Росен Тошев, Картичка Сичево, 2018 г., 50х70 см, маслени бои, платно

 

BYE!, Ева Банки

Изоставих баща си.
(Както от само себе си се разбират тези неща.)
Не трябваше дори чак толкова да се насилвам,
само го изоставях, оставях, ставях…

Не знаете ли кога е погребението на горкия Пища?
Ето я дъщеря му, да я попитаме. И аз не протестирах.
Не казах, него никога. Разбирах, такъв е редът,
светът няма нужда от един снабдител,
дюстабанлия, принудително пенсиониран.
Светът върви напред, някои отпадат. Баща ми също,
той закъсняваше за всичко. В трамвая, преди да седне,
(що за обичай!) поздравяваше седящия насреща му.
И се заговаряше с него така, че забравяше да слезе.

Закъсня поради това и за дипломирането ми.

Аз пък, естествено, знам как да стигна някъде.
Със стиснати зъби. С чадър, в бойно облекло.
Но понякога обикалям с трамваите насам-натам.
Защо ли обаче? Още никой не е сядал насреща ми
да ми пожелае с плаха усмивка добър ден
и без да си прави сметки да си поприказва с мен.
Просто така. За дъжда. За слънцето. За небето.

Събудих се, към 2.30, продухвах си носа, ходих до тоалетна, стоплих си от вчерашната клин чорба, изядох я, не ми се миеше вчерашната мръсна посуда, направих си кафе (три в едно) и чай цяръ срещу киселини, изпих кафето, изпих чая, запарих чай, зелен и черен, после поцъках в нета, хапнах шоколад, продухвах носа, натъкнах се на стихотворението на Ева Банки, преведох го, запарих си чай от салвия, измих посуда, прочетох отново превода, постнах го, беше вече към 6.30, реших да послушам адажиата, загасих светлината, заспал съм, сънувах, в кухнята съм, нещо подреждам в шкафа под мивката, появява се майка ми и казва, в ярката светлина на кухненската крушка, да не съм вдигал толкова шум, посъбудих се, звучеше адажио, да не забравя съня, си казвах и го заповтарях, вече насън, вървях покрай една поляна, от другата ѝ страна имаше гора, при оттукашната, където вървях, в долния край стоеше Калоян Игнатовски, май исках да му помахам (дали му помаха в съня?), появиха се човеци, щяха да ги снимат, Яна Лозева и още някой, насядоха по земята, с гръб към мен, сякаш предимно жени, с бухнали коси, може би тук се размахах на КИ и си казах, ето, тъкмо Яна ще ни снима. После се събудих, продухах си носа в банята, пих зелен чай, ядох незатоплено кисело зеле с месо (онзи ден го загорих, на този остатък почти не се усещаше вкуса на загоряло), върнах се в стаята си, седнах на леглото, включих компютъра, почнах да пиша: събудих се, преместих се на бюрото до прозореца, в бялата пелена едва се очертава цигарената фабрика и единия от високите блокове на Дунавска. Миризливка пропълзява по коледната звезда зад бюрото, опряна на прозореца, тихо е, не прописва птица, не прошумолява кола, Дунава, невидим тече отвъд прозореца в бялото на мъглата.

*

Плач, из Музикален палат, поезия юефу

В село плаче едно малко дете. Плаче,
Като изчезналото момче на баща ми.
Обръщам каруцата, питам, къде е.
Мъчителният му стон не утихва.

Събудих се към 23, поразсъних се, вместо да заспя отново, отворих компютъра. Стефан ми беше пратил прозаическия превод на стихотворението на Фрост
(The Secret Sits

We dance round in a ring and suppose,
But the Secret sits in the middle and knows.), за който го бях помоли:

Тайната Седи

Танцуваме в кръг и предполагаме
А в средата седи истината и знае

Бях чел в пост на СМ превода на Леда Милева:

ТАЙНАТА
Робърт Фрост

Въртим се в кръг и всеки мисли и гадае,
но тайната, която е в средата, всичко знае.

Набързо спретнах моя:

Тайната е

Танцуваме в кръг и гадаем,
А тайната е във средата и знае.

И го пренаписах:

Истината е

Танцуваме в кръг и гадаем,
А истината е в средата и знае.

Впоследствие Стефан, след прочитането на превода с биография казва, значи си оставил грешката. Това е хубава грешка, репликирам. Добре, щом не е грешната грешка, отговаря.

*
Усмивка, Дьорд Петри

Ще умра. Не след дълго.
И това ме ошемятава,
както в младостта – начинаещия пушач –
първите няколко дръпвания на терасата
сутрин. Омаята отмина, разбира се,
както отминаха толкова много неща.
Остана все така само едно,
но то съвсем, да, Слава Богу!
Стръвното, ненаситно любопитство на окото,
сладостта да виждаш как всяка гледка,
по своему друга, е чиста радост:
еднакво красиви са катранът и струйката мед,
и виещите се тръби в котелното,
обвити в стъклена вата и станиол.
Или тюркоазната тишина на планинското око
сред сини борове и стъкления студ на въздуха. Безцелното,
безразборно, пристъргващо стрелкане
на празна кутия цигари по бетонния път
според капризите на променливия вятър. Усмивката
на лицето на сива, стара вещица с хлътнали венци,
сълза,притаена в ъгълчето на окото ѝ, досущ като жълта капка смола,
както и гушката на девойката със стегнато тяло,
демонстрираща прекалено, макар и за кратко, белите си зъби,
което не е проблем: грешката
поражда и подправя красотата.
Но и краката с разширени вени на работничките,
поизмръзналите, посинелите ръце на продавачката на риба,
хлъзгави от кръвта на шараните и слузта на сомовете –
защото ангелът се крие в подробностите.

– Свободен съм, свободен! – чух как екзалтирано заговори зад мен току-що влезлия в магазинчето.
– Какво е станало, Петре? – попита продавачката.
– Ще им работя за жълти стотинки, да си гледат работата.
– Какво е станало, Петре?
– Знаеш ли колко получавах? Аз имам камион.
– Колко? – попита продавачка.
– Четиристотин и петдесет. На държавната им работа.
– Малко е – казах.
– Какво е станало, Петре?
– Уволниха ме, защото не искам да се ваксинирам.
– Заповядайте един бонбон, днес имам рожден ден.
– Да се махне този вирус, пожелавам, да си заживеем по живо и здраво.
– Едва ли ще се махне, може би е по-добре да се научим да живеем с него.
– Да – каза продавачка – да живеем и с него.
– Тогава да не го хвана.
– Да или ако го хванете, да го изкарате леко. И ви пожелавам скоро да намерите нова, добре платена работа.
– Аз камион имам – викна младежа.

*

Почина бабата от горния етаж
от малък я помня
с едни сини очи
и все на ванилия миришеше
и винаги имаше бонбонче в джоба
дъщеря ми също я обикна
и днес като носих бабата в ковчега в коридора
дъщеря ми се прибира
и ме пита какво нося в този сандък
отговорих: нося любимите ми детски бонбони

по пост на Владина Гекова

 

Място на паметта, Юдит Селеш

Тогавашният председател на текезесето –
на село го споменаваха само като Мишка Щроф –
разора еврейското гробище в Порчалма.
Надгробните плочи откара
за основа на къщата, която строеше.
На мястото, където се отдава почит, засади вишни.
На склона израстна балатонският сорт.

Тогава местната консервена фабрика
изнасяше вишни. На добра цена.
От компота западногерманците
печаха пай и ги изяждаха.

*

Агнеш Немеш Над

Затъкни очите ми: аз пак ще те виждам,
запуши ушите ми: аз ще чувам безгласната ти уста,
безкрака ще пропълзя до теб,
и ако трябва, безуста, ще се закълна в теб.
Счупи ръцете ми и ще те сграбча,
държа те със сърцето си, както се държи с една ръка,
спри сърцето ми, умът ми ще тупти безпогрешно,
и ако огънят ти порази мозъка ми,
ще продължа да те нося във водопада на кръвта ми.

 

Нощница за невеста размер 46, Елизабета Баковска

Майка ми беше дребна жена. Както повечето дребни жени от нейното поколение, тя винаги носеше високи токове. Дори и за плажа имаше сабо с високи платформи, подсилено с каучук. Когато видя, че като тинейджърка я надминах по ръст, почна да подготвя чеиза ми. За чеиза везаше гоблени, правеше кавьорчета с навързани възли от вълна, плетеше на една кука покривки за маса и миленца, купуваше юргани, одеала и кувертюри. И няколко нощници за невеста, размер 46.
При подготовката на чеиза донякъде участвах и аз, със мини кавьорчета с мотив джудже седи под запален фенер, с гоблен дива патица в реката по разчертана основа и с няколко калъфки за възглавници, извезани с вълна върху по-дебело платно. Но с изтичането на годините, ентусиазмът на майка ми да множи чеиза някак стихна. По едно време се примири, че няма да се омъжа и почна да ми носи части от него, главно купешките, главно одеала и чаршафи.
При подготовката на чеиза донякъде участвах и аз, със мини кавьорчета с мотив джудже седи под запален фенер, с гоблен дива патица в реката по разчертана основа и с няколко калъфки за възглавници, извезани с вълна върху по-дебело платно. Но с изтичането на годините, ентусиазмът на майка ми да множи чеиза някак стихна. По едно време се примири, че няма да се омъжа и почна да ми носи части от него, главно купешките, главно одеала и чаршафи.
Откакто, за голяма изненада на майка ми, все пак се омъжих, тя почна да ме убеждава да си взема чеиза. Когато ходех до Битоля, открехваше горните вратички на гардероба и ми казваше да си ги взема, да не седят тук нахалост, ще си ги постеля у дома. Аз упорито отклонявах разговора на други теми, защото по никакъв начин не можеэ да си представя кавьорчетата и миленцата в нашето малко жилище, препълнено от еднообразни, едноцветни форми, книги, списания и фотографско оборудване. Нито пък можех да си се представя в широка пижама номер 46, която при спане ми се вдигаше и се завиваше като геврек около кръста.
Следващия път ще отворя дрешниците и ще събера всичките джуджета и патици и плетени калъфки и везани чаршафи, и ще ги занеса у дома. Ще взема всичко, което е мислила, че ще ми потрябва, ще се окомплектовам с демодираните неща, преди да минат трите години от нейната смърт. Ще оставя само нощниците. С годините се смалявам и пораствам между номера 38 и 42: слабея когато съм щастлива и дебелея, когато съм тъжна. Откакто я няма майка ми, нося само 42-и. Ще отнеса всичките ѝ ръчно изработени очаквания за мен, за да почна полека да се връщам към номер 38…

*

Да го очакваш

Да го очакваш в този дом на петия етаж с изпонападала мазилка,
дочуващ издрънчаването на асансьора
в жуженето на тока, който го захранва.

Да го очакваш, приседнал пред прозореца
и вгледан в Дунава. И скокнал да заснемеш шлеп, кораб, облаче.

Да го очакваш в леглото,
четящ за свинщината на донжуана
с прекрасната любовница, но среща мъж,
който му допада и се нрави.

Да го очакваш, единил телото с друго,
бил в радостта на неаз, в безкрайността на нети и на нение.

Да го очакваш, възвръщал глас,
завръщал се от отвъд, реката непреплувал.

Да го очакваш в тишината, събуждана от стъпките ти плахи.
Да го очакваш в сутрешното, хлуещо слънце
и в Дунава, проблясващ в слънчевите зайци.

Да го очаквам, пишейки писма,
без да очаквам отговор.

Да те очаквам, а с тебе и смъртта.

(по Да я очакваш, Хусто Хорхе Падрон, в: Бреза в пламъци, Народна култура, С., 1989, с. 5, превели Лиляна Стефанова и Илинда Маркова)

 

Маски, Бела Марко

Който си мисли, че литературата е литература, е идиот.
(Гизела Херваи, Предговор)

Да, така е, литературата не е литература.
Трябва да шамаросваш с нея, да забиваш пирони
в стената, или да застреляш тирананай-сетне.
Думата никога не е дума, миналото – минало,
бъдещето – бъдеще. Под въпрос е дали
всичко това си има логика. Или света е
като лук, с напластени една върху друга
маски и накрая лицето го няма?
Разбирам, и не само го разбирам, но
напълно го разбирам, че ще стигна същата
възраст. Заслужава ли си? Още не знам.
За кого литературата не беше литература?
За теб? За мен? За нас? Стигнахме ли всъщност
някъде? Но много по-важно от това е,
че, разбира се, стиховете не са стихове, никога
не са и били, и свободата не е свобода, но
диктаторът диктатор ли е? Защото ако да,
има пукнатина. Лъжата лъжа ли е
наистина? Ако да, трябва да променим
тази обща присъда и всичко, мислено
за цялостно, става частично? Понеже така
злото е зло, но доброто не е добро.
Целта е злото, доброто е само негово средство.
За последно се срещнахме в Будапеща.
За една седмица се видяхме случайно
два пъти на улицата. Излизаше от подлеза,
аз влизах. Ти нагоре, аз надолу. Спряхме се
за миг. Разменихме няколко думи.
Продължихме нагоре, надолу. И това не беше,
което беше. Нито нагоре, нито надолу. Каква
огромна самота два пъти да се видиш
с някого в оживения град. За втори път
може би пред една книжарница. Значи
и самотата не е самота? Любовта не е
любов? Омразата не е омраза? Или може би
все пак са? Животът не е живот, напразно
се опитваме? Всяко нещо е другояче?
Сълзата не е сълза? И сянката не е сянка
на лицето? А стръкове треви след тъмните
ровове? Трябва да се измисли стихотворение,
което е само стихотворение. Боя се, няма такова.
Изборът не е избор. Каквото и да избереш,
то няма да е същото. Някога всичко е било истина.
Най в края. Защото стана тъкмо това, което искаше.
Не нов прозорец за навън. Не нова врата за навътре
Нито нагоре. Нито надолу. Смъртта е само смърт.

 

Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.