Смъртта е jet set Майстор от провинцията

Калоян Богданов, Untitled 15

 

Един писател, за чието име не искам да си спомня, майстор на жанра In Memoriam за по-добрите от него, преди десетина години написа след смъртта на поета Мария Вирхов за нея като за своя градска. По-късно я издаде под семейно прикритие, придавайки на голото сладострастие на надживелия в пробива си чак до вилната зона на недостижимата софийска буржоазия на 20-те (на миналия век) литературноисторически, всъщност банаджийски статут.

Алек Попов не е Мария Вирхов, но писателят, междувременно членкор и световен, е от все същото място, за което не искам си спомням, съизмерващ успеха на надживяването на несъизмеримо или просто значително по-добрите с престижността на настоящите си локации. При Мария това беше просто София, при софиянецът Попов вече е светът, значително по-голям от този на покойния.

Все същия се сбогува със значително по-добрия от него (и членкор вече от десетина години), умеещ да разказва добре разказани истории и нямащ нужда от постмодерни алибита, когато пише романи. Все същия от вечната небесна провинция, за чието име не искам да си спомня, се обръща към Попов като към браточката си от българския литературен jet set.

Смъртта е Майстор от провинцията.

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, март 2024, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Златомир Златанов – Коктейл Рембо

Ивайло Божинов, Malashevtsi

 

Смъртта е абсолютно модерна

За сезонните работници в ада

Поезията напразно я имитира

В трикове на сладостно самоубийство

където самият трик бива измамен

Смъртта е избавяне от последния миг на избавление

Където настоящето не екзистира

И не увешава за нищо самото нищо

Недосегаема тя не коси с косата

В аграрна метафора

Не докосва недокосвана

Нито със стил на древна убийца

Предоставя ни без да се предоставя

На показ извън показност

Това е самото действие на модерност

като освобождаване от себе си

докато подопечните идиоти

се заключват в стокова форма

Дори не се връща смъртта

Невъзможна макар и неотвратима

В отсъствието на настояще неепохална

Дори не е цезура

Освен във въображение за фикции

На тялото съвпадащо с труп

В заличавани гробищни паркове

Където ужасът се разхожда

В друга фикция за броене

Огненият транспорт на смъртта

в орбита следва

Прозрачния ледник на полети

които не са полетяли

затова новият “час” е суров

И тази изтерзана тълпа твърди: Ние сме

тъжната непрозрачност на бъдещи призраци.

настоящето не съществува

освен като присъствие на една смърт

часът е непрекъснат суровият час

и никога не изключва

никогашните часове

в порочната им безсрочност

Само броячът се връща

И сега това е един див гълъб в клоните

Измамен в отсъствие на сегашното

В пейзажи за необитаване

на планета на смъртта

И един старец заслушан на пейката

против волята си в шиболета

на пепелния вибриращ въздух

където мъртвите се засрещат

в лишеност от капризни акценти

Смъртта пътешества вкаменена viaticum

И гробът на Хегел в близост до Фридрихщрасе

Не се нуждае от джентрификация

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Валери Вергилов – Too much of everything, everywhere, all at once (spiced up with a generous pinch of banality)

Ивайло Божинов, Expectations

 

To begin with, Timeshelter is most certainly not a novel. Neither in the strictest, nor in just about any sense of this term.  Well-disposed reviewers have tried to hide this behind the sophistry of phrases such as “genre-busting”, “genre-transgressing” etc.  No sleight of language however can alter the fact that this book is a hodgepodge of essays, short stories, anecdotes, authorial musings and asides, tangential discourses, glorified diary and notebook entries, a hefty portion of allegorical satire, and much else besides – haphazardly jumbled together under the thematic umbrella of human (personal and historical) time. 

The writer attempts to hold this metafictional concoction together by attaching it to what purports to be the narrative “backbone” of the book – he and his avatar/alter ego (both of whom share the initials G.G.) open a series of clinics where various segments of the past are recreated as a form of therapy for people with memory loss.  This method of going backwards into the past is then expanded and superseded by most European countries holding referendums to determine their favourite decade in which they then have to live.  It is an utterly improbable scenario.  A ludicrous conceit, which fails to elevate itself sufficiently to become a dystopian allegory. Ultimately, instead of unifying the various and disparate parts of the book, it merely jars and detracts.  There is absurdity as a means of dystopian satire, and then there is absurdity, which is just absurd. 

What this writer needed was a good and honest editor, who should have advised him to expunge from the book its utterly unconvincing and superficial premise of the time clinics and time referendums; to refrain from being excessively self-referential (or is it even self-reverential?); to get rid of those anecdotes and stories and asides that don’t contribute much, or not at all to the value of the book; to drop the contention that this is a novel – and there you have it!   It has become a collection of essays, or perhaps one long, meandering lyrical and philosophical essay about memory and time.  For there are quite a few poignant and elegiac passages in this book, (such as the author’s reminiscences about his father for instance, or some entries in the final part of the book, before its epilogue) but they end up being buried under the unnecessary, confusing, and at times outright awful mishmash of disjointed writing – the result of this book trying too hard to be a novel.

And one more thing.  This writer is a compulsive, relentless namedropper.  Dozens upon dozens, and dozens of names from the fields of literature, art, music, antiquity…  A lot of them seemingly serving no other purpose but to impress us with how fabulously erudite the author is.  Truly tiresome.  For instance: an anonymous and completely inconsequential character, who flittingly appears in just one paragraph and is only described as a homeless man selling newspapers, has a Gabriel Garcia moustache.  Oh, please!  One wonders why does this writer feel incontinently compelled to show off his, so it would appear, vast knowledge – inferiority complex, narcissism?  Whatever the reason, however, no number of illustrious name references and shrewd quotes can make up for the lack of coherence, and the lack of substance that this book desperately suffers from.

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Венцислав Арнаудов – Чудото на местническия Booker или изкуството на симулацията, в което не сме изкусни

Венци Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

В последните дни имаше опит за български splash на сцена, на която проучване от  2020 показва, че британците са по-склонни от хората във Франция, Германия, Япония и други бивши колониални сили да кажат, че биха искали страната им все още да има империя. Сцената изглежда подходящо избрана, тъй като по тази тема се усеща същия български импулс да има нещо, което няма, не може да има или не знае как да придобие.

Въпреки тази очевидност хората, които не смятат, че придобитият Booker (за краткост от International Booker prize) “представя България в светлината на световните литературни, културни, цивилизационни постижения” дължат рационално обяснение за своето раздразнение (често изразявано чрез сатирически discontent) на тези, които смятат (и активно и екстазно го преживяват, от интимното “жоро” до визионерски неудържимото “и нобел скоро, хубава си моя горо”).

При това трябва да е обяснение, което по възможност е издържано в процедурите на мястото на славния (без)словесен български splash.

Противно на местните и местнически навици, списъкът по-долу не е списък от предположения и привидности, а от безусилно удостоверими факти.

· В края на ноември 2022 година, авторите и редакторите на Файненшъл таймс избират “Най-добрите книги на 2022”. “Времеубежище” е препоръчана от Иван Кръстев, contributing editor (дописник). Впоследствие книгата става изборът на Файненшъл таймс за 2022 в категорията “изборът на критиците” (категорията “fiction” е друга);

· По-рано, през април 2022, в интервю с Ezra Klein от Ню Йорк таймс (неговото Ezra Klein Show podcast), Иван Кръстев препоръчва същата “художествена книга на българина и мой приятел Георги Господинов, която се казва “Времеубежище” (цитат);

· Иван Кръстев публикува в Ню Йорк таймс в рубриката “мнения” между април 2015 и февруари 2022;

· Frederick Studeman, член на журито на International Booker prize 2023, e литературен редактор във Файненшъл таймс;

· Книгата на Leïla Slimani, председател на журито на International Booker prize 2023, Watch Us Dance, е представена в рубриката на Файненшъл таймс “Най-добрите книги на седмицата” на 26 Май 2023;

· Книгата на Tan Twan Eng, член на журито на International Booker prize 2023, “House of Doors — adultery and intrigue in 1920s colonial Malaya” е представена от Файненшъл таймс на 4 Май 2023;

· Parul Sehgal, член на журито на International Booker prize 2023, e от екипа литературни критици на Ню Йорк таймс до лятото на 2021;

· Английският издател на “Времеубежище”, Weidenfeld & Nicolson, пуска книгата в разпродажба, “on sale”, от 30 Март 2023. Цената не е променена след обявяването на резултатите от International Booker prize 2023 на 23 Май 2023;

· Weidenfeld & Nicolson, част от Orion group, която пък е част от английското подразделение на  френската Hachette Livre, е първото английско издателство, ангажирало се с издаване на книга на Георги Господинов;

Списъкът от факти има да се разбере като прилежащ контекст на чудото на западното проглеждане за чудото на българските букви. Почитателите на чудото биха имали проблем да го обявят за конспиративна инсинуация, просто защото той за тях произвежда “добро”, а производството на добро нито етимологически, нито практически, има връзка с конспирирането. Така че нека остане прилежащ контекст на чудото.

При обявяването на наградата Angela Rodel говори за това, което българите, поне тези, които не объркват четенето със спането, e добре да знаят и помнят, че българската литература е романова “млада литература”. Това означава, че тя не е опитна в писането на “жанрови романи”. При това писане, докато историята винаги остава важна, за умение се смята това тя да бъде разказана според правилата на жанра, с които писането се е съгласило (детективски, исторически, трилър, научно-фантастичен и т.н). Angela Rodel каза, че това прави работата на преводача много трудна, и сякаш подсказа, че разпознаваемостта на жанра е ключова за публиката. В деня на победата на българското чудо Laura Battle, заместник редактор във Файненшъл таймс, определя “Времеубежище” като “comedy novel”, “тежка комедия от събития развиващи се в съвременна Европа, която изследва политическия популизъм и начина, по който носталгията може да бъде използвана за създаване на измислено минало.” Видимо далеч от “очищението чрез смях” на Менандър, казаното от Laura Battle подсказва проблематичността на жанра, който други опитват да определят като дистопия (очевидна глупост). Като че ли Complete Review са най-близо говорейки за “анархистичен и експериментален”, но стил, не жанр.

Защо толкова за жанра и как толкова много го няма нито във “Времеубежище”, нито в местната литература? За да стане поне малко по-видима илюзията, че с такова писане и с такова живеене българското може да не остане (в) сухата изначална филия на българския издател на “Времеубежище”.

Има(ше) няколко сценария на възсияването на българското писане с оглед божествения му произход и предестинация.

Веднага след 90-та година комунистите можеха да излъчат някой от тези, които наистина можеха да пишат, при това жанрово, като Вера Мутафчиева например, като “еманация на българската интелектуалност”, не просто “слово”. Примерите за подпомогнато от интелектуални фигури оттегляне от “комунистическото минало”, особено в Централна Европа, обаче не родиха никакво комунистическо усилие. То беше прекалено съсредоточено върху отглеждането на текущото охолство на неграмотността. А и, да се върнем на примера с Вера Мутафчиева, 4 тома след повече от 20 години като агент на 6-то са сравнително обезкуражаващ ресурс.

Друг сценарий би бил възсияването на българското писане да стане чрез голям литературен успех за някой напуснал или дори непомнещ България българин. Свързването му с България или артикулирането на такъв успех от тук би било непроста, но мислима операция. Проблемът изглежда е пазарът, който е много повече жанров, отколкото “стилистически”. Несправянето с жанра и оставането в старите романови навици на българското не отличиха никой от опиталите (напротив, те силно пожелаха “българския пазар”) и не окуражиха никой от притежаващите България да опита с този сценарий.

Това, което изглежда да ни се предлага сега е парадоксално възсияване чрез конструиране на “медиален интелектуалец”, не писател. Някой, който, докато удостоверява познанията си за източното минало чрез истории за чорапите на баба си, чрез “анархистичен и експериментален стил” достига до учебни алегории за западния свят и време, а и за света и времето изобщо. Почти на ръба на всепоглъщаща културна апроприация. При несъотносимост към жанра, което е към пазара, и морална  двусмисленост (в статия в Гардиън обясняваш как Путин не иска войната да свърши и ни тласка към 40-те на съветското време, докато даваш интервю за собственичката на руското петербургско издателство на книгата си, съпруга на любим на Путин олигарх) литературна награда, която да увенчае медиалната интелектуалност (в други дискурси “офицер за свръзка”) изглежда почти гениално хрумване. Любим тук, признат там (и още по-любим тук), писател тук (там няма как да е), интелектуалец там. Иване и останалите, какво ще правите с това оттук нататък?

Иване и останалите, може ли и сценарий, при който жанровете на живeeнето тук се възстановят и симулацията престане да е единствения modus vivendi? Умението да се пише да е умение да се пише, а не  стилистичен patchwork; умението да се чете да е умение да се чете, а не свръх изразителност на очите; умението да се живее да е умение да живееш със себе си, с другите и света, и да не е (само) carpe diem? Начините за удостоверяването на тези умения не са неизвестни, нито са направени невалидни. Тези умения са единственото убежище на това малко и несмело място.

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Мариян Гоцев – Манифест на ОИИ (осмислящ изкуствен „интелект“)

Моника Попова, Раждането на Мони, 200х300 см

 

Изкуствен интелект: папагали на клона или защо е време за осмисляне

 

Вилхелм Хауф ни разказва своята интригуваща приказка „Младият англичанин“

В позаспало немско градче пристига странен, но видимо заможен, саможив непознат (описанието доста отговаря на това за програмист) и се настанява в изоставена, необитаема къща.

Всички в градчето се вълнуват кой е той.

Малко по-късно пристига и неговият малко странен, но очарователен племенник, който всички, кой знае защо, вземат за англичанин.

Въпреки своите странности младежът е очарователен. Побеждава кмета на шах, пее чудесно, чете стихове, които сякаш той е съчинил, макар на по-начетената публика да се струват познати, танцува неизтощимо, води светски беседи, спори за политика, казва, че той знае и може от всички по-добре.

Понякога странното му поведение взема превес- тогава вуйчо му се приближава и затяга вратовръзката на високата му яка.

Развръзката настъпва, когато „племенникът“ се явява сам на дълго чакано градско тържество.

Вратовръзката му пада, поведението му става неудържимо и всички разбират, че младият „човек“ е маймуна, управлявана от неразбираем (за непосветените) магически текст на латински, написан върху скрит във вратовръзката лист хартия. Какво друго, ако не сорс код?!

 

Под вратовръзките на нашите добре познати проекти изкуствен интелект можем да намерим същото: критериални брут форс (математически, статистически) модели върху огромни представителни, клонящи към глобална изчерпателност, бази данни, невронни мрежи, които са форма на същото с по-приятно название и в най-добрия случай някоя онтологична база „знания“.

 

Всичко това работи чудесно при неезиковите проекти (рaзпознаване генериране на звук: глас, реч, музика и пр. образи: лица, изображения, текст (OCR) и пр. , но е рзлично при езиковите/смислови/семантични проекти.

Семантичен е думата от утвърдилия се професионален жаргон.

 

При езиковите, респективно смислови/семантични проекти има една особеност:

Езиковите проекти изкуствен интелект не ОСЪЗНАВАТ какво говорят и пишат и какви ги вършат, ако си позволим да се пошегуваме :).

Те, както споменахме, са основани на хибридни, механични, безкрайно екстраполирани (повтаряни във всички възможни комбинации) с критериална оптимизация, модели.

В крайна сметка се получават очарователни „Млади племенници“, управлявани от магически заклинания, които, на пръв поглед, много приличат на елегантния ексцентричен млад англичанин, но всъщност не знаят какво говорят/пишат и четат.

Както и да е- въведохме ги в светското общество и всички сме очаровани от тях.

В крайна сметка настъпва отрезвяващото разочарование, защото се оказват не повече от (много) добри механични имитации. СЪщо като маймунката в приказката на В. Хауф, която приказка сякаш пророчески е писана за нашите езикови проекти изкуствен интелект.

 

Два от най-известните модели изкуствен езиков интелект са Гугъл преводач и GPT chat bot na OpenAI.

И двата модела не осъзнават какво правят и смисъла на текстовете, които превеждат и създават.

 

Гугъл преводач е по-стар и всеобщо познат ИИ модел за преводи. До скоро беше известен с лошите си преводи и липса на контекстно нюансиране. Например думата Paste в ръководства за работа с Майкрософт Офис, гугъл превеждаше не като „Постави“, а като „Боядисай“. „Боядисай  избрания текст“.

Изглежда, че напоследък Гъгул са въвели контекстно нюансиране. Последно, когато имах случай да превеждам юридически тесктове, Гугъл преводач се справи доста добре.

Въпреки подобренията Гугъл преводач си остава механичен математическо-статистически критериален модел за превод на текст. Гугъл преводач не осъзнава какво превежда и няма знание за смисъла на съдържанието в текста.

 

Гугъл преводач все още е само превеждащ ИИ. Той не създава съдържание, ако не смятаме превода за добавено съдържание.

Не така е при нашумелия напоследък GPT chat bot na OpenAI. GPT chat е от типа генеративен (създаващ съдържание) модел. Той смело създава съдържание, което много прилича на смислен и интелигентен, създаден от хора, текст. Но само прилича.

Всички бяха очаровани от непознатия в града, възложиха му големи надежди, но скоро се появиха и основателни забележки.

В някои случаи GPT chat говори откровени глупости, неверни факти и дори лъжи.

Оказа се, че GPT chat може да бъде обучен да създава и разпространява фалшиви новини и пропаганда.

 

В своето интервю Андрю Брукс казва: „Системи като ChatGPT все още са само умен папагал, повтарящ написаното от човечеството.“

Оказва се, че OpenAI харчи 3 милиона долара на ден разходи за ток, за да работи ChatGPT. Не е ли малко много за „мислещ“, всъщност имитиращ папагал?

 

Колкото и симпатични да изглеждат всички тези езикови модели ИИ, те си остават механични и в пълно неведение за смисъла в текстовете, с които работят.

Затова са и огромните разходи на електроенергия на тези модели. Брут форс технологиите върху големи (огромни) бази данни са доста ресурсоемки. Моделите се настройват (тоест те са критериални), но колкото и добре да са настроени, в основата си остават брут форс технология.

За разлика от тях нашите мозъци харчат в час енергията на не много силна стара електрическа крушка, като мисленето, респективно осмислянето, е само малка част от десеткте, дори стотици функции на мозъка, работещи паралелно с това.

 

От къде идва тази феноменална „изчислителна“ ефективност? Тя идва, може би, от това, че нашите мозъци не използват брут форс технологии и модели.

Нашите мозъци „знаят“ в почти всеки момент, почти всичко за смисъла на съдържанието, което обработват.

Осмисляйки съдържанието, мозъците ни използват огромната мощ на този модел (осъзнаването) и имат практически нулеви разходи за допълнителни изчисления.

Не е само невероятната ефективност на моделите интелект с осмисляне. Крайно време е моделите ИИ да се превърнат от имитиращи в осмислящи. Тогава бих се съгласил, че такъв модел е наистина (изкуствен) интелект. Сега понятието интелект за съществуващите имитиращи модели се използва доста разширено.

И не на последно място: никога ще можем да се доверим напълно на имитиращ ИИ. Защото, несъзнавайки какво чете и създава, имитиращият ИИ може да ни подложи на огромен брой непредвидими и разрушителни рискове.

Имитиращият ИИ интелект никога ще достигне невероятната мощ на човешкото разбиране и мислене.

Крайно време е да се заемем с осмислящи модели ИИ. Така нареченото от мен смислово интерпретационно ядро.

 

За тази цел създадох дисциплината смилова роботика (semantic robotic).

Създадох я, защото не намерих съществуваща подобна дисциплина.

Ако някъде я има, моля колегите да ме извинят за плагиатството.

 

Смилова роботика означава да се създаде мислеща машина, реализираща (не имитираща) мисленето на нас хората. Не го бъркайте с какво хората мислят или с какво ще кажат хората- нещо за което много хроа се притесняват в живота си 🙂

Начална стъпка в този проект е създаването на смислово интерпретиращо ядро.

 

Срещам съществени проблеми, когато говоря за смисловата роботика с колегите и това се дължи на широката култура на имитиращите несъзнателни ИИ модели.

Тя се е наложила през годините в такава степен, че на събеседниците ми е трудно да мислят за нещо различно от критериални брут форс модели, невронни мрежи, което е вид на същото.

Някои колеги смятат, че задачата за мислеща машина може да се реши само с невронауки и други  мнения в този дух.

 

Разговаряйки с колеги айти специалисти срещам един не особено очевиден подвеждащ елемент.

Много дори и опитни в ай-ти сектора хора се насочват натам. Почти всеки, с когото говорите за мислеща машина, ще се насочи в тази посока.

Говорейки за смислова роботика не говорим за това как мисли мозъкът на невронно ниво.

Говорейки за смислова роботика не говорим за това как мисли човекът.

Това са различни неща.

 

Чувайки мислене, много хора се насочват към технологиите с невронни мрежи. Но технологиите с невронни мрежи са по-елегантна форма на брутфорс подход.

За да създадем „Мислеща машина“ или всъщност смислово интепретационно ядро, не ни е необходимо да знаем каквото и да е за мозъка.

Достатъчно е да наблюдаваме самия процес на смислово, понятийно, онтологично ниво. Неговата (на процеса на мислене) механика и материалът, с който работи.

В началото говорим за процеса на осмисляне – смислова интерпретация.

Реализирайки процеса на осмисляне – смислова интерпретация, ще стъпим върху процеса на осмисляне за създаване на процес на мислене. Ще се появи и мислеща машина.

До голяма степен процесът на осмисляне е вид мисловен процес. Областите не са рязко разграничени и преливат една в друга.

Важното е да имаме ясен поглед върху целия модел, неговата многомерност, многопластовост, размитост (взаимно проникване и преливане) и синергия.

 

Това, че мислим с нервони не означава, че мисленето е невронна материя.

Мисленето не е патент на невронните мрежи в мозъка ни, както светлината не е плод на цветните колбички в ретината ни.

Ровейки се в невронните мрежи няма да намерите мислене. Ровейки се в колбичките на ретината ни няма да намерите светлина.

 

Мисленето е материя на смисъла.

Невроните са само многото милиарди транзистори в машинката, както това е в компютрите и няма да ни разкрият тайната на мисленето.

Смисъла е материя на мисленето.

Ще попитате що е материята на смисъла. Скоро ще се заемем и с това.

 

Ще се запитате какво е мисленето. Кратко казано мисленето се изразява с формулата i+i=3Xi. Информация плюс информация е равно на три пъти информация. Процесът на мислене е процес, при който, въз основа на наличната информация, се СЪЗДАВА (нова/различна) информация.

 

Ще се запитате що е информацията.

 

Аз съм айти специалист с 30 годишен опит на ниво солюшънс архитект (архитект на цялостни, често комплексни, уеб базирани информационни решения) и програмист. Разбирате, че работата ми е да работя с информация.

Преди около 20 години осъзнах, че всъщност работата ми е да работя с информация. Това е толкова очевидно, че десетилетия наред може да ви убегне като факт.

 

Малко айти специалисти се замислят с какво работят всъщност. Те някак си несъзнавано „знаят“, че работят с информация.

Всъщност, ако запитате някой айти специалист с какво работи, най-често ще получите отговор, че работи с данни, след като минете нивата на конретната му профилираност (например той/тя ще ви каже първо правя сайтове или правя софтуер (за бизнеса, за фармацията, финансовия сектор и пр)).

Та, след като и ако минете в разговора си с него/нея слоя на конретната профилираност на айти специалиста, най-вероятно ще стигнете до по-базовия отговор АЗ РАБОТЯ С ДАННИ.

По-рядко ще стигнете до случай, в който айти специалистът ще ви отговори – аз работя с информация. Данните са вид информация, така че всъщност айти специалистите работят с информация.

 

За незапознатите: софтуерът е данни. Софтуерът е данни, които работят с данни. Софтуерният код (сорс кодът) е данни, които работят с данни. Има също така мета данни, това са данни за данните, но да не навлизаме в детайли.

 

И така, бидейки айти специалист преди време осъзнах, че работя с информация.

Разбира се веднага се запитах ЩО Е ИНФОРМАЦИЯТА.

Срещали ли сте айти специалист, който да се запита що е информацията. Най-вероятно не, защото всички мислят, че знаят що е информацията.

Ще получите много отговори на въпроса ЩО Е (какво е) ИНФОРМАЦЯТА: информацията е данни, информацията е знание, информацията е пари, информацията е власт, информацията е сила, информацията е средство за манипулация, религията е опиум за народите 🙂 Що е религията – религията е информация.

Както виждате не може всички тези отговори заедно и по отделно да са базовият отговор на въпроса що е информацията.

 

Тук стигаме до сферата на Платон: Света на идеите

Стигаме до онтологията, абстрактен формален анализ (АФА), формална таксономия  и куп други  философски понятия.

Онтологията е философска дисциплина, която се занимава с изследване и разбиране на съществуващото, реалността и битието като цяло. Кратко казано- онтологията е наука за нещата.

 

Оказва се, че преследването на знанието що е мисленето (осмислянето на първи етап) е хибридна  философско-аналитична-антропологична материя.

Както виждате- няма брут форс концепции, невронни мрежи и харчещ ток за милиони чат бот.

Попадаме в съвсем друг, различен свят, света на огледалата от вълшебната приказка за „Алиса в огледалния свят“. ДОБРЕ ДОШЛИ! Заповядайте!

 

За да влезем в този свят трябва да намерим малкото златно ключе към входа на вълшебната градина, скрита зад (много) малка врата.

Трябва да отговорим на въпроса ЩО Е ИНФОРМАЦИЯТА. За целта трябва да се уголемим, да се смалим, да се приведем и да надникнем с детско любопитво през ключалката на малката врата.

Опитайте се да отговорите с валидна базова дефиниция на въпроса що е информацията.

Добре дошли в света на мисленето, философията, абстрактния формален анализ и формалната таксономия. Настанявайте се 🙂

 

Няма да ви мъча с въпроси. Отне ми около 15 минути да дефинирам що е информацията. Пробвайте на вас колко ще ви отнеме 🙂

Информацията е различности, всъщност всеки атом информация е една различност. Единичната различност е неделима, ако може да се радели значи имате повече от една различности.

Виждате ли колко забавен инструмент е знанието що е информацията?

Веднага след това поставих основите на моята теория на информацията, да не се бърка с математическата теория на информациите. Тази теория на информацията е по-скоро онтологична.

 

Разбира се, проверих дали някой друг по света е на моето мнение по въпроса що е информацията. Намерих в интернет един унгарски философ, който беше стигнал до същата дефиниция, но не можах да се свържа с него.

Подобни „открития“ се наричат субективни открития. Това е, когато самостоятелно, независимо от другите откриватели, откриете нещо, което вече е открито.

Така че, нямам претенцията за първопроходец в тези материи, но знанието що е информацията е безкрайно полезен инструмент в моите анализи и в частност на моите анализи на смисъла.

 

И така тръгнах с ентусиазъм в моето самотно пътешествие в преследване на смисъла.

 

По пътя срещнах интересни чудовища.

 

  1. Оказа се, че смисълът е антропоцентричен.

Тъй като единствените очевидно мислещи същества сме ние хората то и смисъла, който сме създали, е единствено антропоцентричен, сиреч човешки.

Възможно е да има всякакъв смисъл според гледната точка/позиция на осмислящия.

Възможно е да има смисъл на пеперудите, цветята и медузите, но ние нямаме достъп до този смисъл.

Смисълът е безкрайно вариантен, защото всяко нещо може да има смисъл според даващия му смисъл.

Ние сме единствените даващи смисъл, до които имаме достъп, така, че за начало ще работим с антропологичния смисъл.

Да не се бърка антропологичния смисъл с обективния смисъл от света на идеите на Платон. Ние като мислещи същества работим с обективния смисъл, но сме свободни да го нарушаваме, игнорираме и преосмисляме.

Ако искате да създадете изчерпателно работещ смислов робот следва да имате това предвид. Обективният смисъл е само част от съдържанието, с което ще ни се наложи да работим.

Изчерпателният спектър на състава на нашия труд е атропоцентричният смисъл.

 

  1. Оказа се, че антропоцентричният смисъл е персонален селфцентричен смисъл.

Единственото живо същество, което мисли, е отделният човек. Човекът мисли единствено и само от лична (селфцентрична) гледна точка.

Извън човека за човека за човека няма смисъл.

Ако човекът придобие някакъв нов смисъл, ново знание, то става единствено и само чрез човека и в човека.

Тоест, можете да придобиете някаква нова информация, само ако тя по някакъв начин е станала част от вас.

За това служат сетивата и нашето мислене.

Виждате че навлизаме в сугубо философски материи, но те са основополагащи за нашия проект за смислов робот. Не огромните данни с брут форс модели и механични невронни мрежи.

 

В заключение- мислят само отделните индивиди, не групите. Мисленето на групите е синергичен сбор от мисленето на индивидите в тях.

Възможно е на някакъв етап, решавайки модела за персонален атропоцентричен мислещ робот, да направим система на групово мислене от персоналните единици, но, засега,  това не е на дневен ред.

Говорейки за персонално (селфцентрично) мислене/осмисляне имаме предвид общия случай на такова мислене.

Когато говорим за конкретния индивид, конкретни индивидуални реализации на мислене говорим за PersonMata.  Мислещ робот индивид със своя индивидуалност. Това, както и груповото мислене, са задачи за бъдещето, в което ще сме решили задачата за общия случай на индивидуално антропологично селфцентрично мислене/осмисляне.

 

  1. Оказа се, че ние хората не мислим, а чувстваме.

Това в начлото ме ядоса, защото винаги съм разглеждал анализа като обективна абстрактна нормативна материя и- те ти булка спасов ден – чувства.

В началото бях стресиран и объркан, но впоследствие разбрах, че чувствата са мотив на мисленето/осмислянето/смисъла.

Чувствата са мотив и критериалност на антропологичното мислене/осмисляне/смисъл.

Съвсем естествено е да е така, говорейки за антропоцентричен селфцентричен смислов робот. Но в началото бях малко неподготвен за този очевиден обрат.

Мисленето не възниква ако няма нужда от него.

А има нужда от мислене, когато в персоналния сенсомат възникне дефицит.

И тук вече стана страшно.

Ще се опитам да го опростя. Изцяло щастлив човек, нямащ никакви нужди и изцяло лишен от любопитство (вид нужда) няма причина да мисли. Не му се налага. Такъв човек съществува в съвършената будистка нирвана като огрявано от слънцето цвете. Или като вид бодър и свеж зеленчук.

Звучи малко хипарско, но дефицитите са моторът на нашия антропологичен персонален сенсомат. Конкретната мисловна ситуация приключва, когато е удовлетворен дефицита. Това наричам семантична достатъчност.

Защото мисленето трябва да започва, но трябва и да свършва. Не искаме вечно мислещ едно и също нещо параноичен и шизофреничен робот.

В заключение се оказва, че мисленето/осмислянето/смисълът са антропоцентричен критериален процес.

Тази критериална матрица за наличието на дефицит, сиреч нужда, посока, критериалност и  достатъчност на мисленето/осмислянето, са нашите чувства. Изцяло и само те.

Дефицитът раждат нужда, нуждата предизвиква и предопределя мисленето/осмислянето (придаването на смисъл). Задоволяването на нуждата (покриването на дефицита) прекратява мисловния процес като достатъчен.

Дефицитите и критериите за тяхното покриване се определят изцяло и само от нашето естество във всичките му аспекти.

 

  1. Оказа се, че мисленето е надезиково.

Това си го знех от самото начало, наблюдавайки собственото си мислене- тук за мен нямаше изненади.

Този факт на надезиковост има няколко аспекта.

Като начало нашият мозък разполага с понятиен смислов/мисловен апарат, който е надезиков и автоматичен, като впоследствие друг автоматичен механизъм облича мислите ни в думи, така че те да са универсално, еднакво и еднозначно разбираеми за нашата езикова, културана и битова група.

Тук няма да засягаме материята за междуезиковост и междуезикова универсалност на понятията в езиците. Явлението е естествено предвид надезиковата и антропологично универсална същност на нашето мислене.

Пинкър нарича този наш несъзнаван мисловен апарат „езиков инстинкт“. С което смята, че ние се раждаме с този апарат готово създаден в главите ни и не знаем как работи.

Чомски говори за вродената езикова способност и универсалната граматика. Концепта за униферсалната граматика е естествен, предвид надезиковия ни автоматичен универсален за вида ни смислов/мисловен апарат. Този ни апарат е генетично заложен във вида ни както цвета на кръвта за всяка раса и не зависи от други второстепенни разлики между нас като хора. Сиреч, той еднакъв за всички човеци.

В този ред на мисли е естествено езиците да имат универсална/обща граматика, доколкото те (езиците) обслужват еднакъв за всички хора смисловен/смислов апарат/автомат.

Няма да навлизаме в дискусия дали това е предопределено на генетично, духовно и свързано с абсолютния разум ниво, доколкото това е въпрос за човешкото естество, който не ни интересува в нашия проект.

В началото се опитах да проследя мисленето в развитие на езиците. Но се оказа, че всички познати езици са се появили готови и няма исторически данни за тяхното развитие.

В този ход на мисли е уникалният случай с група чуждестранни работници изолирани на хавайските острови през 19-ти век.

Те развиват опростен вътрешен език, наречен пиджин, смесица от думи и фрази, с които да общуват. Нещо като  вътрегрупово есперанто.

Граматиката му е била твърде сложна, а изразните му възможности бедни.

Това се променя с първото поколение деца, израснали в тази езикова среда.

Мисловните им апарати подчиняват езика на универсалната езикова граматика на Чомски.

Езикът придобива правила за окончание, словоред и граматика, наложени от децата.

Езикът става много по-нормиран и ефективен, като впоследствие е известен като креолски.

 

  1. Освен надезиков, смисълът е и многосетивен.

Поне в началото нашият смислов робот няма да разполага с богатите канали за придобиване на информация, опит и смисъл, с които разполага човека.

С образи и звук (не музика) ще се справим някак, но не така стои въпросът с обоняние, вкус и осезание.

Ще е много трудно да работим с понятията за аромат, мокро, болка, приятно докосване, усещането за вятър – ураганен вятър, прохладен бриз, топло и студено, топлина и студ и пр. 

Ще се наложи да работим с тези понятия по косвени пътища.

 

Въоръжени с тези базови дефиниции, механизми и инструменти, можем да продължим с нашия семантичен робот.

Да погледнем в тъмните кутии на вградените в нас автомати и да извлечем целия възможен мрак от там:

 

Смислово интерпретационно ядро или смислова генетика

По принципа в нашия подход мозъка не ни интересува сам по себе си, защото не използваме невронни мрежи и други брут форс подходи, но следва да отбележим, че мозъка не се ражда табула раза. Мозъкът ни се ражда с готов мисловен апарат, който се основава на смислово интерпретационни ядро.

Мисловнията ни автомат разполага по рождение с един базов, но изчерпателен като фукционалност и поради това МОЩЕН модел „знания“, но в толкова базова, есенциално концептуална и компресирана форма, че му позволява да е универсален и еднакво ефективен да се справи (осмисли) с всичко, което може да му предложи света през живота на човека.

Точно това изчерпателно, универсално, есеннциално базово, компресирано интерпретационно ниво целим да постигнем в нашия проект. Това е целта на проекта.

Естеството на това универсално, базово, изчерпателно, свръх компресирано интерпретационно ядро е нещо като смислов геном. То е за мисленето, каквото е генома за нашето тяло. Миниатюрна паяжинка само с 4 нуклеотиди (A, C, T и G) в привидно неразбирама, хаотична последователност, създава практически всичко живо, от бананите и пеперудите до нашите тела и нашия мозък. С такова естество е и и смислово интерпретационното ядро в нашите мисловни автомати.

 

Какво предстои:

  1. Да направим вътрешния смислов/мисловен автомат
  2. Да направим автомата, обличащ мислите мислите ни в думи, така, че те да са универсално, еднакво и еднозначно разбираеми за нашата езикова, културна и битова група. Връзката на вътрешния мисловен апарат с езика – ГОВОР.
  3. Да направим автомата, който превежда говора, в разбираем за вътрешния смислов/мисловен апарат семантичен състав – СЛУШАНЕ (на реч).
  4. Да компенсираме недостигащите на семантичния робот знания/опит от липсващите му в сравнение с човека сетива и други информационни източници.

 

Ето и няколко термина от кухнята:

Семантичен театър

семантична сцена

семантична механика

семантичен състав на семантичната сцена

семантичен момент

семантична ситуация

семантичен фокус/зуум

семантичен кадър/семантично кадриране – сематични кадри, семантична последователност, семантична линия.

семантични базови примитиви – атоми

семантична компресия

семантична икономия

семантичен контекст

семантично възникване и унищожаване

семантични критериални слоеве

семантична топология – измерения и позициониране на смисъла

семантичен топологичен контекст за подразбиране

семантични процеси/процедури като контекст за подразбиране

семантични концепти

семантични матрици

семантичен автоматизъм

семантични измерения

семантична реалност

семантични коридори

семантични линии на абстракция и конкретизация

апотафичен когнитивен филтър

теория на хумора – преливане на контексти, безопасност и други случаи на смислови трансформации в хумора

иносказателност

ралност и фикция

метафори

семантични светове/измерения – платоничен, мисловен, реалност, фикция – вображаем свят

базови семантични примитиви на селфцентричната антропологична/антропоцентрична критериалност

семантични облаци – семантичен състав и изчерпателна екстраполация на семантични връзки в семантичнйите матрици на семантичня състав на семантични теми, кафри, ситуации, техните вътрешни конструкти и обединения. 

 

В заключение ще коментирам само семантичен концепт/модел.

Семантичен концепт е нашето несъзнавано (на нашия мисловен апарат) универсално, есенциално, базово и достатъчно, изчерпателно понятие за определен обект.

Например чаша:

Нямаме хиляди копия на разнообразни чаши в главата си, както това се твърди в теорията на хилядите мозъци (в мозъка ни).

Ако имахме хиляди варинати на чаши, които сме виждали, не бихме разпознали вид чаша, който не сме виждали.

Вместо това имаме единен, универсален, есенциален, базов и достатъчен концепт за обекта чаша.

Заради тази концептуализация и ред други семантични процеси и инструменти, не се нуждаем от енергоемки брут форс процеси.

В общия случай чаша е антропологично сравнително малък обект, с който да можем да си служим, (незвисимо реален или фикция), вид съд, с отворено отгоре пространство, стени, затворено дъно, с или без дръжка. Способен да задържа според обема си определено количесто течност или други обекти. Елементите дъно и стени могат да преливат помежду си. Тяхното позициониране е приблизително. Това което е отдолу и това, което е отстрани.

Чашата може да е огромна или миниатюрна, стъклена, порцеланова, дървена, метална или от слънчеви лъчи.

Тук говорим за външна граница, хало, вътрешна граница, ядро, ключ и достатъчност на семантичния модел.

Достатъчността на понятието/семантичния модел е да описва чашата като различим обект във всичките ѝ възможни разновидности и контекст.

 

Извличане на смисъл.

Да си дойдем на думата.

Какво е смисъл в тази многомерна хибридна среда и материя и какво е смисъл само по себе си е почти философски въпрос. Но не това е тема на проекта в този му етап.

Света е голям и смисъл дебне от всякъде.

Смисъл може да се извлече от почти всички семантични връзки, констукции и механики в модела. Дефинирането на смисъл и източници на смисъл е един от сновните слоеве на проекта и модела. Този паралелен процес на дефиниране и извличане на смисъл ще в ход през цялото развитие на проекта. Във всеки нов конструкт ще се търси възможен и различен източник на смисъл, каквото и да значи това, но да изборим няколко възможни източника на този етап:

Източници на смисъл:

смисъл в междусмисловите връзки и матрици

екстраполация на семантичните връзки в семантичния облак, създаващи смисъл

смисъл, създаван на базата на семантичните базови примитиви

смисъл в семантичните концепти

смисъл в слоя антопологична селф центричност, заложена в модела

други модели и източници за извличане на смисъл – предстои

 

Верификация

За начално, но не изчерпателно, демонстриране и верификация на извличания смисъл, системата ще генерира въпроси вурху изчерпателната итерация на семантичния състав в семантичния облак и ще трябва да отговаря правилно на тези въпроси. Ще се следи изчерпателността на формулираните въпроси и верността на даваните отговори. Този метод на верификация е съвсем механичен, но достатъчен за началния етап на проекта.

В последствие системата ще трябва да може да аналзира в по-разширена форма семантичен състав, да води смислен осъзнат разговор, и финално да мисли – i+i=3i.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

מניפסט השירה הסוציאלית החדשה

Венци Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

  1. השירה שאנו יוצרים הינה פוליטית במובן הקונקרטי של הבחנה ברורה בין חבר לאויב. בעת היווסדותנו כקבוצת משוררים, האויבים הברורים שלנו שאינם נתונים למשא ומתן הם: א. ספרות הלייף סטייל בכל צורותיה, ב. ספרות המתקיימת באופן טפילי על גבי התשתית האוניברסיטאית ו-ג. ניסיונות בעלי אוריינטציה מסחרית המנסים לשלב בצורה היברידית את סעיף א. ואת סעיף ב.

1.1 ספרות הלייף סטייל מבחינתנו הינה תוצר המנוהל ע“י מנגנוני היצע וביקוש בו היוצר באופן מודע או לא מודע מנסה לספק מענה לצרכים העולים מתוך תרבות הצריכה, „תרבות העצמי“, או במילים אחרות האשליה שניתן לבנות את ה“אני“ מתוך מוצרים ושירותי צריכה. כתוצאה מכך, מקומו של היוצר מוגדר ומצומצם ע“י הציפיות ועל מנת לעמוד בהן הוא נאלץ לוותר על האוטונומיה האסתטית – ולעתים אף האתית – שלו. במובן זה, ניתן להסתכל על ספרות הלייף סטייל בתור מקבילה מסחרית של התפיסה הפוסטמודרנית על „מות היוצר“, בה ספרות הלייף סטייל פוגשת בפוסטמודרניזם האוניברסיטאי עמו היא מתקיימת בדו-קיום מבויש.

1.2 לשני הפרטנרים – ספרות הלייף סטייל מצד אחד והפוסטמודרניזם האקדמי מהצד השני – יש סיבה להתבייש אחד בפני השני ובפני הקורא, אף אם אינם מוכנים להודות בכך. לעומת זאת, הספרות ששואבת השראה מהפוסטמודרניזם ומתקיימת באופן טפילי על גבי התשתית האוניברסיטאית נמצאת במצב רגיש יותר. על אף התירוץ התיאורטי של שוויון בין „גבוה“ ל-„נמוך“, הפרטנר הגבוה בצמד אינו מסוגל להתנער מייסורי המצפון, במיוחד כאשר עליו להסתמך על מעגלי השיח השמאלני האופייני לאקדמיה המערבית. בסופו של דבר, אפילו כאשר הרטוריקה היא שמאלנית, הפרטנר בעל הנטיות התיאורטיות נאלץ לחפש לגיטימציה מעולם תוצרת הלייף סטייל הניאו-ליברלית מסחרית: „הסופר הבולגרי בעל שיעור המכירות הגבוה ביותר“, „הסופר הבולגרי המפורסם ביותר בחו“ל“ וכן רשימות מדרג שונות מתחום ההצלחה המסחרית. שאלה נפרדת היא באיזו מידה ההצלחה הזו הינה מסחרית או לחלופין הינה מבוססת, כמקובל בחברה הבולגרית, על ההיתוך האוליגרכי בין אינטרסים פרטיים ומשאבים ממלכתיים מופרטים.

1.3 כשאנו אומרים ספרות המתקיימת באופן טפילי על גבי התשתית האוניברסיטאית, על אף הקונוטציה השלילית של המילה „טפילי“ כוונתנו היא לאו דווקא שלילית. אנו מתייחסים למצב הסוציו-תרבותי בו הצרכים הכלכליים של הסופר מציבים אותו במצב של תלות בהכנסה, אמנם נמוכה אך יציבה, משכרו כמרצה באוניברסיטה או ממלגת לימודי דוקטורט שמאפשרים לו לא לעבוד במשרה מלאה. אם אינך מוכן למכור את כתיבתך ואת עצמך כיוצר, התפקיד באוניברסיטה יהווה עבורך בחירה לגיטימית ומכובדת. האלמנט הטפילי שלא מתקבל על הדעת בא לידי ביטוי כאשר התשתית האוניברסיטאית (מתקנים ומבנים ללא תשלום, גישה לאמצעי תקשורת, ועדות שופטים בתחרויות אליהם ניתן להגיע באמצעות תארים ודרגות אקדמיים מתקדמים ובסופו של דבר אפילו גיוס של קהל סטודנטים אותם אתה מנחה ועתיד לבחון) מנוצלת לעיוות הסביבה התחרותית התקינה לטובת מרצים התופסים את עצמם גם כמשוררים בו בזמן.

1.4 כעת עומדת בפנינו אולי השאלה החשובה ביותר, העולה מתוך הגדרת הפוליטי כבעל הבחנה ברורה בין חברים לאויבים. שאלת המיליון דולר היא: למה לנו אויבים? התשובה היא פשוטה, אפילו פשוטה להפליא: בעשור שלאחר שנות ה-90 נעשה מעבר חלק בשדה הספרות אשר הפך את ההבחנה „חבר – אויב“ למשמעותית וחיונית לבניית התצורה החדשה של המתחים המניעים בשדה הספרות. להתפתחות במערכת הפוליטית בתקופתו של סימיון II ישנה מקבילה מדויקת במערכת הספרות: הפוטנציאל הפוליטי הרדיקלי של הפוסטמודרניזם של שנות ה-90 משנה צורה ונהפך למשאב אקדמי-קורפורטיבי בעל אוריינטציה קרייריסטית המאפשר ייחוד נוח עם ספרות הלייף סטייל לצורך יצירת היברידים בעלי פוטנציאל מסחרי אופטימלי. כאשר אנו מחזירים את הפוליטיזציה הרדיקלית לשדה הספרותי, אנו מכריזים באופן פומבי על יריבות עם הפוסטמודרניזם האקדמי-קורפורטיבי נטול הפוליטיקה או ניאו אוונגרד, ספרות הלייף סטייל וההיברידים המותאמים מסחרית שלהם.

1.5 בהיותנו חלק מתרבות הקורבנות, המטופחת היטב ע“י כל שלטון חדש, ידוע לנו כי הסטטוס קוו של המעבר הספרותי החלק, עליו אנו מכריזים כאויבינו, לא יחמיץ את ההזדמנות להכריז על עצמו כקורבן שלנו. לא תהיה זאת הפעם הראשונה ולא האחרונה שבעלי ההון הממשי והסמלי ובעלי השליטה יעטו את מסכת הקורבן. למעשה, תרבות המעבר החלק כולה נבנתה ע“י האליטה הסוציאליסטית הוותיקה בהתבסס על חסימת כל ביטוי אפשרי של חופש באמצעות הפחדה ואיום ש“יהיו קורבנות“. אנו יודעים שהם משקרים, מגנים על הפריבילגיות שלהם, וחרדים עליהן הם עוטים את מסכת הקורבן. אנו טוענים כי מאחורי מסכת הקורבן מסתתר הסטטוס קוו של המעבר הספרותי החלק, האיחוד המופקר של ספרות הלייף סטייל והאקדמיזם – האויב שלנו.

  1. במניפסט כאן אנו מכריזים על היוולדותה של השירה הסוציאלית החדשה שהינה לפני הכל שירה של דמות היוצר המשוקמת – שהשתקמה לאחר שהלייף סטייל האקדמי סיים להזין את עצמו ממותה. השימוש המסחרי היהיר של הקונספציה של רולנד ברט למעשה מהווה חתימה על גזר דין המוות שלה. ההיברידים המותאמים מסחרית של ספרות הלייף סטייל והפוסטמודרניזם האקדמי ה“גבוה“ למעשה רצחו וקברו את הפוטנציאל המהפכני-אנרכיסטי שברעיון על „מות היוצר“. במצב הנוכחי אנו מכריזים על תחייתו של היוצר כערבות אחרונה לאתיות – דהיינו חופש. מולנו נגלל הסיפור המתאר את זריקתו התיאורטית של היוצר בשולי הכביש של השדה הספרותי המהווה אליבי לאחסונו של היוצר מאחורי דלפק המכירות של השלטון כסחורה המגיעה בצורות שונות – אמצעי תקשורת, ועדות שופטים של תחרויות, מלגות, תרגומים, פרסים לאומיים. היוצר ההוא אכן כבר מת ומבאיש. יחי היוצר, הערב האחרון של החופש!

2.1 השיקום של דמות היוצר כסובייקט הנושא באחריות האתית שם על הכוונת את לב ליבו של המשטר החשוך של המעבר החלק: האמת איננה – לכן אנחנו פועלים, „עובדים“ על הקריירה הספרותית והאקדמית שלנו, ההיסטוריה האקדמית של הספרות נכתבת על ידינו כאשר אנחנו בו בזמן גם השחקנים במשחק וגם השופטים. אם בשנות ה-90 ההמשגה של האמת כדבר יחסי קרתה במצב משחק שחתר תחת הפנים הדוגמטיות הרבות של האמת האידיאולוגית של המשטר הישן, בתחילת שנות ה-2000 הרלטיביזם של הלייף סטייל האקדמי קיבל ממדים פוליטיים וכלכליים ממשיים כהפרטה קורפורטיבית של משאב ספרותי חברתי. לפיכך אנו מכריזים על ספרות של האמת כמונח גנרי המבטא את תפיסתנו על השירה הסוציאלית החדשה. היוצרים של המשחק בעצמם סיימו אותו עם האמת האקדמית המושחתת ואייקוני הלייף סטייל שלהם. השירה הסוציאלית החדשה כספרות של האמת היא רצוננו להחזיר לספרות את החופש ולשחררה ממשחקים אקדמיים מושחתים ומסחר הלייף סטייל/בידור עד מוות.

2.2 השירה של שנות ה-90 ברגעי השיא שלה, בה בולטים השמות של אני אילקוב וזלטומיר זלטנוב, מעולם לא ויתרה על האסתטיקה של הנשגב כחוליה המחברת בין הספרותי לפוליטי בהקשר המעבר אל המודרניזם. הפוסטמודרניזם האקדמי, אשר מסתמך על המשוררים האלו בתור מוריו, לוקח מהם מעל הכל את המשחק המחשבתי והמשחק עם הז’רגון הפוסט-סטרוקטורליסטי כאשר אסתטיקת הנשגב העוצמתית, המפקידה את ההשקעה האחרונה הקיומית שלה בפוליטיקה, נזנחת מאחור. ככל שהמעבר החלק התקדם במהלך העשור הראשון של שנות ה-2000, כך הלך וגבר הסחף הסימפטומטי המרחיק אותנו מהאסתטיקה של הנשגב שהזנחנו והמקרב אותנו אל החיבה הרווחית לאסתטיקת היופי. אצל ההיבריד המוצלח ביותר בין הפוסטמודרניזם האקדמי לספרות הלייף סטייל, אסתטיקת היופי נעשית לתנאי מסחרי הכרחי, המציע מתכון פוליטי ממשי – „האדם המוחה הוא יפה“ – הנכלל ישירות בקמפיין היח“צ של משרד הפנים נגד ההפגנות בקיץ 2013. השירה הסוציאלית החדשה מסתמכת בביטחון ובאופן מוחלט על האסתטיקה של הנשגב כאמצעי להחזרת הרדיקליזם הפוליטי לספרות ולחברה אשר איבדו את המורל כתוצאה מהאסתטיזציה של הפוליטי במסגרת ההיברידיזציה המסחרית של הפוסטמודרניזם האקדמי וספרות הלייף סטייל.

2.3 האסתטיקה של הנשגב הינה סנגור משנה של התיאולוגיה בקונטקסט של הנסיגה הסוציו-היסטורית (טכנולוגיות של מערכות מידע, ביוטכנולוגיות וכיוצ“ב) של העליונות ושל הדיפרנציאציה המערבית המהותית והבלתי ניתנת למשא ומתן של הערכים. החופש שאנו רוצים להחזיר לספרות בלתי מתקבל על הדעת ללא שמירה עיקשת על אוטונומית השירה ביחס לאידיאולוגיות מסחריות, המדינה והמדע. אמנם, האוטונומיה לבד אינה מספקת למימוש התנאים אליהם אנו שואפים על מנת להחזיר את האפשרות לחופש. ללא יסודות טרנסצנדנטליים לא ניתן לדמיין את השיקום של היוצר בתור סובייקט אתי ואף לא את הרעיון על הספרות של האמת. ככל שהתבגרנו, ראינו במו עינינו לאן הדיכוי בקלות דעת של הסובייקט והאמת, שיסודותיו העמוקים הם טרנסצנדנטליים, מוביל – ישירות אל התגמול מהמשחקים האקדמיים המסחריים. ללא סובייקט אתי (הנושא באחריות) וללא אמת, בעלת אבני בניין טרנסצנדנטליות, אין צדק חברתי. ללא זעם עבור הצדק, אין שירה. 

09.09.2016, סופיה

תורגם לעברית ע“י Pepa Shapatov-Mihov

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Нацистка Русия трябва да бъде разрушена

 

 

Моят учител в поезията е Бертолт Брехт.

След като Хитлер идва на власт, Брехт емигрира и започва да пише поезия, чиято пряка цел е поражението на нацистка Германия.

Аз сега не мога да пиша поезия, но нагласата ми е същата. Всеки мой ред има за пряка цел поражението на нацистка Русия.

Никога не съм предполагал, че Русия ще стане нацистка страна в буквалния смисъл на думата. Отчасти поради наивност, отчасти поради интимна детска привързаност към руската литература. Поетът, който пробуди в детските ми години поета в мен, е Пушкин.

Всичко, което знам за Русия отвътре, от 10 години съветско елитно екстериториално училище, поставям на служба на поражението на нацистка Русия.

С всеки мой ред до падането на Путлер ще заявявам:

Нацистка Русия трябва да бъде разрушена.

Не виждам друг начин да спася за себе си моя Пушкин.

Нацистка Русия трябва да бъде разрушена.

 

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Сабоурин – Августейши татко на 90-те

Димитър Яранов, Деца на войната I, 100 x 100 см., акрил, платно, 2005

 

Да имаш баща, срещу когото не е необходимо да се бунтуваш и да го убиваш, е рядко благословение, каквото и да говорят терапевтите и както и да се оправдава теоретически, литературноисторически и политикономически необходимостта на отцеубийството. В поезията бащата е този, който категорично и благо кара да замълчи у синовете тревожността от повлияване.

Ако следвам тази интуиция за поетическото бащинство, вариация на Карл-Шмитовата дефиниция на суверена, който решава за извънредното положение, бих самоопределил Ани Илков като мой български жив баща в поезията. Български, защото изрично не се причислявам към българската поезия, само пиша на езика; жив, защото обикновено смъртта е тази, която успешно заглушава т. нар. амбивалентност на синовното чувство.

Ани Илков беше суверенът, който през 90-те взимаше решението за извънредното положение, наречено поезия. Той беше детрониран заедно с нея от консумирания Мирен преход, необратимо триумфирал със Симеон ІІ и народния писател.

Поезията на Ани Илков достигна до мен късно, бях влязъл в трийсетте, той беше отгледал вече първото поколение синове, мои връстници, аз попаднах сред изтърсаците на това поколение. Първата книга, която прочетох от него в момента на излизането й – момент, бележещ ключов край – бяха Зверовете на Август (1999).

Горчиво-възвишената рекапитулация и закриване на епохата на 90-те, чийто августейши звяр и суверен е Илков, ми даде това, от което имах нужда още преди да имам каквато и да било идея как би могло да звучи то на езика, на който пишех:

Възвишеното като естетически застъпник и наместник на теолого-политическото след суспендирането на правата му като поетически, т.е. утопичен проект. Така през Зверовете на Август прочетох по-късно „пиесата за четене“ Bulgaria Limited (2002) и събраната публицистика Похищението на България (2014).

Още в началото на 00-те в един надрусан в поетически и буквален смисъл на думата текст, на който днес гледам единствено като на частен документ на психическо и социално състояние на духа – и сега мога да го цитирам в това му качество на документ отвъд литературното – определих за себе си Илков като „августейши татко“.

Десет години по-късно, когато Мирният преход в съвременната българска литература беше финализиран до степен да може да се пристъпи към юридическото оформяне на де факто случилото се, написах рецензия за публицистиката на Илков и я публикувах в издание, сред чиито създатели беше той, без все още да знам, че то е обект на рейдърска приватизация от страна на синовете, към които възрастово спадам.

Една от участничките в рейда, протичащ все още неформално, пусна рецензията ми в сложна игра на коткане и мишкане около предстоящото коливо, тази добре описана от Илков местна идиосинкразия, при която рейдърите държат да бъдат обичани. Приватизацията стана публичен факт две години по-късно, подготвена от политикономически необходимата инсценировка на убийство на бащината фигура.

Така през лятото на 2016-а, когато се стигна до ритуалното отцеубийство и реалното изповядване на сделката по приватизацията на материалните активи и символния капитал на 90-те, някогашното поетически наивно-безпоследствено и химически надрусано „августейши татко“ изведнъж се сдоби с екзистенциална кръв и трезвост в момента на взимане на решение дали да се присъединя към рейда на синовете, които току-що бяха показали публично хляба и ножа, вдигайки ги леко конфузно високо над главите си.

Няма да е убедително да твърдя, че изборът между Ани Илков, от едната страна, и световноизвестния народен писател доц. член-кореспондент и обслужващия персонал на поколението наоколо, от другата, беше много труден. Не беше трудно също така да откажа на неолибералните комсомолци познатата оферта да бъдат обичани.

Щастлив съм, че изборът и отказът бяха естествени. Благодарен съм, че не по-малко естественото желание да си с връстниците си, когато убиват бащата, ми се стори неоправдан морален хазарт.

Само бащата може да дари с избягването на сляпата съдба на убийството му.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Корпорацията: Възкресения

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Този текст е посветен на новината, която поне от 1999 г. не би трябвало да е новина, че народниЯ писател кандидатства за член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН).

През 1999 г. започна конструирането на това, което наричам Корпорацията – джойнтвенчъра между академична и литературна власт, ползването на академична власт за изкривяване на конкурентната среда на литературното поле в полза на играчи, използващи академичен ресурс.

Широко мултиплицирана и анимирана фалшива новина е, че успехът на народния писател е пазарен. Удостояването му с орден „Св. св. Кирил и Методий” първа степен, връчен му от президента на ГЕРБ през 2016 г., ясно показа обичайната политикономическа плетеница от обичайните черва на всеки успех, направен в България, в който Държавата винаги играе водеща роля.

В случая на народния писател дори не е необходимо да шерше тази държава зад успеха му: докато още ГЕРБ беше „дясна” за красивите и умните десни, народния писател получи политикономически полагащия му се орден.

След като ГЕРБ престана да бъде „десен” за красивите и умните, народния писател веднага се дистанцира от станалата междувременно некрасива, неумна и недясна политикономия, подписвайки се под каквото трябва и когато трябва.

Народния писател обаче беше направен народен писател през управлението на ГЕРБ.

Но тази политикономия е пасе и народния писател бе един от първите, които навременно сигнализираха това.

Време е за друго.

При това друго е време да се извърши обратната процедура по прехвърлянето на академично-държавно конструираната литературна власт в академична – академично осребрена.

Ако Тиквата беше кръстникът на народния писател, Черепа ще е кръстникът на член-кореспондента.

Но това не е друго, а просто превъртане на модела Корпорацията.

Академията и Държавата направиха народния писател.

Същите ще направят в обратен ред от народния писател член-кореспондент и академик.

Корпорацията: Възкресения.

Режисьор(ка): красивия, умен и десен Череп.

 

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Манифестът
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138