Росен Тошев, I love Croatia I, 2015 г., 80х100 см, c-print, маслени бои, платно
***
Всеки ден
смело запълвам
пробойните
на революцията,
оная, уж нежната,
пролетна, цветна…
Два лева за хляб,
утре – кисело мляко.
Казвам си –
да съм здрава.
Бавно минавам
покрай месото,
маслото,
подозрително гледам
златните ябълки –
египетски ябълки,
фараонови,
като ги режа
с тъпия нож,
се провижда сакрално
пирамидално сечение.
Всеки ден
смело запълвам
пробойните
на революцията,
вчера ми свърши
хлябът, аз се огледах
за пасти.
(шегуват се хората)
Денят беше ужасен,
зимата стисна гърлата,
в „Лидъл“
ми дадоха маска,
на касата ме попитаха
имам ли приложение.
Кофичка млечен
продукт,
кренвирши за вечеря.
„Мога да си платя,
момиче,
няма да ме арестувате.
Нищо, че ръцете
треперят“…
***
Небето свива зеници,
облаците напредват,
пълзят срещу мене, бременни
от мистериозния дъжд.
Новородените локви лягат
върху прахта и тревите,
а ние с тебе скитаме
в онази любовна ръж.
И ти задъхано питаш
на кой ли друм ще осъмнем,
на кое възглаве ще легнем,
кой губер ще ни загръща…
Небето ще свие зеници,
а аз ще тичам в полето,
не ми трябва постеля,
не ти ща и къщата.
Сама си меря пътища,
дъждът целува лицето ми,
пия го с хладни устни
и гоня ли, гоня вятъра –
не искам да го изпусна.
***
По кривите пътеки на деня
минавам винаги съвсем сама
и в чантата си нося книга.
Гората градска става все по-гъста,
изникват неочаквани препятствия.
Вековни къщи – призраци в мъглата,
пищят отчаяно на всеки ъгъл,
а уж секачите погребват сухите дървета.
Подкупни станаха джуджетата и мързеливи,
не им се слизаше във градските отровни мини,
търгуваха с живота на гората,
затънали в едно блестящо блато…
По кривите пътеки в крайния квартал
съм се изгубила съвсем отдавна.
Ловецът ме е изоставил в супермаркета
съвсем сама да пазарувам,
съвсем сама да плащам всички сметки,
а във града гора това за малките снежанки,
повярвайте ми, никак не е лесно…
Поляните са зрителна измама,
панелени гиганти населяват
вълшебните пространства на гората
и не заспиват никога съвсем.
Очите им просветват в тъмнината,
те наблюдават сънищата ми
и мълчаливо чакат всяка сутрин,
за да орисат моето събуждане.
***
Двете вещички зъзнеха
в преспите сняг.
Непочистена улица,
квартална, незрима
за политици, икономисти,
финансови институции,
общински служители…
Тук всеки живееше,
както се случи.
Двете вещички позатънаха
с метлите до входа ни,
едната се хлъзна
по кварталния лед,
все пак успяха да минат
напред и да пуснат писмата.
Тази толкова архаична,
почти непозната, професия
ги правеше щастливи и смели.
И макар че трепереха
на невзрачната улица,
дочакаха мене и тебе,
видяха как здраво
ми стискаш ръката,
после дариха с усмивка
детето в количката,
инвалидната,
дето само се опитваше
да стигне до магазина,
а баба му ситнеше
и тревожно подвикваше.
После в късния час
санитарката се прибра,
омотала глава
в шала на майка си,
тъничък и безцветен почти,
но кой знае защо
с пресния дъх на сено
и на билки.
После приседнаха
само за малко
до пияницата на пейката,
вързаха му шалче
на шията и с обични думи
прибраха бутилката.
Двете вещички поотупаха
своите метли, поочукани,
вече за смяна, оставиха
до вратите ни
късчета радост и полетяха
към любимата си поляна…
Улицата отново остана
кротко да свети
с мъдрото си сияние.
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X