Христина Василева – Дневник на едно пътуване

Александър Вълчев, New Live, Goethe Institut, 2015

 

 

Солидният германски аутобан с шест платна
Сега е в услуга на придвижването на десетките хиляди южни хора, говорещи всички славянски и тюркски езици
Колони от луксозни германски автомобили, пълни със семействата им
Работната ръка на империята се готви за празниците
Дисциплинирани, стриктни в правилата за далечна дистанция
Не премигват, не бибиткат, не притискат, не се бутат, не нахалстват
Не изискват и не търсят своето
Жертвените агнеци на децата си
Рождественската звезда преминава над керваните им
С мигащите светлини на бързо прелитащ боинг

 

***

Границата е поглъщащо гърло
Майки, бащи и деца, влюбени двойки, в клетки
Доброволно отдаващи се на
Блясъка на плътно очертаната бяла линия –
Единственото сигурно нещо в поток
Без край и начало, без време, без нощ и ден –
Незаменим водач –
На валящия из ведро нескончаем дъжд
На здрача, спуснал се още в 4
На добре просмукания с умора малък час
На калта, лепнеща навсякъде извън богато положения асфалт
На пълно 24-часово разположение

 

***

Посред калта деца
Стотици, хиляди
Прекарват ги от чуждите места към вече чуждите свои
В двойни и тройни колони без спиране
Без топли завивки и меки възглавници
Спят по колите пишкат в канавките
Говорят развалени езици
По-ученолюбивите пооправят езиците
И няма излизане от общото от общото
Лягане и ставане
И няма измъкване от общото от общото
Платно
Нито бързане
Нито забавяне

 

***

Линц
Пасау
Тройка в квадрат
Поток в магистралата
Магистрала в мрака и
Мрак не я обзема
Песента е Стълба към небето
Тройката води към яслата
Тройка е пътеводната звезда

 

***

Светещи в червено километри неспирно
Отстрани и отгоре следвани красиви са на дъжд
Размити далечните перспективи на киароскуро
Разхвърлят светлосенките

Бяха ли вече нидерландските майстори почетни и достопочтени граждани от задругата на занаятчийте
Бяха ли вече подредени широкополите им шапки
Драматично пресичащи светлината
В строга черна линия с порядъчни върхове
Бяха ли вече
Почитаемите свободни граждани

Били ли са?

Сега ли са майсторите
С жълти нидерландски номера на
Високоскоростните автомобили с бонбонено-станиолени цветове – нощем призрачни отражения –
Сега ли са с бръснати глави под ниско нахлупените черни безформени шапки
Без драмата на ослепителната светлина изотзад
Без перспектива
Без почитаемост
Без свобода
Без гражданственост
(За да работиш ти е достатъчен резиденс пърмит)

Дали са?
Постоянно пребиваващите свободни
И трябва ли да бъдат
Свободата в гласоподаването ли е или в местоположението на секцията за гласоподаване
Електронното гласуване не отнема местоположението

Наследствените граждани сега ли са
Без широкополи шапки с порядъчни върхове
Без строга линия
Без светлина
Без достопочтеност
Безстрастни магьосници на банковите операции с универсални решения ли са
Безмилостни
С елегантни костюми
Дяволът в детайла на сървиса им ли е
И парите (техният service fee), изкарани от урината, както при цезаря
Продължават ли да не миришат?
Получаването и вземането строго в законова рамка
(Размирише ли се, минават на ваучери)
Неумолимо в наследената рамка на благоприличието
Щедростта на индивидуалния човек срещу скъперничеството като минимална щедрост на обслужващата система
Зададеното от нечовешка ръка преминава (с лека трудност и сравнително бавно) през потока, задръстен от отпадъците на сътвореното от човешката

Вие, приходящите майстори на връщане – на тумби
В километрични опашки за винетки по границите нощем
Премигвате и мръзнете
На път преди Рождество за родините си
Звездата ли ви води или
На заник е знакът
Тройката е неизменна в квадрата
Майстори ли сте в
Старите нидерландски градове на каквото ние не знаем
Момчета ли сте с черните и бели Sillitoe Tartan от корпуса на хакерите или
Авангардът на червените шапки не е за вас
Млади легионери на бързите гешефти ли
Безскрупулни, груби, полуживи-полуумрели ли
Полусенки и подобия ли
Хора и животни ли
Вие не си ли правите превантивни профилактични прегледи в есенския център за отличници Превентикум
С 3360 евро накуп не разполагате ли, или само ги изкарвате и изпращате
А до Messe Essen излизате ли наесен?

Високите черни шапки на
Скуолата, създадена като
Взаимоспомагателна каса и
Задруга на
Свободните граждани срещу чумата

Братства и гилдии на
Делфт, Амстердам и Сан Роко от Венеция
Зала на хотела на Scuola Grande, където привилегированите от свободните провеждат съвещанията си под
Разпятието 5х12 метра, изпълнено с шемета на венецианския майстор
Serenissima Respublica
Нейна светлост и най-светлият й
Окичени с константинополската корона по време на
Шествието до църквата на светеца-патрон –
Суверенност на таласокрацията
Републиката като олигархия от търговци и аристократи
Венецианския дож и венецианския дукат – царе на киароскурото
И мълвата за венецианския търговец ще се носи по вода и суша и
Славата му не ще има край
Дори и след изтощението на седемте османо-венециански войни
Конски задници и предници, чалми, червени ризи и доспехи
Римските войници, поругаващи юдейския цар, с чалми на главите
(Изминал е вече век и половина от тристолетните им битки за вътрешното ни море
Пет века от балканизираните Балкани ще събират еничарчета за великолепните армии на Sultan Solyman
Елитният турски корпус говори славянски езици
Свещената лига на папите и Хабсбургите работи)
1565 – в самия разгар на действията шеметният рисува залите на скуолата
Случила се е първата обсада на Виена и предстои битката при Лепанто
Türkennot и Türkenfurcht витаят в сънищата на немскоговорящите
Реформацията е с пълна сила в земите по-насевер с
Инструменти за нарязване, пробиване, увисване
Две стълби – легнала и вдигната
Leiter zum Himmel
Триъгълник в центъра
(Тройката води към дома)
Третата е само кръст
На стената над тежката махагонова маса в залата на албергото за заседания на скуолата с масивна ламперия с най-изящна дърворезба
Виси платното с
Френетичните клъстери на тълпите под кръста

Отомански конквистадори в Европа
Sacra Ligua запази Унгария
България отдавна беше изгубена

Сега станиолените опаковки на четири гуми са расовите им коне
Пак пропява Stairway to Heaven по радиото в колата
И едно са тържествените шествия на дожа до църквата на светеца на патронния му празник
И друго – пилигримството през континента за почивките
Привилегии на задругите от републиката
Насочилите се към Изхода няма как да бъдат
Guardian Grando
Викарий
Ковчежник
Първи или втори декан
Първи или втори синдик
Първи, втори или трети прокуратор на църквата
Дори най-ниския по ранг от тримата помощници няма да бъдат

Опасващ фриз с керубини, гирлянди, цветя и плодове
В долната линия гербове
Оригиналните ослепителни цветове

Третата Стълба към небето отсъства от картината
Слезте фигури от тавана
Излезте от яркото заслепяващо небе

Глас звучи, като от машина – щом
Има дом, затова не е толкова силно изявено въображението
Той е там и се изпуска и запълва цялата стая
А нея срещаш на улицата и
Няма да можеш да се отлепиш от високото й слабо кокалесто тяло
Опитваш се да скриваш плача си
И тя разбира се усеща затоплящото повдигане отвътре и те
Прегръща нежно

 

***

На другата сутрин
Австрийска газирана вода от Маутхаузен
Както и да го преизчислява джипиесът на 4,5 км околовръст
Всички прилежащи концентрационни лагери от южна Германия и северна Австрия над Линц
Диша се въздухът им
Местните пият и водите им
Заразата е плъзнала сигурно
Учестеният пулс на половинвековните им сърца (едва минавайки покрая им)
Тропа по тази имитираща старинността врата на страноприемницата
Събудена в 3 нощес, собственичката не търси да овладее надзирателския си нрав
Отсечени команди
Тон недопускащ възражения
Кафяви възглавници
Масленозелена маса
Сиви пердета
Забрани на прозорците
Bitte nicht öffnen

Светлото австрийче се учи да брои
На прекалено висок глас за тукашните децибелни граници на приличието
Eins, zwei, drei
Später

 

***

В подстъпа към Виена
Дъждът ръми и бавно измива последните три дена
Всички обичат хотдог Австрия с горчица и цяла шепа накълцан лук
Леберкез и най-новия Ritter с марципан, пуснат специално за адвента
Бензиностанциите пълни с фамилиите косовари, с които в пакет се придвижваме от А3 по А1
Втори ден от момента на стълпотворението за винетки на германо-австрийската граница в 1 ч. през нощта
Радио Arabella пуска американски коледни песни от 70-те
Капучиното е от машина, кроасаните с шоколад са от вчера
Бензиностанциите по магистралата обслужват второразредните си клиенти
С безотказната австрийско-немска акуратност, зададена като стандарт на поведение на славянските касиерки
Паралелна пътна мрежа с обози за транзитно безпроблемно преминаване на обслужващия персонал
Конвейер по господарските земи
Без отклоненията и изкушенията на Адвентмаркта на Карлсплац
1040 Виена

 

***

Пак нощта
Пълзи инфрачервеното влечуго изпуска
Фотони от възбудени йони изстрелва
Раздвоен език охлажда напрежението на дъжда под табелите където
Будапеща и Братислава се разделят
Серпентът вече е двуглав и люспите са
Нажежено-огнени огнено-дишащи
Бълващи очи, уши, разкрита паст
Нощта е хорда
Следващата бензиностанция е за челюстоноги и вдлъбнаточели
Керванът спира, смокът се увива и почива
Групи сенки по тройки, по четворки, многобройни
Плъзват по плаца между автоколонките и напосоки спират автомобилите
Нощ, мрак, студ, квазиизвънредно положение, мним форсмажор
Непредугадимо
Непреодолимо
Непредсказуемо
Гадещо
Стълпотворение на vertebrata

Без излизане, без отделяне
Изходът е тесен и отчаяно дълго стигаш до него, ако стигаш
Кълбото е затворено – минимодел на земното

Няма следа от поствоенното желание за безгрижен живот
Няма война
Няма желание

 

***

Като в хубавите домашни сериали
Беше момент, когато си пожелавахме лека нощ
Лека нощ
Изход
Е времето отвъд нощта и деня
И денят е нощ и нощта ден
Лека нощ, мили дами
Лека нощ, лека нощ

 

***

Пъпли гъсеницата
Посоката е една
Изход
Бариерите я накъсват
Спящото стадо от тирове в чудовищни кошари уморено се скупчва
Оток в туловището на звяра –
После си възвръща целостта
Гигантски мощна
Пресича просторните континентални реки
Мъхестите й страни са задните седалки със столчета
Хиляди
Цялата мига с невръстни очи
Хиляди
Мека е като пух от детски ръце и шарени шапки с пискюли върху златни къдрици
Хиляди
Крачетата й са обути с червени ботушки малки номерца
Хиляди

 

***

Висиш на кръста в Сегед на
Метални корди в четирите посоки, които те държат във въздуха изправен
Под бронзираните ти очи има торбички на умората или сълзи – трудно е да се разбере отдалече
Над тебе гълъбът с бели разперени крила, стилизиран по византийски
Изпраща буквален лъч светлина с една кръгла лампичка, монтирана на него
Торбичките под очите ти светят повече от короната

Външното ухо на безкракия гущер
Барабани отмерено като клепач от механизъм на кукла
Детето я проучва вече повече от час

 

***

За Суботица се тръгва по А1 по всяко друго време
В извънредно положение – граничен пункт Тисасигет
Оттам изходът е по червената линия през Чока и Кикинда
Път 11

До Виена по-лесно ще стигнеш сега по вело-алея
По пътя към София трудно ще намериш такива

 

***

Показваш ми как се удря топката
На крикет ли е или друга игра, не знам
С първия удар, неуправлявайки силата си, и нейната способност
Топката се изстрелва надалече отвъд поляната
И хуквам да гоня бялата не много голяма, но не и малка, гумена топка
Първо като дете
Гоня я надолу по земния път, а тя се ускорява още повече
Прескача неравности, камъни, препятствия покрай брега
Изведнъж влиза в реката и продължава по нея заедно с баржи и други складирани товари
Вече голяма
Качвам се на колата и натискам до край газта
С пределна скорост колата хвърчи по шосето, успоредно на пристанището
Търся бялата точка
Продължавам напред без да я виждам, вече само си представям къде би могла да е
Изведнъж гледам баба с деца да се къпят в реката и
Едното дете я хваща
Много далече от мен
Мъча се да не изпусна детето от поглед
С все сили се насочвам към изхода, за да взема своето от
Спасителя

18.1.20

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алан Стивънс – Морето си представя градината

Валентина Янчева

 

 

Морската градина, Варна

(в Деня на Флота)

Градината на лятното съзнание
в разгара на утрото извиква черноморските вълни:
чайки яздят термите, конници удавени

в индиго, моряци, носени по течението
на улиците в Одеса, търсят момичета
и намират хоризонта разтопен

като бонбонче в листенцата
и оръдеен дим. Китове и саксофони?
– За какво са градините? Пасажите

с лавандула и многопластовата зеленина
доказват, че морето си представя градината като
море и че под водата са

дълбоките отговори, давани от дърветата на дърветата.
Като китове на терасата,
излягаме се в лениви столове и хвалим

всички градинари и саксофонисти,
моряците, хвърлящи мрежи на брега в бели униформи,
и китовете: те са благословените.

Всички градини се събират в едно. Сърцата ни,
разтварящи се разтварящи се като хриле, щастливи са
като листа, носени към морето –
такива, каквито са били: бронзови, патинирани.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Мочурище

Недоспал, станал в пет,
слизам, пълен със съня,
който ме събуди, отнасяйки
спомена за него в градината,
спускаща се към

просветляващото мочурище. Островърхи листа,
покриви, треви, охлюв,
развиващ пътеката си край оградата:
осъзнаването на утрото омекотява
ръбовете на спомена.

През мочурището и над него
мъглата държи и едва
удържа слънцето и луната заедно,
влажната светлина разтваря
перспективите: илюзия,

зад нея, за масивно надигаща се земя.
Лястовиците се стрелват
край ъглите на къщата,
над и зад мен, разплитайки
съня, който нося.

Плодове под мрежите,
играчки забравени на пътеката:
всичко застинало, освен прехвърчането на птиците.
Капките мрак из полето
като че ли са хора, скупчени

в мъглата, но знам,
че са дървета:
както знам, че мъглата накрая
ще открие хоризонт,
толкова нисък, че със сведено чело

да го срещна, докато сънят
избледнява, който можеше да ми даде
теб. И сега тази върната
земя, трудна за ходене:
глина и вода.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Ноември

Вече не е гола,
съвсем близо, почти я докосвам,
нашата липа
облечена в нощна мъгла.

Дори в съня си
тя няма да изпусне
жълтите си стотинки.

Облягам се
на звука на прииждащия бряг,
на вълните, разбиващи се в балкона,
цяла нощ ще е така:
булевардният трафик през една пряка.

Носейки мъничко от мъглата,
връщам се при теб в тъмното;
и ти се протягаш
в съня си, внезапно,
като дървото, спомнящо си своите сипки.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Домакиня

Тя е жената със сиво
Като самата къща лице: като стените,
като вратата, оставена незаключена
за бащата-скитник.

Напред-назад, напред-назад:
тя върви по двора с прането в ръце
или пък ляга под простора
и с часове рее поглед.

Тя е камината с живи въглени,
дългият сбор неплатени наеми
от седем шилинга и три пенса.
Тя е антрето и празната гостна.

Домът с нея общува като
със себе си. Тя също сама си говори
с гласа на дома – тя, неговата
уста, излъсканият до блясък праг.

Един следобед тя от къщи излиза.
вятърът тропа с юмрук по вратата,
но жената просто си тръгва,
вратата в лицето си захлопва.

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Уиски

Появих се по начин супер ефектен:
първо почуках отпред, после над покрива прелетях
и на задната врата почуках пак. „Здравей.“
Последният човек, когото би очаквал –
все едно мъртвец, дошъл парите да си иска.
Бях търсил точно тоз ефект
и по лицето ти разбрах, че съм успял.

Отворихме тогаз бутилката, която бях донесъл,
и докато отпивахме, те наблюдавах –
мъчех се да разбера кой от нас налива.
После ти ми заразправя своите истории –
ужким простичко, но се самоизтъкваше
(само че ми бе известна истината)
и за момент се усъмних, че ме познаваш.

Затова и пуснах онази стара плоча
и когато ти отиде яйца да изпържиш, не можа
да ме излъжеш; пък и вече беше тук таксито.
И така, със или без уиски,
останало в бутилката, намигащо ни „Лека нощ“,
нямах намерение да тръгвам сам.
Тук се пуши. „Влизай и добре дошъл.“

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Стихотворения в оригинал от Алан Стивънс

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Кристин Димитрова – Женският пазар

Валентина Янчева

 

 

1
Всички продължават към началото на пазара,
но Хайри ме отвежда настрана, за да ме черпи
арабска питка.
Избирам си с чубрица. „Салам алекум” казва
Хайри, докато взема в ръка закуските, а пекарят
кимва почтително. Означавало „мир вам”,
макар че човек преставал да мисли за смисъла,
ако е свикнал с мира.
– Къде изчезна? – пита ме по-късно Ники Бойков.
Застанали сме между „Дубайска шатра” и „Сръбска
скара при Зоран”.
– Във фурна „Ирак”.
– Май я знам. Не беше ли фурна „Багдад”?
– Не, беше си цял Ирак. Намира се малко след
фурна „Сирия”.
Пътуването по света е трудно нещо –
не винаги можем. Но на пазара
отнема стотина крачки.
И ето:
едни все едно са в чужбина,
други все едно са си у дома.

2.
„Светът е плосък”, пише Томас Фридман
от високата кула на Ню Йорк Таймс.
Но на Женския пазар светът не е такъв,
а е кръгъл като праскова,
ярък като домат, къдрав като карфиол,
гърбав като продавача на гащи,
мургав, като жената с картофите.
От „Голямата ябълка” няма как
да се види това, но дори и тук
не е минало без нея. New York
пише на анцуга, окачен до фланелата
Tommy Hilfiger. Дрехите са
почти маркови, почти празнични,
стават за носене,
а по гърдите им са изписани
имена на неясни мечти.
Глобализацията е дошла тук
през задния вход, много отдавна,
заключила се е на пазара
и е останала невидима за света.
Синагогата и джамията могат да потвърдят това,
но официално не си говорят.

3.
Малка градинка пред паметника на
Георги Кирков – политик социалист –
накацан от гълъбите.
Връзки праз са подредени пред
каменния му взор, а наоколо пищят деца,
трима млади цигани, подстригани като мохикани,
се карат за статус във Фейсбук, две момичета
крадешком обикалят около чантата ми.
Кирков е защитавал бедните и известно време
Женският пазар беше кръстен на него.
После жените си взеха обратно името,
а бедните си останаха бедни.
Обикалят му паметника.
Пет пари не дават за него.
Ако имаш пет пари, дай ги за скара.
Ако нямаш, вземи от ближния.
Или влез във Фейсбук,
безплатно е.

4.
Сократ е обичал пазарите. Напомняли са му
от колко много неща няма нужда.
Просякинята без крака едва ли
ще каже същото. Очакваме ли да каже нещо
въобще?
Вавилонската кула май е благословия.
Плащам левче на просякинята за правото
да си представям, че съм добър човек.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Милен Пенев – На жълтия балкон отсреща

Валентина Янчева

 

 

Лабиринт

Ариадна я няма
Скъсала се е нишката
С минотавъра, двамата
Скрити в тъмното, дишаме
И пресмятаме шанса си
Да убиеме другия.
Край стените, обраснали
Със зелени илюзии
Сред пътеки залутани
И капани навсякъде
Цепим с нокти минутите
И настръхнали чакаме.

Вече става отдавна
И забравихме времето
Откогато сме заедно
Откогато се дебнеме.
Вместо страх – примирение
Глад и жажда простъргват
Във телата съмнение
Към възможно разсъмване.
И подритвайки черепи
На другари по участ
Тръгваме да намериме
път към общото утро.
Приближили, се спираме
Подозрително душиме
Аз – със ножа под ризата
Той – готов до промуши.
Постепенно привикваме
С новото си съдружие
И споделяме всичко
Можещо да послужи.
Начертаваме планове
И започваме сбъдване
Лесно е, щом сме двамата
И добре се допълваме.

Блесва лъч светлина
Значи стигнахме изхода
Преминава една
Черна сянка из мислите
Всеки трепва – готов
Да отблъсне атаката
Но денят е любов
А омразата в мрака е.
Затова на бегом
Се измъкваме, радостни
Слънчевото око
Заслепява ни с градуси
И крещиме така
Че отеква пространството…

Ариадна, с ръка
Маха, топла и тайнствена.

 

Пътуване (поема)

1./Отпътуване
Корабът потегли по обяд,
тълпата бе настроена за празник
жадуваше за дни разнообразни
след делниците в този скучен град.
Навсякъде отваряха шампанско
и тапите хвърчаха като пуканки,
вибрираше от жизненост пространството
наситено с очакване и звуци.
Прочетоха се глупавите речи
с досадни, но тържествени слова,
накрая от камбани звън отекна
и корабът във миг се отзова.
От пристана откъсна дълго тяло
разкъса мрежа котвени въжета
и с тласъка си сложи той начало
на върволица бъдещи премеждия.
Тогава всички плъхове наскачаха
от дупките, от хилядите тайници
и падаха, помахвайки с опашки
във мокрите си гробници от пяна.
И твърде скоро не остана плъх
вътре във утробата на кораба
защото те избраха да умрат
и този избор ги сближи със хората.

Тълпата бе потресена от гледката
сърцата на моряците се свиха
но нямаше и помен от безредие –
напред към гибелта си продължиха.
Капитанът даже не помръдна
той не видя зловещото знамение,
очите му напред са само взрени
и не проблясва в тях искра разсъдък.

2./Противостояние
Идваш тихо в съня ми
търсиш моята шия
аз се втурвам във тъмното
бягайки от убиеца
ти сподиряш ме с воя си
твойта сянка ме гони
аз будувам през нощите
и денувам без спомени.
Какво ли враждата
между нас е родило
ние бяхме приятели –
а дали пък сме били
и дали си измислица
или друга реалност
аз живея във фикция
и кървя като рана…

Кръстопътят е близо
пътищата там почват
и във Рим всички влизат –
той е многопосочен.
Всеки Рим е различен
и безкрайно еднакъв
живите ги обича
мъртвите не оплаква.

Аз разбрах те какво си –
ти си моите мисли
ти си моите кости
страховете ми ти си.
Стига с тези игри
вече хищникът аз съм
правилата са ясни –
бягай или умри.
Губиш своята плът
и лицето ти чезне
а в очите ми звездни
отразява се смърт.
Изгоря като свещ
и превърна се в нищо
трябваше да умреш
за да има огнище.

3./Началото
Преминаха през няколко морета
движеха се близо до брега
и парите се вдигаха в дъга
над белите приветливи градчета.
Водата беше синкава и тиха
и с уморена ласкавост на майка
небето бе изпъстрено със чайки
които с женски гласове ги викат.
Моряците отвръщаха с усмивки
кръстосваха със слънчеви лица
из палубите, сякаш са деца
и просто нямат нужда от почивка.
Шегуваха се с хумор грубоват
и плашеха по-младите със разкази
за всякакви озъбени опасности
които в дълбините морски спят.
Измисляха си тромави чудовища
които биват трудно победени
и свършват със нарязани туловища
като декори в корабната сцена.
Дори и капитанът, тъй студен
от вътрешните демони подгонен
се радваше на всеки хубав ден
и към шегите им бе благосклонен.
Застанал на носа, уверен че
все пак ще стигне свойта Атлантида
приличаше на някакво момче
което още си играе с миди.
Във свойта дързост той бе уязвим
защото бе създал мечтата крехка –
докоснеш ли я, може да увехне
и да изчезне като струя дим.

Щом всички са заспали по каютите
и само вахтените обикалят
разцепват се на хилядни минутите
и Господ своите огньове пали.
Нощта е просто бременна с емоции
и ражда легиони от звезди
които бавно трупат се в потоци
и скачат в притаените води
готови да измият всеки грях
дори и той да не е още сторен.
Полепва долу звездния им прах
и дълго свети дъното на кораба.
И този кораб сякаш е комета
изгубена сред тези отражения
а спящото й население
не чува в тишината гласовете.

4./Едгар По
Едгар По почука на прозореца
решил бе явно да ме навести
поканих го, извадих водка и
започнахме да пием и да спориме.
Владееше прекрасно метафизика
и черно бе любимия му цвят
изложи всичко подло в този свят
и злобата, с която сме пронизани.
Засипа ме с логичните си доводи
които сочеха едно – разруха
и аз почувствах се така безпомощен
че повече не можех да го слушам.
Спаси ме онзи непонятен стих
прехвръкнал помежду ни в плаха линия
той спора ни безсмислен прекрати
разби се във стъклата и загина.
Едгар По бе силно натъжен
не го очаквах да е тъй чувствителен
и почна да разказва за действителност
която непозната бе за мен.
Разгърна листи с цветни пентаграми
които са основа за магията
и каза, че дори и да се криеме
ще изживеем трупаната карма.
Посочи ми пределите в астралното
и втурнахме се в кратко пътешествие
докоснах се до хората, предшестващи
и зърнах бъдещето свое тяло.
Описа после тези ритуали
които дават власт и тайни знания.
Не ги запомних. Те са за избраните
а аз не исках да са ме избрали.
Говорихме за гарвани и хора
за силата на предопределеното
накрая той се върна пак във времето
а нещо, спящо в мене, се отвори.

5./Буря
Небето сгърчи се като змия
надвисна във враждебно виолетово
и не посипа празнични конфети
а шепи страхове и тишина.
Прорязваха я спорадични гърмове
и блесваха настръхнали светкавици
вълните, зажаднели за удавници
издигаха се във огромни хълмове.
Вятърът, доскоро укротен
започна диво да пронизва мачтите
призраците пъргаво наскачаха
и метнаха саван от бял сатен.
Корабът превърна се в мравуняк
във който всеки поста си бе взел
и хората, сплотени в свойта цел
разбираха се без да ползват думи.
Въжетата свистяха и машините
ръмжаха със метални гласове
и цепеха огромното море
със дързостта, която имат силните.
Човешка воля и човешка техника
в борба срещу природните стихии
накрая бурята се умори и
небрежно хвърли своите доспехи.
Слънцето с едно око надникна
през облаците, бавно се наведе
и даде знак,че в свършилата битка
моряците спечелиха победа.
Наградата бе щедра доза ром
и мисълта за идващите тропици
в които палмите забиват копия
и лятото е верният сезон.
Прогресът още не е победил
и не е всичко хубаво за продан
жените са с разпуснати коси
и в тях цветя и младост са забодени.

Горките, те не знаят,че това
е просто стара и фалшива приказка
цивилизацията и войниците
маршируват вече в този свят.
Лагуните са складове и докове
вместо цветя – сега садят картофи
и пълно е с овце – а те безочливо
налагат стадната си философия.
Жените са бездушни проститутки
разнасят топлина между бедрата си
по своите утъпкани маршрути –
от ъглите до стаята с леглата.
Романтиката просто е застреляна
а подлият стрелец е още жив
и зида нови сгради от лъжи
в извънчовешката си зла империя.

6./Фройд
На гости ми дойде и доктор Фройд
с брадичка, сякаш взета от козел
със мършаво телце, със поглед смел
и уморена стойка на герой.
Разговорът с него беше кратък –
попита ме дали съм извратен
дали във всеки клон съзирам член
и ползвам ли понякога вибратор.
Усмихнах се и отговорих с “Не”
което явно доста го раздразни
но той ми пожела добри оргазми
и яхна ловко белите коне.

Нощта го гушна в топлата си пазва
и лекичко разтвори колене.

7./Бунт
Преминаха през много изпитания
и често в тях късметът бе им спътник
но живите белязаха ги рани
и взе морето своя дан от мъртви.
Омръзна им от непрестанно скитане
от зачестилите безлюдни острови
които в картите не са посочени
и значи досега не са открити.
Над тях прелитаха незнайни птици
и странен хлад повяваха крилата им
а дяволът, завързал здраво вятъра
мяташе със зара все шестици.
Корабът претъпкан бе с трофеи
но свършваха храната и горивото
и взеха планове за бунт да зреят
във мозъците даже на страхливите.
Събираха се в тъмни, влажни ъгли
и острите ками за миг проблясваха
агресията беше още въглен
но скоро в пламък щеше да прерасне.
Включиха се даже офицерите
и своя капитан така предадоха
защото те не вярваха,че някога
това, което търсят, ще намерят.
Логично, тук последва ултиматума –
парче хартия с няколкото реда
че всички искат връщане обратно
със капитана или пък без него.
Тогава онзи непораснал юнга
който често викаше в съня си
и бягаше във себе си, да търси
спасение от грубостта на другите,
извика, че той вярва в капитана
и иска да открива непознатото
че висша сила тук ги е запратила
и пътят им изпълнен е с капани
понеже първо нужна е проверка
и чак след нея идва откровение…
Очите му блестяха, разширени
гласът му беше плътен като в черква
излъчваше заразен фанатизъм
кривеше се, красив и отвратителен
пред своите слушатели и зрители
докато някой бавно го прониза.
На пода падна. Почна да издъхва
и смееше се в своята агония.
Убиецът се сведе, шапка смъкна
и взе да пее в хаотични тонове.
Капитанът влезе, седна до вратата
от старата си карта сви цигара
запали я, и чак щом го опари
я хвърли и безпомощно заплака.

Това за бунта беше епилога
напиха се и пиха страшно много
за да удавят в спирта страховете
и всички тези мънички тревоги
които ги превземат неусетно.
Изядоха последните провизии
изядоха дори и папагалите
а после дойде ред и на заспалите
и кожените ремъци изгризаха.
С гладуването постепенно свикнаха
лежаха, пестеливи на движения
и като стръкчета, у тях поникваха
бавни и неискани прозрения.
Измъчваше ги само самотата
измъчваше най-много капитана
той свиреше на старото пиано
загледан пак напред, в далечината –
прозрачна и неясно очертана.

8./Хамлет
Седиме с Хамлет на беседката
а той е пак пиян, говедото
очите му са епруветките
и ембриони са мезетата,
от думите му, тъй несвързани
аз свивам лястовици бели
напук на хората навъсени
които плуват във коктейлите.
Другарски бутам го по рамото
и казвам :”Стига меланхолия
защото в до-мажор е гамата
и ти ще свириш в нея солото.
Навън жените са разголени
ловуват тъмнооки принцове
луната сяда на тополите
и пие гъстото си вино.
Клошарите са в коалиция
за порция китайско пиле
няма мутри и полиция –
патрулират самодивите.
Всичко мръсно е изчистено
завистта е непотребна
кожодерите, усмихнати
раздават кътаните сребърници.
Живей ти днеска свойто бъдеще
защото нямат повторение
веднъж изпуснатите пътища
и чувствата несподелени.”
Продължавам аз тирадата
а Хамлет е заспал, горкият
край нас Офелия припада
отрупана с безброй чинии.
Протягам й ръка да стане
но тя ръката ми отхвърля
и скрива с уморени длани
пола, осеяна със кръпки.
Хорацио пристига бесен
подритва падналото тяло
и псува Шекспир ,че създал е
свят без никаква човечност.

9./Финал
Дали все още плават без кормило
натам, където тласкат ги вълните
или сънуват,от вода покрити
и вдишват кротко синьото мастило?
Борбата губи всичкия си смисъл
бъдещето стапя се във мрака
а някой в настоящето е писал
че нищо той от никой не очаква.
Апатията бавно ги обзема
и се разпадат минали копнежи
пространството източва се във време
а времето конецът им ще среже.
Но краят има нужда от достойнство –
един последен опит да се справят
просто да докажат ,че са хора
преди да станат жертва на забрава.
Един последен опит да живеят –
надигат се, намръщени, изпити
залитат и се блъскат във дъските
преди те свойто място да намерят.
Надеждата им е безумно малка
надеждата им,всъщност, е нищожна
но по-добре е битката да сложи
със свойто безпристрастие финала
отколкото да гаснат примирени
без болка и без страст и без усилие
и да измерват пътя не във мили
а с капки кръв във бледите си вени.

Противникът им този път невидим е
и точно затова е по-опасен
салютите му, остри като рими
избухват във звезди и във фугаси.
Отвръщат плахо техните оръдия
Снаряди се търкулват във водата
избиват риби, плашат птиче ято
но не докосват вражеските съдове.
Противникът се смее и обсипва ги
със огън, със метал и безразличие
моряците умират без молитва
със кървав цвят гърдите си закичили.

Умрелите, макар че са умрели
задават неудобните въпроси
на своя капитан, а той уцелен
но още жив подпира своя мостик:
“Къде отиваш, капитане?
Пробиха дупки в твоя кораб
пробиха в тялото ти рани
избиха всичките ти хора.
Къде отиваш, капитане?”
А той мълчи, поел товара си
на чужди, свои обвинения
на неуспешните решения
и на излъганата вяра.
Потъва корабът във бездната
и с него капитанът – прав
и горд във своето изчезване.
Сбогом, капитан Ахав!

 

* * *

На жълтия балкон отсреща
Едно момиче люшва гръд
Мухите в утрото горещо
Самоубийствено жужат
Задрямалата стара слива
Отпуска мързеливо клони
Опашка котката извива
Невидимите мишки гони
Часовникът тиктака тихо
Застрелвам го със поглед зъл
И всяка клетка се прониква
От полъха, от юг дошъл.

Безгрижието оживява
Студения и влажен замък
Където спомени за слава
Изпълват с мухъл всеки камък.
Беседвам с черните доспехи
И с лицемерните слуги
Разгръщам томовете вехти
В които мъдростта стои
Изпивам чашата с отрова
Изпробвам своя арбалет
И слагам гривна от подкова –
Имам нужда от късмет.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Йосифов – Лозенски цикъл

Валентина Янчева

 

 

Нощни преходи

Право нагоре към билото –
сойка сред храсти пищи
и камънакът се рони
с болка под боси пети.

Кални оврази да минем –
взорът облян е в сълзи,
гният в блатата копнежи,
гаснат край пътя мечти.

Виждаш – крилете подрязани,
в шини от тел ги обвий,
слагай им здрави протези –
давай, орле, полети!

Телена мрежа разцепва,
призрачно село на две.
Взимай лопата, кадете –
тук ще копаем траншей!

Право нагоре към билото
мокър, подгизнал върви.
Пъкълът даже отстъпва
пред несломими души.

 

Голгота

„И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше : Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чака, обаче не както Аз искам, а както Ти.“
Матей 26:39

Няма към рая пъртина –
минахме кални реки,
драха ни трън и глогина –
древният менхир мълчи.

Нивите – в бурен и рози –
троскот в олтара цъфти
и тъмен облак зарони
сълзи над стръмни скали.

Дванайсет гарвана болни –
сянка в бръшляна скимти.
Сбирай изсъхнали клони –
жертвена клада вдигни!

Бурята пак ще премине,
вихър сред урви пищи.
Пламнаха диви къпини,
менхирът идол гори.

Няма към рая пъртина,
кръстът на плещи тежи,
венец от трън и глогина –
в спазми сърцето кърви.

„Пак те горчивата чаша отмина.“

 

Дефо на позорния стълб
март 2016, гр Варна

На позорен стълб изправен
млъкна приказлив Дефо.
От пристрастен съд заставен,
черно сложи си клеймо.

Дето щото хора минат,
него все ще поздравят,
тайничко с глава ще кимнат,
скрито ще му зашептят:

„Ти не знаеш страх, човече –
твоя дух не ще сломят.
Ала толкоз се увлече,
че сега се с теб глумят.

Туй, което днес разправяш,
чиста истина е, знай.
Ала що не разумяваш
и не искаш да си трайш?

Що кирливи ризи имат,
ти без страх ни ги разкри.
Всяка кражба, що подимат,
в твоя вестник разтръби.

Що кръвчица ни изпиват,
що ни лъжат и крадат,
с думи сладки ни приспиват,
та дано не кажем „гък“!

Що закон е – те не знаят,
наште правди тъпчат все!
То затуй не стига хлябът –
Ганьо вие като псе.

Що са партии безкрайни,
що е произвол и власт,
що са сделките им тайни,
що е низката им страст,

ти, човече, го разказа,
запозна навред света.
Страх запали в тях, омраза –
и на кой си хал сега?

Всички, що ги с жар ругаеш,
имат доходни места.
Истината пък, да знаеш,
е отрова за властта.

Затова си тука, брате,
сред смрадта и сред калта.“
И Дефо главата клати,
изсумтя и замълча.

Оттогава словоблудства
все във полза на властта.
Гузно мънка, зле се чувства –
пак яде го съвестта.

Че надмогван от своя
и от чужда вражда
той се чуди, героя,
що да прави сега.

Но трудът му тежък, черен
все със хули се отплаща.
Избор той направи верен –
сам си партия изгражда;

и се бори за властта,
пръст да топне във меда,
че не иска тъй да стане –
пак на сухо да остане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Албена Макарова – Обгърнатост

Валентина Янчева

 

 

Провал.

Безтегловност.

Твоето уверение,
че ме приемаш еднакво
при възход и падение,
диша във врата ми
в опит да похити
разумната логичност на моята поквара и себеправедност,

да им отнеме непоклатимата необходимост от мъки, самоизтезания и непрестанни самоизкупления,

и да роди в мен нелогичността и безумието на кръста…

с дъх на лекота и полет…

Дали някога ще стана вярваща?

 

Тулкандра (Безмълвната планета)

Прегръдка.

Побързани мигове
на достигане
и докосване.

Болка.

Страх.

Агония.

В търсене на намиране и любов.

Път.

Отново се окъпах
в дъжд от самота,
опитвайки се да обичам.

Тази, втората част, ми е нова.

Интересен урок по кръстоумиране.

Без него щях да съм отдавна изгубена и удавена
в блатясалите пущинаци
на чувството, че съм в повече,
във вихъра на перспективите:

Оказа се, че моята вповечност,
всъщност е впомалкостта на другите

Тяхната вповечност,
моя впомалкост.

Моята…

Тяхната…

Тях…

Мо…

М…

Т…
И пак съм просто – недостигната

и там – недокосната…

Освен от Теб.

Докосване в достигнатост.

Обгърнатост.

Любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Съгласието ни е декларирано

Вероника Цекова, syllaBLEndings, тълПИпала, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

 

* * *

Афиши и плакати
по стената, позволено им е,
защото са
слугинаж на Корпорацията.
Помощ за зависими.
Курсове по паневритмия,
вън от ритъма на Бог.
В еротик бара млечни жлези
и кръгли моторетки,
нарисувани с неон.
А магазинът на Корпорацията
приема безконтактни плащания.
Комплект за пача
две крачета
и едно уше
Нашите свине ни подслушват
с онлайн бисквитки и гарантирани
права на избиратели,
кликването е новият подпис.
Съгласието ни е декларирано.
Кук го изяли диваците –
разменял мъниста.
Ние сме по-глупави и от тях.
Нас ни изяжда Корпорацията
безконтактно.
Но на Джонката му не дреме
на шмайзера,
смуче парцуца отстрани на стълбите,
подпухнал,
очите му са зашити.
Иначе е печен,
но изглежда сварен.
Няма здрав вид.
Джонката е рекламното ѝ лице.
А Бойко е само един от
корпулентните корпуси
на Корпорацията.

4.1.20

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Петков – Теодора

Валентина Янчева

 

 

При все, че думи като “обич”огорчават

Обичам Теодора от Катаня,
не точно по учебник я обичам,
затова и гоних я до Ачитрецо,
но бяга като ветровете Теодора
и ритмите на Пиндар я не стигат,
и никой мит я не докосва
ни строфите във формата на гълъб,
ни камъните на циклопите,
хитрецът Одисей и лестригоните…
И думите, с които ù говорех,
онези бързи думи за луната,
вечността и утринта и те не я догониха.

Добрата стара Модика
завода за барок и курабии
светците на Рагуза и онзи антипапа –
Иполит, пред чийто мощи се погледнахме

 

Сафо приветства Ясмина, по случай двайсет и третия ù рожден ден

“Ясмина” звучи ми подобно Сафо,
навярно от древност сестри сме,
но друга е твоята древност,
повече ревност отколкото древност,
защото при тебе е всичко наопък,
сакаш напук на Сафо си –
може би, сам – Мефистофел.
А може би: идилия си ти, Ясмина,
при все че, думите сега ги няма.

«Дяволи», «идилии», «кафета»
«афекти» и «презупции»
езикът на Сафо не знае,
безименен сега е Лесбос,
лесбийките ги още няма,
единственно – сълзи и ямби,
чрез тях ти пиша и те сричам.

Да проговоря искам с теб,
да стана сапфически стих,
да вдъхвам думи за Ясмин
и думи за «съмнение» да вдъхна,
думи за мътна вода и за младост,
думи за кеф и за чалга…
защото, без тебе, Ясмин,
Сафо да съм – мисля – не струва.

 

По природа лудостта е, Теодора;
че вече сме (по своему) едно,
едно като митичен хор,
от дракони, от елфи и от гноми.
Едно като сънуване безкрайно;

дори и по-безкрайно е. Отчаяно.
Подобно сънища на будния човек,
с клепачи от умората отекли,
с тревожното очакване,
с нюанси безконечни
и с образите – винаги безцветни,
безфокусно епични като дните.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Пепел

Валентина Янчева

 

 

Безумие

Черен гарван-
(Самотата)
на рамото ми кацна.
Страхувам се…

Отрова вените ми поразява-
(Болката.)
Вълнувам се…
Горчиво ми е във устата-
(преглъщам…)

Мога ли да те забравя?
(БЕЗУМИЕ!!! )
Обръщам се…

Секунда разстояние…
Решение или съмнение?
Изгубвам се…
Ранени спомени…
Заблуда или истина?
Погубвам се…

Търся себе си-
усещам Теб!
Липсваш ми!!!
(Събуждам се…)

 

Вампирите / жени

Вампирите жени са по-опасни.
предупредих те, но явно ти съвсем не си на ясно.
Да!
Вампирите невидими са и летят.
Но когато откачат, по-страшно е!

А ти защо си още тук!?
Вярвам в теб, че си различен!
По- смел от всички същества.
Отдавна трябваше да си избягал!

Интимността не е обикновено
сливане на две тела, те във душите влизат,
после трудно гониш ги от там.
С откровение заливат те.
Нищо не може да ги спре!
Вампирите не пият кръв,
дават всичко за открити
разговори и дълбочина.

Понякога са много тъжни,
във тях е вечен мрак, трудно би разбрал,
защо светлината не могат да я понесат.

А ти, какъв си!?

Вампирите жени обичат силно и жестоко,
на всичко са готови,
когато някой види в тях доброто!

03, декември 2019

 

Пепел

Катранени следи –
незаличими белези…
Лепкави думи –
татуирани във времето…
Потопена вечност…
Сърцето – пепел…
Тъжен вой разпръсна глухотата…
Смирението не е присъщо на вълчиците!
Докоснеш ли се до душата ми –
ще гориш на клада!!!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Магдалена Чапаровска – Мъртва птица

Валентина Янчева

 

 

Търсене

Някога:
Хвърляхме хартиени самолетчета
по класните стаи.
дъската и тебеширът ни учеха за света.

днес:
океан на информация ни е хоризонтът.
мореплаватели сме в удобни кошчета.
кабелите са мачти а всяка интернет страница – карта.
днес жадно търсим обещаното богатство – заровено
от незапомнени времена.

малко са онези
с вътрешен и работещ компас.

 

Какво, ако…

Когато един ден
изпратените електронни съобщения
бъдат заменени с черни гарвани
тъмни крила ни биха покрили небето.
Гласни клюнове ни биха глътнали мира;
Разкъсани нокти ни биха грабнали самата светлина.

Когато една нощ
онлайн информациите се превърнат в капки:
бързеи, диви вълни, бесни морета и океани
няма да ни позволят да дочакаме утрото.
Водната стихия би ни потопила сънищата,
точно преди да се събудим.

 

Мъртва птица

В жълтия набъбнал корем
все още се оглежда слънцето
Клюнът е крив
вратът – счупен.

Кой е взел живота на птицата?
Кой е заглушил песента ѝ?
Студеното тяло мълчи.

Возила я сгазват
докато лежи върху прага на бензиностанцията.
Минувачи въртят погледи…
Рой мухи я заобикалят – букет няма.
Асфалтът не е земя,
така че не може да я вземе в обятията си.

Не мога да заспивам,
не искам да сънувам…
В моите мисли пее мъртвата птица.

Превод от македонски Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X