Иван Маринов – Патерсън, или един социалнопоетически разказ

 

За човек, комуто световната кинематография е толкова слабо позната, колкото на мене, филмът „Патерсън“ (2016) на Джим Джармуш е интересен поне с две свои качества. И двете ще открием в тази необичайна и елегантна повествователна концепция, която нарекохме социалнопоетически разказ. Прибързано ще отбележим, че в никакъв случай не става въпрос за революция или бунт.

Социалнопоетическото тук се изразява в хармоничната и вдъхновена опоетизация на всекидневния живот; във въвлеченото и активно (в противовес на всичко, което пише Лукач за реификацията и отчуждението) претворяване на действителността в поезия. Какъв е Патерсън? Едва ли бихме намерили по-подходящ отговор от думите на Н. фон Хартман за Хьолдерлин: „Той е изцяло поет и всичко, до което той се докосва приема формата на поема. (…) Неговата същност клони към една тиха мечтателна хармония.“* Поезията на ежедневието пронизва в еднаква степен страниците на Уилям Карлос Уилямс и филма на Джармуш, за да разруши стародавния мит за големия поет, който е само поет и нищо повече.

Поетът Патерсън е едновременно себе си и метонимия на града Патерсън, в чиито стремежи той преоткрива и разпознава себе си. Неговата професия – шофьор на автобус – е сякаш дълбоко необходима за финото улавяне на необикновените в своята обикновеност житейски порядки на сменящите се пътници. Автобусът е път и пространство; фокусна точка на привидно несъвместими социални нагласи. Уютът на познатите места, хора и погледи; усещането за домашност и приветливост не допуска несъзнавания ужас от враждебността на сенчестите „други”. Дочутите гласове се сплитат в свенлива и тиха поезия, в тях се долавя кротката искреност на радостта от Буберовия диалог между Аз и Ти. Смирената красота на разговорите се крие в интимната споделеност на доверяването. А несъмнено е вярно, че доверието не се нуждае от гръмка реторика или от шумна конфликтност, за да вълнува и облагородява.

Смирена е и поезията на Патерсън. Лишена от претенциозност и маниерност, тя е огледало, което разкрива в умален вид живота в града с неговите сякаш застинали във времето обитатели. Всъщност това може би е неточно. Времето на филма е циклично-митологично: действието протича в границите на една цяла седмица, чиято вътрешна хронология е ясно и отчетливо разграничена на делнично/профанно и на празнично/сакрално. Така поезията на всекидневието се нуждае от ритуално унищожение (разкъсаният от кучето „таен” дневник на Патерсън) и символна обнова (подареният от японеца „нов” дневник с бели листа), за да съхрани своята непосредственост и виталност.

Трудно бихме оразличили който и да е от първите пет „работни” и „обичайни” дни: тъй като са безсъбитийни, те придобиват смисъл и завършеност едва в противопоставянето им на двойствената природа на празничното време, което отнема остарялото (а поезията на Патерсън със своята предметност функционира като такава единствено в актуалността на изричането/записването си), за да дари обнова и за да възнагради усърдието с милосърдието на вярата в собствената самотъждественост. Дълбокото доверие в целесъобразността на съществуването и на труда придава онова почти необяснимо благородство на „малките”, но значими дела, които изтъкават целостта на живота.

Минималистичният рисунък на Джармуш търпеливо и изтънчено акумулира смисли, чието разкодиране би било ценно за всеки, който се нуждае от вяра в труда и поезията, за да бъде себе си. Не на последно място тези внушения се дължат на правдивата, силно сензитивна игра на Адам Драйвър и Голшифте Фарахани. „Патерсън” не е филм единствено за ценителите на мистичната естетика на Джармуш; в него ще преоткрие себе си и всеки, който търси избавление от безпокойството.

 

*Хартман, Н. Хьолдерлин. http://www.litclub.bg/library/fil/hartman/holderlin.html

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Златомир Златанов – На гроба на Пеньо Пенев

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

 

 

Първа публикация: Златомир Златанов. Нощни плажове. София, 1983.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Марио Коев – Мълчанието на Йов

 

Бог се превръща в паразит в душите,
където доминира етиката
Н. Г. Давила

 

I

Господ отговори на Иова из бурята и рече: кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, и ти Ми обяснявай (Йов 38:1-3)

Нека първо си дадем сметка, че подобен диалог – какъвто е този между Йов и Бога – за нас, съвременните хора, звучи неестествено сам по себе си. Такъв разговор сме в състояние да възприемем, ако го интерпретираме само като дидактично поучение, един вид етически трактат. И изкушението да го направим, разбира се, не просто е голямо; моралната аргументация като че ли е първото, което изобщо може да ни хрумне. Тя като че ли е задължителна.

Но дали е точно така? Дали е само това?

По същество християнският въпрос, който трябва да си зададем именно в този контекст, е: За какъв морал да говорим пред Лицето на Онзи, Който ни познава така, както ние никога няма да успеем да познаваме себе си? В този смисъл „моралното” отношение между Бога и човека е еднопосочно: само Бог има морално отношение, тъй като Неговото познание за нас е абсолютно. Да, наистина, може да се каже, че и човекът – доколкото проявява и носи в себе си любовта към Бога – всъщност отговаря на „моралното“ отношение на Бога към нас и в този смисъл също проявява такова. Само че, ако Бог е Любов, колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, то единствено нелюбовта към Всевишния би следвало да се определя като морално отношение, защото любовта е дар от Него. В състояние сме да изпитваме любов към Бога само защото преди това Той я има към нас. Любовта не е едно от „съдържанията” или „проявите” на човешката морална воля, а е онтологичната основа на самото ни битие. И следователно не любовта, която сме в състояние да изпитваме – независимо дали към Бога или към ближния – е „част” от човешкия морал, а точно обратното – човешкият морал съществува, защото човекът е жива душа, сътворена от и със Любов. Така онова, което ни остава, е да признаем, че любовта не е въпрос тъкмо на морал, макар редица морални съдържания и въпроси да следват по естествен път от нейното наличие.

В такъв случай обаче как можем да защитим идеята за свободата на човешката воля? Всъщност, така поставен, въпросът съдържа грешка. Свободата не е абстрактна конструкция, защото, ако би била, свободен ще е само несъществувалият. Ние казваме, че Бог е абсолютно свободен тъкмо защото Неговото съществуване е напълно недостъпно за нас извън проявите на Неговия промисъл, на божествената икономùя, на Неговите енергии, ако си спомним сега св. Григорий Паламà. Така, доколкото Бог е Творецът на съществуването изобщо, за Него не може да се каже, че съществува, или – ако се казва – това се дължи на немощта на човешкото мислене и на езика ни. Ето защо и божествената свобода въобще не е същото като човешката; ако казваме, че човекът е свободен, значи, че Бог не е свободен, тъй като дори и определението абсолютна свобода не ни дава каквато и да било представа за това, що е тя, извън погрешната в случая идея за произвола.

Ето защо свободата на човека се състои не толкова в проявата на любов към Бога, защото тя е естествена основа на битието ни, а във възможността човекът да не изпитва любов; да я „насочи” единствено към себе си. И в това е собственото съдържание и на прародителския грях. Така, когато говорим за свобода на човека след грехопадението, трябва винаги да помним, че в богословието тя се разглежда като онтологично негативно понятие (както многократно вече бе посочено).

Нататък, някой би рекъл, че логично в такъв случай би било по-добре за нас Бог да не ни бе дарил възможността да не Го обичаме. Ала това е само привидно логично, защото, първо, любовта е неегоистична и бихме имали чисто логическо противоречие в определението. Второ, ако Бог ни бе сътворил без възможността да не Го обичаме, то ние или нямаше да съществуваме, или нямаше да сме свободни в решенията си. Трето, ако пък не бяхме одарени с качеството на свободата, от своя страна не бихме и имали никакви собствени качества, нито нещо щяхме да сме в състояние да отнасяме към себе си като към съществуващи.

Обобщено казано, когато говорим за човешката свобода, трябва да помним, че тя е ограничена до възможността ни да (не) проявим зла воля, доколкото доброто и агапийното е основа на битието ни въобще и нямаше да проявяваме каквото и да било към когото и да било, ако не бе така, защото просто нямаше да ни има най-малкото като сътворени по Божи образ и подобие. Да изпитваме любов към Бога или към другия само по себе си е надмогване на свободата, а не нейно „осъществяване”, както много често се мисли и се проповядва. Ето защо се казва, че любовта е смирена. Понятието за „осъществяване на свободата” – така, както го схващаме днес – е етико-философска илюзия, доколкото в неговите основи е поставено разбирането за произвол. Но с това, че въобще съществува възможността за произвол, се изчерпва и неговото „осъществяване”. Илюзията се състои в опита качеството на свободата да се мисли и да се поставя в релация с някакви други нейни въобразени свръхкачества, като оттук се извеждат несъществуващи и абсурдни съдържания – класическа заблуда на разума, водеща го само в собствената му „лоша безкрайност”. Накратко, любовта към Бога не е „осъществяване на свободата” на човека, а нейното надмогване в безкрайното възпълване на образа и подобието в нетварната светлина на Безкрайния.

Тук е моментът вече да си припомним евангелския случай със стотника и болния му слуга – достатъчно ясен пример за всичко, за което говорихме:

А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих такава голяма вяра (Мат. 8:8-10).

Ето оттук, струва ми се, идват и всевъзможните обърквания, когато се говори за морала и любовта и за отношенията между тях. Там, където царува любовта, моралът е ненужен и обратно – където етическото е водещо, любовта е „в гонение”. Както е казал Самият Господ и с това ни е дал и единствения точен критерий за „осъществяването на свободата”, „тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лука 17:10). Никакви други човешки съдържания свободата – като онтологично понятие – няма. Тя е просто абсолютно необходимото условие да осъзнаваме себе си като самотъждествени. Нищо повече (и нищо по-малко). Впрочем, строго богословски, в това се състои и разликата между творение и творение по Божи образ и подобие. Без свобода не би било възможно агапийното „движение” към Бога; тя е „следствие” от божествената любов към нас. Без свободата нямаше да е възможна съзнателната любов.

 

Бел. ред.: Първа публикация в dveri.bg

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Михаел Аугустин – Стихотворенията са денонощно отворени

 

За читателите

Поетите винаги са на работа.
Борхес

Читателите трябва да прочетат всичко до дупка.

На читателите им хлопат
някои книги в главата.

Читателите четат само това,
които им бива предписано.

Читателите познават света
само в черно и бяло.

Читателите прескачат
единствено заслужаващото да се прочете.

Читателите искат винаги само едно.

Читателите се оставят
да бъдат подмамени и отвлечени
от абсолютно непознати.

Читателите обичат да бъдат приковавани
изпълняват начаса всяка дума
и са воайори.

Читателите плащат,
за да бъдат обиждани
от писателите.

Читателите биха искали с удоволствие,
но не могат.

Когато са пияни
четат всичко двойно.
Когато са трезвени
само наполовина.

На читателите им е все тая
какво четат:
стихотворение от Бен
или написаното с дребен шрифт
на тубата паста за зъби.

Читателите би трябвало
да берат грах, грозде
или да гледат на кафе,
но не и на книги!

Читателите вярват наистина,
че всяка дума е написана за тях.

Читателите не забелязват
никаква разлика
между думата
фабрика за бомби
и думата
фабрика за бонбони.

Ако можеха да четат,
Читателите щяха
да прочетат нещо друго.

 

Съжалявам

Жал ми е
за мъжа в червено яке,
който от двайсет години
желае синьо яке
но все купува нови червени якета.

Жал ми е
за зимата,
която никога няма да преживее лятото.

Жал ми е
за невръстните деца
в които вече
дебне зрелостта.

Жал ми е
за думата напразно
която вечно трябва да е напразна.

Жал ми е
за музикалната пауза
която прозвучава единствено и само затова,
защото всички искат да чуят
че тъкмо сега няма нищо за чуване.

Жал ми е
за въпроса
на който всеки, ама наистина всеки
смята, че знае отговора.

Жал ми е
за църковния кораб,
който от столетия стои закотвен.

Жал ми е
за чирак фризьора
който тъкмо
на най-добрия клиент на салона
неволно прерязва гръкляна.

Жал ми е
за отчето
на когото думата АМИН
просто му е изскочила от ума
принуден да продължава да говори
чак до страшния съд.

Жал ми е
за търсача на щастие
който без да знае
отдавна е намерил щастието си
и дори не подозира, че то
вече клони към края си.

Жал ми е
за ехото,
което поне веднъж
така му се иска да има първо дума.

Жал ми е
за поантата,
която винаги увисва на края.

Жал ми е
за втората ръкавица
на едноръкия.

Жал ми е
за хамстера
в колелото

за златната рибка
в аквариума

и за мъжа
в бъчвата.

Жал ми е
за свинското в саздърмата.

Жал ми е
за сериозността,
която всички взимат
само за игра.

Жал ми е
за модата,
която не е нищо друго
освен преходна
проява на мода.

Жал ми е
за бъдещето,
което с всяка отлитаща секунда
се свива
и прави миналото все по-голямо.

Жал ми е
за Берлин.

Жал ми е
за огледалото в банята,
на което му личи ужасът,
когато сутрин погледна в него.

Жал ми е
за гьола,
в който всичко
ама наистина всичко
е пратено да си знае мястото.

Жал ми е
за граховото зърно,
върху което принцесата не намира мира.

Жал ми е
за краката,
издължени наистина чак догоре,
но неспособни на крачка напред.

Жал ми е
за първия, подложен под ножа
и за последния,
който опира пешкира.

Жал ми е
за галеристката,
на която всяко откриване на изложба
й излиза закриване.

Жал ми е
за прозореца,
в който всички надничат
а никой не поглежда навън.

Жал ми е
за мъртвите писатели,
които все трябва да вършат
работата на живите.

Жал ми е
за погледа
в празното

и наказателния удар
извън очертанията.

Жал ми е
за аскета,
чиято възглавница
е пълна с олово.

Жал ми е
за успоредните,
чийто сблъсък в безкрая
вече не може да се избегне.

Жал ми е
за Поразяващата ръка,
комуто не било писано
да има деца
с кръвния си брат Винету.

Жал ми е,
наистина съжалявам за това стихотворение.

 

За стихотворенията

Стихотворенията
не се пишат
стихотворенията
се случват.

Стихотворения
е имало още
преди да има поети.

Стихотворенията
са надраскани
стъкла на прозорци.

Стихотворенията
подлежат на компостиране
и затова в никакъв случай
не бива да се изгарят.

Стихотворенията
са денонощно отворени
(дори най-херметичните)

Стихотворенията
от чужбина
нямат нужда от никакво
разрешение за пребиваване
Добър преводач им стига.

Никой не бива
да бъде насилван
да прочете стихотворение
или не дай си боже да напише.

Стихотворенията
не отговарят за автора си.

Стихотворенията
не четат стихотворения.

Стихотворенията
могат по всяко време
да се разменят за други стихотворения.

 

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Фредерико Гарсия Лорка – Животът не е сън

 

Песен за първото желание

В зелената утрин.
Исках да съм сърце.
Едно сърце.

И в зрялата вечер
Исках да съм кошмар.
Един кошмар.

(Душа,
оцвети се в оранжево.
Душа,
стани цвета на любовта.)

В ярката сутрин
Исках да съм себе си.
Едно сърце.

И в края на вечерта
Исках да съм собствения си глас.
Един кошмар.

Душа,
оцвети се в оранжево.
Душа,
стани цвета на любовта.

 

Градът, който не спи

В небето никой не спи. Никой, никой.
Никой не спи.
Съществата от Луната душат, дебнат в своите хижи.
Живи игуани ще пристигнат да ухапят онзи, който не сънува
и мъжа, който заедно с духа си счупен бърза, ще срещне зад уличния ъгъл
невъзможен крокодил, притаен зад нежната
съпротива на звездите.

Никой не спи на земята. Никой, никой.
Никой не спи.
В гробище далеч, труп съществува,
който три години стенеше,
заради нивата изсъхнала върху коляното му;
и това момче, което тази сутрин закопаха, плака
нужно бе да викнат кучета, за да престане.

Животът не е сън. Внимателно! Внимателно! Внимателно!
От звездите падаме с желанието влажната земя да изядем
или се катерим по острието на снега с гласовете на умрели далии.
Но забравата не съществува, сънищата също,
съществува плът. Целувки в нашите усти
в гъсталак от нови вени
и който болката си преживее, тази болка ще усеща вечно,
и който се страхува да умре ще носи смърт по раменете си.

Един ден
конете ще живеят в кръчмите
и разгневени мравки
ще се хвърлят в жълти небеса, които крият се
в очи на крава.

А друг ден
свидетели ще станем препарираните пеперуди как възкръсват
и продължавайки да крачим сред гора от сиви гъби, мълчаливи лодки
ще гледаме пръстените как искрят, как рози от езика ни извират.
Внимателно! Бъди внимателен! Бъди внимателен!
Мъжете, които още носят белега от нокътя на бурята
и момчето, което плаче, защото не е чуло, че изобретили моста
или мъртвецът, който притежател е сега само на главата си и на една обувка,
трябва да ги пренесем до вала, където игуаните и змиите чакат,
където меча челюст чака,
където на момчето сухата ръка очаква
и козината на камилата стои, потръпва в синя ярост.

Никой не спи в небето. Никой, никой.
Никой не спи.
Ако някой затвори очи,
камшик, момчета, камшик!
Нека там да бъде от отворени очи пейзаж
и подпалени горчиви рани.
Никой не спи в този свят. Никой, никой.
Казах и преди.

Никой не спи.
Но ако нечий мъх порасне върху нечии храмове, по време на нощта
отворете в пода скритите врати, за да види сред светлика на луната
лежащите бокали и отровата, и черепа на тази драматургия.

 

Преди разсъмване

Но като любовта
стрелците
са слепи

Върху зелената нощ
пробождащите саети
оставят следи от топла
лилия.

Ръба на луната
пробива виолетовите облаци
и колчаните
изпълват се с роса.

О, но като любовта
стрелците
са слепи.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Пламен Пенев – In memoriam. 1972–2016, Ивайло Иванов

 

Останаха ни толкова недоизречени неща, невъзможни в този беден, временен свят, в който ни срещна провидението. И сигурно винаги е така с извънвременните, извънредни приятелства, оставащи неизменно недовършени в орбитата си между животите и световете. Така е наредено и промислено!… Мащабните духове, прехождайки през живота, го разширяват, сгъстяват и душевно осмислят, а когато си тръгват, отварят големи прозорци между световете… Можеше ли да е иначе и пропуснем идващите мигове, да не отпиваме от тези чаши? Не знаем, не ни е дадено да видим и знаем! Поместени в дните ни, стоим (сякаш неизменни) и неусетно, постепенно се преместваме, изместват ни сферите на сънуваните дела, обстоятелства; – и тъй навярно състояващи се ние в себе си и в отредените бродещи/изброждани от нас пространства. И сякаш само допрели смисъла със стоплящите, непроменени, сгъстени мигове от светлина – на образи, души на места, с книги и приятелства – неусетно и властно, постепенно сме станали светлина и светли бродни сенки, когато прехождаме повече в мислеща/спомняща си памет. Нишките на дните се изплитат, слънцето ги доизрича и пронизва с невидимия си смисъл, а ние сме още тук и си спомняме, дишайки, само си спомняме вече за надничането в най-живото младенческо минало, (което е истинския ни живот). И предполагаме с бледнеещи надежди за онова, което ще бъде, спуснало невидим, прозрачен мост във все по-ясното наше живеене, изяснило се вече в откровено инобитие, а преди, тогава, примамило ни хитроумно в себе си, било само чисто, бистро вдъхновение – като приятелство, писане, говорене, вяра – в храмове, небеса, корени!…

Колко дълго в унесните си безкрайни разговори (из битийните и литературни 90-те) сме извървявали и привършвали в диалози старите и нови улици из Търново, бродейки в думите и през онази чиста вдаденост, присъща само на чистите и едновременно млади души и хора. И после, спрели се, останали на някой ъгъл, из тези стари и нови улици, сме чували през гласовете ни, в упование, нескончаемите, флуидни движения на идващите свръхреални времепространства от поетичното, подемащи и носещи ни; и неусещащи зимния студ, нечуващи нищо тогава от ветровете, освен тези вътрешни движения и значения на гласове и течения, подели, понасящи, отнесли ни из дебрите на някакво, вече само тяхно (и наше), съкровено служене на словото и мелодиите в мислещите ни сърца. Останали сме там, вградени, подобно ветрове, рецитиращи стихове, талази, течения от стихове; чувам гласът му как подема, подобно лироепически слог на антична омирова поема, с орфическо звучене, тези нескончаеми лирически редове, (в половин час, един час) неспирни редици; изпридащи тогава, тук, сега и после, завинаги, тъканите на нашите невидими стълбици от лирическото, субективно и жестоко надвременно, обективизиращо, архивиращо ни, още тогава (но скрито), а вече, днес, явно – жестоко и изящно красиво!…

После вървим из годините и мълчахме, изричахме, приятелите, ние, той и аз – из улиците на крайречния град или по слушащите ни калдъръмени улици на Търновград и през космичните наши места – говорещи, плетящи същата тъкан, онази първоначалната и изначална, облечени с усета за онова мъжко, никога недоизречимо приятелство, което мълчейки говори, смирило се в усета за постоянна и непосилна недоизреченост, несподеленост. Навярно това е мултиплицирано, видоизменено, израснало и все същото, онова, младенчески чисто, вярно, неизменно-несломимо приятелство… След това се нижат есенните цветове и бистрота на въздуха, мислите, всеобемащите чувства и пак мълвящи, свръхмерни приятелски несподелености на нашите единни стъпки, успоредни рамене и стаени, улегнали, пресичащи се подобно топли лъчи, приятелски думи на говорещите ни мълчания и наши гласове, които казват всичко; останали и необратими, там, из улиците на Арбанаси, в онази мека, топла утринна есен; с ръцете му, серафимовски (по Йовков) естествено придържащи хляба и кафето с утринния ни (оня многолетен наш) разговор… После, хората, бяхме под стаения, притискащ, предсрутващ се свод. Видях… видях го… през светлината и слънцето, които тогава не значеха нищо, с премрежените невиждащи очи на деня първи (юни), когато успокоен спеше, засънувал вечно отсамното, преминал в сетнешната си друга вечност през невидимата граница на тукашното житейско свое, мощно, безусловно искрящо творческо живеене. И после, подобно скала – натежалото слънчево небе, като пред откъртване, в нямата равнина, накрай градските очертания, сред шептящите треви и под тях пръстта – в онази няма равнина, поставила се между тежко зелени, масивно-големи планински възвишения… У него беше религиозно съдбовно, съзнателно носено, компресираното усещане за забързано вътрешно време, ореалностено в усета му за потребно ускорено живеене и съдбовно осезаеми идващи граници (синдромът Висоцки). Което също и като определящ маркер за голямо изкуство и лично вричане, дори трагична обреченост, от това поместване неизменно в лимитираното време, висящо, просвистяващо в годините покрай сетивата и интуициите на човека, че трябва да бърза, едновременно ситуиран оперативно-екзистенциално в някакъв свой автономен хронотоп, през който с тъгата на отдадения обречено наблюдава, пропускайки потоците на живия живот; за да провиди и съгради другия, извънвременен, който му нашепват Провидението и Отеца! И време за друга орбита в тази тясна божествено очертана пътека пред извисената душа няма. Останало й е само да е вярна и с пестеливите жестове, движения на провиждащия да я следва, без остатък! Жестоко и възвишено красиво, друга пътека тук няма! И поради това изкуството и словото тук са сюблимни и единствено възможни като храм, животът като сакрализирано свещенодействие и трансцендиране на реалността в метафизиращата я идея за нещото, едновременно физически отелесено и надвременно!…

От строгите закони на поколенческото не можем да излезем, от обединилите ни по произход и творчески приятелски живот участи!… Можеше ли да е иначе, можехме ли да избегнем лошото, тогава, преди, сега? Не знаем, никой от нас, все още отсамните, не знае!… А и такива изначално-свръхмерни, „несвоевременни” творчески/творящи души не са нито сводими към логичните и конвенционални битиета, нито принадлежат (изобщо някога) на техните профанни траектории, привидна смисленост и буквална автоимунност, тръгнала и стигаща само до „трезвомислието” с преходната му нарцистична природа, вплетена от нанизите на отмиращи съображения, която да диктува у тях каквото и да е повседневно, обличащо приличния външен вид на имитативна човешко-творческа екзистенция. А всичко тук е, без остатък, по произход и рождение сгъстено, прегърнато одобрително предрожденно от имунизираната сакрализираща свръхмерна сянка на духовното и словото в едно. Той не принадлежеше на нищо друго, освен на родната земя и на този лирически глас, вграден в началата на традицията, и те неделимо, одобрително, свише обединени от божествената длъжност и човешко-духовно вричане на нея. Което за приятеля ни беше всичко – начало и край, слово, житие и смисъл, снети и видени в реалното, облечени в изтънчената, смирено-аристократична деликатност на слятата още приживе душа с Божия промисъл и инобитие. А смъртта в този миг е натрошаване, сюблимна и грозно-смразяващо страховита, в обкръжаващия я привидно жив живот, съставен от дребен комформизъм, хитреене в премерения цинизъм на осъзнатия среден или беден талант на отразената негова светлина. Като този грозно-сюблимен път, без остатък, безхитростен, безсребърен, е навярно единственият възможен преход към надвременното, която е в същността си съдбата на поета Ивайло Иванов, на големите поети, оставащи над времената, в другото (тяхно) време.

…И впоследствие разпознаваме реминисценции на Далчев, които той и мъдростта на духа му ползва като иманентно свои и вписал/вписали го вторично в/към непреходните орбити на традицията. Което е допълнителна/допълваща негова сакрализация; с негата на осъзната рефлективност от изтичащото, отиващо си време и непреходно у предходника (гледащо само през завесите на модернистката интелектуална тъга носената от бленуването непосилна непостижимост на виталистичното, автентично битие от неизречимия свят на птици, въздух, цветове, мириси, ухания)! Тук са категорично и дебеляновските тоналности с почти нечовешката им непосилна безприютност, с тяхната трагична обреченост/вричане, осезание за драматична, аристократично-стаена обжареност в нежно-изящното си, наметнато с красива трагична тъга – „да приласкаем всички скръбни и нещастни” – обвили, очуднили позлатено талантливо неговата поетичност. Ивайло е и там, и в онази унесно-носеща лирическия глас мощно-изящна виталистична поетичност, с която е обозрима традицията у В. Петров (знаково и с кръстопътната „В меката есен”). Също той е поне малко в повече обозрим, разбираем и се помества между катастрофично-мистичните творчески силуети на Вийон и Есенин. Когато мисля за неговата поетичност, виждам как тя тръгва от етично-духовното, подчертано като смислопораждащи начала, и впоследствие достига до естетическото, което е слово и религиозно вътрешно движение в едно. Иначе казано, в раздробения ни безверен свят, той знаеше, че има неизменен смисъл в думите и през тях само съществуваше; думите като сакрализирана и окрупнена форма на най-истинен постигнат живот, на вяра, на одухотворено слово-битие и единствен намиран/следван смисъл, останал спасителен екзистенциален пристан в тези наши „последни времена”… И покрай общите ни спомени от онези 90-те на нашето творческо самопораждане, съпътствани от убежденията на критическата рецептивност, съзираме как поетичността му, пораждайки се в самата себе си, преминава и е проследима буквално в самия рисунък на знакови далчеви откъси, на фундаментални естетически образи-символи, определящи за цялата ни лирическа модерност: „Над тези стръмни стрехи от железо // и тези булеварди от асфалт // поне един път няма ли да слезе // снегът от небесата като бял и лъчезарен ангел?… // Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца.” („Сняг”); „…Денят бе дълъг и светът – огромен, // и аз минах край хиляди неща. // Какво видях? Днес вече си не спомням. // Отслабва и тъмнее паметта.” („Равнина”); „…И ето грее слънце: ден е. // Синее стихналата вис. // Светът блести, цъфти пред мене // като старинна стъклопис…” („Ангелът на Шартър”). И изричайки в този поетичен ред фрагменти от предходника, доизговаряме самата екзистенциална съкровеност на творческото у приятеля ни. Ивайло е в тях, тръгва от самите те, езиково и идейно-философски е разбираем през самите тях. И също, поради този свой „орфически тип” автентичен лиризъм, той не е от пенчо-славейковата идейно-философско-концептуалистка творческа традиция, като допълващо завършвайки своето, е продуктивно-опосредствано диалогизиращ с нея, в дълбочина, бидейки по своему концептуален, авторефлективен, дългопаметно-модерен и едновременно дългопаметно-митологичен, пресрещащ, събрал и помирил у себе си обширната модернистка многопластова унаследеност на предходни културни пластове, векове и предписмовното, всеобемащо, неконвенционално свръхпаметно съзнание на народния певец и аеда. Неговият език е извънреден с естетическите си формообразуващи начала и върху тази извънредност е стъпила, като значещ контрапункт, битийната му невъзможност, взривяваща времепространствено-космогонично лица, субекти, а от там и прерастването й в невъзможна за триизмерния свят сюблимна метафизичност. Което е екзистенциално-творческа траектория, реално-иреална, цялостна, всеобхватна, преходно-неръкотворна – орбита и битие на това човешко-творческо вдъхновение. Временно, само в един свой миг от цялата си времева разгърнатост, пресичащо се с триизмерното, за да продължи между световете по неизменните течения на провидението…

Още в младостта ни, с дебютната книга „Хензел и Гретел”, той беше най-зрелият, първи изяснен от нашето поколение. Това са именно скрепяващите начала на онова споменато „орфическо начало”, снело го през/от трансцендентното и породило го. След което този завършен поетически език и глас – посветен, смирено вписан и блестящо ярко огласяващ/представящ в пълна мяра световните нива на „автентичния лирически канон”, с подчинената си субективност, без езиково излизане извън него, тотално подвластен, мощно му служещ, съотнесен формално-изказно и вречен лично на иреалните негови обективни отнасящи течения – подобно настроена и съвършена камбана, сакрално осветена и обвита в звъна си – оставаше само да извърви предопределеното свише триизмерно-свещено свое съществувание – в мотиви, теми, тоналности, заглавия, метафори, образи, книги. Свръхтялото на неговото творческо състояване е проследимо с мощното институционализиращо критико-есеистично говорене, съответно на ореалностения в този лирически канон институционализиращ властен поетически език. И всичко обединено, вградено органично и всевластно, от надтриизмерните енергии и благословеност на родения, предрожденно завършен, голям поет. Останалото е плавните смирени стъпки от битие в най-истинното и живо друго битие, наричано някога литературна история, иначе и повече справедливо, извисено описвано като духовни преходи из пътищата на душите – през дебрите на космичното, в пасажните стълбици /нива/ от сънуваната/сънуваща привидност на видимото, в бледнеещия здрач, събличащ ума и телата в най-зримото на невидимото. При светлеещото, искрящо окончание, „в моя край е моето начало”, достигайки до онези бленувани родни преддверия на Отеца, на който Ивайло с всеки дъх всецяло, мощно реалистично и трансцендентно, тотално служеше, докато с жестовете на скромното си служене и величаво съзнание за свещенодействие изписваше най-силните, високи и светли нива на словесните ни страници от новата ни литературна летопис!…

(1 – 3 VІ, 2016)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Стоил Рошкев – Капитализъм, брат

 

Парадоксално Ръселовата
Лента на Мьобиус

Млечния път, баница със сирене,
увита около конфликтността
на битието, плюшен уроборос,
омекотяващ живота на богаташите
от Божия град в главата на продавачката
на боза от чаршията в Стария град
на бутилката ми на Клайн,
от която и до днес не успявам
да отпия. Както аз си знам, да утоля
томителната си утопия
до пълномащабна притома.

 

Старият рокер

Оредялата му
дълга коса
църцори от темето
като чехловидни уши на кокершпаньол.
Гледа мило.
Някогашната му двайсетгодишна
кръвожадност е отпътувала
във вечните ловни полета
заедно с филма „Волният ездач“.
Макар резкият му фендер да е по-виртуозен,
отколкото навремето, далеч не вливат
толкова бунт в публиката
концертите му. Прилича
на Ангела Меркел,
която си прави селфи с обезоръжаващия
млад мъж от Изток Джихади Джон.
Прилича на Стария континент от есента на 2015-та
…to be continued

 

Поема за хотел
„Арпезос“ в Кърджали

Говоря за Тракия, за Перперек,
за може би 20-етажния хотел „Арпезос“.
Мухълът му ме върна повече от 15 години назад,
когато работех в Слънчев бряг и бях хванал нощния влак
за Велико Търново да отида при голямата ми
любов.
Сутринта се видяхме в зъболекарския кабинет на майка й
с изглед към река Янтра.
Янтра и нейните меандри
с извивки като усмивки.
После пътувах обратно за нощна смяна в морската дискотека.
Не бях спал повече от 50 часа, но някак издържах.
Бях на 22.
И сега като 39-годишен репортер от телевизионните новини
отразявах народен събор в Джебел… След всички скари и маанета
вечерта акустирахме с микробуса със сателитна чиния
в красивия град Кърджали. Та да се върна на близо 20-етажния
„Арпезос“.
Даже няма да проверявам в гугъл какво значи „Арпезос“.
Сигурно нещо помпозно. Но излинелия му интериор,
мокета, вратите като в общежитие в Студентски град,
безумната нужда от ремонт, миризмата на мухъл и страст,
страст, страст, ме върнаха повече от 15 години назад
към оная, отдавна имаща 2 деца.
Но не от мен.

 

Филм

Много интересно – миризмата на жега
и естествено дърво
е миризмата на старо кино.
Снобите ше кажат: осемдесетарско кино.
Правилно. Истина е.

 

Манагуа

Никарагуа, батерийо!
Приветствам те
като един Лотреамон.
Две от границите ти са грандиозните океани.
И ти си между тях – синьо електричество. В теб е роден
великият Рубен Дарио. Благодарение на него
потърсих в гугъл „Никарагуа“, а после и „Манагуа“.
Ето
колко
върховна е
силата на поетите!

Кога иначе щях да се заинтересувам от Никарагуа,
ако не ме беше насочил към теб енергичният ти
„Син“ син Рубен Дарио?
Вярно е, подслаждал съм живота си
с твоите жълти банани
с лепенката „Никарагуа“.

Но един търговец никога не може да отвори очите ти така,
да те накара да се влюбиш, както някой от поетите.
Огромна, огромна сила вилнее в поетите. Мощен ток.
Той ги люшка. И люшка хората около тях.
Затова и Платон ги изгони,
а високоволтовият Артюр
Рембо стана търговец
на банани (фигуративно казано).

 

Миризма на звезда

Прокуди ме от кичурите си,
красавице, прокуди ме.
Далече съм от звездната ти миризма,
от сладките ти нервни изблици,
размазващи
ненеобходимия ти грим,
от пиърсингите
на бесовските ти зърна.
От обицата върху фината ти геенна
[Еномовата долина] и другите
над трийсет пиърсинга;
къде ли не – пробито детство,
пробитите от вятъра найлони
в апартамента ви у „Овча купел“ 2,
наложени върху прозорците, разбити
от паветата на пощръклелите ти
ухажори, изхвърлили яда си
вместо семе в теб. А ние с теб
разтягахме синтагмата на любовта ни
по кринолина, проснат върху
кръглата ти спалня кукленска.
Снимах, няма да забравя, от горен ракурс.
Спуснатите щори бяха притъмнили ситуацията,
така че в спомените ми от ония горещини е полумрак.
После го бях гледал десетки и десетки пъти клипчето.
Бях видео дояч. Видео дояч!
Майка ти го беше видяла също,
щом разсеян веднъж й бях дал да разглежда
влюбените ни фотографии, но се направи
на ни лук яла, ни лук мирисала.
След време бяхме в Триградското ждрело.
Скарахме се. Защото първоначално
не го намерихме, бяхме объркали табелките.
Но кметът на Триград дойде…
Бяхме звъннали на телефона,
сложен на единствения билборд
в меандрите на околността: Хотел „Панорама“.
Оказа се собственост на кмета, вдигнат по европрограма.
Дойде с уазката си. Естествено и той се влюби в теб.
Щеше да ме утрепа на два пъти.
Веднъж с лоша ракия, втори път,
докато ни возеше над пропастите към връх Орлово око.
Но аз съм корав. Оцелях. Все оцелявах
покрай теб в пространството. Дори и в „Овча купел“ 2.
Но не и в колоритите на Вави-лондон. Попаднахме
там с теб с машината на времето. И ме прокуди.
Уби ме дори. Сега съм безплътен призрак.

 

Капитализъм, брат

Той кара такси.
Тя продава вечер в денонощния.
И се гушкат за по 15 минути.
Видях ги в един през нощта.
Той, белокос, бе яхнал
някакъв хладилник в магазина й,
тя гушнала се в него,
таксито му паркирано отпред.
И двамата в очакване на клиентела.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Палми Ранчев – В небето не се вижда българска пътеводна звезда

 

1. На 10 ноември 2016 беше първото четене на Нова социална поезия. Имаше ли събитие (ретроспективно и проспективно погледнато)?

Не помня дати дори когато са много важни за някои. Има „ нова социална поезия” защото има „стара социална поезия”, или само „социална поезия”. Коментарите в тази посока могат да стана досадни, независимо дали превъзнасят или хулят. Най-важен е талантът на авторите. Талантът приближава написаното до някаква истина. А литературата има смисъл само когато копае и в нейния рудник.

2. 10 ноември 1989 е поредният осуетен бунт в българската история. Твоята лична история на осуетяването?

И тази, както и повечето публично повтаряни и умишлено натоварени с всевъзможни значения дати, дори и представяни за особено важни, се опитвам да ги прескачам в мислите си. Осуетиха, овладяха, използваха… У нас винаги тарикатите, далавераджиите, водачите на лумпен-пролетариата, са били главни и успешно действащи лица при прехвърлянето на всякакъв вид, включително и исторически, дувари.

3. Какво може(ше) да се случи иначе? Има(ше) ли алтернатива Мирният преход?

Не мисля, че е било възможно кой знае какво да се промени. Машината на службите, които охраняваха интересите на управляващото партийното малцинство, нямаше как да бъде овладяна от стихийният ентусиазъм на хора без умения – и за управление, и за актуалната в случая социална мимикрия – и за каквото друго се сетите. По своя си начин, чрез примитивно и настъпателно насилие, беше погубен ентусиазма и надеждата за по-справедлива организация на живота ни. Друго и не можеше да се очаква от участващите в политическата масовка хора с досиета в охраняващите партийната власт служби. Техните основни умения бяха свързани със способността им да приемат нов политически цвят, да крещят най-високо и винаги да са под чучура, от който очакват да потече държавната дажба мед и масло.

4. Материалите с ниско качество, използвани в архитектурата на Мирния преход, стават все по-видими както в интериора, така и в екстериора. На какво можем да се надяваме при земетресение?

Понякога идеите изглеждат по-важни от хората, и в такива моменти времето се завихря и сякаш променя естественото си движение. Разбира се, това е илюзорно усещане. Обикновено за да се забравят по-лесно невинните жертви. А иначе, можем да се надяваме на каквото поискаме. У нас, особено надеждите, най-често са за всекидневно ползване. Искам да кажа, че в небето не се вижда българска пътеводна звезда.

5. Кое е първото нещо, което би направил (по друг начин, отколкото на 10.11.1989) при новината за земетресение?

Ако можех да върна времето, бих избягал. Това се оказва най-правилното. Катаклизмите /земетресенията/ по нашите земи имат разрушително лицемерна сила. В доста обществени сфери ирационалното се е превърнало в догма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Мартин Костов – Метнато в пясъчника

 

в ръцете ти мога да падам
в тях тишината е сладка
не е студено
нито прекалено топло
за да стигаме до там
да искам да ме пускаш
недей
не ме е страх да те обичам
страхът е в думите
които като малки деца
непослушно се въртят
около езикът ми
целувките ти –
бавни
кратки сънища
разстоянието любовник
които не обичам
без теб
времето горчи
в сърцето ми
крещи
боли
и иска
още от
теб

 

кожата ти е
потна
дреха
която обожавам
да заглаждам с
устни –

по мен
чисто
няма

оставяш
следи
и там
където вече
има

 

мога
да бъда
всяка кучка
мога да
бъда теб
или някой друг
мога
когато си
най-близо
до мен
да бъда
гол
твой
и потен

мога да искам
да ме събличаш
обичаш
искаш
и облизваш
бавно и все
по-надолу

можеш
да свършиш
в устата ми
като глътка
от която
имам нужда
всеки ден

 

сърцето ми –
то е
мръсна перла –
не
не е чисто
малко е
и метнато в
пясъчника
а дали ще бъде
намерено
и дали ще може
всичката тази
гнус
да се измие
и дали
няма да бъде
счупено или
пропукано
и дали въобще
сърце е

вече
не

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Petra – Евридика

 

Историята на една любов
(в четири секунди и четири чаши вино)

I. Кариатида

Вървя бавно по Улицата на изкушенията. Усещам, че нощта съществува единствено, за да може блясъка на Улицата да контрастира на фона на мрака, погълнал света. Аз съм нощна пеперуда отказала се от избора си, пожертвала волята си в името на изкушенията. На блясъка.

Тук времето не съществува.
Това е страната на сънищата.
На вечността.
Тук съм жив. Притежавам светлината.

Съвършеният, студен кристал порозовява, оживява, докоснат от слънчевото сърце на виното.
Гледам през тези розови очила. Те обещават… Връщат цвета на избелелите устни. Карат кръвта да потече през мраморната кожа. Изящно падащата рокля се събужда от каменното си вцепенение…

Вятърът ми донесе букет рози и аз, с разтуптяно сърце й го поднесох. Тя се усмихна, вдъхвайки аромата и седна до мен…

II. Дегустация

Сомелиерът умело отвори бутилката.
Чашата, от тънък, почти невидим кристал, се оцвети в розово от първите капки вино. След секунда на дъното се образува малко езерце – червено като любовна магия. Светлината го целуна и от тази целувка се родиха фойерверки рубинени искри.

Погледа ми ги последва и спря в черните вълни на косите й. Повдигнах
чашата. Погледнах през прозрачността й как отражението ми се наслагва върху нейния образ. Двамата се сляхме в едно лице – нефокусирано, раздвоено тук-там, но с поразително съвпадащи очи. Зениците ни бяха като дупки, изрязани в стъклото, та ми се струваше, че виното ще потече от там.

Линията на профила й проряза лицето ми. Гледах я как се изправя и през отражението ми преминаваха меки извивки, а тя се раждаше от виното, подобно на някаква странна
Афродита-Вкханка.
Отразените лампи приличаха на звезди на фона на тъмночервено небе. Аромат на билки ме изпълни и освежаваща прохлада докосна устните ми.

Кимнах. Виното бе отлично.
Усетих лек полъх и едва доловим дъх на цветя.

Очите ми отново се спряха на съседната маса…

III. Светулки

Виното в чашата е тъмно като нощта. Слива се с нея в опияняващ коктейл.
Само луната разделя небето и виното, оставяйки перления отпечатък на дъха си върху чашата, правейки я видима и все пак нереална.

Отпиваме глътки прохладно небе. Сърцето ни, огромно, растящо, погълна земята и се разпръсна навсякъде.

Туптящи огнени късчета се носеха наоколо. Пулсираха в тревата и се заплитаха в косите ни.

IV. Кръстопът

Кърваво-червена, Лета, граничната река, изсмуква цвета от душите на преминаващите я.

Седя пред бутилката божествен еликсир.
Лета, искам да те изпия.
Не, не за да забравя, а за да се слея с душите на тези, които те прекосяват. Подобно на кит, отворил уста, филтриращ хиляди литри вода заради шепа планктон, аз ще те изпия,
защото ти отнесе частица от плътта ми. От мене, непрекосилия те.

Водите ти са копринени като косите й. Червеното, взе от устните й. Дори тялото ти, Лета, повтаря нейните извивки.
Пия от тебе. Ограбвам те, както ти грабиш. Търся…

Стоя край пътя в разредения градски мрак и гледам стоповете на колите, превърнали улицата в червена река.

След цяла вечност, светофарът отвори зеленото си око.

 

Орфей

Погледа си приковал
във светлото петно на изхода,
с душа назад към
сенките на мрака устремена,
следваше веригата от
стъпки на разкъсани надежди.
Душата си разтягаше,
превърнал я във
нишката на Ариадна.

Погледа си приковал
във светлото петно на изхода…
Очите го предадоха –
слели се със пустотата
след топяща се
прозрачно-черна сянка.

Душата му през тях избяга…

Слънцето с лъчите си го окова,
повлече го след себе си,
с душа назад към
сенките на мрака устремена…

 

Евридика

Забравен спомен за простор
затворен във утробата на мрака
следваше Сребърния Силует…
Животворни капки светлина
се стичаха в косите й.

Безпаметна сянка
следваше Сребърния Силует…
Нишките светлина
рисуващи невидимите форми
се отронваха от пръстите й,
и се отцеждаха в стъпките му.
Очите й пиеха жадно.
Животът попиваше в кожата й,
Мракът се оттичаше бавно.

Внезапен взрив
от светлина потече през очите й.
Изгори я.
До дъно.

Тъмнината нежно я прегърна.
Погълна я…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017