Венцислав Арнаудов – Young fathers

Камелия Щерева, пирография

 

 

Young fathers do not sleep
They stare at the milky silence
of young whispers
and listen to the mellow steps of a springy moon
They stay in the middle of the Milky Honey Way
Between the fluff of the first smile
and the bees of the first words
They fear their fingers would break the skies
And their lips would tumble the coming day
Their eyes sway as cradles of fading memories and tantalising hopes
Wasted
In the sweetness of nowhere to go

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Dramma giocoso

Камелия Щерева, пирография

 

 

на Меги

 

Какво би направил, ако се озовеш на кея с чанта прокъсано бельо, том на Е.Т.А. Хофман и трийсетина паунда в джоба, освен да се подчиниш на повелителния жест на вахтения в тигров камуфлаж и се изкачиш по трапа, покрай сивата тръпнеща стена със старателно изписан бордови номер 901. След малко ще се потопиш в жълтеникавата вана и така ще лишиш от живителната течност лазарета на кораба .Не знам какво беше хирургическото отделение на / западно / германската болница, дали в името на “вечната дружба“ или на морската взаимопомощ, но десантът от Ангола пое една извънредна операция.Не ще да е било обикновен апандисит, ако съдя по загрижените очи на к-н лейтенантът над маската, видимото облегчение, с което ми показа нещо, прилично на малък корен, а приличната на врабче / западно / германска лекарка поклащаше глава по време на прегледите. Когато замайването от новокаина премина, прикрепеният към мен гл. старшина Юрий – за да е щъкам много из кораба – измъкна от джоба на късите си панталони бутилка с медицинска форма , с безизразно лице каза: „За дезинфекция.“ , прибави сушена риба, увита във вестник – идилията бе прекъсната от к-ра на кораба: „Да не се излагаме пред гостите!“ – прати го да вземе питие от кабината – “ За Кьонигсберг!“ – „За Пилау!“ – от мен – „За Кант – великият руски учен!“ – с намигане от командира. Не простихме и на спирта – на кораба има много навигационни уреди а почистване и сухи гърла за промиване.“ Морпехите са отделно.“ – отклони наздравицата морякът – „Аз командвам само кораба!“ Преди заспиване Юрий положи грижовно до възглавницата ми книгата на Юрий Трифонов за голямото земетресение в Ашхабад през 50те. След няколко дни, на тържествено снетата от борда „Газка“ / Юрий предлагаше БМП /, ме настаниха в“Hotel de la plage“. „Прочети адаша, препоръчвам ти го!“ – извика той на прощаване. „Слийпи, слийпи!“ почти ридае Мари над спаружената мъжественост, като внимателно оглежда дали всичко е на мястото си и се опитва да отлепи лентата върху разреза:.“Qelle malheur!“ Тя навива тюрбана си и се облича. . Пиер от бара ще се погрижи за нея. „Ще се разбере с метрдотела да ти вписва мадамите в сметката като храна – Застрахователната компания P&O ще плати.“ Свейн ми подава химикалката си. „Почерпи!“ Отвън гръмва „:Интернационала“ . „Всекиму според потребностите.“- Пиер ни сипва нормандска ракия от обречената на национализация изба на хотела. – „Ще ти пратя Мари.“ Подписвам сметката от бара с химикалката на Свейн. „Какво пише?“ – тя хвърля книгата на леглото. Да не забравя да я върна на Христо в Бургас. Същият въпрос ми задава и Ернст, закръглен мюхенчанин, под чадъра край плувния басейн “ За Dоn Ciovani dessollutto puniто.“; “ Ние предпочитаме “Zauberflote“, нали скъпи!.“ – той се обръща към Равнодушния красавец, забил нос в илюстровано списание. „Аз я правя!“ – Ернст посочва запотената бутилка бира, донесена ми от бара. „Какво ще пиеш?“ „Уиски.“ казва Равнодушния красавец.и аз чувствам, че е твърде горещо и трябва да се върна във влажната студена стая, където чувам жалостивия глас на влюбения Ернст-Папагено да обяснява на далечната Папагена, че ведага би се върнал, разбирам, че цял въздушен кораб, пълен с деца. измислен от сценографът на Ингмар Бергман е несравним с Равнодушния красавец. Клетият Папагено, хлътнал по принца и правещ бира. Впрочем „Bavaria“ не беше лоша. Когато високоговорителите замлъкнат, излизам на терасата, където неколцина високомерни французи пият вечния си пастис, Свейн – корабособственикът от „Thor line“, Джовани – спомням си разказа на Стария за закъсалите италиански военнопеници в София 43-46, а Джовани отказва да се върне в ония времена, упорито върти глава и псува по български. „Понякога всички пътища водят към стадиона.“. Свейн намеква за няколкото трупа на бели наемици, опитали се да свалят току-що установената народнодемократична власт, изложени на градския стадион. Това обяснява съветския кораб от Балтйск – за подкрепа. Предлага ми договор за негов кораб в залива:“Тъкмо ще спестя самолетен билет от Осло. Ако не си изкараш хилядарка отгоре от овъртайма и марфата, да не съм Свейн, Не мога да дам повече, не си член на профсъюза!“ „Prolaiters de tous peys, unitez vous!“- Рев на високоговорителите откъм плажа. Той нервно попипва добре натъпканата чантичка от крокодилска кожа, захваната за китката му с белезник, от която идва прякорът му: м-r Cash. Аз му oбещавам да помисля. На другия ден, в кабинета на началника на полицията и инж.Л. българин, изпратен от ООН да строи пътища или нещо друго, оня изразява съмненията си:“Бял, ранен, опериран, без входна виза?“ Л. побеснява: „Aпендикс, обикновен апендикс!“ Oтвън се чува воят от кортежа на българският посланик, който ще връчва акредитивните си писма. Шефът подпечатва паспорта и ми го хвърля през бюрото: „Имаш 24 часа. Изчезвай!“ Нахлупва изпънатата фиражка над оледалните черни очила. Когато след два часа цъфнах отново при инж. Л, свален от самолета, недоброволно отстъпил мястото си на играч от националния отбор по футбол, той наистина побеснява, завежда ме на местния пазар, наема едно „Пежо“404, връчва ме на шофьора: „Изчезвай!“ На тръгване Джовани от терасата ми вика: „Кукуриго!“ и прави жест, показващ китката пера на берсалиерите: „Ваньо куцото!“- откъде знае младежкия прякор на Стария? На границата разглеждат паспорта ми: „Вие трябва да напуснете страната по въздуха, освен това изходната ви виза изтича!“ и граничарят ме побутва с новия си „Калашник“, към оградения с телена мрежа изолатор. За късмет виждам Свейн, който се връща отнякъде, спира пежото, готово да ме напусне, хлътва в милиционерницата , излиза с много олекотена чантичка, подава ми стек“ Марлборо“ – „Пести го!“ удря по тавана :“Изчезвай!“ Колата пресича границата, цевта на „Калашник“ се подава през прозореца, белозъба усмивка:“Have you a present for me?“ Подвам кутия „Марлборо“. Бавно пътуваме, момичетата се къпят в ручеите, стичащи се към морето, предното стъкло се пръска от друсането по дупките, докато излизаме на пуст, прав като стрела аутобан. След около стотина км и няколко: „Have you a present for me?“ достигаме Града.- Венеция на Гвинейския залив. Докато пиша на парче измачкана хартия разписка до инж. Л, че съм пристигнал жив и здрав, а шофьорът на 404та, настоява да бъде подпечатана с печата на хотела, рецепционистът ми предлага “джиги-джиги“. “Защо, дамите не празнуват ли Рамазана?“. “Ще платиш овъртайм, а има и христиенки. “Една от тях маже устните си с розово червило и подпечатва хартията със целувка. “Как се казваш?“ ‘Mери.“ Гъстата тъмнина се разрежда тук-там от бялото на очите. Напрегнато очакваме полунощ. Рецепционистът – той е и келнер в малката кръчма на хотела, свива рамене: „Рамазан“.След малко се връща: „Хората решиха, че като чужденец и гладен, можеш да си поръчаш.“ Правя темане в тъмното, набързо хапвам, почуквам стъклото на часовника. посочвам двете кутии цигари на масата и кенчето “Карлсберг“, оставям пари на келнера, ставам. Блестящи усмивки. размахани розови длани за сбогом. Господи, в сравнение с тези апапи аз съм направо дребосъче! На другия ден се запътвам направо към красиво сервирания обяд на гръцкия капитан на систършипа на нашия „Хан О.“, който ще ме откара до кея. Стюардът му ме отпраща при яхалето. Докато се промъкваме през плетеницата от канали, отминаваме подпухнало тяло, полюшващо се във водата. Гъркът си пуска по уредбата ребетико: “Вземи стъргалото, откърти боята корабна от мен но белезите ще останат. Сине накъде? Ще отплувам някой ден.“

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Скок в кариерата

Камелия Щерева, пирография

 

 

Втори ден съм на сгъвачката, а вече усещам напрежението. Погледът на колежката дупчи кожата ми – едва издържам.
Добре си бях на пълначката, защо трябваше да ме местят, сега само ме мразят колегите, а парите – същите.
Работим в частна пералня с договор с общината, обработваме цялото пране от болници, ясли и детски градини.
Понякога изпираме на ден над тон, не че е мръсна работа, но е задушно, в сауна си целодневно, другите виждаш като в мъгла.
Викна ме шефката – “сгъни този чаршаф само в една посока осем пъти“ – погледнах чаршафа, избрах посоката и сгъвам. Правя сгъвка и го завъртам към мен.
Шефката се ококори – “ти си гений, никой не е успявал от първия път, от утре – на сгъвачката“.
“На изтупвачката и пълначката всеки може, но виж сгъвачката – това си е талант, дарба божия, един на сто е сгъвач – чукнал те е Господ“.
Добре, си викам, аз такова съм за малко и не знам дали точно това искам от живота, някак не си го представях тъка.
„Не си изпускай късмета момиче, тук само гладачите взимат повече, до сгъвачката хората стигат с години„, каза тя малко троснато, виждайки липсата ми на ентусиазъм.
“Ами, добре, щом съм с дарба, а парите?“.
“Пари, та пари, аз занаят й давам, тя пари – това е професия детенце, хляб в ръцете. Парите тук са по-високи само на гладачите, но за там години ти трябват“, почти крещеше.
Не посмях да противореча и влязох в помещението за сгъване, минах покрай пълначите, те пълнеха пералните с мръсното спално бельо, явно бяха разбрали, че ме издигат и гледаха в земята.
Никой не ме поздрави, усещах само острите погледи в гърба.
Влизам в сгъвачката – гробно мълчание – там мъглата от изпаренията беше по-малко – гъзарско място.
Най-старшата, огромна месеста жена с най-здравите предмишници, които съм виждала у нашия пол, ми посочи с пръст мястото и ми метна купчина чаршафи – “почвай“, каза тя и просъска съвсем тихо – “да те видим“.
Другите се спогледаха с лъснали погледи и стегнати полуусмивки, едната оголи зъби.
Сгъвах аз все така – въртя чаршафа, изглаждам с пръст ръбовете и все в една посока. Не поглеждах другите, но усещах погледите през нажежения въздух.
Виждах с периферното зрение как тази до мен отмерва и чак усещах болката в стомаха й, как я жегваше при всяко движение – бяха тежко засегнати бяха.
Внезапно една космата женичка на средна възраст се провикна от ъгъла – “ей, купонджийки искате ли музика“.
Другите ревнаха – “дааааа“.
И пуснаха “Радка пиратка“ извънредно силно, над четири часа звуча само “Радка пиратка“, пускаха я отново, когато спре.
В края на деня не чувах мислите си, в главата ми звучеше само ритъмът на песента.
Другите огледаха продукцията, сътворена от мен, едната я обсъди на висок глас, без да ме поглежда:
“Бре, сгънала ги е, да се не надяваш. Ами така е, като си човек на шефката, поне да се отсрамиш, да не личи много, че си връзкар “.
Силно изрусената, поде репликата:
“Да, така си е, нас ни държаха с години на пълначката, после на изтупвачката, само изтръсквахме трохите от прането, а някои направо на втората седмица и хоп – как става това?!.
“Как да става, с връзки става, как иначе да става“, обади се и дебелата с бакенбардите от първия стол и допълни, тропайки нервно с крак.
“Някои се мислят за много хитри, ама на края – ще видят белия вълк“.
Другите се разсмяха ехидно.
Седмицата продължи с всекидневно увеличаване на купчината чаршафи и с “Радка пиратка“, разбрах, че го правят нарочно – бяха разбрали, че мразя чалга и ми правеха психоатака.
Викам си – ще издържа – заплатата ми трябваше, имах куп дребни заеми към състуденти.
Следвах културология – два дни на лекции – два в пералнята – получаваше се.
Научих се да се изолирам от музиката – пусках си друга в главата или само непрекъснат звук – тъъъъът, на третия ден не я чувах.
Не говорех и не пушех – имах извънредна производителност.
Колкото и да трупаха купчини – бързо ги отмятах и усъвършенствах техниката си – бях доволна от постигнатото.
Другите усетиха, че може и да съм им от полза и смениха “Радка пиратка“ с Орхан Мурад и Сашо Роман – те се търпяха, даже с Роман припявах.
Често седях сама, защото колегите ми стоварваха и техните купчини и отиваха да пушат, връщаха се весели и само си прибираха сгънатите чаршафи.
Започнаха да ме питат дали да намалят музиката, от което разбрах, че започват да ми свикват и вече не ми се сърдят толкова.
Три седмици всичко вървеше добре – те си пушеха, аз си сгъвах и не виждах враждебни погледите.
Докато шефката не ме провали отново. Идва и казва:
“Пълначите недоволстват, че сгъвачите пушат повече от тях. Няколко дена наблюдавах, следях – ясна е работата, ти сгъваш всичко. Не само, че си гений, ама си и мега работна – ще те пробвам на гладачката“.
“Недейте, моли ви, не го правете“, изстенах аз.
“Идвай и ще мълчиш – сгъвач и гладач се раждат – ще те тествам“, заповяда тя.
Минаваме през пълначката – гледат ме – клатят глави, в изтупвачката една баба ми размаха юмрук.
Гладачите бяха най-важните, не говореха с другите, намахани како-лелки, здравички, но не прекомерно, имаха се за друга трудова категория. Те взимаха и повече пари, към петдесет лева отгоре – всички ги мразеха.
Шефката приложи мотивационна техника върху персонала:
“Момичета, това дете го взех преди няколко седмици, а вече е на последното ниво, вас с години ви готвя, а то за седмици ви настигна“, викам си – “край, тук ще умра“.
“Така ли“, просъска през зъби една възпълничка хубавелка с подредена прическа – “Ами, добре дошла мила, чувствай се като у дома си“, последното се заби в стомаха ми, та чак дъхът ми спря.
“Я, да те видим с ютийката“, поде друга – бяха убедени в провала.
Шефката гледаше с лъснал поглед, сякаш съм кюлче злато.
Беше голяма, тежка, професионална ютия – взимам я аз – гледам престилки гладеха – викам си тук най-важна е яката, изгладих всичко и накрая старателно разгладих яката.
“Гений си“, пак вика шефката, това се учи с месеци – яката е последна – “ама, как с месеци, то си е логично“, възкликнах.
Обръщам се и виждам гладачките променени, прехапали устни, зъбят се в усмивка, а в погледите нещо трудно определимо, смесица от ужас и гняв.
Опа, сгазих лука, тук вече е сериозно – тези са със самочувствие.
Останах при гладачите при тях напрежението се усещаше по-малко, опитваха се да ме предразположат да говоря за себе си и ако не беше размяната на погледи, които улових на няколко пъти, съпътствана от лукава полуусмивка, щях да повярвам, че всичко е наред.
Схванах, че нещо се готви, когато видях една от гладачките да разговаря с пълначите. Това беше много странно и неестествено, гладачите общуваха само по между си, допускаха единствено сгъвачите и то по работа.
Отдадох го на генерална промяна в йерархичните отношения и нормализиране на работния климат – подведох се.
Смяната ми тъкмо свършваше и се приготвих да си тръгвам. Обличам се, мия се и на вратата се появява с най-любезната си усмивка една от гладачките:
“Как си скъпа, добре ли си?“, пита ме тя.
“Добре съм“, отговарям изненадата от общия въпрос.
“Ела за малко при пълначите да ти покажа нещо“, какво ли ще е, но тръгнах.
Вървим през тясното коридорче, минаваме през сгъвачницата, прекосяваме и пълначницата и точно при влизането в изтупвачката лампите загасват.
“ААААА“, чу се вик и усетих силно блъскане, от което попаднах на нещо меко, опипах го – беше мръсното пране, бяха ме бутнали в контейнера с новопристигналото бельо.
След минута към мен залетяха парцали, които не различавах в тъмнината, съпътствани с викове:
“Връзкаркооооо, как е, как е в прането, А? Не е като при шефката“, нареждаше висок женски глас.
“Колко ти дава слагачко, над минималната, А? “, крещеше друга.
“Да я полеем с вода“, провикна се трета.
Запалиха лампите, за да започне поливането, придружено с хвърляне на чаршафи, няколко гласа произвеждаха истеричен смях.
Лискаха кофи с вода и мятаха възглавници и чаршафи, усетих че има и тежки одеяла.
И тогава видях лицата им.
Тежко наднормени жени, с окосмяване и хормонални проблеми, загрубели от парата, обезумели от труд, изморени до лудост.
Виждах бащите им – груби и тъжни пияници, майките им – бити и прехранвани, телата им – непоглеждани. Чувах скандалите, боя, домашния ужас.
Не гледаха мен, мятаха вглъбени в неразбирането на собственото си действие – аз ли го правя, не съм ли, друг ли ми движи ръката, говореха очите.
Пазех се с ръце от кофите с вода и свитите на топка чаршафи, които летяха към мен и шарех с очи, за да засека поглед, чрез който да разтълкувам акцията.
Беше трудно, никой не ме поглеждаше, блуждаеха и мятаха като зомбита – докато не засякох един обиден и заплашителен – на едра жена от пълначите – в него разчетох думите – “ти ще се измъкнеш“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Жан Лорен – Двойникът

Камелия Щерева, пирография

 

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-известните представители на декадентската литература от края на XIX век във Франция, интересът към когото се възражда периодично. Автор на множество романи, разкази, пиеси, стихосбирки, той се изявява и като безпощаден литературен критик. Предизвикван на дуел от Мопасан и Пруст заради острите си критики към тях. Психологическите му разкази, в които проличава неговият явен вкус към фантастичното и окултното, са силно повлияни от Е.Т.А. Хофман, Едгар По и Барбе д’Оревили.

В края на декември 2019 г. в издателство „Леге артис“ излезе първият негов сборник на български: „Мандрагората. Страшни разкази и приказки“. Той съдържа четиринайсет разказа и три приказки. Разказът, който следва, не е включен в книгата и е предоставен от преводача специално за НСП.

КК

 

На Ромен Колюс

Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук. Герда се спря – не смееше да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца.[1]

 Винаги съм обожавал приказките и както се бях отпуснал сладко-сладко под светлия кръг на лампата, вкусвах от прелестно нежния опиум на тази вълшебна история – едно от най-поетичните видения на разказвача Андерсен, когато в тишината на задрямалата стая един прислужник влезе неочаквано. Подаде ми визитна картичка върху поднос – някакъв господин носел книга и държал да я предаде лично на господина; колкото и да му казвали, че господинът не приема гости, че го няма, че е излязъл, посетителят настоявал; видях, че зле са ме защитавали, и примирено поех картичката. Мишел Ангулв[2] – това име не ми беше непознато.

– Стар или млад? – попитах прислужника.

– Млад, съвсем млад – отговори той.

„Сигурно е дебютант, с когото са ме запознали в някоя редакция – помислих си аз, – освен ако не съм видял името му под статия в малко списание. Трябва да насърчаваме младите.“

Дадох знак да го въведат.

Още като видях господин Мишел Ангулв, веднага съжалих, че се съгласих да го приема. Съвсем голобрад, с кръгли изпъкнали очи и кожа с виненорозовия цвят на белег от зараснала рана, той пристъпи внимателно с подскачаща походка, с раболепно устремен към мен превит гръб и с толкова сервилна и същевременно плоска грозота, че веднага изпитах инстинктивна неприязън към това лице на страхливец и хлебарка. Той се извини прекалено учтиво за своята настойчивост, която обоснова с голямото си възхищение от моя талант; възползвал се от редкия случай да го публикуват, за да нахълта в дома ми по този начин и да ме помоли за съвет… и за рецензия, тъй като сега вече обясняваше надълго и нашироко с какви трудности се сблъсквал днес всеки дебютант, колко безразлична била пресата към литературата, каква деградация царяла във вестниците, превзети от интервюта с разни моми и сутеньори, колко авторитетно било моето перо в областта на изкуството – и той се осмеляваше да ме гледа, без да се засмее, – какъв крах сполетял книгоиздаването, колко заслужена била агонията на долнопробния роман и след няколко хапливи бележки към Зола и едно сполучливо отклонение към световното изложение, парка Бутвил и символичната живопис, той най-накрая заговори пространно за голямата услуга, която човек като мен можел да му направи с няколко думи, съвсем малко, два-три реда в статия, и спомена за всеизвестната ми благосклонност.

Междувременно с дискретно движение той бе поставил книгата си върху масата – томче във формат осмина, почти луксозно; заглавната му страница беше украсена с рисунка от Одилон Редон[3], а на авантитула цял един списък на хора от областта на финансите и от светските среди ласкаеше и успокояваше суетата на подписниците; поех книгата от благоприличие и докато я прелиствах, наблюдавах с крайчеца на окото си този смущаващ Мишел Ангулв – реалната му самоувереност и престорената му срамежливост будеха моето любопитство. С издадената си напред челюст и със заплашителните си зъби той наистина изглеждаше любопитно поради усилията си да опровергае дръзките си стремежи, поради хилядите предвзети, смутени жестове с гальовните си ръце, които непрекъснато потриваше, ограничената му реч, заекването, колебанието, като че ли винаги се мъчеше да поправи някое прекалено дръзко изречение, и погледът му на девица със затворени клепачи, в който усещах, че прехвръкват светкавици на убийство и удушаване; у този добър младеж имаше нещо едновременно от анархиста и от студента и общо взето, именно студентът разваляше анархиста, като го правеше интересен, защото е приятно да откриеш известно лицемерие в омразата. Колкото и непривлекателна да беше двайсет и три годишната възраст на този автор, тя все още не му даваше право на такава високомерна злоба срещу едно общество, чието най-голямо престъпление според него се състоеше сигурно в това да пренебрегва неговото творчество; но у моя посетител вече ме интригуваше не тази сполучлива смес от завист и низост, от сервилност и долни инстинкти, а нещо друго.

Колкото повече го наблюдавах, толкова повече той ми изглеждаше в плен на някаква особена възбуда – буквално не можеше да стои на едно място. Час по час ставаше от стола си, сядаше внезапно на друг, но веднага се изправяше и се връщаше на първоначалното си място. Освен това посред разговора той непрекъснато правеше отскоци и подскоци, сякаш някой неочаквано му казваше нещо на ухо, завърташе цялото си тяло към нечие незнайно, невидимо присъствие, поздравяваше с любезни жестове и изражения и изпъваше врата и главата си към някакъв тайнствен съвет. В топлината и покоя на високата стая, обвита в тайнственост и в старинни стенни тапицерии, всичко това придобиваше обезпокоителни пропорции. В някои декори, с падането на нощта всичко лесно се заплита поради свръхестествени аспекти; и в полумрака на затворената стая, под двусмислената светлина на единствената лампа, забулена със синкави воали, и на червенеещите се в камината въглени, нямаше как да не изпитам известен ужас; с течение на времето разговорът ни започна да ме тревожи: този Мишел Ангулв със своите подскоци и нервни движения ме гнетеше като някакъв кошмар.

Той очевидно не беше сам, някой бе влязъл заедно с него и този някой му говореше, получаваше отговори и присъствието му преследваше госта ми, но формата му убягваше от моя взор, губеше се в нощта, оставаше невидима и изреченията от Андерсеновата приказка не ми даваха мира, упорити като угризения:

„Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: това бяха силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук.“

И аз дебнех госта си всеки път, когато той ставаше, едновременно с надеждата и с опасението да видя как върху стенната тапицерия зад него се появява някаква ужасна, космата сянка: неговият двойник.

И така, в каква странна, потискаща атмосфера от приказки на Хофман и разкази на Едгар По[4] се движеше този Мишел Ангулв?

Сега вече ме впечатляваше дори гласът му – той бе скърцащ като скрипец и насечен от ненадейни хихикания, почти като присмех. Той ли се кискаше в тези ужасни минути, или другият? Водните птици издават такива странни писукания в зимните нощи край бреговете на заледените реки.

И ужасният човек продължаваше, ставаше все по-словоохотлив и любезен; колкото повече го гледах, толкова повече изпъкваше ларвоподобният му вид и ме изпълваше с ужас. Бях стигнал дотам, да не смея повече да погледна към тъмните ъгли, нито към мъртвата вода на огледалото – силно се страхувах да не би оттам да изникне някаква форма без име.

Ставаше ми все по ясно, че той не бе влязъл в дома ми сам. Какво ли ужасно присъствие щеше да остави той след себе си в омагьосаната стая? Този клетник омайваше атмосферата, обайваше предметите и хората; беше като подвижна ларва в служба на зъл дух, като призрачно същество, като зашеметена от някаква окултна воля мандрагора, чийто празен хомункулус се размахваше пред мен. И дълбоко в мен това ми напомни за Пеладан[5].

За свое успокоение си припомних и следния пасаж от приказката:

„Герда се спря, без да смее да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца. В края на краищата, може би това е просто сън, нереален дим.“

Съмнителният посетител най-сетне реши да си тръгне с множество реверанси и уверения – никога нямал да забрави тъй сърдечното ми посрещане, бил ми безкрайно признателен и пр., и пр. Накрая, когато вратата се затвори след него, изпитах голямо облекчение.

Веднага позвъних на прислужника:

– Никога повече няма да бъда вкъщи за господин Мишел Ангулв, никога, разбрахте ли?

И като се наведох над огнището, взех лопатката и изгорих върху нея малко тамян.

 

(От сборника „Разкази на един пияч на етер“, 1895)

 

Превод от френски Красимир Кавалджиев

 

[1]    Явно това е свободен преразказ на част от приказката „Снежната царица“ от Ханс Кристиян Андерсен. Преводът на този пасаж е направен по френския оригинал на настоящия разказ, а не е взет от някой съществуващ български превод на Андерсеновата приказка, тъй като по всяка вероятност Жан Лорен не е ползвал нито един от близо двайсетте й превода на френски, а е дал под формата на лъжецитат една свободна своя версия на този пасаж.

[2]    Името Ангулв (Hangoulve) наподобява френската дума ангулван (engoulevent): „козодой“ – птица, която поради нощната си активност дълго време е била обвита в тайнственост. В редица европейски страни е разпространено вярването, че нощем тя долита при стадата кози, за да ги дои – оттам идва и научното й наименование на латински Caprimulgus: буквално дояч на кози. Всъщност козодоят напада домашните животни заради паразитите по тях. Той често е споменаван в трактатите по магьосничество.

[3]    Одилон Редон (1840–1916) – френски художник символист, изследвал в творчеството си скритата страна на човешката душа и механизмите на съня. Фантастичните му произведения са населени с чудовища. Неслучайно е цитиран в противовес на натуралиста Зола, който е любимата мишена на писателите декаденти като Лорен.

[4]    В романа „Елексирите на дявола“ и в приказката „Историята на изгубеното отражение“ от Е.Т.А. Хофман, както и в разказа „Уилям Уилсън“ от Едгар По, е застъпена характерната за фантастичната литература тема за двойника.

[5]    Жозефен Пеладан (1858–1918) – френски писател, изкуствовед и окултист, основател на Естетическия розенкройцерски орден през 1890 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – Момичетата и историята

Камелия Щерева, пирография

 

 

Така се изпълни предреченото в Псалма:
Истината ще изникне из земята (Пс. 84:12)

– Аврелий Августин, Проповед 191

 

I Preludio
Кълвачът гради катедрала в небето
Отвесно нагоре
Кове удължава ствола
Високо камбаната носи
Далечен тътен от
Влизащия през заключени врати

В мартенските иди
Дрянът цъфна жълтозелен
Кълвачът прогони славеите

После снегът
Последван от грохотно размразяване
Отгоре изтръгна ледени късове
Разби на парчета
Разтресе первазите
Единствените удари отблизо които познаваш

В кристална капсула полира кълвача и дряна

II Песен за невъзможната свобода
В чий компютър цифровата клетка ще заключи, че
Дръзката гръд на Свободата, която води народа от
Неясния отпечатък в учебника от прогимназията е
Същата от блестящия триметров оригинал в Лувър –
На нарамилите пушки, вили, камъни от
Загражденията на Лъвов мост в мутренските 90-те в София
Толкова далечна на учениците днес, колкото
Босоногата Свобода от барикадите на Сена
Далечната от
Революцията
Далечната от
Декларацията
Далечната от
Конституцията с права само за активните граждани
Освободени корделиери, монтаняри, жирондинци, дантонисти, робеспиерци
Пеят революционни песни

Свободата е
Царство на бесните гилотини
Свободата е
Публична екзекуция на площада на революцията
Свободата е
Place de la Concorde
Свободата е
Мост на несъответствието между двата бряга
Свободата е
Между бреговете на монархията и републиката
Свободата е
Червен терор и якобинска диктатура
Свободата е

Liberté на Свободата
Égalité на Свободата
Fraternité на Свободата

***
Свободата е живот за едни и смърт за други –
Учителят по история е кратък –
Всеобщата свобода е възможна само в абстрактния идеал
Идеалът е идеал когато е за всички
Абсолютът е неабсолютен в егалитарното общество
Свободата като идеал за абсолютна утопия
Ние, ученици, живеем във време на идеализиран утилитаризъм

Свободно момичетата си разменят сърца и усмивки
Едната пише –
“Сигурно има места, където не е позволено да си изпращат сърца и усмивки”
Другата –
“Вече няма да приемам за признак на несвобода, това че намирам мисълта си за спорна”

***
Конкорд. Париж.
С 23-метровия древноегипетски обелиск, подарък от османския наместник, родом от Кавала
Мохамед Али паша
Създател на новата египетска армия –
Свободно си кима Мадлената в пробуждащия се град

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер с Житан в уста
Унесно крачи по Понт Нотр-Дам
Вятърът бръсне оголения й тил с
Отсеченото острие в Луиз Брукс стил

III Невъзможна балада за двете деви, чудодейно спасяващи брега
Съвършено разлистена розета от
Запад на най-високото в света за 200 години дърво божие –
Страсбургската катедрала
Розета-колело със заострени шипове
Разпаднало се преди да бъде прободена
Хранената от небесния гълъб Катерина

В чий компютър цифровият механизъм ще заключи, че
Силуетът с книга на изтънчената александрийка е същият
Силует с корона и бич на обезглавената дева
Чудотворно явил се на друго момиче 11 века по-късно
Тайно промъкнал се и извел от кошарата измършавялата Жана в
Орлеански доспехи

На изхода от Адриатика в посока заветния Северен бряг
14 дни и нощи безпаметно люшкани в
Александрийския апостолски кораб на Павел
Преобърнат накрая от фучащия евроклидон –
По-смразяващ от режещ черноморски вятър
Двете деви зъзнещи мокри
Най-сетне достигат брега

***
Тогава вейте се атлазени пелерини в ефира
Благоухайте на смирна, алой и касия
Прозрачни недосегаеми ликувайте
Редом с бербери, кабили, андалусци, араби, евреи, османци, маври, французи, пие-ноар
Насочвайте флотилиите бойни с непресъхващия извор на очите си
Носове на корабите им да бъдат главите ви изящни
Амвон на мачтите им – телата ви етерни
Тръбете фанфари Ерихонски, вейте на златния залез знамената
По черните чукари на Магреба събирайте се
За смъртта и свободата

***
Мъжките спасителни дрехи изправят Жана на кладата
В алжирския залив юлското слънце кърви
Истината прораства от телата на девите

Горе на високото от повторно рушената и повторно издигана Notre Dame d’Afrique
В чертог от слонова кост
Чекръкът на Катерина разпръсква привечерния аромат на жасмина упойва
Розетата на Жана в припадналата нощ тлее неземно
Тихо 18-19-годишните войнственоангелски спасяват брега

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер се мярка с цигара в уста
Токчета отекват по рю Сен-Дени
С безплътни крила вятърът чорли късата й коса
Смъртта е свободата на роба – рефренът гласи

IV Transitio
Учителят обучава дистанционно 18-19-годишните
Какво е да търсиш и намираш работа
Да се справяш с един разчетен и разчитащ свят
Не си ли щастлив пак да търсиш

Свободата в кутията на щастието
За истината като Истина дума не може да стане

Жално просвирват флейтите
Чучулиги на подивелия бряг на Лоара край
Славния нявга Орлеанс

Докато урокът тече
Момичетата се поздравяват с усмивки и сърца по инстаграм

***
Магнолия на свободата като цикламен рододендрон
Прецъфтял на парадния вход на бившата Правителствена –
Резервирана господарска болница с роял в атриума и зимна градина с
Обстойно обгрижвани редки видове и след отварянето й за простосмъртните наследници на режима
Неродена магнолия – опиянение от неслучилата се свобода на
Града, затворен в пандемията на безвремието –
Ще дочака ли заветното освобождение?!

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер пуши цигара
Във Фонтана на невинните тайно вперила взор
Вятърът умиротворява късо подстриганата й коса
Осъден е робът на свобода

V Coda
Застанали един срещу друг на прострелия се хотелски прозорец
Пред нас тече златният мед на синуса
Под нас се изправя 270-метровата колона от вода
Старото море владее пролива
Могъщо бездънно
Сега сме самия бряг на бреговете

За пръв и последен път
Разсъблечени
In profundum deici
Един срещу друг
С Истината

***
Кълвачът гради
С всяко ново зарево
Нагоре в необята възнася
Камбана висока
От ствола лазурен на бора отеква
Отглас дълбок и далечен
От Теб който през заключени двери проникваш

Без шум
Без шепот

Небесен поток
Сияние от самото Сияние

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Светла Караянева – Разред твърдокрили

Камелия Щерева, пирография

 

 

Книжарница

Все повече фентъзи,
галактически стопаджии,
хари потъровци.
Все повече horror –
Кинг, Кинг, Конг.
Още повече съвети –
за преуспяване, поумняване,
здравословно хранене,
вечна младост.
Политически далавери,
заговори, преврати.
Нови исторически прочити.
И един малък принц –
да опитоми всичко това.

 

William C. Williams

Скучно е
без кръстословици на прилепи,
а дъждът вече се е прибрал.
Сумрачна е мечтата,
но не търси маяк.
Както и дрозофилата –
вечност.

Пълни се
чашата на луната
и кръжат мушици.
Много истини
има във виното,
по една – за всеки.
Ще заспят лозите,
ще презимуват.
„Поезията не е извън нещата” –
казва любимият лекар.
Лягам си с него.

 

Черната царица

Една черна пешка преодоля всички полета
и бе коронясана. Все още потна и прашна,
тя приближи властно до черния цар.
Но той все така бе вторачев
в спомена за черната царица,
която белият офицер
свали на Б5 от пръв поглед.

 

Морфология на очакването

Вчера се върнах,
но ти беше заминал.
Ако знаех, щях да
Сега съм оставила всичко
и те чакам.
Пет минали времена
и сегашно, до което
така и не стигам.

 

Стара къща

Спи тишината
в ракли от орех.
Нощно слънце
в тавани резбовани,
над алафранги високомерни.
Времето дреме
в мрежи на паяк,
пали мангала, кипва джезвето.
Моите мили на миндерлъка
пият сърцето ми
глътка по глътка.
Влизам в албума
и пускам мандалото.

 

От

Отделя се тялото –
от теглото,
от мислите,
от годините.
Олекнала,
оглежда се душата:
”Откъде се познаваме?”

 

Кладенец

Надолу
се спуска гласът.
Окото е нямо.
Ведрото
загребва лицето ми.

 

Бог

има
но не е
Този

 

Разред твърдокрили

Четири бръмбара,
четиримата Бийтълс
в инсектариум с восъчни фигури.
Восъчна музика
слепва килийки от спомени,
жълта подводница
ни потапя във вчера.
Представи си
как бръмчеше светът,
бомбардиран от бръмбари.
Джон, Пол, Джордж, Ринго
с дъщеря ми на снимката
и всичко, от което се нуждаеш…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Надежда Иванова – Тоя див страх да

 

Прераждане

На Е. Е. Къмингс

Аз съм познавала
преди да заплетеш
в косите ми
живота в скоби
и течащата вода
с цвят на лале,
преди да рухнат
градове и граждани
и земя. и слънце. и луна
а те надали ще рухнат
(безпомощно загинат)
преди да се (за)познаем
отново

 

Петъка плаках във влака
и измих всички прозорци,
изчистих мръсния под,
направих седалките меки
и извиках с писък готов:
„Къде любов? Къде свобода?
Към самотата!“
И скочих пред вратите,
втурнах се да бягам,
без посока, без компас,
по-далеч, по-далече ще бягам.
Хоризонтът пред мен
мени си лицата,
петите ми изяжда чистия влак.
Защо ме преследваш?
Махни се!
Чистия влак се усмихва.
Спирам на новата спирка
Уморена съм вече и петъка
плаках във влака за тебе.
На гарата, където те
чаках, ти така и не дойде.

 

Грях ще е, приятелю,
да си се качил на сцената
и да не танцуваш.

Раждаме се,
ходим,
после творим.
С размаха на 60 секунди
миглите поглъщат
земната любов.
60 стръка зелена трева,
разпиляла се между пръстите.
60 устни, шепнещи тайна.
60 думи в мълчание.
60 мълнии удрят стар селски
покрив и разпиляват керемидите.
60 секунди огнен апокалипсис.
Ходим,
творим,
после се раждаме.
От земната любов.
Потанцувай, приятелю,
сцената е твоя.

Поне 60 секунди.

 

Аз любов не съм видяла,
но все гледам хоризонта,
моряк съм (без море) и
със стъпки полетата раздирам.
Любов за мене има,
ала във морето.
Морето е далеч,
а аз полетата раздирам
все е едно, че са вълни.
Какво раздирам?
Полета. Хоризонтът се мени.
Без море.
Без очи.
(ала любов за мене има)

 

Защо замъгляваш сетивата ми?

Ето те пред мен,
никога не стигаш.
На един пръст
разстояние си.
Всякога непълна
и никога моя.

Ето ме пред теб,
любима.
Само пръст разстояние
ни дели.
Пристъпвам,
с малки крачки
ще те стигна.
Близо съм, любима.
Само една целувка
разстояние ни дели.
Но ти изчезваш
като дим.

Защо замъгляваш сетивата ми?

 

Колко време ще те чакам?

Ако секундите
падат на паважа
като дъждовни капки,
ще изгреба с шепи
всички океани и морета
и на теб ще ги подаря.

Ако секундите
падат на паважа
като дъждовни капки,
само при теб ще вали
и ще мога да те чакам

вечно.

 

Везувий

Дар си ти небесен,
на земята син,
извор на наслада
и разкош,
нечовек, небог.
Масивен. Висок.
Блага ли носиш?
Защита, ведрина?
Обич, топлина?
Планина.
Аз в твоите поли –
цвете, погрешка
посадено.
Твое съм дете,
аз съм чистата любов.
И най-крехкото стъкло.
Опасен си за мене.
Масивен. Висок.
Нечовек. Небог.

Изригваш.
Всеки път умирам.

 

Прибрах се,

съблякох деня
и го закачих
в гардероба,
събух отговорностите
и ги поставих
до вратата,
откопчах мислите
и ги хвърлих
на фотьойла,

останах само
поезия.

 

Косата ми е скрила
мъгляв спомен за теб.
Как я разрошваш,
как я галиш,
как я прегръщаш,
как я желаеш.
Не зная защо,
навярно сте имали обич;
като птиче гнездо
заплел си се в нея.
Сега ме пита къде си
и защо не я
обичаш вече.

Какво да ù отговоря?

 

Тоя див страх да
пристъпиш към лъва,
да се стъписаш,
задето погледнал
си го във очите –
а там огън и кехлибар
горят,
тоя див страх
в трептящото мълчание,
в лепкавата мисъл,
дето по темето се стича,
тоя див страх
в очите на лъва
да видиш себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Стига сте парадирали бе, педераси

 

Един първи май

Часът е седем сутринта. Първи май. Май би трябвало да съм вкъщи, да си почивам и да отида по-късно на шествието по повод деня на труда заедно с онази смешна тълпа носталгични сталинисти. Или пък не.

В трамвая съм. Момиче разговаря с жена, която прилича на испанка, на правилен испански език, но със силен славянски акцент. Те са достатъчно близо до мен, за да мога да разбера, че разговарят на майчиния ми език, но и достатъчно далече, за да не мога да схвана нито дума от разговора им.

По-близо до мен стои мъж на средна възраст. Типичен български чичка, дето говори много твърдо, с белези по лицето, които показват колко суров е бил животът в България през 90-те. Той говори с друг мъж седнал до него и му казва а бе испанските цигани нямат нищо общо с българските цигани…

Часът е седем и (работният) ден тепърва започва. Първи май е.

01.05.2017
София

 

Андалусия

Над раменете на 40 мъже една платформа
С огромни свещи златни скъпоценни платове
Фигурката на една дева танцуваща в ритъма
На тътнещите барабани в полумрака
Маршов оркестър възпяващ девствеността й
Вали ли не вали ли това няма значение
Улиците изпълнени вярващите и набожните дебнат
Люлеещото се кандило носено от група хора
Подредени като войници покрити с островърхи качулки
Бръмченето на барабана припева на тромпета и
Тамяна омайват присъстващите застанали отстрани
Благочестиви провинциални педалчета облекли девата
С драгоценни одежди се разчувстват и плачат когато я
Видят да се разхожда покрай тях

Великден е

 

Стихотворения за едно мексиканско момче

1.

На Борис

Едно набожно педалче
Възпяващо черната дева
Подаващо горделиво гъза си
Едно набожно педалче
Крещи вътре
В мен

2.

На Йордан

Едно набожно мексиканско момче
Надменно показващо броеницата
На черната дева от Гуадалупе
Иска да му духам
Но нещо го притеснява
Отдръпва се
И не си го вади
Обаче го усещам така твърд и искащ вниманието ми
Казвам му
А бе и аз имам една черна дева тука
Между краката ми
Защо не съблечеш нея и я погалиш леко
Сега

3.

На Любомир

Едно набожно мексиканско бяло момче
С поглед прелъстен и очарователен
Безумни тъмни зеници предизвикващи
Директно сваляне на гащите ми
Черната дева на броеницата му ме поглежда
Внимателно в мрака

4.

На Даниел

Едно набожно мексиканско бяло очарователно момче
С кур зовящ всички ненабожни педалчета
Да приемат християнството вътре в себе си
И да бъдат ебани дълго през нощта докато
Се молят на черната дева и изпросват кур
Да бъде до тях

 

Стига сте парадирали бе, педераси

Писна ми да чувам хора да се оплакват
че гейовете парадирали.
Нима останалите не парадират?
Батките парадират
с маймунските си физиономии и
бръснатите си глави.
Наглите мутри парадират с
нахалството си.
Олигофрените парадират с
лудостта си.
Кифлите парадират
със силиконови цици
устни скъпи рокли.
Сърдитите лелки от държавната администрация
парадират с
грубата си и кисела физиономия.
ПатрЕотите и те парадират
докато размахват българското знаме
в името на омразата.

В ерата на джендър манията и на глобалното оглупяване се оказва,
че най-големия проблем на България бил
че има прекалено много педали
и на всичкото отгоре парадират с гордостта си.

Нека всеки парадира с гордостта да бъде
себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Надвесена през прозореца

Камелия Щерева, пирография

 

 

Тъжната смърт на дървото
когато измъкваме шарките му
навън
Дървото не кърви

 

Надвесена през прозореца
Над уличния шум
Сънувах висока американка от 50-те,
нарушаваща карантината,
за да флиртува
в провинциален бар.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ерол Ибрахимов – Въпроси

Камелия Щерева, пирография

 

 

Безвремие

Понякога, не знайно защо, попадам в безвремие. Заспало безпокойство. Лилави дълбини приспивно поклащат тялото ми. Потъвам или изплувам? Не знам и няма значение. Дишането се е превърнало в мисловен процес. Дишай-издишай. Сега спри. Айде сега пак. Върти се спиралата и ме омагьосва. Денят е безкраен и се повтаря. Аромати на отминал живот изпълват носоглътката. Застанал на пуста магистрала чакам пътна помощ. Разложено на протони време. Протягам ръце в очакване на неочакваното. Защо трябваше да правя така? Ееех, да му се не види! Къде сбърках? Къде сгреших? Нещо забравих…. какво беше. Как беше преди, когато бях безсмъртен… забравил съм. А да, сетих се! Бях тигър разтворен в обятията на слънцето и чаках мусона. Бяхме едно. Аз и Ти. Ние и Те.
Природата е голяма работа, но всичко е относително и зависи от законите на ентропията.

08.09.2016

 

Есента

Есента дойде отново. Както всяка година все по едно и също време. Не ме изненада, само ме натъжи – все едно е нова година. За мен годината свършва някъде към петнайсти-шестнайсти септември. Нататък, всички месеци, които завършват на ември са мъгла. Приличат си и не носят изненади. Даже, мисля няма зодии за тези месеци. Мъгла, кал и призрачна светлина. Светлина, която свети, но не топли. Ох, лято, лято! Къде си мое лято? Толкова бързо свършваш, въпреки глобалното затопляне. Няма слънце, няма брези. Не можеш да седнеш на балкона и да се разочароваш от гледката. Киснеш на дивана пред телевизора и слушаш унили хора. И телевизора става унил през есента. Рекламите не въодушевяват, както през лятото. През лятото телевизора е весел. Всички тъпи предавания са в отпуска и цари весела анархия.
-Сега е момента да проявим някаква креативност, бе да му еба майката. Програмният директор е на Малдивите и може да излъчим концерт на Малер в праймтайма. Ммм.. Малер – никой няма да хареса нищо, никога. Ето това е изречение с тройно отрицание.

22.09.2016

 

Конформизмът

Конформизмът е голяма работа. Без него не може. Той е като тъмната материя във Вселената. Доказано е, че го има, но никой не го е виждал. Слепва нещата здраво, за да не се разпаднат. Създава ред в наглед безумния хаос. Успокоява и приспива. Строг е, и е справедлив. Послушните поощрява, а останалите пошляпва по врата. Много обича да използва думата „трябва“ и „едно време“. Трябва да има ред и дисциплина. Както беше едно време преди… ъъъ… Трябва някои хора да се замислят, защото, ако трябва ще направим каквото трябва, за да се случат нещата както трябва, като едно време преди… ъъъ… Точката Ъ. Някакъв момент в миналото, след който всичко се развалило и развилняло, но не се плашете. Има и точка Ъ в бъдещето. Момента, след който всичко ще се оправи, ако правим каквото трябва. Всички! Заедно! На три! Без хън-мън! И задължително се говори от името на всички. Е не чак на всички, но на колкото се може повече.
Както беше едно време. Не като сега.

19.09.2016

 

Въпроси

– Ти щастлив ли си?
– Не знам. Щастлив е супер силна дума.
Елегантен, балансиран е това, което напоследък, някак си ми хрумва.
– А обичаш ли ме?
– Ах, Обич! Още по-могъща дума.
Да, по принцип, да. Любовта спаси света, не ще и дума.
– А изпадаш ли понякога в депресия?

– Ми не, ‘щот’ ставам рано, някъде към пет и десет.
…и така… ше бегам, ‘щот’ замазката ше стегне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X