Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (5)

Димитър Яранов, Национални символи, 25 см, кръгла рамка, масл. бои, платно, 2019

 

 

Непреодолимата граница

Поривът за свобода, въплътен в бягството, е безмилостно прекършен според повечето развръзки на фикционалните разкази. В разказа „Чуй чановете“ от Иван Бунков (от сборника „Гайда за пет пръста“, 1981) случката е поместена във времето на монархията. Съпругът на героинята става „митничар“ и докато е на работа, убива един младеж беглец. Съпругата му е обградена с омразата на съселянките си. Ето епизода:

[…] А Стана ѝ продума:

– Христаки убил момчето, взел му обувките. След убийството дошла майката и рекла: „Ти сина ми че уби – уби. И мене почерни. Ама де са парите, жълтиците?“ „Какви пари? Нямаше пари!“

Имало следствие и то доказало, че момчето е убито като панта. „Младо беше. Буйно – плачела майката. – При баща си отиваше, в Америка.“ „В Америка ли? – клател глава Христаки. – Намери си той една Америка.“

Зарили момчето под дъба, там, дето Христаки го убил. Надве-натри го покрили, а овчарчетата видели кучетата да го измъкват и пръсват наоколо.

Оттогава знаеше защо мълчи Христаки. Пак така, с вдигната глава, минаваше по мегдана, пак си слагаше новите сукмани и белите тестемели, но в душата ѝ огънят сякаш поутихна, та още повече се отдръпна от хората…

Най-лаконично образът на убития беглец запечатва стихотворението „На границата“ от Георги Рупчев (от стихосбирката „Уморени от чудото“, 1982):

Отведоха псето. Тревогата свърши.
Викът е притиснат под мръсния сняг.
И ето го – кървав, окалян и мършав –
шестнайсетгодишния враг.

Така ли ще свърши – за трети път бяга,
нестигнал доникъде. Всичко дотук:
изтъркани кларкове, нова винтяга
и пръсти, несвити докрая в юмрук,

четирийсет лева, задигнати ловко,
бележник, флумастер, стрела през сърце,
пакетче цигари, германски часовник,
запалка и кръгло пъпчиво лице.

А ти в огледалцето виждаш сред кишата
как бавно полепват снежинки живот.
И дявол го знае къде би отишъл.
И господ го знае – защо.

Момче, ей, момченце… А той се е проснал
прострелян. И ти, угнетен,
се взираш безсмислено в алаброса му
и все пак се молиш да бъде спасен.

Безмилостните убийства на границата са описани в повествование, появило се в началото на 1990-те, във времето, когато вече не са били в сила разпорежданията на тоталитарния режим. Сякаш в него се обобщава максимално сгъстена цялата негативна памет и всички произведени стереотипи за границата. Става дума за новелата „Граница“ от Емил Тонев (1993), написана по сценария на едноименния филм (режисьори Христиан Ночев и Илиян Симеонов). В нея са дадени три осуетени опита за пресичане на границата – и четири убийства. Първият изглежда забавен: покрай патрула с двамата млади граничари преминава странен добродушен луд: бягството му е някакво самоцелно случайно лутане. Следващите убийства градират от изпълняване на служебни задължения до безсмислена жестокост: убит без спазване на предварителното предупреждение нарушител; убийство на двама германци – момче и момиче, успели да минат кльона, без да алармират системата. Самият граничар предизвиква и четвърти опит за бягство, за да убие отново – и да се сдобие с още дни отпуск. Безмилостният ловец на нарушители е даден в контрапункт с друг граничар, негов приятел, с чието самоубийство започва новелата. Сякаш самоубийството е единствената възможност да се спасиш от смазващата принуда да бъде убиец.

Такъв образ на граничаря убиец идва да увенчае, като преобърне из основи произведения в соцлитературата образ на граничаря пазител, олицетворение на неприкосновената граница на соцродината от дебнещите заплахи. Според идеологическото клише обаче тъкмо граничарят е заплашен:

Зорки очи – оттатък.
Зорки очи – отсам.
Дуло – вгледано в дуло.

Точно
пред цъфналите поляни
пчели прекъсват
своите полети.

(Иван Николов, „Далечна застава“)

Тя мисли:
в скалите доспатски ще свирне куршума,
мъжът ѝ ще просне ръце върху калната шума… (Иван Давидков, „Далечна застава“)

Освен това граничарят пребивава в някакво идилично пространство – изместен от родното място, потопен в тайнствената природа и призрачните видения, както в това стихотворение от Пеньо Пенев:

[…]
През тая тиха нощ сме легнали в траншея –
чер змей нагърчен край граничната бразда.

Другарите ми спят в ръцете с карабина,
готови всеки миг да станат за стрелба,
….
През тая кротка нощ далеч и Ямбол свети
като петно в една мъглява равнина.

За тебе мисля аз, за тебе, мила моя.
И нещо сладко пак в гърдите се топи…
[…]
„Нощ на границата“

Във фикционалната география идеологическите разделения моделират самата природа. И ето че: „тук цъфти любимата родина“ / „а там отсреща – тъмни, пушечни кълба“.

Стихотворението „Граница“ на Любомир Левчев трябва да увековечи паметта за граничарската героика и ще го цитираме цялото, първо, защото дава цялата митология за граничарството, отхранвана през периода, като своего рода удължаване на революционната бдителност, и второ – заради неочакваната – сибирска – екзотика на нарушението на границата. Става дума за известния граничен конфликт между СССР и Китай по повод остров Дамански, който се намира в сибирската река Усури, конфликт, довел до убийството на деветима съветски граничари в нощта на 2 март 1969 г. След това китайските части са пометени с мощно съветско оръжие. Жертвите са може би към хиляда. Днес островът е в китайско владение.

Експозицията на поемата показва недвусмислено, че границата е станала топос в идеологията, обработван и отглеждан в прожекционните зали на ЦК (абревиатура за Централния комитет на съответната комунистическа партия). Колкото и радикална да е реториката или изпипана формата на това стихотворение, колкото и точно да са дозирани, поетичният език тук всъщност е пренавита пружина на траещата бутафорна радикалност в лозунгите. Цитираме този образ и като пример за удържането на „революционна радикалност“ насред самодоволното благополучие след Хрушчовото време чрез произведенията на поета, станал лице на „априлското поколение“ и на най-високите постижения на соцпоезията Любомир Левчев; уви, лице и на псевдорадикалния размах на поезията:

Граница

В Москва,
в ЦК на комсомола,
в оная зала,
дето е пламтяла
на революцията школата,
обречени,
ний гледахме един
жесток документален филм.

Река Усури –
бяла,
ледовита…
И двата смътни бряга.
И Дамански…
Едва забележими повлекла
по мрамора искрящ на вечността.

Но като черни знаци
там
убитите
лежат изсечени и лаконични.
С ръце разперени,
с лица епични
и с ударенията на кръвта –
неразгадани сигли,
неразчетена
писменост на смъртта…
А после.
Ето:
Енската застава.
Тук паметникът вече построен е.
(Дългът е вече вечност.)
И граничарите, отиващи на смяна
със заредени вече автомати,
минават
и целуват имената
на първите от свойто поколение.

Не помня имена –
ни малки, ни големи.
Остана в мене
само ей това
окървавено повторение –
1950.

1950.
Годината на тяхното рождение.
1950.
Застреляната без предупреждение.
1950.
И чух един почти момчешки глас
от Изток дълбок да вика:
„Внимание!
Дамански плува
като съсирена частица
по ваште погранични вени!…
Внимание!
Сега убиват
1950!…“

1950.
Тогава ме приеха в комсомола…
Сега това ли искат да убият?
1950.
Вървях по своя тънък слънчев лъч.
Момичетата ме показваха
на своите приятелки…
Сега
на любовта ли идва края?
1950.
За първи път печатах стихове…
Но днеска стрелят в тях
и значи в мен.

1950.
Ще си припомниш за една елха,
за лудите наздравици и танци
и за целувки,
опрощаващи
наивните ти грехове…

А в същите онези часове
край тебе
и край мене са се раждали
момчета граничарчета…

Тогава аз не се замислях
кога
и как
годините умират.
Но днес съм стар като тракийски меч.
Но днес видях
там на леда
простреляна и обезобразена
велика
и жестоко моя
1950.
Средата на века.
Средата на надеждата.
И себе си,
и вас видях
все на Усури,
всеки миг
стоиме ние противопоставени –
щик срещу щик,
брат срещу брат –
„Световното село
срещу световния град“…

Не призовавам аз към крясъци.
Не ги обичам
ни радостни,
ни ужасени.

Но днеска
да мълчиш е подлост,
предателство е да мълчиш.
Какво да чакам аз
и ти какво да чакаш?
Минава граница през нашите сърца
и ние сме граничари –
граничари
на строгата родина
Комунизъм.

Изброените по-горе примери са от „Поетична антология за мълчаливия подвиг“ (1974). Благодаря на Мая Ангелова, от която научих за тази книга и която има куража и търпението да се занимава с българската литература от годините на тотален натиск на режима. В антологията ще открием и отчайващи примери за присаждане на поезията към идеология, тъй като при други автори – а те са множеството, – няма и следа от тази формална сръчност, която може да имитира поетична форма и патетика.

Ето как се залавят вражески нарушители според едно стихотворение (ще спестя името на автора му – той просто е ретранслатор на най-баналните клишета). Не се наемам да съдя доколко така са се водели схватки и доколко стихотворението просто възпроизвежда стереотипите, по които са пишели поезия на килограм:

На струмския мост

Сводка:
       трима бандити към нас!
Но стена непристъпна сме ние:
двама хващаме в ниския храст,
а и третият де ще се скрие,

а и третият – в клопката сам –
де ще иде по сивите чуки,
като вика овчарче: – Насам! –
като вика дърваря: – Ей тука! –

като селянка тича към нас
и ни маха: – Надолу, надолу! –
и едно пионерче, но вече без глас
вика: – Батко, ей в тези тополи…

И кордонът е сключен. И той
бяга смъртно уплашен по моста,
но го срещат със страшното: – Стой!
И оттук, и оттук двата поста.

Той се хвърли от моста. Но в миг
Велко метна назад автомата
и видяхме героя войник
след бандита как скочи в реката.

Те се счепкаха с ярост и стръв.
Струма плисна в тях пяна кафява,
после с пяната тръгна и кръв,
ала Велко врага не остави.

И извлече го мокър при нас,
във папура го тръсна и каза:
– Удушил съм го… братчета… аз
исках жив, ала нà – от омраза!

Съдържанието се изчерпва с пасторал и систематично нарушаване на правилника: стрелба без предупреждение, саморазправа и садизъм. Много овчари и овчарчета. Също – изненадващо! – откровено чистосърдечно набеждаване на граничарите в садистични наклонности.

Тези крайности обаче имат опасно много допирни точки и с днешните представи за границата по време на социалистическата държава, но без „зорки очи“ оттатък и отсам или „дуло – вгледано в дуло“, за каквито се говори в поезията. Идеологията се възпроизвежда, но с преобърнати оценки, оставайки все тъй елементарна. Колкото до това как е минавала граничарската служба, ето какво разказват двама отслужили задължителната военна служба през 1970-те: единият родом от село в Източните Родопи, недалеч от Мадан, а вторият – разузнавач в гранични войски. И двамата са завършили езикови гимназии (означавам имената с инициалите З. и Ф.):

[…]

З: – Елас, Елас…

Ф: – Елас, но с гръцки букви беше. Тази полянка се пада на билото и нататък казват, че било Гръцко. Разходихме се в Гръцко. Полянка, не се охранява. Гръцки граничар не се вижда никъде, и застава не се вижда.

З: – Ние бяхме с гръцки език, с радиостанции. Бяхме зад кльона.

Ф: – Значи ти си бил от „дълбоките“, дето им викахме, с гръцки и турски, за подслушване. Имах съученици с гръцки, дори единият си изкара една седмица отпуска, защото засякал хубав разговор.

З: – Ние, разузнавачите, сме по-назад от границата, „зад кльона“. В зависимост от профила, кльонът не е на самата граница. Може да е 2-3 километра от границата. Между границата и кльона пускат стадата. В кльона има врата. Граничарят с една тетрадка разписва и пуска овчарите. Има опъната тел между дърветата и като я блъснеш, изскача сигнална ракета. Добитъкът редовно правеше този номер. И бункер имаше от времето на Хитлер. През Маказа имаше шосе и тогава, но беше затрупано. Граничарите си имаха собствено стадо. Ядяха само агнешко…

Ф: – Когато ни водеха до самата бразда, на няколко места граничарите казваха: „Спрете“. И отиде граничарят, откачи телчето, премести го да можем да минем. Някъде, на някой дънер има заковани такива установчици, подобни на ракетните пистолети. И една тънка тел, опъната през пътеката. Ако не знае, човек няма да обърне внимание. Както тича, къса телта, освобождава ударника и ракетата се изстрелва и все едно, че казва на граничарите: „Ку-ку, тук съм“.

З: – Нощно време между кльона и браздата пускаха групи по трима, които могат да стрелят без предупреждение – вече те са си началници.

Ф: – Първо трябва да извика: „Стой, ще стрелям“. Не съм свидетел, но съм чувал, че първо стрелят, пък след това викат.

З: – Да, може, там те се разпореждат.

Ф: – На един съученик баща му беше ловджия. Ловджиите избягваха границата – ловната им територия беше голяма. Та един път напипали един застрелян. Обадили се на станцията и ония им казали: „А, и вие ли го видяхте?“.

 Аз съм бил някъде 7-8 годишен. Вкъщи на закачалката висеше мàнлихера. Беше задължително, заради доброволните отряди. Когато има тревога в заставата, и тях вдигат. Блокират границата, следовата група тръгва по нарушителя, а във вътрешността вдигат доброволните отряди. И те си имат постове, правят също заграждения. Доброволните отряди бяха задължителни. Няма искам – не искам.

З: – Кльонът беше с…

Ф: – … с лек ток, той сигнализира…

З: – … като се бутне нещо… Както вечеряхме – ние бяхме в заставата, – всички скочиха и останахме само ние, от нашето поделение на разузнавачите.

Ф: – Отделно от кльона в посока към България има хубаво разорана полоса, рохка, някъде към четири-пет метра. Когато има нарушение, те не могат да уловят точно къде е, но разбират в кой район е станало и обикалят по полосата, за да видят къде има следи.

Кльонът е стена с няколко реда бодлива тел, със сензори, висока малко над човешки бой, която завърша с наклонена част. При всяко докосване, още повече при разкъсване, изпраща сигнал в заставата.

Ф: – Не знам кога са го вдигнали този кльон: от Резовска река горе до Дунав…

Електроалармената инсталация е изградена през 1960-те години по протежение на цялата сухопътна граница на страната ни.

З: – А за разораването – нашите разорават там тази бразда, вътрешната, и забравят ралото. Гръцките граничари взимат ралото и го понасят… Правят си майтапи.

Ф: – Питахме граничарите: „Ами къде са гръцките граничари?“ – „Кой ги знае, викат, те не пазят.“

З: – Измисляха какви ли не небивалици, за да ни плашат. Разправяха, че били избягали оттук едни момичета. Хванали ги от гръцката застава и цяла една седмица им висели гащите там. Беше 72 година, точно кризата с Кипър. Нашите правеха учения на границата. Ние бяхме с маскировъчни халати, с радиостанции. Ама каква природа беше!…

Ф: – Ти къде си бил?

З: – Към Маказа. В Хасково бях и от Хасково ни вдигат, през Кърджали – тютюневите ниви помня, – и нагоре. Къде е било, не знам, но видях Маказа. Затрупано шосе. Старите хора ни казваха: едно време слизахме долу в Гюмюрджина, Комотини се казва на гръцки. А ние учехме от тетрадки къде има бази. Абе, нищо не можехме да подслушваме, аз и толкова разбирах гръцки. Осем месеца само. […] Бяхме на палатки. В самата планина, близо до границата, даже близо до заставата, но не в самата застава. Там ходехме да ядем. Знаехме, че имат стадо с овчар – овчар-граничар. Викат: тия ядат само месо. […]

Ф: – Най-вече това защитно съоръжение, кльонът… То е доста навътре в страната, на 2-3 километра. Който и да мине, моментално биваше засечен. От кльона до границата има сума ти разстояние, терен, който бегълците не познават, а граничарите познаваха много добре, терен със сума ти капанчета. Освен това сигналните ракети, които ги имаше на много места. Най-обикновена бодлива тел, опъната между две дървета, на височина 10-20 см.

З: – А бункерите ти виждал ли си?

Ф: – Не, по тоя район нямаше.

З: – По Маказа имаше останали от германците. От бункера се вижда долу шосето – точно завоят на шосето. Това в случай, че Чърчил дебаркира там.

Ф: – Имало е по цялата граница: турската и после част от гръцката. Нали гръмна този случай: немски панцер [танк – б.м.МГ], нашите се опитали да го продадат за старо желязо, а той имал колекционерска стойност. Били вкопани танкове като бункери по цялата граница.

З: – Видял съм само един бетонен бункер, и то осран с лайна, абе изобщо…

[…]

Освен кльона по граничната линия е имало и минирани участъци, тъй като не можело да се опънат мрежи по стръмните планински участъци – за такъв споменава новелата „Граница“. Капитанът на измислената в повестта застава обяснява, че отдавна е разминирано, само надписите с предупреждението са оставени, сякаш те ще са достатъчни, за да стряскат нарушителите. Е, така става, че тъкмо една от тези мини взривява оня граничар, който е убивал бегълци без предупреждение, за да ползва отпуснатите дни извън заставата, тоест предпазните средства в крайна сметка се обръщат срещу пазителите.

Как е изглеждала границата и залавянето на нарушители можем да видим в новелата „Граница“ – един разказ за предходната тоталитарна епоха, създаден през 1993 г., непосредствено след падането на режима, преди още да се демонтират граничните мрежи. Пресният спомен за времето на идеологически диктат личи в усиленото до ожесточение противопоставяне на разпадащата се военна машина срещу нормалните човешки реакции. За тази схематичност съдейства и връзката на литературния разказ с киносценария. Но кинематографичната лаконичност в случая е превърнала героите в марионетки и малко или много е отнела възможността да се даде многопластово вникване в отминалата реалност. Освен това в името на стряскащите картини филмът пък се е лишил от възможността да запечата повече подробности от една заличена вече напълно реалност. Войниците от заставата са били на редовна военна служба, задължителна за всички младежи при соцрежима (без страдащите от тежки здравословни проблеми), тоест героите са на възраст 18-20 години, възраст, която днес изглежда още детска. Ето епизода за внезапното прекъсване на вечеринка в заставата поради тревога по сигнал от предупредителната система, че някой е минал зад теленото ограждение:

Тогава ревна сирената. Червената лампа в ъгъла замига тревожно.

Сякаш вятър измете момчетата от столовете. Капитанът блъсна учителката и хукна навън…

Нахлузваха шинелите в движение направо върху парадните дрехи, грабваха автоматите и изтрополяваха към левия участък на кльона. Лицата им бяха злобни и разкривени. Попа дръпна Красавеца и затичаха заедно, стиснали оръжията.

И започна безкрайното, идиотско бягане към браздата, препъването в мрака и псувните през зъби, и гадното чувство, че не ти е съвсем ясно за какъв дявол, мамка му, правиш всичко това…

[…]

3.

След тичането идваше страхът. Слузест и студен като змия, той шумолеше между камъните и разклащаше дърветата, прокрадваше се на пръсти в черната тъмнина зад момчетата, пълзеше по гръбнаците им и дишаше във вратовете им, червеноок и брадясал, винаги въоръжен с блестящ нож, винаги в гръб и винаги невидим. Страхът не се лекуваше. Напротив, ден след ден ставаше все по-силен и подъл, сковаваше крайниците и мисълта, изостряше сетивата, опъваше нервите до скъсване. Страхът беше господар на душите…

Бяха залегнали по двойки в редките храсталаци и чакаха. Мракът започваше да се избистря. Лежаха и слухтяха цялата мразовита нощ и нищо не се случи. Човекът, прерязал теловете, не се появи, сякаш беше потънал в земята. Стойнешки намери дупката в кльона още снощи, но кучетата изгубиха следата при незамръзналата рекичка. Стойнешки побесня и отиде с тях на самата бразда, за да пресече пътя на беглеца, ако успее да се промъкне край засадните постове. Капитанът се промъкваше от двойка на двойка и проверваше дали не дремят, сякаш нормален човек можеше да задреме в такава ситуация [подч.м.-МГ]. Накрая му писна и отиде да кибичи назад при Стойнешки.

Зазоряваше. Дългия гледаше, без да мигне, призрачните силуети на храстите пред себе си. До него Сънчо, лудият Сънчо, целомъдрено спеше [подч.м.-МГ], подпрял буза в приклада.

На стотина метра от тях лежеше Красавеца и слушаше сподавеното, пресекливо дишане на Попа до себе си. От умората му се привиждаха движещи се тълпи хора, като на призрачна манифестация.

– Ей, я виж – прошепна за стотен път тая нощ, – какво е онова там?

– Къде? – сепна се Попа.

Красавеца разтърка очи.

– Нищо, дърво е!

– Идиот! – изруга за стотен път през зъби Попа.

Страхът, който той изобщо не криеше, отдавна беше заразил Красавеца.

– Къде е браздата, мамка ѝ?! – рече, за да се поразсее. – Направо не знам къде сме…

– Тука е, на двеста метра зад нас – прошепна Попа.

 Дългия видя човека на не повече от двайсет крачки пред себе си. Не помръдна, само крадешком погледна какво прави Сънчо. Щуракът спеше дълбоко, нищо не бе усетил [подч.м.-МГ].

Човекът беше облечен с жълтеникаво яке, имаше очила и рошава дълга коса. Вървеше приведен и се озърташе. Не забеляза двамата пред себе си и продължи наляво. Дългия стисна очи. Когато ги отвори, човекът го нямаше. Само сухата тъмнина продължаваше да се оцежда между храстите.

 Нещо изтрополя в долчинката отпред – някой беше съборил камък. Попа се изопна и стисна автомата.

– Красавец – прошепна едва чуто, – пълзи вдясно!… Чуваш ли! Не ме зяпай, пълзи!

Гласът му трепереше. Красавеца запълзя.

Внезапно от мътния сумрак на долчинката пред него изплува превитият на две силует.

– Стой! – изкрещя Красавеца.

Човекът се сниши и побягна право към Попа.

– Стой, ще стрелям! – пак изкрещя Красавеца и свали предпазителя.

Гръмна във въздуха, а пукотът на автомата сякаш опърли човека и той затича с всички сили, без дори да се навежда. Не забеляза Попа зад камъните и буквално връхлетя върху него…

Тогава Красавеца видя пламъчетата, които изригна автоматът на Попа, и чу дългия, истеричен откос. Видя и черните дупки, цъфтящи една след друга по гърба на жълтото яке. Куршумите блъснаха мъжа в гърдите, прегънаха го в коленете и го хвърлиха назад върху скалистата земя…

Цяла минута мълчаха, чуваше се само бесният лай на кучетата откъм браздата.

Накрая Попа се обади с изкривен от уплахата глас:

– Красавец!… Аз съм, не стреляй! Не стреляй, ставам! – и се надигна.

Приближиха се. Предницата на якето плуваше в пурпурна кръв, която продължаваше да блика на тънки фонтанчета от дупките. Зад очилата с голям диоптър мъртвите сиви очи отразяваха облачното, зимно, безмълвно небе. Красавеца се извърна настрани и повърна. Избърса се с ръкав и вдигна глава. На рехавата утринна светлина ясно видя конвулсивно треперещата брадичка на Попа… […]

Странно е настойчивото твърдение за страха и стреса на момчетата сред студа и пущинака, редом с повтарящия се образ на унесения в дрямка Сънчо. Второ, става ясно, че едно неволно или нарочно затваряне на очите е решавало съдбата на беглеца. Колкото до типа на беглеца, описан в новелата, той има всички черти на отнесения интелектуалец, на човек, абсолютно непригоден както за спазването и подчиняването на общоприетите порядки, така и за героиката на бягството.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Хората на Путин

Димитър Яранов, Градски истории, 4 х 30 х 30 см., акрил, платно, 2015 (Част от картинна инсталация)

 

Хората на Путин: Как КГБ си върна Русия и се обърна към Запада (2020)[1] на Катрин Белтън е емблематично повествование в жанра на журналистическото разследване. През пролетта на 2021-а срещу издателството и авторката са подадени серия от искове по обвинения в клевета, един от тях от Роман Абрамович, собственика на „Челси“, оспорващ, че е ковчежник на Путин и че клубът е купен по лично указание на президента на Русия. Процесът започва на 28 юли в Лондон. Абрамович е представляван от кантората Harbottle & Lewis, „адвокатите на Кралицата“. В предговора на книгата си Белтън описва в сегашно време корумпирането на британското общество с пари, чийто генезис отвежда към КГБ. Корупционното проникване се простира от купуването на най-четения лондонски всекидневник „Ивнинг Стандарт“ и „Челси“ през дарения за Кеймбриджкия университет до успешното използване на британската съдебна система за преследване на набелязани от Путин лица (срв. РР 3-4, 6-7). Обръщаме поглед към едно актуално журналистическо разследване, следвайки погледа на Достоевски: изходната точка на работата над Бесове и сюжетният вектор на романа са зададени от съобщения в пресата за убийството на студента от Петровската академия по земеделие и гори Иван Иванович Иванов (alias Иван Павлович Шатов).

Dramatis Personae на Хората на Путин, на свой ред, са глобалните бесове на руския „преход“ от късен развит социализъм към „хиперкапитализъм“ (Т. Пикети)[2]. Ако разгърнем концепцията за политически роман[3], реализирана в Бесове, по посока на по-нататъшното развитие на жанра от втората половина на ХХ в. насетне в симбиозата му с форми на факшън, идващи от разследващата журналистика, можем да открием в книгата на Катрин Белтън образцов пример за „хроника“ на настоящите бесове на Русия. Нека си представим при четенето й един предстоящ руски Пиер Менар, автор на „Бесове“ на нашето време, който след четиригодишен престой в Лондонград, познат още като Москва на Темза, сяда да пише политически роман за Русия на Путин, използвайки като материал информацията, събрана във фасциниращото журналистическо разследване на Белтън. В рамките на по-малко от 100 страници, въвеждащи в света на Хората на Путин, тя успява да резюмира „прехода“, моделирал и довел ВВ на власт – да резюмира епохата на Прехода, както прологът на Бесове резюмира либерализма на поколението на бащите и майките, отгледало левия радикализъм на децата (и консервативно-революционните деца на левия радикализъм).

Глава по глава и точка по точка британската журналистка и дългогодишен кореспондент в Москва ни представя Прехода, обяснен за деца, остарелите деца на прехода. Първо и преди всичко, Прехода (кратък член) е inside job, „престъпление и по-специално обир, извършен от някого на работното му място“ (Cambridge Dictionary) или също „нещо, извършено от или с помощта на някого, заемащ определена позиция в организация или група“ (MerriamWebster). Този някой е външнотърговският елит на Държавна сигурност, „хората на върха на външното разузнаване на КГБ“ (РР 74) – Прехода е техен inside job. Второ, преходът от социализъм към капитализъм, започнал още по времето на реално съществувалия развит социализъм, е „пазарен експеримент“ на „прогресивните сили“ в Държавна сигурност, дълбоко впечатлени от престоя си на Запад, които започват „да култивират и създават свои собствени предприемачи от редиците на комсомола“ (РР 67), отгледаните и назначени от ченгетата капиталисти с куфарчетата реален и символен капитал. „[Б]ившите членове на комсомола се превърнаха в дръзки символи на новата капиталистическа епоха.“ (РР 77) По-предпазливите някогашни комсомолци се ограничават да бъдат умни и красиви, без да забравят ръката, която ги е захранила при първоначалното натрупване на капитала, т.е. първоначалното назначение на новите постове в пазарната икономика и неолибералната култура. Трето, но не по значение, демоните на ДС-капитализъма (sic) рано или късно се завръщат да си съберат вересиите от комсомолците, назначени за капиталисти – и от либерализма като цяло. И събирането на вересиите става под егидата на консервативно-революционната троица на чудото, тайната и авторитета. Чудото е тогава в петрола. Встъпването в длъжност на ВВ съвпада с дългосрочното му тръгване нагоре.

Държавна сигурност е не по-малко разочарована от социализма, отколкото Великият инквизитор – от Иисус. Както християнството, така и реално съществувалият социализъм се оказват фрустриращо неефективни в очите на новото поколение в създадените от тях високоефективни дисциплинарни институции. „Макар че скърбят за срутването на съветската империя, мнозина от по-младия, среден ешелон на службите за сигурност, към който спада Путин, бързо прегръщат принципите на капитализма и отхвърлят догмите на Комунистическата партия. За това ново поколение комунизмът носи отговорност за провала на империята, изоставяйки ги на произвола на съдбата в Афганистан и Източна Германия. „Те гледаха на комунизма като на нещо, което ги е предало“, твърди Андрей Иларионов, бивш съветник на президента по икономическите въпроси. Те бяха продукт на операциите, предприети от КГБ в последните години на съветската власт, целящи създаването на мрежи от фирми в чужбина.“ (РР 95) Започналата превантивна подготовка на мирния преход от социализъм към капитализъм стъпва на пазарната експертиза на елита на външното разузнаване, който се справя с моментните турбуленции на свободния пазар през 90-те и продължава по набелязания маршрут към успешното налагане на завършената форма на държавния ДС-капитализъм. „Путин […] сега се оказва в състояние да завърши пазарния преход на Русия по начина, планиран от Андропов[4]“ (РР 190).

В основата на успеха на ченгеджийския капитализъм лежи негласният консенсус, имащ на своя страна историческите факти, че приватизацията е в основата си нелегитимна и съответно обратима от страна на нейните организатори, които са крайните й легитимни бенефициенти. „Не може да кажеш, че си законният собственик. Приватизацията нe създава легитимна собственост. Другите олигарси [за разлика от Ходорковски[5], б. м., В. С.] добре разбраха това. Никой от тях не претендираше, че e собственик на бизнеса си. Те разбираха, че са само ползватели.“ (РР 239) Назначеният капиталист няма как да е истински собственик, връчената за ползване собственост няма как да е лична, да не говорим за свещена. Комсомолците, превърнати в капиталисти, си остават комсомолци. Магията има срок на годност – за превърнатия в капиталист комсомолец винаги е дванадесет без пет. Всеки миг може да удари полунощ и от собствеността да остане само спомен под формата на стъклена пантофка, чийто чифт е в ръцете и се връчва на правилната Пепеляшка от Държавна сигурност. „Това беше измама, вкоренена в убеждението на КГБ, че те са създали магнатите, когато Русия започва прехода си към пазарна икономика, че всичко, спечелено от новите милиардери, се дължи на тях.“ (РР 240) Тази легитимационна оптична измама не се премахва от познаването на законите на пазарната икономика, доколкото в случая самата тя е продукт на субекта на измамата. „КГБ създаде олигархията и тя трябваше да им служи.“ (Пак там) Създаденият от Държавна сигурност рейдърски капитализъм не реституира собствеността като основа на субектността и свободата, а я превръща в постмодерен симулакрум на ръка разстояние на и за вечните комсомолци.

Отгледали и назначили неолибералните комсомолци, самите ченгета се изживяват като консервативни революционери, самопревъзмогнали в себе си не само либерализма, но и левия радикализъм. В навечерието на Прехода същите поемаха шефство над крайнолевия тероризъм като неразделна част от борбата с все по-съмнителни изгледи за износ на революция и глобално налагане на съветската империя. „Според бивш член на крайнолявата Фракция Червена Армия, който твърди, че се е срещал с него в Дрезден, Путин отговарял за групата, сеяла терор в Западна Германия през 70-те и 80-те: „В Дрезден нямаше нищо, абсолютно нищо освен радикална левица. Никой не следеше в Дрезден, нито американците, нито западногерманците. Там нямаше нищо. Освен едно-единствено нещо: тези срещи с онези другари“.“ (РР 36) Петнайсет години по-късно „онзи другар“ от Дрезден се опитва да заеме спрямо собственото си минало позицията на консервативно-революционен Велик инквизитор. „Преки наследници на белогвардейски емигранти, много от които вече са тясно свързани с КГБ, стават част от най-тесния вътрешен кръг на Путин като водещи фигури в усилието да се изгради мост към имперското минало на Русия.“ (РР 260) Когато британската журналистка се обръща към един от тях – Jean Goutchkov – за коментар по темата, той отговаря, че е „възпрепятстван да коментира от швейцарския закон за банковата тайна“ (РР 561, бел. 59).

Друг от тях е по-разговорлив и описва „философията на управлението на Путин“ като „възел от три елемента“ (срв. РР 260): Автокрация, Отечество, Църква. На този самопревъзмогващ ченгето в себе си Велик инквизитор определено му липсва въображение, ограничавайки се с копипейст на добре познатото Православие-Самодържавие-Народност на Николай І. Макар че дължи първичната сцена на  конверсията си именно на инсценираната от Николай І[6] екзекуция и помилване, Достоевски вероятно би се усмихнал под мустак на тази тавтология на ченгето в огледалния свят. Но много би му допаднала вероятно следната случка, разказана от Сергей Пугачов, „банкера на Кремъл“, съществено допринесъл за избора на Путин за президент (и по-късно негова жертва). „Веднъж когато Путин и Пугачов присъствали заедно на служба на Сирни заговезни, последния ден преди православните Велики пости, Пугачов казал на Путин, че трябва да направи земен поклон пред отчето, какъвто бил обичаят, и да поиска прошка. „Той учудено ме изгледа. „Защо?“ отвърна, „аз съм Президентът на Руската Федерация. Защо трябва да моля за прошка?“ (РР 259).

Разказаната на британската журналистка история иска да разкрие неавтентичността на православието на ченгето, симулиращо конверсия, но всъщност демонстрира една автентично православна цезаропапистка почуда, която авторът на Бесове би оценил по достойнство – тези бесове не искат и не молят да влязат в свинете. Николай Ставрогин и Великият инквизитор не са конвертити (макар че историческият Торквемада е бил). Встъпвайки в огледалния свят, ченгето не се издава, а настоява на един дълбоко православен цезаропапизъм, без дори да си дава сметка, че го прави. Хората на Путин завършва с каещата се изповед[7] на православния християнин Сергей Пугачов. „[В]ластта е свещена. Да вярваш, че хората са глупави и че ако не предприемеш нещо, те ще гласуват за комунистите и ще ги върнат на власт[8], това беше голяма грешка. Всички мислехме, че хората не са готови и трябва да сложим Путин. Но всяка власт е от Бога. И ако властта идва от Бога, не е необходимо да се намесваш“ (РР 499).

Ако съдим по Левиатан на Звягинцев[9], съвпадащ по време с интервюто на Катрин Белтън с Пугачов, Вся власть от Бога[10], която отритнатият и преследван бивш „банкер на Кремъл“ чете квиетично, може да бъде прочетена в рамките на същото православие и като пастирско напътствие за активно мероприятие. Консервативната революция може да бъде симулакрум, който не се нуждае от автентичния опит на конвертита – Лебядкин в огледалния свят. Тъкмо този Лебядкин ще заяви: „я читаю Ильина, да, читаю до сих пор“[11]. В своята есен на патриарха той настойчиво (твърди, че) чете консервативно-ортодоксалния философ и религиозен мислител Иван Илин, леко издайническото „досега“ е есента на 2021-а. В заключение, синхронно с това височайше четене, ще цитирам последната незавършена книга на Илин, неговото издадено посмъртно „завещание на философа“ За възраждането и обновлението на Русия, което читателят суверен напълно естествено отнася към себе си. Още в предисловието към книгата на Илин, датиращо от май 1945 г., може да се прочете следното: „Тъкмо такава воля породи новите форми на тоталитарна държава, където жаждата за власт без сърце, без отговорност и без милосърдие превръща хората в роби, а политиците – в тирани“[12]. Височайшият читател спокойно може да отнесе това към Хитлер (по-малко вероятно към Сталин), имайки предвид датата на написване – и абстрахирайки се от датата на четене.

 

 

[1] Belton, C. Putin’s People. How the KGB Took Back Russia and Then Took on the West, London & Dublin: William Collins, 2021. Цитирам по-нататък в текста по това издание със сиглата PP и съответните страници. Подзаглавието на книгата съдържа етимологична фигура, която се опитах да запазя при превода в двойката върна си / обърна се, въпреки двусмислието на „обръщането към“ Запада. Концепцията на книгата съдържа тази двусмисленост: КГБ-капитализмът се обръща към Запада като ученик на дявола и се обръща към него като към следващата си жертва.

[2] „Посткомунизмът в неговите руски, китайски и източноевропейски разновидности в началото на ХХІ век е като цяло най-добрият съюзник на хиперкапитализма.“ – Pikkety, Th. Kapital und Ideologie, München: Beck, 2020, 726.

[3] Цитати от Бесове могат да се чуят включително и в политически подкасти на остатъчните свободни руски медии (квалифицирани като „чуждестранни агенти“), срв. „До выборов в Госдуму осталась неделя. Что может пойти не так?“, Перцев и Гаазе, 11.09.2021: „Если бога нет, то какой же я после того капитан?“ (БЫ Х, 180). Единият журналист цитира Бесове (другият мисли, че колегата му ще цитира далеч по-познатата фраза от Братя Карамазови) в контекста на ъпдейтнати формати на манипулация и фалшификация („административна корекция“) на изборните резултати чрез инженерно създаване на квазипротестни партии и преливане на гласове към тях не на последно място посредством машинното гласуване. След „затягането на гайките“, последвало протестите на комунистите срещу „коригираните“ изборни резултати, К. Гаазе коментира сардонично: „Те обикновено идват рано сутрин…“ – „Когда в России отключат YouTube? И почему теперь враги – и коммунисты, и либералы“, Перцев и Гаазе, 2.10.2021. Враговете на путинската „консервативна революция“ вече са и комунистите, и либералите.

[4] Белтън застъпва тезата, че „реалната перестройка“ (срв. РР 66, курсив в оригинала) започва не с Горбачов, а с Андропов: „[Ч]аст от елита на външното разузнаване на КГБ започва да се подготвя за прехода към пазарна икономика още по времето, когато бившият шеф на КГБ Юрий Андропов става лидер на съветската държава през 1982 г.“ (РР 61-62) (б. м., В. С.).

[5] За мястото на Михаил Ходорковски в генезиса на КГБ-капитализма вж. гл. „Операция Енергия“ (РР 211-240). Срв. той самият за себе си: „Ходорковский – об олигархах, Ельцине и тюрьме“, ВДудь, 8.08.2017.

[6] Императорът, съдбовен за младия Достоевски, се появява в Бесове у Лебядкини: „на стените висяха два големи, потъмнели маслени портрета: единият на покойния император Николай Павлович, правен, съдейки по вида, още през двайсетте години на века; другият изобразяваше някакъв архиерей“ – Достоевский, Ф. М. Бесы [1872]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 12, Ленинград: „Наука“, 1975, с. 91.

[7] Срв. многочасовото (близо пет часа и половина) интервю с Пугачов на украинския журналист Дмитрий (Дмитро) Гордон. – „Близкий друг Путина миллиардер Пугачев. Вся правда о Путине, его семье и деньгах“, В гостях у Гордона, 28.09.2021. Дистанцираната позиция  на Белтън (макар че Пугачов е неин основен свидетел и персонаж на повествованието й) в рамките на интервю на разследващ журналист е много по-информативно и аналитично от разговора на Пугачов със звездния украински журналист, разбиращ го от половин дума в шоу формат. Интервюто с Гордон все пак е интересно, защото виждаш човек, който определено не е жертва, а в трезвата книга на Белтън оставаш с усещането за Пугачов все пак като жертва. Един остарял и обърнал се към православието Ставрогин, „банкер на Кремъл“, Елцинския и ранния Путински.

[8] Кланът на Елцин, в който Пугачов е ключова фигура, прибързано, да не кажем панически, се спира на Путин като негов наследник в ситуация на политически цайтнот и цугцванг, вж. гл. 4 „Операция Наследник: Минаваше полунощ“, РР 115-152. По това време Путин е експедитивен високопоставен кремълски чиновник без лице, смятан за „мениджър“, „експерт“, не политическа, а служебна подставена фигура, която по всяко време може да бъде сменена от онези, които „временно“ я инсталират за консолидиране на едно олигархично статукво. Няма нищо по-постоянно от временното. Приемствеността между Елцинската епоха и Путинската – преди всичко в сферата на медиите – е прекрасно представена от разследващия журналист Иля Жегульов, вж. Жегулев, И. Ход царем: Тайная борьба за власть и влияние в современной России. От Ельцина до Путина, Москва: Говард Рорк, 2022, с. 146, 164 (б. м., В. С.).

[9] Вж. Марков, М. „Левиафан“. Разбор по косточкам: режиссëр Андрей Звягинцев – о фильме кадр за кадром, Москва: „Интеллектуальная Литература“, 2021, с. 287 и по-общо с. 286-296 за цялата сцена в кабинета на архиерея.

[10] „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба.“ (Рим. 13:1-2)

[11] „Путин назвал наиболее близких ему философов“, РБК, 21.10.2021.

[12] Ильин, И. О возрождении и обновление России. – В: Ильин, И. Собрание сочинений, Т. 32, Москва: Институт Наследия, 2021, с. 56.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Митината любов. Последният роман на Виктор Пелевин

Ивайло Божинов, Industrial Dream 7

 

Първо тя обръсна рижавото квадратче на „адолфича“ на венериния си хълм. Нещо й стана противно да го гледа. Мустачищата на хлебарка смеят се, кончовите му се големеят.[1] Наистина като на хлебарка – не по форма, разбира се, а по цвят. А кончовите се появяват, ако поровиш във вокепедията [sic] и си спомниш кой е бил тоя „адолфич“. Пфу. И що такова нещо е топтренд?

Виктор Пелевин Transhumanism Inc. (2021)

 

Посткарбоновата „зелена“ цивилизация, лето господне 206 от Green Power ерата, описана в Transhumanism Inc., е пародийно-монстрозна реализация на един „почвенически“ идеал в епохата на евразийски рунет и всеобщо чипиране с мозъчни импланти, свързани в зукърбърг-голденщернова мрежа. („А ако сте се натъжили, препрочетете страница двеста и шест.“[2]) Когато в началото на романа героинята-лицеистка поства първото си пълнолетно видеоселфи в евразийския инстаграм, наречен Контактон (по руската социална мрежа ВКонтакте), тя избира като трендово място за самозаснемане сибирската ферма на леля си. „В първия вариант холограмата беше дълга. Маня намяташе на голо полушубката, навираше крака във валенките и излизаше на заснежения двор да слага храна на добитъка. В кадър попадаха холопите-ратаи в зеленясали от сополите маски, многобройните лелини икони и даже официозният портрет на бро кукуратора (зад който леля й криеше мъченическия образ на убития от сердобол-болшевиките цар, последния от династията Михалкови-Ашкенази, което си беше двусмислено и опасно, защото царят и всичките му клонинги бяха разстреляни навремето лично от бро кукуратора)./ По стойността на кукухата-нашийник на всеки му ставаше ясно, разбира се, че за вършенето на работа семейството разполага с холопи и не се налагаше Маня да се грижи за добитъка. Но вече от една-две години беше стилно да слагаш собственоръчно фураж на добитъка – в зона „Евразия“ го правеха всички богати козметични влиятелки. Не е зле да има и икони: сред все същите козметички пак беше станало модно да се заснемат как ги изнасят и внасят обратно, ако искаха да намекнат за богат личен живот. Дори простото присъствие на икона в кадър си е секси. Някак си намеква, да./ От друга страна, мнозина можеше да не се досетят, че добитъкът и фуражът са в кадър, за да има народност – самата Маня не бе дръпнала чак толкова далече от народа. Леля й не живееше баш богато и на фермата си имаше само деветима холопи. За сметка на това иконите висяха на гроздове на всяка стена и да ги изнасяш преди всяко грехопадение щеше да си е бая работа.“ (TRH 22-23) Сибирската ферма с нейната народностна иконография на инстаграм-селфи ще се появи още на два пъти в Transhumanism Inc.: Маня ще се завърне там в края на историята си, подмамена на мястото на детските спомени, за да бъде убита в игрите на превращение на Голденщерн; друг герой, напуснал Москва и станал сибирски помещик, в който Творецът на мрежата се инкарнира в следващ живот, ще се самоубие на същото място, повличайки със себе си холопите си, след жесток романс със субхуманна селскостопанска хелпърка, ъпгрейтната с пиратска еротична програма. Собственоръчно чипирайки се за своето посткарбоново хождение в народ с мозъчен имплант на биоробот-ратай, героят на главата „Митината любов“ става част от гностическия народ-богоносец на холопите, програмирани щастливо да очакват края като освобождение от затвора на тялото. Пастишно-безнадеждният почвенически прекрасен нов свят на Пелевин е поместен в Сибир от Записки от мъртвия дом.

Интимният живот на Достоевски в Сибир преди първата му голяма любов (и първия брак) е описван от сериозните биографи, изхождайки от едни и същи документални свидетелства, в доста различни стилистични регистри. Най-сдържана, дискретна и пестелива на фона на своите 2500 страници е петтомната биография на Джозеф Франк. „За домакинството на Достоевски се грижи по-голямата дъщеря на семейството, 22-годишна войнишка вдовица, която видимо го е намирала за привлекателен, с обич се е грижела за него и изглежда постоянно се е намирала в квартирата му. Врангел си спомня как един летен ден пили чай навън и домакинята – както дискретно формулира – случайно се присъединила към тях en grand négligé (само по рубашка, препасана през талията с червен пояс, и нищо друго). Човек не може да не се запита дали след четирите години каторга Достоевски е могъл да се въздържи да се възползва от тези лесно достъпни женски чарове. Нищо не би било по-лесно или по-естествено и знаем, че той е проявявал видим личен интерес към случващото се в семейството. Например той се опитва безуспешно да убеди майката да не позволява на много привлекателната по-малка дъщеря, която е на шестнайсет години, да допълва приходите на семейството със спорадична проституция в гарнизона.“[3] Франк привежда свидетелства от първа ръка (сибирските мемоари на барон Врангел) за недвусмислени и обичайни промискуитетни практики, съперничейки си по дискретност на поднасянето на материала с аристократичния си първоизточник. (Освен това прави голямата дъщеря на хазайката с две години по-възрастна, при запознанството с Достоевски тя е била всъщност на двайсет.) Ако в началото на 80-те американският биограф е доста близо до стила на барона в мемоарите му от началото на века (Франк е роден три години след смъртта на Врангел), швейцарският биограф и наш съвременник Андреас Гуски, изхождайки от същите мемоарни свидетелства, придава на сведенията за интимния сибирски живот експлицитност, която дори не прибягва до обичайната академична нюансираност и релативиране. „Хазайката на Достоевски отдава под наем не само стая, но и двете си дъщери на двайсет и шестнайсет години. Двете се грижат за домакинството и припечелват от време на време допълнително някоя и друга копейка с по-интимни услуги.“[4] Това, което при Франк е проява на загриженост по отношение на малката дъщеря на хазайката, при Гуски е прочетено като проява на „двоен морал“ и е свързано с поведението на човека от подземието през 40-те. „Преди ареста си той не е имал във всеки случай морални скрупули да ходи на публичен дом.“[5] Игор Волгин ще резюмира, от своя страна, в Ничий съвременник лаконично: „Нравите в Сибир са били прости.“[6]

Московският имплантолог от Transhumanism Inc. ще потърси тази простота на нравите в сибирската ферма, неочаквано наследена след като тартарени[7] изколват семейството на чичо му. Наследявайки фермата и холопите й (политически коректно: селскостопанските хелпъри), Митя става помещик в една посткарбонова Сибир, чийто бит напомня начина на живот през ХІХ век, био- и информационно-технологично ъпгрейтнат.[8] „Дмитрий се сдоби с нов добитък на мястото на откраднатия от тартарените, установи контакти с изкупвачите на мляко, охрани холопите (те вече бяха почнали да взимат-дават, пасейки каквото намерят) – и самият той надебеля сериозно, пропадайки в бавния селски бит.“ (TRH 480) Три теми интересуват бившия московски лекар-имплантолог и новоизпечен сибирски дворянин: пиенето (усилено рекламирано през мозъчните импланти), жените (трудно достъпни и небезопасни в условията на победилия след „еколюцията“ матриархат) и холопите (предстои да се види). Междувременно непрекъснато транслираната през импланта реклама на местната марка бира „Спящата Красавица“ (с гендерен вариант „Спящия Красавец“), включваща слогана „Мъжка бира с безплатна ерекция!“, генерира всяка сутрин преди събуждане съответния „промо-сън“. След „изброяването на корабите“ на всички категории налични и по една или друга причина недостъпни дворянски „госпожици и феми“ (срв. TRH 482-485) – сред тях за миг се мярка Маня[9], рижавото момиче от Сибир от началото на романа – Митя се обръща към „народа“ на холопите и холопките. Очите им „сияеха с такава вътрешна светлина, такава невъзможна любов към всичко наоколо, че почти граничеше с болка“ (TRH 486). Всеобемащата невъзможна любов (това е първата поява на думата любов в главата „Митината любов“), излъчваща се от очите на холопите, веднага извиква на дневен ред църквата, „регулярно напомняща“ на помещиците, „че холопите нямат души“. Въпреки медицинско-програмисткото си образование, Митя трябва да се бори с усещането, че холопите го „разбират, много го съжаляват [жалеют] – но не могат да го приемат в безкрайното си щастие“ (TRH 487-488; курсив мой, В. С.) Руската дума жалеть съдържа смисли, комуникативно изтрити в „съжалявам“: жаля, проявявам жал, милост, състрадание; домъчнява ми, домилява ми. Тази жалост е по-близо до агапе, отколкото любовта. Холопите (като-че-ли) изпитват жалост, човеците – или гендерно коректно „човекините“ – отвращение. „При все това те смърдяха на обор, маските им от марля бяха зелени от сополите и те плюскаха такава гадост, че за никаква емпатия, разбира се, и дума не можеше да става.“ (TRH 488) Когато веднъж случайно става свидетел на смъртта на холоп, Митя вижда как лицето му се озарява от „предчувствие за щастие“ и става „тържествено-просто“. Недостижимата за човешкото същество простота е преди всичко в умирането – преди и след простотата в любовта – толстовската[10] простота на умирането от Три смърти.

При първото превращение на Твореца на мрежата – в лицеистката Маня – дълго преди припомнянето на истината, задаваща рамковата конструкция на романа, тя има интуиция (или й се прави внушение през импланта). „Ние за него сме нещо като холопи…“ (TRH 101). Друг негов аватар сардонично й отговаря в духа на „либералните директиви“ на мрежата: „– Нещо като хелпъри – поправи Офа. – По-добре винаги да се изразяваме така.“

Смъртта на холопа отключва потапянето на Митя в „тъмния вир на руската класика“ (TRH 521), от една страна, и в даркнета на еротичните хакове „Селски Радости“, от друга. Мракомрежата на руската класика е пропедевтиката към еротичната програма „Митината любов“, която героят ще инсталира на една от холопките си. „Граф Толстой учеше, че смисълът на живота, изплъзващ се на философите и мислителите от висшите социални касти, отдавна е уловен от руския селянин – но не във формата на някаква умозрителна идея, която може да се опакова в думи и да се превърне в предмет на дебати, а като просто и сърдечно отношение към живота, смъртта и света./ Смисълът на живота бил самият живот, изпълнен с любов към другите хора и природата – като на руския орач. За потвърждение на хипотезите си Толстой (както и Пушкин преди него) търсел близкото общуване с крепостните селяни.“ (TRH 491-492) Тази информация за учението на Толстой се предоставя от фирмата производител на селскостопанските биороботи, а търсенето на близост с крепостните селяни, в което според фирмената брошура (буклет) се изявявали както Графа, така и Арапа съдържа скрито стоково позициониране на „селхозхолопите като мултитул“, уреди с двойно предназначение, каквото двойно предназначение ще има и руската класика. Еротичната програма – и повест на Бунин, прочетена през Толстой, прочетена през Достоевски – „Митината любов“ се характеризира с „обилие на културни референции“ (TRH 498), неразбираеми както за хакнатата с програмата селскостопанска хелпърка, така и за самия едноименен юзър. Краткото описание на програмата е хибрид между Идиот и Бесове: „летен отдих на нервен млад помещик, измъчван от вечните въпроси в съпровод на Музиката на наближаващата Революция; дълбока и вълнителна [sic] чувствена гама, която ще докосне всички регистри на сърцето Ви. Четене включено. Идеален бекграунд: падина или овраг с храсти край дома Ви“ (TRH 499). Руската класика е еротичен хак (лавхак), който ще изпържи чиповете на ъпгрейтнатия с него биоробот и на даунгрейтналия се стопанин, който в крайна сметка ще поиска да разбере сам, имплантирайки си чип на холоп, що е да си „пълен идиот – или светец“, т.е. юродив, ако бъде изразено на езика на руската класика (и по-конкретно на Достоевски). Когато помещикът, въвел Митя в еротично-литературните тайни на „Селски Радости“, един ден осъмва изкормен („[п]ри това не в преносен, а в буквален смисъл“) от собствените си хелпъри вследствие на троянец, активирал се в хомолавхака му „Дягилев“, фирмата производител на биороботите любезно ще го уведоми, че „Митината любов“ е „проверена откъм съдържание на вредоносен код и е напълно безопасна“ (TRH 510).

Втората смърт на холоп (холопка), която Митя ще преживее в цялата й класическа, възвишено-субхуманна простота вече като пряк извършител, е на еротично-литературно ъпгрейтнатата хелпърка. Уморен до смърт от физиологично итеративния и литературно-мистично непроницаем скрипт на „Митината любов“ даунгрейдналият се герой деинсталира програмата. „Нютка отиде в центъра на двора, застана на колене като пред икона – и се сгъна в позата на зародиш, прегръщайки краката си. Лицето й беше обърнато към офиса и по него се разхождаше все същата щастлива усмивка.“ (TRH 524) Това е моментът, в който бившият имплантолог необратимо ще пожелае „да види света така, както го виждат хелпърите“, да изпита „онези нива на щастлива химия“, пържеща първосигналния мозък на биоробота, „свръхдозите електрическо щастие“, преминаването на „брониран булдозер през лозе“ (TRH 527-528). Виждането на света през погледа (чипа) на селскостопански хелпър е описано във фигурите на класическия гносис, класическото манихейство, експлициращо въртопа в тъмните скрити дълбини на руската класика – и конкретно в дълбините на народа-богоносец от Бесове и Дневник на писателя. „Беше светло и от това Светлината[11] дойде на себе си. И веднага разбра, че е уловена в примките на мрака. В затвора на тялото.“ (TRH 530) Срокът на утилизация на биороботите е десет години, нечовешкото им щастие е ключов алгоритъм в нагона им към смъртта, неколкократно подсилен в сравнение с човешкия, биотехнологично-гностически интерпретиращ смъртта като освобождение. Производствено заложеният им срок на годност е „религията“ им, програмно предписаният им капитализъм като религия. „Направените от нерви и  жили примки на мрака отнемаха свободата – но едновременно с това я обещаваха.“ Щастието е скриптът на обусловения от срока на годност нагон към смъртта. „Щастието в очакване на края. Ликуването на Светлината в предвкусване на разпада на затвора, натрапен на Светлината. Щастие още сега, огромно щастие. В сърцето си Светлината бе свободна – даже в този миг. Сърцето на Светлината не бе обзето от тялото… Ще дойде часът и тялото напълно няма да го има…“ (TRH 531) Този гностически трансхуманизъм за народа е електроопиумът на една субхуманно даунгрейтната работническа класа. Даунгрейтът се преживява „субективно“ като гностическо възхождане. „Светлината по-рано беше „Дмитрий“, тя [он] се извиси от нечистото място, от което изход няма и няма да има – и това бе чудо и най-рядката победа на Светлината…“ (Пак там; курсив мой, В. С.) Погледнат отвътре, светът на селскостопанските биороботи – и литературният им скрипт на „руския селянин“ – се оказва гносис за народа, чиято светлинна мистика и религия на любовта е опиумът на трудещите се. „Светлината ще възсияе и ще стане свободна! Тя няма да пада върху нищо! Тя ще стане свободна дори от самата себе си Любов. Но трябва да се чака. Трябва дълго да се чака и състрадателно да се помага на онези, в които Светлината вече е угаснала… Ние носим част от товара им, макар че пътищата ни се разделят завинаги… Ние сме ангели, изпратени от Светлината…“ В рамките на работния си цикъл биороботите трябва да състрадават на господарите-демиурзи, оставащи в мрака, докато робите възхождат към гностическата си прародина. Гностическият народ-богоносец – „освободеният народ-богоносец“ (TRH 574) – на селскостопанските хелпъри от сибирска ферма ще извърши колективно самоубийство, предвождан от някогашния Митя, все още помнещ във вихъра на невроелектрическото си мистично просветление и изсветляване на субхуманен трудещ се „премъдростта на мрака“, тъмното знание за свободата и смъртта на една архаична черна магия, тъмния вир на руската класика.

В края на Transhumanism Inc. Дяволът (черт), самоопределяйки се като „вампир“ и позовавайки се на Булгаков[12], обяснява направата на света, описан в романа, по следния начин: „това е нашата селскостопанска ферма. Напълно автоматизирана ферма. Като у вас в Сибир“ (TRH 581). Финалът на последния роман на Пелевин, конструиран от седем до голяма степен самостоятелни новели, обединени от един футуристично-архаичен свят на победилата „зелена“ и феминистична революция, се завръща към изходния мит на творчеството му – Бройлерния птицекомбинат „Луначарски“ от първата му новела Отшелника и Шестопръстия (1990). Затвореният цикъл на масовото индустриално отглеждане на животни и хора е алегорично изчистено въплъщение на гностическия мит за „стоманената клетка“ (М. Вебер) на модерното биосоциално възпроизводство, херметично затварящо и откъсващо индивида от Божествената светлина. „Духаше лек топъл вятър, две слънца се отразяваха в сиво-зелените плоскости на далечния хоризонт и в тази картина имаше толкова покой и печал“.[13] Младият бройлер Шестопръстия е поразен от появата на трето слънце на небосклона, избегналият вече пет цикъла на заколение просветлен негов събрат Отшелника знае повече за светилата, управлявани в птоломеевата космология на птицекомбината от гностически демиурзи. „– По мое време съм виждал единайсет наведнъж. Едно в зенит и по пет във всеки епицикъл.“ (ЗШ 10) С окултното си знание за устройството на космоса на комбината – и по-конкретно по фундаменталния въпрос „защо става тъмно“ (срв. ЗШ 13) – Отшелника спечелва Шестопръстия за неофит. Макар че използва по традиция и с пропедевтична цел птоломеевия космологичен модел, Отшелника знае, че не светилата минават над главите на бройлерите, а те самите конвейерно-хелиоцентрично се движат спрямо тях. „Общо във вселената има седемдесет свята. В един от тях ние се намираме сега. Тези светове са закрепени към необятна черна лента, която бавно се движи в кръг. А над нея, на повърхността на небето се разполагат стотици еднакви светила. Тъй че не те плуват над нас, а ние плуваме под тях. Пробвай да си го представиш.“ (ЗШ 18) Освен окултно знание за космологията на птицекомбината, можещо да предскаже затъмнението на светилата, просветленият бройлер-отшелник притежава сотериологичния дар да предвижда с точност апокалиптичния ден на края. „– Решителният етап настъпва след всеки седемдесет затъмнения. А вчера беше шейсет и деветото. Светът се управлява от числа.“ (ЗШ 15) Както конвейерно-хелиоцентричната картина на света, така и дарбата да предвиждаш деня на Апокалипсиса са еднакво трудно представими в рамките на мирозданието, създадено от демиурзите – наричани от бройлерите богове[14] – на птицекомбината „Луначарски“.

Израсъл все още в парадигмата на зрелия социализъм, когато апокалипсисът се е наричал „завършване на строителството“ (СШ 19), Отшелника знае, че „решителният етап“ на Прехода, в чиято парадигма живее Шестопръстия, е все от същото – „Цех номер едно“, ако използваме езика на демиурзите. „Във всеки от световете има живот, но той не съществува там постоянно, а циклично възниква и изчезва. Решителният етап се случва в центъра на вселената, през който по ред минават всички светове. На езика на боговете той се нарича Цех номер едно. Нашият свят точно сега се намира в преддверието му. Когато завърши решителният етап и обновеният свят излезе от другата страна на Цех номер едно, всичко започва отначало. Животът възниква, преминава през цикъла и след установения срок отново се продънва в Цех номер едно.“ (ЗШ 18) Слизайки от конвейерната лента, воден от Отшелника, който е негов мистагог, Шестопръстия сам се убеждава в истинността на картината на света, описана преди това като контрафактично окултно знание. „Светът, който напуснаха, наистина бавно се движеше заедно с тази лента спрямо други неподвижни космически обекти, чието естество Шестопръстия не разбираше, а светилата бяха неподвижни – достатъчно беше да слезеш от черната лента, и всичко ставаше ясно. Сега оставеният от тях свят бавно се придвижваше към зелените стоманени врати, под които минаваше лентата. Отшелника каза, че това всъщност е входът в Цех номер едно.“ (ЗШ 25) Слизането от конвейера превръща окултното знание в емпирично-прагматична очевидност и едновременно с това разомагьосва създадения и управляван от демиурзите свят. „Странно, но Шестопръстия изобщо не бе поразен от величието на запълващите вселената обекти, тъкмо обратното – в него се пробуди чувство на леко раздразнение. „И това ли е всичко?“ – с отвращение мислеше си той.“ (Пак там) Инициационният път е извървян, когато създаденият от демиурзите свят вече не предизвиква възхищение с величието си и едновременно с това го губиш завинаги като родина. „И настъпи тишина, нарушавана само от механичните звуци иззад зелените врати, зад които бе отплавала родината на Шестопръстия.“ (ЗШ 31) Истинската ни родина не е птицекомбинатът, в него сме захвърлени и държани затворени от демиурзи, които се хранят с нас, но окултното знание и мистагогичните практики на просветлени отшелници могат да изведат от него.

Истинската родина на бройлерите е истинската светлина на истинското слънце отвъд боядисаните с маслена боя стъкла на прозорците на птицекомбината, към което гностикът може да се възнесе посредством предадената в света на демиурзите на дълбока забрава мистагогична практика на „полета“. Първоначално бройлерите-гностици си представят „полета“ като практика, комбинираща упражнения с гири за горните крайници – доколкото „полетът се осъществява с помощта на ръцете“ (срв. ЗШ 37) – и медитация. Гностическият дух-бройлер не пренебрегва по пътя на самурая нито гирите, нито медитацията[15], зацепването обаче между физическите и духовните упражнения дълго остава загадка. „Отшелника смяташе, че това [„полетът“, б. м., В. С.] е особен начин за мигновено преместване в пространството, при който трябва да си представиш мястото, където искаш да попаднеш, а после да дадеш мислена команда на ръцете си да пренесат там цялото тяло. По цели дни той [Шестопръстия, б. м., В. С.] прекарваше в съзерцание, опитвайки се да се пренесе поне на няколко крачки, но нищо не излизаше.“ (ЗШ 37) Истината за мистагогичната практика на „полета“ се оказва също толкова проста – „толкова проста, че даже ти става обидно за нея“ (ЗШ 46) – колкото слизането от конвейера, удостоверяващо с краката картината на света на гностическото окултно знание. Удостоверяването при „полета“ става в мига на смъртна опасност и смъртен страх – с междувременно добре тренираните, макар и без ясна цел, ръце. „И Шестопръстия се изплаши, до такава степен се изплаши, че всичките му действия придобиха сомнамбулична безпогрешност – той с все сила клъвна опуленото срещу него око и веднага почна с невероятна скорост да бие с ръце от двете страни потната муцуна на бога.“ (ЗШ 45) Истината за окултната практика на „полета“ е продукт на смъртен страх в момент на смъртна опасност, мистагогичното възнасяне резултира от скоростна серия шамари като насън по потната мутра на демиург. След като съновидната битка с демиурга довежда до счупване на боядисания прозорец, бройлерите-гностици виждат истинската светлина: „Стана неправдоподобно светло“ (ЗШ 47). Светлината като квинтесенция на гностическото учение е също толкова неправдоподобна за запратените в мрака и изкуственото осветление на птицекомбината бройлерски души, колкото бе окултната картина на света с хелиоцентрично движещия се конвейер и неподвижните демиургични светила. Гностическото (само)познание е радикално „изчезване“ в идещия от абсолютното отвъд „лъч жълта гореща светлина“. Цветовете на истинския свят извън демиургичната симулация са „такива чисти и ярки“[16], че Шестопръстия отвръща поглед, „за да не полудее“. Излетелите от стоманената клетка души продължават да не знаят какво означава „юг“, но вече могат с абсолютната достоверност на потопеността в светлината на истината деиктично да го посочат. „И той махна с крило по посока на огромния блестящ кръг, който само по цвят напомняше онова, което те някога наричаха светила.“

 

 

[1] Пелевин цитира стихотворението на Манделщам за Сталин „Мы живем, под собою не чуя страны“ (1933): „Тараканьи смеются глазища,/ и сияют его голенища“, вж. Мандельштам, О. Собрание сочинений в четырех томах, Москва: Арт-Бизнес-Центр, Т. 3, с. 74. Топтрендовият „адолфич“ на 18-годишната героиня на Transhumanism Inc. е същевременно „висарионич“. Мустачищата – вместо очищата при Манделщам – идват от „висарионича“, а не от по-малкия му брат „адолфич“. – Пелевин, В. Transhumanism Inc., Москва: Эксмо, 2021, с. 94. Цитирам романа по-нататък в текста със сиглата ТRН. В Transhumanism Inc. е предвидена опцията „черни ботуши с либерални кончови“ (срв. TRH 272; курсив мой, В. С.). Една година след стихотворението на Манделщам, довело до интернирането и смъртта му, Николай Олейников ще напише своя Таракан (бел. моя, В. С.).

[2] Пелевин, В. Жизнь насекомых, Москва: T8RUGRAM, 2018, с. 224. Репликата е на нощната пеперуда Митя, съименник на героя от Transhumanism Inc. Комбинацията от цифри се появява и в Принцът на Госплан (1991): „Шестстотин и двайста стая, от асансьорите наляво по коридора“. – Пелевин, В. „Принц Госплана“. В: Пелевин, В. Повести и эссе, Москва: Эксмо, 2020, с. 127.

[3] Frank, J. Dostoevsky: The Years of Ordeal, 1850-1859, Vol. II, Princeton & Oxford: Princeton UP, 1983, 179 (курсив в оригинала).

[4] Guski, A. Dostojewskij. Eine Biographie, 2. durchges. Aufl., München: C.H.Beck, 2018, 128.

[5] Пак там, с. 129.

[6] Волгин, И. Ничей современник. Четыре круга Достоевского, Москва–Санкт-Петербург: „Нестор-История“, 2019, с. 381.

[7] Номадски ислямско-фундаменталистки племена, опустошаващи сибирските териториите на Добрата Държава, комично-злокобна контаминация между героя на Алфонс Доде и татарите от Златната орда. В ранното есе „Зомбификация“ (първоначалното заглавие е „Зомбификация на съветския човек“) (1990) Пелевин прави аналогия между комунизма и татаро-монголската форма на управление: „възкресяване на „курултая“ в качеството на висш орган на властта (така при татаро-монголите се е наричал „конгресът“ (съезд) – именно на един от тези курултаи е било взето решението за набега в Русия)“. – Пелевин, В. „Зомбификация“. В: Пелевин, В. Повести и эссе, Москва: Эксмо, 2020, 266-267 (курсив мой, В. С.). Главният герой на Generation „П“ (1999) се казва Вавилен Татарски.

[8] Срв. Кириенков, И. „Меланхоличная антиутопия: каким получился роман Пелевина Transhumanism Inc.“, РБК, 26.08.2021 <https://style.rbc.ru/impressions/6124dcf89a7947ca932293a5> (Посетено на 15.10.2021).

[9] „Няколко пъти в Дворянското събрание намина едно мило и свежо момиче-лицеистка […], но тя беше дъщеря на банкер от втория таер, гостуваше у леля си“ (TRH 483). „Банкер“ в света на Transhumanism Inc. означава член на кастата на „безсмъртните“, чиито мозъци се поддържат живи с векове в специални „буркани“ (на руски банки); „таерът“ означава нивото на безсмъртие – общо 10 на брой – на което се намира съответният мозък. „Маня“, е едновременно галено от Мария и омоним (в родителен падеж) на money и основателя на манихейството, срв. TRH 9-10.

[10] „Киберпънковите препратки към толстовското народолюбие и стремеж да се уподоби на обикновения селянин са омешани с фрагменти на фенфик по повестта на Иван Бунин Митината любов“ – Резниченко, С. „TRANSHUMANIZM.INC [sic]: бегство от человека, бегство от жизни“, АПН, 25.09.2021 <https://www.apn.ru/index.php?newsid=40376> (Посетено на 15.10.2021).

[11] „Светлина“ на руски е от м.р. – свет (б. м., В. С.)

[12] „[А]ко сте човек на руската култура, трябва да разбирате подобни алюзии“ (TRH 573). Дяволът обяснява за „вампоекономиката“ (срв. THR 580): „Ние ви отгледахме, както вие – дойната крава, за да пиете млякото й. Вие сте нашият добитък“ (THR 577).

[13] Пелевин, В. „Затворник и Шестипалый“ [1990]. – Пелевин, В. Повести и эссе, с. 10. Цитирам новелата по-нататък в текста със сиглата ЗШ.

[14] В пикарескова проповед пред бройлери, взели го за месията на очакваната от тях Страшна Супа (Страшный Суп, игра на думи със Страшный суд, Страшния съд), Шестопръстия ще назове боговете съвсем по гностически демони, срв. ЗШ 41.

[15] Медитативните практики на бройлерите пародират късносоциалистическия спиритуализъм, срв. ЗШ 43.

[16] Възприятието на светлината и цветовете извън птицекомбината напомня описанието на раждането в разказа „Иван Кублаханов“ (1994): „и той видя около себе си ослепителни разноцветни петна […]. От време на време той пускаше в себе си въздуха и се любуваше на блестящите цветове на новия си свят“. – Пелевин, В. „Иван Кублаханов“. В: Пелевин, В. Сумасшедший по фамилии Пустота, Москва: Эксмо, 2020, с. 255.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (4)

Ивайло Божинов

 

Неверните обещания на успеха: бягства и завръщания

Като на шега обсъждат завръщането бегълците от разказа „Родина“ на Борис Априлов, публикуван в началото на 1960-те години:

– Ако се върнем, дали ще ни простят?
– Прощават.

Нужна е днешната дистанция от време, за да си дадем сметка, че с благото успокоение на менторския глас, който трябва да заглади всякакво бунтарство и да успокои, че сюжетът за двамата бегълци си остава в рамките на приемливото и въобще не опира до Наказателния кодекс, е единственият начин да се заговори за строгото пазене на границите. Тиражират се и разказите, които разказват за несретническото битие на емигриралите и добрия пример на завръщането им, както в щедро издаваните през 1980-те романи на Кольо Николов.

Според младежките блянове на Буди Будев, героя на Цветан Стоянов, трябва да се емигрира, за да се постигне успех в света на културата и идеите – и той осъществява бягството си, но с всяка стъпка в новия свят губи един по един началните си планове, докато се освобождава дори от ръкописа си, и се завръща в родината само с незагубеното вдъхновение да говори за идеалното. Завръщането му обаче е представено като бутафория: Буди се завръща под закрилата на цирк „Родни балкани“, скрит във вагона с цирковите животни. Завръщането като циркаджийски номер.

В романа „Безразличният“ двама герои тръгват към границата – и двамата се връщат. Издателят Бисеров, поклонник на западната култура, успява по възможно най-старомодния и очевидно безотказно ефективен начин да пресече границата: с паспорт, който получава на едно повече от банално основание: „Тогава имаше хора, които даваха паспорти срещу прилично заплащане“. Колкото до връщането, използвал е амнистията, дадена от властите. Надява се дори, че ще му възстановят пенсията. Тези външни рамки присъстват както в първото издание, така и във възстановената редакция. Но са добавени няколко важни акцента, които дават съвсем различни вътрешни мотиви за връщането. Според първата публикация на романа героят е разочарован: от условията за емигрантите, от меркантилността, несигурните приятели и най-вече го обезсърчава невъзможността да се посвети на друго освен на писане на статии за „вражеска радиостанция“. А според възстановената версия отсъстват както битовите неудобства на емигрантските лагери, така и „вражеските“ радиостанции или агенти. За сметка на това е разгърната темата за провалените литературни намерения и за превеждане на български автори. Авторът държи на възстановената версия, но печатното издание от 1959 г. има особена представителна роля: именно то „участва“ в актуалните за десетилетията на режима дебати за бягствата, обобщава стереотипите и озвучава масовите представи. Ето в паралел двата откъса:

„Безразличният“: първо издание 1959„Безразличният“: 2007

–                  Местеха ни от лагер в лагер. Нямаха ни доверие и всеки подозираха в шпионаж. Да… Парите, които очаквах да получа от моя длъжник, не видях. Нямах документи, за да заведа съдебен иск. Беше глупаво да се надявам на неговата толерантност. Малкото приятели, които имах преди войната в Германия, не искаха да си спомнят за мен. Опитах това-онова… Започнах да превеждам нашите класици, но не се намериха заинтересувани издателства. Американците ми предложиха да пиша статии за „Свободна Европа“, но аз отказах, макар че плащаха добре. Не исках да ругая. Отказът ми направи лошо впечатление. Както и да е… Малцина успяха да си пробият път, да направят пари. Пари… Те не са всичко. Не ми вървеше…

Той се обърна към стария и продължи тъжно:

–                  Европа, каквато я знаем ние с теб, не съществува вече. Старите традиции са заровени под развалините. Мога ли да запуша?

–                  Парите, които очаквах да получа от един мой стар длъжник, не получих. Липсваха ми документите, за да заведа съдебен иск. Беше наивно от моя страна да се надявам след толкова години на неговата почтеност. Малкото приятели, които имах преди войната в Германия, не поискаха да си спомнят за мен. Започнах да превеждам Стаматов, но не се намери издателство. Малцина емигранти успяват да се наложат. Да направят пари. Парите там са най-важното.

–                  А тук?! – питам, разочарован от неговото завръщане. – Тук парите не са ли най-важното?

Той не поиска да чуе въпроса ми. Продължава, обръщайки се повече към моя старец:

–                  Европа, каквато я знаем, не съществува вече. Мога ли да запуша?

Много неподходящ въпрос има за завършек откъсът, предвид сегашната стръв на ЕК да откаже пушач(к)ите, но пък припомня някои привички на европейските мъже от едно време. А и едва ли пушач(к)ите ще се откажат.

Изрично е упоменат Г. П. Стаматов и това очевидно е важно указание за литературните пристрастия на автора на романа и съзнанието му за ясна свързаност в една приемственост с българската „градска проза“. Очевидна е и болката от разпиляването на творческите планове и очакванията за почтеност и блажени издателски занимания.

В последното издание, редактираното от автора, и издадено през 2007 г., Бисеров добавя още един дълбоко интимен мотив за своето завръщане: привързаността към всички онези дребни, дори смешни подробности, които са родното: […] Картините. Кафявото. Чаша айран. Миризмата на чубрица. „Облаче ле бяло…“ Бабичките на село. Да не изброявам. Мисля, че ме разбирате.“ До най-обезсилващото иронията или трезвата преценка желание: „Искам да бъда погребан тука. Време ми е. Това е причината. Искам в родна земя да изгния.“ За младия Стоименов завръщането – също като бягството – е „един символ“.

Отново към тези провали на бягството ще отнесем и насилственото завръщане на емигранти. Литературните разкази не свидетелстват за такива случаи, но пък ги има в историята на успешните разработки ИР – с тези инициали си служи вътрешната документация на органите на властта в „Народната република“ и те означават „изменник на родината“.

Част от тези разработки е било и преследването на българските емигранти. Всеизвестни са покушенията срещу хора на перото като Георги Марков или Владимир Костов. Драгомир Загорски разказва за отвличането на български физик, три дни след като решил да остане във Виена. За случая имало съобщение във вестниците, според които „полицията закъсняла с час, за да му помогне!“. Но освен тях има многобройна политическа емиграция, която е особен прицел за секретните служби. Борис Арсов, имал късмета да избяга при крайграничен събор между България и Югославия, създава Съюз на българските революционни комитети. Навярно може да се напише цял роман – и то роман без капка ирония и заиграване с трагикомичното – как е станало извеждането му от Дания от българските служби и връщането му в родината, където е даден под съд. Накратко, развръзката: Арсов е обявен за „самоубил се“ в затвора през 1971 г.

Борис Арсов е действащо лице в романа „Междинно кацане“:

[…] Арсов помня от лагера. Той също бе мой клиент. Но идваше не за да му пиша чаровни писма до любимата, а за да съчиняваме заедно позиви. На български, предназначени за вътрешна употреба, както обичаше да се изразява. Текстовете кипяха от ненавистта, която се беше загнездила у нас и която неуморно ни тровеше. С всяка дума, с всяка буква изплювахме върху неосквернената бяла хартия частица от отровата, с която бяха заредени всяка клетка и всеки атом на скитническата ни съдба. Ето защо позивите ни се струваха много убедителни. Когато след няколко месеца в лагера пристигнаха от България първите нови емигранти, които ги бяха чели, казаха, че прочетени вътре в страната, позивите звучат емоционално, но не и убедително. В очите на сънародниците ни нашите послания бяха не сигнал за борба срещу канибализма на канибалите, а злорадо отмъщение на инфантилни емигранти. Като прочетохме отново в малката ми лагерна стая позивите на новодошлите, те им прозвучаха и смислено, и правдиво. Новодошлите не лицемереха: сега те възприемаха света с преобразените сетива на изгнаници. Нашите позиви явно бяха хамелеони, които менят цвета си съобразно обстановката: тук са едни, оттатък – други, и никога – едни и същи. Оказа се, че е физически невъзможно да бъдем едновременно и патриоти, и емигранти, а да бъдем само първото или само второто не искахме. Пък и да прекратим писането бе невъзможно, защото друга противоотрова още не знаехме. С прехвърлянето на позивите в България се занимаваше само Арсов. Това ме успокояваше: ако станеше провал, поне нямаше да бъда в числото на заподозрените. Арсов бе единственият лагерист, който заплащаше книжовната ми дейност не с крадени продукти, а с дълги нощни разговори за смисъла и безсмислието на съпротивата срещу режима и на съпротивата изобщо. „Щом получа някакъв документ за самоличност, начаса тръгвам да обикалям лагерите за бежанци по цяла Западна Европа: Трайзенкирхен, Триест, Падуа, Лаврион. Ще организирам бойни групи. Първо ще хвръкнат няколко български посолства във въздуха, а после и в България ще влезем нелегално. Западът няма да ни помогне, но ще се опита да ни попречи. Именно защото е Запад, той не е нито антикомунистически, нито антифашистки, а само капиталистически. По своята природа нашата дейност е отрицание на капиталовложенията, тя може и практически да усложни епохалната сделка между идеологизираните и деидеологизираните бакали. Ето защо те ще се съюзят и с общи усилия ще се опитат да ни прогонят от политическата карта на Европа.“ Лицето му светеше в полумрака на малката стая. По това релефно лице бе изписан целият разнолик живот на емигрантския лагер. „Надявам се, че за теб ще бъде въпрос на чест да се присъединиш към нас“ – изплю камъчето Арсов. „Трогнат съм от оказаната чест, но предпочитам да си остана при моето безчестие. Да се връщам в Отечеството, за да освобождавам? Но кого, Боже мой, кого? Половин милиард източноевропейски и азиатски говеда, които в дебрите на робството се чувстват абсолютно уютно. Ако само пожелаеха, сега те щяха да бъдат тук, при нас. Ако всеки беше само избягал от лагера на мира и социализма, другарят Брежнев щеше да управлява днес камъните и дърветата. Дори да бяха изловили всички по границата, на диктаторите щяха да им трябват толкова средства за строеж на затвори и наказателни лагери, че партийният дом щеше да остане недостроен, а парадните знамена – недошити. Щом си решил, влез с оръжие в ръка да воюваш за тяхната свобода, но знай, че освобождаваните с оръжие в ръка с не по-малка решимост ще бранят робството си. Тези бозайници не искат да бъдат свободни, а опиташ ли се да им натрапиш свободата, тя ще се превърне за тях в насилие. Да се върнеш, значи да допринесеш за пълното господство на хищниците, значи да повдигнеш самочувствието им, като ги нахраниш със собствената си плът. Знаеш ли, че Сталин и Прокофиев са били погребани в един и същ ден. На погребението на Сталин са присъствали три милиона души, на погребението на Прокофиев – трима. Ако това съотношение беше реципрочно, щях да тръгна незабавно.“ „Ако това съотношение беше реципрочно, изобщо нямаше да се налага да тръгваме.“ „Но кажи ми кой е заставил тези три милиона да поемат след ковчега на собствения си палач – робството на Кремъл или пулсиращото в собствените им сърца робство? И изобщо едното не е ли равнозначно на другото?“ „Значи ти считаш, че е неправилно да се връща човек в България и да воюва за свободата ѝ?“ „Такова нещо нито съм казвал, нито съм помислял. Разбира се, че е правилно, но е правилно за теб, а за мен е правилно да не се връщам. Освен това аз съм на мнение, че никой никъде не може да се върне, както и да отиде не може никъде – единственото, което можем да направим, е да се опитаме да останем при себе си.“ „При себе си значи. А какво ще стане с България и какво ще остане от нея, не те интересува.“ „България е една само на картата, а във всеки от нас – различна. Твоята България безспорно заслужава твоята кръв, докато моята България ме предпочита жив.“ Гневът на Арсов нарастваше с всяка моя дума: „Много добре си го замислил. Ние, баламите, да отидем там да мрем, а вие, тарикатите, да си траете тук на топличко. Загинем ли, лека ни пръст, победим ли, и вие ще се върнете със славата на политически емигранти.“ „Ето че пак не успяхме да се разберем. Дори да стане, както казваш, вие ще се върнете в своята България, за която сте умирали, а аз ще си остана в моята България, която също съм освобождавал, но по мой, макар и безкръвен на пръв поглед, начин. Докато вие взривявате там варели, аз тук няма да стоя със скръстени ръце. Знаеш ли каква гигантска борба ме чака!“ „И ще я водиш сам?“ „Не съм сам. И ние като вас сме групичка. Води ни капитан Джеймс Кук, но и Колумб е с нас, и Ван Гог, и опортюнистът Волтер дори. Виж, Гарибалди го няма. Той е във вашата рота. Докато Ботев ще си поделим поравно.“

Тогава си вярвах наполовина, а сега и наполовина не си вярвам. Докато Арсов броеше отчетливо крачките от несвободата на живота към свободата на смъртта, аз отброявах полусъзнателно думите си, предназначени да оправдаят собственото ми малодушие. Отвлякоха го през 1974 г. от Дания в София. Първо му предложиха публично покаяние срещу тайно опрощение, но Арсов демонстративно плю на предложението. Останалото довърши прокурорът-милиционер Петков. Осъди го при закрити врати на 15 години – по една за всяка пратка позиви. Само няколко месеца след процеса подкупен от канибалите криминален престъпник го удуши в килията му. Борис Илиев Арсов бе отвлечен, съден и убит по силата на основния и единствен закон. Над цялата планета литна сантиментална въздишка на облекчение: въздъхнаха колективно идеологизираните и деидеологизираните бакали.

Освен тази конспиративна дейност Арсов е издал и три книги (по данни от анотирания библиографски указател на Георги Паприков):

Истината по декларациите в сп. „Македонска нация“ и сп. „Изгнаник“, публ. на БНФ, Копенхаген, 1972.

Откъси от един живот. Arhus, Дания, 1973.

С псевдонима Bor Ar: Прозорецът, изд. Левски, Arhus, Дания, 1974.

Сред политическата емиграция изпъкват крайно ангажираните бойни групи. Но пък емигрантските разкази свидетелстват, че те са били под пълния контрол на секретните служби – докато едната страна инсценира акции, другата пък инфилтрира в групите свои агенти. Спас Райкин безмилостно разказва за парашутисти, пуснати във времето на горяните тъкмо пред околийското управление в Тетевен, където отнапред подготвени от донесенията патрули чакали да ги изловят (в: Лични спомени (1951-1963). – Безотечественици. Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век, т. ІV, 2001, с. 51).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов  – Морфизми

Ивайло Божинов

 

В книгата си „Ехолалии. Върху забравянето на езика” Даниел Хелър-Роазен дава примера с мита за речната нимфа Ио, превърната от Юпитер в крава, която сигурно е първата предшественица на деконструкцията – защо?  Защото тя е пишещата крава. Стигнала след съответните метаморфични перипетии отново до брега на баща си, речният бог Инах, с копитото си тя изписва двете волски букви на името си.

   За да бъде една метаморфоза пълна, едно тяло трябва да се превърне цялостно в друго тяло. Нимфата трябва да се превърне в съвършена крава, но нещо трябва да указва, че  пълната  буквална промяна е намерила място. За да бъде метаморфозата абсолютна, парадоксално трябва да се допусне остатък, който пази свидетелство за събитието на промяната. 

   Между впрочем, както са забелязали още средновековните лингвисти, от I и O са направени всички останали атически букви в съответните снаждания на I, изкривявания и процепи на О.

   Но по-важното е как ще се разбира природата на графематичния остатък, на който всъщност се крепи тоталността на човешкото писане. Всичко, което е останало от нимфата след нейната промяна, е това, което никога не е притежавала – писането. Остатъкът  за пръв път  възниква в процеса на (траещо) руиниране и той остава напълно различен от това, за което свидетелства.

  Тук Хелър-Роазен намесва руския поет Йосиф Бродски, който в Нобеловата си реч от 1987г. обявява, че поетът е средството за съществуване на езика. „Аз, който пиша тези редове, ще престана да бъда; същото и с вас, които ще ги четете. Но езикът… ще остане, не просто защото е по-трайно нещо от човека, а защото е по-способен на мутация.”

   Езикът остава, но не поради силата на индивидуална или колективна воля; никой „съзнателно” не задържа или пуска езика.  Все пак битието на езика не се потвърждава  независимо от своите говорители. Ако езикът се задържа в евентуалното отсъствие на хората, това е не защото ги игнорира, а защото той винаги вече е променял себе си чрез тях, бивайки по природа повече способен на мутация спрямо тези, които биха го употребявали.  

    Едновременно с и без говорители, езикът през времето по този начин остава, но не остава същият. Той може да трае, но само като друг.

    Заключението на Хелън-Роазен е, че метаморфозата е медиум на всичкото слово.

    Опозициите на с/без и вън/вътре щастливо са разрешени в една метаморфоза, която е повече хегелианска отколкото на Овидий. Метаморфозата е древното Aufhebung, както по всичко личи, с този остатък, задържащ се неузнаваем в процеса на оставане (руиниране и ново прекомпозиране).

   Деридианската архе-следа е комбинирана с дельозианското ставане-друг на езика, но не да заеме мястото на този друг, а да го освободи на свой ред да се превърне в нещо друго – какво? Дельоз тук е неясен, както ще видим по-нататък, но очевидно неговите „линии на бягство” са по-скоро това разбягване, несекваща мутация на тела, езици, желаещи машини.

    Изглежда сложно и объркано, но нека да си спомним една друга интерпретация на същия този мит на Овидий.  Любовната афера на Юпитер е остатък от древната институция на полигамия и конкубинат.  Т. е. на правото да имаш повече от една жена, а това е правото на успешните и богатите. Тук трябва да си спомним, че изобретяването на писмеността е да държи в подчинение.

   Тогава Ио е основателка на феминисткото писане с траещия и досега негов парадокс да укрепва властта и авторитета на това, срещу което надига протест.

   Тъй като митът за Ио е приемал през времето твърде много форми, не е ли по-добре да говорим за полиморфизъм, отколкото за полигамия?

   Или подобно на френския психоаналитик Лапланш да изработим неологизъм за заимстваните понятия, които са и вътре, и вън от една наука, и които той нарича морфизми – био-морфизми, механо-морфизми, антропо-морфизми.

   В случая с Ио  сякаш става въпрос за графо-морфизми. Нека се изразим по сталински: става въпрос за невъзможното хиазмично единство между графология (науката за писане) и морфологията на човешкото тяло, между лингвистицизъм (ляв ревизионизъм) и биологизъм (десен ревизионизъм).

    Юпитер, този Дон Жуан на древността, забулва Ио в мъгла, за да  я скрие от погледа на Юнона (която обаче като добър икономист си задава рационалния въпрос как едно добиче ще се появи от нищото).

    Неяснотите обаче наистина са много по-мащабни. Пишещата крава не е толкова алегория на метаморфозата, колкото на Въплъщението. В началото бе Словото и Словото бе  в Ио, и Словото бе Ио, кравешко Слово.

   Или по-добре, в началото бяха буквите I и O,  и  буквите бяха в Ио, и буквите I и O бяха самата Ио, този излишък в полигамния мъжки свят, чужд на самия себе си и неспособен да свидетелства за себе си другояче, освен чрез другия излишък на букви в едно безкрайно ставане-друг.  

   За хиазмично единство на обектите пише и Ницше, за интеграция на непрекосими опозиции в преплитане на това, което за нормативния разум не може да върви заедно. Това хиазмично условие Ницше също нарича излишък, това, което е отвъд определение или ограничение. Излишъкът открива себе си като истина – каква истина все пак?

   Ницше пише и за „аспекта” като логическа минимализация, която сме изкушени да налагаме върху течението на събитията. Светът не е обект, а процес. 

   Аспектна слепота или криза във визуалността? Съветът на Ницше е да извличаме изкуство не от реалността на зрението, а на прозрението. Но тази рецепта на философски афродизиак генното инженерство в наши дни сигурно е приело буквално, за да се стигне до болестта на „лудата крава”.

   Мистерията на Въплъщението/Инкарнация – очевидно това е темата и на една сравнително нова книга на Жан Рансиер, „Плътта на думи(те)”, преведено буквално, с подзаглавие „Политиките на писане”.

    В есето за Рембо също става въпрос за „тяло на поемата”, за метаморфози на букви и за една неопределима жена.

     Превъзходният анализ на Рансиер върви по схемата на дельозианското ставане-друг от една поема в друга, в линии на бягство/ризоматично разбягване в специфичния контекст на френската поезия от ХIХ век, където семейният роман на Рембо е хиазмично преплетен с новата политика на столетието.

   Какви са формулите на Рембо? Първо, изобретяване на поетически език, достъпен за всички сетива. Второ,  (всичко) за продан: тела, гласове, могъщо несъмнено богатство, което никога няма да бъде продадено.

   Между двете формули нещо трето вмъква своя въпрос: Какво е помислено от моите думи? То ги прави да дезертират и бягат.

 С какво впечатление оставаме за смисъла на неговата поема между проекта за нов език и неговата ликвидация?

   Рембо ще бъде „разпределен”/дистрибутиран (ключова дума за Рансиер) между детето-беглец и дезертьорът-пророк на отминалото столетие, който ще бъде почетен от сюрреалистите, но едва ли и днес, любовникът на образи и озарения – не намираме ли същото хиазмично преплитане, както при другия велик визионер на онова столетие, Ницше? 

   Този, който се е оставил вън от играта, фактически дезертьорът, изоставил своя поетически проект, от друга страна обявява: „Само аз имам ключа за този див парад.”

   Как да разбираме това? По сходен начин се изразява композиторът Джон Кейдж – ние трябва да се научим да дезертираме от логическото опростяване на това, което се случва, за да схванем живота като процес (парадна процесия)…  да постигнем „музиката на реалността”. Усещането за света е „флуидност на всички неща”, „явяване, променяне и после изчезване… идване и заминаване, това присъствие и отсъствие, заедно”.

    Кейдж нарича своя проект „мрежа на случайни действия”, всичко, което надхвърля или убягва нашите проекти (шансът, случайността), както и осмисленият процес, чрез който проектът е задействан (действието).

   Това оксиморонно творческо (де)конструиране сякаш е точно отражение на „творческата деструкция” в неолибералния капиталистически проект, с ризоматичните линии на бягство на Капитала, който никога не е това, което е, Реалното на Капитала, с което въпреки всичко се съобразяваме.

    А как биха изглеждали нещата през погледа на лаканианската психоанализа? Рембо и Кейдж биха били поместени в графата на женскостната сексуация с логиката на „не-всичко”, където няма изключения и радикални алтернативи, разтворени в субстанцията на  аморфно (флуидно) нефалическо наслаждение.

    Влечението към смъртта с неговия  undead излишък не е ли ключът към мигриращото изкуство в ставането-друго призрачно undead измерение, прекосяващо тела, гласове, букви? 

   Не трябва ли да говорим за дезертьорската стратегия на Въплъщението, на тази дионисиевско-християнска мистерия, където Ницше ще потърси (провалящ) шанс за (проваляно) действие  като завръщане на Едно и същото?

   Кой притежава ключа за дивия парад все пак?

   Който търси ключ за един текст, продължава Рансиер в есето си за Рембо, обикновено открива тяло. Намирането на тяло под буквите, вътре в тях,  било наречено „екзегеза”, когато християнските ученици разпознали в историите на Стария Завет изникващи все повече фигури на тялото като въплъщение на Думата/Слово. В нашата светска епоха това обикновено се нарича демистификация или просто четене.

   Но фактически по-общата стратегия е мета-морфична, където животното, въпросът за животното е скритият коз – хименът, плътта, дивият парад, ламелата на Лакан.

   Прочели ли сме Рембо? Така е озаглавена една статия от Робер Форисон от 1961г, на която обръща внимание Рансиер. Правилно ли сме прочели Рембо?

    Например, прочутият сонет „Гласните”(Les Voyelles). Привидно случайната игра на гласните фактически се опитва да номинира едно тяло – какво тяло? Ако червеното на i е с претенцията за „красиви устни”, а оmega – „виолетовият лъч на нейните очи”, смисълът на поемата би могъл да се идентифицира с тялото на жена.  И всичко това се съдържа в заглавието на сонета, ако някой знаеше как да го разчете: VOYELLES или VOIS-ELLE (на френски, „виж я”).

  За да я видиш, трябва да обърнеш А наопъки и буквата се превръща в очевиден символ на женския секс. Ако обърнеш Е на другата страна, ще се привидят гордите възвишения на две снежни гърди. Обръщането на I хоризонтално встрани очертава красиви устни, а преобръщането на U с главата надолу наподобява вълнообразното движение на коса. Така стигаме до О, възвишената тръба и виолетова omega на нейните очи. Вече проумяваме славното усилие на някой си Той  в  подбудата му да свидетелства за (женско) тяло между буквите.

   Коя е „тя” в нашия случай не е толкова важно – Нина от стихотворението „Отговорът на Нина” (а, както ще сумира Рансиер ставането-друг на женското тяло-буква, това е и майката на малкия Рембо от „Седемгодишни поети”, „несъбудената сляпа жена” от „Сестри на милосърдието”), – защото в крайна сметка отново стигаме до нимфата-крава Ио.

   Морфо-графизмите на Ио се засрещат с графо-морфизмите на Рембо.   Симетрията е поразителна. При Ио кравешкото тяло „изпуска букви”, а при Рембо буквите „изпускат”/”излъчват” тяло.

   Впрочем, Рансиер обобщава това по различен начин: имаме преплитане на детективското мото Cherches la femme и пословичното твърдение на Платоновия Хипий, че красотата е красива жена. Красивата поема е репрезентация на красиво женско тяло.

  От финия просторен анализ на Рансиер ние ще извадим само внушението за обсесивната музика на буквите, тази „глъч на езика”, от която е очарован Рембо, за да я свърже с „голямата музика” на деветнайстото столетие… в зората на нова наука, нов поход и нова любов, бъдещият град и неговите славни тела, утопията на езика от бъдещи хармонии. Кодът на това експериментално столетие е записан от Рембо.

    Когато  Рансиер отбелязва борбата  между съгласните L и R, леещата се liquid L от  Elle (Тя) в челюстта на R (начална буква на името Рембо), откриваме учудващата аналогия на тази фонетична парадигма в руската литература, свързана с името на Валери Брюсов.

   Иля Кутик, един от основателите на руската мета-поезия (заедно с Иван Жданов и Алексей Паршчиков, починал на 3 април 2009, точно когато пиша тези редове, и от когото преди трийсет години съм ползвал епиграф за свое стихотворение), обсъжда въпросната парадигма в разговор с Марджори Перлоф. 

   Леещото се „течно” Л  звучи в руската дума „революция”, много меко и миролюбиво, както и в думата „любов”. Така любовта „обича” революционера. Руският език внушава, че буквите винаги вече са в любовна връзка  една с друга. Любов и революция са в по-близка връзка, отколкото революция и омраза,  поради това че първата двойка думи е положена на буквата Л.

    Кутик отдава това на апофатичното мислене, за което периферията на любовта (чийто революционен вариант е атеизмът) е по-близо до центъра на Любовта (да го наречем Бог), отколкото смятащите са за най-прибрижени до Бог вярващи.

    Но и за Рембо пътят до Бог минава през „сезона в ада”. Това важи и за Йейтс, за когото омразата към Бог отдава душата на Бог.

   Ето как като такъв езикът е мислеща субстанция, способен да взема собствени решения.

   Мекото Л в руския език, което е любовен звук, може да изрази много повече реалността на нещата, отколкото разумните аргументи.

    Перлоф, на която това й се струва все пак метафизично послание, обобщава по свой начин:  Л обича всички Л-та, въпреки че хората се бунтуват в реалния живот. Звуците на езика са в любовна връзка, дори ако се бунтуват един срещу друг в реалния живот.

   Нека да си спомним твърдението, че езикът е по-способен на мутации, отколкото обслужващите го говорители.

    Но по-важно е внушението за една саундтрак-атмосфера, където глъчта на езика придобива собствен импулс и отвежда към самостоятелни решения.

    Дали Джон Кейдж е подозирал задължеността си на пионера Рембо? Не се ли стреми да задвижи лингвистичния импулс във всеки реален шум (всеки шум е своего рода информация)?  

    По същия начин  „удължаващият се геном” на Ричард Докинс е способен да създаде непредвидени гени в софтуера си.

    Софтуерът на (поетическия) език е способен на собствени алгоритми.

    Така се озоваваме в новия виртуален свят с неговата логика на база-данни и диджейска култура, където търсенето на универсален поетичен проект е заместено с търсенето на универсален софтуер.

   Търсаческите машини (чийто корен е в  древните общества на ловци-събирачи) само усилват травмата на контекста, кризата на значение/смисъл.

    Колкото повече виртуалното обслужване ни внушава поместване в центъра, толкова повече сме отхвърляни в периферията.

     Дивият парад на Рембо днес е с логото на WWW, а той сигурно би се оказал в ролята на перверзен ди-джей, преусуквайки „глъчта на езика” през записвачките на софтуера, през фетиша на саундбайтовете.  Човекът днес е 5 процента карантия и 95 процента медиен запис.

   Но така както го представя Рансиер, френският код на Рембо е все още твърде романтичен. Романтизмът, разбиран по-скоро в смисъла на Бадиу.

 В своето разпростиращо се самоликвидиране, дезертьорство и линии на бягство, в мета-морфизмените ставания-друг този код свръхдетерминира „травмата на контекста”. С други думи, внася скрита тенденциозност и насилие в автомутиращото тяло на езика.

   Или пък може би става дума за оксиморонното съвпадение между код и свобода: от ситуация в ситуация, в търсене на тялото (на поемата, на жената) в друго тяло, но не заради окупацията и арестуването на това тяло, което означава криминализирането му, а за да освободим това тяло на свой ред да се отправи в авантюрата на ставането-друго.

   Тялото на езика е по-способно на мутации, отколкото неговите говорители.

   Но не важи ли същото и за Капитала, за тялото на Капитала в неговата сингулярна универсалност?

   Съществуват ли вечни истини и вечни обекти – още е рано да си отговорим на този въпрос.

      Моето фаталистично заключение би било, че зад всичко това стои мистерията на Въплъщението, дионисиевски обременена наследствено, докато ние търсим един абсолютно автономен фосил на абсолютно независим от човешкото произход и генезис.  

    Но нека се задоволим със състоянието на една ситуация,  която истината-събитие

в самоизличаващо се ликвидиране и онтологично дезертьорство изтърбушва, за да преоткрием изначалната й пустота и да я заситим отново с морфизмени хетерогенни концепти, с енциклопедията на знанието, както се изразява Бадиу.

    Коя е ситуацията на Рембо? Според оптимистично настроения Рансиер  Рембо пише своето столетие, неговите кодове и символи. Той проверява неговите координати и постановява между тях всички възможни връзки в същото това пространство, което Рембо прави очевидно и в същото време нечетивно.

   Фактически Рембо желае да изпревари столетието си. Той се стреми да му даде липсващото за запълване на проекта за ново славно тяло-език на бъдещето, завършено тяло от събрани енергии на общността.

   Новият език за новото общностно тяло е задача на изобретател, но и провидец, син на Бога. Целта е напредничаво възстановяване на първоначалната свобода, реституция на това, което от бащите на Църквата е наречено апокатастазис: възстановяване в неговата цялост на тялото, съществуващо преди (грехо)падението.

  Това тяло е фосилът, за който споменахме, едно тяло преди грешните ни тела. Но каква връзка бихме могли да имаме с него? Наследствена? По-скоро условие за наследяване, но какво наследяване, защо, след като това е кошмарна наследствена обремененост, от която се опитваме да избягаме?

   Свързването на семейния роман на Рембо с песента на столетието и новия му език, на индивидуално с колективно спасение, изисква много точни условия. Новият език виртуално има две имена: алхимията на думите, която е сравнително безпроблемна, тъй като Рембо командва дивия й парад, а другото име е на новото възродено християнство, мъчнопреодолимото условие дори за един Рембо, който ще му предложи поради липса на друго алхимията на богохулството.

   Алхимия на думата – това е лесно схватимо, според Рансиер. Въпрос на превръщане на думата в злато, да поставиш думите на столетието директно в светлината на слънцето, след като воалът на мрачния лазур е разкъсан. Искряща светлина в сърцето на нещата в импресионистки маниер, философският план на новоезически хуманизъм. В този проект от края на века на Рембо и началото на нашия век ние разпознаваме класическите параферналии, които такива като Рембо изковават наново с наследените материали от предишното столетие: малко Кабала, малко тайна мъдрост на древните йероглифи, малко универсална граматика и примитивни корени  на езиците, комбиниращи добродетелите на един универсален език със силите на езика на мистериите.

    Фактически Рансиер описва света на морфизмите от кравата Ио до новото християнство. Параферналиите са днешните  gadgets  на  New Age.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – В съучастничество с черните: „Бенито Серено“ съгласно Карл Шмит, Карл Шмит съгласно „Бенито Серено“

Ния Якимова, Няма тема, 2016 г., 145/108 см, въглен, хартия

 

Fata libellorum и fata на читателите им по тайнствен начин образуват едно цяло.

Карл Шмит до Ернст Юнгер, юни 1945*

 

Задържан насред вълната на т. нар. „автоматичен арест“[1], засегнал в началото на денацификацията на Германия в американската окупационна зона около 200 000 души, Карл Шмит прекарва над една година интерниран първо в Interrogation Center, после в Internierungslager и накрая в Civilian Detention Camp, където от зимата на 1945 до лятото на 1946 г. възниква основната част от текстовете, влезли по-късно в книгата му Ex Captivitate Salus (1950)[2], даваща първите публични отговори на въпросите за ролята на Шмит в Третия райх. Тези отговори са дадени в рамките на ситуация на разпит във фигуративен и буквален смисъл на думата, отговарящият е блестящ юрист с репутация на „кронюрист“[3] на Райха. В подобна ситуация дори добронамерен питащ извън сферата на интернирането по необходимост се оказва в позицията на водещ разпит Interrogator (срв. ECS 10), който, поставяйки въпроси, в крайна сметка поставя под въпрос самия разпитван. Отговарянето на въпроси, от своя страна, е равносилно на попълването – метафорично и буквално – на формуляр, имащо реални последици, напр. загубата на работно място и забрана за упражняване на професия. На юридически школувания разпитван веднага му идват на ум контравъпроси, които обаче е за предпочитане да премълчи, доколкото тук власт да пита има другият, разпитваният няма нито властта, нито правото на свой ред да пита. И все пак: „Кой си ти всъщност, който ме поставяш под въпрос? Откъде идва твоето превъзходство? Каква е същността на властта, която те овластява и окуражава да ми задаваш подобни въпроси.“ (Пак там, курсив в оригинала)[4] Реторическото оттегляне на все пак зададените контравъпроси използва един sermo humilis с аргументация ad hominem. „Същността ми може да е непрозрачна, но при всяко положение е дефанзивна. Аз съм съзерцателен човек и наистина съм склонен към остри формулировки, но не към офанзива, не и към контраофанзива.“ (Пак там) Изходният упрек в личностна непрозрачност е обезсилен чрез позоваване на черти на характера и теоретично-интелектуалната нагласа на упреквания/обвиняемия. „Аз съм прекалено любопитен спрямо мисловните предпоставки на всеки упрек, на всяко обвинение и всеки обвинител. Затова не ставам нито за добър обвиняем, нито за добър обвинител.“ (ECS 11) Тъй или иначе автоматично поставен в позицията на обвиняем до доказване на противното, отговарящият се защитава, твърдейки, че предпочита позицията, в която и без друго се намира. „Аз обаче предпочитам по-скоро да съм обвиняем, отколкото обвинител.“  (Пак там) Превръщайки принудата в добродетел, колкото и неубедително да звучи това в един концентрационен лагер, пък бил той и щатски, разпитваният апелира в крайна сметка към естеството си на вярващ като ultima ratio в ситуация на (автоматична) презумпция за виновност, за да му бъде повярвано поне, че предпочита да е обвиняем (какъвто е). „Може би това при мен има теологически корени. Защото Diabolus е името на Обвинителя.“ (Пак там) Силата на тази защита е в признаването на беззащитността, чиято граница е положена в неунищожимостта на вярващия тъкмо в неговата радикална беззащитност. „Така че съм беззащитен. Беззащитен, но неунищожен в нищо.“ (ECS 12) Убежната точка на теологически подплатения sermo humilis, за която вече сме подготвени от брилянтната „ниска“ реторика на отговарящия, не е теологическа обаче, а литературна. „Моята същност може наистина да е непрозрачна, но моят случай подлежи на назоваване с помощта на име, намерено от голям поет[5].“ (ECS 12) Пределната простота и прозрачност на прозата на Ex Captivitate Salus, сравнима с поезията на написаните по същото време и в сходна ситуация на интерниране Пизански кантоси на Езра Паунд[6], разчита на едно амбивалентно литературно наименуване на личностната същност в нейната непрозрачност, лошота и недостойност – ще рече: автентичност – вярвайки, че профетическата[7] литература, от една страна, и теологията, от друга, се срещат в собственото име на литературни хероси, чрез които екзистенциалото време (да може да) връхлита и отваря пролом в литературната игра.

В този текст, продължаващ преброждането на „оазисите на ужаса“ по Бодлер/Боланьо, в които модерност и терор се срещат, ще разгледам непрозрачната идентификация на Карл Шмит с Бенито Серено, героя на едноименната новела на Херман Мелвил като ключова фигура на отговорите и защитата на юриста и правовед Шмит пред лицето на разпитите и обвиненията в колаборационизъм с националсоциализма в най-терористичните му и скверни измерения. Идентификацията с дон Бенито съдържа пълния комплект от (автентична) лошота, недостойност и непрозрачност, характеризиращ случая Шмит, наименуван с името на литературен герой, намерен при голям профетически писател от Новия свят, стоящ на прага на естетическата модерност. Години преди да стане публичен, отговорът-защита „Бенито Серено“ се оформя в частната кореспонденция на Шмит с брата му по оръжие и кръщелничество[8] – както идейно, така и лично – Ернст Юнгер, по-нататък ще се спра отделно на този многозначителен епистоларен генезис на идентификацията. Четири години преди първото упоменаване на Бенито Серено в кореспонденцията с Юнгер излиза първият немски превод на новелата на Мелвил – през същата година, която Шмит ще изведе в защитата си след падането на режима като документиран момент на първото му публично разграничаване от националсоциализма. „През лятото на 1938 г. в Германия излезе книга, в която се казва: „Когато в една страна важи единствено публичността, организирана от държавната власт, тогава душата на народа тръгва по тайнствения път, който води навътре; тогава пораства противосилата на мълчанието и тишината.“[9] (ECS 21) Книгата е Левиатанът в учението за държавата на Томас Хобс. Смисъл и несполука на един политически символ (1938), чийто неназован автор е самият Шмит. „Като знак на „вътрешна съпротива“ Шмит я сравнява по-късно с Мраморните скали на Юнгер.“ (CSAF 385) Прави го, негласно приписвайки си първенството по време спрямо романа на Юнгер. „През септември 1939 г. са публикувани „Мраморните скали“, книга, описваща с голям кураж бездните, които се крият зад маските на реда на нихилизма.“ (ECS 22) Биографът на Шмит Райнхард Меринг с право отбелязва, че внушеното сходство между двете книги не е точно по линията на „вътрешната съпротива“, изтъкната постфактум от Шмит: „Всъщност тя [Левиатанът, б. м., В. С.] прилича на книгата на Юнгер по-скоро по интереса си към митологията, отколкото по политическата тенденция“. (CSAF 385) Основният свидетел на защитата Бенито Серено е изведен на сцената между Левиатанът и На мраморните скали като еднорангови свидетелства (с приоритет по време на Шмитовия Левиатан) на вътрешната емиграция и съпротива през Третия райх. „Бенито Серено, героят на повестта на Херман Мелвил, е въздигнат в Германия до символ на положението на интелигенцията в една система на масите.“ (ECS 21-22, курсив в оригинала) Както книгата без посочен автор, излязла в нацистка Германия през 1938-а, така и аперсоналното въздигане на същото място и по същото време на литературния герой на Мелвил до символ на интелектуалците разказват една история със странно липсващ лексикално и граматически – и прозрачно подразбиращ се – субект.

В последната глава на есето, даващо заглавието на книгата със свидетелства от времето на пленничество, Шмит експлицира основанието на тази прозрачна липса на субект при говоренето за вътрешната съпротива през Третия райх. „Аз говорих тук за самия себе си, всъщност за пръв път в живота си.“ (ECS 76) Ex Captivitate Salus е поредица от маски на говоренето за себе си, включваща както литературни, така и исторически фигури. Едно от историческите лица, служещо за маска, е Алексис дьо Токвил, авторът на Демокрацията в Америка (1835/1840) – непосредствено предхождаща Бенито Серено (1855) – който предоставя на Шмит маската на победения от свръхсилите на ХХ век, прогнозирани от френския историк и политически мислител и излезли вече на сцената на световната история (и имащи властта да разпитват и поставят под въпрос разпитвания). „Токвил е бил един победен човек. В него се събират всички видове поражения, при това не случайно и само по нещастно стечение на обстоятелствата, а съдбовно и екзистенциално.“ (ECS 30) Изброявайки точка по точка видовете поражения, претърпени по необходимост от Токвил, Шмит стига до решаващия за него самия и претърпяван в момента на писане на Ex Captivitate Salus вид поражение. „Като европеец той също попада в ролята на победения, защото предвижда развитието, което превръща двете нови сили – Америка и Русия – през главата на Европа в носители и наследници на едно неустоимо централизиране и демократизиране.“ (ECS 31) Възклицанието, с което завършва есето за Токвил, написано в Civilian Detention Camp, заобикаляйки стриктната забрана да се пише в лагера, е ad se ipsum: „бедни, победени Токвил!“ (ECS 33). Важен елемент на защитата е именно идентификацията с политически мислители диагностици/прогностици, какъвто е Токвил, за да се прокара оневиняващото (или поне смекчаващо вината) разграничение между „пророк“ и „диагностик“ на абсолютистката държава, свръхсилите на ХХ век или Третия райх. „Хобс е бил смятан за пророк на Левиатана и е бил поради това дискредитиран и остракиран, защото повечето хора са прекалено примитивни, за да различат един диагностик от един пророк.“ (ECS 73) Пропукалият се за миг предпазен sermo humilis на реториката на защитата оголва вътрешноприсъщия на брилянтността на писането на Карл Шмит персоналистично-гилдиен елитизъм.

Пробивите на този прозрачен и автентичен елитизъм, който реториката на sermo humilis се опитва да държи под контрол и сурдинка, са едни от най-силните (и автентични) моменти на Ex Captivitate Salus, сравними с пасажи от Записки от Мъртвия дом[10] или стихове от Пизанските кантоси – за да цитираме две произведения от литературните домейни на „свръхсилите“ – тематизиращи конфронтирането на брилянтния (съсловно-естетически) интелектуализъм с опита на интернирането. „Как да понесе особено човек, за когото знанието за правото е станало част от съществуването му, голия факт, дори простата възможност за едно тотално обезправяване, независимо кого засяга то в отделния случай? И когато то засяга самия него, положението на обезправения юрист, на превърнатия в outlaw lawyer, на поставения hors-la-loi легист съдържа още една особено горчива добавка, която се прибавя към всички други физически и психически мъчения – едно жило на знанието, възпаляващо отново и отново парещата рана.“ (ECS 60) Тук отговаря и говори в прав текст пред разпитващите и обвинителите, рисковано застрашавайки реториката на защитата, един дон Карл(ос) на германската юридическа каста в апогея на брилянтния ваймарски междувоенен интелектуализъм, избиращ за главен свидетел на защитата си един също толкова ексцентричен и непрагматично прекрачващ границите на защитния sermo humilis испански дон: „Аз съм последният съзнателен представител на jus publicum Europaeum [европейското публично право, б. м., В. С.], последният преподаващ учението му и негов изследовател в екзистенциален смисъл и преживявам края му така, както Бенито Серено преживя пътуването на пиратския кораб“ (ECS 75, курсив в оригинала). Маската на Бенито Серено защитава при изправянето лице в лице с направеното през Третия райх – и със следователите и обвинителите след (само)убийственото му крушение – и едновременно с това рисковано се оставя на неконтролируемите ефекти на (само)убийствената идентификация с литературен херос, за когото в крайна сметка няма спасение от съучастническото му пленничество. Ex Captivitate Salus е посветена на паметта на Вилхелм Алман, приятел на Шмит, близък до заговорниците срещу Хитлер, който се самоубива след неуспешния атентат от 20 юли 1944-а, за да избегне неминуемото задържане и екзекуция.[11] За Шмит това самоубийство е преди всичко (стоическо) избягване на „разпитите“ (Vernehmungen) (ECS 43), централна тема и обсесия на книгата за пленничеството в „часа нула“. Още в самото начало на националсоциалистическото си съучастничество обаче Шмит проявява алергична раздразнителност спрямо адресирани до него въпроси на първите жертви на Третия райх (сред негови колеги прависти от еврейски произход), определяйки ги като „разпити“ в писмо от декември 1933-а до историка на правото Фриц Прингсхайм: „Не бих желал да се оставя Вие да ме подлагате на разпит (vernehmen)“ (цит. по CSAF 317-318; 656, бел. 61). Когато вече не може да избегне разпитите в ситуацията на форсмажорно налагане на свръхсилите, Карл Шмит публично слага в Ex Captivitate Salus квазистоическата литературна маска на (на пръв поглед) идеалната жертва Бенито Серено. И под посвещението на книгата на Вилхелм Алман (който е бил незрящ), слага латинската фраза CAECUS DEO PROPIVS – СЛЕПИЯТ Е ПО-БЛИЗО ДО БОГ.

Ако от часа нула, в който идентификацията е направена публична в рамките на интернирането и разпитването, се върнем към момента на първоначалното ѝ проявление в кореспонденцията на Шмит с Ернст Юнгер, трябва първо да се спрем на условията на възможност на една комуникативна интимност, която предразполага към споделяне – и оформяне в споделянето – на аватара Бенито Серено по тайнствения път, който води навътре през годините на Третия райх. Преди да разгледам генезиса на идентификационната фигура в писмата, ще очертая емблематичното вътрешно пространство на едно приятелство, чиято най-близка интимност се конституира под натиска на нацисткия терор, изхождайки от есето на Мартин Тилке Тихата гражданска война. Ернст Юнгер и Карл Шмит през Третия райх (2007). Определящо за интерпретацията на Тилке е схващането на комуникативната интимност в Карл-Шмитовата логика на „вътрешното пространство“ (Innenraum) като отпадъчен и корозивен продукт на модерната – абсолютистка, тоталитарна, демократична – държава, който в крайна сметка я разрушава отвътре. „Сега възниква вътрешната резервираност на поданиците и чрез това се установява една инстанция, която се изплъзва от всеки държавен контрол и се превръща в смъртна заплаха за държавата – forum internum. Навън поданиците демонстрират съгласието на едно мълчание, което навътре става все по-красноречиво. В това морално вътрешно пространство се разгръщат „непреките власти“, не подлежащи на улавяне, но в крайна сметка по-силни от всеки, пък бил той и най-мощният, репресивен апарат.“[12] Макар че заемат коренно противоположни позиции при идването на власт на националсоциализма – Юнгер незабавно се оттегля във „вътрешна емиграция“ в родната Долна Саксония, Шмит трескаво колаборира с новия режим – именно Третият райх конституира вътрешното пространство на приятелството им, достигнало кулминационната си интимност именно в рамките на нацистката диктатура. „Противоположните политически опции, които те избират в поляризиращите първи години на Третия райх, не успяват да помрачат по никакъв начин приятелството, […] това приятелство по-скоро се оформя като особено сърдечно и интензивно тъкмо във времето, когато политическото отстояние между Юнгер и Шмит е най-голямо.“ (SB 11) Юнгер полага сериозни усилия да предпази Шмит от обвързване с националсоциализма, като напълно сериозно му предлага да се оттегли в Сърбия при родителите на жена му[13], без обаче да се дистанцира от тръгналия по друг път приятел колаборационист. Дори Нощта на дългите ножове[14] – която за Юнгер е „повратната точка, извела на светло действителното лице на диктатурата“[15] – юридически легитимирана от Шмит в статията „Фюрерът защитава правото“ (1934) (срв. CSAF 352-354), не успява да застраши приятелството между все по-фатално обвързващия се колаборационист и все по-убедения вътрешен емигрант. Констатирайки, че Шмит извършва с оправдаването на Нощта на дългите ножове „политическо харакири“, Юнгер ще се пошегува: „Като минахме покрай къщата му в полите на Фихтеберг, аз го попитах дали вече е инсталирал картечница в мазето – той отвърна на шегата с учуден поглед“.[16] По това време Шмит и Юнгер вече са роднини – Шмит е кръстник на втория син на Юнгер, роден на 9 март 1934 г. Ветеранът от Първата световна война, възползвал се навреме от интуицията си на войник и сървайвър, се шегува със затъващия все по-фатално кръстник-колаборационист, тази шега предупреждава за смъртната опасност, сигнализирана от кървавия протуберанс на една студена гражданска война, която се подготвя да стане гореща и световна (без да престане да бъде гражданска и светогледна), но не остракира непредпазливо поелия по грешен път.

Вътрешното пространство на интимната комуникация, консолидирано от националсоциалистическия терор, поддържа в латентно състояние наличните в него противоречия, игнорирани или продуктивно криворазбирани до момента, в който породилата ги тоталитарна държава, на която отговаря тайнствения път, който води навътре, отстъпва пред превъзпитаващата демокрация, разпитваща и изискваща прозрачност и публичност на маските. „Едва след края на националсоциализма се сблъскват една с друга политическите позиции, тъй противоположни в първите години на диктатурата, и това изважда на бял свят и дълбоките различия по същество, поначало съществували между Ернст Юнгер и Карл Шмит, но тактично подминавани до този момент и от двамата.“ (SB 106) Полуразпадът на вътрешното пространство на приятелството е катализиран от неравния старт на Шмит и Юнгер на прага на новия режим. „Юнгер е бил свободен писател, тоест предприемач на самия себе си, който е можел и е трябвало да живее от продажбите на книгите си. Шмит наистина също е бил брилянтен автор, но не е можел да живее от това и е зависел от заплатата си на щатен професор, която престава да получава от началото на 1945-а.“ (SB 106) Много се е спекулирало и може да се спекулира за „ресентимента“ на Шмит спрямо Юнгер, обясняван с (относително) по-„чистото минало“ на писателя в сравнение с юриста и с като цяло неравния им старт в Бундесрепубликата. В писмо до Юнгер от 8.10.1948 г. Герхард Небел, автор от Юнгеровия кръг, сближил се наскоро с Шмит, информира ментора си: „Той живее, като се сравнява с Вас, направо страда от това сравнение, страда, че Вие, а не той е станал немския мит“ (цит. по CSAF 455; 697, бел. 93). Дори да допуснем наличието у Шмит на ресентимента на учения и критика спрямо артиста, едва ли има по-отблъскващо информантство от това, изкривяващо възможната автентичност на информацията. Въпреки че всяко сравнение, както обича да напомня Дон Кихот (и да повтаря в неуместни ситуации Санчо), е омразно само по себе си, Шмит все пак наистина има за какво да съжалява, сравнявайки се с Юнгер. И двамата са се радвали на култов статус в крайнодесния (а и в крайнолевия също: В. Бенямин[17]) интелектуален спектър на късната Ваймарска република, запазването на този статус (или поне достойното оцеляване) през Третия райх – без необходимостта от колаборация – е било реална възможност и за Шмит. „Той е можел да живее през националсоциализма като реномиран консервативен професор относително необезпокояван.“ (CSAF 307) Макар че попада в съюзническата Blacklist на лица, които „не са подходящи за ръководни политически, творчески или бизнес позиции“, както и в американски и френски списъци на немски „интелектуални военнопрестъпници“[18], Юнгер, за разлика от Шмит, не е подлаган след края на войната на разпити, нито е арестуван. Конституираното от тоталитарната държава интензивно вътрешно пространство на комуникативна интимност с неговите тайнствени интериорни пътища е разрушено – преди то самото да успее окончателно да разяде отвътре стария режим – от демократичното обществено мнение и общество на спектакъла.

Шмит извървява, рефлектира и описва този тайнствен път навътре, характеризиращ, от една страна, генеалогията – ученикът му Райнхарт Козелек ще каже патогенеза – на модерната държава и отговарящия ѝ субект в книгата си Левиатанът в учението за държавата на Томас Хобс (1938) и, от друга, в приватния прочит на новелата Бенито Серено, чийто немски превод излиза едновременно с неговия Левиатан. Извървявайки тайнствения път, който води навътре, в принудителен порядък след активно мероприятие от страна на юристи от СС и есесовския печатен орган Дас Шварце Корпс[19], лишило Шмит през 1936 г. на практика от всичките му репрезентативни постове в националсоциалистическия бюрократичен апарат, остракираният – и вече по неволя бивш – колаборационист осмисля случилото се през генезиса на модерната абсолютистка държава. „Абсолютистката държава е била отговорът на религиозната гражданска война, за чието приключване Хобс изнамира гениалната формула: auctoritas, non veritas facit legem („Властта, а не истината дефинира закона“). Шмит се фокусира върху диалектическия откат на тази формула, продължавайки аргументативните линии на Хобс. Той показва как изтиканата настрана истина си отмъщава и посредством критиката на Просвещението държавата продължава дрейфа си по посока на една нова и по-обхватна гражданска война.“ (SB 97, курсив в оригинала) За да не стане „избелващо“ недоразумение: Шмит е антипросвещенски политико-католически етатист[20] и консервативен (контра)революционер, констатиращ емблематичната гибел на абсолютистката държава под ударите на допуснатото от самата нея буржоазно „вътрешно пространство“ с тайнствено неконтролируемия му и разрушителен път навътре. „Изследванията му върху Хобс определено не са израз на либерална вътрешна резервираност, а критическа диагноза, че митическото обосноваване на „тоталната“ държава се е провалило.“ (CSAF 388) Националсоциализмът се оказва неспособен да въплъти мита на „тоталната“ държава, а неговият доскорошен апологет (се оказва) принудително на път навътре като заложник на разбунтували се „черни“ – роби, негри, маси, есесовци – превзели кораба, на чийто капитански мостик колаборационистът неудачник доскоро е смятал, че се намира. „Серено-Шмит е заложникът, който не може да се изрази открито, а само в най-добрия случай предпазливо-загатващо, който обаче трябва да предприеме всичко по силите си – цената е животът му – да съобщи на другите за положението, в което се намира.“ (SB 101) Първият и очевидно най-важен частен адресат на апоретичното съобщение на Шмит, че е заложник, който под смъртна угроза не може да съобщи, че е взет за заложник, но трябва да го съобщи, ако иска да не проиграе последния си шанс за спасение от пленничеството, е Ернст Юнгер. „Шмит се опитва направо отчаяно да направи новата си ситуация разбираема за приятеля си Ернст Юнгер. Той го прави с помощта на литературна фигура.“ (SB 99) Отчаяно: кой, ако не авторът на Приключенско сърце и На мраморните скали и близък приятел, може да разчете посланието[21] – и ако той не го разчете, кой? Отчаянието и обсесията на невъзможното послание добива ониричните измерения на сън, разказан на Юнгер от името на Б(енито) С(ерено) като субект и подател на съобщението-съновидение. „Фантастич-на (фатум-на?)[22] ситуация: С.[ан] Доминик[23] насред Маелстрьом. Б С си казва: По-добре да загина от тях, отколкото за тях.“[24] В отчаяното си желание да бъде разбран Шмит-Серено прибягва насън до любимата на Юнгер метафора на пропадането от съновиденията на Приключенско сърце (1929)[25] и Лъченията (1949) на Втората световна война: спускането в Маелстрьом. Четене, което превръща разбунтувалите се негри в есесовци и капитана на кораб, превозващ роби, в идеалната (колаборираща) жертва на нацисткия терор, отчаяно се нуждае от литературното съблазняване на читател, който не е участвал в бунта на робите на националсоциалистическата революция и определено не обича ролята на жертва.

Удряйки ониричното дъно на идентификацията с дон Бенито Серено, като прибягва до прелъстяващото Юнгер Спускане в Маелстрьом, което същевременно описва пропадането в бездната на едно парадоксално желание-да-бъде-разбран на персонаж, съществен аспект на чието алиби е, че не го разбират, Шмит прецизно улавя съновидната апоретичност на начинанието си, което, за да успее, (трябва да) разчита в крайна сметка на комуникативен провал. „Преди няколко нощи исках в полусън да Ви съобщя нещо; на сутринта открих на нощното си шкафче една стенографска записка, която възпроизвеждам на прилож.[ената] бележка.“ (JS 158) Бележката, преписваща на пишеща машина записката, направена в „3 и половина сутринта“, е приложена към ръкописно писмо от 16 март 1943 г., подписано с „Карл Шмит“: „Сърдечни поздрави от г-жа Шмит, Анима [12-годишната дъщеря на семейство Шмит, б. м., В. С.]/ и Вашия Карл Шмит“ (JS 159). Самата записка от съня, искаща да съобщи нещо очевидно трудно за съобщаване, е подписана обаче не от автора на писмото, а от „Бенито Серено“: „Поздрав от Вашия Серено“ (пак там). Две години по-късно, непосредствено след падането на Третия райх Юнгер ще получи още едно машинописно послание, подписано от дон Бенито: „Искрено Твой добър приятел Бенито Серено“ (JS 193). Макар и, по думите на 100-годишния Юнгер, двамата да са били „истински приятели“, те докрай си пишат, т. е. говорят, на „Вие“, преминавайки през цяла гама от фино диференцирани степени между формалност и интимност, без обаче да стигнат до „Ти“-то, което си позволява през юни 1945-а дон Бенито на прага на интернирането на Шмит. Героят на Мелвил има уникалната привилегия не просто да се подписва на мястото на реномиран юрист, но и да се обръща на „ти“ към един принципно резервиран адресат, който в полувековната кореспонденция си остава по-формалният партньор. Инициирайки епистоларната им епопея с първото си писмо от 14 юли 1930 г., по-възрастният и титулуван академично – а през Третия райх и административно – Шмит от самото начало е по-колоквиалният и пробващ бързото скъсяване на дистанцията, докато по-стегнатият Юнгер предпочита да изчаква преди да подхване предложената (и желана от него) комуникативна интимност, няколкократно връщайки се към по-формални, макар и междувременно смекчени, епистоларни жестове. Шмит прави първата стъпка, но в началото – до идването на националсоциалистите на власт – по-скоро Юнгер е в позицията на (стегнат) ухажор с „неограничена готовност за възхищение“[26], чиято формалност е отчасти израз именно на тази готовност.

Комуникативната динамика, разполагаща се между експанзивната – едновременно топла и брилянтна – колоквиалност на Шмит, от една страна, и формалната стегнатост на Юнгер, от друга, може да се проследи във вариациите в обръщенията и заключенията на писмата. Още във второто си писмо Шмит добавя към изходното стандартно „многоуважаеми господин“ допълнението „скъпи [господин]“ (JS 8) – ще минат близо две години преди  Юнгер да го подхване под формата на „Скъпи господин професоре!“ (JS 14) – и съответно към заключителните си поздрави едно „винаги Ваш“ (JS 8), на което Юнгер ще откликне по-късно с „Ваш“ в курсив (JS 13, 15), но и с „Ваш предан“ (JS 11, 14). След еднократното „Скъпи господин професоре!“ Юнгер ще се върне отново към стандартното „Многоуважаеми господин професоре!“, а след като на 12.7.1933 г. Шмит е назначен от Гьоринг за „пруски държавен съветник“, Юнгер ще се обръща към него с „Многопочитаеми господин държавен съветник!“ (JS 17), докато Шмит отдавна вече е преминал на „Скъпи господин Юнгер!“, на което ще се реагира със спорадични „Скъпи господин държавен съветник!“ (JS 23, 35). Заслужава специално отбелязване, че второто обръщение със „скъпи“ към г-н държавния съветник е в писмо от 4 юли 1934 г. – след Нощта на дългите ножове. Докато Юнгер най-сетне стига в писмо от Западния фронт (24.4.1940) до първото си „Скъпи господин Шмит!“ (JS 93), адресатът му вече от доста време се обръща към него с „Вашия стар/ Карл Шмит“ (JS 48), „Винаги и непроменливо/ Ваш Карл Шмит“ (JS 89), „Invariabiliter [Непроменливо] Карл Шмит“ (JS 93) и „Вашия стар [без подпис]“ (JS 63). Дълга поредица от „Скъпи господин държавен съветник!“ е прекъсната едва на 22 юни 1941 г. – деня на нахлуването в Русия – от „Скъпи господин Шмит!“ (JS 119), което ще се наложи оттук насетне, като удивителната ще бъде заменена някъде през зимата на 1941-а със запетая. Шмит ще продължи да се придържа към удивителната чак до началото на 50-те, когато остракизмът му все по-болезнено ще започне да изпъква на фона на все по-успешната интеграция на Юнгер в Бундесрепубликата. Чувството за употребеност – включително и по линия на кореспонденцията – взима връх над видимата радост и наслада от щедрото споделяне. „Днешният метод на литературно-публицистичната употреба на всички хрумвания, оползотворяването на собствената си кореспонденция, икономиката на дневниците, предназначени за печат още при писането им – това разрушава всички добри възможности на една размяна на писма.“ (JS 879) Епистоларното общуване от все сърце – ex toto corde (срв. JS 145) – е вече минало, останало в стария режим, комодифицирано в новия.

Бенито Серено се появява в кореспонденцията между Шмит и Юнгер в епохата на щедрото споделяне, което е не на последно място споделяне на читателски преживявания. „В тази кореспонденция книгите играят важна роля и […] за двамата партньори е много важно да си обръщат взаимно внимание на интересни нови заглавия (Ортега, Марло, Селин) или по принцип значими творби (Вико).“[27] При чудовищната ерудиция на Шмит е повече от естествено той основно да е донор, докато нагласата на Юнгер е на писател, който черпи библиография, чието самостоятелно преглеждане би било непродуктивно за него. „Познатите като К. Ш. са незаменими, защото ме разтоварват от огромните усилия на пресяването.“ (JS 608) През зимата на 1944-а, когато Юнгер отбелязва това, изведеният на преден план прагматичен мотив вероятно не би бил все още нараняващ за Шмит, въпреки че титлата „незаменим познат“ още тогава едва ли би му допаднала. В крайна сметка именно рецептивната нагласа на писател, черпещ вдъхновение от една кондензирана ерудираност, е това, на което Шмит ще разчита, извеждайки за първи път на приватната сцена на кореспонденцията си с Юнгер своя Серено в писмото от 25 февруари 1941 г., уведомяващо за изпращането на екземпляр на новелата. Тази най-ранна писмена следа на идентификацията на Шмит със Серено съдържа формулировката на концепцията, през която до този момент е четена и ще бъде четена по-нататък новелата на Мелвил. „Абсолютно съм поразен от напълно нетърсения, дълбок символизъм на ситуацията (Symbolismus der Situation) като такава.“ (JS 115) Още от 1938-ма, когато едновременно излизат книгата му Левиатанът в учението за държавата на Томас Хобс. Смисъл и несполука на един политически символ и първият немски превод на Бенито Серено, Шмит е по следите на символи, които да изразяват – признавайки и оправдавайки – „несполуката“ на ангажимента му с Третия райх, като Юнгер с неговата резервираност спрямо културата на „споделянето“ е точният адресат на амбивалентното съобщение. „Позоваването на митологични и квазимитологични фигури, нееднократно явяващи се в кореспонденцията, прави възможно и за двамата споделящото говорене. Това говорене обаче, доколкото екзотеричната му форма служи и за предаване на езотерични „тайни“ (Arcana), често е многозначно и противоречиво: обяснение и забулване, признание и оправдание в едно, утвърждавайки като необходимост това, което иначе разпознава и отхвърля като простъпка.“[28] Когато Юнгер се забавя с четенето на изпратената на Западния фронт новела, Шмит пита на 6.4.1941 г. дали „междувременно Б. Серено“ (срв. JS 118) е прочетен. Вече от окупирания Париж капитан Юнгер отговаря на 22.6.1941 г. – Операция Барбароса вече тече – че „сега чет[е] много Верлен“ (JS 119) и кани Шмит да намине да го види в хотел Риц, ако реши да отскочи до Париж.

Шмит, който след изпадането в немилост през 1936-а освен всичко друго има и негласна забрана да пътува, е във възторг от идеята (която ще се осъществи с помощта на парижкия Deutsches Institut през есента на 1941 г. и ще пропука забраната) и в отговора си от 4 юли 1941 г. прави най-разгърнатата характеристика на Мелвил и неговото значение за разбирането на „ситуацията“ след 1936-а. „Несравнимата величина на Мелвил е в силата за представяне на една обективна, касаеща началата и конкретна ситуация. Чрез това Бенито Серено е по-велик от руснаците и всички други разказвачи на ХІХ век, така че и По, поставен до него, изглежда анекдотичен, а Моби Дик може да се сравни като епос на морето единствено с Одисеята.“ (JS 121, курсив в оригинала) Суперлативната оценка на Шмит откроява Мелвил спрямо два ориентира (единият от които е ключов за Юнгер): „руснаците“, което с оглед на тематиката на Бенито Серено – опита на радикалната лишеност от свобода на модерната автономна субектност – ще рече Записки от Мъртвия дом, от една страна, и Едгар Алан По, решаващ за Юнгеровата визия на модерността, от друга. Ако за суперлативната надпоставеност на Бенито Серено спрямо Записки от Мъртвия дом – вместо съполагането им като синхронни и съизмерими по сила алегории на лишеността от свобода в модерността – би могло да се поспори, то Юнгер директно го прави по отношение на Карл-Шмитовото изтъкване на Мелвил за сметка на По.

Както вече видяхме, за Юнгер Спускане в Маелстрьом е абсолютната метафора на пропадането, разработена в края на Ваймарската република, през която той ще види националсоциализма и Втората световна война. Тази задължена на По метафора е в основата на въпроса на Юнгер в отговор на писмото на Шмит, сравняващо Мелвил и По: „Какво ще кажете за развитието на тази война? Смятам, че ѝ е присъща една стриктно демонична архитектоника, подобна на прекосяване на поредица от етажи.“ (JS 123) Това прекосяване на нива на една „стриктно демонична“ онирично-кошмарна архитектура е описано в Приключенско сърце, следвайки модела на Спускане в Маелстрьом. „Има една много тънка ламарина на големи листове, която в малките театри използват за наподобяването на гръмотевица. Представям си голямо множество такива ламарини – още по-тънки и по-пригодни за произвеждане на звук – подредени на еднакви отстояния една над друга като листове на книга, които обаче не лежат притиснати, а чрез някакво приспособление се удържат раздалечени един от друг./ Вдигам те върху най-горния лист от този грамаден куп и веднага щом тежестта на тялото ти го докосне, той с трясък се раздира надве. Ти пропадаш и падаш върху втория лист, който също така се пръска с още по-силен трясък. Пропадането удря третия, четвъртия, петия лист и т.н., с покачването на скоростта на падане детонациите следват една след друга с ускорение, което предизвиква усещането за едно непрестанно нарастващо като темпо и сила тремоло на барабан. Падането и тремолото стават все по-бесни, превръщайки се в мощно тътнещ гръм, докато накрая един обемащ всичко, ужасяващ шум не взриви границите на съзнанието.“[29] В рамките на този модел, пряко задължен на парадигматичния за модерността водовъртеж на По, сравнението на Шмит е „омразно“, както би казал Дон Кихот и в прав текст казва Юнгер: „Не мога да се съглася с оценката Ви на Мелвил в сравнение с По. По е и си остава големият майстор, скицирал чертежа и вътрешната математика на опасните светове. С това той излъчва в много посоки – в разглежданата тук например – изхождайки от Маелстрьом“ (JS 127). В писмото си от 17 септември 1941 г. Шмит ще се почувства задължен да оправдае суперлативното изтъкване на Мелвил, усещайки, че е засегнал ключова идентификационна фигура на писателя, от когото очаква да разбере и сподели неговата собствена. „Не се опитвам да наложа мнението си като имащ право и да омаловажа По. Мисля си за Бенито Серено, като символ на ситуацията (Situations-Symbol). Това е абсолютно неизчерпаема тема.“ (JS 129, курсив в оригинала) Без да казва нещо ново спрямо предходната си характеристика на Мелвил, Шмит на практика признава, че темата е дълбоко лична, каквато е и „ситуацията“, символ на която е новелата на Мелвил. След рязката реакция на иначе внимателния и сдържан адресат Шмит ще си вземе урок: при следващото извеждане на дон Бенито на сцената – която вече ще е сцена на съновидението – корабът на капитана заложник ще се окаже насред водовъртежа на По посредством едно онирично сгъстяване, контаминиращо идентификационните фигури на двамата епистоларни партньори. Юнгер със задоволство ще приеме реверанса на Шмит към идентификационната му метафора: „В съня Ви намирам за сполучливо преди всичко съединяването на образните светове на По и Мелвил: та нали По вижда от индивидуалистична перспектива това, което Мелвил вижда от политическа, обществена“ (JS 161). Сполучливостта на съня на Шмит е преди всичко във включването на идентификационната метафора на Юнгер в Карл-Шмитовата игра на маски, чиято перспектива е също толкова и дори по-индивидуалистична от Юнгеровата, доколкото е идиосинкразно обременена от необходимостта и потребността да оправдава една трагическа „голяма грешка“, която по времето на съня на Шмит – пролетта на 1943-та, пост-Сталинград – Юнгер вече може окончателно да се поздрави, че е успял да избегне.

Епистоларната генеза на идентификацията на Шмит с Бенито Серено прекрачва за първи път границата на приватната сфера, превръщайки в публично достояние прочита на новелата като алегория на националсоциалистическия терор (и колаборацията с него), без обаче да бъде разкрито авторството на Карл Шмит, в дневника на френския писател Алфред Фабр-Люс, чийто втори том, публикуван в окупиран Париж, предизвиква арестуването му. Юнгер, който по това време е в Париж, информира Шмит за събитието в писмото си от 24.8.1943 г. „Фабр-Люс публикува преди няколко седмици третия [sic] том на своя дневник, въз основа на който бе арестуван. […] Сред други позовавания на една вечер, прекарана с мен, откривам в него да се цитира Бенито Серено като текст-шифър (Schlüßelschrift), незаменим за запознаването с вътрешния механизъм на тоталитарните държави.“ (JS 166) Индуцираното от Юнгер анонимно обнародване на Карл-Шмитовия прочит на Бенито Серено в окупирана Франция, предизвиква неочаквано бурната реакция на Шмит – неочаквана за читателя, а може би и за самия Юнгер – която е още по-неочаквано позитивна. „Съдбата на Бенито С. почти ужасно (diebisch) ме радва. И подобните на Ф.[абр] Л.[юс] литератори са преносители на заразата, отлични при това, съвършени до насекомност медиатори на необходими осъществявания-на-контакт. Направо не мога да Ви опиша удоволствието си.“ (JS 170) Колоквиалността на епистоларния тон на Шмит достига тук своя връх, използвайки неочаквано разговорното – почти на ръба на жаргонното – наречие diebisch (букв. „крадливо“, „грабливо“, прен. „твърде много“, „ужасно“). Макар да се произнася като „с“, латинският инициал на фамилията на дон Бенито графически съвпада с C-то на Carl, чиято съдба в (окупирана) Франция го изпълва с „почти ужасно“ задоволство. На какво всъщност толкова почти ужасно – почти грабливо – се радва Шмит?

Ако беше съвременник на Фейсбук, не бихме си задавали този въпрос, защото всеки ФБ-статус търси това „вирално“ разпространение и мултипликация. Нима е чистата авторска, литературна суета, абстрахираща се от съдбата на „преносителя“ на вируса, попаднал в затвора заради нещо, което Шмит по-късно ще използва като генерално алиби и индулгенция, протестирайки срещу интернирането си и последвалото остракиране? Свеждането на „преносителя“ на символа Бенито Серено до съвършенството на насекомото, пренасящо зараза – но и до съвършеното насекомо – е неволно многозначително и макабрено във времето на форсираното „окончателно разрешаване“ на „еврейския въпрос“. Неописуемото удоволствие от първата (анонимна) публична изява на маскарада Бенито Серено и стилистичната ексцесност на изразяването на това удоволствие хвърля мътна светлина върху реториката на тъгата на идеалната жертва Шмит-Серено. Прекалена е тази нескривана радост и удоволствие от „съдбата на Бенито С.“ като вирусен щам, довел до задържането в продължение на четири месеца на „литератор“, сведен до насекомо-преносител. Когато самият Шмит бъде интерниран след падането на Третия райх, съдбата на Бенито С. ще бъде вече авторизирано направена публична в изпълнеността си с меланхолията на алибито и индулгенцията на идеалната жертва, големия юрист, „за когото знанието за правото е станало част от съществуването му“. Но не е ли този правист всъщност „литератор“ преносител на зараза, отличен при това, съвършен до насекомност медиатор на необходими осъществявания-на-контакт с опита на терора, колаборационизма и виктимизацията? След като разгледахме как Карл Шмит първо приватно в кореспонденцията с Ернст Юнгер (1941-1945), а после и публично в Ex Captivitate Salus (1950) чете новелата на Мелвил, нека видим сега как Бенито Серено чете Карл Шмит по тайнствения начин, по който съдбата на книгите – fata libellorum – и съдбата на техните читатели образуват едно цяло, както се твърди в текста от юни 1945-а, подписан с Искрено Твой добър приятел Бенито Серено. Като страстен и обсебен читател, Шмит би се съгласил, че (е легитимно) книгите също (да) четат читателя си.

Въпреки че вероятно прочита първия немски превод на новелата на Херман Мелвил Бенито Серено (1855) скоро след публикуването му през 1938 г., нямаме писмени свидетелства за прочита му чак до първото споменаване на произведението в писмото до Юнгер от 25 февруари 1941 г. Доколкото при говоренето за Бенито Серено Шмит винаги настоява на решаващата роля на ситуацията – като съвкупност от неповторимо историческо и екзистенциално случване – която новелата „символизира“, ще изходя от конкретната ситуация в момента на първото писмено свидетелство за прочита на Шмит. В края на февруари 1941-а Третият райх е на прага на две събития, които ще предрешат скоропостижния крах на хилядолетното му царство: нахлуването в СССР, планирано за пролетта[30] (и реализирано със закъснение на 22 юни 1941 г.), и обявяването на война на САЩ след японската атака срещу Пърл Харбър в началото на декември същата година. Изправянето на нацистка Германия в рамките на една година срещу двете свръхсили на ХХ век, чието възшествие е предвидено от любимия на Шмит френски историк и политик Алексис дьо Токвил още през първата половина на ХІХ в., е историческата рамка на ситуацията, която ще „символизира“ новелата на Мелвил в прочита на Шмит. Третоличностният повествовател на Бенито Серено, през чиято перспектива е видян Серено-Шмит, е представител на едната от свръхсилите, на която Германия предстои да обяви война преди края на годината: „капитан Амейса Дилейно от Дъксбъри, Масачузетс, командир на голям тюленоловен кораб и търговец“[31]. Разказвачът е (северо)американец, капитан, командир  на кораб и търговец, въплъщаващ в себе си, от една страна, чистата и абсолютна форма на власт, която един капитан на кораб суверенно (юридически) упражнява в открито море, и, от друга, търговско-меркантилисткия „дух на капитализма“, който САЩ емблематично ще олицетворят като една от свръхсилите на ХХ век. Героят на новелата Серено-Шмит е видян през погледа на този суверенен субект на абсолютната модерна власт от Новия свят и репрезентант на Макс-Веберовия дух на капитализма като преди всичко – и на първо място в повествователната последователност – упадъчно-аристократичен представител на един рушащ се (европейски) свят от вчера в лицето на испанския (креолско-латиноамерикански) капитан и немския (католическо-националсоциалистически) юрист.

Нека първо разгледаме внимателно третоличностният разказвач, който ще въведе ред на „занемарения“ кораб на Бенито Серено и ще установи нов ред в постнацистка Германия, интернирайки и лустрирайки Карл Шмит. Първата характеристика на американския разказвач, представена като негова „черта на характера“ (БС 64), е „изключително добър и доверчив човек“ (БС 63), несклонен да „приписва злонамереност на човека“ (БС 64), т.е. вписваща се в една типично просвещенска – в светло-русоистката разновидност – рамка, добре позната и учудваща първоначално всеки „тъмен“ предмодерен субект. Тази определяща черта на характера на разказвача е положена в една ситуация на „липсата на всяка законност“ (БС 63) и съпроводена от ироничен авторов коментар, скептичен спрямо просвещенско-хуманистичната визия за човека, какъвто – скептичен – е и Шмит. „Като имаме предвид на какво е способен човек, нека оставим на мъдрите да решат дали тази черта на характера предполага освен доброто сърце и по-голяма бързина и точност на умствените възприятия от обикновените.“ (БС 64) Доста бързо читателят започва да се досеща, че капитан Дилейно меко казано не притежава тази по-голяма бързина и точност на умствените перцепции, което вероятно е изпълвало Шмит със задоволство както в нацистка Германия на прага на войната със САЩ, така и по-късно в американските Interrogation Center и Civilian Detention Camp. Американският разказвач няма да „приписва злонамереност на човека“ (пак там) в ситуация на радикално зло (според Шмит) или поне на извънредно положение на бунт в открито море и чак до развръзката на събитията няма да прояви бързина и точност на умствените възприятия (intellectual perception)[32], крайно необходими с оглед на ситуацията. Като имаме предвид извършеното от Шмит между 1933 и 1936 г. също оставяме на мъдрите да решат дали, самостилизирайки се като неразбрана жертва (на обвиняващите го след 1933-а в колаборационизъм и конкретно на американските окупационни власти от есента на 1945-а насетне), Шмит същевременно не се е облагодетелствал в крайна сметка от това неразбиране, „символизирано“ във фигурата на американския капитан разказвач. Можем спокойно да си представим римокатолика и консервативен революционер Шмит да се идентифицира със скептицизма на Мелвил спрямо фундаменталното неразбиране от страна на светло-русоисткото Просвещение на какво е способен човек, идентифицирайки се същевременно и с „жертвата“ на същото това неразбиране.

Доколкото „добрият капитан“ е виртуозен – литературноисторически ранен – пример на „ненадежден разказвач“ (unreliable narrator), неговото неразбиране на ситуацията е ключово при разглеждането на играта на идентификации на Шмит като (невинна) жертва на неразбиране. Изходната липса на опасения от страна на американския капитан разказвач касае преди всичко възможността корабът на Бенито Серено да е пиратски – като такъв (юридически) казус го дефинира в крайна сметка Шмит в Ex Captivitate Salus през лятото на 1946-а: „както Бенито Серено преживя пътуването на пиратския кораб“. През август 1945-а, месец преди да бъде задържан от американците, Шмит ще напише: „Всеки, който бъде заварен на пиратски кораб, се третира като пират, ако не е очевидно, че той се е намирал там като пленник или по някакъв друг начин жертва на пиратите.“[33] Хипотезата „пиратство“, оправдаваща и оневиняваща Серено-Шмит, се появява в самото начало на новелата, за да бъде коментирана и претегляна нееднократно от ненадеждния разказвач чак до момента на разкриването на реалното положение. „Но каквито и опасения да са възникнали при първото забелязване на странника [кораб, б. м., В. С.], биха се изпарили от ума на всеки моряк, като види, че на влизане в пристанището корабът се доближил твърде много до сушата, нещо рисковано поради една подводна скала, която се забелязала до носа му. Това като че ли доказвало, че той е непознат не само на тюленоловния кораб, но и за острова; следователно не бил обикновен пиратски кораб по този океан.“ (БС 64) Ненадеждният разказвач всъщност няма опасения, но дори и да ги имаше първоначално наблюдаваното поведение на кораба на Серено като че ли доказвало, не просто наблюдавайки, но и – следователно – умозаключавайки, че казусът не е пиратски. Ако обратното на допусканото от ненадеждния разказвач е вярно, то тезата на Шмит за пиратство – и невинност на неговите жертви – би трябвало да е вярна. Тук ненадеждният разказвач със своето неразбиране на ситуацията е ключов свидетел на защитата на Шмит-Серено, доказваща като че ли тяхната невинност на жертви – като пленници или по някакъв друг начин жертви – на пиратски действия.

При втората поява на допускането за пиратство двайсетина страници по-късно добродушният ненадежден разказвач вече формулира серия от опасения, кръжащи около възможността да е налице „играене на роля“, „предрешване“ и кражба на идентичност от страна на Бенито Серено, т.е. доста близо до реалното състояние на нещата, без обаче да се допуска принудителност на играенето на роля, на травестията[34] и на фалшивата идентичност (на командир на кораб, който реално не командва). „Този човек сигурно е мошеник. Някой авантюрист от низш произход, предрешен като океански благородник. […] И тази странна церемониалност, която проявяваше […], също не беше неприсъща на човек, който играе роля на по-високопоставен, отколкото е всъщност. Бенито Серено – дон Бенито Серено – звучно име. И то име, по онова време известно с презимето, принадлежащо на корабни агенти и морски капитани, които търгуваха по испанските морета, тъй като принадлежеше на едно от най-предприемчивите и големи търговски семейства из всички тези провинции“ (БС 85, курсив мой, В. С.). Изключително важен с оглед на Шмит момент при тези подозрения на иначе доверчивия американец е мотивът за престъпната или  поне морално осъдителна социална мобилност на нисшестоящия (и нисшепоставен): Карл Шмит цял живот ще бъде конфронтиран с образа за себе си като „католически провинциалист“[35], нелегитимно достигнал социалните върхове в една доминирана от протестантски – и (протестантско)пруски – елити късномонархическа и междувоеннорепубликанска Германия. Узурпирането на чужда, социално по-високопоставена идентичност е особено неприемливо за усъмнилия се американски капитан-търговец, доколкото става дума за присвояване на идентичността на едно от най-предприемчивите и големи търговски семейства – присвояване на идентичност в особено големи размери. „Да поеме пиратско кадетство в морските сделки с такава фамилия, каква по-правдоподобна машинация за млад мошеник с талант и ум?“ (Пак там) Неистинността на подозрението на ненадеждния и иначе наивен повествовател спрямо Серено-Шмит като високонадарен (католически) мошеник – какво по-ефикасно обезоръжаване на една от най-болезнените обиди в живота (и след смъртта) на Карл Шмит? Усъмняването на ненадеждния разказвач в автентичността на поведението, костюма и като цяло идентичността на Серено-Шмит е, от друга страна, съвсем близко до юридически и морално решаващата за Шмит (оневиняваща) хипотеза за пиратство. Остава само да се докаже принудителния характер на неавтентичността.

Следващите три тематизации на пиратството следват вече една след друга на по-малки повествователни интервали, нагнетени в серия от една нарастваща тревожност и отговарящото ѝ все по-лековерно, неоснователно и хазартно отхвърляне на подозрението в един ускоряващ се аргументативен пинг-понг, непосредствен сякаш предшественик на бездънните екзегетически казуистики от утвърждения и негации от Процесът, Замъкът или Бърлогата на Кафка. „Освен това не е ли смешно да се мисли, че един кораб в опасност – кораб, който поради болест е почти лишен от екипаж, чиито обитатели изгарят за вода, – не е ли хиляди пъти смешно за такъв кораб да пиратствува сега? […] Но пък не би ли било възможно и общото окаяно състояние, и особено жаждата да са само престорени? А не би ли било възможно този същият ненамален испански екипаж, уж загинал почти изцяло, в този миг да се крие в трюма?“ (БС 89) Ако при второто изплуване на подозрението за пиратство наивният ненадежден разказвач е най-близо до действителното състояние на нещата, тук нито едно от допусканията не се доближава ни най-малко до реалността: 1) корабът на Бенито Серено наистина е в (мореплавателна) опасност и на практика навигационно неуправляем поради почти избит екипаж, от една страна, и взаимоизключващите се императиви на разбунтувалите се роби, които искат да бъдат откарани в Африка, и капитанът, който протака и печели време в очакване пътят му да се кръстоса с друг кораб, от друга, – но това не изключва възможността корабът да е пиратски (в юридическото разбиране на Шмит за бунта на робите, отвлекли кораба, като акт на пиратство); 2) нито жаждата, предизвикана от колебанията на робите да акостират поради опасност, че може да се натъкнат на (бели) хора, които да помогнат на Бенито Серено, нито занемареното състояние на кораба са „престорени“ – напълно реални са; 3) екипажът реално е почти изцяло избит и труповете са изхвърлени зад борда – в трюма има само един труп на моряк, току-що убит извън полезрението на разказвача по подозрение, че иска незабелязано да съобщи на американския капитан за реалното положение на кораба.

Колкото повече доверчивият разказвач се усъмнява, че корабът може да е пиратски (в смисъла на морското право), толкова повече парадоксално се отдалечава от реалността (на юридически погледнато наличния казус на пиратство). Ненадеждният разказвач се впуска във все по-екзотични допускания както в логическия, така и в буквалния смисъл на думата. „А между малайските пирати не било нещо необичайно […] да подлъгват хора от някой кораб, обявен за морски неприятел, като показват малък състав или празни палуби, под които дебнат сто копия в сто жълти ръце, готови да се забият през рогозките.“ (БС 90) Параноичният дрейф на съмненията може да стъпи и да се обоснове с „малките жълти ръце на дон Бенито“ (срв. БС 77, курсив мой, В. С.), които по-рано са направили впечатление на американския капитан (чиито ръце можем да си представим като големи и червендалести). Редом с фантасмагорията на безбройните жълти ръце на скрити в трюма малайски пирати под командата на малките жълти ръце на фалшивия Серено изневиделица проблясва дълбоката социалноисторическа и епохална истина на робското въстание в Сен Доминик/Хаити: „дали „Сан Доминик“[36] нямаше внезапно като спящ вулкан да развихри сили, скрити сега?“ (БС 90). Това е въпросът – и това вече се е случило, но е скрито под маските на маскарада, симулиращ съхранен традиционен ред и йерархии.

При третото тематизиране на усъмняването в пиратство от тази параноична серия, разположена в композиционната среда на новелата и прекъсната за миг от мълниеносна истина, потъваща веднага в един подчертано сив океан, ненадеждният разказвач окончателно първоличностно се отнася в един абсолютно не на място свят на детски спомени – и на призраци и метафизика. „Какво? Аз ли, Амейса Дилейно – Крайбрежният Джек, както ме наричаха, когато бях момче, – аз, Амейса; същият, който с конопена торбичка в ръка цапах из водата по крайбрежието до училището, направено в стар кораб; аз, малкият Крайбрежен Джек, който ходеше да бере боровинки с братовчеда си Нек и другите; аз да бъда убит от този ужасен испанец тук, на края на света, на борда на пълен с призраци пиратски кораб? Толкова глупаво, че не заслужава да се помисли! Кой би убил Амейса Дилейно? Неговата съвест е чиста. Най-после има някой над нас.“ (БС 100, курсив мой, В. С.) Това изригване на инфантилен нарцисизъм насред една безнадеждно заплетена и смъртоносно рискова ситуация, бомбардираща съзнанието на ненадеждния разказвач с неспирни алармени сигнали, се оттича в призраците на някакъв едновременно призрачен и реално робовладелски летящ холандец, на чийто борд последна гаранция за оцеляване е (протестантски) чистата съвест в нас и някой над нас, чист продукт на изблик на инфантилен нарцисизъм. Тъкмо насред този пароксизъм на отказа да се възприеме реалността и нейния принцип напълно се експлицира лексикално тезата за пиратския кораб – pirate ship (ВС 177) – който до този момент се беше явявал във вариантите на wonted freebooter (BC 64), roving cadetship (BC 163), piratical character (BC 167) и Malay pirates (Ibid.). Слепотата на ненадеждния разказвач в лицето на американския капитан е за Шмит слепотата на победилата нова световна свръхсила, която упорито не иска да разбере, че в Третия райх той, Карл Шмит, се е намирал на пиратски кораб. Но какво да кажем за слепотата след 1933-а? CAECUS DEO PROPIVS – СЛЕПИЯТ Е ПО-БЛИЗО ДО БОГ? И не е ли, на свой ред, следствието за невинността на жертвата на акт на пиратство, произтичащо от тезата за „пиратския кораб“, прекалено – юридически – силно, нарцистично силно?

Вече скочил в лодката на американския капитан – давайки показания през 1947 г., Шмит ще посочи 1936-а като годината на своето „отричане от Дявола“[37] – Амейса Дилейно ще продължи да го подозира, че е неразделна част от пиратския кораб[38]: „като стисна дон Бенито за гърлото, добави: – Този коварен пират крои гибелта ни!“ (БС 125). Скокът на Бенито Серено не само не разкрива пред американския капитан реалното положение, но предизвиква класическо quiproquo, в което жертвата е взета за извършител. И след скока – но „скочил“ ли е наистина Карл Шмит през 1936-а или 1938-а от пиратския кораб на националсоциализма? – доста време му трябва на американеца, който буквално държи в ръцете си и жертвата, и извършителя, за да разпредели субектно-обектно ролите. Изтича цяла страница време, изпълнена със същински квазибалетен екшън, преди ненадеждният повествовател и действащ Капитан Америка да идентифицира деятелното и страдателното начало, жертвата и пиратите. „В този миг през така дълго замъглявания ум на капитан Дилейно блесна лъч на прозрение и освети с неочаквана яснота цялото тайнствено държане на Бенито Серено и всички загадъчни събития през деня, както и цялото пътуване на „Сан Доминик“ […] и като погледна към „Сан Доминик“, сега, когато пердето падна от очите му, видя, че негрите […] са свалили маската си и размахват секири и ками в свиреп пиратски бунт.“ (БС 126-127) Последната дума на закъснялото прозрение на ненадеждния разказвач е „бунт“ – revolt (ВС 203) – макар и пиратски. Тръгвайки към абордаж на „пиратския кораб“, американският капитан ще разчита, на свой ред, на силата на същинската пиратска стихия на първоначалното натрупване на капитала, целяща обратното превръщане на разбунтувалите се роби в стока. „[Т]ой постави начело на групата главния си помощник-капитан – силен физически и решителен човек, който някога бе служил на капер и както шушукали неприятелите му, бил бивш пират. За да насърчи повече моряците си, той им каза, че […] корабът и товарът му […] стрували над десет хиляди дублуна [sic]. Ако го завземат, голяма част ще бъде тяхна. Моряците отговориха с радостни възгласи. […] Целта обаче не беше да се избият или осакатят негрите. Възнамеряваха да ги пленят заедно с кораба.“ (БС 128-129) Помощник-капитанът, който в началото на новелата се проявява чрез „предпазливата съпротива“ (срв. БС 64) спрямо желанието на „добрия капитан“ Дилейно да се качи на непознатия кораб, за да му помогне, сега е an athletic and resolute (ВС 204) главатар на същински пиратски абордаж. Пиратският бунт е последван от пиратско възстановяване на реда и собствеността върху робите. Ако идентифицираме пиратския бунт с националсоциализма (което всъщност прави прочитът на Шмит) и пиратското възстановяване на реда и собствеността с Капитан Америка (което ще твърди Езра Паунд по отношение на влизането на САЩ във Втората световна война), Карл Шмит сякаш не би възразил, доколкото би се оказал идеалната жертва и на двата режима. Нещо от рода на Маркиз дьо Сад, жертва едновременно на Стария режим и на Империята. И отново: не е ли тази виктимизация прекалено съвършена, прекалено идеална?

Американският капитан, през чиято неразбираща перспектива на ненадежден разказвач новелата представя Бенито Серено, перфектно се вписва в „символа на ситуацията“ (Situations-Symbol), търсен от Карл Шмит след краха на националсоциалистическия му ангажимент през 1936-а. Вече интерниран в американския Civilian Detention Camp, през декември 1945-а Шмит ще помоли жена си да му прати Бенито Серено (срв. CSAF 443), затваряйки кръга на един прочит, започнал в кореспонденцията с Юнгер през съдбовната 1941 г., през която Германия ще влезе във война с двете свръхсили на ХХ век. След като представихме „неразбиращия“ Капитан Америка, буквализиран в американския концентрационен лагер, нека сега разгледаме самия символ на жертвата, представяйки си лагерното четене на новелата през зимата на 1945/46-а. „[И]спанският капитан, благороден, резервиран и възмлад в очите на всеки непознат, облечен ексцентрично богато, с още явни следи от безсънни грижи и безпокойство, стоял пасивно настрана, облегнат на главната мачта, и ту поглеждал мрачно и бездушно към възбудените си хора, ту пък отправял злочест поглед към посетителя.“ (БС 68-69) Това първо описание на Бенито Серено през погледа на ненадеждния и неразбиращ разказвач маркира важни черти от образа на идеалната жертва – благородство, резервираност, пасивност – съчетавайки ги с проблясващ детайл, разкриващ за миг маскарадното естество на случващото се: ексцентричното богатство – singular richness (ВС 147) – на облеклото с неговата амбивалентност на знак, едновременно оголващ театралността и мистифициращо забулващ реалността в национално-цивилизационни стереотипи: прагматично-филантропичния американец vs. официално-церемониалния испанец. „Пробивайки си път през тълпата, американецът стигнал до испанеца, уверил го в съчувствието си и му предложил да помогне с каквото може. На което испанецът отговорил засега само с тържествени благодарности съгласно присъщата на националността му официалност“ (БС 69). Признателността на испанеца е не просто тържествена – grave – но и церемониална – ceremonious – като естеството на тази церемониалност в конкретната ситуация е не толкова национално-стереотипно, колкото театрално-маскарадно. Американският капитан следва обаче стереотипната представа за предмодерно-феодалната испанска церемониалност, противопоставяйки ѝ собствената си модерно-буржоазна благотворителна прагматичност: „Капитан Дилейно обаче не губел време в празни комплименти“ (пак там). Тълкуването на маскарадната театралност на ситуацията през национални стереотипи, използващи опозицията предмодерно/модерно, затвърждава неразбирането на положението на Бенито Серено от страна на американския капитан.

Националният стереотип, през който неразбиращият повествовател и американски капитан вижда Серено-Шмит, е конфесионално-религиозно форматиран, предмодерното е преди всичко католическото – състарено, архаизирано, запратено в праисторическото минало от етиката на протестантизма и духа на капитализма. Католическото е килийното, монашеското, меланхолното. „Затворен в тези дъбови стени, прикован към скучен кръг от команди, чиято безусловност го отвращавала, той се движел бавно наоколо като някой ипохондричен абат, понякога спирал внезапно, тръгвал пак, хапел устни, гризел нокти, изчервявал се, пребледнявал, подръпвал си брадата, като проявявал и някои други признаци на разсеяност и унилост.“ (БС 70) Капитанският мостик се превръща в монашеска килия, vita activa на издаващия команди капитан – в taedium vitae на ипохондричен абат, който хапе устни и гризе нокти, капитан Бенито Серено – в романтически феминизирана фигура (въпреки подръпваната брада), която ту се изчервява, ту пребледнява. Отвращението на разпадащия се на тикове и психосоматика испански капитан от vita activa е видяна не просто като негова идиосинкразия, а като цивилизационен модел, в който абдикиращият суверен се оттегля в отшелничество. „Дори официалните доклади, които според моряшките обичаи му се правели в определено време от някой дребен подчинен (бил той белокож [sic], мулат или чернокож), той едва имал търпението да изслуша, без да прояви презрително отвращение. В такива случаи държането му по степен било вероятно немного различно от онова на императорския му съотечественик Карлос V, малко преди този монарх да се оттегли в отшелничество.“ (БС 71) Бенито-Сереновият taedium vitae е презрителното отвращение на цяла една отиваща си култура, обръщаща се на ръба на началото на упадъка си от vita activa към vita contemplativa, от Великите географски открития и Конкистата, изградили първата модерна глобална империя – към anchoritish retirement from the throne (ВС 149) на създателя ѝ, от суверена на Империята, в която слънцето никога не залязва – към анахорета. Бенито Серено като ипохондричен абат е репрезентант на една (католическа) култура, в която суверенът, взимал решения за извънредното положение на първата глобална модерност, става анахорет.[39]

Още преди испанският капитан – и немският юрист – да бъде разчетен в архаизиращия ключ на един католицизъм, олицетворяващ предмодерния свят, така е видян още отдалече, сред изходната за новелата сивота на океана самият кораб, чийто капитан по-късно ще се окаже ипохондричен абат, абдикирал суверен анахорет. „Когато могли вече да го видят поотблизо [sic], корабът се показал ясно върху оловените вълни, покрит тук-таме с разкъсана мъгла, като дрипав кожух, приличал на варосан манастир след буря с гръмотевици, кацнал на някоя сивкава скала всред Пиренеите. Сега обаче не само въображаемата прилика за миг почти подвела капитан Дилейно да си помисли, че пред него стои кораб, пълен с монаси. Надвесени от фалборда, в омарната далечина се виждали скупчени тъмни фигури като с качулки; а през отворените портове на кораба се виждали смътно други движещи се тъмни фигури, като черните калугери, крачещи из манастирите.“ (БС 65) Корабът-манастир е продукт не просто на fanciful resemblance (ВС 143) – въображаема, нереална, произволна, капризна, чудновата, претенциозна, фантазьорска прилика – но и на реалното наличие на тъмни фигури на борда. Корабният интериор с движещите се в него dark figures отдалече реално прилича на манастирски клоатър – cloister – синекдохично даващ името на затвореното вътрешно пространство на манастира, в който медитативно крачат доминикански[40] монаси – Black Friars – чието превръщане с приближаването в „ценен товар […] негри роби“ (срв. БС 65) ще бъде не по-малко нереално, нов продукт на въображаема прилика и оптическа илюзия: тъмните фигури вече са се преобразили в бунт, предхождащ повествованието на новелата, от Black Friars в Black Jacobins[41]. В знаменитата сцена на бръсненето, в която ненадеждният разказвач, макар и да не разбира, все пак ще види, как „черният представлява палачът, а белият – човекът на дръвника“ (БС 109), описанието на капитанската каюта отново препраща към манастирския интериор, обогатен с другия испанско-католически стереотип – Св. Инквизиция. „От едната страна имаше маса с крака във форма на лапи, закрепена на борда; на нея многопрелистван требник и над него – малко, бедно разпятие, закачено на преградката. Под масата между някакви мрачни стари въжета, като куп пояси на беден монах, се виждаха един-два нащърбени ятагана и един окълцан харпун. Имаше и две дълги канапета от бамбукова тръстика с щръкнали ребра, почернели от старост, неудобни наглед като инквизиторски уреди за изтезание, и едно голямо деформирано кресло, снабдено отзад с груба бръснарска стойка на винт, което приличаше на смешна средновековна машина за изтезания.“ (БС 106) Мрачните стари въжета всъщност са меланхолен стар такелаж – melancholy old rigging (ВС 183) – чиято меланхолия на неизползвани вече приспособления директно се свързва с ипохондрията на манастирското семантично поле на испанско-католическото, в което неразбиращият повествовател полага случващото се. В сюрреалистичното съполагане на меланхолния стар такелаж – пояси на беден монах – с нащърбените ятагани – всъщност cutlass (мачете) – има образна логика, доколкото допълнително архаизира и екзотизира интериора по посока на иберийско-средновековното противостоене на кръста и полумесеца в един религиозно конституиран предмодерен свят. Неразбиращият разказвач вижда бръснарското кресло като средновековна машина за изтезания, намирайки я за смешна, докато пред очите му всъщност се разиграва един смъртоносно сериозен модерен театър на жестокостта, инсцениращ травмата на Хаитянската – Сендоминиканска, Сандоминиканска – революция и терор, чието име носи корабът на Бенито Серено.

Архаизиращото и екзотизиращо недоглеждане на модерната – твърде модерната – събитийност на борда на кораба „Сан Доминик“ от страна на американския капитан и неразбиращ разказвач трябва да се чете в контекста на (анти)аболиционистките дебати в навечерието на Американската гражданска война като „символ на ситуацията“ на глобалната гражданска война, предстояща да избухне непосредствено след падането на Третия райх между двете свръхсили на ХХ век. Както Мелвил, така и Шмит поставят въпроса дали „Сан Доминик“ нямаше внезапно като спящ вулкан да развихри сили, скрити сега? – което всъщност вече се е случило, но се разиграва маскарад за пред неразбиращи американски капитани и ненадеждни разказвачи – в навечерието на непосредствено предстоящи граждански войни. И двамата не споделят „безгрижното доверие“ (БС 100) на неразбиращите капитани и разказвачи, ходещи по ръба на кратера на вече събудил се вулкан: безгрижното хуманистично-просвещенско доверие в човека им е дълбоко чуждо. Въпросът обаче, който преди всичко и по-конкретно ни занимаваше тук, е дали може да се вярва – дали в наративната направа на новелата има достатъчни основания да се вярва – в невинността на разбиращия и колабориращ капитан Бенито Серено, „навигатор на негрите“ (БС 137), от една страна, и на разбиращия и колабориращ юрист Карл Шмит, правист на Третия райх от 1933 до 1936-а, от друга. Трябва да се съгласим с тезата на Карл Шмит от зимата на 1945/46 г., формулирана в американския Civilian Detention Camp, че характерното за ситуацията Серено-Шмит съчетание от разбиране и съучастническа безпомощност добре дефинира „положението на интелигенцията“ (ECS 22) както в тоталитарните системи, така и в масовите демокрации, схващани от Шмит – и двете – като разновидности на една „система на масите“. След като Капитан Америка възстановява реда и собствеността върху кораба и робите, разказът превключва от наративния модус на ненадеждност във възможно най-надеждния – юридически – модус на „официалните испански документи“ (БС 131), извадки от криминалното дело „срещу сенегалските негри от кораба „Сан Доминик““ (БС 132), завършило със смъртни присъди за организаторите и главатарите на разбунтувалите се роби. Частта от новелата, представяща разследването на „цялата афера“ пред испанските вицекралски съдилища, представлява ранен литературен пример за типичното за културата на САЩ „инфилтриране“ – по думите на Токвил в Демокрацията в Америка – на „прависткия начин на мислене“ във всекидневния език и в обществото като цяло. „Съдебният език се превръща в известен смисъл във всекидневен език; така че прависткият начин на мислене, родил се в училищата и съдилищата, полека-лека се разпространява отвъд техните стени; той се инфилтрира, така да се каже, в цялото общество, стига до най-нисшите му редици, така че цялото общество в крайна сметка придобива една част от навиците и от наклонностите на магистрата.“ (ДА 469) Новелата на Мелвил използва този „демократизиран“ и масовизиран съдебен език и правистки начин на мислене като наративен похват, рефлектиращ оттеглянето на станалия светогледно и естетически невъзможен надежден повествовател.

Доколкото гарантира невинността на героя отвъд ненадеждността на разказа, прависткият наративен модус в Бенито Серено ще е съществено идентификационно основание за юриста Карл Шмит. Цивилизационните предпоставки на този модус са описани от Токвил[42] – друга идентификационна фигура на Шмит – по начин, който прецизно очертава профила на прависта (Шмит). „Онези, които са подлагали на специално изследване законите, са черпили от тези трудове навици за ред, определено влечение към формите […], които ги правят естествени противници на революционния дух и на безразсъдните страсти на демокрацията.“ (ДА 461) Правистите са „от едно и също семейство“ (срв. ДА 463) с аристократите, какъвто в емфатичен – испански – смисъл е дон Бенито. „Откриваме скрити в дъното на душата на правистите една част от вкусовете и навиците на аристокрацията. И те, подобно на нея, имат инстинктивна склонност към реда, вродена любов към формата; също като нея изпитват силно отвращение към действията на множеството и тайно презират управлението на народа.“ (ДА 461-462) Тези вкусове и навици, в които можем да разпознаем юриста Карл Шмит, сродяващи правистите с аристократите, намират завършен израз в схващането им като „спирачки“ (вж. ДА 467), ключовото за политическата теология на Шмит и за оневиняващото тълкуване на колаборацията му понятие за katechon – Удържащия. В качеството си на свидетел по делото дон Бенито Серено заявява под клетва, положена „пред господа бога и пред кръста“ (БС 132), че „сам предложил да изпълнява заповедите“ на бунтовниците, за да „престанат да вършат такива жестокости“ (БС 134). Към края на показанията си пред съда свидетелят също така твърди, „че от началото до края на бунта е било невъзможно за свидетеля и моряците му да постъпят иначе“ (БС 143). Тук има думата юристът Карл Шмит, който ще заяви в предговора към испанския превод на Ex Captivitate Salus от 1958 г. следното: „Нито по време на автоматичния арест[43], нито по време на този престой в затвора [при задържането му във връзка с Нюрнбергския процес, б. м., В.С.], нито по-късно срещу мен не е повдигнато официално обвинение. Не бе също така изтъкнато никакво подсъдно действие.“ (ECS 96-97) От юридическа гледна точка, каквато новелата използва като повествователен модус, който да „хвърл[и] светлина“ (БС 131) върху предшестващия ненадежден разказ, Бенито Серено и Карл Шмит са невинни. Те са невинни също така и в моралната си самопреценка и съответно ще твърдят, че както „символът“ Серено, така и символизираният Шмит е „не само един невинен човек, но и най-окаяния[т] от всички“ (БС 146), т. е. невинна жертва. Когато обаче ненадеждният и неразбиращ разказвач се пита „дали и дон Бенито не беше в нещо съучастник на черните?“ (БС 98) – could then Don Benito be any way in complicity with the blacks? (ВС 175) – той се намира по-скоро в несигурната ситуация на имплицитния читател на Бенито Серено, а не в надеждната позиция на идеалната жертва и на прависта, прочетен от новелата тъкмо в юридическия модус на свидетелско показание пред съда като навигатор на черните.

3 март 2020, София

 

* Jünger, E. / Schmitt, C. Briefe 1930-1983, 2., erg. u. überarb. Neuausg., hrsg. v. H. Kiesel, Stuttgart: Klett-Cotta, 2012, 193. Датировката е несигурна, тук възприемам реконструкцията на Хелмут Кизел. Fata libellorum (лат.) – съдбата на книгите.

[1] Самият Шмит по-късно ще определя себе си като жертва на „автоматичния арест“, но всъщност е задържан по инициатива на Карл Льовенщайн, мюнхенски адвокат и специалист по конституционно право, legal adviser на американските окупационни власти, който ще настоява Шмит да бъде съден като военнопрестъпник, вж. Mehring, R. Carl Schmitt. Aufstieg und Fall. Eine Biographie, München: C. H. Beck, 2009, 442. Цитирам основополагащата биография на Меринг по-нататък в текста със сиглата CSAF и съответните страници в кръгли скоби.

[2] Schmitt, C. Ex Captivitate Salus. Erfahrungen der Zeit 1945/47, 4., erw. Aufl., Berlin: Duncker & Humblot, 2015. По-нататък цитирам по това издание в текста със сиглата ECS. Преводът на латинската фраза на заглавието – една от многото, любими на юриста и (екскомунициран) римокатолик Шмит – е „Спасение от пленничеството“. Заглавието е псалмодично-изповедно и адресантно съдържа инициалите – C. S. – на името на автора-изпращач: Ex C. S., От К. Ш. Благодаря на Пепа Лунгарова за превода от латински.

[3] Критично-злъчната квалификация „кронюрист (Kronjurist) на Третия райх“ е на Валдемар Гуриян, участник в семинара на Шмит в Бонския университет (1924/26 г.), и е образувана по модела на титлата „кронпринц“, носена от престолонаследника в германоезичните монархии. Срв. CSAF 360, 669 (бел. 5).

[4] При второто си задържане през пролетта на 1947 г. във връзка с Нюрнбергския процес, което продължава близо два месеца и при което е подложен на четири разпита, Шмит директно пита при първия разпит: „В какво качество съм тук? Като обвиняем?“ (CSAF 449).

[5] Визираният поет е близкият до литературно-политическия католицизъм Конрад Вайс (1880-1940), споменат поименно в есето „Два гроба“ (срв. ECS 51-52). Есето завършва със строфа от Вайс, тематизираща както пленничеството, така и отговарянето: „Така смисълът, колкото повече сам се търси,/ От тъмен плен ще изведе душата в света./ Извършѝ това, което трябва, то е винаги/ Вече извършено и ти даваш само отговор“ (ECS 53).

[6] Вж. Moody, A. David Ezra Pound: Poet. A Portrait of the Man and His Work. Vol. III: The Tragic Years, Oxford: OUP, 2015, 116-164. Монументалната тритомна биография на Дейвид Муди представя детайлно 6-месечния арест на Паунд в разположения край Пиза Disciplinary Training Center, концентрационен лагер за американски войници, щатски дисцип за „неподчиняващи се, дезертьори, гангстери, убийци, изнасилвачи, крадци“, където са написани Пизанските кантоси. Паунд прекарва първия месец в клетка от типа на станалите широко известни от кадрите от лагера за задържане на ислямисти в Гуантанамо. Първите десет стиха на Пизанските кантоси са записани в клетката на тоалетна хартия. Паунд е интерниран на 24 май 1945 г. „Повечето от затворниците са били негри и, виждайки ги в претъпканото болнично отделение, той си е представял роботърговски кораб, „както изглежда между палубите“.” – Пак там, с. 135.

[7] В стихотворението Песента на шейсетгодишния (1948), което е псалмодическата кода на Ex Captivitate Salus, Шмит формулира това така: „Ала предпазващо ме обгръщаше словото на поети оракули (sybillinischer Dichter)“ (ECS 93). В писмо до Юнгер от 9.10.1943 г. Шмит свързва стихове на Конрад Вайс – със сигурност един от визираните „сибилински“ поети – с „оракулите“, срв. Jünger, E. / Schmitt, C. Briefe 1930-1983, с. 171.

[8] Шмит е кръстник на втория син на Юнгер Карл Александър, който в чест на кръстника си получава както първото си малко име, така и католическото вероизповедание (сем. Юнгерови са протестанти). Принципно резервираният (вече 100-годишен) Юнгер определя в интервю с Антонио Гноли и Франко Волпи отношенията си с Шмит като връзка на „истински приятели“, срв. Jünger, E. „Die kommenden Titanen“ [1995]. – In: Jünger, E. Gespräche im Weltstaat. Interviews und Dialoge 1929-1997, Stuttgart: Klett-Cotta, 2019, 444.

[9] Шмит цитира по памет. Оригиналният пасаж гласи: „Когато обаче наистина публичната власт иска да бъде вече само публична, когато държавата и религиозното изповедание изтикват вътрешната вяра в частната сфера, тогава душата на народа тръгва по „тайнствения път“, който води навътре. Тогава пораства противосилата на мълчанието и тишината.“ – Schmitt, C. Der Leviathan in der Staatslehre des Thomas Hobbes. Sinn und Fehlschlag eines politischen Symbols [1938], 6. Aufl., 2018, Stuttgart: Klett-Cotta, 94.

[10] Мемоарната книга на Достоевски е синхронна с новелата на Мелвил и представя конфронтацията на интелигента-дворянин с „народа“ – „Изобщо това беше времето на моето първо сблъскване с народа“ – аналогична на „положението на интелигенцията в една система на масите“, през което Шмит чете Бенито Серено. – Достоевский, Ф. М. Записки из Мертвого дома [1860/62]. В: Достоевский, Ф. М. Собрание сочинений в двенадцати томах, т. 3, Москва: Издательство „Правда“, 1982, с. 83. От екзистенциално-политическа гледна точка Достоевски от Записки от Мъртвия дом насетне е типичен „апокалиптик на контрареволюцията“ – определението на Якоб Таубес за Шмит – чийто обрат от просвещенско-революционни нагласи към „консервативно-революционни“ се случва именно в рамките на четиригодишното заточение в Сибир, описано в мемоарната му книга. Вж. Taubes, J. „Carl Schmitt – ein Apokalyptiker der Gegenrevolution“. – In: Taubes, J. Ad Carl Schmitt. Gegenstrebige Fügung, Berlin: Merve Verlag, 1987, 7-31.

[11] Шмит най-вероятно не е бил посветен в плановете на съпротивата: „познавали са и са се бояли от неговата непредпазливост и склонност към „смели“ приказки“. – Kiesel, H. „Nachwort des Herausgebers“. In: Jünger, E. / Schmitt, C. Briefe 1930-1983, 866.

[12] Tielke, M. Der stille Bürgerkrieg. Ernst Jünger und Carl Schmitt im Dritten Reich, Berlin: Landt Verlag, 2007, 98. Цитирам есето на Тилке по-нататък в текста със сиглата SB. Ланд Ферлаг е издателство, в което излизат и откровено крайнодесни публикации. Книгата на Тилке обаче не спада към тях. Концепцията на Карл Шмит за взривяващото модерната държава „вътрешно пространство“ на буржоазната субектност е брилянтно онагледена исторически от неговия ученик Райнхарт Козелек в предисторията на Френската революция, вж. Koselleck, R. Kritik und Krise. Eine Studie zur Pathogenese der rgerlichen Welt [1959], Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1997. По-нататък в тази книга ще се спра отделно на кореспонденцията между Шмит и Козелек, хвърляща светлина върху вътрешната история на Критика и криза и основанията на Козелековото тълкуване на Френската революция.

[13] Срв. Kiesel, H. Ernst nger. Die Biographie, München: Pantheon Verlag, 2009, 417. Юнгер буквално и неиронично е посъветвал Шмит „да работи при тъстовете си в Сърбия върху едно фундаментално държавно право“.

[14] Вж. представянето на кафявия терор в собствените редици в Залезът на боговете (1969) на Лукино Висконти, от една страна, и в монографията на Курт Госвайлер Аферата Рьом (1983), от друга, на които ще се спра отделно по-нататък в книгата.

[15] Jünger, E. „Im Konflikt mit den Nazis“ [1992]. – In: Jünger, E. Gespräche im Weltstaat. Interviews und Dialoge 1929-1997, 372.

[16] Цит. по Kiesel, H. Ernst nger. Die Biographie, с. 421.

[17] Вж. писмото на Валтер Бенямин до Карл Шмит от края на 1930 г. в: Taubes, J. „Carl Schmitt – ein Apokalyptiker der Gegenrevolution“, с. 27.

[18] Срв. Kiesel, H. Ernst nger. Die Biographie, с. 535.

[19] Цветовата символика на черните униформи на СС, съдържаща се в името на вестника Das Schwarze Korps („Черният корпус“), ще бъде използвана от противниците на режима (и вътрешноапаратната опозиция) като шифър, разграничаващ своите („белите“) от враговете („черните“). Това превръща иронично негрите от новелата на Мелвил – в прочита на Шмит – в закодирани фигури на националсоциалистите и по-конкретно на есесовците.

[20] В кампанията срещу Шмит на официоза на СС Дас Шварце Корпс той ще бъде представен като „представител на една етатистка или дори „държавноабсолютистка“ позиция, противостояща критично или дори враждебно на националсоциалистическото движение, което иска изцяло да проникне или да разтвори и поеме в себе си държавата“ – Kiesel, H. „Nachwort des Herausgebers“, с. 864.

[21] Шмит ще нарече по-късно текстовете от Ex Captivitate Salus „поредица от писма“, чиито копия реално разпраща по пощата на приятели, срв. CSAF 446.

[22] Използвана е квазиетимологична фигура и игра на думи, съполагаща „баснословността“ (Fabel-hafte) и „съдбовността“ (Fatum-hafte) на съновидната ситуация.

[23] Многозначителното име на кораба, чийто капитан е Бенито Серено, ще коментирам по-нататък.

[24] Jünger, E. / Schmitt, C. Briefe 1930-1983, 2., erg. u. überarb. Neuausg., hrsg. v. H. Kiesel, Stuttgart: Klett-Cotta, 2012, 159 (курсив в оригинала). Цитирам кореспонденцията между Юнгер и Шмит по това издание по-нататък в текста със сиглата JS.

[25] Срв. Сабоурин, Вл. „Спускане в Маелстрьом при Адорно и Юнгер“. – В: сп. Нова социална поезия, бр. 21 (март), 20.03.2020.

[26] Срв. Срв. Kiesel, H. Ernst nger. Die Biographie, с. 333.

[27] Kiesel, H. „Nachwort des Herausgebers“, с. 857.

[28] Пак там, с. 876.

[29] Jünger, E. Das abenteuerliche Herz. Erste Fassung: Aufzeichnungen bei Tag und Nacht [1929], Stuttgart: Klett-Cotta, 2013, 9-10.

[30] Преди да обяви изпращането на екземпляр на немския превод на Бенито Серено, Шмит лапидарно-многозначително съобщава на Юнгер, който е в Париж, вътрешноберлинската информация за очакваната война срещу Русия: „Всичко живо очаква средата на март“ (вж. JS 114).

[31] Мелвил, Х. „Бенито Серено“ [1855]. – В: Мелвил, Х.[ърман] Съчинения в пет тома, т. 5, Варна: Книгоиздателство „Георги Бакалов“, 1984, с. 63. Преводът на Бенито Серено от английски е на Надя Сотирова. Цитирам българския превод на новелата по това издание по-нататък в текста със сиглата БС. В Демокрацията в Америка (1835/40), описваща времето непосредствено преди създаването на Бенито Серено, Токвил – една от идентификационните фигури на Шмит – определя американците като „търговски народ“, вж. Токвил, А. дьо Америка и американците / Кюстин, А. дьо Русия и русите, София: „Изток-Запад“, 2004, с. 402. В края на февруари 1944 г. Шмит ще чете заедно с Юнгер, който му гостува в Берлин, втори том на Демокрацията в Америка (срв. JS 608). Там откриваме точна дефиниция на националсоциалистическата диктатура: „Няма нищо по-непреодолимо от тираничната власт, която командва от името на народа, понеже, бидейки облечена с моралната власт, която принадлежи на волята на мнозинството, тя действа едновременно с това с онази решимост, бързина и упоритост, която би притежавал единственият властелин.“ – Пак там, с. 411. Цитирам Демокрацията в Америка по-нататък в текста със сиглата ДА.

[32] Melville, H. „Benito Cereno“ [1855]. In: Melville, H. Billy Budd and Other Tales, New York: Signet Classic, 1961, 142. Сверявам българския превод по това издание, отбелязвайки страниците по-нататък в текста със сиглата BC.

[33] Schmitt, C. Das internationalrechtliche Verbrechen des Angriffskrieges und der Grundsatz „Nullum crimen, nulla poena sine lege [1945], hrsg. v. H. Quaritsch, Berlin: Duncker & Humblot, 1994, 63.

[34] От заключителния разговор на капитан Дилейно с (екс)капитан Бенито Серено, с който завършва новелата, читателят научава, че „[о]блеклото, така изискано и богато, което носеше в деня, чиито събития се разказаха, той не бил облякъл доброволно“ (БС 147).

[35] Квалификацията, която на немски звучи още по-обидно – katholischer Provinzler – е на издателя Ернст Клет, формулирана в писмо до Ернст Юнгер (чийто издател е Клет) от 1994 г., т.е. десет години след смъртта на Шмит. Малка утеха е, че „католическият провинциалист“ е „високонадарен“, срв. Kiesel, H. „Nachwort des Herausgebers“, с. 880.

[36] Името на кораба на Бенито Серено контаминира френската колония Сен Доминик, където избухва първото въстание на роби в модерната история (и единственото успешно въстание на роби в историята на човечеството) с испанската съставка San („Свети“). Ще разгледам отделно мотива за Хаитянската революция, определящ за избора на името на кораба в Бенито Серено, по-нататък в книгата при съпоставката на Левиатанът в учението за държавата на Томас Хобс. Смисъл и несполука на един политически символ (1938) на Карл Шмит и Черните якобинци. Тусен Лувертюр и революцията в Санто Доминго (1938) на тринидатския троцкист Сирил Л. Р. Джеймс.

[37] „Кога се отрекохте от Дявола?“ – пита директно Кемпнер по време на разпита. Шмит лапидарно отговаря: „1936.“ (CSAF). Робърт (Роберт) Кемпнер е заместник главен прокурор в Нюрнбергския процес, разпитвал Шмит при второто му задържане през пролетта на 1947 г.

[38] „Пиратски според едно древно схващане е винаги корабът като цяло“ – Schmitt, C. Das internationalrechtliche Verbrechen des Angriffskrieges und der Grundsatz „Nullum crimen, nulla poena sine lege, с. 63. В конкретния случай на Бенито Серено и Карл Шмит това означава, че до доказване на противното те са неразделна част от пиратския кораб: неразделна част от бунта на робите и националсоциалистическата революция.

[39] Бенито Серено ще извърви онтогенетично абсолютно същия път, стъпвайки във филогенетичните стъпки на Карлос V: „Той каза, че […] когато най-после бъде освободен от съда, няма да се завърне у дома си в Чили, но ще отиде в манастира на планината Агониа“ (БС 145).

[40] Още преди да се превърнат в черни якобинци, черните доминиканци крият в името си въстанието на робите в Сен Доминик (Санто Доминго/Хаити).

[41] Вж. James, C. R. L. The Black Jacobins. Toussaint L’Ouverture and the San Domingo Revolution [1938], New York: Vintage Books, 1989. Ще се спра подробно на това изследване по-нататък в книгата.

[42] Тома Пикети отбелязва в Капитал и идеология (2019), че Токвил изпъква във френските дебати около премахването на робството през 30-те години на ХІХ в. с изобретателните си предложения за обезщетяване на робовладелците като задължително предусловие за освобождаването на робите: неговото „перфектно разрешение“ на аболиционисткия казус предвижда обезщетението да бъде поето на равни части от държавата (данъкоплатците) и самите роби, които да изплатят своята половина на бившите си господари с полагане на безвъзмезден труд за период от 10 години – вж. Pikkety, Th. Kapital und Ideologie, München: Beck, 2020, 273-274 и 287-288.

[43] Вече обърнахме внимание в началото на тази глава, че Шмит всъщност не е задържан в рамките на „автоматичния арест“, а единствено по същото време във вълната от арести в американската окупационна зона, довела до интернирането на около 200 000 души, с които Шмит държи да се идентифицира като жертва на „масови интернирания“, „оклеветяване“ (ECS 96) и „модерни методи на криминализиране“ (ECS 97). Въпросът е дали и тази идентификация не е маска и алиби на индивидуалната колаборация, скриваща се зад контраобвинението в „криминализирането на цял един народ“ (ECS 96).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (3)

Ния Якимова, Скали 1, 2018 г., 180/86 см, акрилна боя, хартия

 

Екзотичните истории за бягства

Променят се историческите форми на емиграцията и затова бягствата могат да се опишат доста изчерпателно в рамките на историческите социално-политически условия, но освен тази подредба има една безкрайна история на дребни случайни истории. Такъв архив за неочаквани събития навярно има всеки един от емигрантите. Част от своя архив споделя и Иван Гаджев, чиято „История“ снабдява с много факти, но и с една солидна историческа основа за разбирането на водещите тенденции тъкмо в светлината на трайните морални ценности. Ще разкажем някои от тези истории за бягствата, защото те събират полюсите на изключителното зрелищно с изключително баналното.

След бягството в Гърция Иван Гаджев е настанен в лагера в Лаврион, където попаднал на един „добродушен петричанин“, който се озовал зад граница с магаренцето си. Бил с група, която чистела покрай граничната бразда и неусетно минал на гръцка територия. След като престоял в лагера месец-два, успял да говори със семейството, домъчняло му и се върнал.

Колкото случайно е минал границата петричанинът, толкова героично е било бягството на един румънец, когото срещнал в затвора в Белград Иван Банковски: румънецът преплувал Дунав и пристигнал в югославските лагери по бански гащета и фланелка. Друг необикновен случай пак с румънци: цял автобус румънци се стоварват в бежанския лагер в романа „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ от Илия Троянов – запалянковци, пристигнали в Италия за мач на отбора си. Набързо се спогодили с шофьора на автобуса си за отменянето на обратния курс.

Други бягства стават – да не повярваш! – с висше покровителство: високопоставен служител помогнал на свой роднина, осигурил му камион да си пренесе вещите до границата с Югославия, където го чакали да помагат тамошните служби. От Цариброд беглецът бил съпроводен чак до Белград, където се настанил в луксозен хотел. Тук обаче нарушил договорката за мълчание, защото в хотела се срещнал с американски журналист. Веднага секретните служби на Югославия, прословутото УДБ, го изважда от хотела и го връща в лагера за бежанци в Ниш.

Радослав Косовски напуска България с влак и билет за Полша, където е живял и работил две години, но след развод се прибира в родината си. Поискал да се върне във Варшава под предлог, че трябва да досъбере и пренесе багажа си. Неговото бягство е добре планирано и протича съвсем гладко. Спира в Белград и купува билет за самолета за Мюнхен с по-късна дата, след което пътува до Варшава. На връщане отново спира в Белград и това е денят за полета му до Мюнхен. При регистрирането чиновникът го пита за визата и получава обяснението, че брат му ще го чака на летището в германския град и всички проблеми веднага ще бъдат уредени. Пускат го без виза и не толкова заради скалъпеното обяснение (а брат му чисто и просто си е у дома в България), колкото защото анулирането на билета би означавало загуба на валута за югославските авиолинии. Така Радослав се озовава в Мюнхен и през 1971 г. получава политическо убежище. По-късно през 1973 г. там пристига и брат му Веселин. Спортист, при това в националния отбор по вдигане на тежести, по-късно той преминава границата заедно със свой приятел при връх Ком. Особено драматично е пресичането на границата между Австрия и Германия, когато двамата бегълци без документи трябва да скочат във вагона, след като от него е слязла граничната проверка, секунда преди тръгването на композицията. Тъй или инак, Веселин се установява в Германия, но за най-изгодно намира да живее и работи в Западен Берлин. И по някаква странна своя логика често отскача до Източен Берлин – защото имало евтини кръчми, – дори си хваща приятелка, а вече без всякаква логика прави демонстрации пред българското представителство на „Балкантурист“ в Западен Берлин. Задържан е, когато отново отива в Източен Берлин, и се озовава обратно зад границата. Наложените административни наказания пък са повод за Радослав Косовски да алармира световни правозащитни организации. Това е един от поводите в чуждестранния печат да се заговори за нарушаване на права на български граждани, третирани от соцзаконодателството. Друг такъв повод, предизвикал ангажимента на авторитетни интелектуалци, е забраната, наложена върху излизането от страната за майката на Димитър Бочев, за да се лекува.

Странни са тези истории за разделени семейства. Не можем да ги съдим нито според неизбежнотоидеологическо разделение, нито според привързаността към близките. Една непоносима история за разцепването между най-близките разказва Стефан Груев, самият той блестящ космополит, успешен журналист в Ню Йорк. След години емиграция става възможно майка му и брат му да му гостуват. След неколкократни пътувания, включително и след възползване от напредналата американска медицина, майка му остава, докато брат му „избира“ да се завърне. Тук започва непоносимото, не защото с нещо се различава от стереотипа за разделението на два „лагера“ и на два свята, а защото така буквално вкаменява това разделение и защото не допуска никаква свобода на избора: докато Стефан прелита от светско парти на зимен курорт и тенис корт, брат му живее в родната българска провинция, в Генерал-Тошево, затворен в стаичката си, и обхванат от все по-непрогледна депресия, полудява бавно. Завръщането му е било избор на изличаването.

Непоносими са и другите истории за завръщане. Обратно искат да върнат извършителите на едно въздушно пиратство. През лятото на 1975 г. Георги Гагов отклонява самолет от линията София-Варна и го заставя да кацне принудително в Солун. За зла слука, тъкмо тогава предстои посещение на гръцкия премиер в София и за да не се нагнетяват страстите и усложняват междудържавните отношения, гръцките власти отказват да дадат убежище. За да не бъде върнат насила, беглецът се хвърля от третия етаж на атинския затвор и се самоубива. Това е повод за Димитър Бочев да се обърне с писмо към гръцкия министър-председател по това време КонстантиносКараманлис, самият той дългогодишен изгнаник в Париж през предходното десетилетие.

Опит за бягство по въздуха има още през юни 1948 г., когато групата на Станимир Михалакев отвлича самолет от линията Бургас-София. Има престрелка с екипажа, радистът е убит, а трима – ранени. Самолетът е отклонен и каца на летище в Турция.

Драгомир Загорски разказва за плановете за бягства на свои връстници: „Иван излепваше стара гумена лодка, с която планираше да бяга по море през Бургас за Турция. Руми изучаваше конструкцията на балон с топъл въздух и описваше с патос сензацията, която ще предизвика на Запад след кацането му в Гърция“.

По вода, но не с лодка, а с плуване преминава на италианска територия Иван Бързаков през 1976 г. Неуспешен е първият му опит от началото на 1960-те години – времето на разказа „Родина“ на Борис Априлов – да премине границата с плуване, като тръгне от Царево (тогава Мичурин). След това завършва английска филология, работи като преводач и през 1976 г. на връщане от Полша слиза в Югославия. Тъкмо на 9 септември – датата за честване за новия режим в родината му, и то когато над морето се разразява буря, той се добира до Триест.

С кораб да се прехвърлят на Запад замислят героите в романа „Убийство в стил рококо“ от Румяна Узунова – Симеон Илиев и Пиер старши, роден „под необвързващото име Петър Петров“. След като оставят всичките си авоари, скътани за емигриране, на бургаските келнери, двамата се озовават в трюма на холандския кораб „Екселсиор“ – за свой късмет и още повече за късмет на капитана му, понеже е останал без каквито и да е налични средства, изоставен и от екипажа си. Няма и желаещи да постъпят на кораба освен тези двамата:

 В последен пристъп на самообладание капитанът изкомандва помощник-капитана да намери поне двама, все едно куци или сакати моряци, та белким се доберат до дома. Затова така охотно бе приета молбата на нашите познати. А те си мислеха, че със своята сърцераздирателна история, разказана предимно с пръсти, са трогнали сърцето на червенобрадия помощник-капитан. Тойвсъщност не беше помощник-капитан, беше редови матрос, но с всяко следващо бягство го произвеждаха в по-горен чин. Произвеждаха го толкова начесто, че той нямаше нито възможност, нито желание да сменя отличителните знаци на униформата си. Пък и нямаше смисъл, защото заплатата му остана същата, сиреч – никаква.

Още в часа, в който напуснаха акваторията на Народна република България, върху Пиер като вълна от девет бала се стовари толкова работа, колкото през целия си досегашен живот не беше извършил. Той беше и готвач, и юнга, и мичман, и боцман, и всичко, което бе останало от разбягалия се екипаж на кораба „Екселсиор“. Горчиви сълзи ронеше невъзвръщенецът, проклинаше още по-горчивата си съдба и всичко това в движение, защото не му оставаше минутка свободно време да поприседне. Разбира се, още на второто пристанище (на първото зловещите холандци се изхитриха да го вържат) Пешо избяга, като задигна от капитана остатъците от холандската валута и по този начин заздрави семейството му – последният се видя принуден чрез радиомолба за пари да уведоми жена си, че се връща.

По море е стигнал до Лондон героят Тоти от романа „Междинно кацане“ на Димитър Бочев: като готвач на търговски кораб той има възможност да излезе вън от границите на социалистическата си родина. Скача в морето, когато преминават покрай Гибралтар, и преплува до британска територия.

За такова въображаемо бягство с чужд кораб мечтае юношата, герой в повестта „Далечно плаване“ на Борис Априлов от 1988 г., макар хронологически да е посветена на по-ранните златни години непосредствено преди Втората световна война. Романтиката на далечните пътешествия витае и в разказа „Родина“, за който вече стана дума, но сюжетът за бягството вече се отнася за по-късно време, това на социалистическия режим. Двама герои се канят да преплуват нощем границата. Спират в пещера на 10 километра от границата, където трябва да прекарат седем часа до падането на вечерния мрак, когато ще тръгнат. Предстои им да плуват най-малко пет часа. Снабдени са с неопренови водолазни костюми, маски, шнорхели и плавници, и пуловери: „Има хора, които са избягали и с лодки. Нашето е по-лесно. Граничните дори не допущат, че някой ще се реши да минава границата с плуване“. Този закътан залив, където двамата бегълци чакат да се мръкне и който наричат „най-дивото място в България“, всъщност се оказва кръстопът на най-различни хора и ако има сюжет на разказа, той е в кръстосването на тези случайни появи, всички те потопени в абстрактния сюжет и символиката на морския следобед, „когато всичко се избистря“. Минава и един старец овчар и сяда на брега. Наблюдават го от здрача на своята пещера и са поразени от „някакво чудно благородство“ на неговите движения.

Епизодите от разказа „Родина“ могат да се подредят и в друг сюжет, останал латентен и развит по-късно в романа „Хавайските острови“ (1997), където е дадена същата ситуация и герои, но в други отношения. Докато в разказа старият овчар сякаш е извън сюжета и фигурата му е част от следобедното спокойствие, в романа е активна фигура и издава скривалището на готвещия се за бягство младеж.Издайничеството е латентен сюжет, загатнат и в разказа. Дебелите му вежди засенчват погледа, но той ги е съзрял и услужливо е съобщил на граничните власти.

В романа от 1997-ма пределно ясно са изложени и мотивите за бягството: героят е преследван от новата власт заради членството си в „държавна полувоенна организация“. Даден е по-разгърнат портрет на този овчар, който вижда бягството на Гмуреца: „петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т. Г. Влайков и Елин Пелин“. Той извършва същите действия като героя от разказа, но те изглеждат просташко смешни:

Запретна дочения панталон. Чак тогава се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му вече беше влязъл в морето.

Микросюжетът за бягството в романа завършва с гневния изблик на героя срещу сухопътното тъпоглавие и предателство. Срещата има и продължение след години. В някаква удължена до невъзможна фантасмагория хронология беглецът, възвърнал си семейното положение след падането на режима и с шика на морски гларус, влиза отново в къщата в Царево на вкопчения в скуката на земята и страха издайник, който междувременно се е превърнал от овчар в добре печелещ хазаин в морския курорт. Издайникъте изправен на очна ставка с беглеца, когато сядат на една трапеза, но предаденият беглец не му отправя обвинения, напротив, разговаря с него и се надсмива на самодоволното му благополучие

За такива бягства по море – с лодка или с плуване – намеква и повестта „Факторът Х“ от Атанас Славов (1965). Сюжетът е изцяло в сферата на т.нар. „научна фантастика“, но се разиграва тъкмо в граничния район на Черноморец, на въображаемите нос Амфорите и Сухия остров. Първата среща на човека с извънземния разум „става“ оттатък устието на Велека на островче срещу пограничната Резовска река, и то за зла слука човешкият род е представен от двама рибари контрабандисти и бракониери, та тъкмо тях започва да имитира и плазменият инопланетянин, след като се въплъщава в човешко същество. И двамата били добре познати за граничната охрана нарушители.

За да няма рискове от преплуване, морската администрация заставяла всички съдове да се прибират вечер по кейовете и да нощуват закотвени. В повестта „Плаваща мансарда“ (1988) Борис Априлов разказва за злополучен епизод навярно от собствения си опит как пристигналата по тъмно яхтичка алармирала граничната охрана и на созополското пристанище ги посрещат „въоръжени моряци и войници от граничните войски“ със заслепяващата светлина от два мощни прожектора.

Бягството по вода има още едно митично измерение – то е като мистично завръщане назад към библейските първозданни времена, отпреди сътворението. Ето така, между фактологически разказ и видение, го разказва Димитър Бочев в романа „Генезис ІІ“. Ще предадем целия епизод:

По същия достоверен начин историята се разписа и върху корема на Бойко. Той отказа да полудява с мен по медицинските библиотеки и реши да премине оттатък като нормален човек – под вода. Докато аз овладявах една след друга психиатричните диагнози, докато една след друга ме овладяваха и те, Бойко се учеше да плува под вода. Той бе на мнение, че е по-добре да пристигне на Запад мокър, отколкото като умопобъркан. От късна пролет до ранна есен тренираше с плавници, маска и шнорхел на Южното Черноморие. Отказа цигарите, отказа виното, изхвърли жените от младия си живот и премина на чикии, от които му се виеше свят, но чрез които си стана съвсем себедостатъчен. Заживя като отшелник, но не в името на Бога, науката или изкуството, а на път към Запада. И дори не към Запада, а навън – там, където детството не започва с пионерска организация и не завършва със съюзно членство. И от приятелите се отлъчи Бойко. Едно, че приятелските чувства само ще му тежат в дългия път и друго, че зад честната усмивка на всеки приятел дебне доносът на един потенциален предател. Така Бойко заживя като истинско земноводно: от сушата – във водата и от водата – на сушата. И сутрин, и денем, и вечер,и нощем. „Само пет-шест километра ми трябват“ – пресмяташе наум Бойко и плуваше всеки ден по десетина – все на метър под водната повърхност. Когато всички приятели му отмиляха до един, когато се научи да държи равномерно еднометровата дистанция на цели километри, а венците му заякнаха и престанаха да кървят от коравата гума на шнорхела, Бойко си пое за последен път роден въздух и скочи в топлите води на Марица. Тази наша и чужда река,която съединява и разединява с водите и бреговете си три страни, стана новото местожителство на Бойко. От водата се е зародил животът, на водата го връщаше Бойко обратно. Само Вечната книга беше на друго мнение, но Бойко не ѝ вярваше. „Ако бях като първия човек от кал, досега да съм се разтворил като захар, цял да съм се стопил във водата“ – мислеше си окрилен той и се носеше по течението: точно по средата на реката – еднакво отдалечен и от левия, и от десния бряг, и до левия, и до десния еднакво приближен – и точно на метър под повърхността ѝ. Мътните води на Марица го криеха предано от работещите в крайречните блокове кооператори, от накацалите по двата бряга въдичари, от бдителните погледи на пионерчетата от кръжока „Млад граничар“. Само връхчето на шнорхела му се подаваше едва-едва над водата. Тази тръбичка от суров каучук бе единствената му връзка с надводния свят. По-добре и нея да я нямаше, но по нея вдишваше и издишваше живота под водата. Право срещу еволюцията плуваше Бойко, надолу, обратно по вече изкачената с толкова мъчителни усилия от материята биологическа стълба. Докато еволюцията последователно водеше от водното през земноводното към земното, Бойко тръгна в обратната посока, превърна се от земно в земноводно. Ако беше го видял Дарвин, щеше да се самоубие,ако другарката Йоцова го беше усетила, щеше начаса да го препарира в мензурата за нуждите на учебния процес. Но необезпокояван от тезите на Дарвин и недокоснат от формалина на другарката Йоцова, Бойко съвсем, съвсем във водно се превърна, цял исторически метър под водата се потопи и му беше добре – само върхът на шнорхела издаваше земния му произход. Нямаше ги под водата хорските гадости, и постовете на граничната охрана никакви ги нямаше. Не че тази сбъркана международна река щеше да го пренесе в един свободен и щастлив свят – такива детинщини и през ум не му минаваха. Не към свободата и щастието бягаше той, а само от онова, което е, без да знае и без да иска да знае накъде.

Сигурно някаква неосъзната потребност отново да се върне на твърдата земя, да се изправи от четири на два крака, отново да се превърне от амфибия в корона на Божието творение ще да го е сполетяла надолу по течението. Той вече усещал близостта на границата – само да протегне ръка и ще загребе пръст от граничната бразда, когато изведнъж коремът му докоснал дъното. Сякаш острие на нож го прорязало за миг от гърдите до чатала. Марица съхнела и чезнела под огъня на лятното слънце, ставала все по-широка, все по-разлята, все по-плитка, все по-малко река и все повече земя. Само не сега, Господи – мигновение преди целта, преди еволюцията да се върне към познатите си сигурни форми, преди Божието да възтържествува! „Аз още, кажи-речи, цял метър вода имам над гърба си – вода закрилница, непроницаема и неподкупна“ – тешал се Бойко, но дъното на реката отново драснало изпънатото му тяло – сякаш поздрав от напусната земя му изпращало. После всичко станало много бързо: Бойко заседнал в плитчините пред очите на последния граничен пост, само стотина метра преди демаркационната линия. Водите на Марица се изцедили до капка, до капка потънали в пукнатините на майката земя и оставили Бойко наповърхността. А така искал и той да потъне с еволюционните си спътници, чак до земните недра да се спусне с придружилите го чехълчета, амеби и мекотели. Но еволюционният процес върнал обратно на сушата попадналия по погрешка във водата човешки организъм. Като видели гърба му да се белее над мътните води, граничарите го помислили за удавник. „Чакай да проверим“ – рекъл един от тях и го изтресъл с приклада на автомата си по плешката. Тялото на Бойко не се огънало под удара – просто нямало къде повече да потъне. Кожата на гърба му се сцепила и от цепката бликнала като неочаквано подводно изворче жива кръв. Бойко чул как късо изщракали пълнителите и се изправил сантиметър по сантиметър от четири на два крака. Целият бил в тиня – като че ли Господ-Бог току-що направил отново от кал първия човек и го поднесъл като на длан на вече построената и обзаведена с вода и суша, с държави и държавни граници цивилизация. И лицето, и гърдите, и коремът, и крайниците на Бойко били изподрани от камъните и коренищата на речното дъно, по което, плътно прилепен, пропълзял последните двайсетина метрана подводния си живот, преди надводният да го грабне от речното корито и да го изтърбуши на сушата: „Хайде, време ти е – седмият ден изтече, деветият месец настана, всемирният потоп оттегли вълните си обратно в земята“.

Кои ли бягства са по-невероятни: литературно пресъздадените или онези, които са се случили реално, като преплуването на 11 км в бурното море от Бързаков на 9 септември 1976-а?

Цял набор възможни бягства изброяват като проекти приятелите на Буди Будев според едноименния роман на Цветан Стоянов. Решават накрая възможно най-баналното и най-изпитано средство: пешком да минат границата. Ето обсъждането:

  • И все пак доста хора избягаха – каза Буди. – Може би ще трябва да подирим канал да ни преведе?
  • Не, никакъв канал! – подскочи Мирон. – Между каналите е пълно с провокатори! Сами да измислим някакъв план! – и както седяха, те почнаха да измислят планове. Емил предложи да отидат на море и оттам да избягат с лодка, но се оказа, че никой от тях не знае да гребе, а и Мирон каза, че морската граница също се охранявала добре. На Буди му дойде наум друг интересен план – да пригодят обуща с оловни подметки, да отидат до Свиленград и да избягат по дъното на Марица, като дишат през тръстикови пръчки, които едва се показват отгоре. Но Мирон каза, че макар и планът да е интересен, нищо нямало да излезе, защото дъното на Марица било цялото в тиня, щели да затънат с обущата и да не могат да се измъкнат. Обсъждаха и други планове, спомняха си успешни бягства – смелчаци се бяха прехвърляли през границата в багажници на автомобили, в хладилни вагони, в животински вагони, в детски колички, в клетки, в ковчези, в куфари – но при тези случаи винаги имаше външни хора, които да им помагат, а те не познаваха такивахора.
  • Дали не би могло да си направим един балон? – предлагаше Мирон. – Ще го ушием от гумиран плат, ще го напълним някъде близо до границата с топъл въздух и ще изчакаме вятърът да задуха на юг! – но и това беше опасно, защото балонът лесно щеше да се види от граничарите и отдолу щяха да го обстрелват, после ветровете никога не са постоянни. Така те един по един продължаваха да отхвърлят различните планове, докато Буди накрая започна да мисли, че все пак най-лесното си остава да пресекат границата направо в някоя тъмна нощ, въпреки всички препятствия и ужаси.
  • Най-простото е винаги най-доброто – казваше той. – Трябва само да имаме смелост!

И така, двамата приятели тръгват към границата, прекосяват планински ридове и долове. Ала само единият от тях успява да я премине.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

Златомир Златанов – Хайдегер и краят на света

Петра Марино, Фотография; Фотография; Варна; 2015 – Going Through

 

От друга страна, Хайдегер изобщо не се плаши от перспективата за самоунищожение на човечеството и на цялата планета. В един пасаж от Черните тетрадки, още преди появата на ядрените оръжия, той говори за възможността за експлозия, от която „сегашното човечество“ ще изчезне, дори с известен възторг: „това няма да е нещастие, а първото пречистване на битието (Reinigung des Seins) от най-дълбокото му обезобразяване (Verunstaltung), причинено от господстващата позиция на биващото (des Seiendes)” (цит. по Нестор Пилавски).
Казаното от Хайдегер само потвърждава прозрението на Ницше, че онтологията в крайна сметка е нихилизъм.
Михаел Тойнисен чете Парменид точно в смисъла на Ницше, когато пише: Вътрешното не-битие на Битието се проявява като не-живот. Битието, което също не съществува, доколкото не е нито светът в неговото многообразие, нито Бог в неговата пълнота, потъва в нищото на смъртта; неговото съвършенство е неподвижността на парализата. Поне в първоначалната си форма метафизиката всъщност е това, което Ницше я прави да бъде – нихилизъм“ (Theunissen, „Metaphysics’ Forgetfulness of Time“)
И следата отвежда чак към Парменид.
Парменид иска да освободи мисленето от товара на времето и живота.
„Вероятно,“ пише Тойнисен, „страданието от живота е това, което е накарало елеатика да формулира концепцията си за Битието“. И радикалната чистота от всяко замърсяване от света на ставането може да бъде осигурена единствено чрез ситуиране на tо on или Битието в безвремево настояще, aei, вечно съществуващо и именно поради това неживо.
Сега антикорелационистите пишат за Great Outdoors, но това е същото –
неразрушима отвъдна чистота, която се отвързва от дефектни светове.
Неразрушима, защото не съществува, Бланшо.
„Ще се съединя отново с презряната природа и
чистотата на безименния, безкраен живот, който се простира като
нощта, която е смърт. Един ден този жив свят ще се влее в моята
мъртва уста.“ (Батай)
 
 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мая Горчева – Бягствата през границите на социалистическата държава в документални и художествени разкази (2)

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Променливите исторически лица и мотиви на емиграцията

 Дали бягството и успехът му са въпрос на щастлив случай? Коя от дребните случки по пътя на беглеца го е довела до успешното разрешаване? Няма граници между победа и поражение, разсъждават през 1960-те години българските писатели и критици. Цветан Стоянов описва литературните си герои чрез оксиморонната фигура на „непобедения победен“, както гласи заглавието на есето му върху американския писател Ърнест Хемингуей. Беглецът Буди Будев от романа на Цветан Стоянов е победен „и когато беше победител“. Победа е самото човешко усилие да се превъзмогне отчуждението, на което модерното време обрича. Човекът търпи поражение, защото не постига целите си, но самото усилие – „мъчение и напрягане вече е достатъчна ценност и те изпълва с неугасимо благородство“. В сравнително-литературното си изследване „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ критикът чете творбите на западноевропейската литература през рефлексията за човешката ситуация и от тези на романтиците извлича „изходите“ от отчуждението. Те са два: бягството към природата или към далечни земи и, от друга страна, бунтът. За него бягство и бунт са едно и също: „Бягството е и бунт, също от по-ограничен порядък [защото субектът не променя средата, а своето положение спрямо нея – б.м. според предходните обяснения на автора] – неприемане на дадено състояние, отделяне от него. Най-сетне то е порив към свобода […]“. Не, то е посегателство, бих допълнила аз. Оскверняване на представени за недостижими правила, наложени отвън. Нарушение, което опровергава всесилието на реда и на статуквото. Бягството е свидетелство за свръхпобеда на субекта и на неговото решение над предопределеното от инстанцията на властта и свръхдетерминираните исторически разделения.

От друга страна, от някаква дистанцирана и добре информирана историческа позиция можем неутрално да отсъдим, че бягствата през границите на тоталитарния режим са просто епизоди от голямата историческа игра на разделението на „два лагера“ в годините след Втората световна война. Условията се променят с промяната в историческия контекст, например с промяната на външните политически приоритети на социалистическата държава. Първата вълна на напуснали е от тези, които се чувстват най-свързани с политиката на царска България и знаят, че разплатата с тях е неминуема. Ден-два преди влизането на съветската армия от страната излитат със специален самолет, изпратен от нацистките служби, Иван Дочев, водачът на българските легионери, и първият му помощник д-р Георги Паприков. След години Дочев е водач на крайно дясната емиграция, обединена в БНФ – Български национален фронт. В редиците му са представители на по-заможната и по-високо образованата част от българската емиграция, но тази политическа организация така и не получава подкрепа сред политическите кръгове в западните страни заради реномето си на прогерманска – нейната национална кауза по презумция се схваща като пронацистка и прогерманска и никакви аргументи, нито интелектуалните постижения на привържениците ѝ не могат да разклатят този предразсъдък. След 1989 г. Иван Дочев се завръща в родния Шумен. Частици от тази необикновена съдба са съхранени в последвалите негови мемоари или интервюта.

Д-р Паприков, асистент на прочутия проф. Станишев в хирургията на Александровска болница, в емиграция се преквалифицира като рентгенолог и продължава успешната си кариера на лекар. През годините Паприков е в средоточието на българската емигрантска общност в Чикаго. Издава и популярни сборници с български маршове и песни или с коледни и народни песни. Събира невероятна библиография за трудовете на българи зад граница, публикувана след смъртта му през 1984 г., която, впрочем, подхранва и това изследване: Works of Bulgarian Emigrants. An Annotated Bibliography (Chicago, 1985). Едва ли ще бъде изненадващо, ако добавя, че след като потърсих много от изброените вътре заглавия, установих, че те липсват от каталога на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“.

Голяма част от бегълците от края на 1940-те години са офицери, предани на стария режим и дискредитирали се пред новата власт. Те нямат друг изход, освен да бягат, за да спасят не просто честта, а кожата си. Зад граница остават мнозина дипломатически или задгранични служители, изпратени в международни организации или различни национални представителства: посолства, търговски дружества или вестници. Христо Огнянов остава в Германия, където е командирован като кореспондент на в. „Зора“ – популярният всекидневник на Данаил Крапчев, който в годините на Втората световна война застава зад прогерманската политика на българското правителство. Ядрото на елитната българска емиграция образуват дипломатите: Георги Кьосеиванов – посланик в Швейцария, Стефан Попов – аташе по печата в Берлин и Будапеща, Евгени Силянов, назначен за изпълняващ длъжността посланик в Париж след 1945 г.; д-р Панайот Панайотов, защитил докторат в Париж, легационен секретар на Министерството на външните работи – всички те от блестящото младо поколение на софийския „хайлайф“ от началото на 1940-те години, за което разказва Стефан Груев в биографичната книга „Моята Одисея“ (2002). Свързани с онова „трето поколение“ на родените в началото на ХХ век, което Стефан Попов обрисува в едноименната си студия от 1981-ва.

Емигрират и неясни политически фигури, които ненадейно се оказват също заплашени от новия режим, като Дамян Велчев – организирал три преврата: през 1923, 1934 и 1944, един от един по-злощастни за новата българска история; главнокомандващ българската армия в заключителната фаза на Втората световна война, когато се озовава лице в лице с довчерашните германски съюзници. Благодарение на близостта на Кимон Георгиев със силните на деня комунисти през 1946 г. Велчев е изпратен като посланик в Берн, Швейцария, откъдето преминава във Франция и не след дълго завършва живота си през 1954 г., без да установи връзки с емигрантската общност, в бедност и тежка психическа болест.

В края на 1940-те години следва емигрантската вълна на земеделците от крилата на опозиционния БЗНС, притиснати от новата власт. От емигриралите съидейници около Г. М. Димитров се оформя най-мощното политическо крило в българската емиграция, представено с БНК (Български национален комитет), което се ползва с доверието и съответно с финансовата подкрепа на американското правителство. Едновременно с политическата си програма те непрестанно засвидетелстват своята привързаност към земята и традиционния роден селски начин на живот, а ето че в наши дни след разпадането на режима земеделското движение полека-лека се саморазпусна и разпадна, а още по-стъписващо е колко бързо се изличи дори и споменът за цялата традиционна българска земеделска и селска култура (с изключение комай само на все още устояващата школска привързаност към „аграрната“ тематика на Елин-Пелиновите разкази).

Тези емигранти са със съвсем различен „ценз“: познават единствено хоризонта на българското училище, произхождат от средно заможни семейства от село. Портретира ги стихотворението на Тончо Карабулков:

Ти не си син
на граф,
нито на княз. […] („Ти“)

Това е портрет въобще на произхождащите от селячеството будни млади хора с една заразителна спонтанна жизненост и любопитство към света. Привържениците на земеделския съюз имат зад гърба си емигрантска политическа организация, която датира от времето на антифашистката опозиция. БНК (Български национален комитет) на д-р Г. М. Димитров е основан още през 1941 г. в Кайро, Египет, където е потърсил убежище земеделският водач, преследван от властите в царска България. За кратко той се връща в родината си след политическата промяна от септември 1944 г., но бързо се изтегля отново в емиграция (благодарение на жертвоготовната помощ на младата му секретарка Мара Рачева и чадъра от американското посолство) и укрепва опозиционния център в изгнание. А непосредствено преди навлизането на съветската армия в България тъкмо Г. М. Димитров е бил „мениджърът“ на опитите на българската политическа делегация с водач Стойчо Мошанов да установи връзка със западните съюзници и да сключи изпреварващо сепаративно примирие, опит, завършил, уви, с пълен неуспех.

Невероятно е как случайността е довела тъкмо в този най-драматичен момент на обрат в новата ни история от средата на 1940-те години до съвпадението в имената на представителите на двата противоположни политически лагера в страната ни – това на водача на земеделската опозиция, който става лице и на българската емиграция, и името на тогавашния първи секретар на БКП, министър-председател на страната. И двамата водачи променят части от имената, така че съвпадението едновременно се подчертава и се прикрива: Георги Михов Димитров – срещу Георги Димитров Михайлов.

Сред самата българска емиграция също има едно необикновено съвпадение между имената на Стефан Маринов Йовев– виден десен мислител от Мюнхен, свързван с приятелство с германския политически лидер Франц-Йозеф Щраус, впрочем известен още с полемиките в българските философски среди от края на 1930-те години, интелектуалец, чиито трудове за краха на комунистическия режим се реферират в световните идеологически централи, и на физика Стефан Маринов, затворил се в Грац и в своите идеи за сриване на Айнщайновата система във физиката и в ненавистта си към комунистическия режим. От този чудак остават редица книги, в които пренаписва основните положения в модерната физика, и взривната му есеистика „Изиди сатана!“, с която изригва гневът, но и покрусата от посегателствата на режима срещу личността му. Между Мюнхен и Грац, където двамата пребивават, лежи граница, но разстоянието между тях е не повече от час по равните магистрали. Разстоянието между онези духовни енергии, които носят двамата емигранти, бележи крайните точки на „отклоняването от нормата“ и на маргиналното: прозорливостта на социално-политически анализатор срещу прозорливостта на налудничавата систематика за физичното знание.

С течение на времето се променя обликът на емиграцията, променят се и мерките за надзор над границите, а с това и условията за бягство. Отлична представа за тези промени може да се получи от двутомната книга на д-р Иван Гаджев, самият той беглец: „История на българската емиграция в Северна Америка“, 2003-2006. След завръщането си обратно в родината през 1990-те години Иван Гаджев основава в родния си град Гоце Делчев Институт за изследване на българската емиграция в Северна Америка. От неговото проучване можем да си съставим кратка и прегледна хронология на емиграцията: след първите две-три хлабави години в началото на новия режим границите се преустройват с все по-сложни мрежи за следене и се сдобиват постепенно със сложна охранителна система. Кучета и бодлива тел стават символи на вълчия строй, който бди над своята неприкосновеност. Първоначално преминаването на границата се наказва като „нарушение на обществения ред“. През 1953 г. наказателният кодекс го таксува като „предателство“ и наказанието е смърт. Обаче следват периоди, когато строгият режим на наказания за бегълците се отпуска, дават се амнистии, после следват пак затягане и преследване. През 1956 г. се издава указ за освобождаване от наказателна отговорност. Сменят се наказателните мерки срещу семействата на бегълците, все в търсене на нови по-ефикасни и по-коварни средства за натиск и манипулация. На драмата на съпругата е посветен разказът „Саможертва“ от ИренеДолски (включен е в сборника й „Гаснеят кандилата“ от 1964 г., но под текста е дадена датировката „Милано, 1952“). Ето сюжета: съпругът на Вяра е бил експерт по тютюна и се е оказал командирован в чужбина точно по време на политическата промяна. Останал там, както „остават“ дипломати или кореспонденти. Самотната съпруга с две деца трябва да търпи ухажванията на Дойнов, „авансирал през последните години като партиец“. По новия закон с амнистия за бегълците задължават Вяра да напише писмо до съпруга си да се върне. В развръзката съпругата успява да изпрати второ тайно писмо до беглеца, в което засвидетелства цялата си вярност и го заклина да не се завръща и да не се подлъгва по неверните обещания на новия режим.

С десетилетията обликът на емигрантите се променя по социални характеристики, по възраст и образователен ценз. По социален състав най-отличителна за 1960-те и 1970-те е емиграцията на високообразовани интелектуалци, владеещи чужди езици. Мнозина от тях се връщат след падането на режима и късният факт ретроспективно обяснява и потвърждава, че за тях мотивът за бягството е бил най-вече търсенето на свобода: политическа, свобода за творчество, свобода за личния живот… Рядко може да се намерят обяснения и оправдания за човешкото поведение в рамките на обозримото историческо време, а ето че в биографиите на тези блестящи личности това е станало. Те са блестящи именно по автентичността на своя изживян път, скован от една свръхцел – свободата, идеална и неясна категория, жадувана и удостоверима именно във волята да я постигнат. Всъщност имената не са много на брой, мнозина вече напуснаха този свят, но бяха щастливи да видят историческите събития, изличаването на разделението и да го преживеят като триумф на своята кауза. Онова, което са факти от пошлото ни всекидневие днес – заграбването на властта от бившите овластени, мафиотизирането на държавата, днешните кариери и медийни успехи, опошляването на идеалните намерения и всичко онова, което буди възмущение в днешното общество, изглеждат като дребни драскотини пред онова изначално сбъдване на голямото събитие – свободата и отхвърлянето на режима. И след 1878 г., след Освобождението, опълченците и опърпаните хъшове са изглеждали жалки по улиците на строящата се столица на новоосвободеното княжество; жалки в лотарийните си будки, с които държавата им е отпуснала един нелеп начин за препитание на гърба на хазартните слабости. Това са фактите и реалността, останали след сбъдването на свободата.

Различни са мотивите за бягство: политически, икономически, но също измъкване от правосъдието или чисто и просто търсене на възможност за ново начало. Или както ги сумира подзаглавие в том 2 от „Историята“ на д-р Иван Гаджев: „Емиграцията след 1944 г. – авантюра, „измяна към родината“ или стремеж за физическо и духовно оцеляване“. Още по-неочаквани са понякога поводите, тласнали към конкретни действия. Редом с порива за свободно развитие стои и жаждата за по-широко поле за действие или за запознаване със света. Освен тази идеална свръхцел обаче в разказите ще открием и несъмнени доказателства, че навярно много по-многобройни са били неконтролируемите случайности или преследването на чисто прагматични, та дори агентурни мотиви, или обратно, от другата страна на монетата, за да се избяга от криминално преследване, сякаш в потвърждение, че имат право обвиненията на родната прокомунистическа пропаганда за кариеристичния облик на емигранта. След патетиката на първите емигрантски разкази политическият мотив и нравствената цел все повече се размиват.

В есето „Зимна приказка“ Георги Марков говори за „три категории“ сред емигрантите:

Първата – ония, които случайно са попаднали в чужбина, както се казва, заварени от обстоятелствата и впоследствие пуснали корени. Но които не биха поели този път, ако я нямаше случайността. Втората категория – ония, които са дошли по материални причини – просто защото мерцедесите им харесват повече от москвичите, и които, ако у нас се плащаше по-добре, с радост биха си стоели у дома. И третата категория, може би най-малката – ония, за които в България бе станало тясно и душно, ония, които търсеха простор.

Съвсем безмилостни са литературните повествования, които минимализират нравствената цена на бягството. Още през 1970-те и 1980-те възможността за емиграция се оказва „дирижирана“: достъпна за определени слоеве и често подпомогната с изпълнението на конкретни задачи от тайните служби. За инфилтрирането на агенти споменават още емигрантите от края на 1940-те и началото на 1950-те, като Тончо Карабулков и Кирил Кущиев. В чисто литературен план типът на емиграцията като „оперативно мероприятие“ е в центъра на повестта „Японецът и потокът“ от Златомир Златанов (1993). Бягството на мистериозния Японец се интерпретира по различен начин в разказите на състудентите му; в течение на десетилетията обаче става очевидно перверзното преплитане на личната съдба на героите с онова, което е предварително планирано и заложено в стратегията на паралелната власт на тайните служби. Зад избягалото студентче, оказва се, стои един Хуан, агент на още по-мощна разузнавателна централа. Дирижирана от митичните тайни служби се оказва и симулацията на икономически растеж, лице на който ще е завърналият се емигрант бизнесмен, но зад когото надничат всички ония фирми, които процъфтяват след „Тексим“ от 1960-та (за тях разказва Илия Троянов в книгата „Кучешки времена. Революцията менте от 1989“, 2007, излязла първо на немски още през 1997; и с главозамайващи подробности – журналистът Христо Христов в „Империята на задграничните фирми. Създаване, дейност и източване на дружествата с българско участие зад граница 1961-2007“, от есента на 2015 г.).

Малко след промените, когато рухват много от идеалните представи и освен това става ясно доста съмнителното качество на част от скорошната емиграция, в една смесица от насмешка и ресантиман Ани Илков изброява емиграции, зад граница или „вътрешни“, от времето на режима или веднага след рухването му, в есето „Бягствата ни“ от стихосбирката „Изворът на грознохубавите“ (1994):

Мадарският конник препусна и си отиде. Това, което климка подир него, е един проскубан лъв, това, което подир проскубания лъв климка, е едно проскубано куче. Останалите сме ние:

ЕДИН яхнал Мадарския конник, препуснал го, както казахме в галоп и се изгубил в далечината.

ЕДНА се напъхва във водно казанче и се оттича.

ДРУГ се престорил на инженер.

ТРЕТИ се самоубива, бива съден за злоупотреба с обществено имущество, възкресен и изгонен.

ЕДНА се казвала вместо Ю. Кръстева J. Kristeva.

ЕДИН се затваря в буркан за консерви, бива изнесен и изяден.

ЕДНА (от Ямбол) успява чрез брак с полски милионер-комунист да постигне следната извънредно сложна конфигурация: напускане пределите на страната – оставане в рамките на системата; милионерски притежания – комунистическо вероизповедание; полски псевдизъм – българска простотия.

ЕДИН набутва баща си в ЦК и при последвалия дипломатически паспорт следите му се губят.

ЦЯЛА група млади философи укрива съществуването си, като се отдава на свирепа екзистенция чрез четене на всичко по веригата Платон – Хайдегер. Техни останки (след 10 ноември) са открити в подземията на СУ „Св. Климент Охридски“.

АНАЛОГИЧНА група млади филолози също провежда анихилационна терапия. Останки: СУ „Св. Климент Охридски“, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и др.

МОМИЧЕ на 15 години напуска, като става на 16 години.

ЕДИН успява да напусне тукашните държавни помещения, носен на крилете на мита за половата мощ на българина.

ЦВЕТАН Тодоров напуска, изучавайки от скука френски език в с. Аспарухово, Варненски окръг, където работи по разпределение като учител. Днес той учителства в Париж. TsvetanTodorov.

ЕДИН е в Гьотинген.

ДРУГ– в Канада.

КОИТО са с очила (само късогледите), напускат по-лесно. Ето как става: пристъпваш към границата, сваляш си очилата и започваш да ги бършеш смутено (късогледо). Появява се граничар, приближава се до теб и с въпроса „Ти па къде си тръгнал, бе кьорчо?“ ти отвърта такъв шамар, посредством който ти се озоваваш в Турция, а очилата ти остават у нас.

ЕДНА успява да прелети, като следва прелета на дивите патици.

ДРУГ следва щъркелите.

ТРЕТА – дивите гъски.

МАСОВО се заминава със самолет при наличието на международен паспорт.

ЕДИН с лява резба се престорва на перка и отлита.

ДРУГ с кирка пробива дупка и се озовава в Америка.

ТРЕТИ с Кирка (Цирцея), предрешен на свиня, убягва.

[…]

Но нека спрем цитата дотук и прекратим преждевременно каскадата на образите, сред които се промъкват всесподеляни митове, реални истории (за подобни на тези ще стане дума по-долу) и безсолни одумки за емигрирали. Заглавието на цитираното есе „Бягствата ни“ препраща към знаменитото есе „Тъгите ни“ от Димо Кьорчев от 1907-ма, в което той изразява стремленията на своето поколение към духовно възмогване. Посоките на тези две изповеди са обратни: предходникът говори за път към духовната родина, обратно на откъсването от родината и превръщането на бягството в битово оцеляване и спасяване. В тези лъкатушения – и гневни протуберанси на оценките на Ани Илков – напират недоволства към собственото време и обкръжение, тъй като есето му е писано във време, когато към спомена за бягствата от тоталитарната система се прибавя и омерзението от налудничавата истерия за емиграция, която обхвана посттоталитарното ни общество. Неспасяемо безнадеждно безпределието на духовните стремежи оказа прекрачване на една граница в пространството и сдобиването с нов начин на живот и нов таван на доходите. Паралелът и цитатната връзка в заглавието крие свой риск: всяко пренаписване на предходни литературни образци само показва убогите стремления на следходниците. Образците си отмъщават – като прилагат мярата на цитираните в тях философски образци към нефилософската сатира на съвременниците. Въвеждането на митологически образи или литературни цитати в случая не би могло да компенсира липсата на философска мярка за бягствотов съзнанието на поколението от 1980-те.

Очевидно с приближаването към нашето време и днешните преображения на емиграцията като „свободен избор“ и търсене на социално по-благоприятни условия за живот все повече се премоделират и мотивите на по-старите бегълци или по-скоро делнично-интересчийската подплата на много мотиви става явна. Оттук до демитологизирането на емиграцията има една крачка. Прави я литературният критик Галин Тиханов в статията „Наративи за бягството: космополитизъм оттатък либералното въображение“ (Narratives of Exile:Cosmopolitanism Beyond the Liberal Imagination. В: Литературна мисъл, бр. 1-2, 2012).

От тоя еснафско-банален десен са редица бегълци, които изобилно са показани в романите на Димитър Бочев; изцяло подигравателно и пародийно е отношението към емигрантите в романа на Румяна Узунова „Убийство в стил рококо“ от 1981 г. (да не пропускаме, че това е роман, писан в родината и неизбежно подвластен на официалните клишета за дезертиралите). Сякаш конспективно обобщава мотивите за бягство и прогнозираното бъдеще разказът „Весела граница“ на Йордан Вълчев. Един от младежите – Лазо разчита на печалби от търговия и се заканва още с пристигането да започне да купува и препродава. Дори е готов да замине за Южна Америка, защото там хората били „по-богати и малко балами“ и затова щял да спечели по-бързо. Вторият, наречен Чочо, гледа към Австрия, защото в един голям европейски град най-лесно ще се осъществи неговата проектирана кариера: да прави архитектурни планове – „големи планове, за много пари“. За Филчо, третият беглец, това са „дребни работи“: „Искат да печелят с дребни работи – аз ще ида много по-далеч!“.Той е тръгнал да бяга, за да стане скулптор-резбар, а истинското изкуство е отвъд финансовите мерки за успеха. Разбира се, и тримата се разминават с желаното: първите двама не успяват да преминат границата, връщат ги в родината; Филчо успява, но само за да види как в италианския град се изплъзва времето му, посветено съвсем не на изкуството, а на оцеляването с тежка черна работа.

Този герой-разказвач е въплъщение на стерилния идеализъм. Самоук е, живее сред мечтите и виденията си и Италия, земята на изкуството, е мечтаната родина, където ще твори. Успява да избяга, но не и да твори. В крайна сметка сам решава да се завърне обратно в родината си и тук, в затвора, най-сетне има време да се отдаде на своето призвание, а изкуството, което завещава, е тава с образа на Св. Климент Охридски, която изчуква с длето. Ако трябва да измерим пътя на този фикционален персонаж, ще кажем, че е успял в символа на бягството и абсолютното освобождение, но пък след като кариерата му е провал, той е загубил в реалността на прагматичните оценки.

Мотивите на младия Стоименов от романа „Безразличният“ на Цветан Марангозов да избяга бихме определили като екзистенциалистки: в тях страстното желание за промяна и изход се смесва с мержелеещото се влечение към високата култура. Започва да мисли за този изход, когато научава, че издателят Бисеров, приятел на баща му, е зад граница – затова избистрянето на личните му мотиви се примесва с вживяване в ролята на беглеца. В паралел ще дадем мотивите на героя според двете издания на романа на Цветан Марангозов:

„Безразличният“: първо издание, 1959„Безразличният“: четвърто издание, 2007
Старият се умори да разсъждава и спря. Вечерях набързо, станах, целунах за „лека нощ“ майка си по бузата и се прибрах в стаята си. […] Бисеров… Странно, че се бе решил на такъв риск. Навярно е вече в Драма или Атина и чака ред в емигрантските лагери, за да замине на запад. Да, да… Емиграцията е един изход. Изход от скуката. [подч.м. МГ] Бисеров ще се почувства с развързани ръце. Той беше предприемчив българин… Може би ще замине за Париж? Париж… Нотр Дам дьо Пари… Версайл… Лувр… картините на Делакроа, Домие, Дега, Ван Гог, Сезан… Имена, имена, които носят очарованието на един желан и недостижим свят. Има нещо потискащо в представата за тези неща. Впрочем все едно! Искам да заспя, искам да заспя!Вечерям набързо. Целувам я за лека нощ. Прибирам се в стаята си. Събличам се. Лягам. От кухнята чувам да думка приглушено тъпанът на „Радио Лондон“. Издателят Бисеров навярно е вече в Драма. Чака ред, за да замине на Запад. Ще види Париж. Нотрдам. Версай. Лувъра. Леонардо. Дьолакроа. Дега. Ван Гог. Сезан. Имена, имена, които носят очарованието на един недостижим свят. Искам да заспя… искам да заспя…

Откъсът след последната редакцияе по-немногословен. Липсва сладкото фантазиране за бягството и за чудните изкушения, които крие светът оттатък границата. Макар това издание да си поставя за цел да възстанови началния ръкопис от 1950-те години, недопуснат за издаване, личи си, че авторът е възстановил първоначалния замисъл от дистанцията на времето, когато високите образци са му станали достъпни, а навярно отдавна е изживял и забравил младежките увлечения.

Поривът към абстрактния идеал за високата култура движи и Буди Будев, героя на романа на Цветан Стоянов „Изключителната биография на Буди Будев“, издаден през 1969 г., но писан през предходните години. Така тримата фикционални бегълци: Стоименов („Безразличният“), Буди („Изключителната биография на Буди Будев“) и Филчо („Весела граница“) попадат в сходно историческо време и споделят сходни мотиви за бягството като откриване на желаната родина на високата образцова култура.

Героят разказвач от „Безразличният“ така и не пресича граничната линия. След неуспешния опит беглецът попада все под топлите грижи на един добре познат му следовател. Не само че добива право да завърши висше образование, но даже открива щастливата любов в лицето на комсомолска активистка. Романът завършва обаче със своеобразно „бягство“: героят тръгва към строителната площадка и е на път да постигне мир и, така да се каже, пълно слияние с официалните индустриално-трудови стремления на своето общество. А според възстановеното начално развитие на сюжета героят тръгва, но за да убие както себе си, така и следователя. Ето този завършващ епизод, един от най-блестящите примери за Цветан-Марангозовияхорър-сюрреализъм:

[…] Ще го изпреваря!Ще изпреваря десетилетията, които ми предстоят! И за първи път постигам максимално безразличие. Следователят Григоров ме хваща за рамото. Обръщам се рязко, прегръщам го здраво и скачам с него в черната вода на Страшното езеро. И виждам отвисоко отрязаната си глава да се търкаля край релсите. Удря се в стената на тунела, спира с изплезен език. Очите ококорени, изумени, че окончателният край е така лесен…

В най-изчистен вид идеалът за бягството като свобода и жажда за откривателство само по себе си като че ли ще открием в разказа „Родина“ на Борис Априлов. Този разказ, публикуван през 1963 г., сякаш бележи предела на идеализма, за който успехът на бягството е в скъсването с всички прегради пред удивлението и приключението.

Ето какви идеални хоризонти си представят бегълците, докато чакат в сумрачната пещеричка да се свечери и да заплуват към границата:

  • Искам да видя света – прошепна замечтано той, като се излегна върху камъните, – целия свят, всички големи пристанища!
  • И аз – въздъхна леководолазът. – Поне веднъж да се гмурна в Червеното море. Там е раят на аквалангистите, на всички леководолазни експедиции. Това искам, нищо друго… Да се наскитам и нагълтам с непознати ветрове, а след туй да се върна.
  • Ако се върнем, дали ще ни простят?
  • Прощават.

На тези двамата им предстои изтощително плуване, изложени под риска на куршумите, после неясните изпитания на новото място. А те с най-наивна момчешка всеотдайност си говорят за предстоящите чудесни преживявания. Както жадуват да избягат, така вече си представят и че се завръщат, сякаш границата няма значение. Границата се е изпречила пред тяхното удивление и нетърпение да открият всякакви приказни места и „да се нагълтат с непознати ветрове“, пред любопитството им към света. Навярно тъкмо тези герои въплъщават онова, което е освободеност от каквито и да е условности, дори от мълчаливия труд на творческата свобода.

С течение на времето литературните разкази като че ли помъдряват, дават ни обяснения за мотивите за бягството, уплътняват „контекста“ с подробна информация за обстоятелствата на заминаване. Ала отново тъй момчешки самоуверени – и безсилни срещу строгите правила – ще са и бегълците в романите на Марангозов или на Бочев. И дваматаавтори по-сетне са споходени от неведом късмет, който увенчава живота им след бягството с впечатляващи професионални кариери и забележителен живот. От другата страна са повествованията, които анализират механизмите и условията на емиграцията. И ето че по пътя все по-пълното мотивиране на описанията на бягствата, което им придава по-обясним и рационален вид, през 1990-те, във времето, когато границите пред човешкото любопитство бяха свалени, от разказите за бягството започна да се разсейва примамливият блясък на чудодейните случайности.

Илия Троянов, син на български емигранти, в романа си „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ от 1996 (бълг.прев. 1997, 2007) разказва за бягство от режима обаче през ироничната дистанция на своята съвременност от 1990-те. Настойчивото желание да се емигрира, което идва отнеприязънта на родителите му към режима, е израз и на недоволството им и желанието за промяна. След това в бежанския лагер семейството трябва да поиска политическо убежище – защото иначе няма да влезе в номенклатурата на бежанските служби. Тази обща практика им обяснява преводачът Богдан: каквото и да е реалното положение, трябва да се спазят конвенциите (и фалша) на бюрократичните класификации:

Сега трябва да поискате политическо убежище. Значи как е при вас? Бащата в затвора, забрана за следване, изселване в провинцията, интерниране? Окей, да, това не е зле, това ще мине. Преследване на целия род, това е сигурен номер, не, не, не ми обяснявай, хич не ме интересува ни най-малко, изобщо не ми пука дали е истина, или не. Който бяга, си има причини, така смята Богдан, повярвайте ми, много нещо съм видял, по дяволите, тук няма светци, затова ми се повдига, като дойде някой и започне да дели емигрантите на добри и лоши.

На една крачка от аморфността на мотивите е приемливостта на емиграцията, в която обаче моралният статут на емигриращият вече няма никаква стойност, тъй като емиграцията се превръща в аргумент за моралния статут на приемащото общество. А емиграцията от своя страна, се е превърнала от политически жест и бунт в един идеологически разцепен свят в социално явление, което може да се опише с терминологията на социалната психология, на статистиката или на съответните административни служби. Тази двойна оптика особено личи в романа на Троянов, чийто сюжет възстановява бягство, извършено две десетилетия по-рано през 1970-те, роман, писан и публикуван през 1990-те и съобразен с очакванията на публиката от времето, когато вече се обсъжда номадството и хибридизацията на културите.

Един от бегълците от това по-ранно време е Иван Гаджев. След години той ще опише в книга граничната охрана, както и условията за бегълците във всяка една от трите несоциалистически страни около България. В своя обзор се придържа към фактите и не се стреми да ги нагоди към актуалната рецепция и преценки. Обстойно проследява и историята на българската емиграция в Северна Америка от първите отбелязани случаи още от ХIХ век, а от заключенията му могат да се изведат общи тенденции, които несъмнено важат и за други страни и континенти. Сменят се поколенията или мотивите за емиграция. Политическите причини се редуват с „отчаян гурбетчилък“, макар че грижите за препитанието следват по петите и политическите емигранти. От 1863 г. оттатък океана пристигат младежи да учат медицина. Много от тях остават да упражняват професията си именно тук. Това е пътят и на много млади хора днес, които след завършването на висшето си образование в някоя чужда страна след това използват контактите си, за да си намерят работа и да се установят именно там.

Днес политическите причини за българските емигранти изчезнаха, но пък „гурбетчилъкът“ стана страховит. Липсва и екзотиката на тайните маршрути и на риска, няма и следа от заплетените преследвания на агенти от „вражески разузнавания“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава

Росен Тошев, I love Croatia II, 2015 г., 80х100 см, c-print, маслени бои, платно

 

Всъщност всичко е въпрос на емиграция, цялото ни битие е изтъкано от краткотрайни и дълготрайни емиграционни полета. А аз без малко да повярвам, че полетът Варна – Кьолн бе последната ми гражданска експедиция […]

Димитър Бочев, „Междинно кацане“

 

Границата е абсолютен символ на разделението, но символ, заради който в десетилетията на тоталитарния режим са съставяни наказателни алинеи и опъвани заграждения, стреляно е по хора. И все пак успешните бягства, въпреки строгата охрана и няколкото реда заграждения – мрежи, кльонове, кръстачки, аларми, бразди, та и минни полета, – дискредитират този символ; показват, че няма абсолютни – недостижими и непроходими, – граници, нито абсолютни символи. Впрочем изграждането на пограничната охранителна система също не е абсолютна величина – и то има своя история, паралелна на едно или друго техническо нововъведение и на актуалните разпоредби според промените в държавната политика към бягствата. Един от тези бегълци – Кущиев, разказва, че още по време на казармата му през 1942 г. в лагер между Свиленград и Пъстрогор „нашата част почна да работи първата телена мрежа от Момцибаир над Свиленград до село Левка“. След по-малко от десет години той ще пропълзи под нея като беглец.

Понечилите да преминат границата са обречени на успех. Подготовката е продължителна, понякога следват няколко опита, преди да успеят. Няма и сигурен критерий, че са били успешни и житейските истории след това от другата страна на границата. Бягствата обаче са скъпоценно свидетелство. Всяко едно от тях дискредитира претенцията за абсолютен ред и точни правила. То е бунт, който успява „да измами“ системата.

Извън разделения и идеология всяко бягство разиграва една изначална сцена – да започнеш отначало. Затова изглежда самото то символ, самото то „пълнота на времето“ (Сьорен Киркегор). Бягството е залог, за да постигнеш жадувания успех, а успехът на бягството е самото въплъщение на успеха, също както вярва героят от романа „Изключителната биография на Буди Будев“:

Да, той беше победил! Сам и без никакво оръжие, ако не се смята туристическият нож, той бе надмогнал страшните си противници. И крайният му успех показваше, че наистина е избраник на висшите сили!

Пресичането на границата се подготвя дълго и се извършва за броени секунди. В един акт времето максимално се сгъстява, една стъпка пренарежда миналото и програмира бъдещето. И все пак сюжетите на „изключителните биографии“ на бегълците продължават и след еднократния акт на успешното бягство. В романа на Цветан Стоянов има две времена с различна протяжност – след това на внезапния успех на бягството започна безизходното лутане из различни социални светове оттатък границата. Буди тръгва с ясен – и абстрактен – план: от успеха на бягството автоматично следва успех на епохалния му ръкопис („епохален“, защото е озаглавен „Трагедия на епохата“), който е изнесъл. Автоматично пресичането на границата е означавало в съзнанието му издаването и освен това бурното разпространение на идеите на труда му, които осветяват световните умове. Успехът обаче стига само за пресичането на границата, не и за издаването или за споделянето на идеи. Оръжията за този успех са други: познаване на книжния пазар и пазара на идеите, близост до авторитетните интелектуални кръгове, които да лансират и нечии идеи, и т.н. Разбира се, предполага се, че съчинението е безукорно написано, макар че очевидно не може да се очаква завършен философски труд от младежа Буди. В крайна сметка след успешното бягство той не вижда перспектива за себе си и единственото, което успява да измисли, е да се завърне обратно в родината си и да се посвети на кротко разпространение на културата и знанието в обсега на читалището в родното си градче „в котловината на котловината“. Ръкописът е изоставен междувременно, и то без капка жал, в подводната станция под северните ледове. Какво е останало от призрачното сияние на успеха и от желязната убеденост, че е „избраник на висшите сили“?

Въпреки това знание за неясните продължения на личните истории след бягството разказът за първата стъпка през границата дава свидетелство за други измерения отвъд наложените социални норми и за човешката дързост. С безбройните перипетии той съживява частици от миналото, забравяни в едрите схематизации на историческите процеси, но над подробностите възсъздава пълнотата на  човешкото битие на осмелилите се да се разбунтуват, чиито съдби свързват по неподражаем начин едно историческо време на непристъпни идеологически граници с непредсказуемите човешки пътища.

Бягството е еднократен акт, измерва се с минутите, когато се изминават няколко метра и километра. Всяка буца пръст, всяка клонка от тези метри обаче са побрали такова неимоверно изпитание, че вместват цял човешки живот. Пределни концентрации, чудодейно преобръщане на времена и разделения. В няколко стъпки се разиграва историческото време. Обикновено и вековечно се редуват и оттласват. Дребните детайли на това бягство описват необходимото протичане на историческото време и необходимата действителност, която поражда символите, а те на свой ред – митовете.

Колкото разказът води към вникване в отделни човешки съдби от десетилетията на тоталитаризма и към историята, толкова неочаквано той се удвоява със създаваните пак в рамките на режима литературни сюжети. Обвеяните с тайна бягства от соцсистемата отекват в литературата. […]

Самата тема намеква за забраненото бягство от режима, а литературните произведения трябва да са правоверни и да служат на пропагандата. По тези разкази можем да възстановим какви ли не въображаеми представи на онова общество за беглеца и за „другия лагер“. Една част като очерките „Защо се завърнах“, тиражирани в пресата, или тематичните стихотворения излагат клишетата в оголено-карикатурен вид. В прозата избраните развръзки ясно показват как догмите на идеологическата култура са моделирали сюжета: авторите от родината разказват за бягство, което завършва със завръщане („Под моста“ от Богомил Райнов, „Весела граница“ от Йордан Вълчев), или само за планирано бягство („Родина“ от Борис Априлов). Ако е осъществено, бягството запраща беглеца в безпросветно самотническо битие (срв. също „Дилайла“ от Богомил Райнов или тиражираните през 1980-те романи и разкази на завърналия се от Ню Йорк Кольо Николов).

Идеологическите клишета събира и преобръща иронично и самоиронично романът „Изключителната биография на Буди Будев“ (1969) от Цветан Стоянов, наречен обаче от Георги Марков по-късно в „Задочните репортажи“ „една много мизерна книга-фейлетон за „невъзвръщенците“. Тъкмо Цветан Стоянов, авторът на романа за завърналия се беглец Буди, е прототип на Дан от романа „Самураите“ (1990) на Юлия Кръстева, който идва да уговаря Вера да се върне. Тъй като Цветан Стоянов е имал възможност неколкократно да излиза от страната и се е срещал в западните страни с вече емигриралите свои близки приятели от софийските интелектуални кръгове, в реално историческо време се създава един невероятен сюжет за разделянето и точките на засичане между двата лагера сред поколението на българските интелектуалци от 1960-те години: тези, които остават в границите на режима, и тези, които емигрират, сюжет едновременно за почти мистична свързаност – и буквална разделеност. […]

Съществува и отделен раздел в строго партийно мущрованата литература, посветен на залавянето на бегълци (срв. „Поетична антология за мълчаливия подвиг“, 1974). В рамките на литературата обаче съществува(т) и контрареплика(-и) на пропагандното клише като стихотворението „На границата“ от Георги Рупчев.

Истинска бомба срещу идеологическия надзор е появата на романа „Безразличният“ от Цветан Марангозов (1959), който разказва за неуспешен опит за бягство през границата. Разказът е в първо лице и възпроизвежда реално случили се събития. Цветан Марангозов започва да го пише в началото на 1950-те години, непосредствено след собствения си неуспешен опит за бягство и залавянето му. Романът е издаден, разбира се, след доста редакции и компромисно пренаписване на развръзката, което въобще не намалява ефекта от скандалния сюжет. Авторът приключва литературната тема за бягството със собственото си бягство в реалното историческо време, вече разчитайки на много по-сигурните легални канали: след излизането на романа той се снабдява с нужния паспорт и билет. Набавя си ги сравнително гладко, тъй като майка му е немска гражданка и има основание да иска пътуване, за да се срещне с нея. Има препоръка и гаранция от един от най-популярните и добре представени пред властта поети – самия Джагаров, който след време ще заеме поста на председател на съюза на писателите. След десетилетия Марангозов се завръща отново в родината – през 1990 г., след падането на режима. През 2000 г. преиздава романа си от 1959 г. с развръзка според първоначалния си ръкопис. Житейският маршрут на автора също е своеобразен ръкопис, който съдържа един от най-всеобхватните сюжети в новата ни култура: сюжет за пресичане на езици, поколения и изкуства, морална последователност, чийто единствен ментор е саморазрушаващият инстинкт за независимост, себедостатъчност и творчество.

Към тези документални и литературни разкази могат да се добавят многобройни книги на емигранти от десетилетията, когато идеологическото разделение отпадна. Дистанцията от времето на идеологическото разделение направи по-ярка символиката на пресичането на границите в романите на завърналия се Димитър Бочев „Междинно кацане“ (1991) и „Генезис ІІ“ (1997). […]

Актът на бягството може да бъде разказан с поредица от факти и символът на бягството съществува чрез тази поредица факти. Всеки един от тези факти изглежда случайно стечение на обстоятелства и обратим. Кое в тази поредица е предсказвало успеха и превръщането в символ? За Тончо Карабулков, емигрант в Париж от 1951 г., успешното бягство е хазарт, който зависи от едно щастливо обръщане на зара, чудодейно събитие, в което се оглежда случайността на човешкия живот: „Нали и животът е комар, азартна игра? Много залагат, но малко печелят“. Проблясъците на случайността в хвърлянето на зара в партия игра на табла е образът, който обрамчва разказa за емигриралото семейство и съдбата на героите в романа на Илия Троянов „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Различни са имената, с които се появява в разказите тази невидима сила, направлявала стъпките до щастливата развръзка: „щастливата звезда“ (Драгомир Загорски), „силата“ (Кущиев). Буди Будев, пресякъл границата, за миг е повярвал, че е „избраник на висшите сили“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X