Златомир Златанов – Occam’s  raZor

Калоян Богданов, На портрета отзад 4

 

“Това е прокси марионетна война с Русия, независимо дали  го казваме или не”, Леон Панета по Bloomberg tv: 17 март 2022 г.

Въпросът към него е:

Трябва ли да се тревожим, че може да отидем твърде далеч и да провокираме Русия?

Панета:

„Малко е трудно да се опитваш да внимаваш и да не отвръщаш, когато някой те пребива от бой. Точно това става. Ние участваме в конфликт. Това е прокси война с Русия, независимо дали го признаваме или не. Реално точно това се случва… И по тази причина, ние трябва да гарантираме предоставянето на толкова въоръжаване, колкото е възможно, за да дадем на украинците способността да продължат тази много смела борба. Те са заложили живота си, сражават се толкова добре…”

Прокси война?  Това е все едно вместо доблестни офицери на честта да накараш да се дуелират техните секунданти.

Това което знам от психоанализата е, че колкото по-смислени интерпретациите, толкова  по-безсмислени. Интерпретациите са боклук.

Прокси войната е сляпото петно в неизявяващото се истинско лице на войната.  Става по-ясно казаното от Дельоз защо войната днес се води  срещу неспецифициран враг в неспецифицирано   обкръжение.

Войните се водят в името на справедливост.

Прокси войните  са самата подлост на режисиран реалити  формат.

Води се перманентна глобална гражданска война. Тази война няма наполеоновското величие на регулярни войни между две големи човешки армии или между две антагонистични класи.  Поради асиметрията в конфронтацията войната не е толкова между актуални сили, колкото върху самата дефиниция на войната.

Още Кромуел нарича англичани и испанци провиденциални врагове.

Щатите и  Русия под същото изкривено   прокси  Провидение отдавна не крият, че са врагове. Колко отдавна?  Може би по делението на Хабермас между две дати – 1945 и 1989.  При първата поне е имало договори, дори и на сталинска салфетка. При втората – незастрахован триумфализъм  на еднополюсен свят.

Провидението  размито в какви ли не постмодерни профили – от гледане накриво, аспектна слепота или може би паралакс, хипер-симулация  или големия Филтър  на акселерационистите.

Сякаш светът се е оставил на своята контингентност, случаен свят на самоизпълняващо се Провидение, където капиталът е автоматичен субект.

По зла пародия неолибералните фикции на Фуко (държавите като модалност на пазара, с конкуренция сменила  размяната) доведоха до пренатягане на отношенията между тях, както конкуренцията се изразява в пренатегнатост на пазара за отделните капиталисти.

При липса на ограничения една унилатерална империя на неолиберален глобализъм  и  агресивен пазар е по-добре да се разглежда като експлозия.

Как ще свърши светът на акселератския Капитал, подчинил дори своя не-свят на пълно изличаване? Дали ускорението на Капитала е управляемо или взривоопасно?  Дали „техономичното”, както сбито го нарича Ник Ланд,  ускорение е ядрена бомба или потребителска експанзия на комодифициран свят?

При липса на ограничения всеки положителен цикъл на обратна връзка  е по-добре да се разглежда като експлозия.

Може би инициирането на техономичното ускорение е като реакция на делене, която обрича всяко напреднало общество на изчезване. Следователно техономичното ускорение би било един от кандидатите за така наречения Голям филтър, причината, поради която не наблюдаваме други  развити  общества във Вселената (цит. по Джъстин Мърфи).

Докато очакваме имплозията на Руската империя  в запечатания съд на нейния психотизъм, акселератската бомба на хипер-модерната  империя на Щатите е друг кандидат за провиденциален Филтър.

Империята не е субектът фронтално срещу мен, а едно враждебно обкръжение.

Карл Шмит е смятал империите за светска версия на теологичния катехон, Katechon се счита за “поддържаща сила”, действаща в историята, способна да преодолее хаоса, макар и под формата на различна от тази на технологичния контрол над света.

Katechon е понятие, което дава възможност да се мисли за сила, която действа в историята по съзидателен, но непрогресивен начин, сила, способна да установи ред, който обаче е уязвим.

Желязната завеса бе катехон, както и взаимно осигурената деструкция на ядрен шантаж.

О мои врагове, няма врагове – с тази реверсивност Дерида искаше да се опълчи в „Политики на приятелството” срещу Карл Шмит, ужасния юрист на нацисткия Райх.

Какво казва Шмит? Врагът е условие за автентичност на човешкото съществуване. Чрез своето присъствие той “предпазва” индивидите “от самозаблудата [Selbstbetrug]”, която се появява в един чисто индивидуалистичен свят. Врагът е “инструментът, който върховната власт използва, за да ни постави в едно обективно събитие, … такова, в което сме изправени пред “собствения си въпрос” и трябва да “отговорим,  действайки”. “

Моят враг е приелият форма мой  собствен въпрос.

Страхът от имперски саморазпад  накара кликата на Путин да загърби отговора, даден още от Ленин в началото  на Първата световна война:

„Никой не може да бъде обвиняван за това, че е роден като роб; но роб, който не само избягва стремежа към свобода, но и оправдава и възхвалява своето робство (например, нарича задушаването на Полша и Украйна и т.н. “защита на родината” на великите руснаци) – такъв роб е лизач и простак, който предизвиква законно чувство на възмущение, презрение и отвращение.”   (Ленин, 1914 г.).

Ленин, който напада своите, следователно подкрепя враговете, това е причината  да е толкова презиран и до днес заради истинските въпроси/врагове.

Дистинкцията приятел/враг тук не работи дори и с превратностите, с  които я нищи Дерида. 

Но не и при тези, които не могат да се нарекат наследници на Ленин, и актуализират  неоцаристкия  тормоз над малките държави.

Войната важи за  маргинална Украйна,  а катехоничният страх от изчезване е за провиденциалните империи.

Колкото по-могъщо Провидението,  толкова по-изкривено.

Но и до днес не са ли са се запазили  въпросителните на (само)щадяши се империи,  водещи  нерегламентирани прокси войни, докато тероризмът не се обърна срещу самите тях и те получиха своите врагове?

Мирът винаги е бил  мир  на щадящи войни с колатерални жертви.

Има  само толкова кастрация, колкото можеш да понесеш – това ли е щаденето в психоаналитически формат? Тоест в случая на Украйна да се доставят ракети с щадящ радиус, да не се стига  твърде далеч  и т. н.

Самощадящите се империи предпочитат махленския бой, империи на  воайористки  запалянковци, където българската агитка разбира играта, но единствено отстрани.

Сега Украйна е войникът на Европа и има реален враг. Това ли е провиденциалната  съдба  на Украйна? Да воюва вместо нас? Да воюва със собствения си въпрос?

„Войник, заобиколен от врагове, ако иска да си проправи път навън, трябва да съчетае силното си желание за живот със странно безгрижие към смъртта. Той не трябва просто да се придържа към живота, защото тогава той ще бъде страхливец и няма да успее да избяга. Той не трябва  само да чака смъртта, защото тогава той ще бъде самоубиец и няма да може да избяга. Той трябва да търси живота си в дух на яростна индиферентност към всичко това. Той  трябва да желае живота като вода и да пие смъртта като вино” (Честъртън).

Войната не е желана от никого, но тя е обект-причината на всяко желание и закон. Номосът на земята се свежда само до това – придобиване на територии и на ресурси. Невъзможен закон на бедствие, макар и неотвратим като смъртта.

В юридическата  пустиня на Украйна сега eдинственият изгубен обект на желание  е бръсначът на Окам,  Occam’s raZor, и дори храбрият войник Швейк не подозира, че го държи, докато изскача от окопите и започва да крещи:  Не стреляйте, тук има хора!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Ивайло Божинов – Медиатор

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Когато се събуждаш от сън, за кратко стъпваш на тънка граница между две реалности. Разликата между тях е толкова малка, че преминаваш през нея за секунди. След това световете се разделят и единия забравя за другия. Понякога ти се иска да спреш времето и да запомниш какво се случва, защото чувството е вълнуващо, но не можеш. 

Там някъде, по средата, лъжи и истини не съществуват. Остават само голи, тичащи към своя свят емоции. Някои бързат да скрият лицата си, като актьори, излезли от роля. Други флиртуват с теб и остават в съзнанието ти, когато се събудиш. Пространството също липсва. Понякога чувстваш, че падаш и когато се стреснеш, очаквайки удара, изненадан отваряш очи. 

Като дете много силно исках да премина тази граница. Съзнателно да вляза в съня. Често заспивах, мислейки съсредоточено за това, което искам да сънувам. Отначало нямах никакъв успех. След това започнах лека-полека да усещам кога съм стъпил на предела, докато една нощ се получи. Влязох в съня с будно съзнание. 

Спомням си го много добре. Беше кошмар. В средата на пълна с хора поляна ме гонеше лъв. Аз се обърнах и го накарах да спре. Чувството беше невероятно. След това започнах да експериментирам. Обличах хората по различен начин, извиквах слънцето, летях … 

След време загубих способността да направлявам сънищата си, но продължих да усещам границите. Когато излизам от киносалон, или когато затварям книга. Ако реалността, която ми предлагат ме е докоснала, все още мога да усетя предела. Да го разгледам, да остана в него, да запомням и забравям нарочно. 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Златомир Златанов – Комплексът Прометей

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Според “Теогония” на Хезиод Прометей не се подчинява, открадва огъня, бива наказан и накрая освободен от Херакъл. Но подробностите за тази последна част са оцелели само във фрагменти и са достатъчно неясни, за да вдъхновят твърде много поетични варианти на събитията.

Франц Кафка коментира противоречивия край на великия мит за Прометей, като твърди, че колкото повече човек мисли за него, толкова по-малко грандиозност открива в действията на този титан. Къде е например създателят на човечеството от гледна точка на дълбоката история, ако “предателството му (кражбата на огъня) е било забравено в течение на хиляди години, забравено от боговете, орлите, забравено от самия него”?

В крайна сметка, внушава Кафка, “всички се умориха от безсмисления панаир. Боговете се умориха, орлите се умориха, раната се затвори уморено”.

И той приключва разсъжденията си, като посочва наличието на фосила на Реалното  в сърцевината на комплекса на Прометей: “Остава необяснимата скална маса. Легендата се опитва да обясни необяснимото. Тъй като тя дойде от субстрата на истината, трябваше на свой ред да завърши в необяснимото “.

Истинската грандиозност в дълбокото време принадлежи на бавния минерален живот на нещата. Кой е Прометей или който и да е от нас в  присъствието на този  минерален живот?

Само че легендата или митът като картина на репресирани означаващи не идва от субстрата на истината, а от несъзнаваното. Кафка ползва своя херменевтичен алгоритъм, както други писатели ще ползват друг, примерно Бернар Стиглер ще съсредоточи внимание върху брата на Прометей Епитемей.

Необяснимата скална маса – онова, което е отблъскващо, прекомерно или, по Лакан, Реално,  – е противопоставено на алегорията за Прометей.

В този разрив между референция (скална маса) и алегория (прикования към скалата Прометей) оперира литературният език, но не във винаги вече задействан алегоричен момент, а акцентът се прехвърля върху тази разривна, безсмислена, материална сила на Реалното.

В синхронността на тези три измерения: материалност, лимит на символизация и антагонизъм – е резонансът на литературата с Реалното, уловен от малкото истински писатели като Кафка.

Реалното не са дори тези морфизмени  фосили на вкаменелости от прекратена флора и фауна, а противоречието на настоятелна неекзистенция (insistence and inexistence), в което се крие негативността на безизходицата, неконцептуализацията, неразрешимостта, антагонизма, дедлокът на формализация.

Реалното, което винаги се връща на своето място, напълно присъстващото, което като такова никога не може да бъде присъствашо и затова само представлявано.

В своите копнежи по непосредственото литературата обслужва всяка форма на посредничество само като изкривяване, като извращение на “Реалното” или ” действителното”. Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за боговете (Хьолдерлин).

Литературата е перверзия, част от западната метафизика или нормалния нихилизъм като абсолютизиране на субективността на субекта, на човешкия субект, на Антропоцена – тя полага ценности, превръща бог в ценност, тоест в едно биващо сред други биващи.

Субектът е белязан от липсата, или manque-à-être, която не само поражда желание, но и отразява (пред)онтологичния статус на самото битие, конституирано от “празнината на несъзнаваното”. Бог е несъзнаваното.

Субектът е разпънат между идеализация на Реалното като липса и материализма на Реалното като антагонистично отрицание (включително отрицание на опозиции като негативно/позитивно, форма/субстанция, трансцендентност/имманентност, пустота/цялостност (“в Реалното няма отсъствие”).

И все пак има нещо винтидж  в алгоритъма на Кафка, както и в някои неща при Борхес, струва ми се…

Да, камъкът е  празен откъм свят (weltleer), животното – бедно откъм свят (weltarm), докато човекът е светотворящ (weltschaffend). Но дори и класацията на Хайдегер се  е променила относно човека. Сега той е свето-унищожаващ с адския огън на ядрените си бомби. Способен е на пълното си самоунищожение.

Ако Кафка е подценил Прометей от гледна точка на дълбоката история, това е защото не е могъл да предвиди дълбочината, другото Реално на историята.

… И сега той се връща в тази запустяла селска къща, изличена от всякакво присъствие, освен каменните руини, и с хленченето на чакалите вечер в подивелите покрайнини.

Връща се като семантичната катастрофа на  напълно излишна литературност, където има само тревога, болка,  безмълвно хлипане, стон.

Прикован към тези фосили, реални и имагинерни, на комплекса Прометей, сигурно се е надявал да се измъкне с  фалшификацията  на литературно подвизаване, и едва сега забелязва Реалното на смъртта, всъщност едно сляпо петно, което не може да се разбие с поглед и думи, защото е било винаги тук, пред-онтологическо и пред-дискурсивно, настоятелната пустота, празнината на несъзнаваното.

Смъртта, бъдещето на липса на бъдеще, разрив в екстимното Реално извън реалността.

Тома Аквински малко преди смъртта си  доверява на приятеля си Риналдус: “Краят на моето писане наближава, защото сега ми се разкриха неща, които правят всичко, което съм писал и учил, да изглежда глупаво, и затова се надявам, че с края на ученето скоро ще дойде и краят на живота. “

И вкопчен в смъртта, която го превръща във фикция, това литературно животно човекът не заслужава друго, освен литературна смърт.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Златомир Златанов – Одисей анализант

Ивайло Божинов, Hitchcock

 

Горе на палубата се подвизава Одисей, преследван от песента на Сирените.

Гребците в трюма нямат тази грижа, те не подлежат на съблазън в негативната самоотнесеност на своя труд, намиращ смисъл само през визията на  капитана (господарско означаващо, форма на стойност, акумулация на капитал).

Но гледката с Одисей, привързан на мачтата, съдържа парадокс. Изглежда тъй, сякаш е заради омайващата песен на Сирените, но всъщност Одисей симулира, за да скрие липсата на сигурен курс и цел,  тоест липсата на визия и светоглед (Anschauung).

Той се преструва, че се преструва на запленен, защото знае, че принадената стойност/наслаждение се произвежда от безропотния мах на греблата.

Самоотнасящата се негативност на субстанцията (труд на гребците) остава спекулативно идентична със самоотнасящата се негативност на субекта (Одисей, капитала).

Иначе казано, гребците ненавиждат приведеното си положениена на наемна работна сила, както на свой ред Одисей ненавижда наложената му роля на господар-измамник.

И кой е по-истински тук – кръстът в розата на палубата (Одисей) или бленуващите за друга визия гребци в мрака на трюма?

Тишината (импотенциалност, импотентност) влудява гребците с акузматичен революционен глас, докато привързаният на мачтата господар симулира суверенната фикция под  формата на ступорна реакционност и консерватизъм.

Кой е за жалене тук и кой за превъзнасяне? В спекулативното единство на антагонизиращи сили си проправя път не авантюрата на Одисей и неговия кораб, а Aufhebung  на понятието като превъзмогване чрез запазване без да постигне своя лимит.

А какво за песента на Сирените? Кафка твърди, че те никога не са пяли. Сирените са в режим на неекзистенция, означаващо без корелат, което поддържа митичния разказ и доставя смисъл чрез своето изчезване.

Белият шум на Сирените, в търсене на когото Фридрих Китлер ще организира цяла експедиция, е заместителският симптом на експлозивна истина, пърформанс на изчезване, флашмоб.

Белият шум (онтологическата неопределеност, наслаждението на Реалното, симптомът) е празната причина (empty cause) за преминаващите светове в не-светове.

Защото къде е гръцкият свят като причина за философското ни желание?

Неистовото движение на кораба, произвеждано от гребците на Одисей, осъдени на неподвижност и ступор, диалектиката в застой – и маскираното влечение за ненаситно натрупване, приключения и колонизация на Одисей  с маскирана в него липса на фундиращ принцип.

Влечението колонизира света в не-свят като имитация на прогрес и в опустишителната си страст е безразлично към всички обекти –  дрогирано само от собственото си кръжене и помайване около тях, омайване с негативното, с белия шум.

Това е първият разказ за капиталистическа акумулация и акумулирано принадено наслаждение (surplus-jouissance) и последният, от който е невъзможно да се изплъзнем,  гребци и  набеден водач, клонинги на Реалното, еднакво заблудени от носталгия по роден дом (nostos) пленници на корелата.

Но само Реалното е нещото без/извън принцип и корелат, изначалната контингентност, която винаги се завръща в  своето място.

DAS SCHWEIGEN DER SIRENEN
(МЪЛЧАНИЕТО НА СИРЕНИТЕ)

И ще ни срещнат Сирените с мълчание,
Но как да го приемем със затапени уши
С неясната обект-причина на желания
И  поетически прилепчиви души?
Не се е пяло никога в дома на Битието
И никой тук не ни е позовал.
Нерелигиозно и бездънно е над нас небето
Сред неподвижни вселени от печал.
Не  ще оставим разкази на епос внятен,
Пристанище не ни е никой бряг томим.
Не се надяваме в часа превратен
Обратно мъртвите да възкресим.
Не пеят птици в цветните градини
И няма да превземем високия превал.
От глухота умишлена направо ще се сринем
Към бездната на абсолютния провал.
И в самоотнесеност на негативи
Заклещени гребците и водач
Край тях Сирените на несъзнавани мотиви
И на принаденото наслаждение мълчат.
От себе си да извлечеш  константа
Сред хаоса на бедстващи звезди
И с ключ за суверенните пространства
Блуждае корабът сред ничии води.
Това е хитростта на чезнещия разум
Под знака на неразпоредим битиен зов.
Не-световете да превръщат във фантазъм
Чеда на далнините с отказана любов.
Съзират ли гребците долу в трюма
Сирените на пролетарските гребла?
На мачтата привързан някой се преструва
На капитан aнализант със  заслепени сетива.
Загиващ гръцки свят ще се разсее
В примамката вменявана на външен звук.
И никога Сирените не запеят
За никой Одисей или за някой друг.

1997 – 2022 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (6)

Антон Терзиев, The Birth of a Nation, object, dried pork, mesing, various sizes, 2018.
Installatioin view Sofia City Art Gallery / “Раждането на нация”, обект с вариращи размери, сурово свинско месо, месинг, 2018

 

Безопасните бягства

Най-силно и неприкрито говорели за желанието си да емигрират младежите от солидни семейства в стария режим. За това колко широко обсъждана е била темата за бягствата можем да съдим от диалозите в романа „Безразличният“ – тя е източник на постоянни шеги и намеци; старите си спомнят пътувания в западни страни зад Желязната завеса, младите планират свои бягства. Дори е повод за мошеничества и надиграване между „вражески елементи“, доносници и агенти…

Тъкмо тази среда възстановява Драгомир Загорски в мемоарната си книга „През лабиринта. Във и извън България“. Роден през 1925 г. в семейството на бивш офицер, филателист с международни контакти и предприемчив издател на техническа литература, Загорски завършва гимназия и изкарва военната си служба в края на 40-те години. Изключен е от СНМ (Съюз на народната младеж, праобраз на комсомолската организация), смятат го за „суинг“ – име на американски модерен танц, очевидно смятан за проводник на вредни упадъчни вражески занимания. Сам „суингът“ Драгомир обяснява значението на думата „суинг“ в книгата си: „В преносен смисъл – празноскитащ, добре облечен младеж без доказани доходи“. В спомените си дава примери за още типове, изпаднали в казармения социализъм, сякаш от друго време и с друга класа на поведение, като например Крепиев – производител и търговец на радиоапарати, „много пострадал от комунистите“: „Ходеше елегантно и спретнато облечен. Слушаше всички чужди радиостанции и даваше големи надежди на колегите си“.

Странни на фона на колективното опростачване са и запалените колекционери на марки. Оказва се, марките са едно занимание, над което новият комунистически режим не може да наложи пълен контрол, макар Държавна сигурност да го държи под око и да има своя картотека. Марките свободно преминават границите: „В онези години марки с чужбина се разменяха свободно и можеше да се правят малки търговии, но Столичната митница налагаше високи такси“. Драгомир става член на френския клуб за размяна на марки. Младият български филателист предлага на партньорите си, които му привеждат някакви суми – „обикновено дребни“, – да ги внасят в търговска къща в Цюрих. Или да правят замяна срещу други марки или стоки. Така се сдобива с елегантен италиански велосипед, втора употреба, за който обаче трябва да дава изтощителни показания и да попълва формуляри, а за капак – и да плати разорително мито (заради което дори му се налага да продаде велосипеда).

Друг от обкръжението на Загорски говори за „огромните възможности в свободния свят“, както се говори и в компанията на Керемедчиев от романа „Безразличният“. Драгомир заговорничи за бягство с двамата си приятели Мишо Василев и „дон Педро“, който има роднини в Каракас, Венецуела: „Тримата ежедневно споделяхме планове за едно нелегално преминаване на границата“. Дон Педро се нагърбва да направи оглед на граничните застави. Драгомир му дава пистолета си за кураж, но уви, Педро е арестуван при опит за бягство. Когато научават какво го е сполетяло, другите двама дори „нямат кураж“ да минат покрай къщата му. Загорски съобщава също, че към Запада гледат и децата на партийните функционери и не крият нетърпението си да напуснат страната, снабдени, разбира се, с редовен паспорт.

Драгомир не спира да крои планове за излизане „навън“. Първо, скоро след идването на новия режим получава съвет да замине при роднини в чужбина от фабриканта левичар Кирил Славов, чичо на по-сетнешния емигрант Атанас Славов, който от своя страна го споменава в биографичната си книга „С трева обрасли“ (впрочем за пръв път есетата от тази книга прозвучават през 1980-те в емисии на Радио „Свободна Европа“, отново в програмата „Контакти“, водена от Димитър Бочев); мисли за бягство по време на походите към турската граница в казармата (служи в Елхово). Но не се доверява никому освен на брат си, който му донася втори пистолет.

По-късно се оказва възможно да замине с легално издаден паспорт, с който се сдобива благодарение на упорството си. Първоначално получава отказ да му издадат паспорт, но това не го спира. Среща се дори с министъра на вътрешните работи, който лично дава разрешение да напусне страната за месец. Заминава първо до Скопие, откъдето е родът на съпругата му, и Белград.

Получава височайшото позволение, защото като автор на занимателни задачи, ребуси и кръстословици иска да проучи материалите в областта. Благодарение на този мотив се сдобива и с тримесечен паспорт до Австрия, където пристига на 31 декември 1961 г. Престоя си посвещава не толкова на „трупане на опит“, колкото на проучване на пазара с пощенски марки. Завръща се, но се възползва максимално от отпуснатия паспорт и още два пъти си издейства виза. При третото пътуване не се завръща. Основите на благополучното му установяване в новата родина са поставени тъкмо от успешните сделки с продажба на пощенски марки.

Пример за излизане от границата с паспорт и без каквато и да е конфронтация с органите на държавата е заминаването на Цветан Тодоров през 1961 г. В интервютата с Катрин Портвен (по-долу в интервюто отбелязваме въпросите ѝ с инициалите К.П.) известният френски интелектуалец разказва как е било организирано това пътуване. Споделя и мотивите си, а те са били именно младежкото любопитство да попадне в центъра на бляскавата модерна култура – и да предизвика завистта на приятелите си:

Тази възможност изцяло дължа на семейството ми. Баща ми имаше сестра, която през 1945 г. се оказа в Австрия, където бе живяла през войната. Там тя беше чужденка, а в този момент попитаха всички чужденци къде искат да отидат; значи възможността за леля ми беше да се върне в България или да отиде в „трета страна“. Тя мъдро избра второто решение. Спомням си, че ѝ бяха предложили: Австралия, Аржентина или Канада. Това бяха трите страни, които приемаха бежанци, защото страдаха от недостиг на население. Нови страни. За нас, в София, представяте ли си каква екзотика! Питахме се какво бихме направили на нейно място. Леля ми избра Канада. Тя беше аптекарка по професия, работи две години като милосърдна сестра в Далечния север, след това се настани в Торонто, където се захвана с професията си и можа да скъта малко пари. Тъй като тя не беше омъжена, писа на всичките си братя и сестри, останали в България, че е готова да издържа всяко от децата им за една година в някоя чужда страна по техен избор.

К.П.: – Това е било щедро предложение!

Много щедра леля, прекрасна леля! Дължа ѝ вечна признателност. Виждам в това хубав пример за семейна солидарност, която се предава от поколение на поколение. Или пример за уважение към учението, което съществуваше сред „добрите“ български семейства – накратко, „ценности“ на определено общество. Ето една традиция, която има смисъл! Тъй като леля ми – както и баща ми, както и брат им – е била изпратена от баща си за една година в чужбина (в „Европа“!), и тя искаше да предложи същия шанс на следващото поколение. Аз единствен се възползвах от това предложение, макар че ние бяхме шест братовчеди. Бях най-младият, другите вече бяха ангажирани и житейски, и в кариерата си. Аз тъкмо излизах от университета и да замина за една година значеше много за мен!

След това изборът се конкретизира. Най-напред мястото. Нито миг колебание: Париж. Но би било напълно погрешно да се помисли, че съм бил привлечен там от структурализма, Ролан Барт или Жан-Пол Сартър. Не: не знаех нищо за това. Париж будеше у мен мисълта за картините на импресионистите, за някои филми, песни. Боготворях Едит Пиаф, не Ролан Барт!

Мотивите на младия Цветан Тодоров и примамливият Париж не са по-различни от очакванията, които населяват представите на неговите софийски съвременници. Ще ги видим и в онази представа за изкушенията на далечното място, която има Николай Стоименов, героят на романа „Безразличният“ (1959) от Цветан Марангозов, цитиран по-горе: „Може би ще замине за Париж? Париж… Нотр Дам дьо Пари… Версайл… Лувр… картините на Делакроа, Домие, Дега, Ван Гог, Сезан… Имена, имена, които носят очарованието на един желан и недостижим свят“. Двамата Цветановци, произхождащи от софийската интелектуална аристокрация, дават сходни „свидетелства“ за настроенията на своето поколение и на своето време. Те са кръстосвали съвсем буквално една и съща софийска среда. Общият манталитет е останал записан и в текстовете, идващи от различно време и предаващи едно и също световъзприемане.

Изброените от Цветан Тодоров културни топоси изникват и в съновиденията на героя Николай в нощта, преди да поеме към границата (по-долу даваме откъса тъкмо по изданието на романа „Безразличният“ от 1959 г., за да синхронизираме в едно и също историческо време биографичния с фикционалния разказ за целта на заминаването). Мотивите при двамата фикционални неуспели емигранти Буди и Николай Стоименов – Безразличният и същевременно при реалния бъдещ емигрант Цветан Тодоров са сходни, ако не и еднакви:

[…] Приятната топлина на стаята унасяше. Защо напускам всичко това? Какво търся? Не, връщане нямаше! На другата вечер щях да изляза в гората. Гората… Ако мина… Разбира се, ще мина! Ще стрелям, но ще мина! След туй… Париж. Лувъра. Но първо щях да се запиша в Парижката политехника, да довърша образованието си. Да, а после – Лувъра. Тържественото мълчание на залите, безшумните стъпки… Познатите от албумите картини на Греко, Гоя, Домие, Енгр… „Салът на медузата“. Спирам се. Често бях мислил за тази картина. Нашата земя прилича на този сал. Зелените надвесени вълни и корабокрушенците върху няколко греди… Голи тела и очи, пълни с безнадеждност… […]

Още едно такова съвпадение между биографичния разказ на Цветан Тодоров и фикционалния в романа „Безразличният“ е фигурата на адвоката, който жадува за света оттатък границата. Една величава останка от културата на старото време преди налагането на соцрежима, спомен и упование, че обществото може да се гради на други опори. Интерпретацията на този човешки тип в двата случая обаче е съвсем различна. Ето как оживява тази фигура в интервютата на Цветан Тодоров:

[…] желанието за Париж бе подхранвано по други начини, на първо място от един приятел, десет години по-възрастен от мен, починал по-късно при самолетна катастрофа. Този провинциален адвокат с прякор Карата бе един от най-блестящите умове, които съм срещал, и в същото време беше дълбоко отчаян. Обаче, макар и въобще да не бе излизал от родината си, той забележително добре познаваше френската култура и парижкия живот, включително и географията на града (над бюрото му бе окачен план на метрото). За него Париж олицетворяваше свободата, културата, апогея на европейския дух.

Да добавим, че сред близките си софийски приятелства Цветан Тодоров посочва известния с възхищението си от френската столица художник Николай Ников – Ничето, когото наричали „един парижанин в София“, защото познавал на пръсти Париж.

Съвсем различна е оценката, която получава адвокатът Керемидчиев в романа „Безразличният“: той е привързан към материалните удобства, чужбината за него е възможност да се възползва от семейното наследство и да си осигури по-луксозен живот, но същевременно се бои да си рискува относителното си благополучие и при соцрежима:

Адвокатът Керемидчиев имаше добро име и многобройна клиентела и живееше общо взето добре. Мнозина му завиждаха и го смятаха щастлив. Той бе последният потомък на една чорбаджийска фамилия, която от три поколения се израждаше като по предварително начертан план. Керемидчиев беше дребен, безформен и грозен като Квазимодо, но притежаваше ум. А може би и добро сърце. Кой знае? Живееше сам, в малък, но богато обзаведен с модерна мебел апартамент, бе един от малкото притежатели на лека кола и на многобройна дискотека от класическа и джазова музика. Сам имаше таланти: свиреше на пиано, рисуваше, пишеше нелоши статии върху правни проблеми и накрая, имаше „дар слово“. Не случайно бе известен като красноречив и способен адвокат. Изпъкналото му гладко чело и две спокойни интелигентни очи, въоръжени със златни очила, му придаваха тежест и респектираха съдиите. Ала въпреки изумителната му ловкост да борави с параграфите, алинеите и членовете на законите, от няколко години той правеше напразни усилия да получи паспорт с изходна виза за Швейцария, дето го теглеше с властна сила солидна сума пари, оставени на негово име от „добрия стар папа“, който почина преди войната.

Не обичах адвоката. Не обичах на първо място неговата неизтощима охота да ораторства. […]

Колкото за ораторстването, именно на Керемидчиев принадлежат едни от най-блестящите формулировки в романа за съществуващата поквара на изконни принципи в условията на новия режим, изречени още в края на 1950-те, срв.: „Но, господа, комунизмът е епидемично явление. Той е болест на мисленето“; „Комунизмът представлява една верига от самоопровергавания, господа“ и т.н. Младият Стоименов злослови срещу адвоката, но адвокатът дава формулировки за собствените му убеждения. Очевидно с пренебрежението си героят разказвач се опитва да минимализира достойнствата му. Нарича го по-долу също с амбивалентната квалификация „истински космополит“: ако по днешните мерки това е сертификат за духовна разкрепостеност, според клишето на 1950-те това е заклеймяваща оценка. Факт е, че този адвокат все пак не събира смелост да се присъедини към замисляното прекосяване на границата и да излезе от границите на сигурността.

Пресичането на границите с паспорт от своя страна има свое литературно съответствие в романа „Изключителната биография на Буди Будев“ (1969) от Цветан Стоянов. Така изневиделица получава шанс да замине приятелят Гаро, като подигравка за трескавите замисли и усилия на Буди и приятелите му да емигрират. В този епизод от романа очевидно личи и връзката на фабулата с прототипа на Цветан-Тодоровото заминаване:

[…] и двамата излязоха да се поразходят в дъжда. Не бяха вървели дълго, когато срещу тях се появи Гаро – той току-що бе пристигнал от София.

– Здравейте – спря ги Гаро. – Да ви се похваля: заминавам за Париж!

– Какво?

– За Париж, за Париж! На специализация. Леля ми реши да се пресели в Париж и ме взема със себе си. Другия месец тръгваме.

– Е, чудесно! – успя само да каже Буди. – Чудесно!

Освен че „беше обидно“, Буди трябва докрай да изпие горчивата чаша и в продължението на епизода да понесе още един удар – да научи, че до любимата Анче плътно върви „нисък широкоплещест офицер“, който на всичко отгоре ще се окаже „капитан от граничните“, сякаш пак да му натяква, че трябва да минава граница.

А ето как е протекла за Цветан Тодоров подготовката за заминаването, след като веднъж е бил решен проблемът с финансирането на престоя в Париж:

След това трябваше да намерим някой от Франция, който да ми изпрати покана, за да направя постъпки за виза. Това вече беше работа на баща ми: той имаше познат френски професор, който беше идвал в България. Оставаше накрая и най-сериозната пречка: получаването на паспорт. Да имаш паспорт беше привилегия във всички тоталитарни страни, а и не само там…

К. П.: – Вие сте имали паспорт за Москва и Варшава…

Да отидеш в „братските страни“ беше лесно. За Франция обаче това не ставаше така! Но аз самонадеяно си казах: ще опитам все пак. Подавам молбата си: дълго време нямам отговор; пак питам, пристига отрицателен отговор. Други хора бяха много по-решителни от мене: Христо, художникът, например, ми разказа как е пресякъл границата скрит в един влак [става дума за художника Христо Явашев – Кристо – б.м. МГ]. Той твърдо бе решил да замине, толкова мразеше България – включително средата, с която общувах, за него това бяха хора на компромиса, покорни подлизурковци. Неговият характер е по-бунтарски от моя. Аз не бях от хората, които тайно биха пресекли границата. Тогава отидох в Министерството на вътрешните работи и поисках среща с министъра.

К.П.: – Това толкова просто ли беше?

Не беше много трудно. Да можеш да се срещнеш с министър беше останало от един щедър проект, като този за равенството между мъжете и жените – което позволяваше жените да правят пътища или да работят в мините… – или като безплатното образование и медицинско обслужване. Така министърът имаше приемни часове. Човек се записваше и чакаше. Няколко седмици по-късно ме повикаха. Влизам в една чакалня, настанявам се сред другите хора, най-вече жени с изопнати лица. В България възрастните жени, особено от селата, изглеждат забулени. Те носят забрадки, което им придава доста тягостен вид: голяма черна кърпа, измъчени лица. Сигурно идваха да молят техният брат, мъж, син да бъдат освободени от лагерите, които бяха широко разпространени по това време в България. Идва моят ред и аз влизам при един облечен цивилно генерал, който не ме впечатлява особено (не зная защо, но никога не се притеснявам от хората). Излагам му моя случай. Нашата среща трае не повече от три минути, защото той веднага ми отговаря: „Много е просто: отказва ви се, защото искате частно пътуване. Необходимо е искането да бъде отправено от институция, например от университета“. Толкоз. Излизам, а три седмици по-късно получих паспорта си.

 Така с минимално усилие пътуването става възможно. Неколкократно Цветан Тодоров повтаря, че никакви планове за напускане не е имал, тъй като се е чувствал силно привързан към софийската си среда. Но споделя честно, че сред мотивите за заминаването се е спотайвала и немалка доза суетно перчене: „Реших се единствено защото всички ми завиждаха“. Е да, така и става: литературното съответствие на тези приятели в лицето на Цветан-Стояновия Буди Будев дори не може да прикрие огорчението си…

Колкото успешен е този легален начин за излизане зад граница, толкова неуспешен е опитът на „безразличния“ Стоименов за бягство – впрочем, неуспешен и този на младия Марангозов, докато не намери легалното средство – паспорта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Сабоурин – Бедни, бедни читателю

Антон Терзиев, Nobody Is Going To Love You More Than Us, oil on canvas, 100×80 cm, 2020, based on Ryan Held’s image after he won the Gold for the 4×100 meter freestyle at the 2016 Summer Olympics. From No Time For Losers seria (2019-)

 

Столичната библиотека раздава годишни награди. Церемонията по връчването ще се състои в Американския център на библиотеката, съобщават организаторите.

Изборът на най-четените съвременни автори на българска литература се прави от читателската аудитория на Столичната библиотека въз основа на статистика от електронния каталог.

Най-четен автор на художествена литература е Членкореспондента.

Най-четен поет (нова категория) е недялко й.

Обществените заемни библиотеки стоят в началото на демократизацията на литературата. Бедността на четящите в края.

Бедность не порок. Но нищета, милостивый государь, нищета – порок-с.

Читателят е затворен в гетото на реалното и символно обедняване, за което заемането на рекламираната книга, която не може да си купи, е някакъв изход. Гетото решава изборите, въпреки машинното гласуване.

Четенето, което трябва да е изход, затваря в гетото. Олигарсите даряват респиратори и книги.

Бедни, бедни читателю. Защо не умря при първия локдаун.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Леа Коен – Фани Попова извън легендите

Антон Терзиев, Practice What You Preach, object, 2 x 2,5 kg steel discs, 30 wax candles, 2020

 

Малката маркиза“, пълнометражен документален филм с игрални елементи (режисьор Станислав Дончев, сценаристи Елица Гоцева и Теодора Дончева, 2021 г.) започва със привличащ вниманието мизансцен : писателката Фани Попова – Мутафова пред разпалена камина(огнище)  откъсва най-напред корицата, а след това  една по една и страниците на романа си „Иван Асен II“ и ги хвърля в огъня. Той поглъща труда на писателката, за която Кирил Христов е казал през 1938 г., както се цитира малко по-късно във филма,  че е „връх на българския исторически роман“. Сцената трае 40 секунди, но посланието, изпратено с нея е ясно : пред очите ни се извършва библиокост, изгаряне на книги, което свързваме с определена епоха – 30-те години в нацистка Германия, когато на 10 май 1933 на Бебелплац в Берлин е издигната първата клада за вредни книги. Изданието е, ако не се лъжа, от 1942 г. (изд. Ив. Куюмджиевъ) , което внушава, че книгите на Попова-Мутафова от този период са осъдени като вредни от комунистическия режим и подлежат на унищожение. 

Сцената вероятно е заимствана от Благовеста Касабова, която описва подобно събитие в дома на писателката, датиращо от 50-те години, когато свидетелка е заварила Попова- Мутафова да гори екземпляри от романите си, за да се стопли.

След тези първи 40 начални секунди сме брутално пренесени на друго място – съдебна зала, в която заседава Народният съд и където ще се извърши екзекуция вече не върху книгите на Попова-Мутафова, а върху нея самата.

Под формата на разпит в съда е разказана биографията на писателката.  Тя има цялото и безрезервно съчувствие и любов на създателите на филма. Лиричният разказ е базиран на нейни семейни албуми и писма, разказва отношенията със съпруга ѝ Чавдар Мутафов, тонът е романтично- спокоен, като че ли нито писателката, нито членовете на съда се безпокоят особено от последиците от тази процедура върху нея. Тя запазва през цялото време достоинство и благородство, защото, както сама се определя, е “аристократ по дух и по идеи“. Очевидно за авторите, в чиято искреност не се съмнявам, над писателката е извършен жесток погром, причините за който, без да са назовани конкретно, се съдържат в желанието на група дирижирани примитиви да унищожат българския елит.

В този разпит са ползвани много цитати, основна тъкан и на книгата на Благовеста Касабова.

Освен биографията, засегнати са и ранни творби на писателката, които не са били предмет на политически нападки.

В същата тоналност е и книгата на Благовеста Касабова „Наказание без престъпление“ (изд. Летопис, 2020 г.), която още в заглавието дава категоричен отговор, че над писателката е извършена морална екзекуция.

Струва ми се, че филмът следва хронологичния биографичен разказ на Касабова, ползвайки цели части от него, като повтаря до голяма степен не само структурата на книгата, но и нейните слабости. И двете творби съдържат съзнателни и несъзнателни неточности. Първите възприемам като желание да се подсили мъченическия образ на писателката, а вторите, като недостатъчно вникване не само във фактите, а и в причинно-следствените връзки между тях. Една от тези неточности е свързана с присъдата на Попова-Мутафова.  Осъдена на 7 години затвор за „фашизъм“ и „великобългарски шовинизъм“, според Касабова Попова-Мутафова е прекарала три години в затвора, във филма се говори за 11 месеца, докато документи от ДАА сочат, че е била освободена след 5 месеца, още преди процеса и преди присъдата, след което е била помилвана.

 

 

Това не променя, разбира се, същността на фактите. Да, вярно е, че Фани Попова-Мутафова е претърпяла репресии. Изключена е за дълъг период от СБП, а книгите ѝ влизат през същия период в забранителен списък. Репресиите срещу нея се изразяват преди всичко в остракизъм – за близо 15 години тя е забравена като автор.

Това е тежък удар за един писател и за съжаление Попова-Мутафова не е единственият български писател, който е бил забраняван, съден и остракиран. При различни политически режими.

И в двата разказа се губят обаче цели периоди от живота ѝ или са сведени до неутрална информация. Особено остава недоизяснен периодът от 1940-1944 година, който именно е причина за изпитанията, на които е подложена Попова – Мутафова. Това „стесняване“, според мен, е извършено съзнателно, за да защити по- лесно тезата „наказание без престъпление“.

Напълно съзнавам творческата свобода на всеки да изразява своите симпатии и антипатии, да харесва или да не харесва конкретни исторически личности и да пресъздава субективно това в художествена форма, както намери за добре. В случая с филма „Малката маркиза“ и с книгата „Наказание без престъпление“ става обаче въпрос за документални творби, в които изискването за фактологическа точност и изчерпателност са задължителни. Поради което ще си позволя да разширя обема на тяхното изследване с нецитирани или премълчани от авторите материали и факти, тъй като смятам, че личности като Фани Попова-Мутафова заслужават това, както и че  нейният авторитет може да понесе тежестта не само на заслугите, но и на фаталните ѝ заблуди и грешки.

Бракът по любов между идеология и литература

Връзката между идеология и литература е тема, която  заема и днес важно място в дебата за ролята на писателя. Всъщност рядко се случва сериозна литература да не встъпи в брак с някоя идеология. При Фани Попова-Мутафова този брак обаче не е нито по сметка, нито по принуда, той е по любов.

В блестящия си научен труд „Историография и литература“[1] проф. Албена Хранова (цитирана бегло във филма) посвещава около 100 страници на писателката, които, според мен, са най-задълбоченият анализ на нейната идеология, върху която е изградено цялото ѝ творчество без изключение. Хранова не се колебае да назове тази идеология : това е фашизъм в чистия му вид. При това при Мутафова, както показва анализът на Хранова, не става дума за отделни елементи на фашистка идеология, а за цялата нейна тъкан с всички подробности : политическата мисъл, в която основна е сакрализацията на националния интерес като върховна добродетел и цел на политическия ред, култът към шефа, който е спасител, завоевател и носител на героичната идея за завладяване в името на нацията (в романите това са Асеновци, а в конкретния живот цар Борис Трети, когото тя първа нарича „велик обединител“ заради завладяването на Македония и Северна Гърция, сравнявайки го със Симеон Велики и Цар Асен Втори), но също така и цялата социална система на фашизма с отредената в нея роля на жената, която Попова-Мутафова заимства от Третия райх във всички подробности и предлага за следване („Новата българка“). Извън романите си, Попова-Мутафова, която се изявява и като страстен публицист,  е пределно ясна и експлицитна, за да не остави никакво съмнение за коя идеология става дума.

„В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по радостен свят.

„Последните остатъци на плутократична, демо-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят власт в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на Старото и Отреченото“ (Новата българка, стр. 5).

„Новото, това е освобождението на арийския свят от отровата на юдейството… Борба срещу всички фактори, които способствуват за намаление на раждаемостта!… Морална подготовка на българското момиче за осъзнаване неговия върховен дълг към род и родина…

Скъсване с всички изкуствено насадени идеи на демолибералните и плутократически системи, които изкарваха жената из семейството, обещавайки ѝ някаква привидна, антиприродна еманципация“ (Новата българка, стр. 24–25).

„Безбройните романи на разните библиотеки, масово четени от нашите жени, даваха предимно книги от еврейски или пораженски автори като Ст. Цвайг, Вики Баум, Дюамел, Ирена Немировска, Васерман и Ремарк, които посаждаха у българката интернационален, пасифистичен и дефестичен дух“ (стр. 32).

Терминът „фашизъм“ обикновено предизвиква силна уртикария у защитниците на Попова-Мутафова. Най-често му се противопоставят с елементарните обяснения като „какво е фашизъм и имал ли е почва у нас“ (цитират си препратки към партията на Мусолини) или се цитира „антикомунистическия“ призив (използван както от Хитлер, така и от Попова-Мутафова), че „без Германия Европа ще стане болшевишка“.  Ще припомня дефиницията на ООН за фашизма като „политическа, авторитарна система, която асоциира популизъм, национализъм и авторитаризъм в името на един върховен колективен идеал“, както и подробната статия в най-влиятелната и авторитетна френска енциклопедия Универсалис[2], в която точно са очертани параметрите и характеристиките на фашистката идеология по отношение на политическата мисъл, на организацията и структурата на обществото, на принципа „Един народ, една държава, един водач“. Всички елементи на тази идеология са формулирани ясно от Попова-Мутафова във визията ѝ за „нова България“ като антипод и враг на либералната държава:

„Нека бъдем наясно. Поклонници на Чърчил и на Блум, звенари, интегралисти,

пораженци, пладняри, антихитлеристи, покровители на еврейството и привърженици на плутокрациите, утопични сектанти и разрушители не могат да редят Нова България“ (Новата българка, стр. 48).

„Смятаме тези дълги редици от цитати за уместни, даже належащо необходими- пише Албена Хранова – с оглед на факта, че през последното десетилетие личният фашизъм на Фани Попова-Мутафова все по-последователно не се цитира, не се формулира или пък се изразява чрез ред трогателни евфемизми.

Тези „дълги редици от цитати“ е трябвало  да бъдат не само прочетени от сценаристите и режисьорите  на филми за Попова-Мутафова, но и включени във филма. Защото е очевидно, че зад занимателните рицарско-войводски-дворцови истории в тях прозира нещо, което далеч надхвърля рамките на авантюристичния  жанр или на патриотичния художествено-исторически разказ за славни български царе.

Политическото досие на Фани Попова-Мутафова.

Това е вторият голям проблем и на филма, и на книгата, защото това досие е представено крайно селективно и се съсредоточава главно върху доносите, писани срещу нея в един период, през който тази практика е поголовно прилагана към почти всички интелектуалци в България, включително между самите тях.

Попова-Мутафова не е съдена обаче заради тези доноси, а заради съвсем конкретно доказани факти, премълчани както във филма, така и в книгата.

И в двете бегло се споменава за участие ѝ  в някакъв Европейски писателски съюз, но темата бързо се отхвърля като горещ картоф.

„Това не беше прогермански съюз – твърди невинно писателката – а място за срещи на писатели.“

Истината е обаче доста по-различна и с определена тежест.

През 1941 година д-р Йозеф Гьобелс, чието име умишлено се избягва както от сценаристите на филма, така и от Касабова в книгата ѝ, решава да създаде нова организация в пределите на Райха и неговите съюзници : Европейски писателски съюз. В системата на ръководеното от него Министерство на пропагандата се предвиждат такива съюзи също на музиканти, на художници, на кинодейци. Целта е да се уеднаквят идеологическите критерии в изкуството и културата, за  да се ликвидират декадентските англосаксонски и еврейски влияния и да се унищожи всеки опит за отклонение от идеологията и политиката на „новия ред“. Третият райх вече отдавна е санкционирал в своите предели вредното, „гнило“ изкуство и литература, изгаряйки и забранявайки книги, картини, музикални произведения, както и физически репресирайки авторите им. Според Гьобелс, тази чистка трябва да обхване цяла Европа. Световното изложение в Париж от 1937 г. е последната масова проява на демонстрация на „декаденство“. Там в испанския павильон е изложена смразяващата фреска на Пикасо „Гуерника“, лична обида към сътрудничеството на двамата диктатори Хитлер-Франко и на мисията на немската дивизия „Кондор“.

Към писателите на държавите – съюзници след 1941 г. на Райха са адресирани  покани да участват в основаването на този съюз. С организацията в България  се заема Попова-Мутафова, която вече е изразила своите симпатии към нацистка Германия. Тя отправя многократни покани както към председателя на Съюза на писателите Стоян Чилингиров, така и към отделни членове като Елин Пелин, Кирил Христов, Елисавета Багряна, Балабанов и други. Никой от тях не скланя да участва в това подозрително начинание, въпреки че то предлага триседмично пътуване с луксозен влак, мероприятия  във Виена, Залцбург, Бон, Франкфурт, Мюнхен, Кьолн, престой в луксозни хотели, пищни вечери, посещения на оперни представления, реферати, концерти, изложби , лична среща с Гьобелс в Берлин и участие в голям учредителен конгрес във Ваймар с подписване на съвместна декларация. Балабанов се оправдава със заболяване, а Багряна предпочита да напише лично писмо до организаторите, в което заявява, че благодари за честта да бъде поканена, но по „морални и лични причини“ отказва да участва в основаването на този съюз. Попова-Мутафова заминава сама, взема участие във всички събития и подписва общата декларация. След връщането си помества подробна статия във в. „Зора“ .Тя цитира части от „блескавото слово на д-р Гьобелс“, който призовава днешната европейска интелигенция „да бъде с идеите на новото време“. Попова-Мутафова е поканена да говори и по германското радио, след което многократно участва и в предавания на радио станцията Донау (Бавария).

След завръщането си писателката се опитва да основе секция на новосъздадения съюз, но се натъква на неразбираема според нея съпротива в средите на писателите. Секцията в край на краищата включва самата нея, съпругът ѝ Чавдар Мутафов и Гаврийски. Адресът е на собствения ѝ дом. През 1942 двойката Попова-Мутафов участват в нова такава среща, организирана от Гьобелс, а писателката се впуска в активна обществено-политическа дейност, като публикува цитираната вече книга „Новата българка“, изнася сказки за националсоциализма, организира изложба на немската книга, на която са представени трудовете на Хитлер, Мусолини и Гьобелс, многократно пътува до Виена и Германия и всъщност става основен емисар и носител на идеята на д-р Гьобелс . Може да се каже, че е една от най-активните деятелките на новото сдружение. Заради тази си дейност получава през 1942 г. Ваймарската награда на Министерството на пропагандата на Райха и възможността една от книгите ѝ да бъде преведена. Тя избира именно „Иван Асен II“, в която смята, че най-добре са претворени идеите за „велика България“. Романът е преведен от Божана Благоева и е предложен (от Берлин) на авторитетното виенско издателство „Жолнай“ (Zsolnay)[3]. Издателството отказва обаче да издаде романа и през 1944 той е издаден от берлинското   Bishoff Verlag, което същата година преустановява дейността си.[4]

 

 

Ролята на Европейския писателски съюз на Гьобелс и на неговите учредители отдавна е разобличена в рамките на европейското тълкуване на тази инициатива.  На нея е посветена обширна студия  на Франк-Рутгер Хаусман „Колаборационистите във Ваймар“,[5] в която срещата е наречена „срамно колаборационистко сборище, опетнило името на писателя“.

Историята с този колаборационизъм не е забравена и във Франция. За пример мога да дам статията в авторитетното списание L’OBS „Влакът на позора“ [6], в която се разказват последиците от срамната инициатива за френските писатели, участвали в нея. Робер Бразийак е съден за колаборационизъм и нацизъм (той участва и в пронацистката организация „Франс аксион“  и активно пише пропагандни материали ). Неговият процес на 19 януари 1945 г. трае шест часа, той е осъден на смърт. Петицията за негово помилване е отхвърлена  от генерал Дьо Гол. Друг участник в групата, Дрийо Ла Рошел се самоубива, Рамон Фернандез се отравя с метилов алкохол, а останалите четирима емигрират от Франция и потъват в забвение.

Датският писател Бьорген е изключен от всички литературни и културни сдружения и институции в Дания, а творчеството му е практически забранено, той имигрира в Канада. Подобна е съдбата също на унгарците Сабо и Нюйро, както и на участниците от Хърватия, от Белгия, Словакия и Нидерландия. Процес в Дания не отминава и световноизвестния Кнут Хамсун, получил Нобелова награда през 1920 г. Той става член на датската нацистка партия Насионал Самлинг, приет е през 1943 г. от Хитлер и на тази среща се отказва от Нобеловата награда и връчва медала си на д-р Гьобелс. След войната неговият авторитет в родината му е сринат, той дълго не е издаван, даден е под съд, след това е обявен за слабоумен, през 1948 г. е осъден на глоба от 325 хиляди датски крони за колаборация с Третия райх. Умира през 1952 г. в институция за душевно болни.

На фона на тези реални и морално-обществени присъди над писателите-колаборационисти  в Германия, Франция, Дания, Швеция, Унгария, Хърватия, Словакия, съдът над Фани Попова-Мутафова изглежда почти като формално задължение на българската държава към ангажиментите към съюзниците .

Освен заради участието си  във Ваймарската акция на д-р Гьобелс, Попова-Мутафова е обвинена също заради членството си в практически всички ултранационалистически организации като СБНЛ, Ратник, Отец Паисий и „Българска орда“, както и за радиопредавания по баварското радио „Донау“. Нека само напомня, че правителството на Богдан Филов осъжда задочно на смърт на 28 април 1943 г. Влада Карастоянова, дъщеря на двукратния премиер на Фердинанд Рачо Петров,  заради нейни антигермански изявления (дело № 314 на Софийски военно-полеви съд) по радио БиБиСи и че Карастоянова никога впоследствие не е реабилитирана от комунистическия режим.

Най-големият въпрос обаче, на който не отговарят нито филмът, нито книгата, е каква е причината за

Реабилитацията на Попова-Мутафова от комунистическия режим

По-горе приведените факти сочат, че от 1962 г. нататък до 1989 Фани Попова-Мутафова е може би най-тиражният автор в България. След като е вдигнато „табуто“ над нейните книги, до 1989 г. романите ѝ са многократно издавани в тиражи над сто хиляди[7],  като рекордна цифра е постигната през 1987 с „Боянският майстор („Български писател“) в 200212 екземпляра. Ако първото ѝ преиздаване през 1962 г. („Дъщерята на Калояна“, изд.„Български писател“) е в 50000 екземпляра, то след това цифрите стават просто шеметни : петото издание на „Дъщерята на Калояна“ (изд. „Отечествен фронт“ от 1981 г.) е в 110000 екземпляра, „Солунският чудотворец“ (изд.“Български писател“), април 1989, 100000 екземпляра, за да се стигне до 200 хиляди за отделни романи от „Асеновци“. Няма българско издателство за литература от времето на развития социализъм, което да не я е издавало( „Народна култура“, „Български писател“, „Отечествен фронт“, „Народна младеж“, „Христо Г. Данов“, дано не забравя някое…). 

Възстановено е и нейното членство в Съюз на българските писатели (1963 г.), където кандидатурата на всеки нов член се одобрява в съответния отдел в ЦК на БКП. Преиздаването на нейните великобългарски романи,  започнало през 1962 г., продължава и след нейната смърт през 1977 г. до самия край на комунистическия режим. Това обстоятелство сочи достатъчно красноречиво, че не става въпрос за акт на лична почит и реабилитация, а за причини от друг характер.

„Малката маркиза“ и „Наказание без престъпление“ не дават отговор кои са тези причини. Опитват се да ни внушат, че невероятният талант на писателката, чието перо е спряло повече от 20 години, е турил със закъснение на колене партийните функционери и те са се подчинили на необходимостта на българската литература от нейните книги.

Такава необходимост действително се появила след 1960 г., но тя се крие другаде.

Тя е обосновано развита от Албена Хранова в статията ѝ „Комунистическият национализъм“ (Литернет, февруари 2012 г.).

Новото поколение партийни ръководители като Тодор Живков и създадената около него групировка на „напредничави“ комунисти приема в своята идеология националистическото третиране на историята на българската държава, търсейки свое индивидуално място в комунистическата констелация на съветския режим. Постепенно термините „великобългарски шовинизъм“, „империализъм“ и прочее отпадат от употреба и невидимо  изчистват и понятието „фашизъм“, в което дотогава са били органично включени. Внимателно идеологическият канон заменя тези понятия с термина „патриотизъм“  и съответно намалява критиката, а в един момент и напълно я премахва от идеологическата лексика, с която е била дамгосвана литературната дейност на Фани Попова-Мутафова.

Книгите ѝ стават готова платформа, върху която доктрината от 1960 г. може да стъпи, за да защити държавническото официализиране на национализма. Тази платформа има смущаващи сходства с идеологията на „великобългарския шовинизъм и фашизъм“, заради които Попова-Мутафова формално е съдена.

Напълно естествено в този контекст е да се използват писаните в началото на 40-те години и малко преди това програмно-националистически романи на Попова-Мутафова, които вече са готов продукт. Е, налагат се и някои промени, тълкувани днес от апологетите на Попова-Мутафова като намеса в нейното сакрално творчество. Проф. Албена Хранова е една от малкото, които са си дали труда да направят сравнение между първите и вторите версии, като е сравнила близо 9000 страници. Нейното заключение е, че в някои случаи е „налят още национализъм“ във вече готовата матрица или че в най-добрия случай смисълът не е променен.

„всички поправки в целостта си просто възпроизвеждат десния междувоенен национализъм с дата 1960-те и нататък. Въпросът обаче не е толкова в това, дали Фани Попова-Мутафова е успяла да излъже комунистическата държава, колкото в това, дали същата комунистическа държава всъщност иска от нея премахването на десния национализъм, при положение че в поправките си от 1960-те нататък авторката не само го запазва, но и на места доста осезателно го усилва. Да припомним, че все пак това е същото десетилетие, което (дори на равнище партиен пленум) връща национализма в качеството му на ясно официализирана политическа идеология.“ (Албена Хранова)

 2022 година е свързана с 120 годишнината на писателката. Филмът „Малката маркиза“ и книгата „Наказание без престъпление“ са част от тенденция тя да бъде превърната в политическа икона на антикомунизма. Безкритичното отношение обаче към историческия контекст на едно сложно и много натоварено с идеология време не дава картина на епохата, не обяснява съдбата на Попова-Мутафова, нито отговаря на противоречивите въпроси за последователното използване на творчеството ѝ от два привидно отричащи се един друг режима, чиято идеологическа платформа  на крайния национализъм е същата, на която стъпва цялото творчество на Фани Попова-Мутафова. Послания от такъв характер не са убедителни и не са път към творчеството на писателката.

Несъмнено занимателната страна на сюжетите  на Фани Попова-Мутафова разказваческото ѝ умение, способността да вникне в детайлите могат да привлекат и днес внимание на определена читателска аудитория, каквото в момента не се забелязва, както сочат цифрите от продажбите на нейни книги в наше време.

Един ден нейните романи може би ще се четат като прозата на Валтер Скот. Това би могло да бъде второто прераждане на Фани Попова-Мутафова. То не минава обаче през обявяването ѝ за политическа икона на антикомунизма. Защото не отговаря на истината за нея.

 

Първа публикация в Капитал лайт, 14 януари, 2022 (бел ред.)

 

[1] том първи, изд. „Просвета,“ 2011 г.

[2] 30 тома, издание на Енциклопедия британика

[3] През 2010 г. същото издателство издава романа на Леа Коен „Консорциум Алтернус“, номиниран за Европейската награда за литература.

[4] През 50-те години то започва наново дейност в Западен Берлин, като издава вече само религиозна литература

[5] (Frank-Rutger Hausmann, Kollaborierende Intellektuelle in Weimar – Die Europäische Schriftsteller-Vereinigung als Anti-P.E.N.-Club), както и книгата му Dichte, Dichter, tage nicht! Die Europäische Schriftsteller-Vereinigung in Weimar 1941-1948, Verlag Vittorio Klostermann, Frankfurt,. 2004

[6] (« Le train da la honte : ces sept écrivains français qui sont allés à Weimar , chez les nazis » , 2 ноември 2000 г.)

[7] Цифрите са посочени в самите издания, каквато е практиката до 1989 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли ІІІ

Антон Терзиев, No Time For Losers project, digital print on Platinum Etching paper, 285lb, 3 piece set, 21x30cm each, photo: Gaby Grigorova, 2020

 

Категории и идеи, които нямат метафизична основа, следва да се възприемат като сатанински.

Тясноспециализираният човек по същността си е „робот“ и няма значение дали е IT или копач на гробове.

“Умниците от съветски тип“ (по Аверинцев) днес се превъплътиха или в зеленикави либерали, или в технократи.

Стандартизираният „тест за интелигентност“ на практика измерва равнището на дресировка.

Иронията има смисъл само по отношение на хора, които ще я разберат. За другите сарказмът е достатъчен и абсолютно задължителен.

Когато се говори за „общи правила“ за съществуване и за тяхното спазване, нека не забравяме, че единствените такива са Десетте Божии заповеди.

Фактът, че вече почти няма идеи за човека, а предимно за обществото, сам по себе си говори, че обществото е пред разпад.

Ако днес имаше поне един писател от Балзаков тип, каква ли „Човешка комедия“ щеше да напише.

След като ХХ век обяви края на „големите разкази“, остана обученият в баналности масов човек. Това вече не може да бъде променено.

Най-тъжните романи на ХХ век – „Човекът без качества“ на Роберт Музил и „Човекът вълк“ на Хесе. Най-интелигентски безсмислените – „Одисей“, както и повечето съвременни „нобелисти“.

Библията е фундаментален сборник от книги. Това е причината толкова често днес да довеждат до неадекватност.

И човекът, и кучето са интелигентни същества. Любовта и радостта обаче не са въпрос на интелигентност.

По своята същност понятието „интелигентност“ е дефиниция, определяща нивото на обучаемост на даден индивид. Жалко е, когато хората обръщат толкова много внимание на това.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (5)

Димитър Яранов, Национални символи, 25 см, кръгла рамка, масл. бои, платно, 2019

 

 

Непреодолимата граница

Поривът за свобода, въплътен в бягството, е безмилостно прекършен според повечето развръзки на фикционалните разкази. В разказа „Чуй чановете“ от Иван Бунков (от сборника „Гайда за пет пръста“, 1981) случката е поместена във времето на монархията. Съпругът на героинята става „митничар“ и докато е на работа, убива един младеж беглец. Съпругата му е обградена с омразата на съселянките си. Ето епизода:

[…] А Стана ѝ продума:

– Христаки убил момчето, взел му обувките. След убийството дошла майката и рекла: „Ти сина ми че уби – уби. И мене почерни. Ама де са парите, жълтиците?“ „Какви пари? Нямаше пари!“

Имало следствие и то доказало, че момчето е убито като панта. „Младо беше. Буйно – плачела майката. – При баща си отиваше, в Америка.“ „В Америка ли? – клател глава Христаки. – Намери си той една Америка.“

Зарили момчето под дъба, там, дето Христаки го убил. Надве-натри го покрили, а овчарчетата видели кучетата да го измъкват и пръсват наоколо.

Оттогава знаеше защо мълчи Христаки. Пак така, с вдигната глава, минаваше по мегдана, пак си слагаше новите сукмани и белите тестемели, но в душата ѝ огънят сякаш поутихна, та още повече се отдръпна от хората…

Най-лаконично образът на убития беглец запечатва стихотворението „На границата“ от Георги Рупчев (от стихосбирката „Уморени от чудото“, 1982):

Отведоха псето. Тревогата свърши.
Викът е притиснат под мръсния сняг.
И ето го – кървав, окалян и мършав –
шестнайсетгодишния враг.

Така ли ще свърши – за трети път бяга,
нестигнал доникъде. Всичко дотук:
изтъркани кларкове, нова винтяга
и пръсти, несвити докрая в юмрук,

четирийсет лева, задигнати ловко,
бележник, флумастер, стрела през сърце,
пакетче цигари, германски часовник,
запалка и кръгло пъпчиво лице.

А ти в огледалцето виждаш сред кишата
как бавно полепват снежинки живот.
И дявол го знае къде би отишъл.
И господ го знае – защо.

Момче, ей, момченце… А той се е проснал
прострелян. И ти, угнетен,
се взираш безсмислено в алаброса му
и все пак се молиш да бъде спасен.

Безмилостните убийства на границата са описани в повествование, появило се в началото на 1990-те, във времето, когато вече не са били в сила разпорежданията на тоталитарния режим. Сякаш в него се обобщава максимално сгъстена цялата негативна памет и всички произведени стереотипи за границата. Става дума за новелата „Граница“ от Емил Тонев (1993), написана по сценария на едноименния филм (режисьори Христиан Ночев и Илиян Симеонов). В нея са дадени три осуетени опита за пресичане на границата – и четири убийства. Първият изглежда забавен: покрай патрула с двамата млади граничари преминава странен добродушен луд: бягството му е някакво самоцелно случайно лутане. Следващите убийства градират от изпълняване на служебни задължения до безсмислена жестокост: убит без спазване на предварителното предупреждение нарушител; убийство на двама германци – момче и момиче, успели да минат кльона, без да алармират системата. Самият граничар предизвиква и четвърти опит за бягство, за да убие отново – и да се сдобие с още дни отпуск. Безмилостният ловец на нарушители е даден в контрапункт с друг граничар, негов приятел, с чието самоубийство започва новелата. Сякаш самоубийството е единствената възможност да се спасиш от смазващата принуда да бъде убиец.

Такъв образ на граничаря убиец идва да увенчае, като преобърне из основи произведения в соцлитературата образ на граничаря пазител, олицетворение на неприкосновената граница на соцродината от дебнещите заплахи. Според идеологическото клише обаче тъкмо граничарят е заплашен:

Зорки очи – оттатък.
Зорки очи – отсам.
Дуло – вгледано в дуло.

Точно
пред цъфналите поляни
пчели прекъсват
своите полети.

(Иван Николов, „Далечна застава“)

Тя мисли:
в скалите доспатски ще свирне куршума,
мъжът ѝ ще просне ръце върху калната шума… (Иван Давидков, „Далечна застава“)

Освен това граничарят пребивава в някакво идилично пространство – изместен от родното място, потопен в тайнствената природа и призрачните видения, както в това стихотворение от Пеньо Пенев:

[…]
През тая тиха нощ сме легнали в траншея –
чер змей нагърчен край граничната бразда.

Другарите ми спят в ръцете с карабина,
готови всеки миг да станат за стрелба,
….
През тая кротка нощ далеч и Ямбол свети
като петно в една мъглява равнина.

За тебе мисля аз, за тебе, мила моя.
И нещо сладко пак в гърдите се топи…
[…]
„Нощ на границата“

Във фикционалната география идеологическите разделения моделират самата природа. И ето че: „тук цъфти любимата родина“ / „а там отсреща – тъмни, пушечни кълба“.

Стихотворението „Граница“ на Любомир Левчев трябва да увековечи паметта за граничарската героика и ще го цитираме цялото, първо, защото дава цялата митология за граничарството, отхранвана през периода, като своего рода удължаване на революционната бдителност, и второ – заради неочакваната – сибирска – екзотика на нарушението на границата. Става дума за известния граничен конфликт между СССР и Китай по повод остров Дамански, който се намира в сибирската река Усури, конфликт, довел до убийството на деветима съветски граничари в нощта на 2 март 1969 г. След това китайските части са пометени с мощно съветско оръжие. Жертвите са може би към хиляда. Днес островът е в китайско владение.

Експозицията на поемата показва недвусмислено, че границата е станала топос в идеологията, обработван и отглеждан в прожекционните зали на ЦК (абревиатура за Централния комитет на съответната комунистическа партия). Колкото и радикална да е реториката или изпипана формата на това стихотворение, колкото и точно да са дозирани, поетичният език тук всъщност е пренавита пружина на траещата бутафорна радикалност в лозунгите. Цитираме този образ и като пример за удържането на „революционна радикалност“ насред самодоволното благополучие след Хрушчовото време чрез произведенията на поета, станал лице на „априлското поколение“ и на най-високите постижения на соцпоезията Любомир Левчев; уви, лице и на псевдорадикалния размах на поезията:

Граница

В Москва,
в ЦК на комсомола,
в оная зала,
дето е пламтяла
на революцията школата,
обречени,
ний гледахме един
жесток документален филм.

Река Усури –
бяла,
ледовита…
И двата смътни бряга.
И Дамански…
Едва забележими повлекла
по мрамора искрящ на вечността.

Но като черни знаци
там
убитите
лежат изсечени и лаконични.
С ръце разперени,
с лица епични
и с ударенията на кръвта –
неразгадани сигли,
неразчетена
писменост на смъртта…
А после.
Ето:
Енската застава.
Тук паметникът вече построен е.
(Дългът е вече вечност.)
И граничарите, отиващи на смяна
със заредени вече автомати,
минават
и целуват имената
на първите от свойто поколение.

Не помня имена –
ни малки, ни големи.
Остана в мене
само ей това
окървавено повторение –
1950.

1950.
Годината на тяхното рождение.
1950.
Застреляната без предупреждение.
1950.
И чух един почти момчешки глас
от Изток дълбок да вика:
„Внимание!
Дамански плува
като съсирена частица
по ваште погранични вени!…
Внимание!
Сега убиват
1950!…“

1950.
Тогава ме приеха в комсомола…
Сега това ли искат да убият?
1950.
Вървях по своя тънък слънчев лъч.
Момичетата ме показваха
на своите приятелки…
Сега
на любовта ли идва края?
1950.
За първи път печатах стихове…
Но днеска стрелят в тях
и значи в мен.

1950.
Ще си припомниш за една елха,
за лудите наздравици и танци
и за целувки,
опрощаващи
наивните ти грехове…

А в същите онези часове
край тебе
и край мене са се раждали
момчета граничарчета…

Тогава аз не се замислях
кога
и как
годините умират.
Но днес съм стар като тракийски меч.
Но днес видях
там на леда
простреляна и обезобразена
велика
и жестоко моя
1950.
Средата на века.
Средата на надеждата.
И себе си,
и вас видях
все на Усури,
всеки миг
стоиме ние противопоставени –
щик срещу щик,
брат срещу брат –
„Световното село
срещу световния град“…

Не призовавам аз към крясъци.
Не ги обичам
ни радостни,
ни ужасени.

Но днеска
да мълчиш е подлост,
предателство е да мълчиш.
Какво да чакам аз
и ти какво да чакаш?
Минава граница през нашите сърца
и ние сме граничари –
граничари
на строгата родина
Комунизъм.

Изброените по-горе примери са от „Поетична антология за мълчаливия подвиг“ (1974). Благодаря на Мая Ангелова, от която научих за тази книга и която има куража и търпението да се занимава с българската литература от годините на тотален натиск на режима. В антологията ще открием и отчайващи примери за присаждане на поезията към идеология, тъй като при други автори – а те са множеството, – няма и следа от тази формална сръчност, която може да имитира поетична форма и патетика.

Ето как се залавят вражески нарушители според едно стихотворение (ще спестя името на автора му – той просто е ретранслатор на най-баналните клишета). Не се наемам да съдя доколко така са се водели схватки и доколко стихотворението просто възпроизвежда стереотипите, по които са пишели поезия на килограм:

На струмския мост

Сводка:
       трима бандити към нас!
Но стена непристъпна сме ние:
двама хващаме в ниския храст,
а и третият де ще се скрие,

а и третият – в клопката сам –
де ще иде по сивите чуки,
като вика овчарче: – Насам! –
като вика дърваря: – Ей тука! –

като селянка тича към нас
и ни маха: – Надолу, надолу! –
и едно пионерче, но вече без глас
вика: – Батко, ей в тези тополи…

И кордонът е сключен. И той
бяга смъртно уплашен по моста,
но го срещат със страшното: – Стой!
И оттук, и оттук двата поста.

Той се хвърли от моста. Но в миг
Велко метна назад автомата
и видяхме героя войник
след бандита как скочи в реката.

Те се счепкаха с ярост и стръв.
Струма плисна в тях пяна кафява,
после с пяната тръгна и кръв,
ала Велко врага не остави.

И извлече го мокър при нас,
във папура го тръсна и каза:
– Удушил съм го… братчета… аз
исках жив, ала нà – от омраза!

Съдържанието се изчерпва с пасторал и систематично нарушаване на правилника: стрелба без предупреждение, саморазправа и садизъм. Много овчари и овчарчета. Също – изненадващо! – откровено чистосърдечно набеждаване на граничарите в садистични наклонности.

Тези крайности обаче имат опасно много допирни точки и с днешните представи за границата по време на социалистическата държава, но без „зорки очи“ оттатък и отсам или „дуло – вгледано в дуло“, за каквито се говори в поезията. Идеологията се възпроизвежда, но с преобърнати оценки, оставайки все тъй елементарна. Колкото до това как е минавала граничарската служба, ето какво разказват двама отслужили задължителната военна служба през 1970-те: единият родом от село в Източните Родопи, недалеч от Мадан, а вторият – разузнавач в гранични войски. И двамата са завършили езикови гимназии (означавам имената с инициалите З. и Ф.):

[…]

З: – Елас, Елас…

Ф: – Елас, но с гръцки букви беше. Тази полянка се пада на билото и нататък казват, че било Гръцко. Разходихме се в Гръцко. Полянка, не се охранява. Гръцки граничар не се вижда никъде, и застава не се вижда.

З: – Ние бяхме с гръцки език, с радиостанции. Бяхме зад кльона.

Ф: – Значи ти си бил от „дълбоките“, дето им викахме, с гръцки и турски, за подслушване. Имах съученици с гръцки, дори единият си изкара една седмица отпуска, защото засякал хубав разговор.

З: – Ние, разузнавачите, сме по-назад от границата, „зад кльона“. В зависимост от профила, кльонът не е на самата граница. Може да е 2-3 километра от границата. Между границата и кльона пускат стадата. В кльона има врата. Граничарят с една тетрадка разписва и пуска овчарите. Има опъната тел между дърветата и като я блъснеш, изскача сигнална ракета. Добитъкът редовно правеше този номер. И бункер имаше от времето на Хитлер. През Маказа имаше шосе и тогава, но беше затрупано. Граничарите си имаха собствено стадо. Ядяха само агнешко…

Ф: – Когато ни водеха до самата бразда, на няколко места граничарите казваха: „Спрете“. И отиде граничарят, откачи телчето, премести го да можем да минем. Някъде, на някой дънер има заковани такива установчици, подобни на ракетните пистолети. И една тънка тел, опъната през пътеката. Ако не знае, човек няма да обърне внимание. Както тича, къса телта, освобождава ударника и ракетата се изстрелва и все едно, че казва на граничарите: „Ку-ку, тук съм“.

З: – Нощно време между кльона и браздата пускаха групи по трима, които могат да стрелят без предупреждение – вече те са си началници.

Ф: – Първо трябва да извика: „Стой, ще стрелям“. Не съм свидетел, но съм чувал, че първо стрелят, пък след това викат.

З: – Да, може, там те се разпореждат.

Ф: – На един съученик баща му беше ловджия. Ловджиите избягваха границата – ловната им територия беше голяма. Та един път напипали един застрелян. Обадили се на станцията и ония им казали: „А, и вие ли го видяхте?“.

 Аз съм бил някъде 7-8 годишен. Вкъщи на закачалката висеше мàнлихера. Беше задължително, заради доброволните отряди. Когато има тревога в заставата, и тях вдигат. Блокират границата, следовата група тръгва по нарушителя, а във вътрешността вдигат доброволните отряди. И те си имат постове, правят също заграждения. Доброволните отряди бяха задължителни. Няма искам – не искам.

З: – Кльонът беше с…

Ф: – … с лек ток, той сигнализира…

З: – … като се бутне нещо… Както вечеряхме – ние бяхме в заставата, – всички скочиха и останахме само ние, от нашето поделение на разузнавачите.

Ф: – Отделно от кльона в посока към България има хубаво разорана полоса, рохка, някъде към четири-пет метра. Когато има нарушение, те не могат да уловят точно къде е, но разбират в кой район е станало и обикалят по полосата, за да видят къде има следи.

Кльонът е стена с няколко реда бодлива тел, със сензори, висока малко над човешки бой, която завърша с наклонена част. При всяко докосване, още повече при разкъсване, изпраща сигнал в заставата.

Ф: – Не знам кога са го вдигнали този кльон: от Резовска река горе до Дунав…

Електроалармената инсталация е изградена през 1960-те години по протежение на цялата сухопътна граница на страната ни.

З: – А за разораването – нашите разорават там тази бразда, вътрешната, и забравят ралото. Гръцките граничари взимат ралото и го понасят… Правят си майтапи.

Ф: – Питахме граничарите: „Ами къде са гръцките граничари?“ – „Кой ги знае, викат, те не пазят.“

З: – Измисляха какви ли не небивалици, за да ни плашат. Разправяха, че били избягали оттук едни момичета. Хванали ги от гръцката застава и цяла една седмица им висели гащите там. Беше 72 година, точно кризата с Кипър. Нашите правеха учения на границата. Ние бяхме с маскировъчни халати, с радиостанции. Ама каква природа беше!…

Ф: – Ти къде си бил?

З: – Към Маказа. В Хасково бях и от Хасково ни вдигат, през Кърджали – тютюневите ниви помня, – и нагоре. Къде е било, не знам, но видях Маказа. Затрупано шосе. Старите хора ни казваха: едно време слизахме долу в Гюмюрджина, Комотини се казва на гръцки. А ние учехме от тетрадки къде има бази. Абе, нищо не можехме да подслушваме, аз и толкова разбирах гръцки. Осем месеца само. […] Бяхме на палатки. В самата планина, близо до границата, даже близо до заставата, но не в самата застава. Там ходехме да ядем. Знаехме, че имат стадо с овчар – овчар-граничар. Викат: тия ядат само месо. […]

Ф: – Най-вече това защитно съоръжение, кльонът… То е доста навътре в страната, на 2-3 километра. Който и да мине, моментално биваше засечен. От кльона до границата има сума ти разстояние, терен, който бегълците не познават, а граничарите познаваха много добре, терен със сума ти капанчета. Освен това сигналните ракети, които ги имаше на много места. Най-обикновена бодлива тел, опъната между две дървета, на височина 10-20 см.

З: – А бункерите ти виждал ли си?

Ф: – Не, по тоя район нямаше.

З: – По Маказа имаше останали от германците. От бункера се вижда долу шосето – точно завоят на шосето. Това в случай, че Чърчил дебаркира там.

Ф: – Имало е по цялата граница: турската и после част от гръцката. Нали гръмна този случай: немски панцер [танк – б.м.МГ], нашите се опитали да го продадат за старо желязо, а той имал колекционерска стойност. Били вкопани танкове като бункери по цялата граница.

З: – Видял съм само един бетонен бункер, и то осран с лайна, абе изобщо…

[…]

Освен кльона по граничната линия е имало и минирани участъци, тъй като не можело да се опънат мрежи по стръмните планински участъци – за такъв споменава новелата „Граница“. Капитанът на измислената в повестта застава обяснява, че отдавна е разминирано, само надписите с предупреждението са оставени, сякаш те ще са достатъчни, за да стряскат нарушителите. Е, така става, че тъкмо една от тези мини взривява оня граничар, който е убивал бегълци без предупреждение, за да ползва отпуснатите дни извън заставата, тоест предпазните средства в крайна сметка се обръщат срещу пазителите.

Как е изглеждала границата и залавянето на нарушители можем да видим в новелата „Граница“ – един разказ за предходната тоталитарна епоха, създаден през 1993 г., непосредствено след падането на режима, преди още да се демонтират граничните мрежи. Пресният спомен за времето на идеологически диктат личи в усиленото до ожесточение противопоставяне на разпадащата се военна машина срещу нормалните човешки реакции. За тази схематичност съдейства и връзката на литературния разказ с киносценария. Но кинематографичната лаконичност в случая е превърнала героите в марионетки и малко или много е отнела възможността да се даде многопластово вникване в отминалата реалност. Освен това в името на стряскащите картини филмът пък се е лишил от възможността да запечата повече подробности от една заличена вече напълно реалност. Войниците от заставата са били на редовна военна служба, задължителна за всички младежи при соцрежима (без страдащите от тежки здравословни проблеми), тоест героите са на възраст 18-20 години, възраст, която днес изглежда още детска. Ето епизода за внезапното прекъсване на вечеринка в заставата поради тревога по сигнал от предупредителната система, че някой е минал зад теленото ограждение:

Тогава ревна сирената. Червената лампа в ъгъла замига тревожно.

Сякаш вятър измете момчетата от столовете. Капитанът блъсна учителката и хукна навън…

Нахлузваха шинелите в движение направо върху парадните дрехи, грабваха автоматите и изтрополяваха към левия участък на кльона. Лицата им бяха злобни и разкривени. Попа дръпна Красавеца и затичаха заедно, стиснали оръжията.

И започна безкрайното, идиотско бягане към браздата, препъването в мрака и псувните през зъби, и гадното чувство, че не ти е съвсем ясно за какъв дявол, мамка му, правиш всичко това…

[…]

3.

След тичането идваше страхът. Слузест и студен като змия, той шумолеше между камъните и разклащаше дърветата, прокрадваше се на пръсти в черната тъмнина зад момчетата, пълзеше по гръбнаците им и дишаше във вратовете им, червеноок и брадясал, винаги въоръжен с блестящ нож, винаги в гръб и винаги невидим. Страхът не се лекуваше. Напротив, ден след ден ставаше все по-силен и подъл, сковаваше крайниците и мисълта, изостряше сетивата, опъваше нервите до скъсване. Страхът беше господар на душите…

Бяха залегнали по двойки в редките храсталаци и чакаха. Мракът започваше да се избистря. Лежаха и слухтяха цялата мразовита нощ и нищо не се случи. Човекът, прерязал теловете, не се появи, сякаш беше потънал в земята. Стойнешки намери дупката в кльона още снощи, но кучетата изгубиха следата при незамръзналата рекичка. Стойнешки побесня и отиде с тях на самата бразда, за да пресече пътя на беглеца, ако успее да се промъкне край засадните постове. Капитанът се промъкваше от двойка на двойка и проверваше дали не дремят, сякаш нормален човек можеше да задреме в такава ситуация [подч.м.-МГ]. Накрая му писна и отиде да кибичи назад при Стойнешки.

Зазоряваше. Дългия гледаше, без да мигне, призрачните силуети на храстите пред себе си. До него Сънчо, лудият Сънчо, целомъдрено спеше [подч.м.-МГ], подпрял буза в приклада.

На стотина метра от тях лежеше Красавеца и слушаше сподавеното, пресекливо дишане на Попа до себе си. От умората му се привиждаха движещи се тълпи хора, като на призрачна манифестация.

– Ей, я виж – прошепна за стотен път тая нощ, – какво е онова там?

– Къде? – сепна се Попа.

Красавеца разтърка очи.

– Нищо, дърво е!

– Идиот! – изруга за стотен път през зъби Попа.

Страхът, който той изобщо не криеше, отдавна беше заразил Красавеца.

– Къде е браздата, мамка ѝ?! – рече, за да се поразсее. – Направо не знам къде сме…

– Тука е, на двеста метра зад нас – прошепна Попа.

 Дългия видя човека на не повече от двайсет крачки пред себе си. Не помръдна, само крадешком погледна какво прави Сънчо. Щуракът спеше дълбоко, нищо не бе усетил [подч.м.-МГ].

Човекът беше облечен с жълтеникаво яке, имаше очила и рошава дълга коса. Вървеше приведен и се озърташе. Не забеляза двамата пред себе си и продължи наляво. Дългия стисна очи. Когато ги отвори, човекът го нямаше. Само сухата тъмнина продължаваше да се оцежда между храстите.

 Нещо изтрополя в долчинката отпред – някой беше съборил камък. Попа се изопна и стисна автомата.

– Красавец – прошепна едва чуто, – пълзи вдясно!… Чуваш ли! Не ме зяпай, пълзи!

Гласът му трепереше. Красавеца запълзя.

Внезапно от мътния сумрак на долчинката пред него изплува превитият на две силует.

– Стой! – изкрещя Красавеца.

Човекът се сниши и побягна право към Попа.

– Стой, ще стрелям! – пак изкрещя Красавеца и свали предпазителя.

Гръмна във въздуха, а пукотът на автомата сякаш опърли човека и той затича с всички сили, без дори да се навежда. Не забеляза Попа зад камъните и буквално връхлетя върху него…

Тогава Красавеца видя пламъчетата, които изригна автоматът на Попа, и чу дългия, истеричен откос. Видя и черните дупки, цъфтящи една след друга по гърба на жълтото яке. Куршумите блъснаха мъжа в гърдите, прегънаха го в коленете и го хвърлиха назад върху скалистата земя…

Цяла минута мълчаха, чуваше се само бесният лай на кучетата откъм браздата.

Накрая Попа се обади с изкривен от уплахата глас:

– Красавец!… Аз съм, не стреляй! Не стреляй, ставам! – и се надигна.

Приближиха се. Предницата на якето плуваше в пурпурна кръв, която продължаваше да блика на тънки фонтанчета от дупките. Зад очилата с голям диоптър мъртвите сиви очи отразяваха облачното, зимно, безмълвно небе. Красавеца се извърна настрани и повърна. Избърса се с ръкав и вдигна глава. На рехавата утринна светлина ясно видя конвулсивно треперещата брадичка на Попа… […]

Странно е настойчивото твърдение за страха и стреса на момчетата сред студа и пущинака, редом с повтарящия се образ на унесения в дрямка Сънчо. Второ, става ясно, че едно неволно или нарочно затваряне на очите е решавало съдбата на беглеца. Колкото до типа на беглеца, описан в новелата, той има всички черти на отнесения интелектуалец, на човек, абсолютно непригоден както за спазването и подчиняването на общоприетите порядки, така и за героиката на бягството.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Владимир Сабоурин – Хората на Путин

Димитър Яранов, Градски истории, 4 х 30 х 30 см., акрил, платно, 2015 (Част от картинна инсталация)

 

Хората на Путин: Как КГБ си върна Русия и се обърна към Запада (2020)[1] на Катрин Белтън е емблематично повествование в жанра на журналистическото разследване. През пролетта на 2021-а срещу издателството и авторката са подадени серия от искове по обвинения в клевета, един от тях от Роман Абрамович, собственика на „Челси“, оспорващ, че е ковчежник на Путин и че клубът е купен по лично указание на президента на Русия. Процесът започва на 28 юли в Лондон. Абрамович е представляван от кантората Harbottle & Lewis, „адвокатите на Кралицата“. В предговора на книгата си Белтън описва в сегашно време корумпирането на британското общество с пари, чийто генезис отвежда към КГБ. Корупционното проникване се простира от купуването на най-четения лондонски всекидневник „Ивнинг Стандарт“ и „Челси“ през дарения за Кеймбриджкия университет до успешното използване на британската съдебна система за преследване на набелязани от Путин лица (срв. РР 3-4, 6-7). Обръщаме поглед към едно актуално журналистическо разследване, следвайки погледа на Достоевски: изходната точка на работата над Бесове и сюжетният вектор на романа са зададени от съобщения в пресата за убийството на студента от Петровската академия по земеделие и гори Иван Иванович Иванов (alias Иван Павлович Шатов).

Dramatis Personae на Хората на Путин, на свой ред, са глобалните бесове на руския „преход“ от късен развит социализъм към „хиперкапитализъм“ (Т. Пикети)[2]. Ако разгърнем концепцията за политически роман[3], реализирана в Бесове, по посока на по-нататъшното развитие на жанра от втората половина на ХХ в. насетне в симбиозата му с форми на факшън, идващи от разследващата журналистика, можем да открием в книгата на Катрин Белтън образцов пример за „хроника“ на настоящите бесове на Русия. Нека си представим при четенето й един предстоящ руски Пиер Менар, автор на „Бесове“ на нашето време, който след четиригодишен престой в Лондонград, познат още като Москва на Темза, сяда да пише политически роман за Русия на Путин, използвайки като материал информацията, събрана във фасциниращото журналистическо разследване на Белтън. В рамките на по-малко от 100 страници, въвеждащи в света на Хората на Путин, тя успява да резюмира „прехода“, моделирал и довел ВВ на власт – да резюмира епохата на Прехода, както прологът на Бесове резюмира либерализма на поколението на бащите и майките, отгледало левия радикализъм на децата (и консервативно-революционните деца на левия радикализъм).

Глава по глава и точка по точка британската журналистка и дългогодишен кореспондент в Москва ни представя Прехода, обяснен за деца, остарелите деца на прехода. Първо и преди всичко, Прехода (кратък член) е inside job, „престъпление и по-специално обир, извършен от някого на работното му място“ (Cambridge Dictionary) или също „нещо, извършено от или с помощта на някого, заемащ определена позиция в организация или група“ (MerriamWebster). Този някой е външнотърговският елит на Държавна сигурност, „хората на върха на външното разузнаване на КГБ“ (РР 74) – Прехода е техен inside job. Второ, преходът от социализъм към капитализъм, започнал още по времето на реално съществувалия развит социализъм, е „пазарен експеримент“ на „прогресивните сили“ в Държавна сигурност, дълбоко впечатлени от престоя си на Запад, които започват „да култивират и създават свои собствени предприемачи от редиците на комсомола“ (РР 67), отгледаните и назначени от ченгетата капиталисти с куфарчетата реален и символен капитал. „[Б]ившите членове на комсомола се превърнаха в дръзки символи на новата капиталистическа епоха.“ (РР 77) По-предпазливите някогашни комсомолци се ограничават да бъдат умни и красиви, без да забравят ръката, която ги е захранила при първоначалното натрупване на капитала, т.е. първоначалното назначение на новите постове в пазарната икономика и неолибералната култура. Трето, но не по значение, демоните на ДС-капитализъма (sic) рано или късно се завръщат да си съберат вересиите от комсомолците, назначени за капиталисти – и от либерализма като цяло. И събирането на вересиите става под егидата на консервативно-революционната троица на чудото, тайната и авторитета. Чудото е тогава в петрола. Встъпването в длъжност на ВВ съвпада с дългосрочното му тръгване нагоре.

Държавна сигурност е не по-малко разочарована от социализма, отколкото Великият инквизитор – от Иисус. Както християнството, така и реално съществувалият социализъм се оказват фрустриращо неефективни в очите на новото поколение в създадените от тях високоефективни дисциплинарни институции. „Макар че скърбят за срутването на съветската империя, мнозина от по-младия, среден ешелон на службите за сигурност, към който спада Путин, бързо прегръщат принципите на капитализма и отхвърлят догмите на Комунистическата партия. За това ново поколение комунизмът носи отговорност за провала на империята, изоставяйки ги на произвола на съдбата в Афганистан и Източна Германия. „Те гледаха на комунизма като на нещо, което ги е предало“, твърди Андрей Иларионов, бивш съветник на президента по икономическите въпроси. Те бяха продукт на операциите, предприети от КГБ в последните години на съветската власт, целящи създаването на мрежи от фирми в чужбина.“ (РР 95) Започналата превантивна подготовка на мирния преход от социализъм към капитализъм стъпва на пазарната експертиза на елита на външното разузнаване, който се справя с моментните турбуленции на свободния пазар през 90-те и продължава по набелязания маршрут към успешното налагане на завършената форма на държавния ДС-капитализъм. „Путин […] сега се оказва в състояние да завърши пазарния преход на Русия по начина, планиран от Андропов[4]“ (РР 190).

В основата на успеха на ченгеджийския капитализъм лежи негласният консенсус, имащ на своя страна историческите факти, че приватизацията е в основата си нелегитимна и съответно обратима от страна на нейните организатори, които са крайните й легитимни бенефициенти. „Не може да кажеш, че си законният собственик. Приватизацията нe създава легитимна собственост. Другите олигарси [за разлика от Ходорковски[5], б. м., В. С.] добре разбраха това. Никой от тях не претендираше, че e собственик на бизнеса си. Те разбираха, че са само ползватели.“ (РР 239) Назначеният капиталист няма как да е истински собственик, връчената за ползване собственост няма как да е лична, да не говорим за свещена. Комсомолците, превърнати в капиталисти, си остават комсомолци. Магията има срок на годност – за превърнатия в капиталист комсомолец винаги е дванадесет без пет. Всеки миг може да удари полунощ и от собствеността да остане само спомен под формата на стъклена пантофка, чийто чифт е в ръцете и се връчва на правилната Пепеляшка от Държавна сигурност. „Това беше измама, вкоренена в убеждението на КГБ, че те са създали магнатите, когато Русия започва прехода си към пазарна икономика, че всичко, спечелено от новите милиардери, се дължи на тях.“ (РР 240) Тази легитимационна оптична измама не се премахва от познаването на законите на пазарната икономика, доколкото в случая самата тя е продукт на субекта на измамата. „КГБ създаде олигархията и тя трябваше да им служи.“ (Пак там) Създаденият от Държавна сигурност рейдърски капитализъм не реституира собствеността като основа на субектността и свободата, а я превръща в постмодерен симулакрум на ръка разстояние на и за вечните комсомолци.

Отгледали и назначили неолибералните комсомолци, самите ченгета се изживяват като консервативни революционери, самопревъзмогнали в себе си не само либерализма, но и левия радикализъм. В навечерието на Прехода същите поемаха шефство над крайнолевия тероризъм като неразделна част от борбата с все по-съмнителни изгледи за износ на революция и глобално налагане на съветската империя. „Според бивш член на крайнолявата Фракция Червена Армия, който твърди, че се е срещал с него в Дрезден, Путин отговарял за групата, сеяла терор в Западна Германия през 70-те и 80-те: „В Дрезден нямаше нищо, абсолютно нищо освен радикална левица. Никой не следеше в Дрезден, нито американците, нито западногерманците. Там нямаше нищо. Освен едно-единствено нещо: тези срещи с онези другари“.“ (РР 36) Петнайсет години по-късно „онзи другар“ от Дрезден се опитва да заеме спрямо собственото си минало позицията на консервативно-революционен Велик инквизитор. „Преки наследници на белогвардейски емигранти, много от които вече са тясно свързани с КГБ, стават част от най-тесния вътрешен кръг на Путин като водещи фигури в усилието да се изгради мост към имперското минало на Русия.“ (РР 260) Когато британската журналистка се обръща към един от тях – Jean Goutchkov – за коментар по темата, той отговаря, че е „възпрепятстван да коментира от швейцарския закон за банковата тайна“ (РР 561, бел. 59).

Друг от тях е по-разговорлив и описва „философията на управлението на Путин“ като „възел от три елемента“ (срв. РР 260): Автокрация, Отечество, Църква. На този самопревъзмогващ ченгето в себе си Велик инквизитор определено му липсва въображение, ограничавайки се с копипейст на добре познатото Православие-Самодържавие-Народност на Николай І. Макар че дължи първичната сцена на  конверсията си именно на инсценираната от Николай І[6] екзекуция и помилване, Достоевски вероятно би се усмихнал под мустак на тази тавтология на ченгето в огледалния свят. Но много би му допаднала вероятно следната случка, разказана от Сергей Пугачов, „банкера на Кремъл“, съществено допринесъл за избора на Путин за президент (и по-късно негова жертва). „Веднъж когато Путин и Пугачов присъствали заедно на служба на Сирни заговезни, последния ден преди православните Велики пости, Пугачов казал на Путин, че трябва да направи земен поклон пред отчето, какъвто бил обичаят, и да поиска прошка. „Той учудено ме изгледа. „Защо?“ отвърна, „аз съм Президентът на Руската Федерация. Защо трябва да моля за прошка?“ (РР 259).

Разказаната на британската журналистка история иска да разкрие неавтентичността на православието на ченгето, симулиращо конверсия, но всъщност демонстрира една автентично православна цезаропапистка почуда, която авторът на Бесове би оценил по достойнство – тези бесове не искат и не молят да влязат в свинете. Николай Ставрогин и Великият инквизитор не са конвертити (макар че историческият Торквемада е бил). Встъпвайки в огледалния свят, ченгето не се издава, а настоява на един дълбоко православен цезаропапизъм, без дори да си дава сметка, че го прави. Хората на Путин завършва с каещата се изповед[7] на православния християнин Сергей Пугачов. „[В]ластта е свещена. Да вярваш, че хората са глупави и че ако не предприемеш нещо, те ще гласуват за комунистите и ще ги върнат на власт[8], това беше голяма грешка. Всички мислехме, че хората не са готови и трябва да сложим Путин. Но всяка власт е от Бога. И ако властта идва от Бога, не е необходимо да се намесваш“ (РР 499).

Ако съдим по Левиатан на Звягинцев[9], съвпадащ по време с интервюто на Катрин Белтън с Пугачов, Вся власть от Бога[10], която отритнатият и преследван бивш „банкер на Кремъл“ чете квиетично, може да бъде прочетена в рамките на същото православие и като пастирско напътствие за активно мероприятие. Консервативната революция може да бъде симулакрум, който не се нуждае от автентичния опит на конвертита – Лебядкин в огледалния свят. Тъкмо този Лебядкин ще заяви: „я читаю Ильина, да, читаю до сих пор“[11]. В своята есен на патриарха той настойчиво (твърди, че) чете консервативно-ортодоксалния философ и религиозен мислител Иван Илин, леко издайническото „досега“ е есента на 2021-а. В заключение, синхронно с това височайше четене, ще цитирам последната незавършена книга на Илин, неговото издадено посмъртно „завещание на философа“ За възраждането и обновлението на Русия, което читателят суверен напълно естествено отнася към себе си. Още в предисловието към книгата на Илин, датиращо от май 1945 г., може да се прочете следното: „Тъкмо такава воля породи новите форми на тоталитарна държава, където жаждата за власт без сърце, без отговорност и без милосърдие превръща хората в роби, а политиците – в тирани“[12]. Височайшият читател спокойно може да отнесе това към Хитлер (по-малко вероятно към Сталин), имайки предвид датата на написване – и абстрахирайки се от датата на четене.

 

 

[1] Belton, C. Putin’s People. How the KGB Took Back Russia and Then Took on the West, London & Dublin: William Collins, 2021. Цитирам по-нататък в текста по това издание със сиглата PP и съответните страници. Подзаглавието на книгата съдържа етимологична фигура, която се опитах да запазя при превода в двойката върна си / обърна се, въпреки двусмислието на „обръщането към“ Запада. Концепцията на книгата съдържа тази двусмисленост: КГБ-капитализмът се обръща към Запада като ученик на дявола и се обръща към него като към следващата си жертва.

[2] „Посткомунизмът в неговите руски, китайски и източноевропейски разновидности в началото на ХХІ век е като цяло най-добрият съюзник на хиперкапитализма.“ – Pikkety, Th. Kapital und Ideologie, München: Beck, 2020, 726.

[3] Цитати от Бесове могат да се чуят включително и в политически подкасти на остатъчните свободни руски медии (квалифицирани като „чуждестранни агенти“), срв. „До выборов в Госдуму осталась неделя. Что может пойти не так?“, Перцев и Гаазе, 11.09.2021: „Если бога нет, то какой же я после того капитан?“ (БЫ Х, 180). Единият журналист цитира Бесове (другият мисли, че колегата му ще цитира далеч по-познатата фраза от Братя Карамазови) в контекста на ъпдейтнати формати на манипулация и фалшификация („административна корекция“) на изборните резултати чрез инженерно създаване на квазипротестни партии и преливане на гласове към тях не на последно място посредством машинното гласуване. След „затягането на гайките“, последвало протестите на комунистите срещу „коригираните“ изборни резултати, К. Гаазе коментира сардонично: „Те обикновено идват рано сутрин…“ – „Когда в России отключат YouTube? И почему теперь враги – и коммунисты, и либералы“, Перцев и Гаазе, 2.10.2021. Враговете на путинската „консервативна революция“ вече са и комунистите, и либералите.

[4] Белтън застъпва тезата, че „реалната перестройка“ (срв. РР 66, курсив в оригинала) започва не с Горбачов, а с Андропов: „[Ч]аст от елита на външното разузнаване на КГБ започва да се подготвя за прехода към пазарна икономика още по времето, когато бившият шеф на КГБ Юрий Андропов става лидер на съветската държава през 1982 г.“ (РР 61-62) (б. м., В. С.).

[5] За мястото на Михаил Ходорковски в генезиса на КГБ-капитализма вж. гл. „Операция Енергия“ (РР 211-240). Срв. той самият за себе си: „Ходорковский – об олигархах, Ельцине и тюрьме“, ВДудь, 8.08.2017.

[6] Императорът, съдбовен за младия Достоевски, се появява в Бесове у Лебядкини: „на стените висяха два големи, потъмнели маслени портрета: единият на покойния император Николай Павлович, правен, съдейки по вида, още през двайсетте години на века; другият изобразяваше някакъв архиерей“ – Достоевский, Ф. М. Бесы [1872]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 12, Ленинград: „Наука“, 1975, с. 91.

[7] Срв. многочасовото (близо пет часа и половина) интервю с Пугачов на украинския журналист Дмитрий (Дмитро) Гордон. – „Близкий друг Путина миллиардер Пугачев. Вся правда о Путине, его семье и деньгах“, В гостях у Гордона, 28.09.2021. Дистанцираната позиция  на Белтън (макар че Пугачов е неин основен свидетел и персонаж на повествованието й) в рамките на интервю на разследващ журналист е много по-информативно и аналитично от разговора на Пугачов със звездния украински журналист, разбиращ го от половин дума в шоу формат. Интервюто с Гордон все пак е интересно, защото виждаш човек, който определено не е жертва, а в трезвата книга на Белтън оставаш с усещането за Пугачов все пак като жертва. Един остарял и обърнал се към православието Ставрогин, „банкер на Кремъл“, Елцинския и ранния Путински.

[8] Кланът на Елцин, в който Пугачов е ключова фигура, прибързано, да не кажем панически, се спира на Путин като негов наследник в ситуация на политически цайтнот и цугцванг, вж. гл. 4 „Операция Наследник: Минаваше полунощ“, РР 115-152. По това време Путин е експедитивен високопоставен кремълски чиновник без лице, смятан за „мениджър“, „експерт“, не политическа, а служебна подставена фигура, която по всяко време може да бъде сменена от онези, които „временно“ я инсталират за консолидиране на едно олигархично статукво. Няма нищо по-постоянно от временното. Приемствеността между Елцинската епоха и Путинската – преди всичко в сферата на медиите – е прекрасно представена от разследващия журналист Иля Жегульов, вж. Жегулев, И. Ход царем: Тайная борьба за власть и влияние в современной России. От Ельцина до Путина, Москва: Говард Рорк, 2022, с. 146, 164 (б. м., В. С.).

[9] Вж. Марков, М. „Левиафан“. Разбор по косточкам: режиссëр Андрей Звягинцев – о фильме кадр за кадром, Москва: „Интеллектуальная Литература“, 2021, с. 287 и по-общо с. 286-296 за цялата сцена в кабинета на архиерея.

[10] „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба.“ (Рим. 13:1-2)

[11] „Путин назвал наиболее близких ему философов“, РБК, 21.10.2021.

[12] Ильин, И. О возрождении и обновление России. – В: Ильин, И. Собрание сочинений, Т. 32, Москва: Институт Наследия, 2021, с. 56.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Критика
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138