Росен Тошев, I love Croatia II, 2015 г., 80х100 см, c-print, маслени бои, платно

 

Обрасли са алеите на детството,
площадките на детството са заличени
и в няколко гърла разпада се
ликуването неуместно на стадиона
върху сгурията от минал плам.
Но моят път не води другаде –
вестявам се със срам пред погледа,
който отправяше оттам към идното
едно възторжено момче, което бях.

 

Доскучал съм вече на годините
със своето вечно завръщане на едно и същото
и те ме превъртат на бързи обороти
като касетка от моята младост.

Все още вярващ в бъдещето си,
изричам заклинанието за него на скоропоговорка,
чиито думи постепенно се сливат
в един неучленен вик на агония.

Или пък ясните ми артикулации
звучат с бъбривия фалцет на анимационен гризач
и така онагледяват прозрението ми,
че винаги вече съм се повтарял като фарс.

 

София

София на баба:
София на трамваите, които правят „муа-муа-муа“.
София на задния двор, западния парк и оперетата.
София на млякото със захар и лимоновите резанки.
София на табланета и рисуването на кухненската маса.

Моята София:
София на китно-кичозните парвенюшки улици.
София на отвсякъде дебнещата вина и зараза.
София на крепения с върховни усилия делник.
София на боязливата самота и привидните възможности.

 

Контурите, за които
е предестинирано тялото ти,
са затворени непристъпно
с ципове на дънки
и шушлякови якета
сред клаустрофобичната пустош
на ноемврийска следработа.
Кадънки на сладост,
разкриваща под булото
на визуален битовизъм
тактилната си същност,
препращат телефоннно
с осветените от радиоводещи
гласови модулации
на актуалната нормалност
към надхвърлящата те иманентност
на некасаещо те манифестирани
от светещи прозорци
интериори на удоволствието.

 

Сбогуване с детството

До контейнера за боклук –
детска сгъваема кошара,
натъпкана до пръсване с телата
на гигантски плюшени животни.
Някой е трябвало да порасне
решително и незабавно
в последния възможен срок
и е превърнал себеотрицателно
умилително-скъпия монумент
на своето първозданно наоколо
в масов гроб, преизпълнен
с угоените туловища на миговете,
съставяли свещения пантеон
на ритуално пазеното детство,
хранили се като вампири
със силите на отсрочваното бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.