментът на истинското прогонване. Пристягането  не  отслабва, не се колебае тя, треперлива мисъл за миг само  я  разклаща,  но нова  помощ  я спохожда:

„А всъщност, въпреки пръстта,
и въпреки следите смъртни,
внезапна тиха  яснота
за миг ни преобръща пътя…“/****

По-сетнешните й грижи  са свързани  със  заличаване на следи и намерения, но те са незначителни, не я мъчат както бившата негова досадливост. Радост и свобода се настаняват сред просторните й  дни и нощи, правят я щастлива и  полетяла…

_____________________________________________________________________________________

 /* от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от Росица Ангелова  (бел. авт.)

/** от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от  Росица Ангелова (бел. авт.)

/*** състояние, при което по време на секс, партньорите  усилват  сексуалните усещания и преживяването на оргазмите с помощта на различни прийоми, (удушаване, загърляне, запушване на устната и носна кухина…) които намаляват притока на кислород и кората на мозъка изпитва кислороден глад, а подкоровите  стуктури, където е центърът на сексуалното удоволствие се възбуждат и той става доминантен. Цялото тяло става център на удоволствие. Ако не се прекъсне асфиксията лицето изпада в безсъзнание и настъпва смърт. (мед. речник)

/****от стихотворението „Зеленият път“, включено в поетичната книга „Морфология на въртенето“  от  Росица Ангелова (бел. авт.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Малко късмет за по-късно

Дарина Пеева & Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Стоях в задната част на трамвая, опрял чело в прозореца и гледах как двата метални лъча на линиите се отдалечават по дългата улица между жилищните блокове отстрани – и стават по-тесни. Почти се сливаха в далечината. Изгубвах ги от поглед заради някоя пресичаща кола или човешка фигура и търпеливо чаках отново да се появят. Откривах ги с премрежени очи и отново се съсредоточавах върху двата сребърни лъча. Отдавна стоях така. Изпитвах удоволствие от състоянието си. През цялото време бях като в полусън. Тогава някой ме потупа по рамото, каза “билетчето, моля”, и развали магията.
– Айде, продължавай! – изръмжах, без да се обръщам. – Ако сега започваш проверката, няма да съм първият. Свършваш ли, преди мене си приключил. Проверил си един по-малко.
– Казах, дай си билета.
И отново ме потупа по рамото. Чак тогава се обърнах.
– Я, Мето Бойчев! Не ме ли помниш?
– Билета казах!
– Ама ние с тебе имаме мач. Колко са тези, на които са им вдигали ръката срещу Мето Бойчев. Не се прави, че не ме познаваш.
– Много хора ме познават. И аз познавам много. Това не означава, че нямам право да проверя дали имаш билет.
Никак не беше се променил. Най-много да е “качил” пет-шест килограма, не повече. При неговия ръст беше почти нищо. Нито корем се виждаше, нито бузи. Готов беше веднага да излезе на ринга.
– Няма срамна работа – казах, което ми се стори тъпо и доста фалшиво, и веднага добавих: – Истината е, че никога не съм очаквал шампион от твоя калибър да проверява билетите.
– Ти имаш ли билет, или ще те глобявам?
– Въобще няма да ме проверяваш. Защото аз съм Денчо Асанов и съм те побеждавал. Колкото и да се преструваш, че не ме помниш.
– Беше на юношите.
– Какво на юношите?
– Загубата.
– Победата си е победа бе Мето. Защо не признаваш? Нали тогава и двамата бяхме на една възраст.
– При юношите не се брои – изрече той и с една ръка си свали от ревера контрольорската значка. – После, при мъжете, не помниш ли, че те размазах? Четири нокдауна ти направих.
– Ти какво предлагаш, за загубата ли да се сещам по-често, или за победата? Аз, да знаеш, се сещам повече за победата.
– Всъщност с твоите трийсетина мача в юношите и десетина в мъжете може да се каже, че не си играл истински бокс.
– Мето, как не те е срам да говориш такива работи?
Дори не ме погледна. Обърна ми гръб и се приготви да слиза на „Халите“. Можех да остана там, откъдето само преди няколко минути наблюдавах как сребърните релси светят, огрени от слънцето, отдалечават се и се събират в далечината. Щях да се опитам отново да изпадна в предишното състояние. Не го направих. Слязох и тръгнах след него, защото той, въпреки уважението ми – голям шампион е, вярно, с медали от Световно и Европейско – нямаше право да отписва моята победа. И да ми пробутва, че на седемнайсет години не сме били същите. Същите си бяхме. Само че той още не беше голям боксьор, а и аз не бях това, което станах по-късно.
Очаквах на спирката да продължим разговора, но той само попита:
– Ще почерпиш ли?
– Щях да почерпя. Ама нямам с какво.
– Нямаш пари за глоба, нямаш и за черпене.
– Знаеш ли откога живеем с десетина лева на ден? И аз, и жената, и трите чавета. Изкарвам ги на “Илиянци”. Пренос-превоз.
– Всички мангали сте такива.
– За другите не отговарям. Ама аз не съм директор. Никога не съм бил. У нас, нали знаеш, само тия, дето се водят директори на нещо си, и началничестват, живеят нормално.
Влязохме в Халите, прекосихме ги на дължина и седнахме в кафенето с кръглия бар. Едва тогава се поуспокоих.
– Аз ще почерпя – успокои ме допълнително той и направи знак на сервитьорката. – Две кафета.
– Благодарско, шампионе.
– Все такива като тебе, изпаднали, са бившите ми противници.
– Некои от тия в чужбина може да са се издигнали.
– Не ме интересува.
– Твоя работа.
– Но да знаеш, че загубите в юношите не ги броя. И тебе не те броя.
Още преди да му отговоря, две шарени каки седнаха на свободните столове и попитаха:
– Искате ли секс?
– Сега веднага не съм сигурен – отвърнах бързо. – Ама след малко може и да поискаме.
– Срещу двайсет лева – каза по-високата.
И извади цигара от табакерата си.
– Искате да кажете, срещу пари – възкликнах и го посочих. – С него говорете. Мето отговаря за парите.
– Изчезвайте!
– Я по-внимателно! Какво толкова се периш?
– Изчезвайте, казах!
Двете се изправиха почти едновременно. Изпратих ги с поглед, ама дълго, дори прекалено дълго, докато вече нямаше смисъл да гледам след тях, защото никакви не се виждаха. Отпих от кафето и търпеливо започнах да му обяснявам защо няма значение на каква възраст си се качвал на ринга. Тогава играх на стадион “Раковски” срещу едно момче – Киро Веждата му викаха. Не знам дали го помниш. Най-вероятно не. Ама беше много як. Рамената му кръгли като гюлета, и бицепсите му като гюлета. И се вълнувах, буквално бях откачил от вълнение, не само заради мускулите му, а и защото всичко поначало ми беше като в мъгла. Не спах последните две нощи.
Е, може да съм дремвал за малко, ама през по-голямата част от времето изиграх мислено поне десетина мача. В някои си представях как побеждавам, в други ме правеха на бербат. Качвах се за втори или трети път на ринга. На кантара си стиснахме ръцете и ми се стори, че положението е дори още по-зле. Не ми се вярваше, че с този приятел сме в една и съща категория. Вярно, бях малко по-висок, ама мускулите му изглеждаха двойни. Като напомпани. Въпреки това започнах да се настройвам за мача. Хич не мислех да му отстъпвам, каквото и да ми изглеждаше първоначалното съотношение на силите. Бях решил да го бия с много движение и дълги прави. В действителност през целия първи рунд стоях на едно място, главата ми кънтеше от силни тупаници и само чаках кога ще удари гонгът.
През следващия се опитах да направя нещо смислено. Реагирах с крачки встрани на правите му удара. Подложих ръкавица на ляво кроше. Но беше грешка. Киро Веждата буквално се хвана за мене със следващия удар. И не ме оставяше от близко разстояние. Успявах да блокирам някои от ударите, но и доста получавах. През цялото време отстъпвах и скоро се озовах в ъгъла. Там получих тежки крошета и ъперкъти. Успях да се измъкна с ескиваж, но само за кратко, колкото да си поема два-три пъти въздух, и той отново ме приклещи във въжетата. Продължих да подлагам рамене и лакти, правех отклони, но не на място. Буквално беше ме насмел.
В почивката се опитах да разбера какво ми говори треньорът. Всичко беше от ясно по-ясно. Не успях да изпълня нито собствените планове, нито неговите указания.
– Ще продължиш ли, момче? – попита ме реферът, преди да стигна центъра на ринга. – Помисли добре.
– Ще играя.
– Сигурен ли си?
– Напълно – отвърнах и дори се опитах да си извадя гумата от устата, за да говоря по-ясно, ама не успях. Не е лесно като си с ръкавици на ръцете. Но повторих: – Ще се бия, господин шефе. Пардон, рефере.
Нямам сили дори да се откажа, помислих си. И не направих опит за следваща крачка. Коленете не ме държаха. Само застанах стабилно на цели стъпала, прибрах ръцете към главата и стиснах зъби. Не знам откъде събрах сили за десния прав още след командата “бокс”. Промуших му го отстрани, над рамото, и малко отгоре надолу. Знаеш го този удар, няма да ти го описвам повече. Не само го спрях, буквално го завъртях наобратно. Видях го в профил, почти затворил очи, после и тила му се мерна, остриган до кожа, с три продълговати вдлъбнатини в основата. Киро Веждата се задържа прав за част от секундата, и се строполи с разперени настрани ръце.
Мето гледаше настрани и вероятно се ядосваше, че от голям шампион е станал контрольор в градския транспорт.
– Не знам дали ми вярваш, ама точно така стана.
– Стига с твоите глупости – обади се той.
– Не са глупости.
– Абе какво ми ги разправяш, като че ли си играл финал на световно първенство.
– То е едно и също, Мето. И на световното, и на градското все хора играят. Душите им са едни и същи значи.
– Никакви души не ме интересуват. И ти не ме интересуваш.
– Чакай, чакай, сега идва важното. Не е за изпускане.
И продължих да разказвам как влязох – ама после, след боя значи – в съблекалнята. Дори не помнех как съм се изкачил по стълбите. Говорил ли съм с някого или просто съм тръгнал нагоре. Не бях сигурен къде точно се съблякох преди мача. Носех със себе си сака с дрехите, по едно време го прехвърлих на рамото, но не си спомнях кой ми го даде. Мускулите на краката ми бяха се схванали, прасците ми бяха като каменни буци и едва пристъпвах. Освен това главата ме цепеше, и не смеех дори да я докосна. А много исках да проверя всичко ли ми е на място. Имаше огледало на стената и отидох да се видя на какво приличам. Носът ми беше двоен, охлузен и червен, едното око – полузатворено и подуто.
Но нали ми вдигнаха ръката. Никога преди не съм вярвал, че съм способен, когато нямам сили и съвсем съм сдал багажа, да спечеля. Как мислиш, на колко години бях тогава? Знам, не те интересува. Ама ще ти кажа, на петнайсет. А се чувствах като на сто и петнайсет. Древен и праисторически. Защото научих нещо, което другите хора, колкото и дълго да живеят, може никога да не научат. Знаят, че така се случва. Има нещо подобно в живота. Ама, на ринга, като мене да го разберат, им е невъзможно. Не са играли бокс. Само ако си играл знаеш как за няколко минути остаряваш, направо едва се влачиш, тялото ти тежи, пълно е с олово, после само за секунди ставаш от млад по-млад, разцъфтяваш, олекваш, и дори се понасяш към небето.
Последното го разбрах най-добре в банята. Съблякох се надве-натри, дърпам и хвърлям, дърпам и хвърлям, накрая целият екип остана в краката ми. Като да бях си свалил старата кожа, така се чувствах. И тръгнах към душовете. Почти нищо не видях в първия момент. Парата като гъста мъгла. Или от боя и от умората всичко пред очите ми още се размазваше. Постепенно положението ми се изясни. Банята беше пълна, ако щеш вярвай, с голи момичета. Като измислени, принцеси някакви, феи. Не съобразих веднага какви са. А и нямаше нужда. Но сигурно са волейболистките от съседната зала. Явно сбърках съблекалнята. Гледах и не откъсвах поглед от тях. Господи, мислех си, защо не ме пожали. И да ми оставиш малко късмет за по-късно. Първо ми вдигнаха ръката, когато вече бях готов да легна и да умра, а сега и тези момичета. Плуваха в бялата пара, подвикваха ми, смееха се и ме пръскаха с шепи гореща вода.
– Какво стана после?
– Това беше. Господ ми показа колко хубав може да е животът, дори когато малко преди това ти се е струвало, че почти свършва.
– Абсолютни тъпотии.
– Не са бе, Мето.
Тогава той стана и се отдалечи. Стоях с наведена глава и мислех. Или не, просто не вдигнах веднага глава. Дори затворих очи. Така понякога, признавам, всичко ми се струваше по-реално. После напразно се опитвах да го открия сред множеството наоколо. Накрая забелязах, че не си е докоснал кафето. Преместих чашката към далечния край на масата. Погледах я известно време и също тръгнах. В напълно противоположна посока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Богомил Иванов-Боге – Полето

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015

 

 

Смучете деца. Румънски цигани хранещи се от години по полета и строежи, паралии у дома. И вие испански пънкари, растафари, гръцки музиканти, португалски скитници с китари тръгнали с една раница и колело, обикалящи в последния момент. И носещи се с колелото из неясната светлина на съдбата, намиращи онова което им трябва-палатка, дрехи, храна от контейнерите и редове, редове, редове с ягоди. И ние българи, станали и нестанали художници. Всички, деца на свободния избор, не намерили нишата си в онзи претрупан свят, в онези офис работи, не затворили се в делничните смени, изкарали младините си в пирове на думи и идеи, и неориентираност към приетото битие. Смучете деца от земята и плюйте кърмата в ръцете на онзи, който ще ви подаде зелената консерва. Смучете деца припрени от усмивката на шефа, гонещи края на реда, сигурни че друго гладно дете ще се хване за дългото виме от което цокате и вие. Надпреварвайте се с ръцете си към по-голямото парче на летния хляб. Ситостта му държи до пролетта.
Надигравайте се с незнанието на датчаните. С хората на големия град, не видели кривините в природата и растящи с рисунките-с илюзиите изобразяващи перфекността на всичко. И вие търсете това съвършенство, НО потъпквайте го от дъжд на вятър и плюйте горчивинката от дъното на земното виме. Плюйте и по-белите, и по-малките, и по-кривите ягодки там долу. Скътавайте ги под хартиените си езици, панерите за стотинки, и ги подавайте с червените цветове на тяхното илюзорно съвършенство най-отгоре. Нека се учат датчаните от нашите маниери да изкараме повече, че красотата на природата е в многообразието.
Смучете деца и от познанието. Смучете от схемите за данъците, от грешните онези два-три палета повече, за които заплащането ви прехвърля в по-високите данъци.
Смучете и от щастието. От работата, от слънцето, от усмивките на всичките спокойни лица, дошли просто да заграбят някой повече лев за себе си от уредения свят на хората с министерство на щастието. За да го приберат в родния хаос, където лицата са разнообразни. И карайте вечер между градините, между градовете и най-вече между магазините. Там е печалбата от неработа. В оставените богатства, които системата е разпоредила да се изхвърлят. В пакетираните храни, неиздържали, недочакали да бъдат взети, защото сроковете са кратки. Защото всичко подлежи на бърза и жестока подмяна, за да продължава да е прекрасен и уреден светът. Ровете в контейнерите и се смейте! Забавлявайте се и се дивете на онова което извира от тях. Безплатни банани, праскови, зеленчуци, сладолед. Отнесете го пирати, седнете на маса с вашите и яжте, яжте! Богатия свят черпи без дори да знае, а нашето щастие така силно от намерената кайма в контейнер, както не може да е ничие месо, опечено в техните фурни.
Редовете набъбват от ден на ден, ягодите стават все по-големи и нашите цели се успокояват. Златото придобива червения си цвят. И погледите ни се ощастливяват дори повече, без да стават като небрежните, леки усмивки на местните. Нашето е усмивката на заситения гладник, тяхното, просто лекотата на вечната ситост. На скалпираните души, живущи без трудности, без неуредности, на голите, изпънали се физиономии, скандинавско бяло изпечени от финансовото си слънце.
Хайде деца! Редовете ягоди са наши, приказките сродяващи световете ни също. Нощните обхождания, разбитите колелета, болките тук там по гърбовете и смеещите се приказки за всичко това. Сладката почивка, импровизираната кухня, детската усмивка към цялото това приключение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Роберто Боланьо – Среща с Енрике Лин*

Атанас Тотляков, Интенция (пейка в парка) 2, Дигитален печат, 100/70 см., 2017

 

 

За Селина Мансони

През 1999-та, след връщането ми от Венецуела, сънувах, че ме водят в дома на Енрике Лин, в страна, която спокойно би могла да е Чили, и в град, който спокойно би могъл да е Сантяго, ако вземем предвид, че Чили и Сантяго някога са приличали на ада и че тази прилика, в някой субстрат на реалния и на въображаемия град, винаги ще е налице. Аз разбира се знаех, че Лин е мъртъв, но като ме поканиха да се запозная с него, не възразих. Може би предположих, че е шега на хората, с които бях, до един чилийци, може би очаквах възможността на чудо. Най-вероятно не съм предположил нищо или пък съм криворазбрал поканата. Истината е, че се озовахме пред сграда на седем етажа, фасадата бе боядисана в избледняло жълто, на първия етаж имаше бар с внушителни размери, с дълъг плот и няколко сепарета, и моите приятели (макар че ми е странно да ги наричам така, по-добре да кажем: ентусиастите, поканили ме да се запозная с поета) ме отвеждаха в едно сепаре – и там беше Лин. В началото едвам можех да го разпозная, лицето му не бе същото като на снимките в книгите му, беше отслабнал и подмладен, беше станал по-привлекателен, очите му бяха много по-красиви от черно-белите очи на задните корици. Всъщност Лин вече не приличаше на Лин, а на холивудски актьор, един от онези второстепенни актьори, които се появяват във филми, направени за телевизията, които никога не стигат до европейските кина и направо попадат в мрежата на видеотеките. В същото време обаче беше Лин, макар вече да не приличаше на него, в това бях сигурен. Ентусиастите го поздравяваха на малко име, с едно „ти”, в което имаше нещо фалшиво, задаваха му въпроси, които не успявах да разбера, след което ме представиха, макар че аз всъщност нямах нужда да бъда представен, защото известно време – за кратко – бях разменял писма с него и неговите писма ми бяха помогнали в известен смисъл, говоря за 1981-а или 1982-а, когато живеех затворен в една къща в Хирона почти без никакви пари и перспективи да се сдобия с тях, и литературата беше обширно минно поле, където всички, като изключим някои класици (при това не всички), бяха мои врагове, и аз всеки ден трябваше да се разхождам по това минно поле, като се опирах само на стихотворенията на Архилох, а всяка грешна стъпка можеше да бъде фатална. Това се случва на всички млади писатели. Има момент, в който нямаш нищо, на което да се опреш, нито приятели, още по-малко учители, нито има някой, който да ти протегне ръка, публикациите, наградите, стипендиите са за другите, онези, казали „да, господине” многократно, или говорили с мандарините на литературата, безкрайна орда, чиято единствена добродетел е едно ченгеджийско възприятие за живота, тези не пропускат, не прощават нищо. Та, както казвах, няма млад писател, който да не се е чувствал така в определен момент от живота си. Но аз тогава бях на 28 години и по никакъв начин не можех да се смятам за млад писател. Бях в оскъдицата. Не бях типичният латиноамерикански писател, който живее в Европа благодарение на меценатството (и патронажа) на държавата. Не бях известен на никого, не бях склонен да щадя и да моля за пощада никого. Тогава почнах да си разменям писма с Енрике Лин. Естествено аз му писах пръв. Отговорът му не закъсня. Писмото беше дълго и с „лош гений” – в смисъла, който влагаме в Чиле в тази фраза – ще рече, мрачно, раздразнително. Отговорих му, разказвайки му как живея, за къщата извън града, на един от хълмовете над Хирона, пред къщата средновековния град, зад нея полята или празнотата. Разказах му също за кучката си Лайка и му казах, че чилийската литература – с две-три изключения – ми се струва куп лайна. При следващото му писмо вече можеше да се каже, че сме приятели. Последвалото бе типично за случващото се между един утвърден и един неизвестен поет. Прочете стихотворенията ми и ме включи в нещо като поетическо четене на съвременна поезия, което организирал в някакъв чилийско-щатски културен институт. В писмото си говореше за тези, които той смяташе, че ще бъдат шестте тигъра на чилийската поезия през 2000 година. Шестте тигъра бяхме Бертони, Макиейра, Гонсало Муньос, Мартинес, Родриго Лира и аз. Доколкото си спомням. Може да са били седем тигъра. Но ми се струва, че бяха само шест. И трудно щеше да бъде през 2000-та шестимата заедно да бъдем нещо, защото тогава Родриго Лира, най-добрият, вече се беше самоубил и от няколко години гниеше в някое гробище или пък пепелта му летеше, смесена с останалите нечистотии на Сантяго. Вместо за тигри по-скоро трябваше да говори за котки. Бертони, доколкото знам, е нещо като хипи, живеещо на брега на океана, събирайки раковини и антарктически водорасли. Макиейра прочете прилежно антологията на североамериканска поезия на Карденал и Коронел Утречо, след което издаде две книги и се посвети на пиенето. Гонсало Муньос се изгуби в Мексико, но не като консула на Лоури, а като изпълнителен директор на рекламна агенция. Мартинес прочете внимателно Duchamp des sygnes** и после почина. Родриго Лира – добре, за него вече казах какво правеше в годината на поетическото четене в чилийско-щатски културен институт. От където и да го погледнеш, по-скоро котки, отколкото тигри. Мачета от една изгубена провинция. Както и да е, това, което исках да кажа, е, че познавах Лин и затова нямаше нужда от никакво представяне. Въпреки това ентусиастите продължаваха да ни представят един на друг и както Лина, така и моя милост не възразявахме. Така че бяхме там, в едно сепаре, и някакви гласове казваха това е Роберто Боланьо, и аз протягах ръка, ръката ми се врязваше в тъмнината на сепарето и посрещаше ръката на Лин, една леко хладна ръка, която стисках в продължението на няколко секунди, ръката на тъжен човек, мислех си тогава, ръка и ръкостискане, които съответстваха съвършено на лицето, което в онзи момент ме гледаше, без да ме разпознава. Едно жестово, морфологическо съответствие, преддверието на едно непрозирно красноречие, което не казваше нищо или не ми казваше нищо. След като този миг отмина, ентусиастите продължиха да говорят и тишината остана зад гърба ни: всички искаха от Лин мнението му за най-странни неща – и в този момент пренебрежението ми към ентусиастите изведнъж се изпаряваше, защото разбирах, че тази група беше като мен едно време, млади поети без нищо, на което да се опрат, младежи, маргинализирани от новото лявоцентристко чилийско правителство, които не се радваха на никакво подкрепа, на никакво меценатство, имаха само Лин, който, от друга страна, не приличаше на истинския Енрике Лин от фотографиите на неговите книги, един много по-красив Лин, много по-готин, един Лин, който приличаше на стихотворенията си, разположил се във възрастта на стихотворенията си, живеещ в сграда, сходна със стихотворенията му, и който можеше да изчезне със същата елегантност и категоричност, с която понякога изчезват стихотворенията му. Спомням си, че като разбрах това, се почувствах по-добре. Искам да кажа: почнах да откривам някакъв смисъл в цялата ситуация и почнах да се забавлявам с нея. Нямаше от какво да се страхувам: бях си у дома, с приятели и с един писател, от когото винаги се бях възхищавал. Не беше филм на ужасите. Или не беше просто филм на ужасите, а имаше и голяма доза черен хумор. И тъкмо мислех за черния хумор, когато Лин извади от джоба си шишенце за лекарства. Трябва да пия по едно на всеки три часа, каза. Ентусиастите отново замълчаха. Сервитьор донесе чаша с вода. Таблетката беше голяма. Така ми се стори, когато я видях да пада в чашата с вода. Но в действителност не беше голяма. Беше плътна. С лъжичка Лин започна да я раздробява и тогава си дадох сметка, че таблетката приличаше на глава лук с безброй слоеве. Приближих лице до чашата и започнах да я наблюдавам. За миг изпитах абсолютната сигурност, че става дума за една безкрайна таблетка. Стъклото на чашата ми служеше за лупа: във вътрешността си таблетката с бледорозов цвят се разпадаше все едно способстваше за раждането на галактика или вселена. Но галактиките се раждат – или умират, вече не си спомням – прибързано, през стъклото на чашата с вода виждах като на забавен кадър, всяка неразбираема фаза се разгръщаше пред погледа ми, всяко възвратно движение, всяко сътресение. После, изтощен, отместих глава от лекарството и очите ми се срещнаха с очите на Лин, които сякаш ми казваха: без коментари, стига ми пиенето на този бъркоч на всеки три часа, не търсете символизми, водата, луковицата, бавния ход на звездите. Ентусиастите се бяха отдалечили от масата ни. Някои стояха на барплота. Другите бяха извън полезрението ми. И тогава отново поглеждах Лин, а до него стоеше един ентусиаст, който му казваше нещо на ухото, и после излизаше от сепарето, за да отиде при приятелите си, пръснати из бара. И в този момент разбрах, че Лин знае, че е мъртъв. Сърцето ми вече не функционира, казваше. Сърцето ми вече не съществува. Тук има нещо, което не е наред, мислех си. Лин почина от рак, не от инфаркт. Налягаше ме огромна тежест. Затова станах и излязох да направя едно кръгче, но не останах в бара, а стигнах до улицата. Тротоарите бяха сиви и неравни, небето приличаше на огледало без амалгама, място, в което всичко би трябвало да се отразява, но в което в крайна сметка нищо не се отразяваше. Цареше обаче едно усещане за нормалност, обуславящо всичко, което виждах. Когато ми се стори, че вече съм подишал достатъчно и исках да се върна в бара, се сблъсках на едно от трите стъпала на входа (каменни стъпала, изрязани и солидни като гранитни блокове, лъщящи като скъпоценни камъни) с някакъв по-нисък от мен мъж, облечен като гангстер от 50-те, имаше нещо карикатурно в него, с вида на опасен, но любезен килър, който ме взимаше за някой свой познат и ме поздравяваше и аз отговарях на поздрава му, макар че ясно осъзнавах, че не го познавам и че онзи се е припознал, но аз се правех все едно го познавам, все едно и аз съм се припознал, и така се поздравявахме двамата, докато безуспешно се опитвахме да се изкатерим по блестящите (и ужасно скромни) каменни стъпала, но припознаването му не продължаваше повече от няколко секунди, килърът бързо си даваше сметка, че се е припознал и ме поглеждаше по друг начин, все едно се питаше дали и аз съм се припознал или пък напротив от самото начало се ебавам с него, и тъй като беше несръчен и недоверчив (макар парадоксално също и хитър), ме питаше кой съм аз, спомням си, питаше ме с една язвителна усмивчица на устните и аз му отвръщах, мамка му, Хара, аз съм, Боланьо, и от усмивката му за всеки би станало ясно, че той не е Хара, но приемаше играта, сякаш изведнъж, ранен от лъч, но това изобщо не е стих от Лин, му се приискваше да живее за няколко минути живота на този непознат Хара, който той никога нямаше да бъде, освен в онзи момент, спрял на последното от трите блестящи стъпала, и ме питаше кво правя, питаше ме (по-неловко не можеше да бъде) кой съм аз, приемайки всъщност, че той е Хара, но един Хара, който беше забравил за съществуването на Боланьо, което, от друга страна, също беше възможно, така че му обяснявах кой съм аз и мимоходом му обяснявах кой е той, и така създавах един Хара по моя – и негова – мярка, ще рече по мярката на онзи момент, един неправдоподобен, интелигентен, смел, богат, щедър Хара, един Хара, влюбен в една прекрасна жена, радващ се на взаимност, дързък – и тогава мутрата се усмихваше, все по-убеден, че се ебавам с него, но неспособен да сложи точка на епизода и да ми даде урок, все едно изведнъж се беше влюбил в образа, който му предоставях, навивайки ме да продължа да му разказвам – вече не само неща за Хара, а и за приятелите на Хара и накрая за света, свят, който дори за Хара ставаше прекалено голям, свят, в който самият Хара беше мравка, чиято смърт върху блестящо стъпало нямаше значение за никого, и тогава най-сетне изникваха приятелите му, две мутри, по-високи от него, костюмирани с двуредни светли костюми, които ме наблюдаваха, поглеждайки и към фалшивия Хара, сякаш го питаха кой съм аз, и на него не му оставаше друг изход освен да каже това е Боланьо, и двамата килъри ме поздравяваха, стисках ръцете им, пръстените, скъпи часовници, златни гривни, и когато ме поканваха да изпием по едно, аз казвах не мога, с един приятел съм, отмествах Хара от входа и се изгубвах във вътрешността на бара. Лин още беше в сепарето. Вече не се виждаше никой ентусиаст край него. Чашата бе празна. Беше си изпил лекарството и чакаше. Без да кажем дума, се заизкачвахме към дома му. Живееше на седмия етаж и се качихме на асансьора, огромен асансьор, в който можеха да се скупчат над 30 души. Апартаментът му бе по-скоро малък, особено за мащабите при чилийските писатели, чиито домове обикновено са големи – и нямаше книги. На моя въпрос ми отговори, че вече нямал нужда да чете почти нищо. Но книги винаги има, каза. От апартамента му се виждаше бара. Все едно подът беше от стъкло. Известно време, коленичил, наблюдавах хората там долу, търсех с поглед ентусиастите, трите мутри, виждах обаче само непознати, които ядяха и пиеха и най-вече непрестанно се местеха от маса на маса, от сепаре в сепаре или от единия край на барплота на другия, обзети всички от трескава възбуда – все едно четях романи от първата половина на ХХ век. След като бях наблюдавал известно време, стигнах до извода, че нещо не е наред. Ако подът на апартамента на Лин беше от стъкло и таванът на бара също беше стъклен, какво ставаше с етажите между втория и шестия? Също ли бяха стъклени? Тогава погледнах отново надолу и си дадох сметка, че между втори и шести етаж беше празно. Това откритие ми присви стомаха. Мамка му, Лин, къде си ме довел, мислех си, макар че по-късно си помислих, мамка му, Лин, къде са те довели. Предпазливо се изправих на крака, защото знаех, че на това място предметите бяха по-крехки от хората, точно обратното на обикновеното положение на нещата, и почнах да търся Лин – той вече не беше до мен – в различните помещения на жилището, което вече не ми се струваше малко като домовете на европейските писатели, а голямо, извънмерно, като дома на чилийски писател, писател от Третия свят, с евтина прислуга, със скъпи и чупливи предмети, дом, пълен с подвижни сенки, стаи в полумрак, където открих две книги, едната класическа като гладък камък, другата модерна, извънвремева като лайната. И докато търсех Лин, на мен също ми ставаше студено, и все повече се изпълвах с яд и студ, и се чувствах болен, сякаш апартамента се движеше около имагинерна ос, докато отворих една врата и видях басейн – и Лин беше там, плуваше, и тогава, преди да отворя уста и да кажа нещо за ентропията, Лин каза, че лошото на лекарството му, лекарството, което пиеше, за да продължава да е жив, е, че го превръщаше в опитно зайче на фармацевтичната индустрия, нещо, което аз донякъде очаквах да чуя, сякаш всичко беше театрална пиеса и изведнъж си бях спомнил моите реплики и думите на онези, на които трябваше да отговарям, и после Лин излезе от басейна и слязохме на първия етаж и си проправихме път сред хората в бара, и Лин каза свърши се с тигрите, и: беше хубаво, докато продължи, и: макар и да ти е трудно да повярваш, Боланьо, обърни внимание, в този квартал само мъртвите излизат да се разхождат. И в този момент двамата бяхме прекосили бара и се надвесвахме през един прозорец, гледайки улиците и фасадите на този толкова особен квартал, в който само мъртвите излизаха да се разхождат. И не спирахме да гледаме и фасадите несъмнено бяха фасади от друго време, и тротоарите също, където бяха паркирали коли от друго време, едно безмълвно и въпреки това подвижно време (Лин виждаше как то се движи), ужасяващо време, което продължаваше да съществува без никакъв смисъл, единствено по инерция.

1999-2000

* Enrique Lihn (1929-1988) – чилийски поет (б. пр.)
** Всъщност Duchamp des signes, сборник с текстове на Марсел Дюшан, събрани и представени от Мишел Сануийе, Фламарион: 1975 (благодаря на Соня Александрова за библиографската справка, В. С.) (б. пр.).

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Илияна Илиева – Един свят време

Борислав Янев, В галерията, 42х33см.

 

Бръчки

Душата няма бръчки,
а е набраздена с белези
от хубави неща
и не малко лоши случки

Душата няма бръчки,
но в гънки се превръща
и е мозъкът на чувствата ни

Душата няма бръчки,
а само линии от бремето
и колкото са по-дълбоки
толкова по-напред
препуснали сме с времето

 

На поезията ми

Човек е поезията си,
красотата му е поезията му,
ако има хубава поезия
значи е красив,
Красотата е много
Ако си без поезия си просто
Красота, а в поезията откриваш красотата на годините,
пълната красота
Другото е плоска красота
Привидна, безсмислена..
Поетичната красота е пълнотата на празното,
празнината в най-пълното.
Тя е това което другото изкуство не е е и не е това, което другото изкуство никога няма да бъде
Поезията е изкусно изкуство
Чудото на света
Светът без поезия би бил суета

 

Ентропия

Разбъркани частици, въртящи се в пространството,
търсят изход от този въртеж,
Блъскат се и се мъчат да минат през процепа тесен, но оттам може да минат само една по една, никога заедно

Невидима ръка започва да ги подрежда в колона една зад една,
измина един свят време преди първата да премине през тесния процеп,
и в тази секунда хаосът се подреди в ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ружа Велчева – Душа

Борислав Янев, Седнал човек, 340х35см.

 

Един странен образ съм съхранила в паметта си през годините от времето, когато тичах безгрижна и очарована из чистите спокойни улички на родното Павликени.

Безформена, прашна женска фигура понякога нарушаваше провинциалното спокойствие и тишина на градчето. С две различни мъжки обувки на краката, в едната ръка – торба, където събираше подадената й храна, а в другата – пръчка. С нея ни гонеше, ако прекалено се приближим към нея, обладани  от детско любопитство и неясен страх. Приличаше на подвижен гардероб, защото носеше на гърба си всичките си дрехи, една над друга… Рада Гардероба, така й викаха…

Щом прекаляхме с лудориите, с нея ни плашеха…

Понякога това даваше резултат и ние прилежно се навеждахме над уроците, домашните и книжките.

От пестеливите думи на възрастните разбрахме, че някога е била красива госпожица, учителка по литература в местната гимназия. Но фатална любов убила завинаги разума й  и сега като призрак броди из града, докато Бог се смили над нея и си я прибере горе…

„Красива? Глупости!“ Някак си нашите чисти, детски сърчица не можеха да повярват, че една раздяла с любим човек може да изтрие красотата и младостта така, завинаги.

Един ден Рада Гардероба дойде вкъщи. Майка ми я извика, беше по Великден. Даде й храна за торбата, но я прикани да поседне край градинската маса. Сложи пред нея чиния с козунак, писани яйца и чаша мляко.

С нарастващо любопитство следях всяко нейно движение.

Тя не говореше. Много рядко отронваше дума. Беше затворена в оня свой свят, невидим за нашите очи.

Ядеше бавно. Едва преглъщаше. В движението на ръцете й, с изпочупени нокти и загрубяла, спаружена кожа, имаше нещо , останало от финеса на някогашната красавица. Разумът е покосен, но тялото е запазило във всяка своя фибра спомена за добри обноски и  чар. Това, което най-много ме порази бяха очите й – две тъжни метличини, които озаряваха това безформено, преждевременно състарено лице. Като че от тях надничаше нейната осакатена, но светла като небето душа.

Вече не изпитвах страх, а някакво необяснимо за детското ми сърце състрадание и съпричастност.

Когато приключи с храненето, тя много внимателно отмести чинията, пророни едно „мерси, госпожа“ и тогава стана чудо. Тя започна да рецитира:

Ще бъдеш в бяло с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

„Яворов…“ – прошепна майка ми.

Думите се ронеха от беззъбата й уста като пролетен цвят.

Една красива, наранена душа беше оцеляла в това безформено, непощадено от  бурите и времето тяло.

Човешката душа – най-голямото чудо, с което Бог ни е дарил!

Но това го разбрах едва, когато превалих хребета на живота си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Илияна Илиева – Очите на Атия

Мрачни фигури 2, 110х90см.

 

Бяха около десетина, идващи от социален дом. На всяко дете се падаше по една учителка-повелителка. Децата бяха с увреждания. Всички. Не разбрах дали са изоставени от родителите им или ежедневно ходят в този дом. Не искам и да знам, още повече би ми станало неприятно, ако са изоставени. Това, което ми направи впечатление, бяха живите им погледи. Погледи, които не можеха да стигнат много далеч предвид това, което бяха виждали, но погледи с желание, което в много нормални беше изчезнало, което беше отдавна закърняло, умишлено потиснато до степен на доброволна изостаналост, която се забелязваше в голяма част от хората, които срещах и с които общувах. Макар и неразбиращи почти нищо от глуповатата беседа на гида относно културния паметник, те се опитваха да надхвърлят собственото си състояние като ми се усмихваха и задаваха едни и същи въпроси. Приблизително еднаквите заболявания не бяха попречили на природата да изрази и прояви своята индивидуалност във всяко от тях. Най-ярко това личеше в смеха им, да, всички се смееха. За един обикновен средностатистически човек каквато бях аз, с ежедневните проблеми от воденето на градина на детето навреме до въпроса: какво ще сготвя довечера, този смях беше странен, защото на повечето от нас все ни трябва причина за да се смеем, сериозна причина, я някой глупав скеч, я приказка по хората. Но не беше ли животът, тая простичка даденост, достатъчна причина, за да се смеем?

За разлика от нашето праволинейно невежество тяхната причина за смеха може би беше именно животът, който макар и непълноценен за нас, е самодостатъчен за тях и за смеха им. А учителките? – повелителки, жени на средна или след средна възраст, облечени типично по даскалски, както се обличам и аз, излъчваха една самоуверена любов – но не към високите заплати, които никога няма да получат, защото правят това по призвание и не са мракобесни печалбарки, а към децата, за които дават времето, уменията, грижата, любовта си. Жени, достойни за уважение и подражание. Жени-майки, някои може би и баби. Жени, които са нужни повече от всякога днес, на нас – морално оскотелите, търсещи само материалното и почти нищо друго от оня свят, което може да ни донесе истински живот или ако не да го донесе, то поне да ни доближи до него и за кратко да усетим диханието на Абсолюта, в който всички мирски дадености потъват и се обезличават до степен незнайна. С изгревите и залезите, там на изток са и очите на Атия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Александър Йосифов – Най-лошият път

Борислав Янев, Кола, 45х60см.

 

„Не всичко, което блести, е злато.“ – Народна поговорка

 

Маршрутката се поклащаше ритмично по главния път и унасяше многобройните си пътници в тежка, неспокойна дрямка. Сънят им биваше периодично прекъсван от внезапните пропадания на някоя от изтърканите летни гуми в многобройните дупки по асфалта – големи и малки, дълбоки и плитки, широки и тесни. Тогава малцината разбудени потъркваха учудено очи, оглеждаха се сънливо, протягаха се, подхвърляха си един на друг по някоя случайна дума, без обаче да навлизат в какъвто и да е смислен разговор, прозяваха се и отново заспиваха. Някои случайно се заглеждаха през прозорците, където крайпътните дървета сякаш се разбягваха като пилци покрай летящия по пътя микробус. Очертанията на околния пейзаж се размиваха и сливаха пред очите на учудените наблюдатели. Това, разбира се, окончателно приспиваше дори онези от тях, които бяха благоволили да се събудят и да се опитат  поне за миг  да се насладят на красотата на природата.

Така протичаше около 2/3 от цялото пътуване. Само по спирките хората се оживяваха и шумно напускаха моторното превозно средство, препирайки се помежду си или ядно гълчейки децата си да побързат. Всеки тичаше нанякъде, впускаше се в безумна надпревара с отминаващото време – и защо? Защото точно половин час по-късно шофьорът щеше да ги призове с клаксона – „Хайде, тръгваме, имаме график да гоним!“

Чиста проба ерес би било, ако имате глупостта да зададете на някой от тези вечно бързащи за някъде индивиди най-простичкия и близък до ума въпрос – „Къде отивате?“. В такъв случай запитаният ще се усмихне леко подигравателно, като че си има работа с освидетелстван луд, и ще изстреля в отговор : „Как така –  къде? Ами че това няма никакво значение?! Та аз закъснявам, оставете ме!“ – и ще отмине, клатейки дълбокомъдрено глава.

 Така един принципен въпрос ще остане без отговор и ще се скита в пространството години наред, докато накрая вземе, че вампиряса. И в един прекрасен ден (или нощ) той ще се върне при своя адресат, само че вече ще се е превърнал в ужасяващия призрак на безвъзвратно пропиляното време, на неизживения живот. Привидението ще изгъгне с гробовен глас : „Ти все бързаше, човече, но докъде всъщност стигна? Профуча през живота си с 320 км/ч. А живя ли изобщо?“. Как мислиш, драги читателю, дали и този път нашият герой ще намери начин просто да се измъкне от този толкова неприятен за него разговор?

***

Без да терзае  хубавата си главица с подобни безплодни размишления, към поредната спирка на белия микробус вървеше с решителни крачки едно високо, стройно момиче. Тя държеше гордо изправена хубавата си глава с изкуствено изрусена коса и  добре гримирано лице, украсено с  един впечатляващ по своите размери пиърсинг, заел половината й горна устна. Тя мълчаливо плати билета си при шофьора и седна на единственото свободно място, което можа да намери.

 После се облегна на седалката, извади новия си телефон и нервно, с резки движения, се зае да разгъва заплетените кабели на слушалките. След като нетърпеливо ги свърза към апарата, тя пусна музиката и се опита да потъне изцяло в звуците й. Напразно се опитваше да изхвърли всички мисли от ума си. Не че това похвално занимание по принцип не й се отдаваше, ала сега разсейващите фактори бяха прекалено много. Можем да започнем от яростното ръмжене на стария съветски двигател, който  безуспешно се мъчеше да запали вече петнадесета минута. Освен това наоколо бушуваха няколко безсъдържателни, но затова пък толкова по-разгорещени дискусии, засягащи проблеми от обществена значимост –  като например спора за ползите и вредите от премахването на външните тоалетни в крайпътните бензиностанции.

Момичето въздъхна недоволно и се зазяпа през сваленото стъклото на прозореца. Тя вдишваше чистия планински въздух с пълни гърди.  Въпреки това очите й не съзираха дори и частичка от прелестите на планината , която се издигаше от двете страни на пътя. Далечните сини върхове блестяха като скъпоценни камъни под лъчите на безмилостното лятно слънце. Хребетите на гористите склонове преливаха във всички възможни нюанси на зеленото  и трептяха мечтателно в обедната мараня. Двигателят изхриптя за последно, запали и маршрутката потегли през прохода.

 Отначало се движеше бавно и колебливо, но след няколко минути вече летеше по нажежения като скара асфалт. Горещината и монотонното бръмчене на разваления климатик постепенно унесоха пътуващите в блажена, безпаметна дрямка…

***

Изведнъж телефонът на момичето иззвъня. Пронизителния му зов сепна пътниците и ги събуди от сладкия им сън. Те недоумяващо примигваха, търкаха очи, озъртаха се объркани и се питаха тревожно един друг : „Какво става?!“. Девойката се изчерви от срам и плахо обяви :

– Моят телефон е – и побърза да отговори на обаждането, без дори да си направи труда да види от кого е.

Хората от съседните седалки й хвърлиха по няколко сърдити, почти гневни погледи. Две възрастни жени шепенешком се възмутиха от невероятното безочие, което проявяват днешните младежи в отношенията си с тях, старите. След това духовете се успокоиха и всички се върнаха към привичните си занимания.

– Оо, ти ли си, дръвнико? – възкликна момичето веднага щом чу кой е на телефона – Не ти ли казах вчера ясно, че…

– Да, да, кристално ясна беше – прекъсна я един треперещ, притеснен младежки глас – И все пак не успях да разбера…

– К’о не мойш да разбереш, пропаднал интелигент такъв? –сопна му се тя.

– Такова… – смути се той – защо…

Ала не довърши. Спря се насред съдбоносната фраза, която, както разсъди младежът по-късно, може би щеше да я върне у дома.

– Е?! К’о не разбираш? – настояваше момичето.

Чудно нещо – отговорът изведнъж му беше щукнал от главата, като че никога не беше съществувал. Трагична въздишка ознаменува напразните му опити да си спомни. Но умът му упорито продължаваше да мълчи.

  Някак си неволно отчаяният младеж се заслуша във фоновите шумове. Те караха телефона й да пращи заплашително, като че връзката щеше да се прекъсне всеки миг поради липса на обхват. След  миг проговори и в гласа му звучеше тревога:

– А ти сега къде си? Струва ми се, че се намираш в някакво превозно средство.

– Да, в кола съм.

– Накъде бягаш този път? – той звучеше уплашено и загрижено – Върни се, моля те! По пътищата се срещат всякакви хора и …

– Въобще не ми пука, подъл мазник такъв! – изруга го тя и гневно му затвори.

Един дядо от предната седалка се обърна към нея и с провлачения си говор й прошепна успокояващо:

– Не викай така, дете. Онзи негодник там сигурно не си заслужава да си вдигаш нервите заради него.

Тя не отговори, само отвърна сърдито глава и наду до максимум музиката, която пищеше в ушите й.

„Откъде ли се взе тоя сега? – мислеше си тя – Само той ми липсваше… Ама нищо, ще взема да бъда откровена с него, току-виж сам се отказал… Даа, така е най-добре. Не е мъжът на мечтите ми все пак…“

***

След минута телефонът на момичето отново звънна.

– Пак ли ти? – кресна тя, но гласът й бе заглушен от усилващия се рев на двигателя – очевидно маршрутката се изкачваше по някаква стръмнина – Не разбра ли, че не искам да имам нищо общо с тебе?!

– Но защо? – прозвуча умолително от другата страна – С какво те отблъснах? Обидих ли те с нещо? Нараних ли те? Не ме мъчи с тази неизвестност, бъди милостива към мен! Обичам те с цялото си сърце и душа, мила моя!

– Ха – лицето й се изви в подигравателна гримаса – Обичал ме бил, виж го ти! Това ми го повтаряш кажи-речи всеки ден, писна ми вече!

– Но нали ти самата изрично ме помоли да бъда честен с теб, защото всичките ти приятели досега са те лъгали безжалостно?

– Както те мене, тъй и аз – тях – изсумтя презрително тя – Ако не друго, те поне бяха пичове със страхотни коли, не като теб, дето ‘се́́ пеша ходиш на работа. Те не ми се кълняха всеки ден в любов, ами направо действаха. Корави момчета – не говореха много в трезво състояние, ала знаеха как да заинтригуват една жена! А ти – скука, адска скука! Бутне ме неволно – „Извинявай, заболя ли те?“. За всяко дребно нещо – „Прости ми, прости ми“. Еми,  аз пък няма да ти простя – това е!

– Просто не исках да те нараня! Грижа ме е за теб, не разбираш ли? – извика той.

– А когато се скарахме и преспах с онзи твой колега, ти, вместо да ми удариш един зад врата като истински мъж, ми пращаше писма, молеше ме да се върна! Стоеше на вратата ми и звънеше кат’ някой луд, вместо да влезеш направо през прозореца като по филмите. Толкова романтично щеше да е, ако го бе направил. А ти…

– Не съм крадец, нито някой нахакан фукльо, та да се вмъквам по прозорците! – най-после събра сили да отвърне той, – А твоите филми не показват действителността такава каквато е, а подправена и променена според вкусовете на публиката. Хората искат зрелища, искат екранните герои да представят техните митове и кумири – на първо място стои, разбира се, Златния телец. Ала не бива да превръщаш тези комерсиални образи в свои идеали за живота. Вредно и опасно е, Мише! Осъзнай се!

Тя хладно изслуша словото му и го скастри :

– Виж го ти него, златното говедо – акъл ще ми дава! Кой си ти, бе, че да ми казваш как да живея?

– А кои са те, че да ти пълнят главата с лъжи и да те учат кое е добро и кое е зло?

– Кого имаш предвид? Филмите ли? – гласът й беше леден.

– По-точно масовите заблуди, чиито проводник произведенията на седмото изкуство често стават – изясни се той.

– Така ли?! – изсумтя презрително момичето – В тия „лъжи“, както ти им викаш, мъжът винаги води жената на скъп ресторант, дава й красиви бижута… А ти – едно просто тенекиено колие не ми подари през всичките тези години!

– Мислех си, че истинската любов не се мери с такива дребни, незначителни подаръци. Мислех си, че…

– Прекаляваш с мисленето! – скастри го тя и отново му затвори.

***

Тя тъкмо се унасяше в сън, когато телефонът й иззвъня за трети път. Момичето измърмори нещо нечленоразделно и през полуотворените си клепачи провери кой я търси. Пак същия човек. Тя сърдито вдигна и му изкрещя :

– И не смей да ме търсиш повече! Забрави за мен и изтрий номера ми от указателя си, разбра ли?

– Но, гълъбче – упорстваше младежът – Та аз съм цял твой! Ето – ще променя навиците си, ще ти осигуря необходимия съспенс в живота, както казват в твоите любими екранни личности!

– А пари откъде? – практично попита тя.

– По дяволите, ще работя на две места, ще преобърна света, ще се трепя като вол, но пари ще намеря!

Снизходителна усмивка полази по лицето й.

– Не мислиш прагматично, не си в крак с времето. Сега такива като теб вече не са на мода!

– Ами кой е на мода?

– Хора, които са…по-дръзки, направо нагли. Те внушават респект с походката си, с мускулите си. Законите не чинат и пукнат грош за тях. Те заобикалят правилата и им се плезят зад гърба. За да се издигнат в обществото, те вършат тайни, вълнуващи, опасни дела. На по-прочутите от тях се подчиняват най-изтъкнатите граждани на страната, а останалите или се страхуват, или ги уважават – то е все едно. Те…

– …са мошеници, рекетьори и престъпници, – ужасен довърши мисълта й той.

– Е, а ти какъв си? Дрипльо – едва свързваш двата края!

– Какво мога да направя, щом твоите любимци безпрепятствено ми крадат хляба, който съм изкарал с пот на челото си! – подхвърли саркастично той.

– Ами ти що не си го вземеш обратно?

– Не бих паднал толкова ниско, че да стана като тях.

– Страхливец! – и момичето се накани да му затвори.

– Чакай, спри! – примоли й се той – Нима не осъзнаваш в какво блато от пошлост и лъжи се хвърляш? Помисли хубаво, преди да вземаш крайни решения, Мишенце! Сега светът на тези морално и физически оскотели люде може да ти изглежда бляскав и привлекателен, но, повярвай ми – веднъж, щом го опознаеш, ще разбереш какви празни, лъжливи кумири си следвала, в какво заблуждение си живяла!

– От теб акъл не ща.

– Позволи ми да ти разкажа една история.

Тя въздъхна отегчено :

– Давай, ама по-кратко.

– В лапидарен стил ще говоря – каза той –  Някога на един студен, негостоприемен остров в полярните ширини група мъже открили тонове злато. Безмерна била радостта им, защото те изведнъж се видели богати и могъщи – заветната мечта на мнозина пропаднали типове. Но химическият анализ доказал, че те били попаднали на железен пирит – метал, който блести с цвета на златото, ала сам по себе си е най-обикновено парче скала.

– И к’о общо имат с мене няк’ви си там будали от Северния полюс?

– Също като тях ти се лъжеш по фалшивия блясък на една бездушна лъжа. Това, което днес ти се струва тъй загадъчно и привлекателно, утре ще се окаже просто поредния капан за глупаци, в който ти си попаднала, подведена от собствените си прищевки. Не се оставай илюзиите ти да те погубят, умолявам те! Не продавай душата и тялото си на тези съвременни дяволи, не ставай тяхна робиня! Опомни се! Нима искаш от скука да провалиш живота си?! – зовеше я той с надеждата, че ще го чуе.

Но момичето не искаше да слуша повече.

– Ти от дума не разбираш ли? Остави ме, ти казвам, не се занимавай повече с менe ! Ако някога пак посмееш да ме търсиш, моят нов приятел – а той със сигурност ще бъде богат и могъщ, не като теб – ще те смаже като дървеница! Ясно ли е? Айде сбогом тогава!

И затвори на изумения младеж.

***

Той я търси още много пъти, но тя нито веднъж не му вдигна. В първия по-голям град след прохода, където спряха да обядват, момичето захвърли в крайпътната канавка старата СИМ-карта на телефона и си купи нова. Сега онзи досаден моралист и многобройните й стари познати нямаше да имат възможността да се свържат с нея – никога вече. Така тя изхвърли на боклука цялото си минало. И нищо, че това й струва последните й пари – тя беше убедена, че лесно ще се сдобие с достатъчно средства веднага щом си намери мъж по свой вкус. 

Впрочем така и стана – впоследствие. Ала това  вече  е дългата, тъжна и банализирана от непрекъснато повтаряне история на нравственото падение на цял един народ, оскотял от немотия и робско мислене.  Нея обаче не можеш я помести и в хиляда тома, а камо ли в едно кратко разказче…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X