НОВАТА МОДЕРНОСТ – СЛОВО/ПОЕЗИЯ

Ясен Василев / 2-ро място / НОВАТА МОДЕРНОСТ 2020

ВТОРА ПРИРОДА

Не съществува език, който да ти се опълчи.
Превземаш всичко и всичко обезвреждаш.
Сурово тяло, което лишава от избор,
репродуцира властта, която доброволно приема,
служи на нещо, което не разбира,
служи на нещо, от което е неотделимо,
не съществува идеология, която устоява,
необхватна и неуправляваема мрежа от
неизбежни зависимости, разраствания,
разчертавания, повторения, размествания,
отделена е главата от тялото, отделено е
тялото от земята, отделена е земята от земята,
не съществува метафора за тази враждебност,
тя е твоя откровена жестокост, същинска свирепост,
твой бесен устрем, твоя несъзнателно възприета
подредба, твоя повторна преобърната природа.

НЕ МОГА ДА СЕ РАЗПОЗНАЯ В ТЕЗИ ТЕЛА

simple relics of an unburied pain,
empty, meaningless corporealities,
strange deposits plunged into cruel stupor

Achille Mbembe

Гумените лодки се пълнят с вода,
морето ги изхвърля на брега.
Не мога да се разпозная в тези тела.
Всичко се показва такова, каквото е.
Колко струва снимката на труп на дете?
Дигитална революция. Смърт в пиксели.
Не мога да се разпозная в тези тела.
Гледам телевизия, ям претоплена храна.
Заспивам. Не мога да се разпозная в тези тела.
Мое море-гробище, мой континент-крепост.
Докато спя, профилът ми онлайн е буден.
Наблюдава ме. Споделя.
През екрана изтичат изобилие и разхищение.
Изтичат храна и образи. Изтичат оръжия и кръв.
Изтичат пари и данни. Изтича време.

Отличени / НОВАТА МОДЕРНОСТ 2020

Валентин Попов

. . .

полуголите

вървят по улиците

скрили очи

зад рибешки очила

скрили усмивки

зад озъбени маски

полюшват се задници

друсат се цици

напомпани батки

сричат изречения

прости и грешни

модерни са тези

които полуголи

остават облечени

но има и други

които събличат душата

веднъж или дваж в живота

и после събират парчетата

в собствена урна

и я разпръснат по небосклона

дъгата е за тях оазис

от лудостта на съвремието

изпълнено с борби

и каузи предубедени

покрити с надписи

изтрили миналото

лутане към корените

и парфюми

корекции

за да се скрие

проказата

изгризала целите

на безмислеността

Нона Т. Цекова

. . .
Ново
модерно
смело
генеративно
обструктивно
нови
модерни
Цикли
Циклиш.
4-измерни думи,
2-измерни мисли
Мислиш?
Соц. мрежи
Соц. носталгици
Еднократно
многократни
неефективно
дефективно?
изкуствено
изкуство но?
твърде
ново
модерно
Инерция
информация
шум.
„изолация“
Твърдо
ново.
Твърде
много
избори
Избери!
Минали
Мними
ли?
Мини
Минимал
Ни
що?
ново
модерно
Спри.


Стефани Караначева – Африка

Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

Memento mori

в кръговрата на живота
се въртим
танцувайки “Лебедово езеро”
извисявайки се от щастиe,
опиянени
memento mori

в кръгозора на смъртта
пълзим
безсилни
влачейки се след Шопеновия траурен марш
ридаейки от болка
memento mori

 

vulnus punctum

завъртам стрелките на часовника назад
връщам се в миналото лято
грешка

късам листове от календара
броя оставащите дни до ноември
по-близо съм до бъдещето
обещах си да не гледам назад

купувам бинтове и лепенки
за следващата рана
vulnus punctum
но тя е вече заздравяла
не докосвай сърцето ми ще го разпилееш

всичко е на везна
глупачка
стой на дъждовната гара
очаквайки слънчеви дни

самотата е най-добрата ти приятелка

влече ме голямото синьо
блъскам се в скалите
усещам те в гърдите си
спри да пееш вече
кървят ушите ми
болки в прасците
рани по ахилесовата ми пета
слабото ми място не е там
но ме щипе от солената вода
адски
като да са ме преметнали
някои в сърцето дето уж били са
знаех че е лоша идея този път да разчитам
силите ми всеки миг ще свършат
и ще се понеса
издъхнала и почти морскосиня
по вълните
няма да ме видиш вече
вземи последно сбогом
казвам ти че те обичам
ще се срещнем там
на другия край на света.

 

ДНК

Нещо в теб.
Нещо в начина, по който се движиш.
Нещо в начина, по който говориш.
Аромата ти.
Звуците ти под допира ми.
И нещо в красивата ти душа.
Меката ти кожа.
И тези така коварни зелени очи
И начина, по който стреляш точно в сърцето ми,
когато с тях ме погледнеш.
Нещо в теб…дъха ми спира.
Твоето ДНК.
Природата така те е създала.
Красиво смесила предците ти.
Изваяла те е, а тя е гениален скулптор.
И ти си изящно изкуство. Шедьовър.
Посяла те е в майка ти.
Порастваш.
И идваш на този свят.
Готов да бъдеш обичан
от една простичка поетеса,
очарована от твоят образ.
Ти имаш много форми
и тялото ти е временен храм.
Идваш с бурите.
Аз чувам гласа ти в гръмотевиците
и виждам проблясващите ти очи в светкавиците.
Ти си залезите.
Ти си лято и зима в едно.
Ти си любимата поема на някого
и тази.
Музика си ти, теб Шопен те е изписал на нотните листове.
Можеш да бъдеш намерен в природните картини,
просто трябва да има някого, който да те потърси.
И той ще види. Ще те види във всяко едно кътче на Земята.
В кръвта ти е.
В твоето съществуване.
И аз съм готова.
Готова съм да ме удариш,
като приливна вълна,
да ме потопиш в обятията си.
Готова да обичам, това което идва с теб.
Сега
и завинаги.

понякога ще идвам във съня ти
но няма да си тръгвам
не ще нагледам се
и една единствена целувка не би била достатъчна

ще нахлуя, дори вратите ти да са залостени
ще ги разбия
с гръм и трясък ще се нанеса
ще дойда с всичките си куфари

ще пусна котката
да намери най-доброто място за спане
ще разбудя спомените ти
и няма да си тръгвам
и ти няма да забравиш
и ще те боли

ще ни боли

пак ще се лекуваме взаимно
но аз няма
никога няма
да взема довиждане

помни, борбата за сърцето ти
не е безмилостно жестока
но ти си сложна примка около врата ми
стягаш се, не слагаш дата в края
само час
така почти безследно в космоса се носим

 

Африка

раната
на опакото на ръката ми
е с формата на континент
Африка
не се учудвам
тя е навсякъде в мен
пресъхналите ми очи
пустини са станали вече
дори сълза да видиш в тях
е една на милион
оазис е или дълго чакан дъжд
бедността се изразява в това
че нямам те
сърцето ми не бие вече
с ритъма на галопиращи антилопи
ти бракониерски го изтръгна от гърдите ми
зад ребрата ми
вечния задух
защото без теб
да се диша невъзможно е
подутият ми корем
не е причинен от чревоугодничество
базиран е на липси.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юни (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Венцислав Арнаудов – Young fathers

Камелия Щерева, пирография

 

 

Young fathers do not sleep
They stare at the milky silence
of young whispers
and listen to the mellow steps of a springy moon
They stay in the middle of the Milky Honey Way
Between the fluff of the first smile
and the bees of the first words
They fear their fingers would break the skies
And their lips would tumble the coming day
Their eyes sway as cradles of fading memories and tantalising hopes
Wasted
In the sweetness of nowhere to go

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Мартин Костов – Залезът

*
залезът
в който
не спирам
да виждам
само
теб

ме оставя

 

*
любовта е курва –
тя е океан
тя е бездна
тя
не си ти

ти си всичко

 

*
вече не те сънувам
не ми липсваш и
не те търся
не обичам –
не и теб
не страдам –
не и за теб
не умирам
не се будя нощем
не се губя
лутам и
не плача

не ми остана нищо
заради което
да живея

 

*
на Т.А.

казваш ми
да ти напиша стихотворение

а аз искам да те докосна
да те погледна
да ти разкажа за себе си
да слушам за теб
защото знам че
душата ти е
тиха падаща звезда
сърцето ти е
кротко и красиво –
хоризонтът
от който се нуждая
лицето ти е
сняг
и топлина
и нежност е
и всичко
което нямам

за теб ще пиша вечно

 

не вярвам
на думи
на хора
на теб и
себе си
не вярвам и в любовта
не вярвам в болката
в живота ни
в нас
в наркотиците и в
алкохола
не вярвам на ръцете ти
не вярвам в движенията ти
в допира
в устните и погледът ти
с който всеки път ме караш
да вярвам в всичко
в което не съм способен

 

гълташ

сигурно те чука яко –
и в леглото му
прехапваш устните си
после те целува
облизваш се
и отново
прониква
в теб
и в сърцето ми
с шепи взима
и краде
не пита
не иска
да те има
само
да те чувства

 

колега

говориш
пипаш и
не толкова
колкото
сигурно ти се
иска
по езикa ти
думите
бягат
идват мъжете
приключваш смяната
и не гълташ –
леко отваряш уста
притихва пулсът ти и
достойно плюеш
спермата която е останала
по небцето ти
отпускаш се
в дланите
на живота
присвиваш клепачите
дървиш се –
усмивка
чупка
пейзажи
и конци
от кукли
после на задна
чудесата стават реалност

 

*
наричай ме
както искаш –
за теб ще бъда
всеки
за теб ще бъда
всичко

 

*
вечерта утре
и утрото днес
нямат значение –
аз чакам
нашето бъдеще

 

*
разстоянието боли
винаги удря там
където най
те чувствам

ниско

бавно

тихо

ме убиваш

 

*
сутрин съм
а натъртените ми
ребра
настръхнали
от любов
на милион думи
от теб
чакат ръцете ти

вечер си
а под одеялото ти
вали и реже
и нямаш тяло
и нямаш сърце
което да боли

студ си
огън съм

далечни сме

 

не ме докосвай
защото
ще искам
да го повториш
а ти си болка
ти си смях
ти си свят
в очите ми

в твоите
съм нищо

 

*
искам да
те няма
да те имам
да не те обичам
да те мразя
да ме будиш
да ти правя чай
да те завивам
да ме галиш
да те гледам
сънен –
изгубен в сънища
със теб

искам
по изгрев
пръстите ти
да се спускат по скулите ми
и да докосват езика
с който те обичам
преди и след залез
преди и след секс
преди и след празник и
изневяра
и болка и
любов

 

*
където пръстите ти
спират да треперят
и където
сърцето ми
никога не е студено
винаги няма
място за друго
освен за нас

 

*
ако умра
дали ще страдаш
и плачеш
ще умираш ли
с мен
и ще се молиш ли
всеки ден
ако не можеш –
да можеш да
ме забравиш

аз ще плача
отвъд
шибания свят

за мен свят
няма

 

*
искам нежността ти
да бъде моя любовница
искам ръцете ми
да бъдат любовника
без когото не можеш
искам да те хапя
да искаш да те имам
да ме имаш
да те пипам

докато любовта
ни раздели

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Габриела Балева – Електричеството в теб

*
електричеството в теб
е повече от
двеста и двадесет волта
безсмъртна си
за мнозина
но аз те умъртвявам
всяка нощ
с камшика си
да си знаеш
че има и по-силни
богове

 

лято

голите нощи
с теб
не спират
и през деня

 

*
изборът
да се влюбиш
точно в мен
си беше
твой
последиците
също
не ме обвинявай
за твоите грешки
предупредих те
че съм трудна
за обичане

 

*
кредитор съм
на любов –
плащай
или
ще те съсипя

 

*
ядеш череши и се капеш
умишлено на гърдите
чакаш ме да изпадна
в екстаз от фантазии
а аз ги убивам
със салфетка
и я изхвърлям
при моралните ти
ценности

 

*
тялото ти крещи
Свобода
а си под моя контрол
на съзнание
ирония на съдбата е
че вече не е позволено
да имаш роби

 

*
усмивките и нотите
са само за безгрешните
аз не мога да ти дам
любов
но съм грешна
и ще ти дам
дяволско щастие

 

*
дори сатаната
се търкулна
по ръба
на моя
ад

 

69

обръщам
минутите
за да нямаш
време с мен
а цял
вечен момент

 

*
за малко да взема
два бона
от казиното
не ми достигна
едно сърце
и то не беше
твоето

 

*
в постоянното ни
болестно състояние
откриваме аномалии
на щастие –
последни думи
на умиращия

 

*
вечерта ми те помни
събитията се печатат
неосъзнатата действителност
в клетките ми се натрупва
и въпреки това
имам кислороден глад
анемична съм
при всеки допир
болезнено е себеотрицанието
утрото ми не е поумняло
още те иска

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стойко Русев – Война

Война

Топовете на чувствата ми гърмят,
Щурмоваците на намеренията ми с викове тръгват на щик,
много ще паднат в боя,
тронът на нелогичността е ограден от телта на съзнанието ми и картечници стрелят по всичко, което стъпи в неправилната рана!

 

Киселина

Ръката ми хвърля киселината

Тя е повече за мен отколкото за теб

Това в кофата е болката целуваща абсурда на битието
родена от желанието ми
да съм себе си поне за малко

Ръката е огледалото

 

Радиация

Токсично е съдържанието на барелa ми
Някой е изливал там боклуци още преди да мога да го осъзная
Нося ги покорно
Неусетно ме разяждат
При правилните условия експлодират през ръждата
Съжалявам ако те облъча случайно
Имената на използвалите урана ми отдавна са забравени

 

Слана

Любовта ти се разтопи като слана по кожата ми
Когато слънцето ми разкри повече отколкото исках
Но студът ми липсва

 

Продай ми щастие

Очаквам да ми звъннеш на правилния номер
Никой друг не го използва вече
Всички абонати отдавна са извън обхват
Никой друг не може да извлече полза от мен

 

Живот

Tъга
разтворена
в поток от информация.

 

Душевните слабости
много често се превръщат
във физически предимства.

 

Математиката на нуждата
е хладно жестока като сатър
и лъскава
докато капките кървава пот
не я покрият

 

Социалният живот
на умствено зрелия човек
е по-пълен с опасности
от филм на ужасите.

 

Магистрала

Животът пътува по мен
Бялата линия на часовете потъва зад очите ми
прекъсната само от сънища
Докато не изпразня резервоара

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Георги Николов – Стихове

РЕПЕТИЦИЯ НА ОРКЕСТЪР

Диригентът размаха палката
като магическа пръчка.
Искаше оркестърът да свири
магически, самотвержено, героично –
като оркестъра на „Титаник“,
като оркестъра, свирещ на гладно
7-мата на Шостакович
в обсадения Ленинград,
като оркестъра на Фелини…
Да свири така, че цугтромбоните
да стигнат до последния ред в залата,
полилеите да изпадат;
цигулките да прережат вените си,
да се изсипят вътрешностите на рояла,
тимпаните да излязат
от кожата си – татата-тааа!…
Диригентът размаха палката
като магическа пръчка.
…И оркестърът изчезна.

 

ОБЯД В ДОМА НА БЕРНАРДА АЛБА

Костеливи женски колене
под масата.
До тях свити седем андалуски кучета
с гурелясали очи.
Салатата – репички,
набрани от носове на клоуни.
За основно ястие поднасят
печено на благородническа шпага.
Отвън суховеят облизва
захарното петле на ветропоказателя
и скимти в маслините.
Сърцето на Лорка
надига капака на супника –
не му понасят подправките.

 

ЙОНА

Йона – в корема на кита,
заслушан
отвътре
в пеещия фонтан
на гърба му.
Пише
с китова мас
по стените на утробата,
настелена с фасове:
„Тук бяха Йона
и Константин Павлов!”

 

***
Хващам се,
че съм опрял ръце на перилата
на балкона на петия етаж
и съм се надвесил,
също както Георги Димитров
на подсъдимата скамейка
от оня знаменит плакат през соца.
Само дето под мене няма никакъв малък Гьоринг,
а един тийнейджър,
който отдолу ме гледа от високо.

 

ПЕТРОНИЙ

Не си съгласен
императорът да те натири
във някоя затънтена провинция,
тъй както Овидий е бил заточен в Понта,
където загноява лятото
и бръмчи плебейският хор на мухите,
не си съгласен,
затуй прерязваш вените си –
такелажа на скрепеното ти от душата тяло.
И сам, и доброволно
потегляш на изгнание
в провинцията непокорена
на смъртта.

Кирил Василев – Леярът от Курило

Той мачка червивия си пенис
от който не изтича нищо
защото оловото е изсмукало
всичко от него
веднъж и завинаги
и беззъбо се хили срещу мръсната стена
върху която вижда отразени
ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора

по останалите три стени на стаята
пълзят паяци
а зад прозореца покрит с черен
полиетиленов чувал
тихо разговарят
униформените

той изоставя пениса си
протяга ръка
изважда изпод леглото
своята пластмасова флейта
и започва да духа в нея
с надеждата че свирепото свистене
ще накара паяците и униформените
да легнат кротко един до друг
пред леглото му

той захвърля флейтата
прибира пениса си в панталона
и излиза от стаята
качва се на велосипеда си
и обикаля двора на къщата
разминавайки се с униформените
които продължават тихо
да разговарят
в сиянието на ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора
 
той слиза от велосипеда
обляга го на едно изсъхнало дърво
и влиза отново в стаята
взима един пирон от пода
и започва да драще по стените
между краката на паяците
рождените дати на своя баща
на своята майка на своите сестри
на своите братя на своята съпруга
на своите синове на своите внуци
на своите
 
вечерта не прехожда