Росен Тошев, For, 1999-2010 г., 250х110 см всяка, c-print, винил
«Ваши идентификации важнее чем ваши жизни» — эту формулу мы еще увидим в событиях XXI века, я вас уверяю. Что ж, Лакан явно лишь отчасти шутил, когда сказал, что самое большое несчастье, которое может с вами произойти — это идентификация.
When Lacan claims that the “symbolic father is, strictly speaking, unthinkable” (Lacan, 1994, 210, my translation) he means that no father can hold his symbolic mandate without blemishing it with a taint of personal jouissance, thereby partially delegitimizing his authority. The wager, however, is that without this blemish, the father’s authority falls. The paradox of paternal authority is that it can sustain itself only when partly discredited from its sanctity by the father’s own jouissance. For Lacan, “there is cause only in something that doesn’t work” (Lacan, 1977, 22). The law is no exception; to have causal efficiency it must be tainted by failure. The power of the law and its weakness are one and the same but for the understanding they appear opposed. Common understanding cannot grasp this paradox and thus denies the inconsistencies of law in the hope of establishing an “objective” law. However, speculative and psychoanalytic reason tell us that the law as “objective” and “consistent” leads to a law deprived of force. Moreover, such an “impotent” law leads to more oppressive subjugation. This is the university discourse with its principle contradiction of an “objective” law “without force” that is all the more tyrannical. This leads to a contradiction at the level of the subject: the “free” and “equal” subject of liberal democracy is more than ever constrained by a “theo-technological power, which is incontrovertible [and] speechless” (Schütz, 1998, 206).
Парадоксът на бащиния авторитет да бъде поддържан само ако частично е опетнен и дискредитиран отвежда и към разбирането за закона, действаш само ако е белязан с неуспех, с дефекти.
Но истериците искат чисти лидери и обективни закони, макар да съзнават че това е невъзможно. Те търсят заместители на несъзнаваните си симптоми в идеализирани управляващи. Какво е изключено тук? Наслаждението в истеричния симптом и наслаждението опетняващо фигурата на бащата-лидер.
Наслаждението е изтласкано, но фактически се връща в Реалното на още по-големи сътресения и неразпознавания.
Демократичните избори са (контра)пренос и обмен на наслаждение – истеричното наслаждение на управляваните и циничното наслаждение на управляващите.
Но симптомите дори не са несъзнавани, те са разучени, те са симптоми на явно фетишистко знание – ние се наслаждаваме, че избираме, те се наслаждават, че управляват. И въпросът е как взаимно да си вгорчим наслаждението, кефа.
Това е другата сцена извън изборната картина.
Хората си мислят, че гласуват, но всъщност се подвеждат под идентифициращото означаващо на наслаждението в различните му модалности – ще вгорча, ще влоша още повече нещата, или респективно ще подобря, ще дам принос, колкото и несъдържателен да е.
Идентификацията е проклятие, което понасяме дори когато отхвърляме, освен ако не сме чисти психотици – гласуваме защото не желаем да сме психотици.
Дори когато не желаем нищо, ние продължаваме да желаем.
Обективните закони и резултати са алюзия на една илюзия, на импотентния университетски дискурс на експертно знание, което няма друга съдба, освен да бъде опровергавано.
Накрая се връщаме при стария лекьосан баща-господар, който ни казва – обичам ви, лебеди мои.
Дори не при него, а при взаимното мърсуване в преноса, илюзията на трансфера, където винаги сме били.
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X