Николай Заболоцки – Самотният дъб

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Дъжд

В мъгляво утро, на парцали
разкъсал облачния свод,
той сякаш беше нереален,
лишен от форма на живот.

Зародиш, сукал висините,
той развълнуван закипя
и в миг, изпълнен със величие,
удари в струните, запя.

И блесна цялата дъбрава
с мълниеносните сълзи,
и всяка клонка се разшава
с листата в мокрите брези.

Завързал здраво със конците си
небето с нашта равнина,
нахлу в потока от събития
бегом, с наведена глава.

Той падна отдалеч, наклонен
към древната зеленина;
и пиеше го с мощно лоно
във трепет цялата Земя.

1953

 

Не позволяй душе лениться…

Не позволявай на душата
да кара тъй – през куп за грош.
Душата трябва без заплата
да бачка здраво ден и нощ.

Разкарвай я по сто квартири,
влачи я по етапен ред,
бегом по стръмните баири –
през киша, преспи, кал и лед.

Не давай да се излежава,
щом пукне светлата зора;
тя друго и не заслужава –
седло, самар, камшик, юзда!

Оставиш ли я да излиза
без работа насам-натам,
тя и последната ти риза
от тебе ще свали без срам.

Ти я стисни за двете плешки,
измъчвай я до късен мрак –
да се научи по човешки
със тебе да живее пак!

Тя е робиня и царкиня,
а ти бъди началник лош –
тя трябва срещу милостиня
да бачка здраво ден и нощ!

1958

 

Самотният дъб

На лоша почва, твърде възловат
е тоя дъб. И без великолепие
във облеклото. Там висят
листа като парцалчета наклепани.

А сключените в мъртва хватка стави
и гръм да ги удари, ще е дар –
като камбана ще кънти и слави,
от ствола ще прокапе кехлибар.

Но я го виж – тъй важен и спокоен
сред своите безжизнени поля.
Кой ще му каже, че самичък не е воин?
И сам в полето – воин е това!

1957

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Силвия Плат – Младежки грижи

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

Аз вертикална съм

Но много по-удобно е – хоризонтална.
Не съм дърво, което да се вкорени в земята,
за да поглъща минерали и майчина любов,
така че всеки март с листа да затрепти.
Не съм градината с цъфтяща красота,
и с живописно оцветяване не предизвиквам, „ах!”
и без да знам дори, че ще загубя венчелистчетата си.
Така е удивително, дори с главици невисоки, цветята
толкова са смели,
а дървото, за разлика от мен безсмъртно е.
Ще взема тяхното безстрашие и дълголетие.

Звездите тази вечер далечни светят от безкрайното,
дървета и цветя разпръскват хладни и упойващи ухания.
Пристъпвам между тях, не ме и забелязват.

Понякога си мисля, че когато спя
изглеждам като тях –
и по-естествено е да съм легнала.
Защото съм във пряка връзка с небесата,
и аз ще съм полезна във вечния си сън:
дърветата за първи път ще ме докосват
цветята ще са с мен поне за час.

 

Метафори

Аз съм мистерия в девет срички,
слон, масивен дом,
а пъпешът расте от две стъбла.
О, червени плодове, слонова кост, фини фибри!
Този хляб бухва и става голям с втасването на маята.
Парите звънтят в тази плътна кесия.
Аз съм средство, етап, крава в телето.
Изяла съм торба със зелени ябълки,
качих се във влак, от който няма измъкване.

 

Младежки грижи

Лейди, стаята ти вонеше на цветя.
Ще запомня това, когато ми сриташ задника.
Седя тук като страдащ леопард
в джунглата на твоето светилище от винени бутилки,
кадифени възглавници с цвят на кървав пудинг
и летяща риба от бял порцелан, донесена от Италия.
Забравих за теб, скъпа, слушайки скършените цветя,
смучат вода от разни саксии,
кани, бокали и чаши за коронация,
като пияници с махмурлук в понеделник.
Млечни плодове, местни звезди,
покланят се от масата на своите поклонници:
редици от очи, вперени във тях.
И какви са тези венчелистчета и листенца, с които си ги съчетала-
тези сребристи нещица в раирано-зелени Овали?
Да, знам, червен здравец.
Приятели, приятели. Вонят подмишниците
и неизбежното есенно гниене,
на мускус мирише сутрешното легло на любовта.
Носталгията ми пощипва ноздрите.
Ограда от къна сред блатата: твоите парцаливи коси.
Чорапи в застояла вода, гъста като облак.

Розите в халба за бира вчера
през нощта предадоха богу дух. Отдавна им е време.
Жълтите им корсети бяха готови да се плъзнат.
Хъркаше и аз чух как венчелистчетата капеха,
барабанеха и почукваха като нервни пръсти.
Трябваше да ги изхвърлиш, преди да умрат.
На разсъмване стана ясно, че покривката на бюрото
е обхваната от китайски ръце. Сега към мен се взират
хризантеми, с размери колкото главата на Олоферн,
потопен в боя със същия кървав цвят
като този клекнал диван.
В огледалото се оглеждат нашите двойници.

Слушай, твоите квартиранти-мишки
шушкат в пакетите с крекери. Брашно
най-качествен сорт се плъзга в лапките: цвърчат от щастие

А ти продължаваш да забиваш нос в стената.
Цялата тази сивота ми е нужна като дървен балтон.
Как сме попаднали в твоята бърлога?
Ти ми наля джин в стъклена ваза.
Спахме като убити. Лейди, какво правя аз тук
така замаян, натъпкан с прах и с вдървен език,
с изтръпнало коляно и стоплен от цветята?

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Съвсем обикновени мъже

Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

Мъртва птица до бизнес сграда

На Борис

Мъртва птица съм аз
Тази, която
се самоуби
щом осъзна,
че в тоз шибан град
безнадеждност цари

Безброй сиви птици
не помръдват
премръзнали
в необята
на безвремието.
Само ми препречват полета.

Мъртва птица съм аз
следващият самоубиец
ще е бабата
която моли
до бизнес сградата
за едно шибано левче
или онази,
която продава цветя

И те ще умрат
в тоз шибан град
докато останалите сноват,
купуват си усмивчици
и изпълняват
желанията на другите.

Те също
ще се самоубият

Въпрос
на време е
в тоз шибан град.

 

Синьото момче се оглежда

Синьото момче скита само по улиците, съзерцавайки мизерията, която го обгражда и дебне. Рязко спира и се навежда пред една дупка на тротоара. Омаяно и очаровано от пропастта, която безмълвно го зове и го моли да се хвърли в нея и да пропадне в тъмнината на безкрайните и подземни илюзии. Синьото момче се оглежда в локвата, която е до него и вижда отчаянието в лицето си, докато мислите му хвърчат оставяйки само спомените на последната целувка, огряла душата му.

Синьото момче се изправя и насочва погледа си към отсрещната синя стъклена сграда. В непроизволен миг решава да пресече улицата и тръгва към синята стъклена сграда, но в този момент то е прегазено от една синя кола.

Душата на синьото момче избяга от топлото му тяло и започна да преследва нецелунатите от него сини момчета.

 

Съвсем обикновени мъже

(Автобиографично стихотворение)

В общия семеен чат дето
имаме брат ми, майка ми и аз
брат ми споделя, че ще ходи
на гей сауна и казва, че там
има една малка стаичка с дупки
по стените
по които разни непознати мъже
могат да вкарват куровете си
и да осъществят контакт
Уста-Кур или Гъз-Кур.

Майка ми се възмущава
а бе сине
как може така
това място е за извратеняци,
ненормалници, луди
нали знаеш за тия болести
дето се предават по полов път
нали знаеш колко са опасни

Брат ми отговаря
a бе мамо
по дарк румове ходят
съвсем обикновени мъже
на които им се лапа
кур

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Кръстьо Раленков – Хищниците излизат на лов нощем

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

 

Хейт

Културата е бавно нещо.
Цивилизацията – скорост.
Те вечно си уреждат срещи,
но все по-малко си говорят.
Културата е дух в изгнание.
Сега е времето на буквата.
На срутените разстояния.
На самомнително научното.
А как при теб да се отбия,
когато вече съм пристигнал.
Където някога съм милвал,
сега аз просто дефинирам
все по-изтласкана сърдечност
и все по-позволено всичко.
Инстинктът да се пренебрегваме
е скрит в нагона да обичаме.
Културата е бавно нещо,
по-близко, всъщност, до природата,
Човешко, твърде е човешко,
да си ловецът, който гони
но вече не, за да убие
и вече не да се нахрани,
а да о(т)глежда хуманизма си
чрез производството на рани,
в индустрията на изкуството
да бъдеш вечно бърз и празен.
И нищичко да не пропуснеш.
И в нищичко да не останеш.

 

Хищниците излизат на лов нощем

Аз все по-често пиша през деня.
Навярно с думи все по-тревопасни.
И чезнещи – подобно на змия,
побягнала
и стихнала сред храстите.
Аз все по-често пиша през деня.
А някога предимно пишех нощем.
Било е моят начин на война,
на тъмна сила,
на любовна мощност.
И думите ми хищни са били.
Ловували са
гладно и безжалостно
неусъмнени, горди, бързи, зли,
вън от опасност, но сами опасни.
Всевиждащи във мрака, с остро зрение,
без нужда
от безмълвна светлина.
Сега, когато всичко е съмнение,
аз все по-често пиша през деня.

 

Апокрифно време

Ако изобщо е съществувала идеална форма,
вероятно е била формата
на някогашните ни
вечерни разговори.
Плуваха в здрача тогава предметите от околното,
а идеите се влюбваха в незавършеността на фразите.
Как пресявахме в някакъв унес словесните наноси време,
приключенски уверени във златинките на късмета.
Още много далеч от това да сме само ловци на съмнения,
още близки с онази безкрайност,
във която преливаше всичко конкретно.
И защо помниш точно оградата, цялата бухнала в рози,
като плащ на минаващ в нощта кардинал.
Апокрифното време, изглежда, е откъслечен образ,
инстинктивен разпад, съхраняващ те цял.
Инак – вече почти и не помниш кой как се казва,
кое как се казва…
Виждаш само неща, дето дишат и се надяват,
дето се раждат и чезнат.
Ако е имало идеална форма, била е формата на
някогашните ни вечерни разговори.
Другото е живот, изначално безименен,
съвършено завръщащ се в себе си.

 

Грозен почерк

Бързала е ръката, за да запише най-точно
нещо неуловимо,
нещо
разнопосочно.
Свят, прелял като чаша или дух в мрака скочил.
И сърдечно препъване, с пръст към тебе насочен.
Тъпи дни като тъпи, захабени ножове.
Падането по стръмното,
тръгването отново.
Онова слънце в локвите, като звяр, който лочи.
Аритмичният дъжд с мокрите многоточия.
Дъх, прехапан на две от любов и скептичност.
И пустинните бури
от наши
различия,
бързала е ръката
да запише най-точно.
… Вярвай само във думи, писани с грозен почерк.

 

Сънна биография

Какво би казал повече за себе си, освен това,
къде си скланял пред съня глава.
А ти заспивал си къде ли не –
със песен в люлката, естествено, и върху женски колене.
Но също тъй, без покрив през нощта, заривал си на утрото глава
във стоплена от първите лъчи поляна, с все още неуверена трева.
Заспивал си
в палатка сред гората, заслушан в шумове и птичи трели.
В случайни и приветливи квартири, в крайпътни и очукани мотели.
Във общото войнишко помещение, със двуетажните легла.
Помежду дюни с луннали чела. На гарови чакални и във влакове.
На някоя корава пейка в парка, отпуснат, безразличен като труп,
нехаен за ченгета и за скитници –
(самата поза на съня те пази и внушава, че си груб).
Заспивал си
под мостове в дъжда, със завет и постеля от кашони.
Във изоставени фургони.
Връз наровете в арестите на районни управления,
в килии на централния затвор.
В канали със смрадливи, но топлички тунели.
Във весел цигански коптор.
Пред непознати брегове, по изгрев рижи.
Високо над света, в планински хижи.
Заспивал си
в Париж,
Виена,
Лондон,
Ница,
в гостоприемните обятия на някоя вдовица.
Заспивал си – и те е будела
кошмарна пот и див вселенски студ
на „Хилтън“ сред космополитния уют.
Настина, какво би казал повече за себе си, освен това,
къде си скланял пред съня глава.
Нима би казал повече от слученото, щом
смъртта разпитва вече кой си
и кой е точно твоят дом.

От нищо друго не умира душата, както мре от глад
сред амбразурните представи що е свят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мурад Арман – Не ми е в кърпа вързана

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

 

пружини-жени,
пружини-жени,
пружини-жени…

не ми е в кърпа вързана,
нито в забрадка –
тая мила, тая сладка

тинтява ми притрябва,
за орисници и уруспии,
в приземния мраз на два сладковода

с пуловер на голо
и с кравата Милка в задния джоб,
идвам с отскок и с юнашка засилка

пружини-жени,
пружини-жени,
пружини-жени…

1 Kasım 2010, 20:28

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Валентина Димитрова – Никога не ставай зар в игра

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи – детайл, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Необратимо

Животът плетеш
с игли и кълбо прежда

Ред на лице
другият – наопаки

Държиш го в ръце
а той като висяща стълба
расте все по-надолу

 

Непорочно

Огледалото не помни
вчерашното ми лице
но днес то
пак е там

Като всеки ден
ще му се представя
ще се оставя да ме ухажва
накрая ще се любим сластно

И след като се разделим
то пак ще бъде
непорочно огледало

 

Несценично

Утре ще е нов ден
ще имам време
да измия прозорците
чиниите в мивката
ще простра чаршафите
ще излъскам пода
ще разходя по новому
някоя от старите си рокли
ще запея стара песен
в нови тоналности

Усмихвам се
завесата пада –
оголен прозорец
вместо аплодисменти

 

Непринадлежност

Живеем в свят
където камъните
не принадлежат на планината

Хвърляме ги хаотично
те падат в чужди води
и изчезват под повърхността
примамени от мистичността
към дъното

 

Несъвършена

Един предмет
от стаята ѝ я подразни

Махна го,
а после друг
и него махна
докато остана
в празно помещение

И започна да рисува
с голи пръсти
най-доброто си подобие
върху своя стар портрет

 

Неутрална

Дали розата е бяла
жълта
розова
червена
на свобода или в саксия
разцъфтяла или пъпка

Тя остава безразлична
към убодените пръсти

 

Ненадеждно

Никога не ставай
зар в игра

Хвърлят те
ти падаш
даваш номер
някой мести ход

Докато излезе
победителят в игра
която няма
да спечелиш

 

Незапитано

Може ли
слънцето
да залезе сутринта

От вулкан
да протече вода

Слънчев лъч
да пресече нощта

Питаше се майката
докато детето плачеше
без да пита
може ли

 

Некоагулиращо

Рана с перо
кърви по-силно
от тази с нож
но не убива
затова ще потопя
перото си в кръвта
и докато пиша
ще гледам от отвъдното
как никой не умира

 

Нескончаемо

Не помня сънят
в който се родих

но помня онзи
в който умрях

Сега чакам този
в който ще се преродя
за да забравя

 

Небезотговорно

На едно колело
кои са двата края

Докато мислиш
ще го подкарам
по тротоара

Ще се слея
с потока от хора
ще премина
по пешеходната пътека

И когато съм
от другата страна
ще си отговориш
ако не се обърна

 

Нескептично

Дори бялата роза
отдавна да е увехнала
бодлите жадни чакат

Вярват
в славея е скрита
жива кръв

 

Нецензурни немеждуметия

Буквите са
като леките жени
сношават се лесно
помежду си
а после също лесно
се разделят
за да се гушнат пак
но с други

Формират думи
съблазнителни
с които те подканват
да проникнеш в тях

В стиховете
се проституират
продават настроение
лъжлива връзка
понякога с тъга
понякога със смях

А между тежките им думи
в които се нанизват
си почиват в кратки
междуредни паузи
за да продължат
те теб да обладават
докато не те превърнат
в тяхна сянка
а ти тях – в твои музи

 

Немилост към ада

Благодаря ти за виното
макар да е вкиснало

за хляба
макар и мухлясал

за крилата
макар и от слама

за ключът
макар и ръждясал
отключи вратата
където отдавна забравен поет
беше написал

ЕЛА В МОЯ АД
БЪДИ МИЛОСТИВА
КЪМ РАЯ

 

Небезутешно

Ще погреба
скръбта си с думи

ще я полея
и ще чакам да поникне
да разцъфне и повехне

И когато няма и спомен от нея
ще съм си простила

 

Нещастието

Разхождат се някъде там
нашите щастия

Хващат се за ръце
прегръщат се
понякога дори се любят

А нещастието
скимтящо от удоволствие
облизва гледката

И като всяко куче пазач
ревниво ръмжи
готово да ни ухапе
само и само
да не стигнат до нас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Гергана Христова – Казваха – луда била

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

***

Не съм писател,
ни поет,
и нека в епикризата ми пише,
една побъркана по красотата,

една безумно влюбена в душата,
и във всичко със душа.
Една умираща от самота,
когато няма…душа за своята душа.

И нека на кръста ми надгробен пише,
„Останки почиват тук,
един труп, на безумна жена,
цял живот търсила красота!“

Не косете тревата,
тя и е сянка,
насадете цветя,
онези от нейната стая.

Не говорете гръмки слова,
за разкази и стихове,
тя само думи плете,
и рисува картини.

Диагноза – луда жена,
такива рядко се раждат,
още по-рядко остават,
верни на лудостта.

 

***

Ручей съм, бистър и звънък,
студена вода, изворна,
блясък по мене оставя изгрева,
и дълбаем пътеки.

Ливада съм, лятна,
жетварки ми пеят,
и по обед жарко слънце напича,
жълт кантарион и метличина.

Гора съм, тиха и сенчеста, дъбова,
славей гнезди в короните,
и по заник лъчите играят,
по тревите и корените.

Нощ съм, Луна пълна,
сови пищят в дъбравите,
сенки на самодиви в ливадите…
Тихо дълбае ручеят, бръчки в скалите.

 

***

Обич за обич давам,
по – малко не признавам.
Обич такава, до лудост,
до старост, до смърт.

Обич дето дарява крила и живот.

Не днес да съм твоя най – мила,
с клетви в нощта,
а сутринта живи и здрави…
ще се видим все някога.

Не е обич това.

Да трепери душата,
сърцето да пее,
очите само мене да виждат,
и когато най съм ти лоша.

Да ме обичаш „отвътре“

Обич за обич такава давам,
сърцето ми не прощава,
по – малко, ако получава,
за обич не го признава.

Обич такава, до лудост…, до смърт.

 

***

Спрях да се боря с музите,
дадох им свобода,
нека пеят по листите
за своите си неща.

Ще им сипя мастило,
перо ще им дам,
в нощите, тихите,
с тях ще се създам.

Ще поплачем, ще се посмеем,
даже ще потанцуваме…
Душа са ми, ще полудуваме.
На сутринта, уморени ще заспят.

Спрях да се боря с музите,
сключихме договор –
нощем с тях ще пируваме,
през деня ще кротуваме.

 

***

В градината разхождаше се дама,
казваха – луда била.
Береше глухарчета – даваше им имена.
Не приличаше на луда.

Говореше с калинките,
плачеше с дъжда,
танцуваше със слънчеви лъчи,
крещеше с гръмотевици.

Влюбена била е някога,
по коридорите говореха,
но останала сама,
полудяла от тогава.

Заживяла с идеята,
че намира се в гора,
и че самодива е,
чакаща си любовта.

От години беше в лудницата,
никой не дойде.
Дни след погребението,
до кръста листче побеля –

„Той не дойде,
защото преди теб си отиде“
Подпис – жена му…
И едно глухарче само…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Венцислав Арнаудов – Рибите

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

на терасата седнал до баба си
ходилата му стегнати върху мозайката
бедрата му стискат буркана със рибите
пръстите мокри закриват отвора
да не стане водата малко
да не стане безсилието повече
разказва й нещо и пита я
а думите в скута й падат
не чака ни звук нито отговор
някак знае че някак ще чуе
когато гласът й прелее в небето
когато накваси земята
докато с рибите говори

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Маргарита Мартинова – Събери крилата

Атанас Тотляков, Произведение „С“ (интенция към пособие за измерване)
литография , 70/100 см

 

 

Кибер
(Или стихът на прага на „Черните дупки“)

Разбийте римите на милион парчета,
на атоми, на неутрони!
Със лазер нарежете стиховете,
в които редовете са
с пагони.
На думите езика изтръгнете
със клещи!
Или го заковете със пирони!
Светът е пренаситен от поети.

Поезията е в агония!

Махнете й колосаните дрехи,
изгладения ръб на панталона.
Спи скуката по столовете меки
под ромона от рими
във салона.

Речта е мисъл, изтървана в битието.
Тя полета не може да догони
на електрона,
обикалящ край полето
на Нищото
във Черните балони.
Не стига прага им.
Нататъка не вижда –
зад границите на стопената материя.
Където времето
не ще да се придвижва.
Пространството е истинска мистерия.
Вселената там себе си изяжда.
Планета ту се ражда, ту умира.
Божественият разум с люта жажда
на Айнщайн
грешките намира.

А в малкият отрязък
от безкрая,
ограничен от три хилядолетия
поетите
със римите си ваят
изпълнени с безсмъртие сонети.
Модерни ли са или не?
Не зная.
Но с лекота
прескачат вековете.
Отлагат на планетата ни края
със силата на своите куплети.

 

Мъртвило

За този край до днес
съм нямала очи.
След всеки километър –
буца в гърлото присяда.

Проверка вятърът направи призори.
Във две редици къщите строи.
Заблъска портите,
прескочи през стобора.
Във всяка втора –
не намери хора!

Само земята със оголени гърди
примамва овдовелите дувари.
Обърнато с хастара си нагоре,
виновно миналото
в селото мълчи.
Дори тояжки не остави за опора.
Със щедрост йезуитска ги дари –
с местата празни
в пейките на двора.
С писмата от децата
недошли.
Със залез,
полумъртъв от умора.

Преди да пламнат сухите треви,
последният свещта да загаси…

Стихотворението е публикувано за първи път ……

 

Събери крилата

Тя е кучка. И е ангел шестокрил!
Кръв в дробовете.
И песен на сирена.
Тя е сгърчена на пода неизмит.
И е мълния на бляскавата сцена.

Още с раждането
в кошница те слага –
пуска те по жълтите води…
Срутва те с небесната си слава.
Мъчи те през земните ти дни.
Ти си мишката
във ноктите й остри.
„Буболечката“ на нейната стена.
И да молиш Бога, и да постиш –
влачи те във своята река.

Ах, съдбата ли е?
„Майната й!“ – казваш.
Бос в жаравата й
можеш да вървиш.
Себе си и нея да наказваш.
Като мавър – да я удушиш.
Не тя тебе –
ти ще я въртиш
върху шиш –
пречупена, без воля.
Изневерите й няма да простиш.
Във зандан безок
ще я затвориш.
С нож корема на небето ще разпориш,
ще разплачеш милион звезди.
Нека, вместо нея отговорят:
Най-накрая –
кой ще победи?

Спри! Човече, събери крилата!
Мами те съдбата,
докато си жив.
Крез е казал: „Само след смъртта си,
ще познаеш, бил ли си щастлив!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мария П. Георгиева – Докато той свие една цигара

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Списъци за пазаруване

12.05.
Бяла захар
Кафява захар
Силно кафе за двама

28.09.
Бяла захар
Кафе каквото и да е

26.12.

 

Вече е затворено.
Сърцето.
С един прескок отиде у дома.
Прехвърли дъх над лаещите псета.
Неутолено втурна се в смъртта.

Май 2019

 

Ловец

Толкова пъти се преодоляваш,
надскачаш,
срещу себе си
за чужди вървиш.

Че си си станал препятствие,
кога решаваш!?
Как си внушаваш
че е лошо да си Ти!?

Такъв си, за какъвто се представяш.
За какъвто те мислят – такъв!
Жестоко се превъзпитаваш –
Аз-ът от Същност се превръща в стръв.

Денем ти си ловец на одобрение.
Нощем своята жертва.

19.07.2017 г.
Пловдив

 

Любовна ситуация

Докато той свие една цигара,
тя сви един кок.
Остана ѝ една цигара време,
за да се гримира.
Помнеше, че той пуши бързо,
затова дръпна ловко две черни линии
и с възхитително самообладание
посегна към червилото.
Отвън потегли кола.

Нетфен, 03.06.2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X