Пуувитал Умеш – На вечеря парче от лунна светлина

Ивайло Божинов

 

1
Черно-бяла дъга

Въображението е цвете
което разцъфтява, щом се оставя в потока на твоите мисли
Можеш да си предполагаем роднина на увлечението в мен
Бих се радвал да си зебра
защото никое животно с мен не е сродено.
Ако това те притеснява,
помисли за възможностите
да се превърнеш в зебра
вътре в него
Мисля си кой друг цвят
би ти подхождал
наместо черно-белите ленти на зебра

2
Таблетки за дървета и други растения

Роден съм и отгледан под
обърнато наопаки гигантско сухо цвете
Можеш да го наречеш
Колиба отгоре с покрив от палмови листа,
Като кротко дете, земното притегляне не бе за мен
както някога за моя прародител, някой беше споменал,
Задавай въпроси можеш да бъдеш по-мъдър и по-голям от сега.
Срещнах пчелар и го питах
Какво правиш?
Той отвърна като бележник с услужливи мисли
Изпращам таблетки за дървета и други растения.
Усетих мой приятел
Превърнах малко въздух в дума
в благодаря
Усмивката му ме упъти да тръгна
Вървях с пълна торба от въпроси.

Както обичайно при суша
беше първото равноденствие на годината
баба поднесе вечерното слънце с набръчкана кора
Можеш да я наречеш
Домати запечени направо на огъня и
добавени с щипка сол през малък отвор.
Срещнах слепец
В устата му музей без светлина
и му зададох същия въпрос
Отговор от полунагарчащ вкус ми даде
Въпросите са забранено нещо
Те са процес, който разцепва езика ни.
Вървях още и още с въпроси
Двата ми крака покрити до уши в мазоли като речни камъчета
Сянката ми имитираше дузина смъртоносни зверове
ала никое не издаваше лай или вой.

Дядо и баба починаха
Вече ядях друга храна
Вървях по други пътища
Никой не оцвети ума ми с отговор
Сега съм символ на древните въпроси
Търсенето на отговори подхранва глада ми
Тялото ми e препълнено с въпроси
Можеш пътя ми да ми препречиш с пълни отговори.
Накрая ще ти кажа само,
планините израстват все по-големи защото
цял ден са търсели отговор и
небето отвръща с дъждовна вода
Можех да го чуеш
когато ушите ти са мокри.

3
Разперих веждите си като крила на птица без глава

Мистериозен шивач, който съшива и прави невъобразими създания
Пред него застанах с лице понеже не умея да си представям
Той поздрави
Но аз винаги обръщам тръна в цвете
Разперих веждите си като крила на птица без глава
След това
Той се усмихна сякаш умножи кътниците си по две
и аз разгърнах първата страница от ненаписана картичка поздрав
за да запазя специално същество за нея
Той съши създание
от думи изговорени от изнемога
и от глад

Казах не,
Той съши създание от нечий светлик в сумрака
и друго същество от незададени въпроси
и от неморалното мълчание на премиер
и от ехото на скоковете на цените
и от звука на булдозери които
сриваха колибите на хора без уста
Повторих не… и не
и гневно изкрещях
Това е първият неин рожден ден за мен от нашето познанство
Той ме изгледа като падащо перце
Рекох
че искам същество като
жена която банята си прави
сред плуващи парченца лед във вана от червени рози.
Отсреща отговорът дълго се забави
изчаках почудата му да се уталожи сама
Тогава той съши създание от щастието на малчугана в мен
но храната за това сияйно същество е винаги невидна.

4
Сринатите сърца на Индия

I.
Можеш да ходиш безгрижно по земята
без да знае небето
Попитай ме как
защото
моята страна редовно цепи по диагонал
докато непълноправните стенат
докато потиснатите горят
докато омразата става оръжие
докато една лъжа се оказва заразно послание
слънцето тогава на небето е мъртво,
и луната е мъртва
и звездите са мъртви
Тогава можеш да ходиш
без да знае небето

II.
На рафта вътре в Индийския океан
всичко може да бъде натикано
без да разбере солената вода
попитай ме как е възможно това
Моята страна редовно цепи по диагонал
когато жълт булдозер е забравен
след като срина дом
и бедното момиче гледа своя сринат дом
полуживо тяло
сред премъдростта изпратила хората срещу момичето
Океанът изяжда
собствените си очи, уши
и собственото си сърце
След това
без да разбере водата
всичко може да бъде натикано
на рафта вътре в Индийския океан

5
На вечеря парче от лунна светлина

Обител на равнината който има много небе
и обитател на планината, негово е близкото небе
се срещат и бъбрят.

Обитателят на равнината: тези пътища…. ….
са взели назаем много дървета от мен.

Обитателят на планината: мога да ти ги върна,
Само гледай да имаш на вечеря парче от лунна светлина
( И двамата се смеят )
Обитателят на планината: нашите жени, с ръцете си, които толкова са дълги,
достигат облаците като рафтове
Поставили са разни леки вещи
вятърът понякога ги мести,

Обитателят на равнината: в далечината нашите госпожи изглеждат като дребосъци
решават задачи, докато сънуват,
Понякога
от дрямката изваждат разни съвсем дребни мисли,

Обитателят на равнината: небето старее вече
и ми се иска да бъда почти млад

Обитателят на планината: сънувам почти само факти
защото управниците гледат на хората като на враг

Обитателят на равнината: държавата гради пътища в полята
Умираме, ако се противим
Обитателят на планината: държавата разбива планината:
Умираме, ако се противим

Обитателят на равнината: близо до умрелите
гърлата ни стават на пиано с нисък тембър,
Протягаме ръце до някой близо
като къси изречения

Обитателят на планината: стенем объркани къде да погребем
решителния взор на мъртвите
(в скръб…. двамата отпиват)

Обитателят на равнината: схемата на управниците бе да превърне спирта в лукс
Обитателят на планината: управниците превръщат религията в алкохол
(двамата чупят думи и залепят думи
залепят думи и чупят думи)

Обитателят на планината: защо … не сложиш в тигана шишето вместо риба
Искам да изям чаша риба.

Обитателят на равнината: косите ти говорят с пода, изправи се.
Обитателят на планината: трябва само да изскоча от шишето.
Обитателят на равнината: защо стоиш сякаш краката ти израсли са накриво
Почакай малко въртя шишето
„Скачай, скачай сега“

Обитателят на планината: ти също носиш името на мой приятел
И ти явно мой приятел да! да! ти си мой приятел
Обитателят на равнината: вика ooo! и маха с ръце като Импровизация на птица
А твоя приятел също ли му викат като мен!
О! това съм аз.
(Главите оклюмали при шията)

хммм… ррр …няма…..пътища…. няма мини…
ррр …хммм…нашите планини….нашите полета

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Узбекска тетрадка I (Бухара и Ташкент)

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Бухарски залез

Цялото великолепие на един минал свят лежи
Под краката ни
Ти гледаш към хоризонта
Аз пък понечвам да хвана ръката ти
Знам че не може и ми отказваш жеста

Камилите плачат

 

Бухарска махала I

Прашният въздух забавя темпото на всички домакини
които в жегата на един летен ден
отиват да купят хляб
Между мадраси и джамии под яркото слънце играят деца
Над праха на една вечна пустиня
едно момченце с изтъркани дрехи хваща момиче за ръка
Аз ги снимам
И те щастливо хихикат и се затичват по прашната улица
Наникъде

 

Ташкентско метро

Скъсаните ми черни дънки привличат вниманието
На пътниците във вагона
Аз пък се разкрачвам
Млади стройни момчета –
облечени в елегантни и евтини костюми
и с класическа мъжка прическа –
ме гледат изумени
Погледите им се вперват в чатала ми
Оная ми работа се надървя

 

Чилонзор

До магазините за един лев
Между сервизите за телефона пълни с тинейджъри
На тротоара до бабите продаващи лепешки
И младите домакини търсещи офертата на деня
Сред продаващите малки дреболии седнали на земята
Чакам аз своя човек в този облачен ден
До локвата на счупения тротоар
Знам че не може да го целуна
Даже не може да го прегърна
Здрависваме се по мъжки
И тръгваме към пазара
За да купим домати
Като две добри домакини

 

В ташкентска чойхона*
ти ми каза, че в тази шибана държава
никой не се ебе
аз се учудих и си помислих
как така, щом след една седмица тука
вече са ме таковали трима женени мъже

*Типично узбекско заведение за чай

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Антонен Арто – Писмо до Пиер Льоб от 23 април 1947 г.

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Какво е Бодлер?
Какво бяха Едгар По, Ницше, Жерар
дьо Нервал?
Тела
които ядяха,
храносмилаха,
спяха,
хъркаха веднъж на нощ,
серяха
между 25 и 30 хиляди пъти
и преди 30 или 40 хиляди хранения,
40 хиляди нощи сън,
40 хиляди хъркания,
40 хиляди сладко-кисели устни трябва
да представят
по 50 стихотворения, когато се събудят;
това наистина не е достатъчно,
и равновесието между магическото производство и автоматичното производство
далеч не е поддържано; то е било ужасно
нарушено,
но човешката реалност, Пиер Льоб,
не е това.
Ние сме 50 стихотворения.
Всичко останало не е наше, а само нищото
което ни облича,
смее се първо на нас,
и после живее чрез нас.

 

Via Златомир Златанов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Този бог има чувство за хумор

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

        Сигурен бях, че когато влязох в купето, нямаше никой. Останах сам и по-късно, заслушан в звуците на движещия се влак. Гледах през прозореца полето и редките дървета край железопътната линия. И не забелязах кога е влязъл този мъж. Имаше доста едра глава и тесни рамене. Приличаше на лесничей в зеленикавия си костюм с кръгли ревери. Срещна погледа ми и неочаквано се представи: Лайош Някой си. Бил преводач от унгарски.

– Отдавна чакам тази среща – изрекох бързо. – Не зная дали ще повярвате. Но е така

– Явно няма да скучаем – отбеляза преводачът. – Сигурен ли сте, че точно мен очаквате.

– Нали сте преводач от унгарски?

– Винаги това съм работил.

– Тогава вие сте човекът.

– Има ли някакво значение, че не съм пътувал с влак повече от двайсет години? И в купето съм почти случайно.

– Това само ме прави още по-уверен, че срещата ни е предопределена.

– Ситуацията, признавам, стана загадъчна.

        Исках да му обясня колко е важно за мен, че именно случайно се оказах в едно купе с преводач от унгарски. Бях чакал срещата прекалено дълго време. И същевременно се изненадах. Само трябваше да си припомня целта на моето пътуване. Изпратиха ме да подпечатам някакви фактури на фирмата, в която работех от половин година. Не знаех защо точно мен избраха. Щеше да е по-естествено, ако бях получил предупреждение за уволнение. Това не само очаквах, а дори го желаех. Надявах се, че тогава ще намеря сили нещо да променя. Но вегетирането ми в офиса явно щеше да продължи неизвестно още колко време. И признавам, че тръгнах с голямо нежелание.

Сега всичко бързо се променяше. Моят  бог отново беше се намесил.

– Случайностите, оказва се, взаимно се допълват – продължих смутен. – Свързаните с вас. И другите, заради които аз съм в купето.

– Изглежда, още сте далеко от главното – подхвърли със смях преводачът. – От истинската причина, заради която обявихте, че сте ме очаквали. Надявам се скоро да я чуя.

– Запознах се с нея преди няколко години… Казва се Аника…

– Разбирам, красива унгарка.

– Тогава научих, че животът понякога е лесен и безгрижен. Всичко помежду ни се подреждаше като в детски пъзел. Никога повече не изпитах подобно усещане.

– Не е трудно да ви разбера.

        Не бях сигурен дали ми се подиграва. Лайош Някой си – Петров или Иванов, не мога да си спомня точно, вероятно вече участваше с досада в натрапения разговор. Започнах отдалеко и обясненията ми, както изглежда, прекалено се проточиха. Усмивката на лицето му, изглежда, беше само предупреждение да го оставя на мира. Но признавам, че бях прекалено възбуден от срещата. Едва се удържах да не го засипя с нови обяснения, които вероятно щяха да останат за него също толкова неясни. Нямаше никога да разбере колко е трудно да срещнеш случайно преводач от унгарски. Бяха ми нужни повече от четири години. Едва ли ще проумее и защо дори не помислих да отида в някоя преводаческа агенция. През цялото време чаках подходящ случай. Очакването беше се превърнало в най-важно занимание. Бях сигурен, че разбера ли от случайно срещнат човек значението на непознатите унгарски думи, ще проникна в значително по-сложен замисъл. Отнасяше се до важното в живота. И затова пасивно, както и смятах, че трябва да бъде, очаквах тази среща. Ситуацията изключваше търсенето на агенция за преводи. Повече й подхождаха уединението и концентрацията на духа, с която си повтарях двете унгарски думи. Отдавна не бяха само думи. И със сигурност имаха съвсем различен смисъл и значение. През цялото време бяха заредени с невероятна нежност и най-искрено желание.

        Отново си спомних как за последен път излязох да се разходя по алеята край Балатон. Обръщах се да разбера дали още се вижда името на хотела. Луминисцентните светлини вече трудно се различаваха, когато реших да се върна обратно. Тогава забелязах, че от страничната алея към мен идват две момичета. С широки копринени рокли на големи цветя, които тогава бяха модерни. Заливаха се от смях. Докато ги гледах, аз също се засмях, заразен от тяхната веселост. И усмихнат зачаках да приближат. Не се изненадах, когато едното момиче ме заговори на немски. Не разбрах какво ми казва, а и смятам, че нямаше особено значение. Явно беше някаква закачка.

– Предпочитам да говоря на родния си език – отговорих на анг¬лийски. – Но едва ли знаете български.

– И вие сигурно не знаете унгарски?

– Нека тогава продължим на английски.

– Окей.

– Искате ли да се запознаем?

– Това е основното ни желание. Бяхме решили да се запознаем с първия срещнат. Отдалеко разбрахме, че не сте унгарец.

– Сигурно защото нямам мустаци?

– По всичко си личеше, че не сте тукашен.

       Трябва да уточня, че на английски разговора с мен про¬дължи другото момиче. Но аз още тогава не можех да откъсна очи от Аника. Беше с дълга и тежка коса, почти до кръста. Плътните й веждите се събираха, засмееше ли се, погледът й ставаше магнетичен. Продължихме заедно да се разхождаме. Последваха нищо не значещи, понякога дори банални подмятания, изразяващи взаимното ни желание за приятно прекарване. Вероятно ги знае всеки, разговарял с непознати момичета, които постоянно се смеят. Говорехме за всичко, което сравнително лесно успявахме да преведем на английски.

         Седнахме на една пейка близо до водата – аз между двете момичета. Беше невъзможно да не докосвам роклите им. Прострели краката си напред, гледахме мътното и сиво небе. Приличаше на езерото. Дори на места се сливаше с него. Скоро, с наближаването на вечерта, задуха сравнително силен вятър. И се преместихме в близкото заведение. Поръчахме си кафе със сметана. За себе си прибавих “палинка”. Сервираха я в плътни чашки, големи колкото напръстник. Изпих черешовата ракия на една глътка, поех си дъх. Момичето, което ме заговори на немски, беше идвало преди десетина години у нас на море. Сега се опитваше да си спомни името на къмпинга.

– Арапя, Корал, Атлиман – изброих и вдигнах рамене. – Други не си спомням. Не искам да си спомням.

– Така и не успявам да се сетя.

– Няма значение. По-лесно ми е да говоря за Балатон и Шюфок. И за вас, разбира се.

– Това е заради нея – обясни момичето и посочи Аника с лукава гримаса. – Заради нея говорите така. Тя е истинската причина.

– И заради нея – съгласих се.

        Скоро тя се извини, че ще ни остави сами. Имала неотложна среща. Помоли сервитьора да й поръча такси. Помаха ни, преди да напусне кафенето. И вече почти съжалявах, че останахме сами. Докато беше тя, разговорът вървеше доста непринудено. Бях сигурен, че след известно време Аника също ще си тръгне. Щях да го приема за напълно естествено. Благодарен на случая, че ме срещна с две весели момичета. И ме остави за известно време насаме с по-красивата.

Скоро с нея отново се разхождахме по алеята край езерото. Беше почти тъмно. Запалиха едновременно лампите, скрити в околните храсти. Светлината беше приглушена. Дори направо интимна. И допълваше светлинките на появяващите се тук-там звезди. Държах Аника за ръката и мислех за случайността. Така беше подредила събитията, че да се срещнем последната вечер. На следващата сутрин заминавах. Случайността, или по-скоро богът на Случайността, който тогава за мен беше истинският бог. Вярвах в него. Бях готов ниско да му се поклоня, да отправя към него най-горещите си молитви, но не очаквах да е прекалено щедър. Без съпротива щях да приема капризите му. Направо не ми се вярваше, че още сме заедно, когато между храстите и двете високи дървета отпред, видях светлините на хотела. Дори когато бяхме във фоайето. Ключът от стаята беше в джоба ми. И минахме далеко от рецепцията. През цялото време Аника едва забележимо се усмихваше. Поглеждаше ме косо с тъмните си очи, доверчиво отпуснала длан върху ръката ми. Бях я прегърнал през кръста и върховете на пръстите ми се спускаха по извивката, от която ми се завиваше свят. После се изкачвахме към втория етаж. През цялото време усещането в главата ми беше, че се движим със свръхзвукова скорост.

       Тук вероятно ще пропусна някои съществени подробности. Просто защото прекалено бързо се сливаха, превръщаха се в горещ и влажен поток, който беше едновременно начало и край на всичко важно в живота ми. Не помня колко пъти умирах и отново идвах на себе си през тази безкрайна и същевременно кратка нощ. Накрая над въздишките и острия ни дъх, над подпухналите от целувки устни и над сплетените тела звучаха две унгарски думи. В тях имаше нежност и желание, които никога не можах докрай да разбера. Не знаех какво точно означават. И същевременно знаех за тях повече, отколкото на пръв поглед значеха.

С времето чувствата ми към Аника и към всичко, което се случи тогава, постепенно се сляха с почти религиозното преклонение пред бога на Случайността. Бях сигурен, че само благодарение на него всичко се случи с такава лекота. И се подреди толкова съвършено. При нужда му отправях молитвата си от две непознати унгарски думи. Бяха най-чиста и съвършена мантра, която ми помагаше в трудни моменти. И сега, докато гледах към Лайош Някой си, бях готов отново да ги изрека.

– Ще ви помоля за помощ. Искам да ми преведете две важни за мен думи. Заради това толкова се зарадвах на срещата ни.

– Слушам ви!

– Нодьон фай.

– Много ме боли.

– Сигурен ли сте?

– В какво дали съм сигурен?

        Погледнах през прозореца на купето – вече беше тъмно и се виждаха само пробягващи назад една след друга светлини. Скоро светлините изчезнаха. Тъмнината зад прозореца стана значително по-плътна. Опитвах се да разбера какво беше се случило. Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен. И ако в този момент още не е отвърнал поглед, вероятно ме обвинява в липса на чувство за хумор.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Едни такива, но не единствени такива

Ивайло Божинов

 

Генезисът на „Възраждане“ може да се проследи: това е изцяло кремълски червено-кафяв проект, който е заченат в Русия, отрепетиран и пренесен в България.

Случил се е в средата на 90-те, когато Елцин, макар и с малко, възкръсва и печели изборите, а присъдружните Зюганов и Жириновски „терпят фиаско“.

Тогава най-реакционните и мракобесни „здрави сили“ в Русия търсят бг маргинали, защото крупните политически фигури и партии у нас не се отклоняват съществено от равнис по Борис Елцин.

Който търси, намира.

Така откриват отец Георги Гелеменов, скандален свещеник, племенник на Александър Гелеменов, шеф на катедрата по криминалистика в „ковачницата за кадри“ на ДС – школата в Симеоново, който се позиционира като православен неофашист.

След обучение в секретна база край руския град Звенигород Гелеменов се връща в България, където регистрира „крайно дясното движение“ „Възраждане“.

То обаче почти не развива дейност през времето след регистрацията си – 1996 г., не е пререгистрирано и, съответно, остава само лого, „празно квадратче“ без реално съдържание.

Много години по-късно тази куха структура е извадена от политическия нафталин и напълнена с модернизиран нацизъм – черносотнически микс от отровни доктрини, които могат да се определят лаконично като разпасан колониален рашизъм.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Похабяване на бала

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

В кандидат-гимназиалния жаргон има едно понятие, което гласи „похабяване на бала“ и означава ученик с висок бал да се запише в не толкова престижно училище. Това понятие е частно проявление на цялостен жизнен принцип. Например, ако въплъщаваш осреднената европоцентрична норма за красота, т.е. ако си стройна, русолява и с правилни черти, ти си длъжна да експонираш този даващ ти аристократична видност дар на природата в съответстващия му контекст. Длъжна си да страниш от хора, дейности и места, които биха похабили „бала“ ти, дори и те да са все по-скритият за теб самата избор на сърцето ти. Ако има опасност жена с по-лоши стартови позиции да те застигне или изпревари благодарение на упоритостта си, ти трябва да запазиш предимството си, дори и на цената на крайно себеотрицание. Ако тя отслабне чрез диета, ти трябва да тръгнеш на фитнес или поне да се хвалиш с джинса си. Ако тя се изруси, ти трябва да се изрусиш още по-светло или поне да изтъкваш автентичността на естествения цвят. Ако тя се премести в София, ти трябва да се преместиш в чужбина или поне да псуваш селяните. А ако тя се изравни с теб или те надмине благодарение на това, че в сетивния свят „всичко тече, всичко се променя“, не ти остава нищо друго освен да фетишизираш извисилото те начало, макар и то да е не по-малко случайно от снизилото те настояще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Хуана Васкес Марин – И косата ми ухае на трева

Ивайло Божинов

 

Como un cuchillo

¿Es que hay quizá palabras para sacar fuera todo esto?…
¿Cómo no viene alguien a salvarme de mí?
Estoy alojada dentro como un cuchillo.

Като нож

Съществуват ли все пак думи, да изкарат всичко това навън?
Как така никой не иде да ме спаси от самата мен?
Вътре съм, като нож.

 

¡¡¡ Qué descanso de mí!!!

Escucha
¿cómo poder parar la angustia
de vivir conmigo eternamente?…

Si yo pudiera
dejarme en el umbral de mi casa
aunque fuera por unos minutos
para ir al bar de enfrente
a fumarme un cigarrillo
y tomarme unas cervecitas…

¿Te quedarías en el umbral a vigilarme
para que no me siguiera?…
No te pido mucho tiempo
de verdad.

Gracias.
Enseguida regreso.

Estoy condenada a llevarme a cuestas indefinidamente
como Sísifo.

Какъв отдих от мен самата!

Чуй,
как да спра този терор
да живея завинаги с мене самата?

Да можех
да се оставя на прага
макар за кратки броени мигове
да отскоча до бара
да изпуша набързо, цигара, да взема
няколко бири…

Ще останеш ли ти да ме пазиш на прага
да не взема да се последвам? …
Само за мъничко, честно
ти казвам.

Благодаря ти.
Веднага се връщам.

Осъдена съм сама себе си по стръмното безконечно да мъкна
като Сизиф.

 

Se agotó la tinta de mi boli

Debo tomar la vida en dosis homeopáticas
por prescripción facultativa
si no puedo caer en el vacío.

Al parecer soy una ausencia
con los bolsillos llenos
de horas inmensas
y cuadernos en blanco
pues se agotó la tinta de mi “boli”
y no puedo escribir
el guión de mis días.

Химикалът ми свърши

Трябва да вземам живота на хомеопатични дози,
по лекарско предписание,
иначе ще се срина в празното.

Изглежда съм само отсъствие
с пълни джобове
часове неизмерни
и тетрадки с бели листа
химикалът ми свърши
и не мога да пиша
сценария на моите дни.

 

En las esquinas de los nombres

Condenada a ser poeta y a buscarle espejos
a todas mis palabras
pues le pesan los bordes de la sombra
he comprado la palabra trasgresión.

Quiero mi voz descalza
con un montón
de islas
pequeñas bajo el brazo.

No soporto la luz
de las palabras absolutas.

Me quedaré en las esquinas de los nombres
desde allí hay una versión
diminuta del mundo y podré
llevarla todos los días en el bolso
o incluso en los bolsillos del pantalón vaquero.
Estará resguardada de los fríos de invierno
y me pesará tan poco…

В ъглите на имената

Осъдена да бъда поет и да търся за всяка дума
огледало
защото тежат й ръбовете на сянката
купих думата трансгресия, нарушение.

Искам моя глас бос
с куп дребни
острови
под мишница.

Не понасям блясъка
на абсолютните думи.

Ще си остана в ъглите на имената
оттам се открива друга версия
мъничка, мъничка на света и ще мога
да си я нося в чантата
дори в джоба на моите дънки.
Недосегаема за зимните студове
и няма да ми тежи почти.

 

Y el pelo me huele a hierba

No podemos extender la mirada más allá del horizonte
y si escoges para mirar una puerta o una ventana
dejarás todas las demás cerradas
y tu mundo quedará roto
con tus ojos cortados a la hechura del hueco
tan angosto y pequeño…

Para eso prefiero mirar
a la ventana de mi habitación
tan cerca de mis sueños
y fuera del poema
que al menos me da paz en los días de furia
cuando se incendia la cabellera del sol
y mi calle es un desierto de cal viva
o cuando la lluvia arrecia
y el pelo me huele a hierba y tierra.

И косата ми ухае на трева

Не може да стигне нашият поглед отвъд хоризонта
и избереш ли да гледаш една врата само, един прозорец
затваряш тогава всички останали
и светът ти ще се начупи
в този поглед, изрязан по размера на отвор
толкова малък и тесен…

Тогава избирам да гледам
на моята стая в прозореца,
тъй близко е той до съня ми
и вън от стиха
и в дните на яд и ярост все някак ме успокоява,
когато на слънце главата ми лумва
и моята улица става
пустиня от вар искряща,
или дъжд непрестанно вали
и на трева и земя ухае косата ми.

 

Превод от испански: Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Мартин – Да отвърнеш с добро

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Природата е жестока
Момиченцето с кучето е жестоко
Пощальонът е жесток
Дементната баба е жестока
Детето отсреща е жестоко
Приятелят е жесток
Неприятелят е верен
Продавачката на риба е жестока
Уличният метач е жесток
Съседът от третия е жесток
Полицаят който глобява е жесток
Хлебарката не, тя не е жестока
Шофьорът на автобуса е жесток
Момичето с колелото е жестоко
Пияницата е жесток
Справедливостта е жестока.
Така
Когато животът загорчи
Усмихни се
Не тъжи

Превод от испански Катя Герова

 

Buena cara de Jorge E. Anias Martín

La naturaleza es cruel
La niña con su perro es cruel
El cartero es cruel
La abuela demente es cruel
El niño de enfrente es cruel
El amigo es cruel
El enemigo es fiel
La pescadera es cruel
El barrendero es cruel
La del tercero es cruel
La policía multando es cruel
La panadera no, no es cruel
El conductor del autobús es cruel
La muchacha de la bici es cruel
El borracho es cruel
La justicia es cruel.
Así
Cuando te amargue la vida
No te quedes en la hiel,
Sonríe.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Хари О’Конър – Светът е шибан и фалшив

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Светът е шибан и фалшив,
суетен и лековерен, злобен
и агресивен, арогантен и прост,
тълпа, която повтаря едно и също до втръсване,
всички се усмихват широко, сипят хубави думи като отровен дъжд, а, всъщност, не могат никак да се понасят, съскат като змии срещу когото не трябва, мълчат пред силните на деня и им се подмазват, забиват нож в сърцето на справедливостта.
Фалшив кораб е този свят, сърцето му е отдавна е катастрофирало в собственото му лицемерие, дъното му прокапва, по стените му се стичат лъжите, гнусни като лиги.
Боже, как ми се гади, от жалки измамници, от хора за дребни услуги на сърцето,
от думите им, опасни като въжета за бесене.
Нежността се търкаля в калта и кърви, но на кой му пука,
точно сега некадърниците получават поредния приз за поезия, вятърът удря гневно челото си в прозореца, улиците се задъхват и тънат в тинята на словата, избълвани от мизерни стихоплетци.
Никой няма собствено мнение, черното е толкова бяло…
Този свят не заслужава дори да повърна върху фалшивото му лице, всичко е лъжа, истината се дави в противната помия, любовта е илюзия за наивници, греховете едреят като гнойни пъпки по лицето на смотан тинейджър,
дори не ми се пие вече, лежа проснат на мръсния килим и завиждам на оная висока звезда в пазвите на небето, самотата е привилегия, която спасява от досадници.
Гневен съм на всички страхливци с лъскави животчета, защото воюват с Поезията, убиват я, насилват я, изопачават я.
Жестоки, мръсни, извратени копелета,
тъпият живот ще оглозга тленните ви кокали,
вие не знаете нищо за безсмъртието!

 

Превод от английски Евелина Иванова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Таня Николова – Смъртта на татко и други работни материали

Ивайло Божинов

 

І

1

Вчера погребахме татко
На гробището бяхме само най-близките
Наобиколихме тленните останки
Запалихме свещички
Всеки каза хубав спомен и
Тръгнахме към гроба
Спуснахме ковчега и го затрупахме
Украсихме с цветя и сложихме кръст
Преляхме вино и вода
Отидохме в кръчмата и празнувахме
Чух гласа на татко
Танушче, сега започваме да си говорим, мойто момиче

2 (Закономерности)

Ти си син на дядо
Обаче само леля има неговите очи
И ти имаш син
Но аз гледам през теб
Гледам, но може би не виждам
Важното
Не са важни очите

3 (Бежанци)

Нося травмата
Не помня
На въпроса откъде си винаги блокирам
Казвам от плевен и
Започвам да се чувствам виновна
Не съм от плевен, само там съм родена
Ние сме от беломорска тракия
Бежанци

4

Татко, не съм родоотстъпник
И аз милея за нашата потънала атлантида
Само комсомолците не ми понасят
Все едни и същи и през социализма и през капитализма
Сега го играят патриоти – вмро, итн, възраждане
Мутри герб или жълтопаветна опозиция
Повръща ми се от тях
И от цялата чалга бсп-дпс
Енергията която ги движи не ми понася
Тънките сметки, въздухът под налягане
А Тракия е вечно зелена татко
Не се съмнявай

5

В. се безпокои за мен
смята че имам бърнаут
в неделя иска да ме води сред природата
на железница до реката
или на панчарево до езерето
водата помагала казва
толкова работа ни предстои
а ти си извън строя
нищо не искаш и на нищо не се радваш
ще се съживиш
ще напишеш
написах

небето е сиво
тежи

6

кога ще дойде болката
внезапна
като прозрение
за да отскочи жабата
от врящия казан

7

Показах стихотворенията на приятелка и
Тя предложи заглавие
„Смъртта на татко и други работни материали“
Почувствах се неловко
За него литературните ми занимания бяха незначителни
Наричаше ги глупости
Искаше да си гледам семейството и
Все питаше
Защо го правя
Купуват ли се книгите ми
За какво е тази фондация
Така и не успях да дам смислен отговор
Не се купуват, казвах
Фондацията си е за мен
А той ме поглеждаше многозначително

8

Семейството
Татковото дърво на живота
Нищо специално и космическо
Да останеш безсмъртен
Да изпълниш предназначението си
Да създадеш потомство
Да го отгледаш
Да чувстваш корените
Да държиш клоните
Докато децата ти се разлистват

9 (Внуче)

Чакам чудото
Заедно с баща ми го чакаме

10

защитното поле на старостта
живееш в миналото
спомняш си
ето тогава бях щастлив
оставаш неразбран

11

Спомням си когато се ожених
Майка ми много плака
Че отивам надалеч и няма да се върна вече
Като на смърт плака
А аз си знаех че този мъж е точно за мен
Моят бежанец от тракия
Булгаркьой – Каракурджели
Са на 50 км едно от друго
Турско – гръцко
Ходихме да видим булгаркьой
Прекръстили го на йенимухаджир, ново село
Спряхме с колата на центъра пред кметството
Пра-свекър ми е бил кмет
Снимахме се
Старците в кафенето зашушукаха
Мъжът ми ги попита знаят ли къде се намира едикоеси
Не знаели, вярваме им
За тези неща не се говори в турция и не се учат в училище
Търсихме и каракурджели на дядо и кровили на баба
Но нищо не е останало
Едно дърво видях само
Прегърнах го

12

старите гъркини по балконите
накацали като гарги
в черните си дрехи
неподвижни с часове
седят и мислят
седят и чакат
да отлетят

13

този който чува през световете
е този който знае
поетът
дава имена на нещата
това е орел
това е небе
това е вятър
ако името е неточно
птицата не може да полети

14

Къде си мислиш че отиват
думите които си ми казал
бият се там на небето
добрите с лошите
пада ангелът

15

когато вече не си жена не
си мъж нямаш пол нямаш
голям избор даже никакъв
си стар човек поет усвоил
някои трикове за дишане
тогава просто дишаш и-ааа
и-ааа- и-ааа и до-
волно помръдваш уши

16 (Английски ластик)

плетенето на поезия
е истинско изкуство
1 ред – лице опако лице опако
2 ред – лице опако лице опако
3 ред – опако лице опако лице
4 ред – опако лице опако лице
оплетох пуловерче
на бебето

ІІ

1 (Формата на водата)

Толкова много плаках на този филм
Не знам защо, може би ми е трябвал повод
Като при стихотворение
Баща ми умря
Много обичан човек умря
А аз гледам филм
За да мога спокойно
Да плача

2 (Най-близки)

Жената на моя приятел
Любим ми се обади
Разглеждала телефона му
Пишело таня без фамилия
Ало таня ли е
Поетесата таня ли е
Да казвам аз съм
Кой е
В. жената на Х.
Помислих че си ти
От моя телефон ти се обаждам
Само за една таня ми е говорил
Исках аз да ти кажа
Той умря
Да той умря
Разбрах от интернет
Погребението е едикога си и едикакво се случи
През годините
Толкова си ми близка
И ти на мен

3
смъртта усещат само онези
от чието ежедневие е изтръгнат човек
само тях ги боли
само тяхна е загубата
и промяната
останалите не разбират какво се е случило
продължават да общуват
с проекцията
така са свикнали

4 (Езерото Дружба)

Когато за пръв път отидох на езерото в дружба
Беше нощ
Седяхме на брега
А водата безгрижно плискаше
Следващият път се оказа последната ни среща
Беше отдавна
Прекрасен слънчев ден
В. с количката и децата, аз, ти
Около езерото
Разходка после обяд
Днес вали
Събрали сме се в църквата
Да те изпратим

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X