Леа Коен – По Графа

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Шекспира

Едната му ръка висеше като изсъхнал клон, парализата беше изкривила и крака, който като че ли търсеше да застане вертикално, но все не успяваше. Минаваше с мъка между масите с протегната ръка като издаваше неразбираемо мучене вместо говор. Притеснена, започнах да ровя в чантата си, докато сакатият търпеливо чакаше.
Подадох му десет лева, а приятелят ми до мен се усмихна снизходително. Приготвих се да му произнеса кратка тирада за необходимата взаимопомощ, но той само ме побутна и посочи с глава. С бодра крачка и без смущение сакатият се отправи към маса в кафенето, където го чакаха вече други двама.
– Браво, Шекспире, много си добър – каза единият от тях.
Ядосах се от тази наглост, станах, приближих се до тримата и рекох:
– За десет лева можех да гледам „Ричард Трети“.
Сакатият ме изгледа внимателно и отговори :
– Точно него играх последно в Пернишкия театър, преди да ме съкратят.
После поръча три бири.

 

За една спирка

Момичето в трамвая стана от мястото си, оправи полата си и внимателно остави продупчения си билет на седалката.
Възрастният мъж срещу нея грабна билета, смачка го на топче, запокити го на пода и поясни високо жеста си:
– Няма да оставим паразитите да се возят гратис. И без това живеят на гърба ни.
Направи изразително движение с глава към мургав младеж, който се беше надигнал от мястото си.
От кабината на ватманката излезе симпатична дебелана, сложи на врата си контрольорска карта и прикани пътниците за проверка на билети и карти.
Възрастният бръкна в джоба си и замръзна на място: беше забравил вкъщи портофейла си.
– Аз съм отдавна пенсионер – изскимтя той на контрольорката – Забравил съм си картата.
– Значи пътувате гратис – установи положението тя.
– Какво говорите? – уплашено възкликна той.
– Имам билет – внезапно се сети възрастният и затърси с очи смачканият преди малко от него самия билет.
– Този ли е? – попита мургавото момче и му подаде чисто нов билет.
– Да – излъга старецът и взе билета.
Стигнаха спирката, той припряно се завтече към изхода, контрольорката също понечи да слезе.
– Чакай, госпожа, намерих нещо на пода – спря я младежът. – Старият си е изтървал портофейла.
Симпатичната дебелана го изгледа изпитателно, дръпна портофейла от ръката му и каза полусърдито, полувесело:
– Ама и вие сте едни. Няма оправия с вас!
В отговор младежът се засмя с всичките си бели зъби, каза “Чао” и слезе пъргаво. Извади нещо от джоба си и го ритна с крак. Беше малко хартиено топче, което много приличаше на смачкан трамваен билет.

 

Легло за двама

– Къде ми е картонът? – каза единият просяк на другия.
Деляха един и същи тротоар.
– Казах ти сто пъти. Имаме правила: всеки си знае торбата и картона – настоя отново той.
Другият продължаваше да мълчи.
Обърнаха се като един към момченцето, което притича до тях.
– Чичко, мама се съгласи. Ше вземем две кученца, а другите три ще раздадем.
– Добре, малкият, но донеси обратно картона, че приятелят ми няма къде да спи.
– Добре де, защо не му даде своя картон за кученцата, а даде моя? – попита първият.
– Моят е по-голям – ухили се другият. – Щеше да стигне за двама ни.

 

22 карата

Жената влезе в златарския магазин и се огледа. Беше на прилична възраст и носеше елегантна, макар и излязла от мода шапка.
Вътре бяха двама. Единият стоеше прав зад тезгяха, а другият, седнал зад ниска преграда, разглеждаше нещо със златарска лупа. Млади, нахакани, видимо не си поплюваха. Обичаха много златото, ако се съдеше по онова, което носеха върху себе си: вериги, ланци, кръстове, пръстени, цяла витрина.
Жената се приближи до мъжа на тезгяха, но той само й хвърли бегъл поглед и продължи да чопли с малък инструмент нещо, което блестеше в ръката му и от което на тезгяха се сипеше ситен бял прашец.
– Едно време правеха мостовете за зъби от истинско злато и много здрави – каза жената, за да привлече вниманието му. – Бяха трайни, както се казва, до гроб.
Мъжът остави инструмента и я изгледа начумерено. Какво намекваше?
– Злато с висок карат, мисля 22 – продължи невъзмутимо тя.
– Какво обичате, госпожа? – попита недружелюбно мъжът и прибра и парчето злато, и инструмента в чекмеджето пред себе си.
– Може ли да разгледам? – попита жената и се отправи към витрина, в която бяха сложени стар златен джобен часовник, който не работеше, филигранна гривна без особена стойност, няколко халки, пръстенче с две бисерчета и малко диамантче между тях. Набиваше се в очи обаче едър мъжки пръстен с огромен прозрачен камък.
– Да нямате нещо за продан? – полюбопитства мъжът .
– Имам разни стари неща, но не знам дали имат стойност – въздъхна тя.
– Е ние тук сме за това – додаде и вторият, който напусна мястото зад паравана и се приближи.
– Приличат на тия боклуци, дето сте изложили тук – продължи жената.
– Как боклуци, госпожа? Я вижте колко струват. Били са все на възрастни жени като вас, на които вече не им трябват, а парите ще им свършат работа. Занимаваме се само с истинска бижутерия – идва от Париж, от Виена.
– И от Цариград – добави тихо жената.
– Ето този големият диамант например – мъжът посочи пръстена – струва много пари.
– Не се съмнявам, щом го продавате за осем хиляди.
– Е, и ние имаме разходи, данъци, как си мислите тия работи. Ако имате нещо за носене, вие или ваши приятелки, не се колебайте, давайте.
Жената излезе навън, извади мобилния си телефон, звънна от него и каза:
– Може да стане работата, кажи на момичетата да приготвят, каквото имат.
Тази вечер в старческия дом „Тиха обител“ жените отвориха две бутилки вино и си пуснаха песни от Шарл Азнавур.

Минаха шест месеца. Жена на прилична възраст с елегантна, но излязла вече от мода шапка седна на масичка в кафенето и си поръча капучино.
– Миличка – обърна се тя към сервитьорката. – Какво стана със златарите отсреща? Гледам магазинът е затворен и изоставен.
– А! Бяха едни мутри, които искаха да забогатеят бързо. Започнали да купуват от възрастни хора стари бижута, като всички се оказали с фалшиви камъни. Фалираха и ги изгониха от магазина.
– Жалко! Бях си харесала един мъжки пръстен с голям диамант, исках да го купя, защото изглеждаше съвсем като истински.
Сервитьорката я погледна учудена, но жената допи кафето си и стана, като не забрави да остави голям бакшиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Иво Балев – Януари – Гешев

Вероника Цекова, CDoupbles, заобиКАЛЯЩ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Из календара на ПРАС-ПРЕС 2020

 

Януари – Гешев

Хубаво си, мое Шиши,
миришеш на радост,
Ма как па можа в сърцата ни
да изакаш тая гадост!

Който веднъж целуне на
прокурор Кешев подметките –
да беше целунал пръстена,
да беше опазил сметките.

А комуто стане нужда
Кешев да го загрее,
среднощем ще се събужда,
вечно ще да жалее

Хубаво е, направо готово,
ето че и Радев подписа.
Земи това свободно слово –
за всички има и ще хартиса.

Хайде, братя българи!
Хай, всеки да поразкеши!
На протест с пици и бургери
да повикаме – Геши-Геши…

Да станем като една гора –
батки, расисти и братя цигани;
Да стърчим в центъра на града –
като Кешев остригани.

 

Февруари Дани Кирилов

Засукана косматичка мома
засукала партийната кърма
оттук-оттам, където хване вимето,
на партията само сменя името.

По милостта на бога и съдбата
със своите отворени валенции
момата като параграф се мята
и пръцка юридически сентенции.

Във гащите си пъха преференции –
и стига толкоз граждански претенции!

Във древността пророкът Данаил
останал жив при лъвовете в ямата,
от зверовете някак се спасил –
така го пише в книгата голямата.

А в наши дни партийният номад
от свински цицки суче благодат.

 

Март – Цацаров

Сотир достигна абсолютен връх
във своята изтъкната професия;
на стола си покара като мъх
и после го отдаде на концесия.

Могъща Цаца ляга на дивана
и се вари със КОНПИр под юргана.

 

Април Цветан Цветанов

Цветанов е човекът-досие
(на френски dossier си значи папка).
Той гледа те с усмихнато лице
и в същия момент крои ти шапка.

Недейте подценява Цецерон
и неговия мозъчен регистър.
Той подковава белия си кон,
сънува, че е премиер-министър.

В архивите му има информация
за всеки в тази наша малка нация;
и всеки гербер е с едно наум,
че Цецо е на партията кум.

 

МАЙ – Корни

Корнела Хунияди
оставка все да вади.
Дърпа и напъва
все едно ще ражда.
Плаче и се спъва –
оставка не изважда!

Викнаха Свинаря Гергов.

Свинаря се захвана,
Корнелия обхвана,
взе да я усуква,
гръбнакът ѝ пропуква,
на Кремъл я обажда,
оставката изражда –
тя се не изважда!

Викнаха Мишлето Станишко

Станишко взе да съска:
– Корнело, мари гъска,
вади я таз оставка,
дърта кукумявка!
Оставката се клати
като едно дърво
във Южните карпати
по зарево;
ама не излиза –
явно няма виза!

Викнаха Бай Фън Шуй

Бай Фън Шуй погледна,
отпи от бардучето,
изпъшка и седна,
и рече на внучето:

– Не е страшно да си дедо
в Барселона и Толедо.
Страшно е да спиш с баби
като баобаби!
Една оставка не може
да подаде кат хората
и пак ще се изложи
пред Конгреса и Агората!

Викнаха накрая Сър Стенли Ройс!

Хвана се сър Стенли
все едно на Уембли.
Дърпа и опъва,
Корнелия прегъва,
вика ѝ в ухото:
– Вади я таз оставка!
Вади ми я навънка!
И ми ела на спявка
да чуйш как боба дрънка!

Тъй си остана оставката неизвадена
и приказката излезе недоизгладена.

 

Юни – Горанов

Имам страх от земетресения
по високите властови етажи
Имам пост на силно течение
и заплатата хич не вАжи.

Беден, дрипав, бездомен живея
на чуждо място, при Кръстника.
Всички набори ми се смеят,
а мене жестоко ме бо́ли предника.

 

Юли – Шиши

Дубайската принцеса Корпуленция
със цици мачка всяка конкуренция
и произвежда медийна деменция.

Когато пръдне – банка разпилява.
когато кихне – криза се задава.
Когато метне мазния сопол,
постига на пазара монопол.

И не че ний сме някви тъпанари, а
премного притежаваме пара́
Богата е държавата България,
щом може да си позволи ТОВА.

 

Август Ангелкова

Отечество любезно, как скъпо си ми ти!
Как чудно се живее във Шабла, в Симитли…
Отечество красиво – ти цялото си дом,
от Ком до Емине и от Резово до Лом.

Отечество крайбрежно – стабилно на бетон,
на всяка дюна нови – по-нови висоти!
Отечество велико – като лице на кон…
Със свинската опашка, ела ме завържи!

Отечество на Живков, Ангелкова и Цецо,
и на Борисов също – а и на всички нас!
Отечество на Вазов, на Александър-Спас…
Отечество, не давай предимство на подлеца.

 

Септември Беновска

О, принце, не ме гледай, че съм жаба,
квак!
Аз нося само маркови калцуни
и ако ми направиш цуни-гуни,
ще видиш как
ще се превърна във красива баба.

Ще ти покажа медийна любов.
Ще ти разкажа приказка за Тръмп.
Ще те замеря с ябълка. Fuck off!
Защо ме зяпаш като някой пън!

 

Октомври Иван Тотев

Аз зная стара българска легенда –
разкопаш ли града, намираш злато!
Обсъдих я със Кешев и със Менда
и те ме инструктираха богато.

Със пловдивските кебапчийски мачки
за кой ли път ще цункаме кебапчето.
О, Боже, малтретират ме със пачки!…
Кешбекът съхранява се в долапчето.

Град Пловдив е осеян със окопи
и може дълго да се отбранява.
Отбиваме атаките на КОНПИ,
расте панаирджийската ни слава.

 

Ноември – Дариткова

Дариткова е печена мома
на дълги изчаквателни позиции;
не прави тя момински номера
на правилните гербави патриции.

Достоен удължител на Цветан –
и даже малко нещо разклонител;
гласът ѝ е красиво овладян
и радост е да бъдеш неин зрител.

Напусна парламента Цецерон,
но там остана неговата сянка
и сянката със сила на закон
държи в юмрук пленарната седянка.

 

Кошлуков

Ела да ми оправиш телевизора,
че нещо не показва както трябва.
Недей ме кара да отварям фризера –
мисли си за хайвера и за хляба.

На плазмата или пък във кутия
аз искам да се чува моя хор.
Спомни си пак за нашата килия
във старозагорския затвор.

Когато те подпира среден пръст –
и ти го покажи на тия хора!
Целувам те като Кубрат – със хъс –
и тичай да ми преметеш на двора.

Публикува се с любезното съгласие на сп. „ПРАС-ПРЕС“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Борислав Игнатов – Но и съня ми е кошер

Валентина Янчева

 

 

Безсмислици на щастието

Разглеждам деня
през напуканите отражения
на мъглата зад прозореца.
Полудявам от стремителност
разяждам се от сладострастие.

Дайте ми революция
и растерни образи
които да преобразявам
непрестанно във вектори.
Дайте ми онова време
в което сиренето
струваше по-малко
от предателство на приятел,
когато Юрий Гагарин
беше в центъра
на космополитния транс,
а причинните следствия
безвъзвратно бяха логични.

Дайте ми симфония
от треторазряден френски пияница
съумял да разгради дроба си
до степен
на молекулярна криза.

Безсмислици
ще кажете;
черно кафе
по бели дантели
морзови азбуки
на непоносими езици.

Щастие
бих казал аз.

Дърветата пеят
в очакване на новия месия
а през това време
аз си простирам гащите
на ембрионални невронни връзки.

И докато мога
да бълвам истините
диктувани ми от Голямата глава
слънцето ще си свети
и през смога
на големия град.

 

Търсене на черна дупка

Водени от безумието
на мистичното търсене
те пееха мантри
и призоваваха дракони.
Провеждаха ритуали,
чиито смисли
сами не разбираха,
държаха се за ръцете
без да се докосват.

Стаите се въртяха бясно,
сменяха се
думите влизаха
през пукнатините
за кратки свиждания с непонятното.

Смисълът нямаше смисъл
и това ми отбягваше.
Ритуалните поклащания
се плъзгаха по върха
на вниманието ми
и падаха в черната дупка
в която се криеше
Господ.

 

Мимолетно бедствие

Небе-пожар,
прекрасен залез
и два метеорита,
летящи
към селце в Молдова.
Те отекват в очите ни
ние въздишаме.

Пожелаваме си
жарки любови
и френско вино,
мечтаем за песнопения
и трепети,
достойни за сюжет
в индийското кино.
След това
продължаваме по булеварда –
всеки в собствената си кола,
докато на хоризонта
догарят мечтите ни.

 

Знаеш си всичко

Вървиш във жегата
и се разтапяш.

Капачките ти
пращят като айсберги
очите ти мятат мълнии
наляво-надясно.

Превръщаш се в клокочеща маса
в която идеите
за начало и край
са мъгливи и заплетени,
а грешният морал
е просто още
един
нюанс на луната.

Представяш си,
че се трансформираш.

Представяш си
че мрака в тебе капе
а после те обвива
като катранена прегръдка.

Представяш си,
че имаш контрол,
че знаеш всичко,
че си способен
да дирижираш нещата.

Представяш си, че си представяш.

Чел си две книги
и си гледал пет филма
две статии във интернет
и философски дебат
с клошар.

И вече си
експерт по себе си.

Не знаеш нищо
било за света
било за теб самия.
Ама пък
си виждал Господ.

Изживял си трансцендентни случки
докосвал си Нирвана
Знаеш всички богове,
за които е изписано тонове,
в колко часа си лягат
и къде точно спят.

Знаеш
за квантовата физика
защото си гледал за квантите
Знаеш
всичко за себе си
защото си се гледал в огледалото.

И накрая
пак нищо.

Точката 0 се завърта бясно в себе си
и отнася хартиената къща,
която си бил обявил
за свой замък.

Става ти страшно и самотно.
Устоите които си бил вдигнал
пред мрака
ги няма.
Тогава ставаш
бездомник в главата си.

Но не се стягаш.
Не започваш
да търсиш камъни
за замъка от мечтите ти,
а отново започваш
да сгъваш
стени
от
хартия.

Защото така
е по-лесно.

 

Кошер

В гърдите ми е кошер
натежал от сладък мед
и милион подострени пръчици.

Аз го чувам
и чувствам
как бучи в дълбините,
пулсира безмилостно
като те видя,
не спира да се върти
цитирайки стихове
на Жак Превер
и Пабло Неруда.

Мисълта за теб
ми е (малко) неудобна.
Като камъче в обувката,
гложди ми всеки път,
но не като вървя
а като се спра на място.

Безпомощен като дете
пред дворцова зала
не знам
накъде да погледна;
накъде да продължа
Не мога да преценя
в коя призма
нещата са най-истински.

Поне да не те
сънувах всяка вечер.

Но и съня ми е кошер.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Никола Галчев – Абе напоследък Уди Алън

Валентина Янчева

 

 

***

– Абе напоследък Уди Алън
хич не прави яко кино –
казваш и отпиваш глътка
от любимото си диетично
газирано безалкохолно питие,
за което те предупреждавам
всеки път, когато седнем
в нашето крайноквартално заведение,
и ти, разбира се, си го поръчваш,
че то е пълно с оцветители и като цяло
с доста вредни вещества,
които никой никога не би посмял да вкара в своя организъм,
ако осъзнаваше какви ще са последиците в дългосрочен план
за неговото здраве,
ала ти,
въпреки поредния ми опит да те убедя,
че тази прекомерно сладка течност
всъщност не е много по-различна
от чаша с бучинишова отвара,
и този път реши да я поръчаш
и дори ми се оплака
не от друго,
а от обстоятелството, че са я налели в чаша
с лого на различно,
но естествено отново страшно вредно,
газирано безалкохолно питие
и веднага след това ми каза
„Абе напоследък Уди Алън
хич не прави яко кино“
и отпи от тъмната напитка. –
Хайлайтът на последния му филм например беше
русата актриса по бельо,
но това не ми достигна
даже за една полуерекция.
Въздъхвам леко и ти отговарям:
– Но съм сигурен, че ще изгледаш
и следващия негов филм
през идната година.
– Абе Уди Алън си е Уди Алън –
ми се оправдаваш
и отпиваш нова глътка
от газираното си безалкохолно питие.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – И няма сделка

Вероника Цекова/veroniKATZEkova, syllaBLEndings, вреМЕчтая, Steiermärkische Landesbibliothek, Грац, Австия, 2019

 

 

Воинско погребение

Високите
Звезди го съпровождат
Повален

 

Класическо хайку

Две коли
На кръстовището
Тряс

 

Метро-стнация Сердика

Тълпите
Асистират геометрия
На ангели

 

Позитивно недеяние

Металния си кон
Със сянка на камшик
Пришпорвам

 

Минималното различие

В клоака
От лъжи благородната лъжа
Изплува

 

Космо-трансфери

Останки на звездите
В бартер на тежките метали
Нищото дрънчи

 

Наставникът Чжуан Цзъ

Ако в реалността
Се утвърдиш как в нереалното
Ще странстваш

 

Селска гейша

Говореше
Тъй сякаш има перла
Под езика

 

Източният нобел

Паничка
За просия под свитъците
Се подава

 

Градски трафик

Колела
Клонират колела
Без Дао

 

Метафизичен страх

Случаен е
Светът и няма
Сделка

 

Трансцендентална илюзия

Разум
Като уникално седалище
На грешка

 

Наесен в селска кръчма

Пиячи на ракия
С вид на плъхове в посърнали
Стърнища

 

Изоставена къща

Няма
Кой да скъса нишките
На Богородица

 

Момиче в автобуса

Развращаваше
Дискретно като в реклама
За цигари

 

Пилигрим

пътувам
към приятел от детинство
ако е жив

 

Западно-източен диван

Стрък
канабис в саксията
с мушкато

 

Ноемврийско утро

От гнездо
на щъркел излитнаха
врабци

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – Онзи ден

Вероника Цекова, CDoupbles, Fe•male, обект, желязо, магнит, гравирани, 11 x 11 x 10 cm, 2018

 

 

Разпитът на мъжа с много сърца

Коя е тя,
онази във обятията ти?

Тя е единствена, носех я в костите
и изгради дом, а беше просто креват
и изгради живот, а беше за повече от час
и изгради замък, никой не живее там
и изгради, накрая, песен
за церемонията.

Защо си я довел?
Защо чукаш на вратата ми
с дребните си историйки и песни?

Бях се свързал с нея по пътя, както мъж
с жена и все пак нямаше място
за тържественост или формалности
а тези неща са важни за жената
и, знаеш , живеем в студен климат
непозволено е да целуваш на улицата
затова се обвързах в песен, невярна песен.
Песен, наречена Брак.

Идваш при мен извънбрачно
риташ табуретката
и ме молиш да оценявам това?

Никога. Никога. Не и истинската ми жена.
Тя е истинската ми вещица, вилицата , кобилата,
майка на риданията ми, моята дреха от ада,
печатът на моята скръб, печатът на синините ми,
както и децата, които може да ми роди,
а също е интимно място, тяло от кости
да си го купиш честно, ако можеш,
да се ожениш, ако можеш.

И трябва ли да те измъчвам за това?
Всеки мъж има малка отредена съдба,
твоята се казва страст.

Горя в мъки. Не съм на себе си.
Креватът, който споделяме е почти затвор,
не мога да я наричам пеперудка, боболинка,
захарче, тиквичка, любовна панделка, медальонче,
валентинка, мажоретка, смехорана и всички
еротични глупости, които мъж казва в леглото.
Да кажа, че съм легнал с нея е малко.
Не само легнах.
Вързах я с възел.

Тогава защо стискаш юмруци
в джо̀бовете? Защо тътриш
крака като ученик?

Години връзвах възел в мечтите си.
Отварял съм насън врата
а тя стоеше там с престилката на мама.
В мечтите си веднъж видях я през прозорец с форма
на ключалка и обута като дъщеря ми
с розовите джинси и всеки път я връзвах
в стегнат възел. Веднъж дори кралицата дойде. И нея вързах.
Бе нещо толкова познато
затова го правех бързо.
Изпях я. Хванах я.
И запечатах я във песен.
Без друг апартамент за нея.
Без друга спалня.
Са̀мо възел. Възелът лежащ.
Така съм вкопчил ръцете си във нея
поглъщам и очите и устата й
във моите, тъй както и езика.

Да избирам ли ме предизвикваш?
Съдия и психолог не съм.
Ти притежаваш своя спален възел.

Дневни и нощни часове притежавам,
с деца, балкони и добра съпруга.
Завързал съм и други възли,
но предпочитам да не мисля
когато ти говоря. Не и сега.
Ако тя бе стая под наем, щях да платя.
Ако беше живот за спасяване, щях да спася.
Може би аз съм мъж с много сърца.

Мъж с много сърца?
Защо тогава трепериш на прага ми?
Мъж с много сърца не се нуждае от мен.

Хванат съм здраво в ба̀грите й.
Допуснах да ме хванеш с кървава ръка,
хванѝ овчарската ми свирка като подивял часовник,
да, подивял за моята кобила, моя гълъб, за чистото ти тяло.
Хората казват, че имам змии в ботушите
но аз ти казвам, единствен съм във стремената,
съвсем единствен, с тази съвършена форма в чашата.
Любовта на жената е в песен.
Аз я нарекох жената в червено.
Нарекох жената в розово, а тя бе
десет цвята
и десет жени.
Трудно ми е име да й дам.

Знам коя е.
Достатъчно я назова.

Може би не биваше да казвам тези думи.
Честно, май съм по-добър в целувката ,
пиян като чушка, ритнал хомота
реших да те вържа завинаги.
Виждаш, че песента е живота,
живота, който аз не живея.
Бог е казал,
моногамията е жаргон.
Исках това да го пише в закона.
Но, знаеш, няма такъв закон.

Любовнико с много сърца, ти си глупак!
Детелините са тръни тази година
и добитъкът ще остане гладен,
и камъните в реката
са изсмукали мъжките сухи очи
сезон след сезон,
и всяко легло е било осъдено,
не от морал и закон,
а от времето.

 

Съвети към моя специален човек

Внимавай с мощността,
защото лавината може да те погребе,
сняг, сняг, снегът задушава планината.
Внимавай с омразата,
може да отвори уста и да те принуди
да ядеш от крака си като прокажен.
Внимавай с приятелите,
ако ги предадеш
ще заровят глава в тоалетната
и ще се измият.
Внимавай с интелекта,
знае толкова много, че нищо не знае
и те оставя да висиш с главата надолу,
шлифованите знания не са като сърцето
и падат от устата ти.
Внимавай със спектакъла, с частта на актьора,
речта, планирана, известна, дадена,
защото те ще те издават
и ще стоиш като голо малко момче,
което пикае в собственото си детско легло.
Внимавай в любовта
(освен ако не е вярно,
че всяка част ти казва – да!, включително пръстите на краката),
ще те увие в платно като мумия,
и писъкът ти няма да бъде чут
и никога бягането ти няма да приключи.
Любовта? Бъди мъж. Бъди жена.
Трябва да е вълна̀, по която искаш да се плъзгаш,
отдай тялото си, смей се,
давай, докато чакълестият пясък не отведе
сълзѝте ти в земята. Да обичаш друг е нещо
като молитва,не може да се планира, просто падаш
в ръцете му, защото вярата отрича неверието.
Мой Специален човек,
на твое място не бих обърнала внимание
на тези съвети,
съвети, донякъде заради думите ти
донякъде извън мен.
Сътрудничество?
Не вярвам нито дума, която съм казала,
освен, че те помня като младо дърво
със залепнали лѝсти и знам, че ще те изкореня
докато истинското зелено не дойде.
Пуснѝ го. Пуснѝ го.
О, мой Специален човек,
мои възможни зелени листа,
тази пишеща машина те харесва, върви към теб и
иска да счупи кристални чаши
на празника
за теб,
докато тъмната кора падне
и плуваш навсякъде
подобно балон.

 

Играта

Играя моноспектакъл.
Трудно е за една жена
цяла пиеса да изиграе.

Пиесата е моят живот,
моят солов акт.
Бягам след ръцете,
никога не ги настигам.
(Ръцете са далеч от погледа –
тоест зад кулисите)
Всичко, което правя е бягане,
бягане за да се справя,
но никога не успявам.

В миг спирам на място.
(Оживи́х сюжета.)
Произнасям речи, стотици речи,
всичките си молитви, всичките монолози.
Абсурдно говоря:
„яйцата не трябва с камъните да спорят ”
или „крий си счупената ръка в ръкава”
или „ стоя права, но сянката ми е крива”.
И тъй нататък,и тъй нататък…
И ме освиркват. Освиркват.

Декламирам последен монолог:
„ ако живееш без Бог си като змия
готова да погълне слон.”
Завесата пада.
Публиката се разбягва.
Беше лош спектакъл.
Така е с един актьор,
а има малко хора
чийто живот
е интересен спектакъл.
Не мислите ли?

 

Фин проводник

Моята вяра
е с голяма тежест,
окачена на финна тел,
също както паяка
е окачил детето си на тънка мрежа,
така прави и лозата –
разклонено дърво с крехки стебла,
едва придържа тежките чепки грозде
като очни ябълки,
толкова много ангели
танцуват върху главичката на пирончето.
Бог не се нуждае от
много тел, за да ме задържи,
са̀мо тънка вена
с кръв изтласквана напред-назад
и малко любов.
Както бе казано:
любов и кашлица
няма как да се скрият.
Дори незначителна кашлица.
Дори малко любов.
Така че, Бог няма нищо про̀тив
да държите тънко парче тел.
Той ще влезе в ръцете ви
толкова лесно, колкото десет цента
похарчени за Ко́ка.

 

Смъртта на Силвия
На Силвия Плат

О, Силвия, Силвия,
в ковчег със камъни и лъжици ,
с две дечица, два метеора
в недоумение скитащи в малката стая за игри,
с отворена уста под чаршафа,
под бял сава̀н в няма молитва,
(Силвия, Силвия
накъде се отправяш
пишейки ми
от Дѐвъншър
за разсаждане на картофи
и отглеждане на пчели?)
как стоиш,
как си легнала тук?
Крадец –
как се промъкваш тук,
пропълзяла сама
в смъртта, която за себе си толкова дълго желах,
смъртта, за която и двете говорехме,
носехме в крехките си гърди,
толкова често всеки път
с по три сухи мартинита в Бостън,
смърт, която анализират и лекуват,
смърт, която говори като интригантка за булката,
смърт, за която сме пили с тебе,
смъртта, мотиватор за тихото ни дело?
(В Бостън
умиращият
го возят с такси,
да, нова смърт,
която пътува към къщи
с нашето момче.)
О, Силвия, припомням си заспалия барабанист,
бяхме му хвърлили око, в онази стара история
как искахме да дойде
като садист или нюйоркски елф
и да свърши работата,
необходимата, до прозореца, стената или яслата,
и оттогава той чакаше все
под сърцето ни, в нашия шкаф,
и сега аз виждам, че го запазихме
година след година, ние, стари самоубийци,
и откривам при вестта за смъртта ти
страшната склонност към нея като сол върху устните,
(И аз,
аз също.
А сега, Силвия,
ти си отново
в смъртта отново,
смърт,която се прибира вкъщи
с нашето момче.)
Аз просто си говоря
протягайки ръце към този камък,
каква е твойта смърт,
не е ли принадлежност,
кърти́ца, изпаднала
от някое стихотворение?
(О, приятелко ,
докато луната прочетѐ бедата
и кралят си тръгне,
и кралицата – безпаметна,
лентата лети и трябва да възпявам!)
О, малка майко,
теб също!
О, странна херцогиньо!
О, русо същество!

 

Убиване на любовта

Аз съм любовен убиец,
убивам музиката, толкова специална
че пламтеше отново и отново в нас.
Себе си убивам като коленича за целувката ти.
Прокарвам но̀жове през ръцете
които създадоха нашето „две в едно”.
При това, ръцете ни не кървят,
все още лежат в безчестието си.
Лодките на леглата ни
потопих и оставих да кашлят в морето,
давят се в него и слизат в нищото.
Напълвам уста с твоите
обещания и гледам
как ги повръщаш върху лицето ми.
Нашият бивак?
Сгазих този лагер.
Сега сама с мъртвите,
скачащи от мо̀стовете,
като бирен кент в кошче за боклук
съм изхвърлена.
Аз съм летяща червена роза, сама,
оставяйки реактивен поток
от пустота
и въпреки това не чувствам нищо,
и летя и хвърлям ѝскри,
но вътрешностите ми са празни,
лицето ми е празно като стена.
Да се обадя ли на погребалната агенция?
Можеше да постави двете ни тела в розов ковчег,
предишните ни тела,
можеше някой да изпрати цветя,
можеше да скърби
и да изпълни обредите,
и така хората биха разбрали, че нещо е умряло,
нищо повече, не говорѝ повече, няма дори
да шофирам отново колата и всичко това.
Когато животът свърши,
този, единственият,
къде отиваш?
Ще работя нощи наред.
Ще танцувам в града.
Ще нося червено за изгаряне.
Ще се взирам дълго в река Чарлз,
как носи дългите си неонови крака.
И колите ще минават.
Колите ще минат.
И писък няма да има
от дамата в червена рокля
танцуваща на собствения си остров Ѐлис,
която се върти в кръг,
танцува сама
докато колите минават през нея.

 

Писмо, написано на ферибот, докато пресича Long Island Sound

Изненадана съм
че океанът все още живее.
Завръщам се обратно
и съм откъснала ръката си
от твоята ръка, както ти казах,
че бих го направила
и сега съм го направила
както казах,
и сега съм на горната палуба
държа портфѐйла си, цигарите
и клю́човете за колата
в 2 часа във вторник
през август 1960-та.
Най-скъпи мой,
въпреки че всичко се е случило,
нищо не се случи.
Океанът е древен.
Океанът е лицето на Мария,
без чудеса или ярост
или необичайна надежда,
пораснал груб и набръчкан
с неизлечима възраст.
Все още,
имам очи,
това са моите очи:
оранжевите букви, изписали
ОРИЕНТ на спасителната жилетка,
която виси до коленете ми;
циментовата спасителна лодка, покрита
с мръсното си платно;
избледнелият знак, на рафта
казващ „СПАЗВАЙ РАЗСТОЯНИЕТО!”.
О, добре, казвам,
ще спася себе си.
Зад дясното си рамо
виждам четири рамена
обединени като мост,
лицата им изпъкват

с техните навици,
добри, като добри бебета, които
се гушат в количките си.
Неблагоразумно
вятърът издухва полите
и ръкавите им.
Почти разголени,
виждам какво остава:
тази свята китка,
този глезен,
тази верига.
О, Боже,
въпреки че съм много тъжна,
би ли разхлабил кожените си ботуши,
нека тези четири монахини
и техните дървени столове
да се издигнат
над мазната палуба,
над желязната релса,
кимайки с розови глави
накло̀нени на една страна,
летящи четирите в редица
със старомоден страничен размах;
всяка с отворена кръгла уста,
да дишаме заедно
както правят рибите,
с пеене без звук.
Най-скъпи мой,
виж тъмните ми момичета излитат напред,
над преминаващия фар на Plum Gut,
черупката му ръждясала
като лагерна чиния,
крехка като пагода
от камък;
над малкия фар
което ми напомня за удавяне
и ветрове
които се блъскат върху сляпото дъно
и синята му покривка;
ветрове, които ще отнемат пръстите на краката
и ушите на ездача
или любовника.
Там отиват моите тъмни момичета,

роклите им са пухчета
в подветрения въздух.
О, те са по-леки от летящи кучета
или дъхът на делфин;
всяка уста се отваря с благодарност,
по-широка от чаша за мляко.
Тъмните ми момичета пеят за това.
Те са тръгнали нагоре.
Виж ги да се издигат
на черни криле, да пият
небето, без усмивки
или ръце
или обувки.
Обаждат се
и изпращат към нас
от мрачния ръб на рая,
добри новини, добри новини.

 

Музиката плува обратно към мен

Чакайте, Мистър! Къде е пътят към дома?
Те изключиха светлината
и тъмнината пълзи към ъгъла.
В тази стая няма следи от знаци,
четири дами над осемдесетте,
всяка една в памперси.
Ла ла ла, Ох, музиката плува обратно към мен,
и чувствам мелодията, която изсвириха
в нощта, в която ме зарязаха
в тази частна клиника на хълма.

Представете си. Радиото свиреше
и всички бяха луди.
Хареса ми и танцувах в кръг.
Музиката се излива над съзнанието
и по един забавен начин
вижда повече от мен.
Искам да кажа, че помни по-добре;
помни първата нощ тук.
Беше давещ студ през ноември;
дори звездите заковани с пирони в небето
и луната така ярка
пробиваше през решетките да ме прониже
с онова пеене в главата.
Забравих всичко останало.

Заключиха ме в този стол в осем сутринта
и няма знаци, сочещи пътя,
само радиото звучи
и песента, която помни
повече от мен. О, ла ла,
тази музика плува обратно към мен.
В нощта, когато дойдох танцувах в кръг
и не се страхувах
Мистър?

 

Гражданска война

Разкъсана на две,
ще победя себе си.
Ще закопая гордостта си.
Ще взема ножица
за да изрежа пораженеца.
Ще взема лост
да издълбая счупените
късчета на Бога в мен.
Точно като пъзел
ще го събера отново
с търпението на шахматист.

Колко са парчетата?

Чувствам че са хиляди.
Бог е облечен като блудница
в слуз от зелени водорасли.
Бог е облечен като старец
олюляващ се в обувките Му.
Бог е облечен като бебе,
всички те са голи,
дори без кожа,
меки като авокадо, когато го обелите.
И други, други, други.

Но аз ще ги завладея всичките,
ще създам цял народ Божи
в мен – но обединен,
ще изградя нова душа,
облечена в кожа
и след това ще й сложа ризата,
ще изпея химн,
песен за себе си.

 

Онзи ден

Това е бюрото, на което седя
и това е бюрото, на което те обичам така много
и това е пишещата ми машина пред мен
където вчера само тялото ти седеше
с раменете си, събрани като гръцки хор,
с езика си като крал, който издава заповеди, докато върви,
с езика си съвсем като на котка, която ближе мляко,
с езика си – и двамата се обвързахме в хлъзгавия си живот.
Това бе вчера, бе онзи ден.
Това бе ден на твоя език,
езикът ти, който идва от устните,
две отварачки, наполовина животни, наполовина птици
на прага на сърцето.
Това бе денят, в който спазвах заповедите на краля,
преминавайки покрай червените и сините ти вени,
моите ръце върху гръбнака ти, надолу бързи като огън,
ръце между краката ти, където си показваш вътрешните знания,
където диамантените мини са погребани и ту се появяват ту заравят,
издигат се внезапно и по-бързи от реконструиран град.
Пълен за секунди този паметник.
Кръвта тече и под земята, но създава кула.
Множеството трябва да се събере пред тази сграда.
За чудото човек стои и на опашка, хвърля и конфети.
Със сигурност Пресата търси заглавия.
Със сигурност някой трябва да носи знаме по тротоара.
Ако се изгради мост, кметът ли прерязва лентата?
Ако явление се яви, влъхвите ли носят подаръци?
Вчера бе денят да нося подаръци за твоя подарък
и да премина долината да те посрещна на тротоара.
Това беше вчера, онзи ден.
Беше денят на лицето ти,
лицето ти след любовта, близо до възглавницата, приспивна песен.
Полузаспал до мен, накара старомодния рокер да спре,
дъхът ни да стана едно, заедно да бъдем дъх на дете,
докато пръстите ми рисуваха малкото „о” на затворените очи,
докато пръстите ми рисуваха малки усмивки на устните ти,
докато нарисувах, ОБИЧАМ ТЕ на гърдите ти и барабанейки
прошепнах: „Събуди се!“ докато ти бълнуваше в съня си,
„Ние Шъ Плуаме до Cape Cod. Потегляме към Bourne
Bridge. Ние обикаляме Борновия кръг. Живият бряг“ Предел!
Тогава те познах в съня ти и се молех за нашето време
да бъда пронизана и ти да се вкорениш в мене
и за да раждам твоите деца, а може би ще раждам
теб и призрака от теб във малкото ми домакинство.
До вчера не исках да ме взимат на заем,
но това е пишещата ми машина пред мен
и любовта си е там, където беше вчера.

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Вероника Цекова – вреМЕчтая

Вероника Цекова/veroniKATZEkova, syllaBLEndings, вреМЕчтая, Steiermärkische Landesbibliothek, Грац, Австия, 2019

 

 

КАПИТ
АЛ
ЧЕН

 

МЪЛ
ЧА
КАМ

 

ТЪЛ
ПИ
ПАЛА

 

DEMOCRA
CY
NICISMS

 

sWORD

 

Fe·male

 

Вероника Цекова/veroniKATZEkova

syllaBLEndings

(селекция 2017 – 2019)

 

syllaBLEndings (дума портманто от английските „syllable“ (сричка) и „blending“ (сливане, смесване) са авторска форма кратки стихове на Вероника Цекова/veroniKATZEkova, обикновено състоящи се от две думи, като последната сричка на първата дума и първата сричка на втората дума съвпадат, или с други думи, ако приемем двете думи за множества, то те имат сечение една сричка.

syllBLEndings са думи, които се срещат; сблъскват се; смесват се; проникват една в друга;  припокриват се;  израстват едина от друга; развиват се една от друга; са симбиоза между две думи; взаимно се допълват; имат нещо общо; принадлежат заедно; свързани са; сиамски близнаци са; краят на едната е началото на другата и обратно; syllaBLEnding е процес.

Стиховете на syllaBLEndings често напомнят за дилемата за пилето и яйцето („Кое е първо, пилето или яйцето?“). syllaBLEndings могат да бъдат разглеждани и като причинно-следствени вериги, събитията от които едновременно представляват причина и следствие.

syllBLEndings са кондензирани сценарии, чиито смисъл и развитие зависи до голяма степен от връзките, алюзиите и интерпретациите, които възникват в следствие  съвместното съществуване на двете думи в съзнанието и въображението на зрителя/читателя.

От 2018 година syllaBLEndings са представени на пет светлинни кутии в публичното пространство в Грац, Австрия (Steiermärkische Landesbibliothek, Café Stockwerk Jazz, Stadtbibliothek Zanklhof и Kulturvermittlung Steiermark). Стиховете се сменят на всеки 10-14 дни. За първи път  syllaBLEndings са представени в публично пространство върху „Копчетата“ в Пловдив през 2017 година.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алла Горбунова – Песничка за завръщането в Питер

Валентина Янчева

 

 

Утро

на умиране старците почват все да спят
викат: „що така все спя?“
събудили се от смъртта казват: „колко дълго спах“
„работа има да се върши“

а аз все се въртя
мисля насън:
кога ще е утро?

каква тежка, каква дълга нощ

добро утро,
бабо, дядо,
ето, настана утро

колко дълго спах
работа има да се върши

силите ми не са ме напуснали
умът ми е светъл
нищо не съм сънувала

 

***

прекрасна е кутийката с копчета и конци
в кашона върху бюфета –
това ще е винаги,
няма нищо друго,
искаш да правиш едно, друго –
излишно е
за нищо друго няма място в Бог:
нито за любовта и дружбата,
нито за труда и молитвата,
само за прекрасната кутийка с копчета и конци
в кашона върху бюфета
едно само за правене, едно през векове от безделие:
копчета на блаженството, конци на блаженството,
да прокарваш конци на блаженството през копчета на блаженството и отново
конци на блаженството през копчета на блаженството

 

***

облаци, пълни с мокър сняг
висят над мен като вимето
на далечни галактики черно небе
скрито е зад тях

провисналото тежко виме
виси над мен като пощенско известие
като борене на вятъра, сондите в земята
нечие реене над паважа

емнат сняг и сняг блажен
прокудена градина, за правдата пострадала
плачеща под вятъра ограда –
къде е твоето утешение?

в сандъци под земята дъбова
превръща се времето в тлен
там е моето утешение за черни дни –
и в черното небе, движено от любовта

 

Хризантемата е хризантема е хризантема

като теорема
доказана е хризантемата
дойде вечерта
кипна на газта котелката

нежно както се грижат
един за друг пенсионерите
вятърът си играе с лист шперплат
беседват за билото с леко дрезгаво дрънчене

 

***

почнали да възкресяват мъртвите
и след това ги питат: какво сънувахте?
– белех картофи – отвърнал старецът, мъртъв от тринайсет години
– миех си косата на душа – отвърнал жената, мъртва от три години
и другите отвръщали в същия дух –
някакви битови, нищо незначещи откъслеци
които те си припомняли с труд
всички мислели отначало, че са се събудили от обикновен сън
разпитващите били разочаровани:
искали да научат от тях нещо за смъртта, за това там
впрочем, те и научили, нали
казали им всичко

 

Вечната нощ

Била е винаги и ще бъде винаги.
Всички спят и винаги ще спят.
Но изведнъж някой се събудил.

Наоколо е вечна нощ.
А той случайно,
безсмислено,
по някаква грешка
се събудил.

 

Премълчаване

той влиза в стаята.
делнично, сякаш така и трябва,
поздравявам го, за да не го подплаша.
леко мързеливо питам: как е?
все едно без друго като цяло зная всичко.
говорим малко нещо за бита,
сякаш вчера сме се разделили.
докато се занимавам с нещо
питам: баба виждаш ли?
но не мога да разбера отговора.
питам тихо: как е там – добре ли е?
той отговаря. не помня.
всичко е ясно и просто между нас.
моите въпроси са излишни.
напразни са. ненужни.
границата на разума не ще прекрачат отговорите,
колкото и да се стараеш.
поседяхме малко един до друг
просто така
в присъствието един на друг,
видяхме се.
все едно сме само двамата,
а бяхме четирима:
аз, Вечността, Смъртта и той.
но сякаш тези двамата изнесохме пред скоба.
„скучая“ – казвам.
едва забележимо кимна
и бързо сменихме темата,
за да не засягаме това, за което
остава само да се мълчи.

 

Песничка за завръщането в Питер

аз ще се върна в Питер отново
скоро
когато мъртвите се дигнат от гробовете
много скоро
аз ще се върна в Питер
когато отново станем деца
когато отново ни заобичат разлюбилите ни
и ние отново заобичаме всички които разлюбихме
аз вече почти съм в Питер, да
остана съвсем мъничко
аз ще се върна в Питер отново
когато
израсне нова гора
след няколко поколения
когато
морето отново приближи прозорците ми
след едно-две хилядолетия
когато човечеството ще бъде отмито от лицето на земята
детко, аз ще се върна отново
да изживея с теб най-хубавите си години
ще се върна за да мога отново
за първи път да видя мама
всичко ще се подреди по местата си
всички неща ще се върнат по местата си
и аз ще се завърна в Питер

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Преведените стихотворения са от новата поетическа книга на Алла Горбунова Внутри звездопада, Санкт-Петербург: Лимбус Пресс, 2019.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Градев – Alta fantasia

Валентина Янчева

 

                                                          L’acqua ch’io prendo già mai non si corse.

Данте

 

1. В Стария завет μυστήριον (Септуагинта), mysterium (Вулгата) означава нещо тайно, скрито, поверено като таен замисъл, царска тайна. В книгата на пророк Даниил думата добива есхатологична стойност, отнася се до тайната на последните дни, на спасителното идване на Месията и тъкмо това значение подема християнството.

В Новия завет могат да се откроят следните значения на μυστήριον и μυστικός:

Извечно скритите в Бог „тайни на царството небесно“ и сред тях над всички „Божията премъдрост, тайна съкровена“, открита в Исус Христос.

Дълбокият смисъл на някои озадачаващи реалности като непокръстването на евреите; неразтрогваемостта на брака; явяването и действието на Антихриста.

Тайната истина за края на времената.

2. Теологията на мистериите на Одо Казел (1886-1948) подчертава връзката между християнските тайнства (μυστήρια) и мистерийните култове (μυστήρια) на Античността. Мистерията (μυστήριον) за този бенедектински монах не е тайно учение, а свещенодействие, съвкупност от слова и жестове, чрез които се осъществява спасителното Божие действие. Мистерийният култ удовлетворява потребността на човека от Божия помощ, която да го освободи от ограниченията на материалния свят и да го въздигне към божественото съществуване. Посвещаването в мистерията изисква пълно включване – телом и духом, – тъй като в нея се осъществява събитието на мистичната смърт и възраждането за един по-висш живот.

Християнството в схващането на Казел не е просто вероизповедание – т.е. набор от твърдения и догми, които верният трябва да приеме и изповядва като истинни, – а мистерия, свещенодействие, осъществявано в литургията от Христос и Неговото мистично тяло – Църквата. Литургията не е просто ритуално честване на външна за нея и предхождаща я, външна истина. Напротив, единствено в нея чрез извършването на това перформативно по своето естество действие верният може да намери спасението. Това е залогът на литургията. Евхаристийното жертвоприношение, което е в нейното средоточие, съвсем не е възпоминание, подражание или „представление“ на спасителното събитие, както смятат протестантите. Нищо подобно, самото то е събитието: то именно го осъществява в този миг и в това място ex opere operato: не в зависимост от качествата на извършващия го, а поради самия факт на неговото случване чрез словата на освещаването и означаващите го видове на хляба и виното.

Веднъж определил християнството като мистерия за Одо Казел, разбира се, не е трудно да открои аналогиите между езическите мистерии и християнските тайнства: очистването с вода, употребата на свещени храни и напитки, мълчанието (disciplina arcani), което обвива жертвоприношението, защото не бива да се профанират свещените неща и най-вече защото то, по-добре от всеки език, изразява светостта на Бог. Литургията е мистагогия: въвеждане в Божията тайна, открита в Христос. Тя е свещена драма, мистерийно действие: представяне и осъществяване на спасителното Божие действие.

Мнозина отхвърлят Mysterienlehre на Казел и не приемат, че литургията е плод на сливането на християнските тайнства с античните езически форми. Литургията несъмнено има свой собствен произход и историческо развитие. Ала факт е също, че много от нейните понятия и форми са заимствани от античната традиция на мистериите. Така или иначе същественото в схващането за литургията като мистерия е, че спасителното свещенодействие е част от същността на християнството. Само разбрани ad modum mysterii литургичните формули и жестове, символи и образи добиват своето изконно значение и техният смисъл, при цялото си своеобразие, има „семейна прилика“ с древните езически мистерии.

3. През Средновековието като „мистично“ се определя съкровеното значение на Свещеното писание. Тълкуването изхожда от убеждението, че неговата дълбока истина е скрити от профаните с „булото“ на текста, което само чистият и вдъхновен ум може да повдигне. Всичко, що е възприето, бива възприето според мярата на възприемащия го“, учи Тома от Аквино. Хората според своята степен на духовност и зрялост възприемат и разбират един и същи текст по различни начини. Обвивката на Писанието съхранява истината само за достойните да я познаят, не позволява нейното оскверняване и изкривяване от нечестиви или невежи умове.

Традиционното тълкуване на Свещеното писание се основава на следните четири принципа:

– Вярата, че Свещеното писание е Божие откровение, в което Бог говори направо или чрез Своите пророци.

– Убедеността, че не съдържа противоречия или неистини.

– Сигурността, че макар да говори за миналото, не е история, а поучение за настоящето, че се отнася до всеки, тук и сега, в този живот.

– Несъмнеността, че то е същностно скрито, криптирано слово, което, когато казва А, означава и Б, което трябва да бъде открито. Значението на казаното и разказаното не е на повърхността, а нейде на дълбоко. Отговорът на всеки въпрос може и трябва да бъде търсен в Писанието, ала съвсем не е казано, че той е очевиден, защото често се таи в някой незначителен на пръв поглед епизод или детайл.

Старите майстори на тълкуването изхождат, накратко, от предпоставката, че Свещеното писание като Божие откровение е съвършено, пълно, последователно, че то се обръща към всеки и го учи как да живее, ала „обича да се крие“. Затова привидните противоречия, разминавания, повторения, неправдоподобия не трябва да бъдат прибързано разобличавани като съзнателни или несъзнателни илюзии, заблуди, невежества, а разбирани, покана да се дълбае по-навътре, да се чете и разбира по-широко и творчески.

Тези принципи намират израз във формулираното от папа Григорий Велики разграничаване на четири смислови равнища в Библията.

Първото е буквално, или историческо: описваният факт и неговото място в библейското повествование (Йерусалим, например, е град в Юдея). Останалите три равнища са духовни. Второто е алегорично (от стргр. αλλος – друг, и αγορευειν – говоря на агората, т.е. говоря публично, другояче, казвам едно, имам предвид друго), или фигуративно: фактите и образите от Стария завет препращат към Новия (юдейският Йерусалим с неговия храм към воюващата на тази земя Христова Църква). Третото е морално, или тропологично: пример, поука за живота, напътствие за морален избор (Йерусалим като крепостта на вярата за благочестивия християнин). Последното, четвърто е мистично, или анагогично (стгр. ναγωγή – въздигане): отнася се до невидимите висши реалности (небесния Йерусалим като образ на тържествуващата Христова Църква).

Така библейската история за Изхода трябва да се чете най-напред като исторически разказ: Мойсей реално извежда евреите от робството под властта на фараона в Египет, преминават Червено море, бродят из пустинята, минават покрай Синай, където Мойсей получава Закона и влизат в Обетованата земя. Прочитът на книгата Изход не остава само на равнището на историята, защото религиозното съзнание възприема описаните събития като фигури – алегории и символи, – т.е. като сочещи отвъд самите знаци, към по-дълбоките и скрити духовни реалности. Затова тълкуването продължава и открива, че разказът алегорично препраща към живота и спасителното дело на Исус Христос: Мойсей – към Месията; фараона – към Сатаната; еврейския народ – към Църквата; Закона към Евангелието и т.н. Историята има и моралното значение: животът в Египет представя съществуването в грях, броденето в пустинята – усилието и постоянството по пътя към спасението. За да се стигне накрая до мистичното измерение: минаването през Червено море символично изобразява прехода през смъртта; Обетованата земя – живота на небето. Така всички образи и факти в Стария завет се явяват фигури на Новия, които пък са образец за поведението на християнина и фигура на живота в бъдещия век.

Ключовата дума тук е фигура: образите са носители на значения, които са свързани не просто хоризонтално по между си, а и вертикално с Божия промисъл, който дава техния краен смисъл.

Интерпретативният инструментариум на фигурата и алегорията позволява и древните езически образи и митове да влязат в християнската култура, благодарение на предпоставката, че в дълбоката си същност и те означават нещо различно от това, което е изразено или разказано на повърхността. Християнските тълкуватели охотно приемат учението на стоиците, че божествата и митовете са само имена, символи, персонификации. Търсеното скрито значение е природно, историческо, морално и мистично. Така Феб за тях е име на слънцето на небосвода; или царят на Делос, както твърди още Евхемер (III в. пр. Хр.), според когото боговете са били просто бележити исторически личности, които признателното потомство е обожествило. Същевременно четат, следвайки платоническата традиция, митовете за Аполон като морални поучения и наставления. Схващат, накрая, слънчевия бог като образ на самия Христос (убиването на Питон представя победата над Сатаната и пр.), което позволява на Микеланджело да Го изобрази в сцената на Страшния съд с чертите на Аполон. Различните обяснения са типични за фигуративното и алегорично мислене: те не само, че не си противоречат едно на друго, а напротив, доказват, че един и същи образ или разказ съдържат няколко смислови равнища.

През Късното средновековие студентите лесно запаметявали елементите на това множествено, но стройно тълкуване на Писанието с двустишието на Августин Датски (XIII век):

Littera gesta docet, quid credas allegoria

Moralis quid agas, quo tendis anagogia.

(С буквата случилото ще научиш, с алегорията – в какво да вярваш/, с морала – какво да правиш, с анагогията – към какво да се стремиш).

Ала тълкуването на Писанието не е схема, нито доктрина, а метод (т.е. път) за откриване на истината чрез разграничаване и свързване на смислите. Свещеното слово, с други думи, може и трябва да бъде изследвано на различни равнища: повърхностно, дълбоко, сравнително, скрито. Буквалното е на повърхността: изходна точка, то само по себе си не дава плод в духовния живот, тъкмо за това старите майстори на тълкуването четат винаги ad litteram: скрупульозното внимание към всичко написано на страницата, към всеки детайл и нюанс полага основата за духовния прочит. Единствено така текстът не служи просто като претекст за съставянето на друг – удобно пасващ на интерпретацията – текст. Смисълът трябва да произлезе от самите думи и образи: кринът е крин, не роза. Подход, който, видно е, няма нищо общо с буквалисткия прочит на модерните фундаменталисти. Алегоричното и символичното дава дълбочината на словото: то е онова, което трябва да бъде открито. Моралното позволява чрез сравнението между различните възприемания и приложения на текста да се видят и новите перспективи, които той отваря. Скритото, накрая, отвежда към Тайнството.

Духовният живот е не друго, а ориентиране на съществуването според висшия, крайния смисъл. Той е анагогичен: въздигане на духа към божественото. Логиката на мистиката е логика на съкровените, отвъдните смисли. Това несъмнено е така, ала ако отсъстват останалите три измерения – здравото вкореняване в историческата реалност, отнасянето към основополагащите религиозни истини, благочестивия и добродетелен начин на живот, – директното отлитане на „третото небе“ се оказва най-често илюзорно психическо (или дори психопатологическо) захласване.

4. Данте живее в свят, за който е сигурен, че е създаден от Бог и в него следователно няма нищо безсмислено и случайно. С цялото си творчество се стреми да изрази дълбоката структура на битието, чието значение – като цяло и във всичките му части – е отвъд самото него и сочи винаги към Бог. Данте също следва като via maestra към истината алегорическия метод на тълкуване на Божието слово. Още във Vita nova той разяснява своите стихове, а в Convivio с помощта на учението за четирите смисъла разширява и задълбочава техния коментар, показвайки, че прекрасно е овладял както теологичната алегория, така и поетичната символика. Първият – буквалният – смисъл, отбелязва той, „не отива отвъд повърхността на буквата, както в басните на поетите“. Вторият – алегоричният – пък е „под дрехата на тия басни – скрита истина под красива измислица“. Като пример Данте привежда тук мита за Орфей: въздействието на песента му върху зверовете, дърветата и камъните означава всъщност силата на истината, която чрез гласа на най-мъдрия от поетите усмирява жестоките люде и разчупва твърдата като камък тъпота на невежите. Третото – моралното – равнище Данте онагледява с Преображението, на което присъстват само трима от дванадесетте апостоли: малцина са допуснатите до най-висшите тайни. Четвъртото равнище – анагогичното – е на „свръхсмисъла“ (sovrasenso): нещата в текста, когато той е духовен, означават също и „върховните неща на вечната слава“. Така библейският Изход означава както „освобождението на избрания народ от робството, така и излизането на душата от греха“. В Нов живот Данте си служи преди всичко с поетичната алегория, в Пир показва, че вече напълно е овладял и теологичната интерпретация.

В Писмо до Кангранде дела Скала Данте разгръща учението за духовните смисли. Писмото въвежда в четенето и разбирането на цялата Божествена комедия и особено на последната cantica Рай. Авторът говори с гордост за полисемията на поемата и, изхождайки от тълкуването на псалом 113, прилага модела на „четворния прочит“ към Commedia. Нарича алегоричното, моралното и анагогичното значение най-общо „алегорични“ или „мистични“, доколкото тяхното значение е скрито и различно от буквалното. Използва учението за смислите за автоекзегеза, т.е. за тълкуване на собствената си творба. Нещо уникално за неговото време, когато екзегезата е запазена единствено за Библията и Аристотел. За да оценим значението на това саморазтълкуване, е достатъчно да помислим какво щеше да бъде, ако Омир сам бе коментирал Одисея или пък Шекспир бе пожелал да ни разясни Хамлет.

В самия край на Божествена комедия поетът поклонник описва своето пътуване от Ада до Рая като „от човешкото към божественото, от времето към вечното“, т.е. пътуване, както пояснява Данте в своето писмо до Кан Гранде, от робството към свободата, от „тук“ към „там“: образ на пътуването на всяка душа през моралните опасности на живота към спасението.

Действително, значението на Комедията е едно-единствено: алегорично, т.е. тропологично, т.е. анагогично. Затова поетът кани читателя да гледа „под булото на стиховете странни“. Стиховете са странни, защото са изпълнени с „друг“, скрит, мистичен, смисъл и тяхното значение се „отваря“ тогава, когато те се четат фигуративно, т.е. поетично, т.е. анагогично и читателят се въздигне на техните криле към висшата истина.

5. През 1295 г. Данте пише Vita nova, в която съчетавайки поезия и проза, разказва за голямата любов на своя живот. Поетът се влюбва съвсем млад в флорентинската девойка Беатриче (Биче Портинари) – и двамата са едва деветгодишни – още щом я вижда, от пръв поглед. Разтърсен е, зрението му се замъглява, загубва за месеци своя сън и апетит, без момичето изобщо да си даде сметка за страстта му. Минават девет години, преди отново да срещне случайно на улицата Беатриче, вече разцъфнала в прелестта си жена, която този път го забелязва и дори приветливо го поздравява. Данте е на небето от радост. Нейният поздрав не е просто любезност. Тя престъпва с него господстващия строг морален код, който забранява на жените да вдигат поглед към чужди мъже и да ги поздравяват. Има, значи, надежда. Ала любовта на Данте остава еднопосочна и без ответ. Беатриче вече е омъжена за друг и умира, още съвсем млада, навярно при раждане.

Vita nova е удивителна за времето си автобиографична творба. Данте подробно описва, дълго размишлява какво преживява и прави като човек и като автор. Чуждо му е обаче reductio in unicum: тъй характерното за модерната душа затваряне в самотния й кръговрат. Книгата несъмнено е част от флорентинската култура на Късното средновековие, в която той е дълбоко потопен, от литературните процеси, в които активно участва. Ала тя притежава по-широк хоризонт: отворен както към времето, така и към вечността. Още с нея поетът успява да се издигне над обстоятелствата и над себе си самия. Той обаче не си приписва за това никаква заслуга, въпреки че е сигурен в своето дарование. Добре знае, че Висшата реалност го надхвърля и че благодатта щедро се е изляла върху него заради реалността и интензивността на неговата любов. Смиреното в Нов живот съвпада с възвишеното, както при всеки автентичен мистичен опит.

Данте въвежда духовното измерение в dolce stil novо, вертикалната ос в напълно светската преди това поезия, прави я способна да изрази „другата“ реалност. Талантът, който има – дарът да вижда всичко едновременно sub specie amoris, – не променят по никакъв начин лика и характера на този, който обича, страда и се търси в този живот, все тъй мъчен и напрегнат, но озарен от истината и любовта.

Своеобразието и пленителната сила на Vita Nova идват от преплитането на сантименталната и свещената любов, откъдето и възвишеният език на творбата: не само лиричен, но и литургичен, дори мистичен. В отношението между човешко и божествено няма драматично напрежение и противопоставяне. Напротив, двете измерения се докосват и преливат едно в друго благодарение на пълното доверие в реалността на духовния свят, за който разказва.

Беатриче не е светица, а нормално живееща в своя град и време млада жена. Среща я винаги заобиколена от роднини и приятелки. Не извършва някакви изключителни действия от свръхнабожност или луда любов. При все това тя е всичко за Данте. Какво от това, че той за нея е съвсем малко, навярно нищо? За влюбения поет Беатриче е най-великото и невероятно чудо на света. След като забелязва, че възлюбената постоянно се свързва в живота му с числото девет, Данте заключава, че „тя бе девет, т.е. чудо, чийто корен е единствено чудодейната Троица“. Тя е чудо, защото има божествения дар с присъствието си само да облагороди и възвиси душата на всеки, който я види. Толкова е съвършена, че сякаш не е от този, нито за този свят. Докле е жива небето не може да се смята за напълно съвършено, затова хорът на ангелите и светците моли Всевишния бързо да я вземе горе при тях. Предчувствайки ранната й смърт, Данте вижда голям сонм ангели да се издига във висините, летейки подир „облаче бяло“. Ала бързо разбира, че се е заблудил, че това бленуване е било просто плод на „блуждаещото му въображение“.

Има и друго видение „отвъд най-далечната небесна сфера“. Възприема го за автентично, ала не говори за него, не казва какво е съзерцавал в тази mirabile visione. Причината е, както поетът – при цялата си виртуозност, а и гордост – смирено признава в края на книгата, че не е способен да го опише и не защото то е неизразимо, а защото съзнава, че няма нужното знание и умение, за да го направи по „най-достойния начин“. Решава да се усъвършенства, за да изкове език, с който да изкаже „онова, което никога не е било казвано“. Усвоява в дълбочина философията и теологията. Отдава се на вглъбено съзерцание и размишление, от което – след години на учене и странстване – се ражда друга книга: Божествена комедия.

6. В Divina commedia поетът е „на попрището жизнено в средата“, т.е. на тридесет и пет години, според реченото в Библията, че „дните на нашия живот са седемдесет години“. Униженията и премеждията на изгнанието, бремето на греховете и провалите са го довели до най-дълбока лична и духовна криза, толкова отчайваща, че само „смъртта е по-горчива“. Всеки изпитал дори по-меките форми на меланхолията или депресията, познава ужаса от изгубването и объркването в „мрачните дебри“, който описва първата песен на Ад и може да каже в себе си, също като Езекия, „когато преполових дните си, трябваше да вляза в портите на преизподнята“.

Данте не само минава през ада, но и успява да се излекува и въздигне, пишейки Комедията: епичен разказ за пътуването от горчивия мрак на собствената selva selvaggia към даряващата нов живот и несекваща радост висша светлина. Видението на пътуването през ада, чистилището и рая разгъва драмата на осъждането, изкуплението и спасението, която тъче човешкия живот.

През древността и Средновековието сънищата и виденията, при които душата пътува в отвъдния свят, са на голяма почит и на Данте са добре известни Енеида на Вергилий, Сънят на Сципион на Цицерон, познава и латинския превод на арабската Книга за нощното пътуване на Мухаммад и др. Влияние му оказват и „пътеводителите на ума към Бога“ на Бернар от Клерво, на Хуго от Сен Виктор и особено на Бонавентура. Същевременно е несъмнено, че пътуването spirito peregrinо, на „поклонническия дух“, в отвъдното намира своята най-сложна и съвършена форма в Божествената комедия.

В писмото до Кан Гранде Данте пише, че докато трагедията започва спокойно и великолепно, но завършва ужасно, комедията започва рязко и сурово, но завършва щастливо и целта на неговата поема е „да изтръгне живите в тоя живот от състоянието на злочестие, за да ги отведе към състоянието на щастие“. За древните трагедията е под властта на съдбата, на неотменимата необходимост, която води живота към неговата фатална развръзка. За християнството обаче няма нищо, което да не може да бъде изкупено от Божията благодат. Нещо повече, Възкресението на Сина Човешки показва, че дори смъртта – нашата неизбежна участ на тази земя – може да бъде победена и вдъхва вярата, че ще бъде унищожена. Затова започналото в тъмните дебри на този живот пътуване продължава в следващия, където завършва щастливо.

Творбата на флорентинския поет при това е сатира, която безпощадно бичува пороците на съвременниците и остро критикува моралния и политически упадък на епохата. Затова Данте озаглавява своя magnum opus Комедия, като сам я нарича sacra poema, подчертавайки нейния възвишен характер и стил. Скоро, съвсем основателно, Бокачо прибавя към нейното заглавие Divina. Божествена комедия е преди всичко намереният от Данте modus operandi за съчетаване на противоположностите, за удържане на възможното и невъзможното в следването на логиката на свещената другост. Комедията е творческият отговор на тайната, противоречието и парадокса, които се съдържат в божествения ексцес от смисъл.

Да кажем, че Божествена комедия е теологическа, е същото, като да кажем, че е написана на тоскански, от който ще се роди литературният италиански език. Поетът доказва със своята „свещена поема“, че верен на дадения в края на Нов живот обет, е овладял в пълнота и в дълбочина „свещеното учение“. Затова Бокачо го определя в своята епитафия като „Теологът Данте, комуто от догматиката нищо не бе чуждо (Theologus Dantes, nullius dogmatis expers)“.

Основният теологически проблем, който разглежда и решава Данте с Комедията, е този за спасението. Но какво точно е спасение? Най-просто, то е избавяне от смъртна опасност като тази, в която поетът се озовава „nel mezzo del cammin di nostra vita“, опасност, която застрашава не просто физическото му съществуване, но съдбата на душата му. За християнина, какъвто е Данте, въпросът за спасението не се отнася до благоденствието в този свят, което може да бъде постигнато чрез постигането на външна сигурност (securitas) и вътрешно спокойствие (tranquilllitas), както учат стоиците, а до избавлението от злото в този живот и постигането на блаженството във вечността. Спасението, накратко, започва в този живот, за да се осъществи напълно в следващия. Условие за него е опрощението и изкуплението на греховете, които отвръщат човека от своя Творец. Божията любов милосърдно прощава, ако човек се покае за своите грехове, но справедливостта, която отдава всекиму дължимото, изисква той да ги изкупи и да се пречисти от тях, за да стане способен и достоен за божествения живот.

Християнската теология схваща спасението по два основни начина: като всеобщо спасение на грехопадналия свят и като лично спасение – или осъждане – на всяко човешко същество. Учението за всеобщото спасение се свързва основно с учението на Ориген, който, изхождащ от факта, че Христос отдава живота си за спасението на всички хора, с които разменя мястото си, за да ги откупи от греха, заключава, че цялото човечество, а с него и цялото творение, ще бъдат въведени в божествения живот.

Догматично западното християнство подчертава обаче другото, второто измерение. Действително спасението на света се решава с идването на Христос. Това ще рече, че то не зависи от човешката воля и действие, тъй като изцяло е в Божиите ръце. Полето за човешкото действие е личното спасение: собственото и на другите. Спасението и осъждането не са алтернатива на едно равнище. Волята на Бог не е да избави едни и да осъди други, а да спаси всички. Ала ние лесно можем да пропуснем тази Негова цел, защото – създадени свободни – сме способни сами да избираме нашия път, приемайки или отхвърляйки спасителната Божия любов: адът също е възможен изход за нас, но вторично, негативно, като провал.

Структурата осъждане/спасение дава вертикалния ред на света, който Божествена комедия учленява. Отвореният въпрос в този ред е кой къде завършва своя път и на него именно Данте проникновено и блестящо отговаря.

За поета теологията не е абстрактно знание, а проникновено размишление на Божието слово: тя е изкуството на разбирането и подемането на словото на Върховния поет. Нека обаче не се заблуждаваме. Божествена Комедия се корени в Свещеното писание, ала тя не е теологически трактат в стихове и нейното съдържание не се свежда до няколко, облечени в красива художествена форма, догми и понятия, защото нейните образи, метафори, рими и пр. изразяват по-адекватно от постулатите, дефинициите, аргументациите на теолозите, открилата се в съзерцателния опит истина.

Божествена комедия не е и Liber experientiae, каквато е Книгата на опита на неговата съвременница Анджела от Фолиньо, нито пък е Liber confessionum като Изповедите на свети Августин или Историята на Абелар. Бих казал, че със своята визуална теология тя е най-близо до Liber figurarum на Йоахим Флорски, автор, който Данте от родство по избор поставя в небето на слънцето, където пребивават светците мъдреци. Нищо, че Църквата вече е осъдила като еретични виденията и откровенията на Йоахим, за поета той е „с дух, способен да гадае“ (di spirito profetico dotato), очевидно защото неговата Книга на образите предвещава много от образите на Комедията.

7. Силата и истината на великата творба на Данте не се основава на автобиографични преживявания. „Влюбеният ум“ на поета избира неканоничната, лесно минаваща в светотатство, форма на fictio poetica, която превръща в слово за битието, последните неща (τ σχατα) и Бог, дръзко издига в метафизика, есхатология, теология. Фикцията не изключва мистиката, а я прави възможна. Данте поетически показва способността на мислещата поезия да открие висшата истина. Пътуването се случва не навън, а във и посредством стиховете: Kомедията е път на душата и литературата към Бога. Спасение и писане съвпадат!

Бог е Върховният поет. Той е Архитектът на мирозданието. Цялата вселена е дело на Неговата творческа сила и умение, на постоянна грижа и безкрайна любов. В десета песен на Рай поетът кани читателя да се любува радостно на Божието творение, да се наслаждава на неговата красота като вкуси това, което той му предлага: Комедията е дело на творец, който подражава на Бог, който пресъздава Неговото творение в поетическата си творба.

Светът на Данте несъмнено е, както показва всъщност очевидното Ауербах, социален и исторически. Но освен реалистичен, той е и алегоричен и метафоричен, морален и психологичен, символичен и мистичен, положен е в строга астрономическа, метафизическа, теологическа рамка. Поетът не излага дидактично научните и философски схващания на своето време, а с всеки стих насочва към размишление за скритите зад повърхността на думите и нещата по-висши смисли. Да, Данте е реалист, но методът му е анагогичен, минава през реалността, но единствено, за да я пробие, за да мине отвъд нея и се издигне към точката „где са налични всички времена“.

Всичко в Комедията е изпълнено със sovrasenso, със свръхсмисъл, тъй като „на свещената поема ръка са дали и небето, и земята“. Триделната структура на творбата – три големи части (cantiche) по 33 песни (canti) всяка символично изразява триединството и съвършенството на Бог. Всяка част има своя тема и може да бъде четена отделно и същевременно е свързана във всичките си точки с останалите две и трите образуват неразривно цяло.

Вътрешната структура на трите части също е триделна. Първите девет песни в Inferno изобразяват преддверието и първите кръгове, преди влизането в същинския Ад, който е градът на Дите, т.е. царството на Луцифер. В Purgatorio първите девет песни описват подножието на планината на изкуплението, преди да започне нейното изкачване. В Paradiso те са посветени на сферите на планетите (Луна, Меркурий, Венера), все още докосвани от земната сянка. Последните песни също са отчетливо отделени: леденият кръг на предателите в дъното на Ада, земният рай на върха на Чистилището, Емпиреума, в който пребивава Бог. Така структурата на всяка cantica подема макроструктурата на цялата Комедия и микрoструктурата на строфата.

Терцината накрая е строфа от три стиха с по единадесет срички, общо 33 срички на строфа. Тя съвсем ясно препраща към Триединното тайнство на Бог. Прочутата terza rima (aba, bсb, сdс, dеd и т.н.) изразява спираловидното движение на поета поклонник към Бог. Тя съединява всичките (4,744 на брой) строфи в ненадмината по своята строгост, последователност и изящество „златна верига“, която във всяка своя брънка отразява божествената структура на Комедията: една поема, съставена от три свързани cantiche.

Топографията в поемата също е стройна и солидна: под Йерусалим се намира обърнатият надолу, спускащ се до центъра на земята, конус на Ада с девет кръга. На другото, южното полукълбо, сред океана, точно на противоположното на Йерусалим място, е също конусовидната, но издигаща се високо нагоре планина на Чистилището със седем тераси, съответстващи на седемте гряха, които трябва да бъдат изкупени, а на върха й е земният Едем. Небесният рай е представен с деветте сфери, в които поклонникът среща душите на блажените, за да му се открие най-накрая самият Емпиреум: нематериалното царство, което обгръща цялото творение и в което пребивават Бог, ангелите и блажените.

Със звездите (stelle), които влюбеният в тях Данте често римува с belle или нарича просто bellezze, започва и завършва Комедията. Те – символ на вечното Божие присъствие и бдителност – отварят и затварят всяка cantica и водят поклонника в неговото пътуване към спасението. Звездите в края на Ад посочват излизането на открито, отварянето към светлината, завръщането към живота; в края на Чистилище те показват готовността и способността за последното въздигане; а в края на Рай техният блясък и движение обозначава върховното отъждествяване, което е постигнал в своето мистично пътуване поетът, на вътрешната и външната вселена.

Хроматичната схема на видението на поета, също като витраж на катедрала, е ясна и изчистена: преобладаващите цветове в Ада са червено, жълто и черно, в Чистилищетосветло сиво и зелено, в Рая – розово и бяло. Дейността на сетивата е строго определена: в Ада най-активен е слухът, в Чистилището – осезанието, тъй като трябва да се мине през изпитанието на огъня, а в Рая зрението, което в екстаз съзерцава незримото.

Божествена комедия – като цяло и във всеки свой елемент – дава чувство за ред, промисъл и вечност, тъй както е подредено творението от Създателя, тъй както е наличен Божия промисъл и разум във всички степени на битието, във всяко нещо, тъй както са вечни адските кръгове и райските небеса.

Същевременно тази тъй монументална творба улавя и представя природата на движението във всички негови склонения: метафизическо, космическо, социално, психическо, духовно. Времето е движещият се образ на вечността, а самата вечност е съвършеното кръгово движение на космическите сфери около Първодвигателя, „под когото всички разбират Бог“. Движението има две склонения: съвършеното, на световния ред, неизменно около Създателя, и несъвършеното, това на човешката воля, която, следвайки своето желание, е обърната било към себе си, било към Бог. Така или иначе силата, която движи небесата и човеците – светци и грешници, – е една и съща и се зове Аmor.

Любовта е изкупителен опит, път, който бавно, но неотклонно се разгъва от мрака към светлината, от изгубването към избавлението. Пътуването на поклонника е дълго, трудно, спираловидно, преобразуващо – първо надолу в сърцето на мрака, после нагоре към сияйната светлина – докато тласкащият душата порив – желание (disio) и воля (velle) – се хармонизира най-накрая с управляващата всемира Божия любов.

Поетът разполага своето пътуване в отвъдния свят между 25 и 31 март 1300 година. Избраното време не е случайно. 1300 г. е първата – провъзгласена от папа Бонифаций VIII – юбилейна година в историята на Католическата църква. През нея всеки отишъл в Рим поклонник, за да се помоли на гробовете на двамата апостоли – св. Петър и св. Павел – и за да се покае, получава опрощение на наказанията, които трябва да търпи в чистилището заради греховете си. През пролетта на anno santo сам Данте отива на поклонение в Рим. Тогава той е на 35 години и се намира точно на „попрището жизнено в средата“. Това е и времето, когато поетът, вследствие на остри политически противоборства, е прокуден от Флоренция, изгубва своя роден дом и поема пътя на изгнанието. Датата на самото пътуване, разбира се, не е случайна. През Средновековието се вярва, че на 25 март 5508 пр. Хр. Бог е сътворил Адам. На 25 март се е случило Благовещението, т.е. въплъщението на Исус Христос, на този ден през 33 г. е било неговото разпъване на кръста. Вярва се, че и Второто пришествие ще настъпи на този ден, който за Флоренция бил и начало на новата календарна година.

Божествена комедия е едновременно космология: описание на отвъдния свят с постоянни аналогии между местата, които открива там и тези на земята и най-вече в Италия; нравствено поучение, алегория за висшите метафизични реалности. Говори посредством живото описание на слизането и минаването през ужасите на ада, на трудното изкачване на планината на чистилището и великолепието на небето за човешката участ в различните нейни равнища: лутането в света, нравственото изправяне на живота, мистичното въздигане към Бог.

8. За много читатели, а така днес се преподава Данте в училище и дори в университета, Ад е „интересната“ книга от Комедията. Действително показаните там страсти и емоции са ярки и въздействащи. Още хуманистът Кристофоро Ландино възхвалява силата на Данте „да даде образите живи пред очите ни” и персонажите в ада са напълно достоверни за нас със своите думи и жестове, мисли и чувства, въпреки фантастичния на пръв поглед мизансцен. „Никога преди това, отбелязва точно Ауербах, болезнената реалност на човеците не е била представяна с такова изкуство и въображение“. Да, така е, ала Данте съвсем не иска да остави читателя в ада, който изобщо не е в центъра на неговото внимание, тъй като е „градът скърбящ и вечен“, в чийто подземия осъдените са затворени во веки, тъй като е мястото на пълната тъмнина и στάσις. Затова поклонникът не може да остане в него. Обиколката из кръговете на ада цели да събуди живата още душа не само на поета, но и на читателя за реалността на греха, да я накара да осъзнае собствената си отговорност за безредието в себе си и в света. Същевременно поетът е наясно, че спускането до дъното на мрака е не само ужасяващо, но и тъй фасциниращо със своите цветя на злото, че е необходимо накрая истинско „акробатично“ чудо, което да го измъкне , от абсолютната парализа на последния кръг. Не само авторът, читателят също трябва да се изтръгне от духовното вцепенение, от запленяването от греха и злото, за да може да продължи пътуването с поемата.

Поклонникът, след като се изкачва по трудния спираловиден „път на очистването“ (via purgationis) от греховете, достига едем на върха на планината на чистилището. Става достоен да види отново Беатриче. На земята тя е била за него епифания, откровение на божествената красота, за което разказва Vita nova. Ала веднъж отишла си от този свят, упреква го тя, той е забравил, че е видял истинската реалност, позволил е на очите и сърцето си да се извърнат към земните неща, изгубил е „правия път“ като се е увлякъл по преходното и порочното и се е озовал в „тъмния и див лес“, от който тя е трябвало да го спасява. Сега, след като е осъзнал реалността на греха, след като се е освободил от amor sui и е станал способен да вижда хората и нещата такива, каквито техният Творец ги вижда, може да отправи вече взор и към Божия блясък. Поклонникът, летейки през небесата, се учи да вижда Божествената светлина, която озарява цялото творение: Paradiso е една от най-могъщите и възвишени поезии, писани някога.

 9. Рай е най-метафизичната и най-лиричната cantica на Божествена комедия. Сублимна, както я нарича сам Данте, тя е най-красивата и най-взискателната за четене част, в която се снема границата между трансцендентната истина и крайността на човешките думи и мисли. Немалка трудност за днешния читател е и фактът, че отдавна е отминало времето, когато догмата е била толкова жива и ясна в умовете и сърцата, че е можела да бъде и драматична.

Ключът за разбиране на поемата е даден още в първата песен на Paradiso, където поетът сравнява своя опит с този на рибаря Главк от Метаморфозите на Овидий, който вкусил вълшебен „стрък от морската трева и станал богоравен“. Богопознанието е възможно единствено ако Бог въздигне човека до Своето битие и описаното в Рай летене през небесата е процес на обóжение (θέωσις, deificatio), на „единение с Бог“, което не е просто психологическо, а онтологическо: unio на духа с Духа, цел на всяка мистика. Не можем сами да постигнем единението с Бог, можем най-многото да се опитаме да се приближим към Него. В Рай не е дадено самото обóжение, което, както отбелязва Лоски, учи цялата християнска мистична традиция, „ще се извърши едва в бъдещия век, след възкресението на мъртвите“, а се разказва за въздигането към божественото. Поклонникът все още не е в състояние да възприема Бог, „чрез вътрешноприсъщата форма“ (per modum formae immanentis), по думите на Тома от Аквино, тъй както блажените, които участват направо и непосредствено в Божието битие, докато за него то се открива само „чрез някакво преходно въздействие“ (per modum cuiusdam passionis transeuntis). Между двете състояния остава пропастта на крайността и смъртта.

Данте е сигурен, че нашият живот започва и завършва в Бог, но знае също, че сме свободни да се отклоним от Божията воля. Християнството винаги е подчертавало желанието на Бог да бъде единен с всяко човешко същество, но тъй като става дума за отношение между две личности, отношението трябва да бъде желано и от двамата, движението един към друг трябва да бъде взаимно. Така и опитът на Данте не е търсене на премахване на различието между човек и Бог, а стремеж към съгласуване на човешката с Божията воля, в която е nostra pace и в която единствено може да намери покой сърцето на поета – изгнаник на земята, поклонник на небето.

Поетът заявява в началото на втора песен, че плава по море, по което преди това не е било плавано и само малцината действително копнеещи al pan delli angeli, „за хляба на ангелите“, ще могат да го следват. Изправяме се отново и отново пред борбата на поета с изразяването на неизразимото, с показването на живота на небето, което по необходимост надхвърля способностите на човешкия ум и език.

Със своите стихове Данте не дава просто форма на определено съдържание – било то предварително артикулирана мисъл или получено видение. Напротив неговите видения и идеи съществуват единствено в медиума на поезията. За него поезията не е ново откровение. Той не си поставя за цел да съперничи с нея на Библията, но вярва, че и тя е теология, защото разгъва смислите на Свещеното писание и е вдъхновена, значи, от Духа. Но поезията е нещо повече, тя не търси разбирането на Тайната, а постига живото участие в Божия живот. Тя е, значи, мистика: опитно познание на Бога. Оттук и експерименталната нагласа, с която подема и пресътворява свещените образи, разкази, символи, типове и най-вече силата и дързостта на въображението, с което открива и изобретява отвъдните реалности. Данте не само разгъва диалектиката между Библията и литературата (в Комедията има близо 600 позовавания на Свещеното писание), между поезия и истина, но и заличава техните граници, за да слее земно и небесно в своята свещена поема.

И както поклонникът се променя с пътуването и неговият дух укрепва с въздигането към върховния опит, така и поетът става все по-смел: превръща, например, имена, прилагателни, наречия, дори числа в глаголи, за да изрази състоянието на блажените в рая, както и това на душата при приближаването към божественото. Изобщо Paradiso изобилства от поетични игри със звуци, рими, повторения, етимологии, ала „тук е позволено долу непозволеното“ (Molto è licito là, che qui non lece), оправдава Беатриче поетичната дързост и волност.

Поетът знае, че всички човешки слова неизбежно са подложени на изхабяването на времето, затова няма илюзията, че ако пише на латински, по-точно ще изрази тайната на вечността, но знае също, че думите могат и трябва да бъдат възобновявани, за да бъдат винаги в своето начало. Не се бои да създава неологизми, като винаги черпи значенията от извора на езика и традицията. Най-поразителните нови думи кове с предлога tras (лат. trans – отвъд, над, през): trapassarе (прекрачвам), trasmodare (надхвърлям мярата), trasvolare (прелитам) и др., които в българския превод, за съжаление, не са уловени. С тези нови трансдуми поетът бележи преди всичко excessus menti, изстъплението на ума, който пристъпва в отвъдното. Но същевременно с тях изразява и опасността от трансгресия: така Адам говори за грехопадението като за trapassar dal segno, за прекрачване на означените от Твореца граници. Данте е съвсем наясно, и изрично го съобщава, с трансгресивната природа на самата поезия, с всички рискове и опасности да се поетизира опитът на божественото.

Поетичният устрем, истински furor, не прави Данте еретик, но го издига с крилете на желанието над изявителността и повелителността на догмата. Той не се бои да промени конвенционалните представи и описания за отвъдния свят. Разкрива небесния рай като безкраен празник от светлини, звуци и най-вече танци. Нима и танци? Изглежда малко несериозно, буквално комично. При това Църквата по онова време има подчертано негативно отношение към танците заради тяхната чувственост и способност да увлекат, изкушат, прелъстят, давайки за пример танца на Саломе. Ала поетът се вдъхновява от друг танц, този на на цар Давид пред ковчега на завета, за да покаже духовната радост на светците в нейната жива, т.е. „телесна“ конкретност (макар преди всеобщото възкресение и те да нямат още реални тела). Пък и тяхното весело въртене, за разлика от подмятащия Паоло и Франческа вихър в ада, съвсем не е безредно, мъчително, безцелно, а е израз на съвършенството на братската любов. Монументалните ego на Inferno се гърчат в смазваща изолация, докато лъчезарните обитатели на Paradiso ликуват във взаимно общение и хваление. Така райският танц се вие като живо участие на блажените души в радостта на любовта.

Най-удивителен от всички неологизми в Комедията е trasumanar, който откриваме в самото начало на Рай: Trasumanar significar per verba non si porìa (в българския превод: „не мога да опиша със слова въздигането си“), дословно: „Възчовечаването не може с думи да се означи“. Tras-umanar (срв. лат. trans+homo – отвъд човека, но и trans+humus – отвъд земята): „въз-човечаване“, т.е. въздигане над границите на човешкото условие и приемане по благодат в царството Божие. „Способността за богосъзерцание, пише Тома от Аквино, е дадена не според природата му, ами чрез светлината на славата, която му придава богоформеност“. Само това преобразяване може да позволи на смъртния да влезе в царството на вечността и да бъде допуснат до съзерцанието на Бога. Trasumanar изразява мистичния опит на поклонника поет, който не е още опит, както вече бе посочено, на пълно обóжение (deificatio), а на онази коренна промяна на ума и сърцето, която прави способен духът да се въздигне към Бог. Затова Рай започва именно с него. Достатъчни са два погледа – на Беатриче отправен към небесните сфери и на поклонника, взрян в нейния, – за да се случи събитието на възчовечаването, което прави възможен мистичния опит и осъществява поетичния полет на Данте.

Paradiso разказва невъзможното, ала случващо се събитие на trasumanar, на надхвърляне на човешката участ, което не може да бъде разбрано от интелекта и изказано „чрез думите“ (per verba), но може да бъде живяно. Trasumanar означава минаването отвъд гранцата на смъртта, на „онова не знам какво, което няма име в никой език“. Човешкият разум и език трябва да дръзне да отиде колкото се може по-далеч в опита си да осъзнае и представи връзката с Твореца и творението, ясно осъзнавайки недостатъчността и неадекватността на всяка мисъл и слово за Бога: за Данте (както и за средновековното мислене) пътищата на катафатиката и апофатиката, твърденията и отрицанията за Божествената реалност, не само, че не са взаимоизключващи се, но и нямат смисъл разделени един от друг.

Поетът, също както отнесеният до последното небе апостол Павел, не знае дали „с тяло или без тяло“ се случва неговото пътуване в небесните селения. Не знае дали вече е само душа, или има още тяло: знае го само Бог, любовта, която управлява небето и възвисява поета със своята светлина. Двете най-благородни сетива – зрението и слухът – го съпътстват в рая, но преобразени, за да могат да възприемат тайнствената музика на сферите и по-силната от слънчевия блясък Божия светлина. Значи и тялото по същия начин – славно, преобразено – е с поета, ала той не го съзнава, защото е в екстаз.

Trasumanar е трансформацията на поклонника – буквална и метафорична, физическа и метафизическа – по време на неговото пътуване – от кръг на кръг, от тераса на тераса, накрая през небесата – към Бог. Глаголът изразява динамиката на вътрешната и духовната промяна, която позволява на поета да мине от запленяването от земните образи и гледки, през взирането в очите на Беатриче, към съзерцанието на самия Бог: „Така бе взрян духът ми / безтрепетен, внимателен и ням, / жадувайки да гледа довека“ точката, в която съзерцава Бог“.

10. Адът и чистилището са част от земята, свързани са с историята и делата на този свят. Раят не е област от космоса, а метафизична реалност. Той е отвъд стената на времето и пространството, като тази стена е с безкрайна плътност, която разумът не може да премине. Царство на вечността, той е обитаван от чистите духове: ангелите и блажените, които славят Бог. Пътуването през райските небеса на „възчовечения“ поет не е еднообразно. „Благодатта не отстранява природата, а я усъвършенства“, Божието действие не заличава човешката природа, а я преобразува, като тя губи само несъщественото. Блажените и светците, които среща поклонникът при пътуването си през небесата, са различни, защото многобройни и различни са пътищата, водещи към спасението, също както онези, които влекат към погибелта.

Всяко блаженство е особено – според способността на всеки да приема божествената светлина, ала радостта е еднаква за всички. Пикарда е първият ben creato spirito („дух за блаженство сътворен“), който поклонникът среща в рая, за разлика от „зле родените“, mal nati, души, които е видял в ада. Тя му обяснява, че Творецът иска единство, не еднообразие. Съвършенството не е всички да станем еднакви, а да дадем възможност на Божията светлина да минава през нас, отразявайки се според природата и особеностите на всеки. Бог е създал lo gran mar de l’essere, „голямото море на битието“ пъстро и разнообразно, но уредено и хармонично. Оттук резките и гневни прекъсвания, с които Данте разобличава, дори в Paradiso, безредията в света на живите, дължащи се на свободната воля: най-скъпоценен Божи дар, но и най-скъпоценна опасност, щом човек избере да се отвърне от своя Творец заради нисшите и преходни блага.

Не, не е сантиментално благочестие. Напротив, религиозността на Данте е твърда и ясна като диамант. Лесно е да се види човешката греховност tаle quale, трудно е да се провиди истинската реалност, отвъд нея, за да се провиди и проумее мистичното значение, което Бог е вложил в творението и което поетът „смътно като през огледало“ осветлява.

Едва в най-горното небе Беатриче се открива на поклонника в сиянието на цялата си красота и го подготвя така за последното върховно съзерцание на „истината, где е в мир ума“: блаженството идва от познанието на висшата реалност. Дори в рая това познание е само частично, според степента на святост на душите: колкото по-голямо е то, толкова по-голямо е изпитваното от тях блаженство. Темата за блаженството като познание е водеща в цялото творчество на Данте. Жаждата на човешкия ум за знание е „вродена и постоянна“ (concreata e perpetüa) и поетът започва своя Пир с думите на Аристотел: „Всички хора по природа се стремят към познание“, които подема в началото на Рай, с думите че „разумът съзрял целта (на своето желание),/ всецяло бива в нея потопен“. Жаждата за знание може да бъде истински и напълно утолена едва когато човешкият ум бъде озарен с „истината жива“, без която не е дадена никоя друга истина. Умът намира пристан в тази истина веднага щом я постигне, тъй както звярът – покой, щом намери в убежището на своята бърлога.

Познанието идва от lumen gloriae, от „светлината на славата“: от „духовния блясък, изпълнен с любов“ на Божията същност, чрез който според Библията и теологията Бог става умозрим: „В Твоята светлина ние виждаме светлина“. Божията светлина – чиста и несътворена – е нематериална и незнайна за очите на смъртните. В нея могат да видят Всевишния само достойните и способните за това създания – ангелите и блажените, – които на свой ред заблестяват със същата сияйна светлина, като техният блясък съответства по степен и интензивност на яснотата и дълбочината на тяхното богосъзерцание. Духовна светлина, която крайният човешки ум не може да съзре в пълнота и да проникне в дълбина, защото неговите „очи са несъвършени“. Затова пътуването в Рая е усилие не само за разума, но и предизвикателство за въображението. Данте изрично го казва, когато в началото на XIII песен предлага на читателя истинска звездна игра на въображението, за да може и той да добие поне „смътна представа“ за епифаниите и движенията – най-вече танците – на блажените духове.

Блаженството е познание, чудесно, ала не заявява ли свети Павел, че всички духовни дарби, включително знанието, ще изчезнат и ще остане само любовта. Да така е, ала, развива казаното от апостола папа Григорий Велики, „самата любов е знание“ (amor ipse notitia est), с което позволява на Данте, а и на цялата западна мистика, да осъзнае, че със съвършената любов „ще дойде съвършеното знание … и тогава ще позная както и бидох познат“.

В своето пътуване поклонникът постепенно се отърсва от своето земно „знание донейде“, което не позволява прякото общуване с Бог. Поетът постоянно подчертава, че е далеч от светостта, че добродетелта му съвсем не е съвършена. Всъщност има само „влюбен ум“ (mente inamorata) и още приживе той му дава знание за божественото. Любовта за Данте не е само общение, но и разбиране. Тя облива ума със светлина, обогатява го, преобразява го, но и се нуждае от него, за да я насочи, подреди, съхрани. Поетът не е гностик, а мистик, не се стреми със знанието си да разбули тайната на божественото, защото му е ясно, че „единствено небето ведро праща светлина“ и е щастлив, че умът му е бил озарен от нея.

Душите на блажените обитават в Емпиреума в духовната светлина на Божието небе. Те се явяват в различните небесни сфери, за да може поетът поклонник, все още в смъртното си тяло и ум, да се срещне и да беседва с тях, да разкаже техните земни подвизи, да опише и да подреди йерархично видовете святост, които те олицетворяват. Този „междинен рай“, чиито пространства са пълните с ефирни тела и сияйни светлини небесни сфери е най-мащабната inventio (от лат. – намирам, изискване на класическата реторика авторът да намери материала за своето произведение в loci, местата на собствената култура и ум) на Комедията.

Въздигнал се до Емпиреума, до самия рай, душите на светците му се явяват отначало като „сенчести предобрази“ (umbriferi prefazi): цветя, които Данте с великолепен образ нарича „смеенето на тревите“ (rider de l’erbe), по двата бряга на реката от божествена светлина, а над тях ангелите блестят като топази. Когато поклонникът пие от реката, цветята се превръщат в гигантска бяла роза, чийто безбройни цветчета са славните души – „белите дрехи“ – на блажените, които отразяват идващия отгоре божествен блясък, но и това е само „сенчест предобраз“. Погледът на поета не се изгубва в широтата и висотата на розата, съвсем ясно вижда едновременно и целия огромен хор на блажените, и всички отделни образи в него. Това е възможно, защото в Емпиреума, който е управляван непосредствено от Бог, природните закони не действат, няма време и пространство в него, близко и далечно са без значение.

Стигнал до деветото небе, поклонникът съглежда най-сетне излъчващата първородната светлина „точка“. Толкова ярко и интензивно е нейното лъчение, че затваря очите на всеки. А пък е толкова нищожна по размери, че „най-малката звезда, ще ни се строи луна пред нея“. Излъчващата ослепителна светлина точка е първата теофания в Комедията. Точката – без протяжност, без материалност, абсолютно проста, неделима, неизмерима, но измерваща всичко – е геометричната фигура, която символизира неописуемата Божия реалност. Нейно аритметично съответствие е Едно: числото, с което неоплатониците обозначават Бог.

„От тази точка зависят небето и природата“, обяснява Беатриче, привеждайки дословно думите на Аристотел от Метафизиката: „от това начало зависят небето и природата“. Около нея се въртят с намаляваща скорост и спадаща интензивност на блясъка деветте концентрични кръга на космоса. Вселената се явява на Данте обърната от вън навътре: в нейния център не е земята, а Бог.

Трудността на поклонника да изкаже всичко видяно става все по-голяма поради постоянно увеличаващия се блясък и интензивност на Божествената светлина. „От този миг отстъпват тук словата, тъй както споменът отстъпва в дън/ ума ни пред картина пребогата.“ Полага неимоверни усилия, за да си припомни видяното, ала всуе, паметта му е безсилна. Състоянието му е подобно на това на човек, сънувал чуден сън, който със събуждането почти се е разпръснал, за да остави единствено „сладостта от образа“. Оттогава тя се процежда – капка по капка – в сърцето му и изключителната радост, която изпитва, го прави сигурен в реалността на видяното.

Данте моли Всевишния да направи езика му способен да изкаже малкото, което е съхранил, да изрази с думи поне бледата следа или сянка, която е останала след като видението се е разпръснало. Молитвата му е изпълнена и той успява да разкаже с три кратки описания (по шест стиха всяко) за три неща, които е съзерцавал с пълното съзнание, че думите му са по-бедни и неадекватни от „гукането на кърмаче“.

Първата тайна се отнася до устройството на битието. Как е възможно единството на множественото, как безкрайното разнообразие на вселената се хармонизира с простото единство на Своя създател. „И аз видях в глъбта й съкровена/ в един том свързани с любов една/ листата из великата вселена.“ Божията любов събира и свързва в едно всички отделни и разпилени из всемира неща, тъй както разпръснатите листове се подреждат в коли и се съшиват в един том. Така в дълбината на божествената същност Данте вижда in primis тайнството на единството на множественото, което представя точно с образа на книгата: тя е la forma universal, архетипната идея в Божия ум, която дава ред и смисъл на света.

Все по-внимателен и съсредоточен, взорът на поета става все по-ясен и прониква все по-навътре във върховното видение. Променя се не божествената светлина, а способността му да гледа и заедно с нея се преобразува исъзерцаваният образ, макар той да е на самия себе си винаги равен.

Тогава му се открива великата тайна на Троицата. Сред „дълбокото сияние на тази Висша същина“ вижда три искрящи като дъгата въртящи се кръга, които всъщност са един, защото, еднакви по размер, те са наложени точно един на друг.При все това поклонникът може да ги различи, което за нас в този свят е невъзможно, защото цветът на всеки от тях се променя. Така се явяват на поета лицата на Божествената Троица: отличени в свойствата (цветовете), но тъждествени в същността. Самата Троица е изобразена от кръга: геометричната фигура без начало и без край, която представя вечността. Вторият кръг (Синът) отразява първия (Отец). Синът, като дъга от дъга, „светлина от светлина“, е единороден с Отца: „Бог истинен от Бог истинен“. Третият кръг (Духът) „изглежда огън“, тъй като Светият дух, според католическата догма, е любовта между Отец и Син. Той „тук (quinci) и там (quindi) се вдъхва (si spiri)“, т.е. огънят еднакво е подхранван от двамата или, казано на езика на теологията: Духът изхожда от Отец към Сина и от Сина към Отец.

Божието тайнство е отвъд силата и обсега на човешкия разум и поетът, обръщайки се направо към Светата Троица, възкликва удивен с най-възвишената навярно терцина на цялата поема:

‚O luce etterna che sola in te sidi,

„О, вечен блясък, който от себе си блика

(Троицата е единствено сама от себе си)

sola t’intendi, e da te intelletta

разбиран (Отец познава себе си чрез Сина), се разбира (Синът познаващ Отец)

e intendente te ami e arridi!

и, разбирайки се, обича и се усмихва (Светият Дух)!“ .

Поетът с тези божествени стихове изразява, както никой теолог никога не е могъл, тайнствената връзка между лицата в Троицата, тяхното различие и единство, а с ритъма на повтарящите се думи и тяхното взаимопроникване (circumincessio, περιχώρησις) с ритъма на повтарящите се думи. С последната дума на терцината Данте дръзко въвежда нов елемент в точното и строго теологическо определение, което дава на Светата Троица: глаголът „се усмихва“ (arridi, даден в българския превод като „се радва“), който се отнася до третото лице, до Светия Дух, т.е. до Любовта между Отец и Син. Усмивката е видимата форма на присъщата на любовта красота. Тя изразява радостта, ведростта, благосклонността на Божията любов, от която живее светът.

Поетът съзерцава кръговете в екстаз и същевременно все по- внимателно и все по съсредоточено. Тогава във втория кръг му се открива третата и най-висша тайна, когато съзира, че той „с човешки вид ми се яви в сияние“ и по цвят, и „по вид се оказа като човек“. Напряга всичките си сили, за да проникне в тайната на въплъщението, на присъствието на Бог в човешката личност. Търси да проумее как образът на Сина съвпада напълно с кръга, т.е. как човешкостта може да е ab aeterno, извечно, в Бог в лицето на Исус Христос. Ала успява толкова, колкото математикът, който се стреми да намери квадратурата на кръга: числото π е неизвестно за средновековните люде, пък и то не може да бъде представено като точно отношение на две цели числа и неговата безкрайна серия може да бъде само приблизително закръглена. Кръгът за средновековното мислене е символ на вечността, т.е. на божествеността, а квадратът – на крайността, т.е. на човешкостта. Тайната на съчетаването на несъизмеримите си остава тайна.

Изведнъж поетът е озарен от свръхсилна светлина и в същия миг със скоростта на мълнията е въздигнат в смъртното си тяло до вечната любов. Същата светкавица напълно помита „висшето въображение“ (lalta fantasia), което го е направило способен да пътува в отвъдното, ведно с него паметта за върховното единение (unio mystica) и езикът, с който да го разкаже. Ала целта е достигната и „желанието и волята“ на поклонника вече са водени от Бог, Който със същата любов движи слънцето и другите звезди.

 

Текстът е гл. 2 от книгата на Владимир Градев Приближавания, София: Фондация „Комунитас“, 2019, с. 57-86. Публикува се с любезното съгласие на издателството.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020

NB: Линковете към публикациите ще бъдат активирани между 17 и 25 януари. Заповядайте на представянето на Брой ХХ на 25.01. от 19:00!

 

ОБРАТНО ОГЛЕДАЛО

Ани Илков feat. Христо Кацаров „Сто работни вола“

 

ИНТЕРВЮ

От Езерните деви, горските духове, вещиците, караконджулите, таласъмите се учех що е поезия. Разговор с Алла Горбунова (19.01.2020)

 

ПОЕЗИЯ

Албена Макарова – Обгърнатост
Александър Йосифов – Лозенски цикъл (19.01.2020)
Александър Пушкин – Пророк
Алла Горбунова – Песничка за завръщането в Питер (17.01.2020)
Алан Стивънс – Морето си представя градината (18.01.2020)
Ан Секстън – Онзи ден (18.01.2020)
Антоанета Христова – Безименното още в корема
Борислав Игнатов – Но и съня ми е кошер (18.01.2020)
Валери Вергилов – Extinction Rebellion
Ваня Вълкова – Влакът Бургас-София (19.01.2020)
Владимир Сабоурин – Ангелът на отчаянието
Гергана Валериева – Покой
Екатерина Глухова – Пепел
Елизабет Йоскова – Тръгнала е, когато е била на тринайсет
Емилио Пас Панана – Писмо за сбогуване с един непознат баща
Златомир Златанов – И няма сделка (17.01.2020)
Иво Балев – Daydreaming All Night Long
Кристин Димитрова – Женският пазар
Люба Захова – Морето
Людмила Калоянова – Мъртви езера
Магдалена Чапаровска – Мъртва птица
Марко Видал – Едно мъжко момиче
Милен Пенев – На жълтия балкон отсреща
Никола Галчев – Абе напоследък Уди Алън (17.01.2020)
Николай Петков – Теодора
Николай Фенерски – Съгласието ни е декларирано
Светла Караянева – Изтръгване на Евридика (19.01.2020)
Станимир Панайотов – Brown World
Хорхе Луис Борхес – Спиноза (18.01.2020)
Христина Василева – Дневник на едно пътуване

 

ОБЩЕСТВО

Иво Балев – Януари – Гешев (17.01.2020)
Милен Пенев – Следновогодишна приказка за демокрацията
Пол Беатрис Пресиадо – Кой защитава куиър детето?

 

ПРОЗА

Александър Йосифов – За тигрите и хората
Леа Коен – По Графа (17.01.2020)
Николай Фенерски – Манчо
Ружа Велчева – Къртичето и житената питка (19.01.2020)
Петър Пейчев Щурмана – Етна (18.01.2020)
Славея Горанова – Иван
Теси Байла – Два часа и нещо

 

КРИТИКА

Владимир Градев – Alta fantasia (17.01.2020)
Владимир Сабоурин – Тук липсва работникът. Политическата публицистика на Ернст Юнгер
о. Павлин Събев – Необходима ли е нова парадигма в текстологията?

 

VISUAL ARTS & POETRY

Градивната сила на съмненията. Разговор със скулптора Александър Вълчев
Вероника Цекова – вреМЕчтая (17.01.2020)
Владимир Раденков – Подсигуряване и доверяване, Или за слепотата на вторачването (18.01.2020)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Фридрих Дюренмат – Псалм на Соломон, да се пее на космонавтите

 
Броят представя визуалния артист Валентина Янчева

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X