Росен Тошев, Wood, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно
Двойката лешояди избра удобна издатина, скрита на завет сред гънките на непристъпните скали. Мястото бе идеално за гнездене и те се заеха с пренасянето на материали за гнездото. Когато то бе готово, женската се настани в него, а мъжкият разпери крила и се издигна над чукарите. Летеше толкова високо, че на практика бе незабележим за човешко око. Това не му пречеше да се носи във въздуха, вперил острия си поглед надолу, готов да се устреми към забелязаната плячка. Някога, когато наоколо имаше други лешояди, се случваше да се бие за откритата мърша, но от няколко години това бе тяхна територия – само двамата обикаляха из висините на околността. Е, скоро щяха да са трима…
Яйцето, което женската снесе, бе сравнително едро и напръскано с очарователни капки в кафеникави тонове. Лешоядът знаеше, че предстоят дълги дни, през които ще се сменят да го мътят. Той зае мястото в гнездото, а женската полетя да търси храна.
Да мътиш се оказа не по-малко уморително от летенето и реенето, когато си подхванат от въздушно течение. Уж нищо не правиш, а се схващаш целият. Лешоядът обаче търпеливо изчакваше завръщането на женската, отстъпваше мястото в гнездото, леко се разкършваше, докато тя се намести, и чак тогава потегляше към висините. От високото засичаше всяко движение, виждаше всяко животно, но продължаваше да се носи на огромните си криле, дебнещ за мърша.
Когато зърна умрялата овца, сви криле и се спусна. Кацна съвсем близо до нея и се огледа. Вероятно животното се бе разболяло и бе изостанало от стадото, за да умре тук съвсем само. Това не притесняваше ни най-малко лешояда, защото организмът му се справяше чудесно с причинителите на заразни болести. Всъщност с това помагаше да се спре разпространението им – извършваше естествено прочистване, докато се храни. Само че нямаше как да знае, че трупът на овцата крие много по-голяма опасност. Отровата за вълци не беше от нещата, които организмът му може да преработи безпроблемно.
Лешоядката стана неспокойна.
Партньорът й трябваше да се е върнал отдавна, а го нямаше. Яйцето бе добре затоплено и не биваше да го оставя задълго, ако иска да се излюпи здраво и силно лешоядче. А тя искаше. Бяха останали само двамата в околността и усещаше колко е важно да имат поколение. Затова не напусна гнездото и продължи да мъти, като от време на време проточваше проскубания си врат, за да надникне, доколкото може, в посоката, от която очакваше да се появи лешоядът. Но слънцето постепенно се скри, а мъжкият не се върна. И нощта я загърна съвсем сама с хладния си мрак.
Утрото огря скалите, после се издигна, лъчите му запълзяха по зъберите и стигнаха до скритото в скалната чупка гнездо. Лешоядката се надигна и се разкърши, погледна яйцето и бавно се отпусна отново върху него. Прекара целия ден така, като само се наместваше внимателно и неспокойно. Трябваше още много дни да мъти, ако иска малкото да се излюпи. Бе минал около месец, но имаше още поне седмица до успешния край на заниманието й. Тя затвори очи и опита да поспи.
На третия ден от принудителния престой в гнездото окончателно се отказа да чака мъжкия. Нещо се бе случило с него и тя бе останала сама с яйцето. То придоби още по-голямо значение за нея, превърна се в още по-голямо съкровище, за което е длъжна да се погрижи с цената на живота си. Можеше да погладува. Трябваше да изтърпи ден-два, да го топли до последно. Защото нямаше кой друг да продължи вида им.
Дните се разтегнаха, сякаш забавено въздушно течение я носи над облаците и краят им не се вижда. Лешоядката отмаляваше, но знаеше, че моментът наближава. Трябваше да издържи, трябваше да измъти яйцето, а след това да се погрижи за собствената си прехрана. Още малко… още малко… Дано й стигнат силите да разпери криле и да полети след това дълго клечане в гнездото.
Още малко. Само още малко.
Яйцето се пропука.
Лешоядчето напъна и част от черупката се отдели като капаче. Вратлето му се изпъна и то спря да почине. После изписука и напъна още веднъж с крачета. Бе проскубано като шията на родителите си, но кожата му бе много по-нежна. И беше гладно, разбира се.
Първата храна, която намери, бе трупът на майка му.
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X