Владимир Сорокин – Blue Lard – Cancel Russian Culture

 

списание „Нова социална поезия“, април 2024, ISSN 2603-543X

visual arts
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Смъртта е jet set Майстор от провинцията

Калоян Богданов, Untitled 15

 

Един писател, за чието име не искам да си спомня, майстор на жанра In Memoriam за по-добрите от него, преди десетина години написа след смъртта на поета Мария Вирхов за нея като за своя градска. По-късно я издаде под семейно прикритие, придавайки на голото сладострастие на надживелия в пробива си чак до вилната зона на недостижимата софийска буржоазия на 20-те (на миналия век) литературноисторически, всъщност банаджийски статут.

Алек Попов не е Мария Вирхов, но писателят, междувременно членкор и световен, е от все същото място, за което не искам си спомням, съизмерващ успеха на надживяването на несъизмеримо или просто значително по-добрите с престижността на настоящите си локации. При Мария това беше просто София, при софиянецът Попов вече е светът, значително по-голям от този на покойния.

Все същия се сбогува със значително по-добрия от него (и членкор вече от десетина години), умеещ да разказва добре разказани истории и нямащ нужда от постмодерни алибита, когато пише романи. Все същия от вечната небесна провинция, за чието име не искам да си спомня, се обръща към Попов като към браточката си от българския литературен jet set.

Смъртта е Майстор от провинцията.

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, март 2024, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Сабоурин – Пътят на подправката

 

 

Изпълва с благоговение и упование да видиш как идиосинкразен творец, тръгнал от камерни жанрово и бюджетно произведения, стига до тотален холивудски блокбъстър, без на йота да е отстъпил и изменил на вярата на младостта си. С благоговение, защото критическата маса едновременни възприематели създава неопровержимата съборност, иманентна на големите творби. С упование, защото демонстрира по геометричен начин, че не всичко се свежда до генното инженерство – академично, народопсихологическо, политикономическо – с парите и легендите на данъкоплатците.

Тук говоря конкретно за пътя на френско-канадския режисьор Дени Вилньов от Политехниката (2009) или Враг (2013), за да вземем два ранни примера, до Дюн (2021, 2024). Попаднах на Вилньов в един предишен живот, когато всяка вечер гледахме филм с жена ми и така случайно попаднахме на Враг. По-късно вече сам се върнах след първия Дюн още по-назад към Политехниката и Изпепелени (2010). Те не ме грабнаха за разлика от Враг, който си остана моя филм и като разведен, и като вдовец. В същата категория – в подкатегорията й „само мой филм“ – попадна и Блейд Рънър 2049 (2017), жените, които познавам, не обичат научна фантастика.

С други думи, при Вилньов определено не се кълна във всеки негов филм, което обичам иначе да правя при любимите си режисьори. Всичко е лично и поотделно за всеки отделно взет филм. Нещо повече: не харесвам Първи контакт (2016), първия му опит в научнофантастическия жанр. Т.е. не мога да изведа чувството си за удоволствие и неудоволствие до чисто естетически и киномански критерии, тъкмо това обаче ме изпълва при филмите му, които харесвам, с благодарността на усещането, че определена творба е направена лично за мен. Флобер е написал за мен Възпитание на чувствата, Вилньов е направил за мен Враг и Блейд Рънър 2049. Ако трябва все пак да идентифицирам личното и поотделното естетически и жанрово, както Враг, така и Блейд Рънър 2049 са вариации на неоноара. Но това са неоноари от Вилньов за Сабоурин.

Това не би трябвало да може да се каже за Дюн, защото е епос. И като казвам епос, имам предвид не толкова жанра, колкото преди всичко визуалното предаване на една галактическа крито-микенска Гърция в първа част – и на митологичния цикъл за Атридите във втората с характерното обикновено за прокълнатите родове фатално преплитане на кръвни линии и типичната за старогръцките прокълнати родове изобретателност в престъпването на мярата и отговарящата му изобретателност в наказанията. Нищо лично, казва истинският епос, just destiny. Същевременно мога да свидетелствам, че веднъж чух Гласа в цялата му потресаваща и изкупителна изкрещяност и тътен от недрата, и той беше гласът на Майките, както е във вселената на Дюн.

Визуално и пластично грандиозната епичност на Дюн е съставена от дълбинно идиосинкразни метафори, водещи началото си от ранното творчество на Вилньов. Пустинята и местните жители на Аракис са от ливанската гражданска война в Изпепелени, зазвучаваща във втората част като войната между Хамас и Израел. Пустинните бури в южното полукълбо на планетата произхождат, от друга страна, антитетично-оксиморонно от натрапчивия снеговалеж и орнаментите на снежната пустош в зимните канадски екстериори и интериори на Политехниката. От този непретенциозен черно-бял филм, квазидокументалистки разказващ историята на т.нар. Монреалска касапница от 1989, е племенникът психопат на барон Владимир Харконен, удивително напомнящ по лице на актьора, изпълнявал петнайсет години по-рано ролята на историческия масов убиец от Политехниката, избелен в Дюн до степен да се слее с ландшафта на снежната пустош, от която е дошъл като метафорична реминисценция. Кланицата на момичетата в Дом Харконен е както от Политехниката, в който Марк Лепин застрелва 14 млади жени, така и от Блейд Рънър 2049, където току-що произведен биоробот е намушкан със скалпел от създателя си, недоволен (намушкването като зачертаване), че прототипът не може да се възпроизвежда чрез забременяване. Че майката на Пол Атреидски се оказва дъщеря на барон Владимир Харконен, е двойнически мотив от Враг.

Това са само откъслечни отсечки от дългия път на психотропното вещество, уместно наречено „подправка“ – великите географски открития, възведени във вселенски мащаб – от пустинната планета на творчеството, където се добива, до крайния потребител на Дюн. Маркионско-гностическата месианска фигура Lisan al-Gaib, Глас-от-Външния-Свят е идещият по този път, да се свети името му.

 

списание „Нова социална поезия“, март 2024, ISSN 2603-543X

 

visual arts
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Никола Галчев – Метасексуална афектация

Калоян Богданов

 

Il faut imaginer Sisyphe heureux.
Albert Camus

● ○ ○

веднъж през месец август – годишния следобед –
когато токът беше спрял
и вкъщи беше по-горещо
отколкото отвън
лишен от опция да слушам с часове в Ютюб албумите на Опет
I took off all my clothes and started reading some collection by a famous poet
обаче все едно погълнал веронал
заспах и засънувах нещо
най-сладкия от всички видове вид сън
довеждащия до изхвърляне на сперматозоиди сън

○ ● ○

При все че съм присъствал на своето раждане, не бих могъл да бъда сигурен, че се е състояло именно през двадесет и осмия следобед на последния типично летен месец на годината, което ще рече през август, и ведно с това – в средата на финалното десетилетие на двадесет и петото столетие от раждането на Левкип………..Вярно е, че никога не съм сглупявал да бръкна в контакта, но за сметка на това са ме запи-твали десетки пъти да не би пък случайно да съм. Откакто открих гребена, не се е случвало себеподобен да се поинтересува дали токът ми е правил фризура………..Та-ка и не успях да дочета дори един от нейните, по мое мнение, прехвалени романи, които, впрочем, с удоволствие съзирам по кашоните за намалени стоки из софийс-ките книжарници, но пък подложих две от сетивата си на филма Часовете три пъ-ти………..Макар че винаги съм имал опцията да продавам своите излишни книги, никога не съм го правил – предпочитам да съм част от малцинството на дарители-те/подарителите………..Притежател съм на мъничък албум, съдържащ фотографии от моето детство, но не и от моето юношество………..Няма лъжа, няма измама – харес-вам и употребявам всекидневно Ютюб………..Неотдавна ми направи впечатление, че Опет – името на популярна метъл група, на чиято музика се кефeх през годините на моето непълнолетие (и даже след това) – напомня думата поет, но с преобърната начална сричка………..I find the human body more appealing, draped in clothes, than when exposed in its natural state………..From my personal standpoint, assembling a collection of material possessions is but a way one copes with existence………..За първи път научих що е веронал от текст за самоубийството на Пеньо Пенев, който ми въздейства до такава степен, че ме вдъхнови да съчиня стихотворение, чието име, намеря ли за нужно да му сложа име, би било Човекът е човек тогава, когато е на път! – разбира се, цитат от именита Пеньо-Пенева творба…

 

Шест току изпити опаковки
                                     веронал
                                     Ревналo
                                     ли би за мен отечеството ми

Отрязало ли би косите си
кога научи че Смърта
аз волно призовал съм в своя дом
Кога научи че Смъртът
свалил е още неизносено
телесното ми облекло
избавяйки от теснотата му
същественото мое аз

Навярно
ще има
тъгуващи

Навярно
ще има
нехаещи

Но има
ли всъщност
значение

Направих
каквото
направих

и вече
пътувам
към други

лишени
от хора
планети

където
пиян си
блажено

при все че
на дело
си трезвен

 

Създал съм колосален брой стихотворения, които смятам за успешни, но несъгла-сувани с реалността………..Единствената прокреационна практика, която бих под-крепял, е онази, вършена в пределите на противозачатъчната територия на мокрия сън. Най-различни видове жени са правили чурчето ми чурчище и доволна част от тези разнодивни чуркоповдигателки нееднократно съм осеменявал със сперматозои-ди от напълно онирическо, за радост, естество, но все пак най-любимият ми вид же-на е онзи вид, от който съм се удивлявал и се удивлявам до достигане на своеоб-разна метасексуална афектация, видът жена, от който през една карантинирана про-хладноюлска нощ се вдъхнових и породих стихотворението Жрица на Добрия Смърт:
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Възхищавам се от съвършената изпосталялост на снагата ти | Възхищавам се от съ-вършената неженственост на стана ти | Възхищавам ти се аскетична мършо | Въз-хищавам се от твойте никакви бедра | от твойте никакви гърди и задник | от депре-сиите на страните ти | Възхищавам ти се аскетична мършо | Възхищавам се от еже-дневния ти отказ от закуска | от ежедневния ти отказ от обяд | от ежедневния ти отказ от вечеря | от ежедневното отсъствие на продоволствиe | из празната стома-хова шушулка | в извънредно хлътналия ти корем | Възхищавам ти се аскетична мър-шо | Възхищавам се от вътрешната чистота на тънкото | от вътрешната чистота и на дебелото | черво на повече нехраносмилащата ти храносмилателна система | Ти си аскетична мършо | ти си само образецът за прекрасно | за достойно | и за заслужа-ващо възхвала същество | Ти и твойто безразличие към тъй наречените сладости и радости на тоя прекомерно надценен живот | Ти и твойта доброволна невъзможност да създаваш поколение | Ти и твойта доброволна невъзможност да захвърляш из житейския свинарник | брой след брой обречени да оскотяват в собствената си човешка плът души | Ти и галатеената белота на кожата ти | Ти сред всички червен-далести и тъповати полифеми | на нашето фекално битие ––––––––––––––––

 

○ ○ ●

Случвало ми се е, случва ми се и ще ми се случва да открадна книга,
но блажената възможност за несъществуване на неродено хомосапиенсче –
никога.
|
Струва ми се, че вселената не се е появила и не ще изчезне,
че е съществувала в несметни форми и ще продължи да съществува,
реализирайки безспирни пермутации.
|
Има дни, в които мисълта, че няма смисъл да си взема душ, безмилостно ми покосява хигиенната дееспособност, но при все това успявам винаги да се опомня и, макар че знам, че пак ще се изцапам, да отмия мръсотията от тялото си.

 

списание „Нова социална поезия“, март 2024, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Валери Вергилов – Изпращачи

Калоян Богданов, Untitled 16

 

отвори си очите, Марушке
от тях да изплува небето
криле на птици да го разстелят
навсякъде да е светло
и да ухае на твоите зюмбюли
лилави и виолетови
а небосводът да се надигне до синьо
за да живее под него земята
и да погребва мъртво и минало

тебе станът разпънат в оджака
все още те чака, Марушке
с като кръв дълги, вълнени нишки
да наплиташ килима на дните
като врачка да вадиш от сърцата на живите
на живота бодлите
коритарката с боси пети
да танцува по глината бясно
да ти стъпче две нови чиръпни
но напразно, Марушке, напразно –
твоите нощви завинаги празни
твоите нощи завинаги нощ

отвори си очите, Марушке, да видиш
шест Христоса прегърнати
носят мъжката мъка на своите кръстове
носят ковчега ти върху техните плещи –
рамене наранени от забравени ласки
и от вечното селско навеждане

отвори си очите, Марушке, да видиш
жените като черно видение те следват
бавно стъпват и хлипат, и нещо нареждат –
черен пламък
под палежа на юнското слънце
черен пламък
от несбъдната нежност

 
Публикуваната от издателство „Да“ нова стихосбирка на Валери Вергилов „Природи и реалности“ може да намерите в книжарница „Български книжици“ или онлайн на knigabg.com

 

списание „Нова социална поезия“, февруари 2024, ISSN 2603-543X

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

In Memoriam Алексей Навални (1976-2024)

Фото: Markus Schreiber / AP

 

Вчера, докато са убивали Алексей Навални на тихия фронт зад Полярния кръг, извършвах брауново движение из града като представител на социологическата категория мъж, грижещ се за невръстно дете, ако го е имал късно, и престарял родител, ако тя го е имала късно. В рамките на това социологическо движение имах две също толкова стохастически безутешни срещи. Новината за убийството на Алексей Навални ги подреди в разказ.

Първата беше на автобусна спирка в полите на Витоша в близост до метростанция. Известно време бях сам на спирката и неизбежно забелязвах всеки новопристигнал. Тримата явно идваха като мен от метрото, но пресякоха на зебрата. Когато ги видях вече на спирката, си спомних, че ги бях проследил още преди да пресекат булеварда и за пореден път си казах, че не си струва да не ползвам зебрата, почти нищо не се спестява. Първият път, когато минах по този маршрут, тичах, за да не изпусна автобуса, валеше леден зимен дъжд. Този път денят беше сияйно пролетен, нямаше приближаващ автобус, но пак пресякох на същото място.

Бяха мъж на средна възраст и две тийнейджърки. Мъжът беше нисък, по-високата тийнейджърка му стигаше до над рамото, но спортно сух и жилав. Дадох си сметка, че съм ги забелязал отдалече заради кинематографично яркочервеното петно от червило върху широкото бяло лице на блондинка на едната тийнейджърка. Другата беше с големи тюркоазени слушалки, вероятно бяха сестри, но не си приличаха. Мъжът носеше през рамо елегантна туристическа чанта, на затворения й страничен цип висеше метален изтегляч с I, сърце и цветовете на знамето на Русия. Качиха се в рейса за Бояна.

Втората среща беше в заведение за бързо хранене на Графа, където можеш да се наядеш за десетина лева с добре сготвена супа. Беше пълно, масите, които обичах и където всяка събота сядахме с дъщеря ми, бяха заети. Беше заето дори мястото до тоалетната, където не помнех да има маса за посетители, а нещо сервизно, там две момичета оживено разговаряха, все едно са на първа линия на Витошка. Седнах на единствената свободна маса до вратата, поръчах си двойна супа.

Отдясно на мен, на последното диванче, след което започваха малките масички със столове, седяха двама млади мъже, може би дори младежи. Говореха, без да спират, бързо, почти един през друг, но тихо, не разбирах нито дума, но нямах усещането, че говорят на чужд език, може би на силен диалект. Много бавно, учудващо бавно, седях близо до тях, разбрах, именно разбрах, а не чух, че говорят на руски.

Продължавах да не различавам думи и словосъчетания, но почувствах, че бързината е на говор на големия град, а тихото е сподавено. Явно се бяха нахранили отдавна, пред всеки имаше празна чиния от супа, със засъхнала коричка, и от салата. Помислих си, че са искали да се нахранят добре за малко пари, там салатите са лоши, за разлика от супите. На столовете от другата страна на масата им внимателно бяха сложени невзрачни пухенки. Единият беше с брада, другият с изпито безбрадо лице на ученик от горните класове. Не спираха, препускайки и сподавено, да говорят.

Бог да прости Алексей.

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, февруари 2024, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ваня Вълкова – Пръчковидният мъж

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 4

 

Бял гълъб
/ситуационно хайку пиеса/

Моят телефон е прегрял
не мога да го задържа

 

Пари

Ръцете ми се изпаряват

Имам ново съобщение


,,един бял гълъб кацна на балкона
и седя така
поне 15 минути»ю“
написа sensitive robot
и отлетя

ситуационно Хайку
много символично
написах аз

,,беше толкова готин –
седя си така
и ми позволи да го снимам“

написа sensitive robot

Аз продължих
да вървя и улиците се пресичат
и продължават
да се пресичат
и продължават
да се пресичат
аз вървя

Градската тъкане мрежа
от възможни пропасти и височини
на тишина и викове
на аромати и воня
Гълъбите – градските кокошки
пристигат и кълват, движат шии и отлитат

много е красиво
добавих аз

ако се върне
ще го оставя да си прави каквото иска,
написа Александър

да си живее на балкона, ако иска

Продължавам да вървя
едният ми сандал започва да се разтопява
винаги съм харесвала аромат на полиестер и изкуствена кожа
Понякога боли
Сетих се, че не е трудно да се внедри изкуствен интелект в тялото на гълъб
Или кожа на естествен гълъб, като обвивка на скулпторна машинка с чип
НО много по-голям и умен
Освен да служи за разкрасяване на жилищното панелно пространство
да разговаря и води сложен диалог
Да лети целеустремено
Да се превърне в малък супермодерен самолет
с който да летим.


Три гълъба
стояха на перваза
аз взех една филия хляб и бавно я разтроших
никой не усети движението на въздушните мулекули,
само аз и се скрих.
Започна силен вятър

A моята кожа я дадох на бърза поправка
синтетичната кожа, е по-нелепкава и безароматна
приятно обвивас новото ми триукторното тяло,
готово да лети

На моят перваз кацат
различно оцветени птици

цветовете протичат по стената
изтичат
и последна молекула
изчезва

Въздухът се разрежда
Топлинната скала не може да работи,
Нажежава.

На прозорецът са кацнали три гълъба, черен, сив и шарен – сивобял.
Денят е много гореш и бял.

Металният корпус се спусна плавно, НЕ одраска и милиметър от гладката стоманенобетонна порърхност.

Аз завъртях бавно глава и изчислих цялата земна траектори,
нужда да се преодолее.
Въздушнатата масаме ме притисна, още повече.
Става ми все по-трудно
Да летя.

август 2023

 

ОТНОВО СРЕЩА С ТЕРИЕР ПРЕД МАГАЗИНА ЗА КАФЕ

Пръчковидният мъж
нито млад нито стар
с къса сивочерна брада
подстриган на ръбът
на аеродинамичната форма
Държи на къс повод
изящният малък, рекламен териер
Мускулите постоянно трептят
Очите на всички обхождат
всеки периметър,
пред магазина за кафе
и ароматни вълшебства
Мъжът пуши бавно
Нито пресъкъл границата на контакта,
нито влязъл в магазина
,,Раят на изкушенията“
Бавно допи своето дълго кафе и попита
напрегнатият териер,
непрестанното искаш да ме докосне,
срещнал аромата ,,кучелюбец“.

– Да си ходим ли вече?

Визуално познавам този мъж
Прилича ми на
режисьор, автор на технически текстове,
програмист на борсови платформи,
инжинер на мрежови конструкции,
обезфирмен пространствен дизайнер,
журналист без вестник
и без тотално време
Концентрирано самотен кучедомакин

Кучето ме погледна още веднаж,
аз направих най-нежният си възможен поглед
и отпих от кафето.

Пружиниращото тяло охра-бяло
последва слабият ритмичен силует.

26 май 2023
Стихотворение от ръкописа „Градски кодове“

 

Пръчковидният мъж
нито млад нито стар
с къса сивочерна брада
подстриган на ръбът
на аеродинамичната форма
Държи на къс повод
изящният малък, рекламен териер
Мускулите постоянно трептят
Очите на всички обхождат
всеки периметър,
пред магазина за кафе
и ароматни вълшебства
Мъжът пуши бавно
Нито пресъкъл границата на контакта,
нито влязъл в магазина
,,Раят на изкушенията“
Бавно допи своето дълго кафе и попита
напрегнатият териер,
непрестанното искаш да ме докосне,
срещнал аромата ,,кучелюбец“.

– Да си ходим ли вече?

Визуално познавам този мъж
Прилича ми на
режисьор, автор на технически текстове,
програмист на борсови платформи,
инжинер на мрежови конструкции,
обезфирмен пространствен дизайнер,
журналист без вестник
и без тотално време
Концентрирано самотен кучедомакин

Кучето ме погледна още веднаж,
аз направих най-нежният си възможен поглед
и отпих от кафето.

Пружиниращото тяло охра-бяло
последва слабият ритмичен силует.

26 май 2023
Стихотворение от ръкописа „Градски кодове“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Едно интервю за книгата „Едно мъжко момиче“

Ваня Вълкова

Петър Михайлов

​Уточнение: за очерка си, който направих за стихосбирката на Марко Видал използвах изказване на художничката и поетесата Ваня Вълкова от премиерата, състояла се миналата година – заедно с Кирил Василев и Катя Герова. По този повод зададох няколо въпроса, свързани с оформлението на стихосбирката. Рецензията вече е публикувана в електронната платформа «Маргиналия».

 

ВЪПРОС

Интересува ме как се насочихте към Марко Видал? Чрез списанието „Нова социална поезия ли“?

ОТГОВОР

Познавам Марко от представянията на броевете на списание ,,Нова Социална Поезия“. По време на участието си в редакционната колегия на писанието Марко, напълно некомерсиално, а само обвързан с каузата на поезията, направи редица авторски превода на поети, публикува​ли​ на страниците на списание​то​. НСП реализира няколко антологии с негови преводи​ и на редакторите Катя Герова и главният инициатор и идеен генератор на списанието и​ новото ​​ литературно ​движение Владимир Сабоурин.

 ВЪПРОС 

Какво е изображението на корицата – странната фигура има подчертани линии, образност, детайли от фигури – око, крака – стави. Какво представлява картината на корицата? Симетрично разположена е, огледално всъщност и в края на книгата. На мен лично ми наподобява нещо като слон. Разбирам, че окото е основен символ – вглеждането, съзерцанието, устремяването към душата.

ОТГОВОРИ 

Рисунката, избрана за корица на стихосбирка ,,едно мъжко момиче”, е синтетичен​-концептуален образ на цялата книга. Едно противопоставяне и свързване на смисловите понятия: леко и тежко; линия и петно; радикалност и плахост; циничност и нежност; откровеност и премълчаване.

Първоначалната рисунката е част от графична серия показана на двойната ми изложба с Диляна Първаново,​ ​2019 г. в галерия ,,Art centre”, София.​ След дигитална обработка, рисунката стана начало на нова серия рисунки с туш, специално подготвени за илюстрации в книжното тяло​. ​ 

В началото корицата беше предвидена да е чернобяла, радикално контрастна и даже драматична, но небесносиният студен цвят, вече е почти запазен знак за книгите на Марко. Предстоящата му книга, на която отново съм дизайнер​,​ използва, отново тази гама. Той стана код който изобразява свободата, отчуждеността и самотата, мекотата и вътрешният конфликт, напрежение и силна чувствителност. Същият нюанс​ин цвят е използвам за корицата на преводната книга с поезия на любимият на Марко български поет​, ​ модернист Александър Вутимски, ,,Синьото момче“.

​В корицата на настоящата книга изборът на минималистична цветова гама (студено светло синьо, студено сиво, категорично черно, пространствено бяло) създава естетика на порцелановата крехкост. На отстранението, отчуждението, самотата и тишината​; на неизказано и изкрещяно желание. Концепция, което се съдържа и в самите стихотворения.

ВЪПРОС 

А как бихте обяснили симетрично разположената,  огледално всъщност графика, която е и в края на книгата? Както вече споделих, разбирам, че окото е основен символ – вглеждането, съзерцанието, устремяването към душата, наблюдаващо света, ала и вгледано навътре у човека, у Аза.

ОТГОВОР

Противопоставянето и взаимодействието между линията и плоскостния геометричен двумерен силует изгражда визуалния език на ​цялата ​книга ,,едно мъжко момиче“. На корицата, графичната линеарна рисунка с туш изобразява при​ведено, под прав ъгъл човешко тяло, поставено в огра​ничението на равната плоскостна ​конкретна ​форма. Тяло, без ясна полова принадлежност. Позата е категорично радикална. Тя може да представя болка, молитва или полов акт. Стилистиката има директни препратки към рисунките и релефите от изкуството на Маите.

Да, изборът окото да стане част от кодовото графично послание и да ви проследява и гледа от страниците на книгата е подобна на Вашата идея на възприятие.

ВЪПРОС

Същата рисунка я има и на стр. 71. На стр. 29 личи очертанието на женска фигура – тя е в тясна връзка със стихотворението-емблема „Едно мъжко момиче“, нали? Също така са интересни и образите на птица  –  стр. 56 и 21. Как бихте ги обяснили и тълкували?

ОТГОВОР

Илюстрацията с рисунка на птица е създадена, специално за любимото ми стихотворение ,,Мъртва птица до бизнес сграда“. Мога да кажа, че тя е единствената много конкретна рисунка, не толкова абстракта. Нейната цел е конкретна и иска да покаже образа на птицата, сбл​ъска​ла се със студения​, визуално остър и равен образ на бизнеса; с драмата на градската социална реалност; с прекършения полет – мечта, невъзможност, желание и бедност.

ВЪПРОС

На стр. 5. графиката очертава сякаш бедро, завършващо със стъпало – как бихте коментирали тази символика?

ОТГОВОР

Да, това това е част от тяло, геометризиран абстрактен силует на мъжко тяло и е нарисуван графичен мъжки крак. Отново препратка към мекота и острота. Към равната плоскост и живата линия.

ВЪПРОС

На стр. 51 формата наподобява на сърце – отношенията майка-син, които прозира силната любов между двамата… Но изображението напомня и някаква част от утробата на жената, прилича на формата на белите дробове… Възможността за разнопосочното тълкуване съзнателно търсено ли е?

ОТГОВОР  

Стихотворението ,,Трудният разговор майка-син“ е едно от много откровените и емблематични стихотворения в тази стихосбирка.

Да, това е разполовена ябълка и разполовено сърце, разцепване​ ​ на цялото. Образ-символ на утроба, любов и цялост​,​ въпреки различието и на нараняване​. Остро взаимодействие с нея​ показано със сивият триъгълният ​

ВЪПРОС

Останалите изображения са чисто фигурални – геометричните фигури на квадрати, триъгълници – би могло да се обяснят с огрубения, „ръбатия“ изказ на тази поезия, с остротата й. От друга страна, двата огледални триъгълника на стр. 39 напомнят на пясъчен часовник – изтичащото време, кръговратът на живота – и т.н. Приемате ли това възможно интерпретиране на символите?

КОМЕНТАР/ОТГОВОР

 Всяка една линия и плоскост; пълно и празно пространство, остър силует и спонтанна мека линия трепти и моделира тялото на книгата. Образите са взаимосвързани и образуват един кръговрат на повторяемост и разкъсване на този кръговрат.   

ВЪПРОС

От една страна графичното оформление е ново, модерно, от друга могат да се разпознаят някакви детайли от традиционното рисуване, но всичко е положен в един сложен контекст, изграждащ и допълващ цялостния текст на книгата. Приемате ли подобно обяснение?

КОМЕНТАР/ОТГОВОР 

Да, много правилно сте разчел визуалния език на книгата. В нейното визуално-концептуално тяло има непрестанен конфликт и взаимодействие между мануалната бърза и жива рисунка с туш и острите геометризирани дизайнерски плоскостни форми, реализирани с графичен софтуер. Този  визуален език на конфликт и съжителство изграждат цялото тяло на книгата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

 

 

Интервю
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Иво Марков – Видях го през прозореца

Ивайло Божинов, Disturbed

 

Видях го през прозореца. Жилав слаб мъж с късо остригано олисяло теме и огромен крив нос, наближаващ шестдесетте, облечен със стара сива тениска, широк панталон и спортни обувки. Стоеше до такситата със сак в ръка, на кръста беше с чантичка от типа на тези, които носеха сервитьорите веднага след промените, пушеше нервно цигара и се оглеждаше в очакване. Разпознах го на мига, беше Доктора. Не исках да го изтърва, затова бързо заслизах по стълбите. Отличаваше се сред провинциалната сивота като герой от филм на Гай Ричи. Макар и поостарял, не се беше променил кой знае колко от времената, когато беше боец. Бунтар и каратист, завършил медицина и по-голям с двадесетина години от нас момчетиите, които го имахме за голям биткаджия и авторитет. Използвахме всяка свободна минута, за да се бием в близката борова горичка, където между няколко високи бора бяхме очертали боксов ринг и всеки, който искаше да се докаже, беше добре дошъл-боксьори, борци, каратисти, самбисти. Някой дори беше донесъл от СССР три, четири чифта стари боксови ръкавици от естествена кожа и бяха голяма ценност. Повечето от нас нямаха екипировка, нито протектори или гуми за уста и си бяхме направили ръкавици от тези строителните, с един пръст, като вътре за омекотяване слагахме гъбички от тези за миене на чинии.

Приближих се към него с няколко бързи крачки.

– Здравей, Докторе, не съм те виждал скоро.

– Охо, Малкия, изненада ме. Аз съм в Германия вече 15 години. Нали знаеш, че бях лекар тук и то не какъв да е, но не издържах и трябваше да избягам. Сега съм в едно психиатрично заведение, помагам, не ми дават да лекувам, а и аз самият вече имам нужда от помощ. Моите старите са още живи, та се върнах за два дена да ги видя и сега чакам един съсед да ме закара до летището.

В този момент до нас спря едно старо комби и разбрах, че това е превозът, който чакаше Доктора .

– Ще тръгвам аз, а ти ако идваш към Дойчланд, обади се, ще бягаме като едно време боси по леденото Зее.

– Задължително, Докторе, лек път!

Никой от двама ни не попита за повече подробности. И дали изобщо страната беше Германия? Може би щяхме да се видим отново, а може би не. Та нали срещата ни днес не беше с уговорка, а чиста случайност, същата като тази, която ни срещна преди повече от четвърт век на горския ринг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ружа Велчева – Жива вода за Африка

Ивайло Божинов, Direction

 

Следобедното априлско слънце аха-аха да се търкули на запад, а сетните му лъчи, промушили се през върхарите на елите, все още весело танцуваха в каменната чаша на чешмата пред джамията. От слънчевите зайчета водата изглеждаше позлатена и искреше – истинско второ слънце.

Шукри се наведе ритуално пред чешмата и подложи ръцете си под прохладните струи на водата.
От дете, като истински родопчанин, той боготвореше водата. За него тя е живот, религия, песен, магия… Неслучайно в Родопите, особено в Източните Родопи, пеят хиляди чешми. Родопчаните ги строят по всякакви поводи- и тъжни, и весели, от неизлечима мъка по близък човек или от безмерна любов към родители и приятели… Водата ги съпътства от раждането до смъртта. В който и край на света да се намират, водата от тези безброй чешми пее в душата им и ги свързва с любимата планина. След ритуалното измиване, Шукри остави внимателно обувките си встрани от пътеката и влезе. Обгърна го спокойствието на прохладния сумрак в джамията.
Ходжата искрено му се зарадва:

– Подранил си днес, Шукри! Има още време до вечерната молитва. Какво те води насам?

– Имам нужда от твоята помощ, ходжам. Нуждая се от съвет. Знаеш каква беда ни сполетя малко преди Нова година.Пожар изпепели къщата ни, унищожи събираното с години имущество… Добре,че ни се притекоха на помощ и близки, и приятели, познати и непознати… Добротата на тези хора успя да заличи следите от пожара и върна усмивката на семейството ми. Решихме,че тлябва да се отблагодарим за стореното добро,да направим нещо, с което да върнем доброто… Първо се сетихме да направим чешма, но знаеш, ходжам, при нас има хиляди чешми… Дай ми съвет, мъдростта ти е позната на всички тук!…

– Похвално сте решили, Шукри! Когато получиш добро, трябва да го удвоиш и да го предадеш нататък, така доброто продължава да живее и да сгрява човешките души. Бог ще ти даде знак как да постъпите. Бъди търпелив. Бог има грижа за нас и знае как да ни посочи верния път и постъпка.

След вечерната молитва Шукри се прибра вкъщи. Жена му още се суетеше край печката с вечерята и той реши да седне пред компютъра. Обичаше тези вечерни часове пред синия екран, когато светът се доближаваше съвсем, на една ръка разстояние от неговия дом. Сред многото новини от света и България, една малка снимка привлече вниманието му. Български специалист, работещ в далечна Африка, показваше и разказваше за децата от едно селце, които всеки ден изминавали по десетина километри, за да донесат вода за пиене за семействата си. Живот без вода?! За Шукри това беше повече от нещастие!

С помощта на Чичко Гугъл Шукри успя да открие координатите на автора на статията и да му изпрати запитване за подробностите около възможността да се построи кладенец за вода в това село. След само няколко дни вече имаха интернет връзка и Шукри разбра, че стойността на техниката е около 2000 евро, като мъжете от селото могат сами да изкопаят необходимия кладенец. От тук нататък нещата тръгнаха като по вода!

Парите, които беше отделило семейството на Шукри, бяха преведени на фирма, която достави техниката за кладенеца, а мъжете си плюха на ръцете и издълбаха нужния изкоп. Няколко месеца по-късно, застанал пред екрана на компютъра, Шукри не криеше сълзите си като гледаше изпратения видеклип от сърцето на далечна Африка. В огромното бетонно корито пред кладенеца бликаше чиста вода, децата, радостни, се пръскаха с нея, а жените и мъжете от селото пееха нещо на техния си неразбираем език, но Шукри различи две думи – България и Шукри. Благодарствен молебен в негова чест, защото беше докарал жива вода от Родопите в сърцето на далечна Африка!

Така Шукри удвои полученото добро и го предаде нататък, чак в сърцето на друг континент.

Шукри вече беше избрал пътя, който Бог му беше посочил. Намери съмишленици, с помощта на българина набеляза следващите безводни села и насочи събраните средства за закупуване на техниката. Направи си карта на Африка и след всеки нов кладенец поставяше на селището карфичка с българското знаме. И щом погледнеше към нея с множащите се знаменца, в сърцето му пееше живата вода на Родопите и България!

Послепис от автора:

Разказът е инспириран от действителен случай – делото на един скромен, достоен българин, който дарява добро по света. Той събра пари за шест кладенеца в бедни и безводни села в Нигерия, Уганда и Кения. Местните с голяма благодарност поставят табели на всеки реализиран кладенец с признание за дарението.

Затова с радост видях, че на 23 април 2023 г. Светослав Любомиров, главен изпълнителен директор на ,,Главболгарстрой Холдинг“ АД и изпълнителен директор на ,,Главболгарстрой Интернешънал“ АД, връчи отличието „Достойни българи” на Шукри Халилов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138