Росен Тошев, Младия гангстер, 2015 г., 140х96 см, c-print, хартия

 

 

това не е любовно писмо,

но се обичахме
толкова отдавна,
преди хиляди лястовичи години,
затова навярно
нашата песен са забравили
и птиците
а имахме ли наша песен изобщо?
или главата ми е прекършена
грамофонна плоча,
въртяща първите няколко акорда на гласа ти?
били ли сме
или бяхме ли
някъде някога наистина?
и дали
това не е
само бележка
за онзи, който ще открие
фосил от някакво
четирикрако, двуглаво същество
толкова отдавна
заровено в земята.

 

обещание

напиши ми писмо
знаеш че харесвам
знаеш ли
оближи марката
залепи я
прошепни името
ще те усетя
ще те чуя
ще те видя в черно-бял филм
в избеляла кино лента
как ми пращаш писмо
знаеш ли
с теб не се познаваме
но по твоите мокри
хартиени устни
ще пише
обещание

 

гости не каня

толкова се пречупих
че започнах да
редя костите си
в картини
окачих ги на стените
вкъщи
и оттогава
всеки който влезе се стряска
какви са тези извращения?
питат
подсмивам се през сълзи

поезия

 

***

още се чудя
„любов към театъра“
в графата с вредни навици
или добри
да поставя,
ще мине още някоя пиеса,
докато ми хрумне,
или ще умра още
няколко пъти,
докато ми светне.

 

море

от пръв поглед през
мръсното стъкло на
автобуса
началото на месец юни
и парещата болка да дишам
докато те гледам
вулканът
който изригва в пепеливи цветя
букетите
подчертават общия ни гроб
защото какво е любовта
и влюбването
от пръв поглед през мръсния
прозорец
какво са клишетата
ако не
да знаеш в чии прегръдки
искаш да умреш

 

***

а колко е забавно само
да се имаш за котва,
докато си пристан и
очите ти да бляскат
със сълзите на русалките –
и те пусти и самотни
страдалци като теб,
а колко е забавно само
да гледаш на света
като на мидена черупка,
дето се чудиш на гердан,
сувенир или прах да направиш.
колко е забавно наистина
да се родиш, да дишаш,
да живееш и да чакаш
морето да те прибере
в сърцето на земята.

 

***

Ясно, ясно,
и ти ще си отидеш,
постановката съм я гледала;
главната героиня –
романтична и наивна,
те среща съвсем,
съвсем
ненадейно,
знак от съдбата,
прожектор към замечтаното
ѝ лице,
миглите пърхат с надежда,
замерят те с искри и
съвсем, съвсем
ненадейно
ѝ подаваш ръка,
картината се сменя,
абстрактен декор,
съновидение,
усмивка с очи
(очен дискомфорт),
тракат пръсти по масата
на вечеря,
тракат по таблата на леглото,
по прозореца на влака,
тя надали се сеща,
че съвсем, съвсем
ненадейно и ти
ще си отидеш
както всички други,
но за мен е ясно.
Постановката я писах

аз.

 

минало недовършено

при мен времето е
странно боязливо,
с 50% вероятност за валежи
от страх;
от теб,
от болка,
от това,
че ще си тръгнеш
като минало свършено.

 

***

клоните на черницата
се пропукаха от чакане
аз ли да оправя масата?
да допълня мръсните чаши?
да претопля каквото е останало?
да те чакам
под черницата(?)
е хладно
и масата е готова
къде си?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.