Калоян Богданов
Пейката, на която ще седна
да чакам онзи, който не иска
да съм виновна, за да ме иска,
да съм малка, за да расте,
да съм слаба, за да е силен
е винаги прясно боядисана.
Цял обгърнат с кабели, игли и марли,
тяло като партенка –
орязано, зашито, прободено, ненужно
и ангелите с белите престилки крещят по микрофона:
„Не дишай“, „не дишах“
докато не се сковеш
докато редиш до задушаване в ума си
всяка любовна песен
всеки псалм
после стихове на Ботев,
после, после, после
не усещаш крайници
и… после разбрах, че изобщо не искам да дишам
не е борба, а лесен избор
да не дишаш,
защото твоя Рим го няма,
онези пинии на любовта са само
спомен за болезнената близост
И истинската смърт са те!
Дишай сега!
Няма да дишам,
защото моя Рим го няма, няма, няма!
Представете си иронията –
животът ми подарява живот,
но без моя Рим аз не го искам
Дишай!
Дишай!
Дишай!
Този тъмен съд е счупен,
прекланям се пред него –
вече има ново място
за нова глина
и нова светлина,
която да угасва.
Изход
Това винаги ще бъде третото стихотворение,
защото е третата вечер на Ханука,
ударена в кръв и байраци,
третият текст на болката,
третият текст на любовта,
третият лъч на отровно лъчение,
третият залп на невъзможното,
неизлечимото
трите ковчези в които се взирам
за трети път ми е ясно
че съм там
откакто умирам
откакто се раждам
заради всяка омраза,
заради самотата
и самия живот
без небета
и пътища
И вас ви няма
Няма жена точно като мен
и като Силвия Плат,
която готви картофи
И осъзнава
как никой не я иска,
Кронос е за децата си,
Йокаста е за него
не е ум
не е душа
ръце съм аз
белят
бъркат
гладят
После отново, отново, отново
Докато свикна, че никой не може да е
Силвия Плат
никой самотата не може да понесе без смърт и обратно
моето име е Яков
любовта не е намерение
не е емоция или нещо друго,
тя е действие
безпощадна целенасоченост
към нещо друго
(апропо – предателството и умирането
също)
списание „Нова социална поезия“, май 2026, ISSN 2603-543X
