Росен Тошев, I love Croatia II, 2015 г., 80х100 см, c-print, маслени бои, платно

 

„Когато седнеш край реката
ще видиш труповете на враговете да преминават“

Седнах край реката,
а тя беше тънка,
полупресъхнала
чаках миг, времена, епохи.
Заваляха дъждове,
напълниха реката
и запреиждаха трупове –
различни съблазни,
клюки,
интриги,
оправдания,
безверие,
ярости,
зависти,
и някоя друга изневяра.
И всеки един труп ми отнасяше кожата.
Одраха ми милион кожи
и още някоя друга.
Както на розата изпадаха
разцъфналите листа
а остана пъпката,
така остана душата ми
за там към мига,
времената,
епохите.
Към вечността!!

 

Старецът и морето

Старецът и морето
Той беше много богат
имаше куче –
старо като него.
Имаше дървена лъжица
и пръстена паница,
която добрите хора
пълнеха винаги.
Старецът ядеше първи –
две, три лъжици,
а другото оставяше на кучето.
Старецът беше много богат.
Имаше стар дюшек и здрав юрган.
А на гърба му спеше кучето.
Старецът беше много богат.
имаше дом –
един стар сандък
и старото куче.
И цял живот мечтаеше за морето.
Старецът беше много богат –
имаше куче, дом и мечта!

 

Среща

Сутрин се срещам с лицето си –
там пред огледалото.
То, обаче, не отразява душата ми
( тя е само в очите ми)
а само усмивката, която казва:
“ Здравей майко“ на лицето ми,
защото се чувства толкова млада,
а всъщност знае, че е много по стара
идвайки от вечността…

 

Лудият

Всеки ден след изгрева на слънцето
той тръгваше на поход из града.
Хората с пръст го сочеха,
а той раздаваше целувки с ръка.
-Той е луд- така говореха,
но е от тихите луди в града.
Някои не бяха съгласни и спореха.
– Да го затворят – стига ни срама.
А той щастливо се смееше,
и раздаваше навред цветя.
Понякога танцуваше и пееше
и се радваше на малките деца
Веднъж едно малко момиченце
като го видя при него дотича
и смеещо се подаде му с радост ръка.
И Лудият го крепко прегърна
и майката този миг видя
и с ужас пищейки се втурна,
взе си детето и със силен ритник
събори нещастникът луд на земята.
А после мнозина към него се втурнаха
и омразата нямаше край.
А Лудият беше притихнал,
там на плочника, свит като кравай
и се молеше тихо
– Боже прости им. Милост им дай!

 

***

Вчера се разделих на две.
Оставих едната там,
а другата дойде във днес.
И сега нито вчера съм там,
нито днес съм тук
и утрето изобщо го няма

Когато щастието лепнеше
Когато тичах по прашните улички
щастието по краката ми лепнеше,
по късата басмена рокличка
и двете плитки на гърба ми подскачащи.
Когато за първи път се влюбих
щастието по устните ми лепнеше,
по дългите, извити мигли
и в ирисите на очите се събираше..
Когато първото ми дете изплака
по гърдите ми щастието лепнеше
и течеше от зърната
давайки живот на цветето.
Когато заваля снегът по главата
щастието вече по душата лепнеше
и по вените се стичаше –
да подслажда останалите пътища!!

Земята и снегът
Той й каза:
– Изпращам ти снега
и той ще те покрие.
Ще заченеш и ще родиш.
Земята се зарадва:
– Да ми бъде както си рекъл Боже.
Заваля снегът. Покри земята.
В прегръдката му заспа блажена.
и само птичи стъпки
рисуваха любов!

Деветият кръг
Разкъсваме парче по парче
надеждата обвита в мантия.
Кървят очите,
а сърцето ни мълчи:
катерейки се по кръговете на Данте!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.