Йоанна Златева – Земноморие

Ивайло Божинов

 

 

1
Миграционните цикли на севера в търсене
на слънчева паша между платинов изгрев трептяща
морска инктрустрация и малиновото индигово на залеза
октомври на безкрайно дълго лято пасторал на
мекия пясък единствено обезпокоен от ла медуз
морски дар безсрамно лъскав суверен
кюлче изтласкано на утринния плаж
заплаха за незащитените пилигрими на слънцето
напомнящо за голотата белезите паметта на кожата
френските туристи сформират комитет за нейното
изтегляне до точка на сметосъбиране
момчето от заведението не променя
изражението си докато я загребва от топлия пясък
няма да промени изражението си
рецепционистът не променя изражението си
режим на свободно преминаване с минимални принадлежности
знаците те привличат и улесняват
в преместването между инфраструктурни планове на светлината
в града на светлината сезонното движение
трептящо върху гео пластовете на историята на Фернан Бродел
знаците указани на два езика валенсиано първо и испански
айшидa наклонена черта салидa
форми на оцеляване на автономия на отстояване на тези
обезлесени безводни хълмове които
дори когато влакът потъне във вътрешността носят отпечатък на море

 

2
Сред нискораслите горички от маслини
Сух неронещ се червенозем карбонатна тера роса
кора застиналa в гръд с цвят на кожа
върху нея са тъмни гърбовете на берачите
ярки са нар мандарини среброто на листата на маслините
редовете са най-правилни за
за разпределение на достигащата течност
през каналите по гумени тръбички напоителни системи
обрамчената пръст
напукването на повърхноста след скорошните наводнения
пречупен хоризонтът в тригонометрията
на гърбиците на митични бикове
няма как да са ви водили пастири
почиващи на хладна сянка докато
се жалват за преходността на любовта на нимфи
не сте били предвидени във райската градина

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Семейни срещи

Ивайло Божинов

 

 

Семейни срещи I

Да си гей и да имаш брат гей е готино. Поне така казват. Може да си говорите за мъже, да се подкрепяте, да си помагате при разкриването си пред семейството… Дори може да се намерите в грайндър и да се тапвате на майтап. Забавно е!

Обаче, има и други моменти. Примерно, когато с брат ти ходите на гей сауна и най-големият професионалист, този, който е натрупал повече опит в изкуството на ебнята, те хваща силно за ръката и те води по тъмните и тесни подземни коридори към дарк рума. Влизате заедно, почти сте голи, с по една хавлия покриваща оная работа. Там може да усещате дъха на разврата, потта на чукащите се до вас стегнати телца… В един момент обаче се случва следното: най-опитният в нощния живот брат хваща пак ръката на по-младия и му подава един голям надървен УЙ. Малкият брат се възмущава и си тръгва. Но по-големият остава в тъмнината на страстната стаичка да си довърши започнатото.

Изводите са два.

Ако си опитен, моля те предай опита си на най-близките си! Те ще бъдат благодарни да бъдат обучавани и да им бъдат подавани безброй корави курове!
Ако пък си неопитен… Не се възмущавай и приемай това, което ти предлагат! Неприлично е да откажеш такива братски жестове!

София, 9/8/19

 

Семейни срещи II

Лятото на 2018 година. Спокойна семейна вечеря на тераса на крайбрежна улица в Майорка. Брат ми, който точно тогава навърши една година откакто беше скъсал с приятеля си, разказва колко хубаво било да бъдеш ерген. Разказва колко секс бил направил, с колко души по света се бил ебал… В един момент се развълнува, става от масата и вика, докато прави една чудновата поза, все едно не може да ходи, ей така бях след като скъсах с бившия си… Болеше ме оная работа от толкова ебане… Едвам проходих след толкова лутане по гей сауните…

След тази проява на най-първичните си чувства брат ми сяда на масата да си изяде храната, докато другите се гледаме изненадани. Майка ми си допива бирата и решава и тя да стане от стола и направи същата стойка обаче с по отворени крака, като се разкрачва и отива към другия край на терасата и казва – еми аз така бях след като се разведох с баща ви! И се връща на мястото си.

Брат ми пита майка ни: а бе, мамо, никога ли не ти е хрумвало да спиш с жена? Майка ми отговаря: а бе, сине, ако бях родена в тия модерни времена, сигурно бих лизала някоя путчица… Кой знае…
Приятелят на майка ми и неин бъдещ съпруг ни гледа смаян и се хили като идиот, докато си допушва джойнта.

 

Семейни срещи V

Или когато разбрах, че сексът е естествено нещо.

Бях само на 12 години, когато отидох като наивно и добро детенце при майка си и я попитах: Мамо, с тате все още ли правите любов?

Майка ми отговори: сине, разбира се! С него се чукаме, когато ме сърби там долу!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – Евксински Понт (Поема)

Ивайло Божинов

 

 

На ръба
На самия край
Оглушителен звук
Отчетлив и ярък
Натрапчив тъмновиолетов фон
Все по-дълбок и гъст в прозрачното
Получен от гледане право в яркото слънце в зенита му – както детето прави –
През буркан с конфитюр от черна боровинка
Космосът събран в око все още можещо да различава телата през сенките
Косъм разстояние между окото и едно размазано стъкло

 

*

Привечер на Шабла неспирно вълните бучат
Жестоки свирепи отблъскват
Заглушават всички останали шумове
Потапят ветровете с бързи и силни махове
Гласовития цвъртеж на петнистите жълтоклюни скорци в храстите
Пронизващите тимбали на цикадите
Щурците, откъслечните писъци на други насекоми от дивачките круши и смокините в запуснатия двор
Пробива прибоят през пясъчни пояси, обрулени стари тополи, разхвърляни бунгала, бункер, наклонени бетонови мостици
И шпалирът на онези изправени кафяви двойници на войници – обрасли люспести сипеи – безсилен е да прекъсне прииждането
Веднъж тръгнало никой и нищо не е в състояние да го спре
Тогава ако можеш изчакай каквото има да мине да мине
Изчакай, но само Ной е знаел как
Преди ухото още да е загубило способността си да чуе когато вълните потеглят
Просто да чуе
Спасението не е знание
Хоризонт има, когато не трябва да се спасяваш
Спасяването не мисли за спасение
Спасението е отвъд брега
Разтворил се в мълчанието
Узрял

 

*

Денем на ръба
Пронизват сврачещите черноопашки на сбор в необятните по височина корони на снажни каваци
Полюшващи се
Преди излитане за Южноафриканския си поход
Цяло огромно ято
Тревожно кълбо от звуковите сигнали на морските дъждосвирци с меки черни огърлици на гушите
и малките водни бикове с остри очи на рисове и кореми загладени с тигрови пера
Чиито пюиит-пюиит и басово ъ-ъ-ъ прехвърчат езерото и се удрят о черночелите сврачки
Скрили очите си зад черни маски, докато готвят малките пойни пиратчета върху електрическите стълбове за рисковано прехвърляне през вътрешното море към пясъците на Калахари
И буболечки всякакви
Лястовички и армия от врабчета
Поток от несекващо цвърчене, жужене, птича глъч, неспокойно вълнение
Трептене на крила, звън на човки, напразни опити за пробив на кората на дървото, зелените листа пазят от нападатели
Звукови диагонали разсичат в противоположни посоки
Щаб с локатори за улавяне на трептения, все още неизучени като радио-вълните

 

*

Гръмогласният вой наоколо заглушава все по-крехкия глас, идещ от човешко гърло
Венецът на творението трудно удържа прилива на беснеещите вълни
Алгоритмите на търсенето движат ресурсите
Живеенето е по-важно от смисъла
Изкуственият интелект бибитка
Siri механично говори от телефона:
– Съжалявам, задаването на абстрактни въпроси не е зададено в системата. Времето за отговори изтече

 

*

Момичето пита:
– Когато жената се е хвърляла под мотрисата в метрото сигурно много я е боляло?
Майката отговаря:
– Може би преди това я е боляло повече
Момичето пита:
– Защо Бог ни е създал? Нали Той знае всичко от самото начало до самия край и знае че ще се мъчим
За да гледа как умираме ли?
Бащата казва:
– Любовта е животът

 

*

Реват вълните все по-глухо
Шумят на вятъра листата
Стволът стои здраво, не се огъва
Листата и стъблото на дървото са едновременно движение и противостоене
Свистенето на водната стихия остава все по-надалеч и потъва надълбоко
Мълчанието е бурно
Мълчанието отваря брега
От бездната най-хубавите песни са излезли
От бездната без звук
Стволът не помръдва, листата неистово свистят

 

*

Свободното момиче е само
Броди с износени ботуши и палатка на гръб от град на град
Скита се сред хора и домове
Храни се от каквото й дадат
Лете и зиме спи в палатката
При срещите си с хора не иска от никого нищо
При срещите си с мъже не очаква и не задължава
Себеотричане ли е
Свободата
Самота ли е
Свободата
Нищета ли е
Свободата

 

*

Трудно е да се каже жълтурчето, израсло на прашната пътека
Ще стане ли глухарче преди да бъде стъпкано
Надежда е в началото
Надежда е и в края
Единият брат казва:
– Сега го оставяме
И другият брат казва:
– Сега го оставяме
Не е необходимо братята да са близнаци, за да са като един
Не е необходимо хората да са братя, за да са като един
Необходимо е много повече
Любовта е поселила живота

 

*

Видях омаломощен човек
Пределно изтощен
Съдбата първо го обнадеждила, повярвал в призванието си
После се оттеглила
Пюиит-пюиит и басово ъ-ъ-ъ прехвърчат езерото
Човекът катери на гръб по един баир гредите за къщата си
Не намери кой да му ги качи, дори и срещу добро заплащане
Би ли се наел друг да строи твоя дом
Би ли искал друг да живее живота ти, ако не си от списанията
Видях го да се превива под тежестта
Човекът лази
Ако гръбнакът му се пречупи, ще остане несвършена работата
Художникът не нарисува съдбата усмихната
Очите му бяха изгарящо светли
Ослепяващи
Рубини

 

*

Гръб се чупи с удар – отведнъж
Птица се убива с прашка или патрон – отведнъж
Бавната смърт предполага продължително живеене
Продължилото живеене често кривва по животворящи пътища
Когато бащата идваше при сина си на няколко седмици
Сядаше до него
Плачеше десетина минути
После си тръгваше
Безсилните десет минути на бащата закалиха сина за всичките му години
Болката е опора, когато се предава от баща на син

 

*

Неспокойно вълнение

 

*

Искам те да слезеш на този бряг, а не да се изгубиш в него
Наистина да стъпиш тук
С гребена на пяната да дойдеш
Както златокосата богиня разкри се от вълните
И лъчите да си играят с криещите се клепачи на слънчеви зайчета
Да ги галят
Да се милват
Вятърът да изсуши и заплете косите детски нежни на кордели в пясъчните мрежи
Нейната къдраворуса на ангел и неговата гарвановочерна на виетнамче
Сега са идеални за това
Да ги вдигне с тях
Да ги залюлее на облаците влюбени
Да се гонят делфини сред вълните
Да се търсят и намират на криеница сред високите тръстики
Да пеят и свирят на небесни барабани
Утринни идилии прозрачни в нечии сънища оставащи неразгадани

 

*

Морето кипи не спи
Бушува и няма насищане
Влачи камъни миди шелф
Изравя и върти
Пясъка трупа всичко навред
Клони отсечени пънове свлечени кори на повалени дървета почернели подпухнали корени от солената вода
Рубинените капки на отражения по периферията подвеждат за наличие на светлина
Трите лабрадора смело и ловко се хвърлят навътре подстрекавани от целта
Фортуна своенравно заприда
нишките наобратно на нищото
Отплуваш и оплакваш, Сулмонецо от Рим, суровия томийски бряг
Тупти дивото сърце понтийско в чуждия на гета стих
Очистени от нравите и времената кълнят езиците, разцъфват в твойте скърби
Освободени от несгоди са тревогите ти, поглед реещ се високо над паянтовите им постройки
Злочестата ти изгнаническа участ е застъпник за тези, които не могат да не бъдат с теб, до теб
Заедно през мрачното замръзнало поле
Смело в този тъжен край, скован от лед
Стъпили без да се молим отровните стрели да ни подминат
Без да оплакваме през сълзи и с тъги да спорим

 

*

отпечатъкът му е на брега
тук по западните брегове на Евксински понт заливите бяха
с розови залези
с червени рози
с алени макове
с тях посрещаха и изпращаха
убитите за разказване на вицове
убитите фронтоваци – не с куршум в окопа, а в лагера с пречупени от бой гръбнаци
синовете и дъщерите на индустриалци, кметове, попове, учители, друговерци, чуждопартийци
и самите тях
този бряг сега подриват само вълните и свлачищата се свличат отгоре му
вече не го укрепва всенародната ликуваща песен
не, не го заловихме
нито се саморазправихме
нито обезглавихме самонастанилото се козеглаво добиче с опашка с кървава диря след себе си
заключило заливите ни
запушило залезите ни
драло на селяните воловете
свистяло с камшик над каруците им
множило се по нивите им
секло и гряло се от горите им
хранило се от семето им
селяните се оказаха добрите заварчици в заводите
селяните бяха трудоваците на ленинските съботници
селяните станаха работниците служителите военните
дажбите им бяха
макове алени
залези розови
пурпурни рози
почивайте сега на яхти в пърхащия Пасифик силиконови добре огладени наследници на рогатите ехидни
почивайте в мир
на кораловите рифове
дъщери и синове на Стикс
там по-големи риби вас ще ви обслужат

 

*

Странстващ албатрос над Южния Атлантик
Седем години в полет сред океанските бури учат се крилете да летят мощни
Седем години съзряват над водната шир неспокойна
Снежнобели и силни криле, кралю на лазура!
С гигантски размах обират пяната на вълните бучащи отдолу щом
Исполинът красиво се стрелне към бездънното лоно на лов
Закърнели, неспособни по земята да ходят, краката са крехки и къси
Безпомощно клатиш се по палубата на пробитите им кораби и влачиш веслата на безконечните си крила – такъв видя те поетът щом
Заловят те бракониерите на тюлени, добрали се до Южния Ледовит океан
Страннико верен спътнико на френските бездни чрезмерни
Подобна е съдбата ти на поваления събрат
Поетът знае, че смелите, когато търпят поражение, както трябва го правят
Пленен владетелю на простора
Присмехулно дюдюкат подире ти беззъбите пияни моряци
Мундщук за лулите си дялат от яките тънки кости на крилете ти
Торбички за тютюн – от кадифената ти плавателна ципа

 

*

Там където старото Кимерийско море сякаш се удвоява – все едно две морета, разделени от два носа
Така географът назовава двете вдавания във водната полоса
Там където двата континента се скачват
Двата носа – Овнешко чело и Карамбис
Там, между сивите катери на настръхналите им бронирани брегове
В пълно бойно снаряжение, въоръжени до гуши, нащрек, с насочени дула едни срещу други
Пазещи заливите си от двете страни
Там сред голите сурови плата на предбалканската плоча
Където зиме се събират пронизващите ветрове вилнеещи чак от Сибир
Там по плоските високи степи на север където голямата Европейска река
Отваря широка сладководна делта в Евксина
Там гнезди събратът ти, кралю на лазура
Твоята тъмна сянка, нощният ти двойник
Там топли черните си гигантски яйца
Черният принц на Понта
Мазутеният албатрос

 

*

Там на ръба
На самия край
Преди окото да загуби способността си да събира видимо с невидимо
Има удивително тихи от морето нощи
Тогава най-властно присъства то
Когато мълчи
Сгъстено до пръсване
Напрегнато слуша очакването
Знанието е изтръпване
Спасението е отвъд

Архаично море носиш строгите черти на предците
Най-старите черти в мускулестите груби ръце с широки длани на вечния моряк, задържал се твърде дълго на сушата
Страстните черти
Време му е
Готви се за сетния рейс
44N35E

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Илеана Стоянова – Пия за мъжа, който никога не е бил

Ивайло Божинов

 

 

Пеене

Много обичам да пея,
когато ми се плаче;
все по-често пея
докато хората си почиват,
докато хората се прегръщат.

Домът ми е
сред десет хиляди
звезди – Звезда
в космоса,
животът ми –
в песъчинките на мига;
имам пиано, клавишите са заспали,
имам портрети, лицата им са заспали,
имам прозорци, луната е наточила копие.

Много обичам да пея,
да се люлея на тази песен
че съм живяла щастливо –
мисля, че мога да пея
докато летя като светлинна прашинка
лека и временна,
лудите пеят,
а животът им е напразен.

Пеенето е лекарство,
то не успокоява,
то не утешава,
кухи са тези вази,
са̀мо запомнят…

Някой е смъкнал завесата
и прозорците тази нощ пеят,
някой е събудил клавишите
и пианото пее;
гола съм и не искам да заспивам,
лудите пеят много
когато листата падат.

С теб искам да пея –
да плача и да пея
на два гласа
след любовта и умирането
докато летим
в жестокото пространство
с песента на червеното ми пиано.

 

***

Той не искаше да чете книгите ми
защото ме познаваше;
казах, че не го познавам,
четири години лежим в едно легло,
знам че спи от дясно
и има камъни в бъбреците
ловецът-преследвач.

Друг каза, че не ме познава,
четох му стѝхове, той ги чѐте,
позволих да влиза в мен
през душата и да плаче;
събуждахме се в пашкул десет месеца
и аз го познах –
творецът, който съзѝра.

Това беше всичко
в люлката, в която ни държаха
вързани и гладни.
Това беше всичко в живота.
Нашата любов,
която отдалечаваше останалите кандидати.

 

***

Кой дявол е измислил този свят,
пещерния човек, скалните рисунки,
робовладелците и робите
в търсене на хляб,
в търсене на смисъл,
език за страданието,
разстоянията?
Въздухът там понася ли ти?
Хлябът по-сладък ли е?
Нещо липсва ли?
Гледай Пътят да не е от камък,
Венецът – трънлив,
Кръстът – нечовешки тежък, и
….Бог да те пази!
Сърцето е напуснат дом,
крещи петелът „събуди́ го!”
на всеки нов ден –
чист и спретнат
като убит живот.
Ще съкратя думите
до няколко забодени в хербарий
пеперуди
и ще повтарям мантри докато умра:
„бъди здрав, бъди здрав, бъди здрав!”

 

***

Знам какво е любов –
просто се хвърляш надолу с главата
и висиш,
после левитираш
три метра над земята.

Знам какво е любов –
ако не чувстваш всяка клетка
да крещи: да! Да! ДА! –
не си струва.

Има ли начин да обичаш
без да се разбиеш;
евреин, който се предава доброволно;
ухо, глухо за собствената си разруха;
око, сляпо за отровата на някоя усмивка?

Знам какво е любов:
гларуси да построят стена,
с която да се загради морето –

красота и невъзможност.

 

***

След полунощ
отваря старата кутия,
изгаря в спомени, писма и снимки.
Събаря храмове от кибритени клечки.
Колко зле се справи с живота!
При цялата красота в думите,
при цялата възможност за нежност.
Но̀си пълна отговорност за ролите
с приятелства и прова̀ли,
захапа ябълка която е червива,
счупи семейното огледало,
има белег от опарване под сърцето.
Живя с глава под водата
докато други стъпваха върху твърда земя.
Изплете девет ризи от коприва
за своите братя,
на десетата не успя да довърши ръкава
и лебедите полетяха без нея.
Много изгреви помни,
слънцето се разпукваше като роза,
после идваха залези, от които шурти кръв,
имаше повече Вятърни мелници,
но малко беше брашното.
Играла е Дездемо̀на и Жана д’Арк
в уличен театър,
цветя, въздишки,
напразно, напразно.
Прекалено много обичане.
Прекалено много болка.
Трябва й нова кутия
за птицата, ядяща думи.

 

***

Пия за мъжа
който никога не е бил,
не е пил от тази чаша
не е слушал с мен този блус

за детето,
което никога не създадохме
за думите, които
не сме си казали нежно
за ръцете, обречени на самота

за присъствието му
във всичко, което не е –

в бавното вѝно,
в глухия телефон,
в студеното легло,
в сянката зад огледалото,
в празните обувки,
в черния екран,
в спрелия часовник,

за присъствието във времето,
то ще е вечно и след мен,
за присъствието в пространството,
което се свива –
присъствието
на отсъстващия човек.

Тези двамата,
които никога не се срещнаха
са ми много смешни,
не се решиха
не се познаха
толкова години
смешни, смешни,
смешни в отсъстващия живот.

Смея се,
а всъщност плача.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Рашко Марков – За плуването в тела

Ивайло Божинов

 

 

На Станислава

странно със сова
слива се сърце,
сгушеното свива си
сламено слънце

 

когато тръгнахме към края
бяхме влюбени с нея,
винаги гледахме се в очи
и вървяхме без времето да пречи,
на пътните ни маркировки
мисли и телесни дресировки,
в пътуващата бърза сладост
аз съм върнатият гост,
човек пътуващ към началото
когато близо повече от всякога е тялото,
като спомени в една посока
реалност видима от два облака,
началото ли придърпва нас
или ние него викаме,
чувам може би следващият глас
отвеждащ и дъжда за който чакаме.

 

Себе си срещай често

не винаги мислите за нещо,
съвпадат с това
с което стоите срещу,
но себе си срещай честно,
дори и не във всеки път
мислите на този,
са еднакви с това
с което някак влязло е
и в главата му се вози,
а при две ракии
то едвам само го носи.

 

за плуването в тела

Отново плувайки
по твоите устни
чудя се
кроула ми колко
по-прекрасни,
ще направи
твоите извивки
слънчеви и ясни?
Плуването е радост
от вдишвания пълни,
в чий свят
ще се озовем
погълнали ни,
мечтите за по-дълбоки
звезди неизброими,
оставили се
на светлинките неизразими
да танцуват докато
добрите сърца им са любими.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Оскар Наваро Госалбес – Везни или хармонията

Ивайло Божинов

 

 

Луната

Рисувам окръжности
когато говоря по телефона.
Мисля си:
обичам кръглите неща,
като ореола около крушка,
очите на кучката ми, тиганите,
витлото на вентилатора в движение.
Мисля си:
майка ми даваше кръгли неща,
омлети, ябълки и целувки..
затова
обичам мекотата на кривата.
Обичам кръглите неща
като първата гореща матка.

 

Везни или хармонията

Беше време, пълно с революции, въстания, кръв.
Погледнато отдалеч, сякаш тя самата поддържаше непрекъснатостта
на нещата.

Отблизо обаче бе просто една красива жена
миришеща на градина.

Одисеас Елитис

Не сме в Лисабон обаче и аз повтарям
че не сме
че не знам
че не разбирам
как радиата и хартиените всекидневници разтръбяват, че нищо не се е случило,
че всичко е под контрол,
че пчелите не връхлитат зашеметени или падат, застигнати от внезапна смърт,
че светът не се променя за
зло.
Но сега е мигът,
сега е моментът
да разбереш трябва да бъдеш, трябва да разбираш.

Че не се намираме в Брюксел и очевидно
се налагат новините, събитията;
че царят е гол, но още не се е появило живо дете, дето да
посмее да посочи с пръста си ненедостоен, с шибания си невинен пръст
защото царят е гол и името му се знае.

Че навярно не му е времето да се затваряш
в стройната ти кула от слоново кост, поете
че плоскостите от слонова кост на тая твоя кула, макар да искаш да не забелязваш,
смърдят на разложения труп на хиляди избити слонове.
Че и градината не е убежище.

Че няма значение дали те хвалят, обичат, дали ти подражават
ако гласът ти е комета,
ако с трептенията на гърлото ти взривяваш стъкларията в шкафовете на милиони сини парченца Шартърски стъклопис.
Че няма значение дали лявата ти ръка
дали лявата страна на гръдта ти
дали левия ти профил
отправя апел към непостижима истина,
към каквато и да е
истина.

Повтарям
Че красотата не се съдържа във фонтана клокочеща кръв, в тази амниотична влага;
че няма място за красотата в червеното и във воя на майка, която ражда,
но как покъртва!
И тогава идва животът и трябва доста да увеличиш звука на музиката
за да не се налага да чуваш мислите си,
да положиш усилия да ти хареса първата целувка;
пристига животът със своите закони и ипотеки
и вдигаш ръка, и там, смътно очертан на белия фон на нощта,
скицираш лястовици и цвърчене
и, без да го виждаш, съзерцаваш нищото.
Вдигаш дланта си отворена и със заострени краища,
която дяла вятър, дъжд и влажни пасища,
и дяла яркочервени сънни артерии,
и с фин профил дяла лицето на когото обичаш, когато го галиш.

Но
повтарям, че не сме на спокойните булеварди на Женева,
че вече няма карамфили в ръцете
че смъртоносните копия
повалят младежи, които само обичаха знанието,
повалят жени, които само вярваха, че обичат,
повалят без тяхна вина играещите на ластик,
че копията казват, че вече не може да има поезия,
че копията надигат чаши, пълни с отровни, разяждащи течности,
и тях плюят в лицето
на невинните бедни деца.

Но ако вече няма никога да има поезия
тогава побеждават копия и чаши, преливащи от вино, пелин и жлъч.
Може да преклоня колене.
Повтарям
че може би на колене ще падна,
че може би глупостта ще стъпва по главата ми,
че може би за миг ще ослепея, аутист ще стана, глух за стоновете на живота.

Но ще е за кратко:
ще продължа борбата, писането, залагането
на най-трудното квадратче, на най-странното число.
Може наистина да загубя,
защото да залагаш е знак
Че още има надежда.

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Нийли Черковски – Време е

Ивайло Божинов

 

 

Раздавай се

обещай да учиш, учи здраво, бъди достатъчно добър
за да се разтопиш наред с леда, хвърли огнен пръстен
в дъжда, медитирай спасението си
до последно, вярвай в масовото унищожение

раздавай се, докажи че си достоен, раздавай
умерен здрав разум наред с лудостта
на гладуването, няма място за крави или зелена
революция, сбогом на полуделите клони

едно от желанията ми е да се раздавам, бих
лъснал сребърните порти, бих измайсторил златна
чаша, ще пея на магистратите които живеят
в земя на заблуди, облечени в роби, достолепни

раздай се, докажи че си достоен, отдели минутка
за изтънчения глас на Джаки О и за
принцеса Даяна, маргаритка смазана от
автомобилна гума, давай, бъди достатъчно смел да излъжеш

обещай да разбираш изкуството на
завоевателя, как хората слагат ръка
на сенчестото царство? помагаш ли
да се спасят обречените във Виена?

заслушай се във вятъра който духа под
контрола на технологичните гиганти
кой ще имплантират музика и спомени в
мозъка, имаш ли нужда от поточе, от смокиново дърво?

раздай се за децата които няма на какво
да се възхищават, нито свещена клонка, нито
древна пустош, виждаш ли птицата
стрелкаща се към забрава? о жестока сцена

обещай една последна поставка от кедър, каньон
от папрат, див лос, фалшива археология. Бледа
антропология, измамна психология докато
арката на пророчеството стане тел в сърцето ти

 

Време е

Време е
да погледнем отблизо
живота, време да изпратим
кошница злато на създателя който позволи на хората
да бъдат щастливи като
човека на луната

Да му се не види, толкова съм богат и известен
че никой не го забелязва,
роден съм в деня когато Хирошима
се превърна в хартиен жерав
Толкова съм добре, толкова съм си аз
Лимоновите дръвчета
в градината ми са на 200 акра,
спалнята ми е съвършеното място
в което да остарея

Истинските милионери и милиардери
които познавам са предимно гневни
и злобни, нямат си поезия
за да обяснят бедността до живот,
не разбират какво е имал предвид Буда
когато е проповядвал да се грижиш
за себе си, имал е предвид да проглеждаш
навсякъде, всичко принадлежи
на теб, джобът ми е пълен с монети
Започни с върба далече отвъд
мола

Не ми трябва Лувър сега когато
отглеждам цветя
в двора, спя до
диви млади ангели
които обожават прогнили зъби
и отворени язви, засявам
розов храст върху пирамида
през юли, колко 7- годишни поети
запазват арогантността си
70 години по-късно?

3:45 сутринта е, позволявам си
и тайм-аут, нека обясня
как автобусът спря в една бизнес
зона и трябваше да вървим за да
прекосим Сена до хотела
където ни казаха
че резервацията била отменена
незнайно от кого

Взехме такси
до хотел на 39 мили
по пътя, на
сутринта открихме динамит
в огромния музей „Орсе“
и стареца който приличаше на
Анри Матис, ретроспекцията на
Дега се отнесе към небето

После бях в Колорадо
на Западния склон, пиех скришно
кани с кафе и пикаех
в езерцето, докато слънцето
се протягаше, ядохме яйца
с бекон, чувствах се като
малко божество, после към къщи
ме бутаха в количка по
коридор на летището във Феникс,
служителят поиска бакшиш

Време е да си подредиш собствения
космос, господ е дявол, човекът е
гибон, сграбчи последните си дни
когато вятърът притихва, сграбчи
дори всеки сантиметър, здравейте вие
продавачи на Шевролет, смъртта ти
е чудна, Джил е с шини,
Том Том се превърна в ленивец,
на Ърни му се роди син на име Ърни
и баща му го застреляха в Корея през
1952, една стара жена
те чака
Ех, човече, време е
да приветстваш гълъб в утрото,
време е да получиш всеки прекрасен дар
от живота, време е за мир
в изкуството на войната, по средата на пътя
през Сена заваля
дъжд, нямаше къде да се скрием,
но нищо, после ядохме
в едно бистро на тиха уличка

ОК, „добре сме“
ми каза Амири,
той беше принца на поезията
който обичаше света, точно това искам
да кажа, твоето „аз“ е вътре
в теб, времето ще свърши
като цветна леха

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Веселина Ангелова – Липата с най-хубавия си облак

Ивайло Божинов

 

 

1)***нещо толкова просто като мириса на липата,
нещо гениално абсолютен тон, цвят на безбрежно утро,
на есенен джаз, на пролетен джаз,
цялото великолепие на нощта, вълнението на морето,
вълнообразието на надеждата, надеждата в пътуването,
учудването в клепките на лястовиците, трепетът в коприната на музиката,
ножиците на спомените, нещо толкова великолепно,
което събира всички сезони, събира белезите на ръцете ни,
а после ги раздалечава.

издишването на този мирис води до съмения във великолепието на този свят,
на любовта,
на покрива и розите, на чинийките пълни с мляко,
сутришните закуски,
мустаците на котката,
ювелирното изкуство и музеите.

ще изплача всичко по липите, по сладостния мирис,
ще гадая по тях,
и като циганките ще казвам:
ще се случват все хубави неща.

не като сега.
не като сега.

(2)***липата с най-хубавия си облак
се впива в дробовете ти.
ето един чисто
нов
бял дроб.
ето един нов комик
с осем лица.
всеки път, когато го погледнеш, е сменил
сянката на носа си.
ще се сетиш ли за буратините на кольо к.
посочва ти
маслината и акацията също,
най-вероятно розата
носът на един буратино
превърта деня ти.
внезапно е шест часа –
най-доброто време да погледнеш небето.
най-добрият комик свива окото си,
славеите безмилостно пеят.
друг буратино показва девет.
окото му се свива съвсем се свива
докато нощта омачква кожата и скърца в коженото ти яке,
зареждаш шестчасовия работен ден
със слънчеви часовници.

(3)***липата цяла вечер е ухаела.
разграждала се е в копнеж по днешното утро.
заглушавала е сподавените викове, съмненията и тъгата,
удавила се е в бледожълто,
нанизала е гривна на крака ти,
от възли и черупки,
от смехове със пълно гърло,
от тръсване на къдри и река,
трепет и треперене за нещо огромно,
тайно и велико.
не като сега.
не като сега.

(4)***едва ли мога нещо друго
освен да пиша за нощното вълнение на въздуха
от липите
на покривите на града откъснатите знамена
светналите гирлянди по ръба на небето
вълнението на пеперудите чиито криле донасят
липовия мирис примесен със акации и рози
сигурно съм прехапвала до кръв устните си
за да дочакам този момент на цъфтежа
когато дори слънцето няма значение
дори морето дори правилното Рн дори петте молекули
на медния сулфат от който са направени очите ми ще се разпаднат
защото този момент ще свърши
ще намалее силата
ще се стопят връзките
ще остане само сипкавия шепот на листата
споменът за някакъв копнеж по
нещо несравнимо
нещо истински свободно и огромно и неуловимо
като ято птици в полет или пък делфини
или пък усмивката ми сутрин за която някой търси някаква причина
усмивката ми с белег от прехапване
надеждата че модилиани все пак ще дорисува очи
и чарли паркър и вечният му harlem nocturne
ще ми намигват на всеки светофар
и прочее
сега ще трябва да забравя за това
вероятно ще трябва да забравя

ще помисля още малко

(5)***оттук нататък само ще потъвам
ще се отпускам върху повърхността на забравата
ще натискам главата на нашата любов надолу към водата
ще я давя всеки ден
облакът ще пие силата ми, ще поглъща светлината от очите ми
превивам се на две, представите ми се прекършиха
и щастието още неродено бе пометнато
вкопчила съм се в мъртвия плод
стискам го, за да се разтупти сърцето му
за да се съживи, за да не ме отхвърля
единствено твоята музика все още ме крепи
нанася ми болка, но все пак ме крепи
това е толкова парадоксално. ирационално. нелогично.
спомням си присъствието ти като бодеж в ръцете
гласът ти – цялото това великолепие от ноти
дълбоки, меки, усмивката ти с ъгълчетата, в които потъва трапчинката на венера
сълзите са превърнати в малки видения
сребърни капки, в които се отразяват филмите на фон триер
килограми от болка
хиляди метри филмова болка, генезисна болка,
във всички ъгли на тишината има болка
потича от ушите, руква, стеле се като мъгла,
над езерото, над припева на песента

няма вече път
пътищата са се свършили

(6)***искам пунктуацията ми да е ирационална,
да ми е по мярка,
за да мога да опиша белега, който остави върху коляното ми,
студената хижа на сърцето ми,
без бумтяща печка,
без обещанията на тътена за любов, без природа, цъфтяща от вишни,
от пронизани птици, прострени по пътищата.
от телата им се излива мед по асфалта,
перата им полепват по дрехите на дървесните духове.
покрай тях охлювите оставят сребърни надписи,
стълбище ,
преди това праг.
този праг искам да прекрача
без да трепери гласът ми, който казва обичам те.
но ще се върна при умиращите, при гневните, при болнавите тела на пътя,
при колите, които оставят следи по летните улици,
по тяхното коляно.

(7)***щом усетиш музиката на живота,
живият звяр на сблъсъците с хората,
тяхното одобрение, ангелската им тъга,
щом направиш това с малки букви,
щом надникнеш в душата им,
и дадеш на твоята боровинки,
щом тези боровинки се превърнат в прехвъркващи бръмбари,
щом бръмбарите се заседят по кожата ти,
щом непоносимостта ти към тях ги отблъсква към светлината,
щом научиш имената на държавите, които са ти предложили тихо място,
щом заобичаш майка си,
щом мисълта ти е в реге,
щом пренасяш тъ-
гата на следващия ред,
щом прекрачваш тъгата и я мачкаш с пръст,
щом звената ти са разкачени, щом не понасяш изблиците на добрите хора,
щом подозираш нервите на вятъра
и те крепи единствената мисъл денят да те поддържа за лакътя,
щом виждаш болницата от терасата да се превръща вечер в светеща китара,
а ледът се топи в ръцете ти,
те имат още какво да научат от теб –
малките розовобузи богове, които си играят с душата ти
като с топка.

*** (8) прах от от звезди, който събирах в шепи
вече не се побира в тях, пръска се по земята
вярвах му тогава
вярвах че аз няма да се превърна в прах
казаха ми истината, това беше иглотерапия
беше конна езда
беше глупост
това беше изсипаната ми чанта на пода, в която събирах ластици за коса
беше ми глупава тази истина, непоетична
имаше надпис, от онези които дават по кафенетата
душата ти е уютна
неестествен надпис
неестествено разхвърляни вещи
а аз мисля за очите ти и техният виолетов ореол
не съществува нищо друго
не съществуват кучетата, лаят им,
лае котето, което поисках да оставя в скута си завинаги,
обаче не биваше
обаче не бива да правя много неща
ето това трябва да науча

(9)***не съществувам, не съм отговор, не съм вписана в облаците, не съм товар, валеж
ти дойде когато вятърът валеше.
прибрах те на моята палуба, после си отиде, беше дъжд, беше сажди,
беше пепелта от звездите в ръцете ми,
те преляха, преля моята бездна,
напълни се с подлези, напълни се с улици, прелитащи зебри,
напълни се със савана,
безбожни животни прелитаха по нея, галопираха,
тъпчеха свещените писания,
тъпчеха ирисите ми, буквите изписани по тях, тичаха към теб,
измираха на пътя, прихванати от лишеи, от гривни от мишени от
пъдари на диви животни.
стреснати се просваха по пътя.
от страх да не те изгубят, губеха те още преди да са се родили
преди палубата, преди и под блясъка на моста
преди улицата, преди пресечката, губеха се в шепите…

**** (10) Понякога се прекъсвам съвсем неволно.
Поглеждам към небето и там има само съзвездия.
Звезди, които убиват други звезди със студенината си и разстоянията.
Те никога няма да се доближат.
Те само ще пулсират в музика една с друга.
Едната ще избледнее като златна рибка и ще умре.
Ще се посипе прах от нея, ще напълни шепите ми,
Ще одраска твоите обувки, не че нямат малко драски,
Ще станат по-ожулени от преди,
Ще трябва да си купиш нови, но няма да го направиш,
Привързан си достатъчно към своите обувки,
Стилистично си привързан,
Те някак са те придобили,
Преодолели са те дори.
Те ще оставят тиха зона до краката на едно съзвездие.
Ще оставят студенина,
Ще оставят издълженото ти лице,
Една пагубна усмивка,
Една бяла риза –
Омачкана.
Съзвездието ще го понесе, сигурна съм.
Ще се понесе във въздуха, ще стане вълнообразно,
Дори ще намери червеева дупка в себе си,
Ще пропътува до банско
Ще смени вятъра.
Ще разруши водата както се пръска стъкло.
Твоите обувки ще са там – одраскани червееви дупки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Оглеждам пораженията

Ивайло Божинов

 

 

Живеят в рая
На палмите и кокосовите орехи
На нимфи с горещи тела и отровни умове
Води кристални
Омайни
Примамващи
Като примамка за глупците
Е раят на акулите
И ураганите

06.2019

 

Летя на обратно на времето
Земята се върти под мен
Скъсява времето на полета
Отдалечава сърцето ми
От туптенето му
Разтяга променливите в пространството
И заковава константите

Което бе, е и ще бъде.
Всичко друго ще премине.

Гениалността на крачка от лудостта
Свободата на стъпка от пълната зависимост
Нахвърляни на пазара на културното разнообразие
оковани в безумието на егоцентризма

Простотата на една разходка в квартала
Се превръща в страхова невроза
Предпазливо надзъртане през рамо
Да не би
Някой с пушка
Да дебне в красиво окосената градина
Чиито граници на собственост се размиват

Отидох
Видях
Не ме покори
Тази властна система
Заради времето
Краткото време
недостатъчно да ме смаже

Връщам се на мястото с простите разходки
Без боязън
С тишина
В която чуваш
стъпките на пешеходците
смеха на съседите както и караниците им
Всичко е същото но не съвсем

Мой стар свят
Дано пребъдат твоите устои

 

Чета. Приказки и небивалици.
Океански вселени
Умората е като тежък юрган
Невъзможността да изживееш страстта те задушава изстисква
Любовта като рисуване на сърца по запотения прозорец
Като издълбаните ни ръце в скалите, преплетени за хиляди години
Усещане за миг и за предопределеност
Нямам време да те обичам
Ако изчезнеш, ще изчезна с теб
Необратим е пътя ми
Живея в консерва
И чакам да отвориш капака
Чакам
Сърцето ми в консервена кутия
Кънти от ударите
Мълчанието се редува с пороища думи
Еднакви като капките, проливен дъжд
Пропива се в тялото,
Подгизнала съм цялата
Преди да потъна в океана на разстоянията
Преди да чуя гласът ти на живо
В друго Измерение

 

оглеждам пораженията
повтаряемостта на сезоните
изкарва наяве всяка слабост
изправям се насила
минавам няколко преки
и пак съм се изгърбила

нарочно преговарям
със себе си Изправянето
погледах се в едно видео
втрещена от пропастта на това, което виждам в себе си гледайки отвън и отвътре, потъгувах и си казах, ще се изправя. все още вярвам в Изправянето на кривите неща. вярвам, като богомолец в църква сред пустошта. като за последно. неистово и безумно.

замаскира раните.
на следващия спринт всичко пак кърви.
пак изгърбена, пак се е свила, да се защити от света.

– То проблема е вътре. Затвориш ли, още по-лошо те чака.
Говоря си със себе си. И почвам да си отговарям.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Емил Павлов – Да се знае

Ивайло Божинов

 

 

За да има във послето глада си отново с какво да нахраниш

Събирам отломки от разпиляното слънце
из мъртвеещата ти пепел –
като безмилостна хрътка
преследваща с ярост своята жертва
все по-озъбено към поредния ковчег на Ной
доближаваш се

Разчитам ясно Ден
необузданата лудост в очите ти
поругаването на „небесната дъга“
изгарянето на слънцето и зная
че на бъдния кораб, из строго подредените палуби
нито един поет няма да бъде допуснат

Затова Ден
за теб светлината след тебе събирам –
за да има във послето
глада си отново с какво да нахраниш

 

из Тълковен речник на Поета

на Красимира Зафирова

страница първа

Срещу дефиниция за Слънце пише –
най-непокорната измежду всички птици.
Срещу думичката Вечност е записано – Дете.
Щастие – домът на слънцето се там намира.
Аромат на вишна – песничка любима на всяко небе.
Цветя – това са преоблеклите се стихове.
Светулка – оцеляла падаща звезда.
Поет – той е на всяка светулка побратим.
Сърце и Майка – посочено срещу Земя.

страница втора

Война – такава дума в този речник няма.
Предателство – цената на кръвта.
За верен указател към поредния ковчег на Ной указана е – Алчност.
Стени – безсилни пред поезията са до една.

страница трета

Откриваме на страница трета
най-точната дефиниция за Разум – Природа,
с добавка – неясно остава
доколко човечеството вписва се в нея.

 

Да се знае

Когато преди седемдесет и пет години
комунистите дойдоха
отнеха хилядните стада и земи на моя прадядо
дал своя принос за световния блясък
на българския лев
ограбиха изгражданото с усилие от поколения бъдеще

Когато преди тридесет години
неолибералите дойдоха
отнеха малкото събрано от баща ми
за цял един живот в мината

Аз нямам нищо друго днес
освен своенравните си стихове
Да се знае –
от който там е наред да идва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X