Екатерина Глухова – Подслон

Камен Старчев, Без звук 5, 53х200

 

 

Абстракция

Криволичещ път,
стъклото на автобуса
пречупва хоризонта
в абстрактни картини.
Мислите ми пълни с липси
от притаени невъзможности
да прекрача измислената граница
създала страхове в съзнанието.
Слънцето се скрива зад склона,
като изгубен Граал…
Жената от ляво звучно дъвчи чипс,
а отпред се чува телефонен разговор,
който никой не иска да слуша,
музиката съвсем тиха,
опитвам да я чуя…
Дървета – победители,
в скалите пуснали са корени,
самотно си стърчат
оглеждайки се за себеподобни.
Реката замръзнала,
упорита капчица вода
се опитва да пропука леда…
Мирис на сладникав парфюм се долавя.
И някакъв човек обяснява
на съседа по седалка,
че няма да остави майка си сама,
пътувал от цели три часа,
после си отваря бира,
изпива я почти наведнъж.
Мисля си, аз ли не принадлежа
на този свят или той на мен?
Само аз ли виждам теб
в небето и съвсем за кратко,
дори забелязах, че ми се усмихваш?!
Стъклото пречупва мислите ми…
в абстракция…

26 януари, 2020

 

Пътят към теб

Препускам между вселените.
Палач съм на истини.

Угасих осветлението
и липсите ме полазиха…
Имам панически страх
от буболечки…

Истерия…

Усмирителна риза сложете ми!
Завържете здраво ръкавите!
В бялата стая и толкова мека,
защо не мога да разбия вината?!

Подушвам присъствието ти…
Мозъкът ми се шегува…
играе си с мен.
Рисувам с пръстите на краката си
по стените щрихи от спомени.

После се къпя в светлината
на лампата
представям си, че е
пролетен дъжд…
Ключът завъртя се
в ключалката…
прилича ми на смеха ти.

Обърках всичко…
Дали ще намеря отново
пътя към тебе?!?…
или ще се погубя…
в синева от безвремие…

19 февруари, 2020

 

Подслон

небето гори в пламъци
очите ти мое убежище
ще намеря подслон
няма да боли
нито ще е сиво
безметежно…
смълчаваме душите си
реалността е граница

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Чешо Пухов – Мечешка услуга на поезията

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

***

Олеле, рибата меч
взе, че хареса си мечка –
сготви и́ вкусен гювеч
върху подводната печка.

Мечката хапна с мерак,
но се задави, горката.
После докопа я рак
и я завлече в реката.

 

***

Ах, ще яхна бяла мечка
или – може – черна печка,
или – най-добре – камина
и през зимата ще мина!

 

КРИТИКА

Втурнала се баба Меца,
па излапала твореца.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Тома Марков – Стихотворение

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

което да започва
с Бабо Мецо ела изяж ме
не бива да има
стихотворението е думи
а те нараняват
да напишем стихотворението
но няма да ни изяде мечката
но няма да ни обича мечката

нито малката
нито голямата

–––

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Никола Галчев – Баба Мецо

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

***

– Баба Мецо,
ела и ме изяж,
ела и ме изпий,
задето повече не искам да живея,
но не притежавам смелостта
(подобно Петя)
със сънотворните на майка си да се нагълтам,
(както стори Павел)
през терасата да скоча,
(по примера на Ачо)
със сизал да се обеся
или (като Виктор)
с бащината пушка
мозъка си да разпръсна.
Баба Мецо,
ела и ме изяж,
ела и ме изпий,
задето повече не искам да живея,
но не притежавам смелостта
на собствения си живот
(жалък, скучен и безсмислен,
възникнал в този пренеудоволствен свят)
веднъж завинаги да сложа край –
извикал младият човек
и легнал върху калната земя,
покрита с пожълтяла шума. –
Тук дойдох,
в гората,
в твоя дом,
за да те нахраня с тялото си,
да те напоя с кръвта си
и радостно да пукна
без надежда за възкръсване!
Ела при мене, Баба Мецо,
и с виното във вените ми се опияни,
зъбите си впий в плътта ми
и с месата ми си напълни стомаха,
сетне в тлъстини ги преобразувай сладко,
и бавно-бавно ги изгаряй,
докато през идващата зима
ти си в състояние на хибернация.
Младият човек замлъкнал
и започнал да се поослушва,
ала неполучил отговор,
той извикал с цяло гърло:
– Баба Мецо,
къде си се покрила,
защо не идваш тук при мене,
нима не чуваш моя зов?
– Идеално чувам те, човеко,
гюрултия вдигаш до небето –
Баба Меца най-накрая се обадила
и със страшния си глас младежа смаяла. –
Казваш, че си недоволен от живота,
ала ако трябва честно да говоря –
смятам, че смъртта медец горчащ е
и ако от нeго ти си хапнеш
моментално ще изпиташ съжаление,
затова се вслушай в мойто предложение:
изправи се и се връщай бързо в своя град!
На човека често раят му се струва ад
и, наместо кръв, сърцето му изпомва сълзи,
ала знай – единственият рай е този свят!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Мария Донева – Стана късно, вземи си такси

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

Стана късно, вземи си такси.
Предпочитам да ходя. Мерси.
Бабо Мецо, ела и изяж ме.
Силуети и сенки изящни,
яркосини, блещукащи, тънки,
черни клони, замръзнали, звънки,
и луната оранжева лъсва,
едра капка вода се откъсва
и замръзва, и тупва в снега,
пускат клоните черни рога,
яркосиньото става лилаво,
и сърцето ми става кораво,
виждам как се разделям с дъха си,
мисля как да посрещна страха си,
и изобщо не е безизходно,
продължавам да крача свободно,
просто всичко е нощно и трудно,
виждам ясно, спокойно и будно,
беше тежко, по-тежко ще става,
но съдбата – каквато-такава,
и животът – добър-лош, но мой си,
а така, мила моя, герой си,
повърви си сама още малко,
поплачи си, дори да е жалко,
прибери се, звънни на вратата,
сваляй якето, стопляй краката,
поприказвай, какво ново има,
нищо ново, все същата зима,
всички знаят, че близо е краят,
всички знаят, че другите знаят,
някак справят се, всеки различно,
всеки собствено, скрито и лично,
слава богу, че весела ти си,
и късметът е с тебе, личи си,
да бе, гледам те, все лъчезарна,
трябва много да си благодарна,
благодарна съм много, така е.
Лека нощ, лека нощ.
И това е.

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Мечката в огледалото

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

 

Бабо Мецо ела и изяж ме
Марио Коев

Боромеев възел на енергоспестяваща крушка
Без плафон мръснозелени стени черни цокли блажна боя
Мозайка на черни и керемиденочервени ленти огледало
В цял ръст срещу дамската тоалетна стълба надолу
Срещу мъжката дъщеря ми влиза за първи път
Сама в женската който се страхува
От мечката в огледалото не влиза в тоалетната

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

 

Божидар Богданов – Поглъщане без флотация

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

Бабо Мецо ела и изяж ме
казва поетът
колкото да провокира
себеподобните си
Абе приятелю
поезията
вълци я яли
щото е ягне
Някакъв древен агнец
за жертвоприношение
на социума
който и без революциите
си яде децата
Бавно чете
Агонио сладка
Сменя системата
сменя си ченетата
с буржоазни
И сладко примлясква

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Красимир Симеонов – Нищо повече

Камен Старчев, Lapse of memory, 35х100

 

 

Зверобой

Кънтят очите ми – пропуквам се отвътре.
Не се завръщам, нито си отивам –
пухкава летяща риба в топлото небе.

Не ме търси. Раздадох всичко.
Изтръгнах си езика, вече само слушам –
в плен на Името, което ме зове.

 

По улиците и сред хората
между тревички и цветя,
в написаното и разказаното –

навсякъде си ти,
но не и аз.

Из пясъка, навяван от вълни,
в бързеите край брега,
по семенца на дини и на ябълки,

навсякъде си ти,
но не и аз.

В никога не чувана мелодия,
в капка светлина
и по-невидим от сълза на риба –

там съм аз.
О, там съм аз!

 

Любород

Където и да ида,
нося златно съкровище:

Няма смърт, а обич! –
дръж ме до себе си.

 

Неделя сутрин

Ръчичките на дъщеря ми
ухаят на къпиново сладко.
гризкам пръстчетата й
едно по едно,
тя се смее със сълзи…

Моля те,
не ме събуждай.

 

Най-после

въгленчето да раздухам
във камината
да светне като ден
да сложим масата
печени пиперки да похапнем
да си разкажем нещо смешно
вън да е снегът

да изляза за дърва по-късно
на сутринта
да няма и следа от мен

 

– Спомних си детето ми
което се удави.

И как станах мравка тогава
и събирах ухания,
и как умрях като кърт,
изпечен на слънцето;
и не губя надежда.

– О, зъзнещ,
до кога ще се луташ
и ще имаш надежди?

 

Нищо повече

Не стигнах далеч.
Едва до последната къща.
Там на тавана
сред грозде, мед
и съхнещи ябълки
казах две-три думи.
Нищо важно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Здравка Шейретова – Живея в дом без огледала

Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

Не събличай думите от себе си.
Знам, че са толкова тежки,
че понякога те пречупват
и в тази тъмнина от хора, и от планети,
събирай думите, които са като светулки
и показват пътя.
Събирай всички думи, около които пчелите кръжат
и събират меда на познанието.
И слънцето да угасне в последната си обиколка,
ако си събирач на думи и на хвърчила
ще прелетиш над тъмата
отвъд да посадиш
Новите думи –
жълти, оранжеви и зелени.
И отново ще бъде Светлина
с порасналите нависоко думи.

 

живея в дом без огледала
без закачалки и столове
и не знам коя съм
докато не чуя твоите стъпки
как изяждат всичките стъпала
и как ти изсипваш още въздух
наситено син в празната стая
имам само едно палто
което събличам щом чуя
как идваш
и обличам с него луната
която от дългото чакане
вече е станала стара луна
и моето палто толкова много й отива
когато идваш при мен винаги е така
винаги е така
а после луната вече е растяща
аз отново намятам палтото
къщата е изплюла стъпалата
а аз хуквам да търся огледала

когато си тръгнеш нищо не е същото
нищо не е същото

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Жаклин Налбандян – Взорът на почудата

Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

Припомнянето отвежда
плаващите перипетии
из коритото
на просълзената шума;

привързва бързеите
с кипри гребла,
съсича задух и глъч
и задрънчават броеници.

 

Неделно (при)шествие

В честотната пауза на пулса
На почти-есенната (градска) градина
се надпреварват умело
в преддверията на предговорите
звънкогласни първопричини;

деца във фонтаните,
музиканти с китарите,
йоги на поляните,
подремващи по пейките
(без постоянен адрес на пребиваване)

(почти) следобедна картина,
разстлaна в лекотата:

на стъпките на минувачите,
на полюшванията
на кестенови клони,
на платната на облачната флотилия.

Нищо, че под час препуска
ехото на клаксоните и камбаните
на сверени холограми,

нека бдим:
в Живота, който
(без постоянен адрес на пребиваване)
провижда цялата земя,

във и извън
нейните пра-предели,
нека не сме
безочливи гости.

 

/Като за ден за прошка/

светът се разхожда облечен
в преговор, разговор, пророчество;
светът се носи, вози, топи се, умува;
светът светува,
не го свърта в суеверности;

свиден, своеволен, светът сънува;
от саждите си вае маски,
от враждите си ражда тихи сватби;
оглашен в ранни доби
светът се кръщава

в пазвите на неузрелите
си величини;
и по пладне
пра-пра-дедите,
прото-про-реалиите
на пара-лелите ни

си отправят призиви –
представят си
Прохождането,
прощават си по спирките
и препускат в притча

 

взорът на почудата
почуква на портите
на всезнайното
произношение;

хипно-сричането
измества своите
хълбоци и всичко
тепърва ще предстои:

явление и(ли) особеност?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X