Христина Василева – Дневник на едно пътуване

Александър Вълчев, New Live, Goethe Institut, 2015

 

 

Солидният германски аутобан с шест платна
Сега е в услуга на придвижването на десетките хиляди южни хора, говорещи всички славянски и тюркски езици
Колони от луксозни германски автомобили, пълни със семействата им
Работната ръка на империята се готви за празниците
Дисциплинирани, стриктни в правилата за далечна дистанция
Не премигват, не бибиткат, не притискат, не се бутат, не нахалстват
Не изискват и не търсят своето
Жертвените агнеци на децата си
Рождественската звезда преминава над керваните им
С мигащите светлини на бързо прелитащ боинг

 

***

Границата е поглъщащо гърло
Майки, бащи и деца, влюбени двойки, в клетки
Доброволно отдаващи се на
Блясъка на плътно очертаната бяла линия –
Единственото сигурно нещо в поток
Без край и начало, без време, без нощ и ден –
Незаменим водач –
На валящия из ведро нескончаем дъжд
На здрача, спуснал се още в 4
На добре просмукания с умора малък час
На калта, лепнеща навсякъде извън богато положения асфалт
На пълно 24-часово разположение

 

***

Посред калта деца
Стотици, хиляди
Прекарват ги от чуждите места към вече чуждите свои
В двойни и тройни колони без спиране
Без топли завивки и меки възглавници
Спят по колите пишкат в канавките
Говорят развалени езици
По-ученолюбивите пооправят езиците
И няма излизане от общото от общото
Лягане и ставане
И няма измъкване от общото от общото
Платно
Нито бързане
Нито забавяне

 

***

Линц
Пасау
Тройка в квадрат
Поток в магистралата
Магистрала в мрака и
Мрак не я обзема
Песента е Стълба към небето
Тройката води към яслата
Тройка е пътеводната звезда

 

***

Светещи в червено километри неспирно
Отстрани и отгоре следвани красиви са на дъжд
Размити далечните перспективи на киароскуро
Разхвърлят светлосенките

Бяха ли вече нидерландските майстори почетни и достопочтени граждани от задругата на занаятчийте
Бяха ли вече подредени широкополите им шапки
Драматично пресичащи светлината
В строга черна линия с порядъчни върхове
Бяха ли вече
Почитаемите свободни граждани

Били ли са?

Сега ли са майсторите
С жълти нидерландски номера на
Високоскоростните автомобили с бонбонено-станиолени цветове – нощем призрачни отражения –
Сега ли са с бръснати глави под ниско нахлупените черни безформени шапки
Без драмата на ослепителната светлина изотзад
Без перспектива
Без почитаемост
Без свобода
Без гражданственост
(За да работиш ти е достатъчен резиденс пърмит)

Дали са?
Постоянно пребиваващите свободни
И трябва ли да бъдат
Свободата в гласоподаването ли е или в местоположението на секцията за гласоподаване
Електронното гласуване не отнема местоположението

Наследствените граждани сега ли са
Без широкополи шапки с порядъчни върхове
Без строга линия
Без светлина
Без достопочтеност
Безстрастни магьосници на банковите операции с универсални решения ли са
Безмилостни
С елегантни костюми
Дяволът в детайла на сървиса им ли е
И парите (техният service fee), изкарани от урината, както при цезаря
Продължават ли да не миришат?
Получаването и вземането строго в законова рамка
(Размирише ли се, минават на ваучери)
Неумолимо в наследената рамка на благоприличието
Щедростта на индивидуалния човек срещу скъперничеството като минимална щедрост на обслужващата система
Зададеното от нечовешка ръка преминава (с лека трудност и сравнително бавно) през потока, задръстен от отпадъците на сътвореното от човешката

Вие, приходящите майстори на връщане – на тумби
В километрични опашки за винетки по границите нощем
Премигвате и мръзнете
На път преди Рождество за родините си
Звездата ли ви води или
На заник е знакът
Тройката е неизменна в квадрата
Майстори ли сте в
Старите нидерландски градове на каквото ние не знаем
Момчета ли сте с черните и бели Sillitoe Tartan от корпуса на хакерите или
Авангардът на червените шапки не е за вас
Млади легионери на бързите гешефти ли
Безскрупулни, груби, полуживи-полуумрели ли
Полусенки и подобия ли
Хора и животни ли
Вие не си ли правите превантивни профилактични прегледи в есенския център за отличници Превентикум
С 3360 евро накуп не разполагате ли, или само ги изкарвате и изпращате
А до Messe Essen излизате ли наесен?

Високите черни шапки на
Скуолата, създадена като
Взаимоспомагателна каса и
Задруга на
Свободните граждани срещу чумата

Братства и гилдии на
Делфт, Амстердам и Сан Роко от Венеция
Зала на хотела на Scuola Grande, където привилегированите от свободните провеждат съвещанията си под
Разпятието 5х12 метра, изпълнено с шемета на венецианския майстор
Serenissima Respublica
Нейна светлост и най-светлият й
Окичени с константинополската корона по време на
Шествието до църквата на светеца-патрон –
Суверенност на таласокрацията
Републиката като олигархия от търговци и аристократи
Венецианския дож и венецианския дукат – царе на киароскурото
И мълвата за венецианския търговец ще се носи по вода и суша и
Славата му не ще има край
Дори и след изтощението на седемте османо-венециански войни
Конски задници и предници, чалми, червени ризи и доспехи
Римските войници, поругаващи юдейския цар, с чалми на главите
(Изминал е вече век и половина от тристолетните им битки за вътрешното ни море
Пет века от балканизираните Балкани ще събират еничарчета за великолепните армии на Sultan Solyman
Елитният турски корпус говори славянски езици
Свещената лига на папите и Хабсбургите работи)
1565 – в самия разгар на действията шеметният рисува залите на скуолата
Случила се е първата обсада на Виена и предстои битката при Лепанто
Türkennot и Türkenfurcht витаят в сънищата на немскоговорящите
Реформацията е с пълна сила в земите по-насевер с
Инструменти за нарязване, пробиване, увисване
Две стълби – легнала и вдигната
Leiter zum Himmel
Триъгълник в центъра
(Тройката води към дома)
Третата е само кръст
На стената над тежката махагонова маса в залата на албергото за заседания на скуолата с масивна ламперия с най-изящна дърворезба
Виси платното с
Френетичните клъстери на тълпите под кръста

Отомански конквистадори в Европа
Sacra Ligua запази Унгария
България отдавна беше изгубена

Сега станиолените опаковки на четири гуми са расовите им коне
Пак пропява Stairway to Heaven по радиото в колата
И едно са тържествените шествия на дожа до църквата на светеца на патронния му празник
И друго – пилигримството през континента за почивките
Привилегии на задругите от републиката
Насочилите се към Изхода няма как да бъдат
Guardian Grando
Викарий
Ковчежник
Първи или втори декан
Първи или втори синдик
Първи, втори или трети прокуратор на църквата
Дори най-ниския по ранг от тримата помощници няма да бъдат

Опасващ фриз с керубини, гирлянди, цветя и плодове
В долната линия гербове
Оригиналните ослепителни цветове

Третата Стълба към небето отсъства от картината
Слезте фигури от тавана
Излезте от яркото заслепяващо небе

Глас звучи, като от машина – щом
Има дом, затова не е толкова силно изявено въображението
Той е там и се изпуска и запълва цялата стая
А нея срещаш на улицата и
Няма да можеш да се отлепиш от високото й слабо кокалесто тяло
Опитваш се да скриваш плача си
И тя разбира се усеща затоплящото повдигане отвътре и те
Прегръща нежно

 

***

На другата сутрин
Австрийска газирана вода от Маутхаузен
Както и да го преизчислява джипиесът на 4,5 км околовръст
Всички прилежащи концентрационни лагери от южна Германия и северна Австрия над Линц
Диша се въздухът им
Местните пият и водите им
Заразата е плъзнала сигурно
Учестеният пулс на половинвековните им сърца (едва минавайки покрая им)
Тропа по тази имитираща старинността врата на страноприемницата
Събудена в 3 нощес, собственичката не търси да овладее надзирателския си нрав
Отсечени команди
Тон недопускащ възражения
Кафяви възглавници
Масленозелена маса
Сиви пердета
Забрани на прозорците
Bitte nicht öffnen

Светлото австрийче се учи да брои
На прекалено висок глас за тукашните децибелни граници на приличието
Eins, zwei, drei
Später

 

***

В подстъпа към Виена
Дъждът ръми и бавно измива последните три дена
Всички обичат хотдог Австрия с горчица и цяла шепа накълцан лук
Леберкез и най-новия Ritter с марципан, пуснат специално за адвента
Бензиностанциите пълни с фамилиите косовари, с които в пакет се придвижваме от А3 по А1
Втори ден от момента на стълпотворението за винетки на германо-австрийската граница в 1 ч. през нощта
Радио Arabella пуска американски коледни песни от 70-те
Капучиното е от машина, кроасаните с шоколад са от вчера
Бензиностанциите по магистралата обслужват второразредните си клиенти
С безотказната австрийско-немска акуратност, зададена като стандарт на поведение на славянските касиерки
Паралелна пътна мрежа с обози за транзитно безпроблемно преминаване на обслужващия персонал
Конвейер по господарските земи
Без отклоненията и изкушенията на Адвентмаркта на Карлсплац
1040 Виена

 

***

Пак нощта
Пълзи инфрачервеното влечуго изпуска
Фотони от възбудени йони изстрелва
Раздвоен език охлажда напрежението на дъжда под табелите където
Будапеща и Братислава се разделят
Серпентът вече е двуглав и люспите са
Нажежено-огнени огнено-дишащи
Бълващи очи, уши, разкрита паст
Нощта е хорда
Следващата бензиностанция е за челюстоноги и вдлъбнаточели
Керванът спира, смокът се увива и почива
Групи сенки по тройки, по четворки, многобройни
Плъзват по плаца между автоколонките и напосоки спират автомобилите
Нощ, мрак, студ, квазиизвънредно положение, мним форсмажор
Непредугадимо
Непреодолимо
Непредсказуемо
Гадещо
Стълпотворение на vertebrata

Без излизане, без отделяне
Изходът е тесен и отчаяно дълго стигаш до него, ако стигаш
Кълбото е затворено – минимодел на земното

Няма следа от поствоенното желание за безгрижен живот
Няма война
Няма желание

 

***

Като в хубавите домашни сериали
Беше момент, когато си пожелавахме лека нощ
Лека нощ
Изход
Е времето отвъд нощта и деня
И денят е нощ и нощта ден
Лека нощ, мили дами
Лека нощ, лека нощ

 

***

Пъпли гъсеницата
Посоката е една
Изход
Бариерите я накъсват
Спящото стадо от тирове в чудовищни кошари уморено се скупчва
Оток в туловището на звяра –
После си възвръща целостта
Гигантски мощна
Пресича просторните континентални реки
Мъхестите й страни са задните седалки със столчета
Хиляди
Цялата мига с невръстни очи
Хиляди
Мека е като пух от детски ръце и шарени шапки с пискюли върху златни къдрици
Хиляди
Крачетата й са обути с червени ботушки малки номерца
Хиляди

 

***

Висиш на кръста в Сегед на
Метални корди в четирите посоки, които те държат във въздуха изправен
Под бронзираните ти очи има торбички на умората или сълзи – трудно е да се разбере отдалече
Над тебе гълъбът с бели разперени крила, стилизиран по византийски
Изпраща буквален лъч светлина с една кръгла лампичка, монтирана на него
Торбичките под очите ти светят повече от короната

Външното ухо на безкракия гущер
Барабани отмерено като клепач от механизъм на кукла
Детето я проучва вече повече от час

 

***

За Суботица се тръгва по А1 по всяко друго време
В извънредно положение – граничен пункт Тисасигет
Оттам изходът е по червената линия през Чока и Кикинда
Път 11

До Виена по-лесно ще стигнеш сега по вело-алея
По пътя към София трудно ще намериш такива

 

***

Показваш ми как се удря топката
На крикет ли е или друга игра, не знам
С първия удар, неуправлявайки силата си, и нейната способност
Топката се изстрелва надалече отвъд поляната
И хуквам да гоня бялата не много голяма, но не и малка, гумена топка
Първо като дете
Гоня я надолу по земния път, а тя се ускорява още повече
Прескача неравности, камъни, препятствия покрай брега
Изведнъж влиза в реката и продължава по нея заедно с баржи и други складирани товари
Вече голяма
Качвам се на колата и натискам до край газта
С пределна скорост колата хвърчи по шосето, успоредно на пристанището
Търся бялата точка
Продължавам напред без да я виждам, вече само си представям къде би могла да е
Изведнъж гледам баба с деца да се къпят в реката и
Едното дете я хваща
Много далече от мен
Мъча се да не изпусна детето от поглед
С все сили се насочвам към изхода, за да взема своето от
Спасителя

18.1.20

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Манчо

Александър Вълчев, Изложба „How to Deal“

 

 

Не ви ли се е случвало да видите по пътя си някоя стара междуселска или крайградска спирка, на която отдавна никой никого и нищо не е чакал? И не ви ли се е случвало да поискате да застанете на нея и да чакате? Да поседите един час, независимо дали е зима, лято, пролет, есен. Да постоите, да пристъпвате от крак на крак и да се взирате с надежда в едната посока, откъдето чакате да дойде вашият автобус? Три часа. Четири часа. Времето е ценно. Скъпоценно. Трябва да се разхищава внимателно.

            Автобус, разбира се, няма да дойде, но и това не е целта. В никакъв случай.

            Много обичам да поседя, да постоя, да почакам, да поразмишлявам и после да си тръгна успокоен, че и на тази тъжна спирка съм чакал някога в краткия си живот. Защото е тъжно да има такива спирки, на които вече никой не чака. Стърчат си празни в средата на нищото, кухи, глухи и пусти на вятъра и дъжда, дъските им изгниват, ламарините им ръждясват, проскърцват и никой вече не лепи некролози по тях. Нито скръбна вест. Нито тъжен помен.

            Опитайте, застанете на някоя такава спирка за малко, няма да се разочаровате. Това поне е лесно, не е като да съжалявате после за нещо по-голямо, че не сте научили грузински език, не сте изиграли Хамлет никога и не сте имали свой кон, който да яздите всяка седмица по горите. И да го потупвате по шията приятелски. А той да изпръхтява в отговор и да ви гледа с големи очи.

 

А аз преди месец минавах с колата за кой ли път покрай Мъглиж. И си викам на тъпата глава никога не съм ходил в този град, не съм виждал хората и улиците му, не съм се разхождал в центъра му, нито през циганската махала съм крачел, винаги само транзит съм пътувал покрай него. И що не взема сега да дам десен мигач, да завия и да отида право там насред махалата, където циганите слушат музика и пият бира. Ще спра наблизо край тях и ще ги попитам за Манчо, че не съм го виждал отдавна ще им кажа. Кой е Манчо нямам никаква идея. Но все е някой, нали.

            Карам едно старо японско комби, което не направи впечатление на никого. Натиснах спирачки край първата маса пред магазина, който им служеше и като кръчма. Тримата цигани спряха да си говорят и ме погледнаха с леко любопитство, съвсем леко. Иначе им бях безразличен.

           

            – Добър ден. Манчо търся.

            – Кой Манчо, бате?   

            – Оня, дето бачкаше в София. Оттам се познаваме. Отдавна не сме се виждали с него.

            – Глей ся, има тука един Манчо, ама той в Костинброд беше. Не в София

            – Същият е.

            – Карай направо още две пресечки. После наляво и ще видиш от лявата страна една жълта къща на един етаж. Там живее, не знам сега дали си е в тях.

            – В тях трябва да си е – рече вторият циганин.

            – Благодаря. – Натиснах копчето на автоматичния прозорец и включих на първа скорост. Циганите спряха да ме зяпат и си продължиха обсъждането на нещо циганско.

           

            Стигнах до жълтата къща, слязох от колата и натиснах външния звънец на портичката. Никой. Натиснах втори път по-дълго. Отвътре се чу раздвижване и на стълбите се показа рошав дебел циганин на около петдесет. Но те циганите могат да изглеждат на колкото си поискат, нищо чудно Манчо да беше на трийсет и пет или на шейсет. Точно такъв си го бях представял и се зарадвах на предвидимостта на този свят.

           

            – Манчо, ти ли си?

            – Аз съм бе. Какво искаш? – стоеше си все така горе на стълбището и не слизаше, деляха ни пет метра.

            – Ела да се видим бе, човек. Отдавна не сме се виждали. Не ме ли помниш?

            – Не бе. Кой си ти?

            – Иван бе. Иван. Заедно работихме с тебе в София преди години. Сещаш ли се?

            – Кой Иван бе… Не те познавам. На строежа край Костинброд ли? Много народ имаше там, не ги помня всички.

            – Да бе, на строежа. И Пешо беше с нас. Пешо от Дулово, него трябва да го помниш. Ей, голям образ беше. Хубави години бяха.

            – Пешо беше от Силистра, ако говорим за същия.

            – Да бе, Силистра. И аз съм забравил. Мина време.         

            – Е? Какво искаш? – Манчо не омекна, напротив. Само слезе две крачки надолу и ме загледа втренчено.

            – Манчо, ти тогава ми поиска веднъж триста лева назаем. Дадох ти. Каза, че много ти трябват. Ама после тръгнахме на различни страни и така и не ми ги върна.

            – Ах, гадино ти, това ли било! Сега ще ти върна аз на тебе не триста. Хиляда и триста! Чакай да вляза да ги взема. Сега се връщам.

           

            Манчо се завъртя бързо и щеше да си влезе вкъщи, а след това да излезе с ловна пушка или нож в черните си космати ръце. Обаче му извиках с отчаяние в гласа:

 

            – Недей бе, Манчо, не се сърди! Ако нямаш, нямаш, тръгвам си. Обаче тогава ми ги поиска, щото някой в семейството ти се беше разболял и ти трябваха спешно, а шефовете ни бавеха заплатите. Манчо!

 

            Манчо се спря. Завъртя се бавно към мен. И ме загледа изпитателно. Сигурно вече искаше да ме убие. Но не съжалих и за миг, че бях дошъл дотук. Какво като умреш в Мъглиж? Нали все някъде трябва да умреш.

 

            – Иване, нали Иван беше, аз пари назаем никога не взимам.

            – Що да те лъжа бе, Манчо? Сега аз съм на зор, нямам за бензин да се прибера до Вълчедръм. Ама като нямаш – нямаш. Какво да се прави.

            – Чакай. Триста лева нямам. Ама читав човек ми се виждаш. Не те помня. Ама знам ли вече, остарях. Ето ти тук двайсет лева да имаш за пътя, да се прибереш. Айде, жив и здрав!

Манчо ми подаде банкнотата и потъна обратно в жълтата си къща. Аз палнах нисана и потеглих. Излязох от Мъглиж успокоен. Вече и тук бях идвал. И с Манчо си бях говорил. Че и двайсет кинта ми даде отгоре на всичко. Не съм на загуба, искам да кажа. Нито един ден не съм бил на загуба.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Градивната сила на съмненията. Разговор със скулптора Александър Вълчев

Александър Вълчев, Am I Living, 2015

 

 

Вие направихте няколко изложби през изминалата година, последната от които в Института за съвременно изкуство през ноември 2019, с широк отзвук в мрежите и сред студентите в академията. Как беше тази година за вас по отношение на реализирането на творческите проекти? Какви бяха предизвикателствата? 

Изминалата 2019 г. беше много плодотворна за мен с няколко участия в знакови общи изложби и две самостоятелни в престижни столични галерии. През месец април Иглика Трифонова избра две мои фотографии от колекцията на СГХГ за своя кураторски проект „Портрет на приятел”. Изложбата бе част от поредицата на галерията „Другото око”, в която изявени професионалисти в различни области работят с колекцията на галерията. В края на септември се откри изложбата „Бележки и бележки под линия” на куратора Вера Млечевска – една много силна и интересна експозиция с ретроспективен и исторически характер, която беше част от „Пловдив – Европейска столица на културата 2019”. В нея бяха представени знакови творци и произведения на съвременното изкуство от 90-те години до днес. През есента в галерия „Кредо Бонум” бе представена експозиция, посветена на швейцарския колекционер Гауденц Руф, които в продължение на много години е купувал работи на български художници, организирал е изложби и конкурси и е финансирал създаването на нови творби. Две седмици по-късно в Пловдив се откри „Поглед в депото“ (или „Колекционирайте съвременно!”) с произведения, собственост на Николай Неделчев и курирана от Мария Василева.

За мен лично най-удовлетворяващи, но и изискващи най-много усилия, бяха двете ми самостоятелни експозиции. Повече от година продължи работата ми по изложбата „Как да се държим с обекта” в галерия „Кредо Бонум” с куратор Яра Бубнова. Основна тема в изложбата беше скулптурата. Как се прави тя, как присъства в пространството, как се съизмерва с нас.  Повечето от работите са големи по размер и са изработени от велпапе. По самите обеми има много рисунки и фотографии, които влизат в диалог с графиките на кашоните от различни видове техника. Деликатно загатнатите митологични сюжети по ироничен начин показват различите роли на художника. В големия автопортрет „This Blue World” се нарисувах като Атлас , който носи света на раменете си, но и като всеки един от нас, понесъл целият си живот побран в един кашон. По стените на  „Обелиск” като един истински Сизиф се боря с големия колкото мен кашон в пълен противовес на графиките по него, които изрично показват, че тази работа трябва да се върши от двама. В работата „Мерна единица” оразмерявам всички обеми по собствената си височина, а в серията фотографии „Инструкции” демонстрирам как сами да си направим скулптурен релеф с помощта на ”Гравитация”-та.  Всички произведения бяха в диалог помежду си и изграждаха една цялостна среда както смислово , така и чисто пластично като форми и пространствени отношения.

Втората ми самостоятелна изложба е плод на многогодишни размисли как да реализирам творба, която да е цялостно произведение на изкуството. Имах покана за галерия ИСИ-София от повече от две години, но не събирах смелост да започна. Идеята ми бе да преобразя изцяло интериора на галерията, като го моделирам с различни по големина и форма обеми . Получи се едно изцяло ново пространство от велпапе, през чиито части посетителя преминава и които пораждат различни емоции – от строго подреденото начало, през ракурсите, които те въвличат в дълбочина , от която струи светлина, до почти хаотичното дъно в края на галерията, внушаващо нестабилност. Оттам дойде и заглавието на изложбата „Конструктивни колебания”. От една страна чисто физическото внушение за нестабилност на конструкцията и от друга – градивната сила на съмненията, които имах през годините, а и по време на подготвителния процес и самата работа в галерията, която продължи над две седмици. Като легенда към изложбата служеше и рисунката, поставена в преддверието. На нея бях нарисувал себе си в празната галерия, а наоколо бях изписал голяма част от въпросите, които ме тревожеха преди да започна.

Двете изложби имат много общи неща и са реално продължение на една творческа линия, по която работя от няколко години. Разбира се най-очевидното е материала, за който всички които искат да консумират изкуството като семки, се хващат веднага и решават, че вече са видели и разбрали всичко. Но това е само на повърхността. Разликите са много и не са само в детайлите. Тук става дума за цялостно обръщане на принципите, както на направа, така и на възприятие. „Как да се държим с обекта” беше много по-класическа като подход. Работите са предметни и ние обикаляме около тях, докато в  „Конструктивни колебания” ние сме вътре във предмета, той е около нас. В първата имаше много рисунки и фотографии, които имат пърформативен характер и изобщо става дума много повече за самият процес и размисъл за ситуацията като цяло. Втората е много по-близо до архитектурата, разчита изцяло на формите и светлината, която беше важен елемент, няма разказ, но възприятието й се развива във времето.

Александър Вълчев, Изложба „How To Deal“

Разкажете ни повече за себе си, за процеса на създаване. Важни за вас моменти в творческата ви биография? Учители, колеги, съмишленици?

Аз съм пето поколение софиянец. Завърших магистратура по скулптура, а после и по фотография, като и в двете области се явявам продължител на семейни традиции. През годините работих с най-различни изразни средства в различни визуални изкуства. От скулптури в метал и камък, през живопис и фотография, до сегашните инсталационни изложби, в които вплитам всичко, през което съм преминал, подчинявайки го на обща концепция. За мен винаги най-важна е била идеята. Тръгвам от нея и търся подходящи средства, за да я изразя. Работя бавно и обмислям нещата. Много често концепцията ми се е променила много в края на процеса, но същината остава. В последните пет години използвам основно велпапе като материал. То пасва много на моите идеи и ме провокира с качествата си и най-различните възможности, които ми дава. То може да бъде както лист за рисунки и фотографии, така и голям обем за скулптура и инсталация. Графиките и следите от употреба по кашоните носят много истории и асоциации, които напластяват смисли и емоции към работите ми. А топлината и уязвимостта на материала и това че той е рециклиран са допълнителен бонус.

През годините съм работил и общувал с много хора и за съжаление навярно ще пропусна да спомена някои, но всеки от тях е оставил някаква следа в мен. Най-важният човек в моето образование е проф. Крум Дамянов. Той ме е научил на основни неща и принципи, които са общовалидни и аз и до ден днешен стъпвам на тях. В академията бяхме в един курс със Симеон Симеонов, с когото и досега поддържаме близки отношения, споделяме и обсъждаме. Във вакуума след завършването, Стефания Янакиева първа ме покани за няколко участия в групови изложби, а в началото на 2005 г. беше куратор на изложбата ми „Реминисценции” в СГХГ. Тя представляваше поредица от нео-ренесансови портрети на наши колеги, по която работихме около две години. Тази серия отвори много врати за мен и с нея участвах в месеците на фотографията в Виена, Братислава, Любляна и много други места. Нейният успех ме провокира да се задържа в сферата фотографията почти десет години. През това време у мен назряваше желанието да се завърна към скулптурата, но знаех че това не може да стане механично, т.е. отново да правя неща като преди. През 2013 споделих идеята, първите си работи и заглавието, което бях намислил, с Вера Млечевска, чиито кураторски изложби ми харесваха. Така през 2014 се роди „Скулптурата като хоби” изложбата, която ми даде много солидна основа за развитие.

В нея бяха заложени много от нещата, които сега доминират в моите прояви. Подходът ми беше концептуален, а заглавието иронична закачка с Крум Дамянов и неговото виждане , че скулптурата не може да бъде хоби, защото тя винаги е свързана с много физическа работа и тежки материали. Аз представих основно проекти за скулптури, под формата на рисунки, колажи и фотографии. Обектите ми бяха от малки пластмасови детайли до огромни бетонни конструкции. Там за първи път показах и скулптури от кашони. Последваха „Нов живот” в Гьоте институт през 2015, серията „Upgrade” като част от курираната от Даниела Радева изложба „Между етикетите” в СГХГ 2016. В нея участваха и Рада Букова и Антон Терзиев, с които също намираме много общи теми за разговор. И така се стигна до „Как да се държим с обекта”, плодотворната ми работа с Яра Бубнова и инсталацията „Конструктивни колебания” в галерия ИСИ-София.

Александър Вълчев, Constructive Fluctuations

Кое ви дава кураж и кое ви обезкуражава? 

Средата ни е много динамична. В обществото ни могат да се видят примери във всички възможни крайности.  Провокациите около нас са както визуални така и социални, политически, икономически. Всичко това е повод за творчество. Микросредата, която си изграждаме, от приятели и колеги също дава стимул да продължаваме. Но от друга страна всичко, като че ли много бързо стига един предел, от който трудно се преминава нататък. Качествените места за излагане на съвременно изкуство са малко, било то частни галерии или институции. Колекционерите на съвременно българско изкуство са много малко и доста плахи, а единственият колекционер с визия си остава Г. Руф. Всичко това се отразява на самочувствието и развитието на художника.

Но трябва да отбележим, че в последните две-три години има раздвижване на нещата. Появиха се нови частни галерии, които се опитват да излязат и на международна сцена. Млади автори, които пътуват много или творят и у нас и в други страни и внасят свеж дух. Вече не си говорим само за траките и старите майстори, колекционира се и съвременно изкуство.

Александър Вълчев, Constructive Fluctuations

Върху какво работите в момента? Предстоящи изложби, участия, партньорства?

Никога не спирам да работя по различни идеи и просто в даден момент някоя от тях взема връх и пристъпвам към осъществяването й. Имам покана от Галерията на Софийския Университет.

Александър Вълчев, New Live, Goethe Institut, 2015

Съветите ви към младите художници, които сега поемат по пътя извън академията

„Всички сме прави, дете мое, важното е да го доживеем.” Така започваше една от главите на биографичната книга за Реноар. Често си го казвам, когато бързам и смятам, че не се е случило нещо, което според мен е трябвало да се случи в определен момент. Иначе, колкото и клиширано да е – много упоритост, всеотдайност и смелост. Да работят над себе си и да държат широко отворени очите си за света около тях. 

Въпросите зададе Христина Василева

Александър Вълчев, How to Deal

 

 

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ (р. 1973) живее и работи в София. През 1998 завършва магистърска степен в НХА в София, специалност Скулптура при проф. Крум Дамянов, а през 2013 магистърска степен по Фотография в НБУ. Той е автор на самостоятелни изложби, сред които: „Конструктивни колебания” (2019) в галерия ИСИ-София, „Как да се държим с обекта” (2019) в галерия Credo Bonum, „Скулптурата като хоби” (2014) и „Тухла по тухла” (2018) в галерия „Аросита”; „Нов живот” (2015) и “Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” (2011) в Гьоте Институт, както и „За няколко долара повече” (2012) в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство, всички в София. Участва в международни фестивали като „Дунавски диалози”, Нови Сад, Сърбия (2018); UAMO, Мюнхен, Германия (2016); Месец на фотографията, Виена, Австрия (2008); Месец на фотографията, Братислава, Словакия (2007), както и в общи изложби, сред които: „Спорът за реалността”, СБХ (2017, София); „Между етикетите”, СГХГ (2016, София); „Фокус България@viennacontemporary”, Виена, Австрия (2015); „Изкуство за промяна 1985 – 2015”, СГХГ (2015, София); и много други. Негови творби са част от колекциите на НХГ и СГХГ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алан Стивънс – Морето си представя градината

Валентина Янчева

 

 

Морската градина, Варна

(в Деня на Флота)

Градината на лятното съзнание
в разгара на утрото извиква черноморските вълни:
чайки яздят термите, конници удавени

в индиго, моряци, носени по течението
на улиците в Одеса, търсят момичета
и намират хоризонта разтопен

като бонбонче в листенцата
и оръдеен дим. Китове и саксофони?
– За какво са градините? Пасажите

с лавандула и многопластовата зеленина
доказват, че морето си представя градината като
море и че под водата са

дълбоките отговори, давани от дърветата на дърветата.
Като китове на терасата,
излягаме се в лениви столове и хвалим

всички градинари и саксофонисти,
моряците, хвърлящи мрежи на брега в бели униформи,
и китовете: те са благословените.

Всички градини се събират в едно. Сърцата ни,
разтварящи се разтварящи се като хриле, щастливи са
като листа, носени към морето –
такива, каквито са били: бронзови, патинирани.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Мочурище

Недоспал, станал в пет,
слизам, пълен със съня,
който ме събуди, отнасяйки
спомена за него в градината,
спускаща се към

просветляващото мочурище. Островърхи листа,
покриви, треви, охлюв,
развиващ пътеката си край оградата:
осъзнаването на утрото омекотява
ръбовете на спомена.

През мочурището и над него
мъглата държи и едва
удържа слънцето и луната заедно,
влажната светлина разтваря
перспективите: илюзия,

зад нея, за масивно надигаща се земя.
Лястовиците се стрелват
край ъглите на къщата,
над и зад мен, разплитайки
съня, който нося.

Плодове под мрежите,
играчки забравени на пътеката:
всичко застинало, освен прехвърчането на птиците.
Капките мрак из полето
като че ли са хора, скупчени

в мъглата, но знам,
че са дървета:
както знам, че мъглата накрая
ще открие хоризонт,
толкова нисък, че със сведено чело

да го срещна, докато сънят
избледнява, който можеше да ми даде
теб. И сега тази върната
земя, трудна за ходене:
глина и вода.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Ноември

Вече не е гола,
съвсем близо, почти я докосвам,
нашата липа
облечена в нощна мъгла.

Дори в съня си
тя няма да изпусне
жълтите си стотинки.

Облягам се
на звука на прииждащия бряг,
на вълните, разбиващи се в балкона,
цяла нощ ще е така:
булевардният трафик през една пряка.

Носейки мъничко от мъглата,
връщам се при теб в тъмното;
и ти се протягаш
в съня си, внезапно,
като дървото, спомнящо си своите сипки.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Домакиня

Тя е жената със сиво
Като самата къща лице: като стените,
като вратата, оставена незаключена
за бащата-скитник.

Напред-назад, напред-назад:
тя върви по двора с прането в ръце
или пък ляга под простора
и с часове рее поглед.

Тя е камината с живи въглени,
дългият сбор неплатени наеми
от седем шилинга и три пенса.
Тя е антрето и празната гостна.

Домът с нея общува като
със себе си. Тя също сама си говори
с гласа на дома – тя, неговата
уста, излъсканият до блясък праг.

Един следобед тя от къщи излиза.
вятърът тропа с юмрук по вратата,
но жената просто си тръгва,
вратата в лицето си захлопва.

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Уиски

Появих се по начин супер ефектен:
първо почуках отпред, после над покрива прелетях
и на задната врата почуках пак. „Здравей.“
Последният човек, когото би очаквал –
все едно мъртвец, дошъл парите да си иска.
Бях търсил точно тоз ефект
и по лицето ти разбрах, че съм успял.

Отворихме тогаз бутилката, която бях донесъл,
и докато отпивахме, те наблюдавах –
мъчех се да разбера кой от нас налива.
После ти ми заразправя своите истории –
ужким простичко, но се самоизтъкваше
(само че ми бе известна истината)
и за момент се усъмних, че ме познаваш.

Затова и пуснах онази стара плоча
и когато ти отиде яйца да изпържиш, не можа
да ме излъжеш; пък и вече беше тук таксито.
И така, със или без уиски,
останало в бутилката, намигащо ни „Лека нощ“,
нямах намерение да тръгвам сам.
Тук се пуши. „Влизай и добре дошъл.“

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Стихотворения в оригинал от Алан Стивънс

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ани Илков feat. Христо Кацаров „Сто работни вола“

Валентина Янчева, Железните цветя

 

Това е една открадната идея. Както навремето беше и идеята за Критическия квартет. Или казано по-позитивно: прилагане на челния чужд опит. Много отдавна, ровейки из рафтовете на Книжарницата на писателите се натъкнах на антологията Vissanéző [дословно: да погледнеш назад, гледащ назад, в преносното значение: да си припомниш нещо], в която бяха публикувани тълкувания на стихотворения, направени от поети. Рубрика, инициирана от Петер Кантор и протекла на страниците на литературния им вестник Живот и Литература (Накратко И, защото според вица, май от соца, нямало нито живот, нито литература в него). Всеки си беше избирал стихотворение и по начин, съответстващ му, беше написал своята истина, тълкувание, връзка или каквото и да е там. Та винаги ми се е искало да чета такива неща и на български, предложих идея на Владимир Сабоурин, съгласи се, попита за название на рубриката, чудех се какво да е, нещо с назад, с обратно, си казах, и тогава ми дойде изневиделица Обратно огледало.

нпб

 

 

Христо Кацаров „Сто работни вола“

Аз бях пастир на сто работни вола,
а той пасеше черния си бик
и мислеше за миналото си. Доволен,
когато ме видя, нададе вик:
– Ела сега воловете да сборим.
Макар че остарях, а ти си млад,
не ме е страх от никого. В Загоре
ела да видим кой е по-богат!

– Готов съм – казах аз. Подир минута
изтракаха железните рога.
И сякаш Стара планина се срути
под облаците ниски… Откога
очаквам този ден в полето прашно…
Но в младата омачкана трева
залитна белият ми вол. Изплашен,
опъна шията си… Изрева.

Тогава уморените волове
се спуснаха, усетили кръвта
на своя брат. Започнаха да ровят
с копитата си лъскави. Света
потръпна в яростта си дива…
Аз знаех вече кой ще победи,
а старецът, разбрал, че си отива,
не се усмихваше като преди.

1963

 

Не мога да си спомня кога за пръв път съм прочел стихотворението „Сто работни вола“ от Христо Кацаров.Същото е и с песента на Борис Машалов „Заблеяло ми е агънце“. Сякаш по силата на някаква мистична партиципация те са се настанили в паметта ми по безпаметен начин. Сред културната бохема на тази просташка страна още от времената на Възраждането е прието да се отбягват селските неща, било то форми на труд, културно поведение или естетика (като изключим идещите от древността пасторални жанрове). И това се прави тук, за да не сме провинциални. Но какво по-провинциално от това да си неосведомен глупак. Без аграрната култура на неолита светът днес щеше да е съвсем друг.
Поради любезната покана прегледах всичко, което е електронно достъпно от Христо Кацаров и виждам, че стихотворенията му за волове, агнета, сърни, треви, води стоят и не мърдат през годините. Това, което си мисля е, че много от стихотворенията на Христо Кацаров, както и песента на Борис Машалов въздействат така силно, защото разиграват първични сцени, свързани с чудовищната несправедливост в социалното уреждане на аграрния живот. Ние живеем в тази несправедливост до ден днешен и краят ѝ може да настъпи само ако човекът успее да се въплъти технически – напред в изкуствените неща, и теологически – назад в безподобната воля на вола да бъде ангел.

Ани Илков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Фридрих Дюренмат – Псалм на Соломон, да се пее на космонавтите

Валентина Янчева

 

 

Забягнахме в Космоса.
В лунните пустини. Потънахме в техния прах.
Без да гъкнат, пукнаха
някои още там. Но повечето се свариха
в оловните пари на Меркурий, разтвориха се
в нефтените локви на Венера и
дори на Марс ни погълна Слънцето,
гърмящо, радиоактивно, жълто.
Юпитер вонеше,
светкавично ротираща метанова каша,
така властно надвиснала върху ни,
че се изповръщахме на Ганимед.
Сатурн почетохме само с псувни.
За после няма какво да говорим:
Уран, Нептун
сиво-зелени замръзнали,
за Плутон и Трансплутон бяха последните
непристойни вицове.
Сбъркали бяхме отдавна
Слънцето със Сириус,
Сириус с Канопус,
отнесени се понесохме нагоре в дълбините
към няколко бели звезди,
които така и не стигнахме…
Отдавна вече мумии в нашите кораби,
покрити с кора мръсотия:
В главите няма и спомен
за диханната земя.

Превод от немски София Тоцева

 

Публикува се с любезното съгласие на преводача по Фридрих Дюренмат, „Физици“. В: Избрани пиеси, подбор и превод от немски София Тоцева, София: РИВА, 2012, с. 234-235.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Милен Пенев – Следновогодишна приказка за демокрацията

Валентина Янчева

 

Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).

 

Едно време неканени гости дошли в Афганистан, почнали да притесняват хората, да ги избиват и да ги тормозят. Демокрацията се загрижила за афганистанците, пратила им оръжие и ги обучила как да стрелят с ракети и да режат глави.  Така неканените гости се  принудили да си отидат, и същевременно се родило прекрасното дете на демокрацията, наречено Ал-Кайда.

Долу-горе по същото време две държави, Иран и Ирак воювали. Демокрацията подкрепяла официално Ирак, а неофициално продавала оръжие на Иран чрез прословутата сделка Иран-контри. Някой би определил това като брутално лицемерие, но нищо не може да опетни имиджа на демокрацията. Малко по-късно Ирак се възгордели и решили да нападнат Кувейт. Тогава изведнъж демокрацията гръмко обявила, че ръководителят на Ирак – Саддам, когото до сега подкрепяла, е всъщност най-големият световен злодей и почнала война срещу него. Стотици хиляди зли иракчани били избити от демократичните самолети и ракети, но демокрацията решила да спре да си почине.

След десетина години демокрацията решила да продължи започнатото.  Прекрасното й дете Ал-Кайда изведнъж се оказало поредният голям злодей и демокрацията тръгнала да освобождава Афганистан. След поредните избити жертви в Афганистан се възцарила демокрацията. Едни муджахидини заменили други муджахидини, жените продължили да ходят да ходят като пингвини и да са лишени от всякакви права, а момченцата продължили да ги изнасилват масово като културна особеност. В същото време се увеличил многократно добивът на хероин, което само свидетелства за икономическите успехи на демокрацията.

Демокрацията обаче продължила нататък, тя искала да възцари над целия свят. Довършила работата си в Ирак, унищожила държавата и обесила Саддам, който безспорно бил идиот и диктатор.  При идиотът Саддам обаче ислямистите били държани под контрол и по-голямата част от населението живеела прилично, поне преди налагането на демократичните санкции. При демокрацията държавата вече не съществувала, хората се избивали и тероризмът процъфтявал.  Част от иракските жени и мъже били затваряни в демократични центрове от типа на Абу-Гариб, където били демократично убивани, изтезавани и изнасилвани. В интерес на справедливостта демокрацията много се притеснила от станалото в Абу-Гариб и след като го отричала няколко години, накрая осъдила цели 7-8 човека на огромни присъди от по няколко месеца затвор.

Демокрацията не се спирала, организирала демократични пролети в няколко арабски държави, при които чудно защо в крайна сметка на власт все идвали ислямисти. После демокрацията се задействала в Либия, държавата била унищожена като при Ирак и Либия се върнала на нивото на племенната общност. Идиотът и диктатор Кадафи били публично линчуван. При идиотът Кадафи обаче либийците имали много приличен жизнен стандарт и функционираща държава, и ислямистите също били мачкани и държани под контрол, както при другия диктатор, Саддам.

След унищожаването на държавите Либия и Ирак под нежните грижи на демокрацията се родило ново нейно прекрасно дете – ИДИЛ. Демократите от ИДИЛ заедно с други още по-демократични умерени патриоти тръгнали да установяват демокрация в Сирия и да я водят по пътя на Либия и Ирак. Засега установяването на демокрацията в Сирия се отлага поради пристигането на гости, този път канени за разлика от случая в Афганистан. Но за последните години прекрасното дете ИДИЛ и неговите умерени братчета и сестричета успели да унищожат стотици хиляди сирийци и почти да заличат лошите християни в Сирия в името на демокрацията.

Демокрацията продължава своето шествие, сега се е устремила към Иран. Няколко милиона нови жертви не са нищо в името на демокрацията. Когато някои държави водят политика, невписваща се в генералната демократична рамка,  и/или са натрупали природни богатства, които съвсем егоистично не искат да споделят с демократичния свят, демокрацията идва и балансира тези отклонения от демократичното статукво.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Пол Беатрис Пресиадо – Кой защитава куиър детето?

Вероника Цекова, CDoupbles, забРАНЯВАМ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).

 

Въпреки определящото им значение за човешкия опит, рядко разглеждаме политически въпроси през категории като социален пол и сексуалност. Често чуваме и отляво, и отдясно, че други въпроси са по-важни, че се занимаваме с „незначителни“ неща, че сме „снежинки“, които спорят за думички… В същото време в публичното пространство биват пренебрегвани „половите“ характеристики на различни социални и трудови мобилизации, от майките на деца с увреждания до медицинските сестри. Не само се проваляме в изграждането на смели заявки за женско и куиър освобождение; много често не успяваме дори да посочим огромните полови неравенства в ежедневието.

От другата страна на барикадата крайнодесните отдавна считат въпросите на пола и сексуалността за централни. Противоположно на еманципаторския дух, те залагат на тоталитаризация на репродуктивните права, изразяването на пола, сексуалната ориентация и половата идентичност – чрез подчиняването им на строги, наложени от тях норми, задължителна полова бинарност, контрол над телата на жените и транс хората и пр. Свидетели сме на най-хомофобната изборна кампания в България, в която Прайдът е превърнат в страшилището, което да донесе гласове. Няколко кампании срещу абортите отминаха от началото на годината.

На фона на всичко това продължава да се разразява драмата с довелата до истерия Стратегия за детето. Липсата на истински, честен и конструктивен разговор за статута на детето в съвременното българско общество даде поле на крайни реакционери, които необезпокоявано разпространяваха пропагандата си (и продължават да го правят). Целта: пълен контрол върху децата от страна на родители, които да ги „възпитават“ по начини, които считат за уместни, без обществен контрол, без последици за упражнено насилие, без каквито и да е гаранции за защита на правата, изборите и идентичността на всяко дете. Във връзка със случващото се Ви предлагаме един текст, който, макар и писан в контекста на хомофобски протести във Франция през 2013 г., звучи изключително актуално на фона на развихрящите се ултраконсервативни кампании у нас. Преводът е на Марко Видал, а авторът е Пол Беатрис Пресиадо – трансджендър философ и феминист, който работи с теми, свързани с идентичност, социален пол, сексуалност, биополитика и куиър теория.

Стойо Тетевенски

 

Кой защитава куиър детето?

Пол Беатрис Пресиадо

Противниците на предложеното за изменение на Закона за легализиране на еднополовите бракове, както и за осиновяването и правото на изкуствено оплождане за хомосексуални двойки, излязоха масово на протест във Франция на 13 януари – повече от 600 000 човека са решили да отидат на протест, за да опазят политическo-сексуалната си хегемония. Това беше най-големият outing[1] на хетерократи. Католици, евреи и мюсюлмани – фундаменталисти, уж прогресивни католици, представлявани от Фрижит Баржо[2], десницата, водена от Франсоа Копе, едипичните психотерапевти, социалистите, вярващи в биологичното предопределяне на пола, и голяма част от радикалната левица се съгласиха миналата неделя да превърнат правото на детето да има майка и баща в основен аргумент, който оправдава ограничаването на правата на хомосексуалните.

Последните им публични изяви бяха характеризирани с клеветнически лозунги и с насилие от страна на органите на реда. Не е учудващо това, че защитават привилегиите си с оръжие в ръка. Фактът, който се оказва философски и политически проблематичен, е, че това го правят в името на защитата на детството. Но е недопустимо да карат децата да използват същото това патриархално оръжие, с което те си служат. 

Детето, което Фрижит Баржо иска да защитава, не съществува. Защитниците на детството и на семейството се позовават на политическата фигура на едно дете, което те предварително определят като хетеросексуално и принадлежащо към бинарната полова система. Дете, лишено от енергията на съпротивата и от способността да използва свободно и колективно тялото си, органите си и половите си течности. Детството, което уж претендират да защитават, е пълно с потисничество, терор и смърт.

Фрижит Баржо има предимството, че детето не е считано за субект, способен да се изправи и да се бунтува срещу дискурса на възрастните – детето продължава да бъде считано като субект с тяло, без право да го управлява. Позволете ми да създам ретроспективно „сцена на изричането“[3] и да отговарям като контролираното дете, което някога самият аз бях, и да предложа друга форма на отглеждане на децата, които не са като останалите.

В миналото бях онова дете, което Фрижит Баржо претендира да защитава. И сега аз подтиквам към бунт в името на всички деца, към които се обръща лъжливият ѝ дискурс. Кой защитава правата на различните деца? Правата на момчето, което обича да се облича в розово? На момичето, което мечтае да се ожени за най-добрата си приятелка? На хомосексуалното и транссексуалното дете? И на трансджендър децата? Кой защитава правата на детето да смени социалния си пол (ако то така поиска)? Кой защитава правата на детето да самоопредели биологичния и социалния си пол? Кой защитава правата на детето да израсне в свят без насилие въз основа на биологичния и социалния пол?

Инвазивният дискурс на Фрижит Баржо и на защитниците на „правото на детето да има майка и баща“ скръбно ме връща към начина на изразяване на национал-католицизма[4] от детството ми. Израснах в Испания по времето на Франко и също така израснах в едно хетеросексуално, католическо и дясно семейство. Едно образцово семейство, което най-големите традиционалисти, представлявани от Франсоа Копе, биха могли да издигнат като пример за морална добродетел. Имах родители, които изпълняваха добродетелно функциите си в хетеросексуалния режим на домашно ниво.

В настоящите френски дискурси против гей браковете и правото на хомосексуалните да осиновяват и правото на изкуствено оплождане разпознавам идеите и аргументите на баща ми. В интимността на домашното пространство баща ми прилагаше на практика силогизъм, който се позоваваше на природата и на моралния закон и в крайна сметка оправдаваше изключването, насилието и дори смъртта на хомосексуалните, травеститите и транссексуалните. Обикновено започваше така: „Мъжът трябва да е мъж, жената – жена. Така Бог е пожелал“. Продължаваше и със следното изказване „Естественото е съединението на мъж и жена, затова хомосексуалните са безплодни“. И накрая следваше непреклонното заключение: „Ако детето ми се окаже педераст, ще го убия“. И това дете бях аз.

Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е продуктът на едно лукаво педагогическо устройство, мястото, където се прожектират всички призраци, алибито, което позволява на възрастния човек да натурализира нормата. Биополитиката е живораждаща и педофилска. Бъдещето на хетеросексуалната нация е поставено на карта. Детето е биополитическо съоръжение, което позволява на възрастния човек да се нормализира. Джендър полицията наблюдава детските люлки за да превърне всички тела в хетеросексуални деца. Ако не си хетеросексуален, те чака смърт. Нормата наблюдава новородените, изисква женски качества за момичетата и мъжки – за момчетата. Нормата моделира телата и жестовете, докато не моделират допълнителни сексуални органи. Подготвя и индустриализира репродукцията, от училището до Парламента. Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е детето на деспотичната машина: миниатюризиран натуралист, провеждащ кампания за смъртта в името на защитата на живота.

Спомням си деня, в който в моето религиозно училище[5] монахинията Пилар ни помоли да нарисуваме семейството си в бъдещето. Тогава бях на седем години. Нарисувах себе си и най-добрата си приятелка. Марта, три деца и няколко котки и кучета. Аз бях проектирала собствената си сексуална утопия, със свободна любов и колективно размножаване, в която животните имат същите права като хората. Няколко дни след това, училището изпрати писмо до моите родители, в което ги съветваха да ме заведат на психиатър, за да разрешим възможно най-скоро един проблем, свързан със сексуалната ми идентичност. Посещението при психиатър беше придружено със силна репресия. От презрението на баща ми и срама и виновността на майка ми. Из училището се разпространи идеята, че съм лесбийка. Протест на традиционализма и на поддръжниците на идеите на Фрижит Баржо ме чакаше всеки ден на излизане. „Гадна и мръсна лесбийка“ ми викаха. „Ще те изнасилваме и ще те научим как да се чукаш добре“. Имах майка и баща, но те не бяха в състояние да ме защитават от репресията, безчестието, изключването и насилието. Това, което майка ми и баща ми защитаваха, не бяха правата ми на „дете“, а сексуалните норми, основани на пол, които самите бяха научили с болка в една социална и образователна система, наказваща всички форми на разногласие със страх, заплашване и дори смърт. Имах майка и баща, но нито един от тях не успя да защити правото ми на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол. Аз избягах от тези родители, които Фрижит Баржо би искала за мен, защото от това зависеше оцеляването ми. Тоест, макар че имах родители, идеологията на сексуалното различие и на нормативната хетеросексуалност ме лиши от тях. Баща ми беше сведен до репресивен представител на джендър закона. Майка ми беше лишена от всяка функция, която надминава тази на бременна матка и възпроизводителка на сексуалната норма. Идеологията на Фрижит Баржо (тогава представлявана от национал-католицизмът на Франко) ме лиши от правото да имам майка и баща, които да ме обичат и да ме защитават. Много години, караници и сълзи ни коства да преодолеем това насилие. Когато социалистическото правителство на Сапатеро предложи през 2005 г. закона за узаконяване на гей браковете, моите родители, които до ден днешен продължават да бъдат католици и с десни убеждения, гласуваха за социалистите за първи път в живота си. Не гласуваха така само за да защитят правата ми, а заради правото си да бъдат родители на нехетеросексуално дете. За правото си да бъдат родители на дете, независимо от пола или сексуалната ориентация. Майка ми признава, че тя е убедила баща ми да отиде на протест и след това до урните. Тя ми каза: „И ние имаме право да бъдем твои родители“. 

Да не се заблуждаваме. Протестиращите на 13 януари не защитават правата на детето. Защитават правото си да възпитават децата си в нормата въз основа на социален и биологичен пол като предполагаеми хетеросексуални, като си дават правото да дискриминират всяка форма на разногласие или отклонение. Това, което трябва да защитим, е правото на всяко тяло на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол, независимо от възрастта, сексуалните и репродуктивни органи и полови течности. Правото на всяко тяло да не бъде възпитано изключително и само за да се превърне в работническа или репродуктивна сила. Необходимо е да защитим правото на децата да бъдат считани за политически субекти, без да бъдат свеждани единствено до някаква полова, сексуална или расова идентичност. 

Париж, 13 януари 2013 г.

Превод от испански Марко Видал. Всички права на статията са собственост на автора.

 

[1] Изява

[2] Известна френска активистка, която е водила протестите против правата на гейовете да сключват брак.
[3] Букв. пр. от френски – scène d’énonciation. Понятието е въведено от френския лингвист Dominique Maingueneau.
[4] Идеологията на франкизма се нарича и национал-католицизъм. Спазването на стриктните католически правила е причислено от публичните власти към целите на социалния строй, налагани най-вече с помощта на закона.
[5] По време на диктатурата на Франко всички училища били религиозни и било задължително да се учи християнската религия. Учениците трябвало да се молят в началото на всеки час.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Теси Байла – Два часа и нещо

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Той се размърда и се обърна малко настрани, за да се намести по-добре на мястото си, докато не стигнат следващата спирка. След толкова часове пътуване се беше схванал. От доста време му се пикаеше – през последните години го мъчеше простатата.
– Още малко и ще ми се пръсне мехурът – помисли си той и събра крака. Добре, че автобусът не беше пълен и можеше да се разполага и на съседната седалка.
Когато пътуваше с автобус, гледаше да седне до прозореца. Харесваше как се изменя местността, докато автобусът преминаваше бавно през села и безкрайни ливади.
– Най-после ще изпълня това пътуване – помисли си той. От години планираше да отиде за малко в чужбина. Още когато беше жива жена му. Беше ѝ го обещал една късна вечер на връщане от работа.
Затвори очи, опитвайки се да забрави парещата нужда да се изпикае. Онзи паметен ден се беше върнал късно от работа. Намеря я легнала на дивана в хола – гледаше разсеяно по телевизията някакво предаване за пътешествия. Журналистката беше пътувала до България и показваше разни забележителности.
– Защо не отидем и ние? – попита го тя и стана да му сложи вечерята.
– Ще отидем – отвърна и седна на масата.
И оттогава всеки септември тя го питаше дали не могат да си позволят едно малко пътуване до България за Коледа, но така и не успяха. Бяха зле с парите, а бакалията им не вървеше добре. После дойде кризата. Той беше от първите, които затвориха магазините си.
– Няма нищо – каза му жена му. – Време ти е да си пенсионираш, над седемдесет си, какво чакаш още?
Но тя много скоро си отиде – само три месеца след пенсионирането му. Неочаквано намериха тумор в корема ѝ, който светкавично се разрасна.
И докато се усети какво става, остана сам-самичък. Нямаше си никого, но самотата не му пречеше. Бързо свикна с нея. Така и така нямаше кой да му помогне и той просто я прие. Но орязването на пенсиите и все новите данъци от година на година вгорчаваха живота му. Ако беше жива и жена му, щяха да гладуват. А след толкова години не се виждаше краят на кризата – обещанията на политиците го докарваха до отчаяние.
Една септемврийска утрин реши да направи това последно пътуване – преди толкова години го беше обещал на жена си. Взе решението, докато се бръснеше. Както беше с пяната по лицето, изплакна самобръсначката на чешмата и се погледна в огледалото. Почти не позна лицето си: то го гледаше остаряло, сбръчкано и строго.
– Да вървят по дяволите парите! Тази Коледа ще отида до България. Ще намеря пари и ще отида. И защо не? Нямам ли и аз право на едно последно пътуване след толкова години? Годините се изтъркаляха – помисли си той и изми пяната от лицето си.
През следващите месеци само пестеше. Никакви излишни разходи. Вечеряше едно кисело мляко с филия препечен хляб. Вече не ходеше в кафенето, където на обед се събираха на по едно узо старите му приятели. Отказа и цигарите. Ако се наложеше, щеше да изтегли и последните си пари от банката. И един следобед през ноември влезе в туристическата агенция, за да плати мечтаното пътуване.
– За още двайсет евро можем да ви осигурим и куверт за Бъдни вечер в ресторанта на хотела – каза му усмихнатото момиче зад гишето. – Заслужава си, повярвайте ми!
– Добре, ще доплатя.
– Много добре. Хайде сега да преговорим програмата. Първи ден… Заминаване точно в 6.10 от площад „Синдагма“. Минаваме границата на Промахонас, където ще ви погледнат личните документи. Оттам имате два-три часа до София. Вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел. Ще седнете пред камината.
– Майко мила, ще се разполагам в петзвезден хотел – помисли си той и пак се заслуша в момичето.
– На другия ден след закуската заминавате за Рилския манастир. От десети век е и е много красив – ще ви хареса. Вземете си топли обувки и подходящи дрехи. Там е високо в планината и сигурно ще има сняг. Да не настинете! – усмихна се тя закачливо, сякаш говореше на малко дете. – После заминавате за Банско – там има чудни кръчми с местни деликатеси. Но преди това ще се качите високо в планината и ще видите Седемте Рилски езера. На следващия ден ще заминете за Пловдив. Да знаете, че закуската в хотела е много богата. О после ще разгледате града – има тракийски, византийски, османски, арменски и еврейски паметници. А после – Велинград! Обещавам ви, че там ще останете смаян. Има басейни с топла минерална вода – за отпускане. Предполагам, че не сте ходили там.
– О не, не съм!
– Още по-хубаво. Сигурно ще ви хареса. На другата сутрин трябва да станете много рано. Автобусът заминава за Гърция в…
– Госпожице, оставете връщането – прекъсна я той.
– Добре, цената я знаете. И колко места ще искате? Предполагам, ще вземете и госпожата…
– Едно място, госпожице…
– О, извинете ме… Мислех, че няма да пътувате сам – господин като вас… Жалко… Ако искате, ще ви намерим придружителка – подметна хитро младата служителка, за да го накара да се поотпусне.
– Не желая. Моля ви, нека да приключим. Давам ви аванса за резервацията и след двайсет дена ще доплатя цялата сума. Става ли?
– Разбира се – отговори момичето и побърза да му издаде квитанцията. Беше усетила, че го подразни с нещо. – Добър път и приятно пътуване – каза му на раздяла и го изпрати до вратата, като преди това напъха в един плик рекламни брошури и му го подаде.
Прекара следващите дни в разучаване на брошурите. Научи всички подробности наизуст, какво трябваше непременно да види, в кои музеи да влезе. България е хубава страна и той се радваше като дете, че най-после щеше да я види с очите си. Всяка вечер, щом си легнеше, опрян на възглавниците, разглеждаше снимките с очилата за далекогледство на запаления абажур на шкафа. В главата му все се въртеше часът – 6.10…

«Заспал съм…». На предната седалка една госпожа беше наклонила глава на рамото на мъжа си и се мъчеше да заспи. Всички в автобуса бяха вече уморени, но шофьорът се беше заинатил и беше пуснал високо музиката. На задната седалка току проплакваше дете, а на една госпожа ѝ се виеше свят и все искаше да спират.
Той извади очилата и книгата си от сака и се зачете. Ставаше все по-тъмно и му беше трудно да различава буквите. Бутна книгата настрани и се извърна към прозореца. Затвори очи и си представи, че жена му пътува с него.

– След малко стигаме границата. Моля, пригответе личните си карти или паспортите, за да ги проверя – обяви екскурзоводката и го разбуди.
Той взе сака си и взе да търси за малкото портмоне, в което държеше паспорта си. Пъхна ръка в тъмното и заопипва да го намери. Не успя… Беше се стъмнило и той запали лампата над седалката, за да вижда по-добре. Напразно. Заля го вълна от паника, на челото му избиха капки пот. Екскурзоводката стигна до него, а той още не бе намерил портмонето си.
Къде ли беше, по дяволите! Сигурен беше, че го сложи тук, в първия джоб на сака, за да му е по-лесно да го извади.
Момичето застана до него и му се усмихна:
– Е, намерихте ли го?
– Сигурен съм, че си сложих портмонето си тук… къде ли съм го пъхнал. Там са ми и парите… мамка му!
– Не се паникьосвайте – каза тя. Ще го намерите, докато пристигнем.
– Никъде го няма – ядоса се той и с рязко движение преобърна целия сак върху съседната седалка. Калъфката на очилата му падна под стола и момичето се наведе, за да я вземе.
– Не го намирам. Трябва да е изпаднал, или някой ми го е откраднал на някоя от спирките… – тогава си спомни младото момче в тоалетната на заведението, където бяха спрели за последно. Да, сега си спомни. Нямаше и двайсет и пет години. Беше с окъсани дрехи и изглеждаше като просяк. Много слаб, смърдеше отдалече, а ноктите на пръстите му бяха пожълтели. Топлеше ръцете си под горещия въздух на сушилнята и все натискаше големия червен бутон, за да не спира въздухът.
В тоалетната си беше помислил, че е наркоманче. А после го видя да обикаля сред клиентите на заведението, докато те купуваха разни дреболии за подаръци или нещо за ядене.
– Сигурно този ми е взел портмонето – помисли си той. – Кога ли е успял? Може би когато си поръчах кафе о плащах на касата. Май тогава той мина плътно до мен. Копеленце… сигурно е наркоманчето. И как не съм се усетил? Ех, да ми падне в ръцете тоя боклук… само да го срещна някъде… Тая моя простата ми изяде главата…
– Много съжалявам, но в такъв случай не можете да продължите – прекъсна мислите му момичето. – Трябва да слезете на последната спирка преди границата, иначе ще си имаме проблеми. – И все така усмихната, тя отиде до съпрузите на предната седалка и поиска да види документите им.

Той изгледа как автобусът бавно се отдалечава към границата и се изгубва в мъгливия хоризонт сред сухи, заснежени дървета. България се отдалечаваше.
– За няколко часа ще стигнете от границата до София и там вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел – спомни си той думите на момичето от туристическата агенция. Пъхна ръце в джобовете. Студът го пронизваше и трябваше да поседне за малко някъде. Да подреди мислите си и да види как ще се върне, като беше останал без пари. Може би трябваше да отиде до автогарата, да обясни на началника какво го е сполетяло и да го помоли да се качи безплатно на някой автобус в обратна посока. Щеше да му обещае, че щом се прибере у дома, ще вземе пари и ще плати цената на билета. Трябваше да намери и телефон. Да се обади да анулират кредитната му карта, да поговори с някого, който да го посъветва какво да направи.
– Отвори вратата и влезе в чакалнята на автогарата. Много хора чакаха да се качат на автобуса за Атина. Войници, помъкнали раниците си, стоически чакаха да мине времето, за да започне истинският им отпуск. Една бременна се чудеше къде да помести багажа си, а едни деца се смееха и се надвикваха, закачаха се, докато родителите им чакаха на опашката пред гишето, за да купят билети за Атина.
Застана в един ъгъл и се загледа в таблото с разписанието на автобусите. Следващият автобус за Атина трябваше да тръгне след два часа и нещо. Той отиде към стаята на началника, почука на вратата и отвори, без да чака отговор.
– Какво желаете? – попита го мъж на средна възраст.
Той му обясни какво му се е случило. Помоли го да му помогне да се прибере в Атина.
– Добре де – каза началникът. – И как казахте, че е името ви? Ще видя какво мога да направя за вас. Знаете ли колко хора идват при мен и ми разправя някакви сълзливи истории, само и само да не платят билета? Разбирате, че трябва много да внимавам.
– Разбирам. Уверявам ви, че не лъжа… Можете да се обадите в туристическата агенция и оттам ще потвърдят, че съм пътувал с техния автобус.
– Добре, вървете сега. Ще ви извикам, когато автобусът е готов да замине и ако има свободно място, ще видим какво може да се направи.
Отвори вратата и излезе навън. Поне началникът му беше обещал да му помогне. Беше му студено и беше гладен. Цял ден не беше ял. Седна в един ъгъл и се заоглежда, докато чакаше да минат проклетите два часа. По-точно, два часа и нещо.
– Ей, приятел! – чу той колеблив глас. Повдигна очи и видя някакъв мъж. Беше онзи. Държеше портмонето му в ръце. Подаде му го. – Взимай го бе, приятел!
Поколеба се. За миг му се догади – не искаше да вземе портмонето от мръсните, пожълтели ръце на младия мъж. Все пак протегна ръка и си го прибра. Отвори го несъзнателно и погледна съдържанието му. Увери се, че всичко си беше там – паспортът, парите, кредитната карта. Наистина всичко си беше на мястото.
– Няма нужда да го гледаш – каза младежът. Липсват седем евро. Само си купих един сандвич, сок и шоколад… Проверявай, щом искаш. Качих се на следващия автобус, за да те намеря. И като видях паспорта, разбрах, че ще те спрат на границата. Съжалих те. Рекох си: какво ми е виновно старчето? И така… сега те намерих и всичко е наред, нали? Ама и ти как не внимаваш! Знаеш ли колко лесно ти гепих портмонето? Изобщо не се усети.
Преди малко той си мислеше, че ако хване крадеца на портмонето си, ще побеснее и ще го смаже от бой. И странно – сега, когато младежът стоеше пред него, не чувстваше нищо. Може би понеже този наркоман не беше съсипал пътуването на един непознат старец, а бе довършил живота му.
Спомни си за жена си. Ако беше тук, щеше да прегърне този непознат нещастник и да му прости. Само щеше да го попита дали е гладен.
– Никой човек не е поел по лошия път от много любов, а от това, че никой не го е обичал – казваше тя, когато прегръщаше сина им, когато се прибираше у дома. Никога не го питаше къде се е скитал през последните пет или десет дена, докато тя го издирваше по болниците, из съмнителните места в града, по улиците на собственото си отчаяние, по пейките на страха и на сълзите си. Понякога имаше късмет: намираше го вкочанен в някой ъгъл, или безчувствен в болничното легло.
– Диша ли още? – питаше тя сестрата, останала без дъх.
– Диша, но… – отговаряше сестрата и излизаше забързана от стаята. Не я интересуваше, че хората се сърдеха, нито я трогваше мъката в очите им. – Вашият не става вече за никъде, зарежете го – казваше ѝ сестрата. Но жена му беше обръгнала и не се притесняваше от чуждото презрение и упреците на околните. Не ѝ пукаше.
Жена му не трепна дори когато една сутрин го докараха трима полицаи заедно с една прокурорка. Бяха дошли да претърсят дома им. Тя остана неподвижна, втренчена в белезниците на сина си. Сърцето ѝ кървеше. А синът ѝ само поиска да пийне вода. Тя едва успя да задържи чашата до пресъхналите му устни, докато той преглъщаше с усилие. В душата ѝ се беше насъбрало кълбо от гняв, безсилна болка и любов.
– Винаги е виновно семейството – беше се произнесла прокурорката. – Някъде сте сгрешили с него. Къде е съпругът ви? Кога се разведохте с него?
Тя не слушаше, нито отговаряше. Нямаше значение какво ѝ говореха. И на кого хвърляха вината. Можеха да си мислят, каквото си щат. Тя бе свикнала да живее със страха. Гледаше само окованите мръсни ръце, увиснали до окървавените шорти на сина ѝ. И подутите му устни.
– Сигурно са го били – мислеше си тя и почувства болката в собственото си тяло.
След няколко дена пак го видя, този път в съдебната зала. Той мина пред нея и тя разпозна детето си в подивелите му очи. И докато слушаше стоически обвиненията за притежание на наркотици в очакване на присъдата, Христина побягна с него в общите им спомени. Хвана го за ръка и те се затичаха към люлките на плажа, които той толкова обичаше като дете. Виждаше го пред себе си да върви с несигурни стъпки, облечен в дебело яке, а тя го прегръщаше и го подхвърляше високо във въздуха, търкаше ръчичките му, за да ги стопли, лягаше до него върху пясъка и му пееше. Притискаше го в прегръдките си… Само така можеше да издържи в онази зала, без да припадне. И когато излизаха от съда, мъжът ѝ стискаше ледената ѝ ръка, гневен на сина си за болката, която им бе донесъл през всичките тези години. Тогава бе решил да не го погледне никога повече в очите.

А чуждото момче го гледаше с недоумение.
– Защо си ме зяпнал така, бе приятел? Казвам ти, нищо не съм взел от портмонето ти, нали виждаш, че съм дошъл да ти го върна. Погледни сам – и му обърна гръб, за да си ходи.
– Как се казваш? – попита го.
– Мариос – отвърна младежът.
– Още ли си гладен?
– Винаги съм гладен – отговори Мариос с безразличие и пъхна мръсните си ръце в джобовете на панталоните.
– Има още два часа, докато замина. Два часа и нещо. И аз съм гладен. И имаме пари да хапнем – каза му той и показа портмонето си. – Ще дойдеш ли?

Превод от от гръцки Иван Б. Генов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – По Графа

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Шекспира

Едната му ръка висеше като изсъхнал клон, парализата беше изкривила и крака, който като че ли търсеше да застане вертикално, но все не успяваше. Минаваше с мъка между масите с протегната ръка като издаваше неразбираемо мучене вместо говор. Притеснена, започнах да ровя в чантата си, докато сакатият търпеливо чакаше.
Подадох му десет лева, а приятелят ми до мен се усмихна снизходително. Приготвих се да му произнеса кратка тирада за необходимата взаимопомощ, но той само ме побутна и посочи с глава. С бодра крачка и без смущение сакатият се отправи към маса в кафенето, където го чакаха вече други двама.
– Браво, Шекспире, много си добър – каза единият от тях.
Ядосах се от тази наглост, станах, приближих се до тримата и рекох:
– За десет лева можех да гледам „Ричард Трети“.
Сакатият ме изгледа внимателно и отговори :
– Точно него играх последно в Пернишкия театър, преди да ме съкратят.
После поръча три бири.

 

За една спирка

Момичето в трамвая стана от мястото си, оправи полата си и внимателно остави продупчения си билет на седалката.
Възрастният мъж срещу нея грабна билета, смачка го на топче, запокити го на пода и поясни високо жеста си:
– Няма да оставим паразитите да се возят гратис. И без това живеят на гърба ни.
Направи изразително движение с глава към мургав младеж, който се беше надигнал от мястото си.
От кабината на ватманката излезе симпатична дебелана, сложи на врата си контрольорска карта и прикани пътниците за проверка на билети и карти.
Възрастният бръкна в джоба си и замръзна на място: беше забравил вкъщи портофейла си.
– Аз съм отдавна пенсионер – изскимтя той на контрольорката – Забравил съм си картата.
– Значи пътувате гратис – установи положението тя.
– Какво говорите? – уплашено възкликна той.
– Имам билет – внезапно се сети възрастният и затърси с очи смачканият преди малко от него самия билет.
– Този ли е? – попита мургавото момче и му подаде чисто нов билет.
– Да – излъга старецът и взе билета.
Стигнаха спирката, той припряно се завтече към изхода, контрольорката също понечи да слезе.
– Чакай, госпожа, намерих нещо на пода – спря я младежът. – Старият си е изтървал портофейла.
Симпатичната дебелана го изгледа изпитателно, дръпна портофейла от ръката му и каза полусърдито, полувесело:
– Ама и вие сте едни. Няма оправия с вас!
В отговор младежът се засмя с всичките си бели зъби, каза “Чао” и слезе пъргаво. Извади нещо от джоба си и го ритна с крак. Беше малко хартиено топче, което много приличаше на смачкан трамваен билет.

 

Легло за двама

– Къде ми е картонът? – каза единият просяк на другия.
Деляха един и същи тротоар.
– Казах ти сто пъти. Имаме правила: всеки си знае торбата и картона – настоя отново той.
Другият продължаваше да мълчи.
Обърнаха се като един към момченцето, което притича до тях.
– Чичко, мама се съгласи. Ше вземем две кученца, а другите три ще раздадем.
– Добре, малкият, но донеси обратно картона, че приятелят ми няма къде да спи.
– Добре де, защо не му даде своя картон за кученцата, а даде моя? – попита първият.
– Моят е по-голям – ухили се другият. – Щеше да стигне за двама ни.

 

22 карата

Жената влезе в златарския магазин и се огледа. Беше на прилична възраст и носеше елегантна, макар и излязла от мода шапка.
Вътре бяха двама. Единият стоеше прав зад тезгяха, а другият, седнал зад ниска преграда, разглеждаше нещо със златарска лупа. Млади, нахакани, видимо не си поплюваха. Обичаха много златото, ако се съдеше по онова, което носеха върху себе си: вериги, ланци, кръстове, пръстени, цяла витрина.
Жената се приближи до мъжа на тезгяха, но той само й хвърли бегъл поглед и продължи да чопли с малък инструмент нещо, което блестеше в ръката му и от което на тезгяха се сипеше ситен бял прашец.
– Едно време правеха мостовете за зъби от истинско злато и много здрави – каза жената, за да привлече вниманието му. – Бяха трайни, както се казва, до гроб.
Мъжът остави инструмента и я изгледа начумерено. Какво намекваше?
– Злато с висок карат, мисля 22 – продължи невъзмутимо тя.
– Какво обичате, госпожа? – попита недружелюбно мъжът и прибра и парчето злато, и инструмента в чекмеджето пред себе си.
– Може ли да разгледам? – попита жената и се отправи към витрина, в която бяха сложени стар златен джобен часовник, който не работеше, филигранна гривна без особена стойност, няколко халки, пръстенче с две бисерчета и малко диамантче между тях. Набиваше се в очи обаче едър мъжки пръстен с огромен прозрачен камък.
– Да нямате нещо за продан? – полюбопитства мъжът .
– Имам разни стари неща, но не знам дали имат стойност – въздъхна тя.
– Е ние тук сме за това – додаде и вторият, който напусна мястото зад паравана и се приближи.
– Приличат на тия боклуци, дето сте изложили тук – продължи жената.
– Как боклуци, госпожа? Я вижте колко струват. Били са все на възрастни жени като вас, на които вече не им трябват, а парите ще им свършат работа. Занимаваме се само с истинска бижутерия – идва от Париж, от Виена.
– И от Цариград – добави тихо жената.
– Ето този големият диамант например – мъжът посочи пръстена – струва много пари.
– Не се съмнявам, щом го продавате за осем хиляди.
– Е, и ние имаме разходи, данъци, как си мислите тия работи. Ако имате нещо за носене, вие или ваши приятелки, не се колебайте, давайте.
Жената излезе навън, извади мобилния си телефон, звънна от него и каза:
– Може да стане работата, кажи на момичетата да приготвят, каквото имат.
Тази вечер в старческия дом „Тиха обител“ жените отвориха две бутилки вино и си пуснаха песни от Шарл Азнавур.

Минаха шест месеца. Жена на прилична възраст с елегантна, но излязла вече от мода шапка седна на масичка в кафенето и си поръча капучино.
– Миличка – обърна се тя към сервитьорката. – Какво стана със златарите отсреща? Гледам магазинът е затворен и изоставен.
– А! Бяха едни мутри, които искаха да забогатеят бързо. Започнали да купуват от възрастни хора стари бижута, като всички се оказали с фалшиви камъни. Фалираха и ги изгониха от магазина.
– Жалко! Бях си харесала един мъжки пръстен с голям диамант, исках да го купя, защото изглеждаше съвсем като истински.
Сервитьорката я погледна учудена, но жената допи кафето си и стана, като не забрави да остави голям бакшиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X