Петър Пейчев-Щурмана – Dramma giocoso

Камелия Щерева, пирография

 

 

на Меги

 

Какво би направил, ако се озовеш на кея с чанта прокъсано бельо, том на Е.Т.А. Хофман и трийсетина паунда в джоба, освен да се подчиниш на повелителния жест на вахтения в тигров камуфлаж и се изкачиш по трапа, покрай сивата тръпнеща стена със старателно изписан бордови номер 901. След малко ще се потопиш в жълтеникавата вана и така ще лишиш от живителната течност лазарета на кораба .Не знам какво беше хирургическото отделение на / западно / германската болница, дали в името на “вечната дружба“ или на морската взаимопомощ, но десантът от Ангола пое една извънредна операция.Не ще да е било обикновен апандисит, ако съдя по загрижените очи на к-н лейтенантът над маската, видимото облегчение, с което ми показа нещо, прилично на малък корен, а приличната на врабче / западно / германска лекарка поклащаше глава по време на прегледите. Когато замайването от новокаина премина, прикрепеният към мен гл. старшина Юрий – за да е щъкам много из кораба – измъкна от джоба на късите си панталони бутилка с медицинска форма , с безизразно лице каза: „За дезинфекция.“ , прибави сушена риба, увита във вестник – идилията бе прекъсната от к-ра на кораба: „Да не се излагаме пред гостите!“ – прати го да вземе питие от кабината – “ За Кьонигсберг!“ – „За Пилау!“ – от мен – „За Кант – великият руски учен!“ – с намигане от командира. Не простихме и на спирта – на кораба има много навигационни уреди а почистване и сухи гърла за промиване.“ Морпехите са отделно.“ – отклони наздравицата морякът – „Аз командвам само кораба!“ Преди заспиване Юрий положи грижовно до възглавницата ми книгата на Юрий Трифонов за голямото земетресение в Ашхабад през 50те. След няколко дни, на тържествено снетата от борда „Газка“ / Юрий предлагаше БМП /, ме настаниха в“Hotel de la plage“. „Прочети адаша, препоръчвам ти го!“ – извика той на прощаване. „Слийпи, слийпи!“ почти ридае Мари над спаружената мъжественост, като внимателно оглежда дали всичко е на мястото си и се опитва да отлепи лентата върху разреза:.“Qelle malheur!“ Тя навива тюрбана си и се облича. . Пиер от бара ще се погрижи за нея. „Ще се разбере с метрдотела да ти вписва мадамите в сметката като храна – Застрахователната компания P&O ще плати.“ Свейн ми подава химикалката си. „Почерпи!“ Отвън гръмва „:Интернационала“ . „Всекиму според потребностите.“- Пиер ни сипва нормандска ракия от обречената на национализация изба на хотела. – „Ще ти пратя Мари.“ Подписвам сметката от бара с химикалката на Свейн. „Какво пише?“ – тя хвърля книгата на леглото. Да не забравя да я върна на Христо в Бургас. Същият въпрос ми задава и Ернст, закръглен мюхенчанин, под чадъра край плувния басейн “ За Dоn Ciovani dessollutto puniто.“; “ Ние предпочитаме “Zauberflote“, нали скъпи!.“ – той се обръща към Равнодушния красавец, забил нос в илюстровано списание. „Аз я правя!“ – Ернст посочва запотената бутилка бира, донесена ми от бара. „Какво ще пиеш?“ „Уиски.“ казва Равнодушния красавец.и аз чувствам, че е твърде горещо и трябва да се върна във влажната студена стая, където чувам жалостивия глас на влюбения Ернст-Папагено да обяснява на далечната Папагена, че ведага би се върнал, разбирам, че цял въздушен кораб, пълен с деца. измислен от сценографът на Ингмар Бергман е несравним с Равнодушния красавец. Клетият Папагено, хлътнал по принца и правещ бира. Впрочем „Bavaria“ не беше лоша. Когато високоговорителите замлъкнат, излизам на терасата, където неколцина високомерни французи пият вечния си пастис, Свейн – корабособственикът от „Thor line“, Джовани – спомням си разказа на Стария за закъсалите италиански военнопеници в София 43-46, а Джовани отказва да се върне в ония времена, упорито върти глава и псува по български. „Понякога всички пътища водят към стадиона.“. Свейн намеква за няколкото трупа на бели наемици, опитали се да свалят току-що установената народнодемократична власт, изложени на градския стадион. Това обяснява съветския кораб от Балтйск – за подкрепа. Предлага ми договор за негов кораб в залива:“Тъкмо ще спестя самолетен билет от Осло. Ако не си изкараш хилядарка отгоре от овъртайма и марфата, да не съм Свейн, Не мога да дам повече, не си член на профсъюза!“ „Prolaiters de tous peys, unitez vous!“- Рев на високоговорителите откъм плажа. Той нервно попипва добре натъпканата чантичка от крокодилска кожа, захваната за китката му с белезник, от която идва прякорът му: м-r Cash. Аз му oбещавам да помисля. На другия ден, в кабинета на началника на полицията и инж.Л. българин, изпратен от ООН да строи пътища или нещо друго, оня изразява съмненията си:“Бял, ранен, опериран, без входна виза?“ Л. побеснява: „Aпендикс, обикновен апендикс!“ Oтвън се чува воят от кортежа на българският посланик, който ще връчва акредитивните си писма. Шефът подпечатва паспорта и ми го хвърля през бюрото: „Имаш 24 часа. Изчезвай!“ Нахлупва изпънатата фиражка над оледалните черни очила. Когато след два часа цъфнах отново при инж. Л, свален от самолета, недоброволно отстъпил мястото си на играч от националния отбор по футбол, той наистина побеснява, завежда ме на местния пазар, наема едно „Пежо“404, връчва ме на шофьора: „Изчезвай!“ На тръгване Джовани от терасата ми вика: „Кукуриго!“ и прави жест, показващ китката пера на берсалиерите: „Ваньо куцото!“- откъде знае младежкия прякор на Стария? На границата разглеждат паспорта ми: „Вие трябва да напуснете страната по въздуха, освен това изходната ви виза изтича!“ и граничарят ме побутва с новия си „Калашник“, към оградения с телена мрежа изолатор. За късмет виждам Свейн, който се връща отнякъде, спира пежото, готово да ме напусне, хлътва в милиционерницата , излиза с много олекотена чантичка, подава ми стек“ Марлборо“ – „Пести го!“ удря по тавана :“Изчезвай!“ Колата пресича границата, цевта на „Калашник“ се подава през прозореца, белозъба усмивка:“Have you a present for me?“ Подвам кутия „Марлборо“. Бавно пътуваме, момичетата се къпят в ручеите, стичащи се към морето, предното стъкло се пръска от друсането по дупките, докато излизаме на пуст, прав като стрела аутобан. След около стотина км и няколко: „Have you a present for me?“ достигаме Града.- Венеция на Гвинейския залив. Докато пиша на парче измачкана хартия разписка до инж. Л, че съм пристигнал жив и здрав, а шофьорът на 404та, настоява да бъде подпечатана с печата на хотела, рецепционистът ми предлага “джиги-джиги“. “Защо, дамите не празнуват ли Рамазана?“. “Ще платиш овъртайм, а има и христиенки. “Една от тях маже устните си с розово червило и подпечатва хартията със целувка. “Как се казваш?“ ‘Mери.“ Гъстата тъмнина се разрежда тук-там от бялото на очите. Напрегнато очакваме полунощ. Рецепционистът – той е и келнер в малката кръчма на хотела, свива рамене: „Рамазан“.След малко се връща: „Хората решиха, че като чужденец и гладен, можеш да си поръчаш.“ Правя темане в тъмното, набързо хапвам, почуквам стъклото на часовника. посочвам двете кутии цигари на масата и кенчето “Карлсберг“, оставям пари на келнера, ставам. Блестящи усмивки. размахани розови длани за сбогом. Господи, в сравнение с тези апапи аз съм направо дребосъче! На другия ден се запътвам направо към красиво сервирания обяд на гръцкия капитан на систършипа на нашия „Хан О.“, който ще ме откара до кея. Стюардът му ме отпраща при яхалето. Докато се промъкваме през плетеницата от канали, отминаваме подпухнало тяло, полюшващо се във водата. Гъркът си пуска по уредбата ребетико: “Вземи стъргалото, откърти боята корабна от мен но белезите ще останат. Сине накъде? Ще отплувам някой ден.“

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – Момичетата и историята

Камелия Щерева, пирография

 

 

Така се изпълни предреченото в Псалма:
Истината ще изникне из земята (Пс. 84:12)

– Аврелий Августин, Проповед 191

 

I Preludio
Кълвачът гради катедрала в небето
Отвесно нагоре
Кове удължава ствола
Високо камбаната носи
Далечен тътен от
Влизащия през заключени врати

В мартенските иди
Дрянът цъфна жълтозелен
Кълвачът прогони славеите

После снегът
Последван от грохотно размразяване
Отгоре изтръгна ледени късове
Разби на парчета
Разтресе первазите
Единствените удари отблизо които познаваш

В кристална капсула полира кълвача и дряна

II Песен за невъзможната свобода
В чий компютър цифровата клетка ще заключи, че
Дръзката гръд на Свободата, която води народа от
Неясния отпечатък в учебника от прогимназията е
Същата от блестящия триметров оригинал в Лувър –
На нарамилите пушки, вили, камъни от
Загражденията на Лъвов мост в мутренските 90-те в София
Толкова далечна на учениците днес, колкото
Босоногата Свобода от барикадите на Сена
Далечната от
Революцията
Далечната от
Декларацията
Далечната от
Конституцията с права само за активните граждани
Освободени корделиери, монтаняри, жирондинци, дантонисти, робеспиерци
Пеят революционни песни

Свободата е
Царство на бесните гилотини
Свободата е
Публична екзекуция на площада на революцията
Свободата е
Place de la Concorde
Свободата е
Мост на несъответствието между двата бряга
Свободата е
Между бреговете на монархията и републиката
Свободата е
Червен терор и якобинска диктатура
Свободата е

Liberté на Свободата
Égalité на Свободата
Fraternité на Свободата

***
Свободата е живот за едни и смърт за други –
Учителят по история е кратък –
Всеобщата свобода е възможна само в абстрактния идеал
Идеалът е идеал когато е за всички
Абсолютът е неабсолютен в егалитарното общество
Свободата като идеал за абсолютна утопия
Ние, ученици, живеем във време на идеализиран утилитаризъм

Свободно момичетата си разменят сърца и усмивки
Едната пише –
“Сигурно има места, където не е позволено да си изпращат сърца и усмивки”
Другата –
“Вече няма да приемам за признак на несвобода, това че намирам мисълта си за спорна”

***
Конкорд. Париж.
С 23-метровия древноегипетски обелиск, подарък от османския наместник, родом от Кавала
Мохамед Али паша
Създател на новата египетска армия –
Свободно си кима Мадлената в пробуждащия се град

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер с Житан в уста
Унесно крачи по Понт Нотр-Дам
Вятърът бръсне оголения й тил с
Отсеченото острие в Луиз Брукс стил

III Невъзможна балада за двете деви, чудодейно спасяващи брега
Съвършено разлистена розета от
Запад на най-високото в света за 200 години дърво божие –
Страсбургската катедрала
Розета-колело със заострени шипове
Разпаднало се преди да бъде прободена
Хранената от небесния гълъб Катерина

В чий компютър цифровият механизъм ще заключи, че
Силуетът с книга на изтънчената александрийка е същият
Силует с корона и бич на обезглавената дева
Чудотворно явил се на друго момиче 11 века по-късно
Тайно промъкнал се и извел от кошарата измършавялата Жана в
Орлеански доспехи

На изхода от Адриатика в посока заветния Северен бряг
14 дни и нощи безпаметно люшкани в
Александрийския апостолски кораб на Павел
Преобърнат накрая от фучащия евроклидон –
По-смразяващ от режещ черноморски вятър
Двете деви зъзнещи мокри
Най-сетне достигат брега

***
Тогава вейте се атлазени пелерини в ефира
Благоухайте на смирна, алой и касия
Прозрачни недосегаеми ликувайте
Редом с бербери, кабили, андалусци, араби, евреи, османци, маври, французи, пие-ноар
Насочвайте флотилиите бойни с непресъхващия извор на очите си
Носове на корабите им да бъдат главите ви изящни
Амвон на мачтите им – телата ви етерни
Тръбете фанфари Ерихонски, вейте на златния залез знамената
По черните чукари на Магреба събирайте се
За смъртта и свободата

***
Мъжките спасителни дрехи изправят Жана на кладата
В алжирския залив юлското слънце кърви
Истината прораства от телата на девите

Горе на високото от повторно рушената и повторно издигана Notre Dame d’Afrique
В чертог от слонова кост
Чекръкът на Катерина разпръсква привечерния аромат на жасмина упойва
Розетата на Жана в припадналата нощ тлее неземно
Тихо 18-19-годишните войнственоангелски спасяват брега

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер се мярка с цигара в уста
Токчета отекват по рю Сен-Дени
С безплътни крила вятърът чорли късата й коса
Смъртта е свободата на роба – рефренът гласи

IV Transitio
Учителят обучава дистанционно 18-19-годишните
Какво е да търсиш и намираш работа
Да се справяш с един разчетен и разчитащ свят
Не си ли щастлив пак да търсиш

Свободата в кутията на щастието
За истината като Истина дума не може да стане

Жално просвирват флейтите
Чучулиги на подивелия бряг на Лоара край
Славния нявга Орлеанс

Докато урокът тече
Момичетата се поздравяват с усмивки и сърца по инстаграм

***
Магнолия на свободата като цикламен рододендрон
Прецъфтял на парадния вход на бившата Правителствена –
Резервирана господарска болница с роял в атриума и зимна градина с
Обстойно обгрижвани редки видове и след отварянето й за простосмъртните наследници на режима
Неродена магнолия – опиянение от неслучилата се свобода на
Града, затворен в пандемията на безвремието –
Ще дочака ли заветното освобождение?!

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер пуши цигара
Във Фонтана на невинните тайно вперила взор
Вятърът умиротворява късо подстриганата й коса
Осъден е робът на свобода

V Coda
Застанали един срещу друг на прострелия се хотелски прозорец
Пред нас тече златният мед на синуса
Под нас се изправя 270-метровата колона от вода
Старото море владее пролива
Могъщо бездънно
Сега сме самия бряг на бреговете

За пръв и последен път
Разсъблечени
In profundum deici
Един срещу друг
С Истината

***
Кълвачът гради
С всяко ново зарево
Нагоре в необята възнася
Камбана висока
От ствола лазурен на бора отеква
Отглас дълбок и далечен
От Теб който през заключени двери проникваш

Без шум
Без шепот

Небесен поток
Сияние от самото Сияние

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Стига сте парадирали бе, педераси

 

Един първи май

Часът е седем сутринта. Първи май. Май би трябвало да съм вкъщи, да си почивам и да отида по-късно на шествието по повод деня на труда заедно с онази смешна тълпа носталгични сталинисти. Или пък не.

В трамвая съм. Момиче разговаря с жена, която прилича на испанка, на правилен испански език, но със силен славянски акцент. Те са достатъчно близо до мен, за да мога да разбера, че разговарят на майчиния ми език, но и достатъчно далече, за да не мога да схвана нито дума от разговора им.

По-близо до мен стои мъж на средна възраст. Типичен български чичка, дето говори много твърдо, с белези по лицето, които показват колко суров е бил животът в България през 90-те. Той говори с друг мъж седнал до него и му казва а бе испанските цигани нямат нищо общо с българските цигани…

Часът е седем и (работният) ден тепърва започва. Първи май е.

01.05.2017
София

 

Андалусия

Над раменете на 40 мъже една платформа
С огромни свещи златни скъпоценни платове
Фигурката на една дева танцуваща в ритъма
На тътнещите барабани в полумрака
Маршов оркестър възпяващ девствеността й
Вали ли не вали ли това няма значение
Улиците изпълнени вярващите и набожните дебнат
Люлеещото се кандило носено от група хора
Подредени като войници покрити с островърхи качулки
Бръмченето на барабана припева на тромпета и
Тамяна омайват присъстващите застанали отстрани
Благочестиви провинциални педалчета облекли девата
С драгоценни одежди се разчувстват и плачат когато я
Видят да се разхожда покрай тях

Великден е

 

Стихотворения за едно мексиканско момче

1.

На Борис

Едно набожно педалче
Възпяващо черната дева
Подаващо горделиво гъза си
Едно набожно педалче
Крещи вътре
В мен

2.

На Йордан

Едно набожно мексиканско момче
Надменно показващо броеницата
На черната дева от Гуадалупе
Иска да му духам
Но нещо го притеснява
Отдръпва се
И не си го вади
Обаче го усещам така твърд и искащ вниманието ми
Казвам му
А бе и аз имам една черна дева тука
Между краката ми
Защо не съблечеш нея и я погалиш леко
Сега

3.

На Любомир

Едно набожно мексиканско бяло момче
С поглед прелъстен и очарователен
Безумни тъмни зеници предизвикващи
Директно сваляне на гащите ми
Черната дева на броеницата му ме поглежда
Внимателно в мрака

4.

На Даниел

Едно набожно мексиканско бяло очарователно момче
С кур зовящ всички ненабожни педалчета
Да приемат християнството вътре в себе си
И да бъдат ебани дълго през нощта докато
Се молят на черната дева и изпросват кур
Да бъде до тях

 

Стига сте парадирали бе, педераси

Писна ми да чувам хора да се оплакват
че гейовете парадирали.
Нима останалите не парадират?
Батките парадират
с маймунските си физиономии и
бръснатите си глави.
Наглите мутри парадират с
нахалството си.
Олигофрените парадират с
лудостта си.
Кифлите парадират
със силиконови цици
устни скъпи рокли.
Сърдитите лелки от държавната администрация
парадират с
грубата си и кисела физиономия.
ПатрЕотите и те парадират
докато размахват българското знаме
в името на омразата.

В ерата на джендър манията и на глобалното оглупяване се оказва,
че най-големия проблем на България бил
че има прекалено много педали
и на всичкото отгоре парадират с гордостта си.

Нека всеки парадира с гордостта да бъде
себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Гергана Валериева – Искам да пиша за щастието

Камелия Щерева, пирография

 

 

Отдавна

Помня едни звездочели нощи,
топли като дом,
светли като вяра.
Помня един меден глас, който идваше
на оранжеви вълни към мене
и грееше като слънце,
и пееше като фонтан.
Помня светлини, сияния и сенки,
отразени в една мътна река,
позлатена от струните
на арфата от слънчеви лъчи.
Тя днес, изоставена,
може би не си спомня за мене.
Помня ослепителните пътища –
бели и каменни –
които, понесли цялото минало в себе си,
не са могли да понесат моето бъдеще.

 

Часовете на изгубеното време

Заключваме времето,
така че зловещото му цъкане
като на бомба
да не стига до нас.
Избликват водоскоци смях
от недрата на стаите,
стават на златен прах
и посипват пътя към утрото,
осветен от светулките на нашето щастие.
Не светулки, а двадесет добри звезди,
слезли от Млечния път,
завърнали се сякаш като птици от юг.
Въздухът е течен,
ухае на пъпеш
и може да се плува в светлината
без да се удавиш.

Безкрайни часове изгубено време
лежат до мене
и ме гледат с очите ти.
Най-сладките часове на тоя свят.

 

Закуска

Бялата песен на зимата
озвучава въздуха на петна.
Те се разтапят
и стаята има вкус на мляко.

Времето се е върнало
до оная точка на замръзване,
когато сякаш няма да съмне вече.
Възкръсват безкрайните нощи на декември
и заключват блясъка на април
в бутилката, от която са се спасили.

Отварям бурканче лято
с вкус на следобед и слънчеви зайчета,
гонени от кестенови сенки.
Има цвят на ленива привечер,
безкрайно дълга,
светла като райска птица,
когато няма нужда от думи
и светът обещава да е вечен.

 

Март

В моя дом със стени от топли сънища
плачат очите
на една тъжна синева,
гледана от прозореца.

Искам да пиша за щастието.
За онези летни ягодови вечери,
ухаещи на рози.
За едно ярко слънце,
по чиито лъчи свири лятото
най-безгрижната си песен.
За златния август,
който вярваше в своето безсмъртие.
За щедрите му нощи –
топли и светли като огнище.

А сега е тихо.
Много тихо в мене.
И сънищата изстиват,
заключени зад стъкло без хоризонти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Анита Загорова – Гренландия

Камелия Щерева, пирография

 

 

Лисица

В най-силната любов е слаба,
в най-северното място й е жега.
Във най-върховния момент
на плътен и сгъстен екстаз
в дълбокото пропада.
Най-тихите ти думи чува най-добре,
най-краткият ти поглед за нея е Вселена.
Лисица е, определи Екзюпери.
И то опитомена…

 

Звук от тънка струна

Ще бъда дълъг и протяжен звук
от тънка струна.
И по полегатия китарен гръб
на времето се претъркулвам.
Изравям се от теб,
защото нужно ми е
да остана себе си.
Дали животът ти ще ме открие,
дали ще ме изсвири
или ще си остана вятърна?
Въпроси, на които няма кой
да отговори бързо
и не бива…

 

Кои сме ние?

Минавам от едното ти око в другото,
когато съм на пътеката край блока ти.
Какво има отсреща, питаш ме.
Гледам отраженията ни дали
са заедно, отговарям ти.

 

Дишането спира

Опитвам се да те изплача,
а си заседнал в гърлото ми
и не мърдаш.
Рибя кост напряко,
дърво в потока,
хвърчило в клоните на елата.
Опитвам всячески да се разклатя
и да отприщя най-дълбокото на тялото си.
Така ми се прегръщаш и целуваш бясно,
че дишането спира, а плачът не идва.

 

Самодоволно вдига вежди

Луната е зелена още,
небе прозира в нея.
В смеха на нашите приятели
сме само светещи.
Оттичат се по улеите хора,
животът отминава бързо.
Остава само закръглената самота
самодоволно да повдига вежди.

 

Любовта ни

Сладка като три бъчви смокини и
горчива като хинин.
Като козя пътека е стръмна
и по нея вървим.
И са мокри с роса
крилете ни, с които
в мечтите летим.
И се влачат след нас-
две боси деца, които
се смеят със глас.
Но ще можем ли,
преди да свърши денят
и да ни приласкае
нощта да заспим
всички грешки и лудости
на другия да простим?

 

Гренландия

Небето ми е цялото със страст,
а тялото ми е Гренландия.
Осеяно със заледени късове и стръмни падини,
в които няма звук и светлина.
Очите ми са като северно сияние,
устата – няма пещера,
където обли камъчета търкалят думи,
докато ги смелят много ситно,
за да станат прах и
във прахта се върнат.
Защо е цялото великолепие в света,
ако те няма теб…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Росица Бакалова – Тази вечер сънувах кошмар

Камелия Щерева, пирография

 

 

Тази вечер сънувах кошмар. Най-накрая 12 клас отива на матура, но от МОН идват и точно на моите ученици им дават автор, който дори не е в учебната програма. Някакъв тайнствен автор. Уведомяват ме, че е експеримент и точна моите дванадесети класове са влезли в този експеримент. Аз рева с глас в съня си и се карам с един особено нагъл елемент от МОН, който изглежда около 25-годишен с идеално костюмче. Накрая аз, учениците и родителите завеждаме дело в съда. Една учителка ми казва, че заради нашето дело на всички други ученици в България ще им анулират матурите. Събудих се във войнствено настроение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Вирусът като форма на живот

Камелия Щерева, пирография

 

 

В готическата естетика чудовището предположително означава предупреждение и спектакъл.
Предупреждението, че всички ние сме, може да бъдем или ще бъдем чудовища с девиантни, болни, деформирани тела.
Така увредените тела в готическото въображение са карнавални тела не само в своята гротескност, но по-важно, в своята функция като подривни гнезда, тоест напомняне, че същото може да се случи със здравите тела по всяко време и без предупреждение.
Другостта на готическото тяло на чудовището е с флуидния потенциал да разруши нормалните бинарни деления, примерно, на младите, красивите и умните срещу старите, грозните и юродивите.
Идеята е, че всички имаме своите демони вътре в нас, проблеми, на които да погледнем лице в лице.
Прикаченото чудовище на вируса сякаш се изплъзва на това определение, само за да го потвърди.
Другият в термините на телесна ненормалност е изравнен с нормалното тяло, което се оказва идеологическо-медицински конструкт, лесен за компрометиране – зрелището се прехвърля към нормалното, всички тези циркове, с които се защитават от вируса.
Но кой е Другият? Лакан ползва големия Друг като име за социален авторитет, една анонимна сила, която поставя имплицитните и по необходимост неконзистентни правила за социално взаимодействие. Когато заявява, че големият Друг не съществува, Лакан просто настоява на неговата неконзистентност и неспособност да оторизира дефинитивно всяко изявление.
Именно демократичната истерия е насочена да се излива в тази неконзистентност и аморфност на Другия, в празното място на властта, в пустите дхарми, и да извлича принадено наслаждение от това (surplus jouissance) (Lacan’s plus-de-jouir).
Вирусът е въплъщение и симптом на това травматично наслаждение в момента, когато предупреждение и спектакъл са се омешали непоправимо.
Наслаждението като пренаписване на влечението към смъртта с вируса на езика – ние го искахме, но вирусът го направи, кой вирус все пак?
Истеризираните изкуствено чудовища на демократичния режим – едновременно да се обличат и да си късат дрехите – буквално се припокриват с евентуалните жертви на вируса с техните карнавални маски.
А какво за предупредителния спектакъл на мигрантите – не спектакъл, а съкрушителен удар срещу нормалните понятия за раса, нация, джендър, сексуалност, класа.
Но може би Другият е бог. Кой бог все пак?
Също като прикачения вирус, бог е тази неконзистентна монстрозност, с която сме неспособни да скъсаме връзка – бог e предлог, с/със.
Как се наказват тези, които искат да скъсат връзките и да отхвърлят въжетата?
Втори псалм:
Тоя, който седи на небесата, ще се смее/Господ ще им се поругае
Горко на този, който не се е научил в стила на Майстер Екхарт да се смее в лицето на бог, да се уповава на взаимния смях, а с дезертьорски индивидуализъм търси спасението в грешна посока.
Но ако не старозаветен бог с неговата смехова терапия, тогава Лейди Гага:

When they’re young all little monsters learn that they are scary,
ugly, stupid, shunned by cupid, overweight and hairy,
but every monster needs to find that secret deep inside
that transforms doctor Jekyll into sexy Mr. Hyde! (…)
Monsters don’t need implants or a bitchin’ monster car,
monsters only need to love the monster’s that they are.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ю Дзиен 于坚 – Епохата на епидемията

Камелия Шерева, пирография

 

Ю Дзиен 于坚 (1954) – роден в Кунмин, провинция Юннан. От 80-те години е неизменно сред най-активните поети на “неофициалната” поетическа сцена. Пише и есета, разкази, критика. Занимава се с фотография и документални филми. Преподава в Юннанския педагогически университет (б. пр.).

 

Изгубил съм онази печал

пролет без празник без шамани
без сняг покрил света с чиста белота и подготовка на невестата
не тя е тук отдавна дошла както винаги
в парка където се разхождах миналия февруари
мистичен снежен човек самоубиващи се цветя
стъпките са на съседа не знам накъде са руините
просто не съм забелязал нощес подухнал пролетният вятър
и дървесата се окичили в цвят изгубих онзи език
онази старинна печал не в света е мракът

 

Към любимата

тогава казах на великата маска
обичам те
любов на живота ми
мой мъничък затвор
запуши ми устата

 

„Ясно ли е“*

онези дето скоро ще бъдат прозраци
излизат от мрака с маски и лица озарени
дали ще вали сляпa вярa в прогнозата за времето
в понеделник не носят чадър
вливат им от същия разтвор като на евреите
заради великото предупреждение “Ясно ли е”
цяло семейство скоропостижно умря превърна се в поредица цифри
в деня когато навърши три годинки детето ще каже
“нямам си майка” каква грохнала пролет
навсякъде по пътя цъфнали вишни бледни и в очакване
като момиче втренчено в огледало на актьорска гримьорна

* “Ясно ли е” – повтаряща се фраза по време на полицейския разпит на Ли Уънлян – първият лекар, съобщил за опасния непознат вирус, и впоследствие жертвал живота си в борбата срещу него (б. пр.).

 

Двете статистики

имената се броят само веднъж
Уан Ър-уей веднъж
Лиу Чунтао веднъж
Ду Фу веднъж
Су Дзъ-йен веднъж
Лао Шъ веднъж
Коби Брайънт веднъж
само веднъж статистиците на смъртта обаче
ползват друга методика
Посочиш ли пътя,
той не е вечният Път.
Именуваш ли го,
не е вечното Име.
а после броят на общо основание
1 случай 2 случай 3 случай
4, 5, 6, 7, 8, 9, 10 случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай

 

Триумф на филологията

без маска хората са уродливи
носете маска решително
непринудено без стеснение
да я носим с открито сърце
в пълен блясък
по най-прекрасен начин
да я носим на заседание
на кухненската маса
да я носим като лекарите
като болниците
да я носят болните
да я носят излекуваните
да я носят и добрите и лошите хора
да я носят мъртвите
затваряй си човката без приказки запуши си устата
филологията победи

 

Старокитайски език

по време на епидемията
89 годишната ми майка затворена вкъщи гледа телевизия
и внезапно изрича:
не сторвай другиму което на теб не желаеш да сторят
за първи път в живота си учителката по математика
проговори на старокитайски

 

Човекът без маска

аз нямам маска
когато звъня по телефона за помощ
се старая да звуча невъзмутимо елегантно да се изразявам
сякаш съм в каюта първа класа на потъващ кораб

 

Песен за здрача

прилепът каза човеко
не ме клеветѝ
и смъкна престарялата маска
златистата привечер изписка в небето
летящо мишле пее за здрача
баба излезе от кладенеца с пълно ведро

 

Познавам мрака    не и враната

враните подскачат оттук-оттам с полуразтворени криле
враните oглозгват труп на плъх
враните носят ковчег към гарваново-черни облаци
човките на враните не знаят умора
летят и злословят небето
враните куцукат по терасата на двореца
враните кълват враните върху короната
враните пишат писмо до бездната
с почерк четлив като техния полет
враните не поглъщат нощта в името на светлината
враните в черен костюм седят в съдебната зала
бялва се дупето на деня врани прикриват с мрак слабините
светът произвежда черна материя чрез политика агресия любов
чрез дебнещата в Сицилия мафия
чрез стих след стих сбирщина прославя враните
светът не ще надмине мрака на враната Бог не смее да разкрие пъкления ѝ план
нощен скитник в озарения ден аз зная що е мрак
но не и бездънния мрак на една врана

 

Нетрайност

не мислеше лошото никому нито проклинаше съдбата
все вярваше че животът ще признае
него, младока, за свой господар
луд по ядене и дрехи любител на кулинарните книги стриктно спазващ лекарските предписания
играеше бадминтон сякаш чайка от небесни висини
пронизва морето поливаше грижливо кливията
бе толерантен към бездомните демони по примера на баба си
им поднасяше храна всяко утро простираше на балкона
чифт мокри къси панталони внимаваше за солницата на съседа боготвореше Коби Брайънт
нямаше представа за небитието докато една пролет
умря с лазурна маска на лице от същия модел като небето
случи се в тридесет и седмата година от традиционния календар тази епидемия
беше атипично необяснима погубваше само обикновени хора

 

Епохата на епидемията

щом се пробудих открих че съм жив
още нося маска не кашлям
не горя и гърлото не ме боли
въздъхвам облекчено булевардът пустее
една врана излиза от черната дупка
слънцето огрява както вчера
колко евтино е щастието

Превод от китайски Веселин Карастойчев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алла Горбунова – Настана ден

Камелия Щерева, пирография

 

настана ден
когато хората останаха по домовете си
и още един ден
и още

тогава зверовете
престанаха да се крият
запълниха безлюдните улици
площади, булеварди

в Израел чакалите доближиха къщите
Лондон беше завзет от лисици
в каналите на Венеция се появиха риби
лебеди и делфини

зверовете изпълниха
пустите градски паркове
търговските центрове и кината

много бързо
светът отново стана див
и епохата на човека
стана полузабравен сън на Гея

– – настана ден

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X