Росен Тошев, Голяма пощенска картичка IV, 2014 г., 100х150 см, маслени бои, платно

 

Крастави кучета

надушваме се като крастави кучета
по миризмата на опърлено живо месо
в стъклените ни очи се оглежда
един и същ образ

първо е бил увивен храст
розова мъгла
пърхащи облаци
ухание на дъжд и трева
пчели сладък прашец
цветя в ярки експлозии

а колко романтични сме всички глупачки
нахлузили маските на благоприличието
виещи самотни вълчици
отчайващо уязвими

колко малко ни трябва
да потънем в нечий поглед
протегната ръка
целувчица за лека нощ

такива сме
крастави кучета
лесно влизаме в примката на доверието
а после яростно лаем по всеки
който ни навира срама в очите

 

Той

като някакъв мазен цирей
събира гной с години
успокоява се за малко
после отново набира
издува се
дразни
боли
ще ти се да го стиснеш с нокти
да се излее цялата му помия

да се приключи най-накрая
долната му мерзост
мръсно копеле
много ти се ще да се приключи
така веднъж завинаги всичко
много ти се ще
но малко те е страх
от болката

 

Игра на шах

пешка и офицер
всеки играе по своите правила
грешките се заплащат със смърт

но става късно
да поставим нещата на мястото им
тук е фантазията
тук е животът
да е ясно кой от коя страна е

 

Дъжд

вярата
която усърдно събирам в шепи
толкова лесно
някой разпилява с думи
или бездушие

плисва студен дъжд
сама се оправяй
ми казва поредният непредсказуем вятър
спри да замърсяваш полето с отпадъци
намери нещо друго
дърво или камък трева
с което да нахраниш
вътрешните си червеи

има достатъчно графомани
липсват спасители

 

Сантиментално

не пиша на теб
а на змея
който дамгосва
с алени букви
стените на затвора ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.