Добринка Корчева – Прелитат с равен тътен

Димитър Яранов, Агитмашина II, 100 х 80 см., масл. бои, платно, 2018

 

Прелитат с равен тътен
един след друг снегорини.
Като камиони на завоеватели.
Но колониите на снега
изобщо не се плашат
и се втвърдяват за дълъг отпор.

(По Ян Пелодис)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Цонка Христова – Векът

Димитър Яранов, Мъж с патерици, 70 х 50 см., въглен, сангин, хартия, 1993

 

На ръба между светлината и сянката пуякът гордо вдига глава с обеци от кървави капки и златни прашинки по крилата си. Силуетът му е внезапен мираж сред лилавата пустиня, догонила залеза. От човката му се пръскат бисери и апетитни зрънца от татул, които привличат алчните за слава и жадни за внимание пиленца. Те стръвно кълват и благославят собственото си полудяване, което им помага да привиждат пуяка като пясъчен замък. През широките и щедри пръсти на времето изтичат монетите на доверие и рушащите се кули на замъка. Те заличават стъпките на лятото и то остава завинаги в зимата – пияница с широкопола сламена шапка, който е прекалил с леда в чашата и гърлото му е зачервено, а очите му – празни и кухи. Постепенно, с настъпването на нощта, се промъква самотата, с цвят на пепел и опашка на лисица. Тя е доволна от своята плячка и благодарно издига гранитен паметник на пуяка. Щастливият принц изгубва постепенно олющената маска на благородство и самопожертвователност. Сърцето му бие със звъна на стоманата, и се разлива като малиново сладко. Сенките на нещата се уголемяват, превземат формата на дните и ги превръщат в неми и безропотни зрители. В очните им кухини се плакнат молци и паяци. Миналото завзема окръжността на настоящето и заявява, че единството на време, място и действие никога не е било възможно, и поради това театрите пустеят, а вечер сградите са като надути разноцветни балони от пренаселване и празни приказки.

Така дойде векът, разпънат между самодоволството на телата и пустошта на душите. Зоопарк, в който животните не са донесени, а родени в други светове и векове. Той си мислеше, че ще унищожи човечеството, но завари полуразрушен замък, празни мидени черупки и надеждата в тъжното око на пуяка, останал без публика.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Бялата котка с оранжеви петна

Димитър Яранов, Скелети, 60 х 80 см., масл. боя, платно, 2021

 

Цяла вечер прекарах в гората над хълма в компанията на едно диво прасе, което за мое учудване, говореше перфектен английски. Не разбираше нито дума български, затова комуникацията ни беше само на Шекспировия език. Би било нарушаване на добрия етикет да му задавам въпроси, затова не попитах къде се е научило да говори. Нападалите листа бяха направили естествен матрак от жълто-кафява шума и се чувствахме удобно. Любимата фраза на моя събеседник беше “the dice is cast”. Както му говоря нещо и изведнъж ни в клин, ни в ръкав: “the dice is cast”. Помислих, помислих и понеже не знаех какво има предвид, му отговорих на латински, за да не го разсърдя: “aleia acta est”-Цезаровия цитат, който по същество означава същото. Прасето кимна одобрително и ми даде да разбера, че цени уроците на историята. Неусетно съм заспал в разговори и на сутринта осъмнах сам. Дивото прасе беше изчезнало, но ми беше оставило няколко гъби за закуска. Съблякох тъмнината и облякох светлината на новия ден. Хапнах набързо, станах и се запътих по посока на изгрева.

 

Беше слънчев есенен ден някъде из периферията, която анархистът преведе от старогръцки като обиколка. Облече старата си тениска с надпис “change my mind” и тръгна към вътрешността на кръга да търси някой, който да му промени мнението. Стряскаше всеки срещнат с въпроса: ”Човече, защо да гласувам-та аз само преди няколко века направих своя избор, не върви да го сменям толкова често, а и освен това си изгубих гласа някъде из булото на мая, така че и да искам не бих могъл вече?” Минувачите го отминаваха безмълвни, но вътрешно радостни, че могат да упражнят своя вот, защото хората знаеха, че техният вот обича да се упражнява като един своеобразен фитнес маниак, който ако остане дълго без упражняване, изпада в абстиненция заради липса на ендорфини получавани от редовните тренировки.

 

Бялата котка с оранжевите петна ме погледна загадъчно с лилава усмивка, скочи върху стените на голото ми тяло и написа върху небето с хераклитовския си тебешир: „Промяната е абстрактна категория, съществуваща независимо от човешките желания, затова не може да бъде продължавана по желание на еднодневки.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

 

Ваня Вълкова – Строителна площадка

Димитър Яранов, Агитмашина III, 50 x 60 см., сухи пастели на хартия, 1992

 

ВИЗУАЛНИ МАНИАЦИ=БЛИЗКИ ХОРА

Instagram е място за ексхибиционисти
и проектоманиаци, без дълготрайна памет
или за времеви сексуални наблюдатели
или влюбени изпълващи се с трепет прагматици
или за визуални артисти в надпревара.

Стартъпите-мечтатели са в други интернет пространства.

Пластмасовата бяла опаковка-шише
(не казвам фирмата) стои на масата –
Гинко Билоба
Хапчетата за илюзии, натегнато спокойствие
и концентрирани мисли са различни,
не ги продават по аптеките.

В надпреварата за визуална красота
ВИДЯХ
една снимка
завръщането към античните пространствата,
без глас
Редици от кори прииждаха към мен
Черно-бели, черно-сиви
коридори, стълбища с памет,
архитектурни детайли, порцеланови ръце
със съхранена кожа (ползва се чисто натурален био продукт с пчелно млечице);
безкрайно разтегнати в усмивки лица;
магазин за многомерни-повторяеми лога; архитектурни вълшебства и красиви детайли от чужди къщи.

Чужди къщи
Чужди мечти
Чужди пространства
Чужди видения
Чужди рисунки
Чужди снимки
Чужди представяния
Чужди думи
Чужди хора.

Далеч
Чуждите хора стават близки
Протягам ръка към клавиатурата
Далеч.
Никога не е било толкова близко и далеч
размяната на идеи, фантазии, физиологични секрети, думи, образи, виртуални пространства.

23 октомври 2021
Ваня Вълкова

 

ВИРТУАЛНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ

Толкова различни
и
толкова близки.
Психоделична естетика
на невъзможността.

 

СТРОИТЕЛНА ПЛОЩАДКА – ИЗГРАЖДАНЕ
НА ЦЕНТЪР ЗА СЪВРЕМЕННИ ИЗКУСТВА, МОЖЕ И БЕЗ ИЗКУСТВО
(дълготрайно и краткотрайно наблюдение, през оградите,
през отвореният вход, през дърветата, през реката )
на трансформирането на бившата топлоцентрала на Националния дворец
на културата )

| Наблюдение и фотографиране

Строителните площадки могат
да ме оставят безмълвна,
часове наред

Извън времето
за пресяване времето на ползи и вреди
Извън времето
за мисловни угнетения и страхове
Извън и вътре,
сред купищата неподреден,
организиран дизайн
Извън ежедневният банализъм и красотата на деня

Строителните площадки
са моето тихо пространство
на съзерцание и излитане,
докато кучетата не разберат,
че съм там и наблюдавам
с въоръжено око
Излитането
се предвижда, опакова и разрешава
Вън

Аз обичам кучета и те ме обичат, защото го разбират.

|| Преминаване и фотографиране

Въздухът по здрач, наслагва повече плътност

Променя
Гласовете на работниците затихват
Кучетата и хората се прибират
от разходка в Кучешкият парк, част от Южният парк
Светлините от полузавършеният център
за съвременно изкуство, срещу парк МОЛ премоделират всички
детайли от строежа
уличната настилка
изоставени от деня,
работни инструменти, кофи, ръкавици, боклук
лицата на задъханите, питащи деца
пространствените очертания на всяка форма
от силуета на града
Изкачвам се сред буците твърда пръст, с рехава трева
и снимам, снимам, снимам
Всеки ъгъл от фасадите е сложен
в нови цифрови пространства-папки на паметта на града.

||| Прекосяване през парка

Стопяването на здрача промени
гъстотата на емоционалните частици и
всички прибиращи се, уморени кучета
заподскачаха предусещащи доволство
вкъщи
НО
Ръцете на техните водачи се отпуснаха
и почнаха да изчезват бавно
Лицата на минаващите влюбени момчета се натрошиха на парчета
Лицата на красивите и некрасиви момичета станаха полупрозрачни
и пълни с розова вода и рибки
Лицата на децата се разшириха много бързо
и излетяха, като скоростни балони

Птиците се бяха прибрали в тъмните дървета.

12 ноември – 4 декември 2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Надежда Иванова – Как обичат русалките

Димитър Яранов, Радио новини, 105 х 88 см., масл. бои, платно, 1997

 

ако животът е танц
в окото на бог
аз не спирам

не спирам
да танцувам

 

Прощално

Театърът е онзи приятел
от детството
в който си тайно влюбена
и гледаш под мигли
с който си играете
неразделни сте
пораствате
променяте се
в гимназията е момчето
на което срамежливо
махаш в коридора
на купон в 11-ти клас
случайно се целувате
и той е тайно влюбен
в теб
но всички завършвате
и ти заминаваш
можеше да останеш
в малкия си град
в детската мечта
можеше да дадеш всичко
но ти избяга да гониш
ветровете
още го обичаш
(цял живот ще го обичаш)
но от другата страна на сцената.

 

как обичат русалките

скрих се
преди да ми повярваш
че съм
истинска

мога да си представя
как плъзвам пръсти
под земната кора
превръщам света
в голяма изорана нива
предизвиквам всички
пластове да се
разтърсят и
гледам как малки сгради
се срутват как
малки хора бягат
и се крият
спускам косите си –
потопи
удавям живота
отмивам всяка човешка
мисъл, всяка животинска стъпка
премигвам с
мигли урагани
и накрая
и накрая лягам върху
най-върховното нищо
най-великото творение
сливам се с земята
и пак живея
и пак пониквам
растение на новото време

мога да си представя
как руша целия свят
как
убивам
убивам
всичко
и никога преди не съм се
чувствала толкова спокойна

 

Разкопки

След много, много години
някой ще открие
първата ми златна обеца
Която изгубих някъде по
улицата на село докато
Карах колело
ще открие
Безвъзвратно изгубен
млечен зъб
гривна
мънисто
Но след много, много години
никой няма да открие
Стихотворението
което ти написах
И слава Богу

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Мирослава Панайотова – Всеки си казва

Димитър Яранов, Кибер куче, 110 х 160 см., масл. бои, платно, 2001

 

Всеки си казва
Аз не съм като другите
Ще ме подмине тази чаша
Но
Дали ще ни подмине тази чаша
И дали
Не сме и ние като другите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – Емпатията е важна

Димитър Яранов, Агитмашина II, 100 х 80 см., масл. бои, платно, 2018

 

Емпатията е важна, мили дами
Когато някой ви е бил
И споделите с трети
Тутакси ставате двама бити
Със криви усмивки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марк Странд – Следи

Димитър Яранов, Екзотични революции II, 110 x 80 см., акрил, платно, 2001

 

Освобождавам се от чужди имена. Изпразвам си джобо̀вете.
Освобождавам си обувките от мен самия, оставям ги на пътя.
А през нощта стрелките на часовниците връщам;
Семейния албум разгръщам и виждам себе си като момче.

Какво все пак? А часовете си свършиха работата.
Произнасям си името. Произнасям до всички „сбогом”.
Думите падат в редици надолу.
Обичам жена си, но я откъсвам от мен.

Родителите се издигат с троновете им
в млечните стаи на облаците. Мога ли да пея?
Времето ми казва кой съм. Променям се и пак съм същият.
Освобождавам се от битието и животът оцелява.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Усмивка

Димитър Яранов, Писък, 100 х 120 см., масл. бои, платно, 2018

 

Свят от прашинки
Изкуствени цветя
В гроба
На жена
Със старомоден десен
Сърцето плува във въздуха
Гроб на дете
От другата страна
Пръчки в полето
Форма на смърт
Софийски полета
В края на селския
Път

 

Влюбването е 10 милиона

Влюбването е като това да докарат пред вратата ви 10 милиона
– Здравейте, искате ли 10 милиона
– Да искам ги
– Заповядайте
– А искате ли и утре да ви докараме 10 милиона
– Да искам
– Имате ги
– А искате ли ежедневно да ви караме по 10 милиона
– Да искам
– Имате ги, а искате ли ежечасно да ви караме 10 милиона
– Искам
– Искате ли ежеминутно да ви караме по 10 милиона
– Абе карайте веее, мамка ви долна

Из Рап на люлинския келеш

 

отвращението, с което работя
може да се сравнява
само с отвращението
с което ми плащаш
но твоето дори закъснява
да не си бременна
50 годишна кучко

Из Рап на люлинския келеш

 

Пистите
На кокаиновите полета са къси
Ако си добър пилот на лек самолет
Ще се забавляваш
Оцеляването е императив
Начините за оцеляване – не

Из Рап на люлинския келеш

 

Да разсмееш сангвиник

някои хора гледат комарите върху езерото
Малко уважение много кинти.
не бих отказал
спартанско до посиняване на крайниците
сякаш е погълнал дявола
ловец на поезия
в ненормализираните
защото не гледате с цветни очи
изгледите от стаята са различни
сянката на африка на хоризонта
благословени, че не сме масов човек

 

Флуктуации на нищото

Чаплата е застинала на носа на крокодила
крокодилът е застинал във водата на нил
Водата на нил е застинала в съвършено огледало
В тишина е застинал вечният цикъл на нил

Вечно раждащият се
Ражда вечността на крокодила и чаплата
В своята вечност крокодилът и чаплата
Изпълняват съдба:

Чаплата е застинала на носа на крокодила
крокодилът е застинал във водата на нил
Водата на Нил е застинала в съвършено огледало
В тишина е застинал вечният цикъл на нил

Само Богът слънце
Суетливо бърза да се завърти
По синия кръг на небето
Вече няколко милиарда години

В замисъл на неродения
Вечно самотния
Нищо е вечно

В Света на хартията за опаковане на коледни подаръци
Е светло сребърно, златно и синьо
Няма измръзнали кучета, бездомни котки
Мъртви диоксинови гълъби
Изгорели старци
В необитаем приют

 

Едно ми канадско, едно ми арвардско, едно ми е ококорено, едно ми е мекащо, едно ми е национално, едно ми е провинциално, едно ми е бюджетно, едно ми е променливо, мило родно и убаво.
Даже един бел еднорог дойде на ливадата ма кучето го изеде
Викам са да гепимЕ бюджетни парички и субсидии от балъци данъколатци от ЕС и да одимЕ да живеемЕ у канада.
Чай малце, отрекохме се от канадското гражданство, за да гепимЕ в родината.
Пфу каръщина.
Ше се наложи с парите да одимЕ у шверйцария.

 

Усмивка
проклетата старица
изплезила език
пищи
свободна като
птица

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Луис Енрике Ибанйес – Пресявам изречения

Димитър Яранов, На всяко действие – противодействие, 120 х 210 см., масл. бои, платно, 2018

 

На брат ми Ернесто, защото продължаваме да вървим
“ …Мога да се изгубя в очевидното… Мога утре да скрия гласа си,
за да стане по моему… Мога да знам, че без вас боли повече (Ветуста Морла)

Останаха с наведени глави изхвърлените от дома си думи
останаха без музика освободени от затвора песни
останаха някои, защитени и уплашени от първоначалната пауза, останаха.
Отидоха си заекващи молитвите никога не изказани
Думи посинели от страх да бъдат изречени

Изречени бяха хората на езици, които сами те не говореха
дивашки гъргорения, непреведими, сдъвчени непреглътнати
в устите на всички,
Едно чук-чук, цъ-цъ, пуф, кльок…
вечна метафора неразпозната
останки от един отчужден език
замаскирани знаци опаковащи
Пластмасови бъдеща
Бягам от своя убийствен език
викаше онзи мъдрец Неизречим
да се преструвам, че нося уморената реч
там, на това място, където
Сексът се изгуби сред шубрака
Стрелям с нови думи, които да събудят човека
дуелирам се с бунтовни знаци, които да разкрият суровата истина
За изгревите без слънце.
Пиша четейки, чета вървейки, дишам,
Стрелям, дуелирам се, съпротивлявам се, събличам синтагми
пресявам изречения
измитам всички ненужни абзаци,
изплювам фрагменти от гняв
казвам не, не, не,
отварям прозорци
затварям вратата,
не съм за вас,
избягах в друг език,
Невъзможно е да ме хванете
Казвам не.
Казвам на теб да.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X