Йоанна Златева – Превъплъщение и игра в „Жокера“ на Тод Филипс

Свилен Стефанов, Кич, м.б., пл. 30/52 см, 2019

 

 

Играта на Хоакин Финикс като Артър Флек в „Жокера“ (2019), безперспективен бял мъж, уловен в капана на психиатрична диагноза, на самосъжалението и презрението на околните, е безапелационно перфектна, без остатък. Артър живее в телесна ритмика, при която спазмите на усилието за самоконтрол и загубата на контрол, треперещите колене, моментното замръзване на лицето в маска, са последвани от изкривяването на лицето в смях, който обаче продължава да бъде впримчен в режима на контрол, на потисната реакция и безпомощна ярост, в гримаса на границата между словесното и телесното. Камерата търси всеки момент на дискомфорт, актьорът отиграва всеки мускул на лицето в редуването на първоначалната парализа и стягане на тялото с последващите пристъпи на патологичен, неконтролируем смях, до момент, в който тази болезнена реакция става част от самия герой и ние като зрители не можем да си представим някакъв различен Артър Флек. Всеки намек за надежда и някакъв светъл лъч в неговия образ впоследствие бива отхвърлен като болна фантазия на героя.

До момента, в който Артър констатира, че биографиите на „нормалните“ хора са  някаква игра, шашма, въпрос на влизане в роля, и той сам избира да се въплъти в ролята на клоун-отмъстител. Напрегнатото, изпито тяло на Артър постига своето освобождение след смъртосния изстрел, който бива отигран в танц пантомима, превръщащ за момент улиците и нишите на Готъм сити в импровизирана театрална сцена на ефимерен мрачен триум. Това, което преди е било механично потисната ярост, се трансформира в ефирно пластично и харизматично тяло, което се завърта около собствен невидим център, мускулите не треперят, думите излизат сами, героят не се нуждае повече от предварителни записки или репетиция за репликите си. Ролята и архетипът, в които се вживява Артър Флек, парадоксално се оказват по-силни и по-витални от всички емоционални връзки, мечти, морални задръжки или диагнози, които преди това самият Флек е носел като тежест.

Ако приемем, че едно от посланията във филма желанието на всеки да бъде герой в история, независимо дали с хубав или зловещ край, той резонира разбираемо с текущата криза на масовото кино, като форма и индустрия. Остават въпроси обаче, който добрата актьорска игра не може да разреши, а слабият сценарий прави по-видими: как точно това освобождаване и трансформация на тялото биват отключени чрез наративната логика на убийството и приключването с другите тела „на сцената“? Защо ти е необходимо да вкарваш силно уязвим и травмиран образ в комиксов свят, за да го превърнеш в успешен комиксов герой, като го научиш да убива?

Препратките и заемките във филма са множество и нееднозначни. В „Батман“ от 1989,  злодеят Жокер, изигран от Джак Никълсън, изживява своя звезден миг чрез танц, пародиращ ефирните балерини на Дега, в типичен стил за демонично обладаните персонажи на Никълсън. Трагикомичният бездомник на Чарли Чаплин от „Светлините на града“ е друг предшественик на Артър, а в по-далечен план прозира и фигурата на Арлекино, танцуващият комичен слуга от комедия дел арте, при който танцът и пантомима са част от алегория, израз от една страна на социално необходимата отиграност на прислугата, а от друга, безкраен източник на забавление за масовия вкус.

Жокерът на Джак Никълсън в „Батман“ (1989)

Жокерът на Хоакин Финикс (2019)

“Жокерa”  на Тод Филипс като цяло страни от екшън тематиката на Батман и вместо това залага на сюжета на личната драмата. Знаково облича своя обречен герой в цветовете на рекламния клоун на Макдоналдс, като синоним на всякакъв вид нискоквалифициран, заменим и безсмислен труд, който сам по себе си се случва на границата на безизходицата. Филмът също изрично цитира класиката на „Шофьор на такси“ (1976), както и по-малко известния „Кралят на комедията“ (1982), и двата на Мартин Скорсезе, и двата с Робърт Де Ниро в главната роля на маниакално обсебени мъже. И в двата филма психозата и отчуждението на малкия незначителен човек се подхранват от магическата сила и митологията на масовата култура, чиято сила същевременно, в цялата наивност и бутафорност на тази култура, продължава да бъде утопично убежище за маргинализираните и отчуждените. Травис Бикъл живее в света на евтините екшъни в нощното кино, докато Руперт Пъпкин преследва неотклонно обсесивната си страст да се докаже като водещ на комедийно шоу. Илюзиите, която владеят героите на Де Ниро, погледнати отстрани, са по-малко или повече налудничави, а дискомфортът и липсата на освобождаващи моменти в тези филми на Скорсезе са търсени ефекти по негови собствени думи. Независимо от това, и двата филма се явяват някаква чудна форма на комедия, която едновременно постига своето помирение пост фактум и оставя героите свободни, без да ги лишава или лекува от бесовете им. Налудничавите им планове се сбъдват по силата на чистата случайност и стечението на обстоятелствата, която е близка до комедийния ефект на чудото. Еуфоричната маниакална увереност, лудостта, страхът, параноята не са в тежест на героите на Де Ниро, а са залог за свободата им. Това е и утопичният, банален, инклузивен и невъзможен залог на масовата култура – щастие за всички.

Вместо това, „Жокерa” причинява на Артър всичко, което е спестено на тези ранни герои на Де Ниро – тежката семейна драма, институционалното въдворяване, зависимостта от протоколите на фармацевтичната индустрия, действията на сляпо отмъщение, които, съвсем целенасочено, завършват с разстрел на герой, изигран от възрастния Де Ниро. Ако сцените с масовите безредици в края могат да бъдат разчетени като някаква алегория на протест, това е демарш към чистото самоцелно преживяване отвъд травмата, танц без илюзии, но и без мечти, чиста сцена и чист ритуал – сякаш масовото кино никога не е можело да бъде нещо повече от това.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Петков – За живописта на Свилен Стефанов

Свилен Стефанов, Абстрактна живопис, м.б.,пл., 90/205 см, 2017

 

              

Първо мога да кажа какво според мен не прави Свилен като живописец тук. Не дава възможност да попитаме „Това картоф ли е?“, т.е. не предлага неформална абстракция. Не се опитва да ни заблуждава, че картините не говорят. Но не ни оставя много възможности да се успокояваме, че това, което казват са само думите написани по тях. Образите са достатъчно впечатляващи и интензивни за да ангажират сетивата, емоциите и интелектуалните ни способности отвъд елементарната грамотност. Така ни напомнят, че модерната живопис „говори“ повече с думите и гласа на зрителите си – дава ни право на глас и свобода на изказването. Това са картини, които не крият , че са покрити с боя повърхности, и точно затова носят дълбочината и автентичността на лично направения образ. Така поемат отговорността да бъдат плътна материална следа на индивидуално преживяване – отговорност, различна от тази на илюзията за реалност, внушавана ни от криещи се под гладки екрани дигитални образи, и подвеждащо податлива на манипулация с лекотата на натискане на клавиш или гъделичкане на тъчскрийна.

Това, което могат да правят картините на Свилен тук, е да свидетелстват за „неврозата, която е нашата действителност“, по думите на Адолф Готлиб[1]. Правят го в качеството на образи, представящи индивидуално преживяване на тази действителност, формулирано и интензифицирано със средствата на живописта, и така споделено като опит със зрителя, предлагайки му възможност в общуване с картината да проясни собствените си преживявания на същата действителност като нов опит и разбиране. Тези картини са нови и различни, защото новият опит изисква нов израз, както посочва Джон Дюи[2]. Те са изразителни, експресивни, но не са наивно експресионистични – не се ограничават до това да въплътят себеизразяването на автора и да ни убедят в неговата забележителност.(Не че Свилен не е забележителна личност – просто не е така суетен.) Картините тук дават възможност на зрителя да изпита собствената си забележителност в общуването с тях. Какво друго има в една „псуваща жена“? Защо романтиците „погребват концептуалисти“ с такова съчувствие? Къде води пространството на „псевдогеометричната абстракция“? Кое може да е по-сладко от „резен диня“? Как се справяме с „вълците, преминаващи Дунав“? Това не е конспект от въпроси за изпит. Просто напомняне, че както всяка добра съвременна живопис, тези картини съдържат въпроси – изпитвайки ги във визуалното си и интелектуално възприятие, общувайки с тях, вие можете да намерите отговори за себе си и отношенията ви с променящия се свят.

Впечатляваща е широтата на периметъра, в който Свилен използва възможностите на кавалетната картина като формати и жанрове за да създаде условия на такова общуване. Тук има картини като „Френските кукли на Биби“ и „Парчета тиква“ във формат for over the mantel (за окачване над камината); „Псуваща жена“ по формат и внушителност на въздействието съответства на олтарно табло, а „Романтици погребват концептуалисти“ отговаря на високите критерии на жанра епично историческо платно. Представени са жанровете портрет, пейзаж, натюрморт, абстракция, липсва само „голо тяло“ – картините на Свилен ни предлагат материал-на свобода. Материалът е една зряла живопис, зряла в богатството и икономията на живописните средства, даващи възможност за практикуване на свободата в общуването с картините. Тук има и композиционно разнообразие, и сложни цветови хармонии, и добре темперирано боравене с живописната материя в следата от четката – от сочната мазка до прозрачните цветни воали, разкриващи зърната на платното, от блясъка на акцента до заглъхващата матовост на цветни зони. В премереното съчетание на живописна култура с непринудеността на жеста живописта на Свилен Стефанов тук бележи сходство с подхода на автори като Зигмар Полке и Мартин Кипенбергер. Тази хуманистична ирония (съмнявам се в продуктивността на хуманизма в изкуството днес без човечността на иронията) не се обрича на пластическа аскетичност, но с непринудеността на жеста и не настоява на мощта на пластическото в степен, в която преднамерената сериозност и авторитетността на художническия изказ би ограничила свободата за проникване на зрителя в „подгъвите“ на образа и възможността ни като зрители да бъдем съучастници в производството на произведението, правейки своите догадки и повече или по-малко образовани предположения.

Накрая ще кажа нещо скандално за тази живопис – тя носи специфична красота. Нейната красота не е лесна – за лесната красота има разработен софтуер и той се усъвършенства. Картините на Свилен са хардуер – хардуер за упражняване на сетивното, емоционално и интелектуално възприятие. Не се смущавайте, ако се почувствате привлечени или предизвикани от някоя от тях, да приемете предизвикателството да работите с нея. Това общуване може да е възнаграждаващо.

 

[1] Gottlieb, A., Statement, в Art in Theory 1900-2000, Oxford, 2004, c. 573.

[2] Dewey, J., Art as Experience, New York, 1980, c. 303.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – Не.

Камен Старчев, Без звук (снимка Ваня Вълкова)

 

 

Когато при следпоржекционния разговор попитах какво се цели с този филм, какъв е смисълът му, това, което остана като отговор в отговора на Мартичка Божилова беше думата диалог. Но възможен ли е диалог там, където някой без твоето съгласие преминава онези граници, които във филма се преминават със съгласието на героите?

Ако добре схващам разказа във филма – има една режисьорка, която присъства в интимното пространство на главната героиня – там където тя осъществява или по-скоро не осъществява телесен контакт с друго тяло от противоположния пол (първата сцена е с проститут, който се къпе под нейния и на камера поглед и който отказва достъп до интимното пространство на собственото си тяло, отказва да сподели татуираните на български стихове, и който мастурбира пред нейния поглед и погледа на камерата), и която проследява пътя на главната героиня към приемане на собственото ѝ тяло и до постигането на докосването му, на отдаването му на друго тяло (доколкото прегръдката с голия мъж в предпоследната сцена може да се тълкува като такава или като момент, който ни показва състояние след отдаването). В този си път тя посещава някого (стар мъж, може би баща), лежащ в медицинско заведение, там от коридора е свидетел на терапевтични групови занимания на човеци с различни физически дефицити. При които те се срещат с телата и тялото на другия (стават близки чрез докосването) и изследват себе си в тези срещи. Тя има среща с транс мъж, приел се като такъв и мечтаещ за порно изяви, среща с мъж (терапевт?), прилагащ и методи на телесно насилие. Тези методи обаче са винаги в защитено пространство и винаги със съгласието на героинята и винаги под неин контрол, той не само прилага, но търси и обратна връзка и ѝ дава и обратна връзка. Проблемът, който аз виждам във филма е, че филмът упражнява насилие върху мен, без да ме пита дали съм съгласен – сцените със садомазо в клуба са точно това. Визуалното насилие е не по-малко насилие от телесното насилие, доводът, че съм можел да си стана и да си тръгна, ако не ми е допадало, не е довод (който чух от представител от екипа на филма). Отивам на среща с артефакт, защото съм в негласното споразумение, че няма да ме насилват. Да не говорим за какъв диалог ще говорим, ако реакцията ми на зрител е да стана и да си тръгна. Това е провал както на филма, така и на търсения диалог.

Втората резерва, която се формулира в мен е следната: режисьорката, в ролята си на терапевтираща и на властови център, се отказва от тази си роля и признавайки, че терапевтичното ѝ действие е всъщност и автотерапия, и търсене на решение на собствените ѝ проблеми, предава тази позиция на героинята си и слиза при нея и дори май си сменяха и местата (идеята, че при асиметрични властови отношения решението е да се сменя асиметрия я има и в отношенията на Грети (да я опиша като дебелото безмълвно момиче, което проговаря единствено да ни каже, че всъщност Кристиан е силния и онзи, който я носи) и Кристиан, мъжа, който въпреки цялата деформираност на тялото си и безпомощност в тази си деформираност успява да намери себе си и радостта от докосване (секса)). Във асиметричната властовост филм-възприемател, на мен ми е отказана възможността за акция и интеракция, единствената възможност, която имам е или да се подложа на това, което ме подлагат, или да кажа не, тръгвайки си. Поставен съм в положението на мозък без тяло, или мозък с деформирано и безпомощно тяло, като Кристиан.

Третият проблем сякаш са начините на париране и незачитане на даваната обратна връзка, когато на твърдението, че нито силно го мразя, нито силно го обичам – както беше зададено като възможно поведение в предпрожекционното въведение на филма – а че ми е било досадно, ми беше отговорено, ако добре чух, че това е гняв, като впоследствие бе описана и гневна двойка от друг следпрожекционен разговор, която въпреки че твърдяла, че не била гневна, явно била много гневна. (Ще онагледя твърдението си за проблематичността да вменяваш гняв, предизвиквайки точно гняв с това вменяване със сцена от филма Заличено момче: терапевтиращия хомосексуалност еди-кой си призовава главния герой еди-кой си да седне на еди-кой си стол и да изрази гнева си спрямо баща си, главният герой твърди, че не изпитва гняв и не иска да изпада в греха на измислянето и лъжата, в последвалата им интеракция, той се разгневява, успява да изрази, че това е гняв към терапевтиращия го и в обзелия го гняв пристъпва към акция – бягство от мястото на терапевтиращия го от хомосексуалност).

Накрая опирайки се на едно точно определение на Мартичка Божилова – която твърдеше, че филмът е хибрид, между игралност и документалност (лично аз бих гледал документален филм да кажем за терапевтичната група с хората с физически дефицити, те стояха много автентично). Борхес в някое от есетата си твърди че чудовището е хибрид, съчленено, сглобено от несъпринадлежащи си части. Разбирам, че филмът постига терапевтичен ефект върху главната героиня и може би автотерапевтичен върху режисьорката. Разбирам, че българинът, мастурбирал пред камера се освобождава от срама си, разбирайки за засрамването на онези, които е трябвало да заснемат тази мастурбация. Не разбирам обаче тази цена: създаването на чудовище и освобождаването от срама на цената на осрамване на другия. Грижата за другия, грижата за зрителя, беззащитен и бездеен, сякаш не ни дава право на това, да прекрачваме тези граници.

 

Не ме докосвай, Румъния/Германия/Чехия/България/Франция, 2018, 125′, режисьор и сценарист: Адина Пинтилие
с: Лаура Бенсън, Тома Льомарки, Дирк Ланге, Херман Мюлер, Кристиан Байерлен, Ирмена Чичикова.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Пресен и по-стар визуален отпечатък от две изложби: Камен Старчев и Валентин Старчев

Камен Старчев & Валентин Старчев, 2019

 

 

Графичната изложба на Камен Старчев, състояла се през късната есен на 2019 г., остави у мен силен визуален отпечатък и доизгради впечатленията ми за него като творец на графичния деконструктивизъм. Очерта се по-силно обликът му на творец, работещ на границата между нереалното и реалното, между компютърно генерирания образ и неговото материализиране при динамичния му разпад. Графиките или пигментните отпечатъци придават вещественост на един самоизграждащ и саморазпадащ се, нов дигитален свят от стерилни единици и нули, притежаващи стихийна сила да оформят нови пространства и обекти. Камен Старчев ни показва трансформацията на двумерната картина в тримерен обект – една врата, през която влизаш и излизаш, и можеш да преживееш изкуството като пространствен феномен и да видиш ясни или невидими връзки с терена, с  архитектурата и скулптурата. Тази двумерна дигитална стерилност на възприятието го прави код-генератор на множество нови и нови образи и връзки между плоското и тримерното; между въздуха и материала (стъкло, дърво или стена); между линията и плоскостта. Творбите най-добре се прочитат и взаимодействат със зрителя, ако той се движи, пътува извън и във в тях. Движейки се покрай картината, зрителят я възприема от различни ъгли, преживява я като  все по-нова и нова реалност на формата – една динамична структура на концентрация и разсейване, на събиране и разпад.           

Пигментната графична сила на Камен Старчев изгражда една тримерност на преживяването, не на външната форма. Съзерцавайки неговите преплитащи се пространства, ти влизаш, разхождаш се, наблюдаващ, объркваш се, загубваш се в растителна джунгла, потъваш, неусетно пропадаш или се подхлъзваш по стръмна скала или сграда. И в последният момент успяваш да се закачиш за някой остър ръб, покатерваш се и излизаш напрегнат през друг вход. Озовал си се в дигитална подвижна матрица: мрежа от пустош, поле, море; пространства на разпад и изграждане на нови образи. После, времева пауза на затишие на възприятията. Черно – бяло – степени на сивото – степени на тревожността – остатъци от атмосферни пясъци в охра  – невронни мрежи от лазурно синьо – бяло – черно.

Камен Старчев е завършил скулптура. Предполагам, че тази вътрешна и външна памет от пространствените занимания в НХА черпи още от годините на детството, от часовете, прекарани случайно или не в ателието на баща му, скулптора Валентин Старчев. Това наследство е оставило необратим и дълготраен, остър пространствен отпечатък върху творческия му облик.

И докато Старчев–баща прави разрези на плоскости и деконструкция на формата и материята в пространството, Старчев–син прави разрези и дисекция, дисеминации и множество експлозии, мултиплициране и безпределно разрастване на формата и пространството в облачните високотехнологични конструкции на въображението в полето на дигиталното изкуство.

Старчев-син и Старчев-баща – това е среща между дигиталното пространство и материалното пространство. Деконструктивизмът в материал и пространство и деконструктивизмът в изграждането на образи, среда и представи. Старчев-баща разкроява пространството на ограничената осезаема материя (материала), която става носител на значението като присъствие и протичане в и извън формата и пространството. Той осъществява взаимовръзки в границите на плоскостта между фигуралното и геометричното. От друга страна, Старчев–син прави разрези в средата на неограничено-възможната дигитална материя, в границите на компютърната матрица, на различни нива между абстрактно-нефигуралното и  териториално-пространственото.

Срещата, която преживях с двамата Старчеви на изложбата в галерия КО-ОП, остави у мен отпечатъка на радостта: от възможността да слушам, разсъждавам, възприемам и говоря с творци на пространственото мислене.

28 февруари 2020 г.

 

Снимките са от изложбата „Без звук“ (галерия КО-ОП, 25 ноември – 12 декември 2019 г.) на Камен Старчев и от изложбата на Валентин Старчев в галерия „Райко Алексиев“ (10-30 януари, 2018 г.). Личен архив на авторката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Градивната сила на съмненията. Разговор със скулптора Александър Вълчев

Александър Вълчев, Am I Living, 2015

 

 

Вие направихте няколко изложби през изминалата година, последната от които в Института за съвременно изкуство през ноември 2019, с широк отзвук в мрежите и сред студентите в академията. Как беше тази година за вас по отношение на реализирането на творческите проекти? Какви бяха предизвикателствата? 

Изминалата 2019 г. беше много плодотворна за мен с няколко участия в знакови общи изложби и две самостоятелни в престижни столични галерии. През месец април Иглика Трифонова избра две мои фотографии от колекцията на СГХГ за своя кураторски проект „Портрет на приятел”. Изложбата бе част от поредицата на галерията „Другото око”, в която изявени професионалисти в различни области работят с колекцията на галерията. В края на септември се откри изложбата „Бележки и бележки под линия” на куратора Вера Млечевска – една много силна и интересна експозиция с ретроспективен и исторически характер, която беше част от „Пловдив – Европейска столица на културата 2019”. В нея бяха представени знакови творци и произведения на съвременното изкуство от 90-те години до днес. През есента в галерия „Кредо Бонум” бе представена експозиция, посветена на швейцарския колекционер Гауденц Руф, които в продължение на много години е купувал работи на български художници, организирал е изложби и конкурси и е финансирал създаването на нови творби. Две седмици по-късно в Пловдив се откри „Поглед в депото“ (или „Колекционирайте съвременно!”) с произведения, собственост на Николай Неделчев и курирана от Мария Василева.

За мен лично най-удовлетворяващи, но и изискващи най-много усилия, бяха двете ми самостоятелни експозиции. Повече от година продължи работата ми по изложбата „Как да се държим с обекта” в галерия „Кредо Бонум” с куратор Яра Бубнова. Основна тема в изложбата беше скулптурата. Как се прави тя, как присъства в пространството, как се съизмерва с нас.  Повечето от работите са големи по размер и са изработени от велпапе. По самите обеми има много рисунки и фотографии, които влизат в диалог с графиките на кашоните от различни видове техника. Деликатно загатнатите митологични сюжети по ироничен начин показват различите роли на художника. В големия автопортрет „This Blue World” се нарисувах като Атлас , който носи света на раменете си, но и като всеки един от нас, понесъл целият си живот побран в един кашон. По стените на  „Обелиск” като един истински Сизиф се боря с големия колкото мен кашон в пълен противовес на графиките по него, които изрично показват, че тази работа трябва да се върши от двама. В работата „Мерна единица” оразмерявам всички обеми по собствената си височина, а в серията фотографии „Инструкции” демонстрирам как сами да си направим скулптурен релеф с помощта на ”Гравитация”-та.  Всички произведения бяха в диалог помежду си и изграждаха една цялостна среда както смислово , така и чисто пластично като форми и пространствени отношения.

Втората ми самостоятелна изложба е плод на многогодишни размисли как да реализирам творба, която да е цялостно произведение на изкуството. Имах покана за галерия ИСИ-София от повече от две години, но не събирах смелост да започна. Идеята ми бе да преобразя изцяло интериора на галерията, като го моделирам с различни по големина и форма обеми . Получи се едно изцяло ново пространство от велпапе, през чиито части посетителя преминава и които пораждат различни емоции – от строго подреденото начало, през ракурсите, които те въвличат в дълбочина , от която струи светлина, до почти хаотичното дъно в края на галерията, внушаващо нестабилност. Оттам дойде и заглавието на изложбата „Конструктивни колебания”. От една страна чисто физическото внушение за нестабилност на конструкцията и от друга – градивната сила на съмненията, които имах през годините, а и по време на подготвителния процес и самата работа в галерията, която продължи над две седмици. Като легенда към изложбата служеше и рисунката, поставена в преддверието. На нея бях нарисувал себе си в празната галерия, а наоколо бях изписал голяма част от въпросите, които ме тревожеха преди да започна.

Двете изложби имат много общи неща и са реално продължение на една творческа линия, по която работя от няколко години. Разбира се най-очевидното е материала, за който всички които искат да консумират изкуството като семки, се хващат веднага и решават, че вече са видели и разбрали всичко. Но това е само на повърхността. Разликите са много и не са само в детайлите. Тук става дума за цялостно обръщане на принципите, както на направа, така и на възприятие. „Как да се държим с обекта” беше много по-класическа като подход. Работите са предметни и ние обикаляме около тях, докато в  „Конструктивни колебания” ние сме вътре във предмета, той е около нас. В първата имаше много рисунки и фотографии, които имат пърформативен характер и изобщо става дума много повече за самият процес и размисъл за ситуацията като цяло. Втората е много по-близо до архитектурата, разчита изцяло на формите и светлината, която беше важен елемент, няма разказ, но възприятието й се развива във времето.

Александър Вълчев, Изложба „How To Deal“

Разкажете ни повече за себе си, за процеса на създаване. Важни за вас моменти в творческата ви биография? Учители, колеги, съмишленици?

Аз съм пето поколение софиянец. Завърших магистратура по скулптура, а после и по фотография, като и в двете области се явявам продължител на семейни традиции. През годините работих с най-различни изразни средства в различни визуални изкуства. От скулптури в метал и камък, през живопис и фотография, до сегашните инсталационни изложби, в които вплитам всичко, през което съм преминал, подчинявайки го на обща концепция. За мен винаги най-важна е била идеята. Тръгвам от нея и търся подходящи средства, за да я изразя. Работя бавно и обмислям нещата. Много често концепцията ми се е променила много в края на процеса, но същината остава. В последните пет години използвам основно велпапе като материал. То пасва много на моите идеи и ме провокира с качествата си и най-различните възможности, които ми дава. То може да бъде както лист за рисунки и фотографии, така и голям обем за скулптура и инсталация. Графиките и следите от употреба по кашоните носят много истории и асоциации, които напластяват смисли и емоции към работите ми. А топлината и уязвимостта на материала и това че той е рециклиран са допълнителен бонус.

През годините съм работил и общувал с много хора и за съжаление навярно ще пропусна да спомена някои, но всеки от тях е оставил някаква следа в мен. Най-важният човек в моето образование е проф. Крум Дамянов. Той ме е научил на основни неща и принципи, които са общовалидни и аз и до ден днешен стъпвам на тях. В академията бяхме в един курс със Симеон Симеонов, с когото и досега поддържаме близки отношения, споделяме и обсъждаме. Във вакуума след завършването, Стефания Янакиева първа ме покани за няколко участия в групови изложби, а в началото на 2005 г. беше куратор на изложбата ми „Реминисценции” в СГХГ. Тя представляваше поредица от нео-ренесансови портрети на наши колеги, по която работихме около две години. Тази серия отвори много врати за мен и с нея участвах в месеците на фотографията в Виена, Братислава, Любляна и много други места. Нейният успех ме провокира да се задържа в сферата фотографията почти десет години. През това време у мен назряваше желанието да се завърна към скулптурата, но знаех че това не може да стане механично, т.е. отново да правя неща като преди. През 2013 споделих идеята, първите си работи и заглавието, което бях намислил, с Вера Млечевска, чиито кураторски изложби ми харесваха. Така през 2014 се роди „Скулптурата като хоби” изложбата, която ми даде много солидна основа за развитие.

В нея бяха заложени много от нещата, които сега доминират в моите прояви. Подходът ми беше концептуален, а заглавието иронична закачка с Крум Дамянов и неговото виждане , че скулптурата не може да бъде хоби, защото тя винаги е свързана с много физическа работа и тежки материали. Аз представих основно проекти за скулптури, под формата на рисунки, колажи и фотографии. Обектите ми бяха от малки пластмасови детайли до огромни бетонни конструкции. Там за първи път показах и скулптури от кашони. Последваха „Нов живот” в Гьоте институт през 2015, серията „Upgrade” като част от курираната от Даниела Радева изложба „Между етикетите” в СГХГ 2016. В нея участваха и Рада Букова и Антон Терзиев, с които също намираме много общи теми за разговор. И така се стигна до „Как да се държим с обекта”, плодотворната ми работа с Яра Бубнова и инсталацията „Конструктивни колебания” в галерия ИСИ-София.

Александър Вълчев, Constructive Fluctuations

Кое ви дава кураж и кое ви обезкуражава? 

Средата ни е много динамична. В обществото ни могат да се видят примери във всички възможни крайности.  Провокациите около нас са както визуални така и социални, политически, икономически. Всичко това е повод за творчество. Микросредата, която си изграждаме, от приятели и колеги също дава стимул да продължаваме. Но от друга страна всичко, като че ли много бързо стига един предел, от който трудно се преминава нататък. Качествените места за излагане на съвременно изкуство са малко, било то частни галерии или институции. Колекционерите на съвременно българско изкуство са много малко и доста плахи, а единственият колекционер с визия си остава Г. Руф. Всичко това се отразява на самочувствието и развитието на художника.

Но трябва да отбележим, че в последните две-три години има раздвижване на нещата. Появиха се нови частни галерии, които се опитват да излязат и на международна сцена. Млади автори, които пътуват много или творят и у нас и в други страни и внасят свеж дух. Вече не си говорим само за траките и старите майстори, колекционира се и съвременно изкуство.

Александър Вълчев, Constructive Fluctuations

Върху какво работите в момента? Предстоящи изложби, участия, партньорства?

Никога не спирам да работя по различни идеи и просто в даден момент някоя от тях взема връх и пристъпвам към осъществяването й. Имам покана от Галерията на Софийския Университет.

Александър Вълчев, New Live, Goethe Institut, 2015

Съветите ви към младите художници, които сега поемат по пътя извън академията

„Всички сме прави, дете мое, важното е да го доживеем.” Така започваше една от главите на биографичната книга за Реноар. Често си го казвам, когато бързам и смятам, че не се е случило нещо, което според мен е трябвало да се случи в определен момент. Иначе, колкото и клиширано да е – много упоритост, всеотдайност и смелост. Да работят над себе си и да държат широко отворени очите си за света около тях. 

Въпросите зададе Христина Василева

Александър Вълчев, How to Deal

 

 

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ (р. 1973) живее и работи в София. През 1998 завършва магистърска степен в НХА в София, специалност Скулптура при проф. Крум Дамянов, а през 2013 магистърска степен по Фотография в НБУ. Той е автор на самостоятелни изложби, сред които: „Конструктивни колебания” (2019) в галерия ИСИ-София, „Как да се държим с обекта” (2019) в галерия Credo Bonum, „Скулптурата като хоби” (2014) и „Тухла по тухла” (2018) в галерия „Аросита”; „Нов живот” (2015) и “Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” (2011) в Гьоте Институт, както и „За няколко долара повече” (2012) в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство, всички в София. Участва в международни фестивали като „Дунавски диалози”, Нови Сад, Сърбия (2018); UAMO, Мюнхен, Германия (2016); Месец на фотографията, Виена, Австрия (2008); Месец на фотографията, Братислава, Словакия (2007), както и в общи изложби, сред които: „Спорът за реалността”, СБХ (2017, София); „Между етикетите”, СГХГ (2016, София); „Фокус България@viennacontemporary”, Виена, Австрия (2015); „Изкуство за промяна 1985 – 2015”, СГХГ (2015, София); и много други. Негови творби са част от колекциите на НХГ и СГХГ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Подсигуряване и доверяване, Или за слепотата на вторачването

Валентина Янчева

 

 

Филмът на Томас Винтерберг „Ловът“ ни показва една съвременна версия на онова, което Фердинанд Тьонис нарича общност (Gemeinschaft) – малко селище, където всички се познават, отъждествяват се с образа си в очите на останалите и участват в общностни ритуали. Протагонистът Лукас е най-обичаният учител в детската градина, образцов и ангажиран член на общността. Наистина, в битието му има един дефицит – жена му го е напуснала –, но той своевременно го компенсира, привличайки със своята положителност една колежка-чужденка. А от желанието на сина му Маркус да живее при него разбираме, че Лукас е добър баща. Но тъкмо когато всичко е на път да се подреди, малката Клара, дъщерята на най-близкия му приятел, заявява пред директорката на детската градина, че той й е показал члена си. Момичето съчинява това обвинение, защото нейният учител е отхвърлил любовта й. Изпадналата в паника директорка повиква експерт-психолог. В разговора си с детето той прилага стандартния алгоритъм, по който се установява в такива случаи дали е имало инцидент. Експертът тълкува като опит за изтласкване на травматичното преживяване това, че Клара, изплашена от последиците на спонтанната си лъжа, се отрича от своите думи, и в крайна сметка принуждава обърканото момиче да потвърди обвинението си. Нещо повече, отново в съгласие с алгоритъма той препоръчва да бъдат разпитани за типичните симптоми на сексуална злоупотреба и останалите деца. По аналогичен начин децата, които до този момент са обожавали Лукас, си въобразяват предписаните симптоми, а в добавка и сцени на сексуално насилие, за чиято нереалистичност никой не си дава сметка. Изпаднала в истерия, общността пренебрегва правната максима „невинен до доказване на противното“, стигматизира доскорошния си образцов член като педофил и се затваря за опитите му да увери другите в своята невинност. Неговото отхвърляне има и чисто физически измерения – тялото му е избягвано като табуиран обект, понечването да пазарува в единствения супермаркет завършва с побой над него, прозорците на дома му са обстрелвани с камъни. Той се озовава в своеобразно естествено състояние, където всеки има правото да го убие. Лукас обаче не се отказва от опитите си да бъде приет отново в социалния свят. Обратът настъпва в навечерието на Коледа, когато той се явява пред цялата общност на единственото място, от което не може да бъде изгонен – Църквата –, и отправя публично към бащата на Клара покъртителния зов: „Виж ме!“. Невинността на героя се изтъпанва в евидентен показ пред най-добрия му приятел и той бива реабилитиран. На финала филмът ни пренася година по-късно, когато цялата общност се е събрала за лова, играещ ролята на инициационно изпитание, чрез което Маркус се превръща от момче в мъж. Въпреки че наглед е постигнал една „втора непосредственост“, оборудвал се е със семейство и е станал отново органична част от общността, така, сякаш нищо не се е случило, Лукас не е спокоен. Историята завършва с това, че по време на лова героят избягва на косъм насочен към главата му изстрел.

Филмът изобилства от възможности за тълкуване, но особено интересна изглежда следната. Представената в него идилична селска общност се намира в хоризонта на съвременното общество и неизбежно бива подронена от този факт. Чрез експерта-психолог в нея нахлува практиката на подсигуряването, конститутивна за възникналия в модерната епоха социум от атомизирани индивиди и ескалирала понастоящем до тотална алгоритмизация на мерките, които подсигуряват просъществуването и добруването на телата. Като противопоставени на риска на доверяването, процедурите, имащи за цел да обезпечат сигурност, всъщност продуцират несигурност. Това е така, защото те изтръгват човека от същностната за него ситуираност в контекст от отношения с хора и вещи, където сигурността се основава върху една ориентация, обзираща цялото без да се вторачва във всяко нещо поотделно. По подобен начин изричната, формализирана до процедура по сигурността проверка дали е изключена печката и спряна чешмата преди напускане на дома води до провокираща компулсивно повторение несигурност, непозната за онзи, който се доверява, осланя на своята ориентация в ситуацията, на своя нетематизиращ поглед върху нея.

Но защо алгоритмите на подсигуряването се оказват по-силни от близостта и доверието, и заслепяват дотам, че да не се виждат очевидни свидетелства за невинността на Лукас? Защото идиличната селска общност от филма не е истинска общност и между нейните членове няма истинско доверие. Истинската общност е възможна там, където се скачват във взаимна откритост хоризонтите на две или повече уникални, незаместими ситуираности, а не там, където се споделят повърхностни обичаи и осреднени рецепти за съществуване. Истинското доверявяне поема риска на откритостта, а не играе на сигурно, разчитайки на това, че другите ще се държат според същите предписания. Във филма психологическата експертиза покълва в един социум, чиито членове вече съществуват неситуативно, като във вакуум, и само заменя едни алгоритми на подсигуряването с други.

Единственият начин, по който Лукас може да победи породената от нея привидност е да насочи, дори и насила, погледа на Клариния баща към своята даденост като феномен. Феноменът, показващото се откъм самото себе си, се разкрива само в перспективата на някаква ситуираност, и то не за едно теоретическо, зяпащо отношение, а за едно практическо отношение, което го познава от начина, по който си има работа с него. Това означава, че с думите „Виж ме!“ Лукас призовава приятеля си да застане в позицията на една ситуираност спрямо него. И начинанието му сякаш успява – силно разчувстван, бащата на Клара проглежда за неговата невинност. Смущаващ е обаче фактът, че когато си припомня тяхната близост, последният се позовава на един списък от клишета – как двамата са крали череши и са участвали заедно в ритуалите на порастването и общността. В тази близост безспорно има силна и автентична емоция, но липсва познание за другия. С други думи, споделяните рецепти и ритуали са затулвали истинския поглед на Клариния баща за това, къде стои Лукас, и така са направили възможна заблудата му, а преживяното от него откровение на невинността на приятеля му до голяма степен има сантиментални източници – контекстът на храма и юношеските спомени.

Принадлежността на героя към общността е възстановена само привидно, защото преодоляването на съмнението в него е възможно единствено във взаимната откритост на незаместими ситуираности. Първоначалното състояние, към което прави опит да се завърне селото, е лишено от истинска близост и доверие. Това разбиране не е репрезентирано в съзнанието на Лукас, но е засвидетелствано от чувството му за тревога, което няма да го напусне никога.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Вероника Цекова – вреМЕчтая

Вероника Цекова/veroniKATZEkova, syllaBLEndings, вреМЕчтая, Steiermärkische Landesbibliothek, Грац, Австия, 2019

 

 

КАПИТ
АЛ
ЧЕН

 

МЪЛ
ЧА
КАМ

 

ТЪЛ
ПИ
ПАЛА

 

DEMOCRA
CY
NICISMS

 

sWORD

 

Fe·male

 

Вероника Цекова/veroniKATZEkova

syllaBLEndings

(селекция 2017 – 2019)

 

syllaBLEndings (дума портманто от английските „syllable“ (сричка) и „blending“ (сливане, смесване) са авторска форма кратки стихове на Вероника Цекова/veroniKATZEkova, обикновено състоящи се от две думи, като последната сричка на първата дума и първата сричка на втората дума съвпадат, или с други думи, ако приемем двете думи за множества, то те имат сечение една сричка.

syllBLEndings са думи, които се срещат; сблъскват се; смесват се; проникват една в друга;  припокриват се;  израстват едина от друга; развиват се една от друга; са симбиоза между две думи; взаимно се допълват; имат нещо общо; принадлежат заедно; свързани са; сиамски близнаци са; краят на едната е началото на другата и обратно; syllaBLEnding е процес.

Стиховете на syllaBLEndings често напомнят за дилемата за пилето и яйцето („Кое е първо, пилето или яйцето?“). syllaBLEndings могат да бъдат разглеждани и като причинно-следствени вериги, събитията от които едновременно представляват причина и следствие.

syllBLEndings са кондензирани сценарии, чиито смисъл и развитие зависи до голяма степен от връзките, алюзиите и интерпретациите, които възникват в следствие  съвместното съществуване на двете думи в съзнанието и въображението на зрителя/читателя.

От 2018 година syllaBLEndings са представени на пет светлинни кутии в публичното пространство в Грац, Австрия (Steiermärkische Landesbibliothek, Café Stockwerk Jazz, Stadtbibliothek Zanklhof и Kulturvermittlung Steiermark). Стиховете се сменят на всеки 10-14 дни. За първи път  syllaBLEndings са представени в публично пространство върху „Копчетата“ в Пловдив през 2017 година.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Огромно небе и само една линия – тази на земята. Разговор със скулптора Симеон Симеонов

Симеон Симеонов

 

Разговор на Христина Василева със скулптора Симеон Симеонов

 

Имаше наскоро интервю с колекционера и меценат на съвременно българско изкуство, бившият швейцарски посланик в България, г-н Гауденц Б. Руф, основател на едноименната награда, в което той казва, че положението на съвременните артисти никак не е леко, но че в страните на запад имат повече възможности като стипендии, ателиета, които могат да използват. И въпреки това, практиката показва, че ако до 35-годишна възраст не се реализират, нямат успех, те отиват в други професии. Едва 10% от завършилите академията в Цюрих продължават да се занимават с изкуство. Може ли да се каже същото и за България?

При нас процентът дори е по-малък. От нашето поколение например останахме десетина човека, които работят активно. Трудно е като няма пазар. Особено е трудно на хората от провинцията. Те издържат максимум три години тук в София, работят, наеми плащат и накрая, какъвто и занаят и знания да имат, те изтляват, и се връщат в провинцията, преминаваш в битовизма. Там няма среда, а и работа няма, но поне има място къде да живееш. Трябва да имаш характер и да искаш да правиш точно това. Реализацията се случва във времето по някакъв начин, обаче трябва да минат доста години, 10-15 години примерно. Аз докато станах на 50 години къде ли не работех, какво ли не правех. Отдавна съм решил за себе си, че отникъде нищо не чакам. Няма перспектива, че мога да се издържам от изкуство. От гледна точка на западния човек, аз не мога да се нарека професионалист, аз съм любител, това ми е все едно хоби. За тях професионалист означава само едно, че се издържаш от творчеството си, а тук в България няма как. Всеки е хванал нещо друго да работи за прехраната.

 Разкажи ни за твоята работа. Работил ли си до изтощение?

Самата работа го изисква. Когато видиш, че в процеса на работа, материализирайки идеята, нещата започнат да стават се получава една магия, в която самото съприкосновение със случващото се е много силно, тогава лесно се стига до изтощението. Не се усеща по време на работата, но като свършиш – да. Това е момент, в който духът и тялото са като едно цяло и тогава човек се чувства най-добре. То понякога може и дни да продължава, просто заспиваш с мисълта за това нещо, а понякога не можеш дори да спиш или като се събудиш мислиш постоянно за него и вариантите, които би могъл да реализираш, и на другия ден тичаш към ателието, за да можеш да продължиш.

Но ако не видиш идеята осъществена, ако не успееш да постигнеш замисъла, тогава можеш да се отчаеш абсолютно, да получиш срив, защото много е висока амплитудата между едното и другото.

Трябва ли ти външен поглед или сам разбираш, когато си успял да направиш това, което е трябвало?

Хубаво е да има някаква провокация, за да се върнеш обратно към това, което си искал да изразиш. Тя може от теб да произлезе, а може и от случайни неща.

Какво е това, което те води в творческия процес?

– За мен е усещането и след като му намеря форма, вече самата форма ме повежда. В нея разбирам много неща, т.е. разбирам усещането си чрез формата, която пресъздавам.

Имаш ли предварителен образ на това, което търсиш, или както казваш, то само се оформя в процеса?

– Усещането ми няма категорична рамка за нещото, което ми предстои. Когато започна да го моделирам, то ми дава повод да го осъзная до известна степен и да продължа.

Усещането за всяка една работа нося от години, то не е някакво случайно хрумване. Може да минат много години. Непрекъснато нося тази интуиция и тя се проявява в самото материализиране. Тогава мога да я прочета, но пак не докрая. Винаги остава известна неяснота.

Сякаш към една творба се стремиш?

– Явно така излиза, но не една и съща работа. Произхожда от един център, но образите са различни, проявява се по различен начин и може да бъде с различни материали. С тях се опитвам да запълня това усещане, като си мисля, че материалите ще ми помогнат по някакъв начин. Ето примерно, и преди съм казвал, че живописта ми харесва повече от скулптурата. Като усещане и като визия – там илюзията е много по-голяма и по-бързо се случва, докато при скулптурата е много трудно всичко. Там трябват много знания.

Винаги съм искал да смеся живописта със скулптурата, да ги направя едно цяло. Това непрекъснато го търся. В релефа се случи по някакъв начин. Сега гледам да изляза от този релеф, да отида към кръглата скулптура, а там вече е много сложно, защото се оказва, че знанията за скулптурата ми пречат.

Традицията ли е, която ти създава проблем?

– Разбира се, защото аз произхождам от традицията. Нямам друга алтернатива.

Много бавно се случват нещата, защото работиш, работиш, и нещо малко стане, после пак и пак нещо мъничко, обаче има шанс да се случи нещото, да свържа двете. Има аналози в 20 век, но както знаем, големите майстори като Калдер, Сото и др. работят с равнини, а аз говоря за кръглата скулптура. Тя се изчерпва сама със себе си, самодостатъчна е. Там трябва да се намерят правилата, по които да събереш елементите, за да може тя да стои като живопис в пространството – хем да е кръгла, хем да е живопис.

Ти как точно си представяш живописта като скулптура?

– Тук не говорим за обекти, както при Марсел Дюшан, защото обектът си е пълен в цялата му форма, пригоден е за производство, за масова употреба, взема се от поточната линия, поставя се в средата с необходимата доза виц или ирония.

Става дума за инсталации?

– Да, за обекти инсталации, а аз имам предвид скулптура в традиционния й вид. Не говоря за материалите, а за мисленето на проблема като традиция. Под скулптура не разбирам обект, нещо готово произведено, а нещо, което аз създавам като форма.

Твоите надуваеми стени скулптура ли са?

– Разбира се, но и не само скулптури. В тях има пърформанс, а можеш да привидиш и абсолютно всички съвременни „изми“ и медии вътре. Те изпълняват всички функции на архитектурата и скулптурата. На архитектурата – доколкото променят дадено пространство, било интериор или екстериор; на скулптурата – доколкото включват гравитацията, времето, обема.

Ето, при работата ми „Борците“, в която като отправна точка използвам известната класическа скулптура, като не нарушавам идентичността й, а я трансформирам – намесата там е много деликатна и нещата се случват по много минималистичен начин. Нещо подобно правят братя Чапман, когато използват офортите на Гоя, но намесата там идва по друг начин. Аз „обличам“ класическата скулптура със силикон, който след това „събличам“ и издувам отливката, която променя формата си непрекъснато, докато не стигна до момента, в който казвам – до тук. Така са и надуваемите стени – те пък се съотнасят към архитектурата. Но и двете са различно нещо от традиционната скулптура, за която говоря. Това са два различни проблема.

В това, което правя напоследък, времето е статично, докато при надуваемите стени то е в движение. В релефите, които сега правя, времето първоначално също е било в движение – издуването до релефна форма на бялото платно, но вече е застинало и виждаш само проявлението му. Докато при надуваемите стени можеш да следваш процесите, да наблюдаваш нарастването и промените на формата.

Изненадата е много важен фактор, която развива въображението ми. Докато във всяка друга манипулация, с четка или моделирайки – ти непрекъснато напътстваш процеса, с разум, с интелект, със знания. Тука не е така. Самият обект работи с времето, с въздуха, с движението, той непрекъснато се променя и те изненадва.

Изглежда е важен процесът на взаимодействие между теб като автор и творбата ти, а не докъде ще стигнеш?

– Интересува ме изненадата, защото тя дава тази възможност.

Това значи ли че ти я чакаш?

– Да, чакам я. Това е най-хубавото – удовлетворението, че съм видял нещо ново, което не съм го мислил преди това. То е като всяко неочаквано събитие, което променя хода. В творбата си създавам условия, за да се случи това нещо. Предварително в нея е включена възможността да се променя по някакъв начин, защото наистина, като издуваш една форма, ти не можеш точно да си представиш как ще изглежда впоследствие.

Ето, гледаш един релеф, който е подреден – един образ се повтаря четири пъти. (Симеон се обръща към една от работите си върху стената в ателието му, върху която работи в момента. Това са четири квадратни неголямоформатни платна-релефи с един и същи силует на мъж в профил на тях. Бел. Х.В.) Това е Египет. Всяка една от тези работи ще откриеш, ако се вгледаш, че е различна, защото по различен начин се е деформирало платното при всяка една от тях, а иначе, на пръв поглед, изглеждат еднакви като образ. В случая той остава на заден план в бялото – като някаква рисунка – представям си го като сфинкс, нещо, което е отминало, но носи отпечатъка и върху него наслагвам съвременен образ от нашата култура, представен със съвременни материали, като найлон, пяна. Обезобразяването. Дали това е нашият спомен за този Сфинкс аз не знам, но на мен ми върши работа, защото имаме съпоставка на две времена минало и настояще. Можеш да измоделираш от външния контур една фигура – аз давам силуета, а деформирайки и изваждайки релефа на фигурата напред, правя възможно да изведа всичко, което е вътре, навън и така позволявам да се четат всички неща, които се случват вътре във фигурата.

Тези неща са натрупвания. Те не са дошли сега. Много е важно за художника да има тези натрупвания и да бъде честен към това, което прави.

А мислиш ли за зрителя?

– Разбира се. Той е част от цялото. Този външен поглед винаги присъства.

На нас ни липсва средата, за да се самоизмерваме спрямо другите. Нямаме музеите, образците, което е ужас за автор, който работи това. Защото, ако ги имахме, бих могъл да отида и да видя една творба на старите майстори и да привидя себе си в нея – както правят на Запад – и това всъщност е традицията. Традицията, която постоянно те провокира. Тук това го няма. Нашата традиция е много скромна – малко повече от 100 години. Ние или трябва да ходим в чужбина или гледаме репродукции. В края на каищата и това върши работа.

Имаш ли образци, които те вдъхновяват?

– Например има много нови, които ме инспирират. Има един румънец Адриан Гение, който гледах наскоро в интернет. Същиса ме със свободата и мощтта на това, което прави.

В жанровите сцени, които рисува, ако нямаше тази свобода и мощ, щеше да бъде един битов художник. За мен това е голямо изкуство.

Разкажи нещо за твоите студенти. Впечатленията ти?

– Има големи разлики между поколенията. Според мен проблемът е, че днешните студенти са объркани. Не че не знаят и не могат, напротив любознателни са, но влизат объркани в академията. Едва тук започват да се търсят, но времето е много малко. 4-5 години и вече трябва да излязат извън академията, а те са още по-объркани и като излязат най-лесно е да поемат това, което идва от Запад и вече направено. Те са като сграда без основи. Не мога да съдя как биха продължили в творчеството, но без тези основи лутането може да продължи дълго и да не им донесе положителни емоции.

Началните курсове в академията не им ли създават тази основа или мислиш, че още от гимназиите е добре да я има?

– По принцип – още от гимназиите. Като дойдат в академията, тук се говори на друг език, и докато свикнат с него минава доста време. Трябва да се преобърнат на 360 градуса и да започнат отначало. Тогава разбираш, че езикът е много важно нещо. Не е правенето на нещата, а езикът на правенето на нещата – оттам започва всичко, той е началото. И когато започнем да говорим на един и същ език много бързо се получава. С едно изречение разбират за какво става въпрос и го правят. Всяко време си има свой език, на който говори за изкуството – със свои термини, въпроси, идея за това какво е изкуство, какво не е, какво трябва да съдържа творбата. Получава се разминаване. Студентите са объркани, защото, от една страна, в академията се говори на един традиционен език, от друга страна пък това, което виждат като съвременно състояние на изкуството, очевидно говори на съвсем друг език и те не знаят накъде да тръгнат.

Ето например, в академията традиционно се прави фигура четири-пет години. Накрая всеки завършва и никой не се занимава с проблема на фигурата повече. Основата е фигурата, от фигурата можеш да изкараш всички видове изкуства – тя стои в центъра. Например в архитектурата от един прешлен правят мостове. Абстрактното изкуство също оттам е започнало. Обаче това са различни езици, различни медии. А виждаме и на Запад – почти не се прави фигура, или ако се занимават с нея, те са в някакви други аспекти, като гротеска и пр. И проблемът не се извежда докрай. Всичко остава някак си по средата, хем научено, хем недонаучено.

Има и друго, водят им се лекции по компютри, по история на изкуството, архитектура и така, обаче всичко това не може да се сглоби – на части, на порции – и ти губиш ориентация, подходът се губи.

Вие не сте ли учили по същия начин в академията?

– Не. Тогава беше така – казва се фигура и се прави етюд, но се прави от край до край. Тогава, говорейки на един език, на езика на етюда, който от студентите е по-мотивиран, по-предприемчив, той си намира неговия език, който вече може да прелее в една голяма творба. Преподавателите ти поставят в началото едни строги правила. Ти минаваш през този процес от началото до края и вече, според интелекта и възможностите, продължаваш, но важното е, че ти си минал процеса като си започнал азбуката от „а“ и си я изкарал до „я“. Докато сега стигаш до „б-в“ и спираш, започваш да говориш несвързано и тогава езикът, който си дал отсреща на зрителя да го прочете, е объркващ. И зрителят пита – какво е това сега, а професионалистът пита – това защо го е сложил, то не му върши работа. Не си чист в езика си, в изказа си.

Прекъснала ли се е традицията?

– Живеем в такова време. Студентите не могат да свържат това, което учат в академията, с това, което виждат навън по изложби, а и някои от преподавателите също не знаят как да го направят. Преподавателите продължават да бъдат верни на традиционния начин на обучение, но промените в изкуството са толкова бързи, че е много трудно да обяснят на студентите как да  използват тези принципи в новия контекст.

На Запад пък, тези които се занимават със съвременни медии не могат да се върнат към фигурата, а и никой не иска да се връща към нея, защото изкуството толкова се е променило, че вече не се очаква от художника да може да моделира. Има си и там школи, естествено, има си училища, които учат да моделират. Обаче с истинските проблеми, поставени от Микеланджело и много скулптори след него, чак до Хенри Мур, и още неколцина през ХХ в., вече никой не се занимава. Затова и скулптурата днес олеква, защото проблемите й преминаха в обектите и  инсталациите, включващи много медии. Със скулптурата и нейните изконни характеристики като пространство, тежест, гравитация, много малко хора се занимават днес.

Има обаче и една друга страна на скулптурата – самото внушение. Тя може буквално да не съдържа тези елементи, за които говорих, но може да носи усещането за тях. От един обект можеш да получиш това усещане, тогава той също става скулптура и започва да действа вече на друго ниво.

Според теб, можеш ли да наречеш една инсталация скулптура? И ако можеш, това би ли поставило инсталацията на нова степен?

– Абсолютно. Много ме впечатли една работа на гърка Янис Кунелис. Едни гардероби, които висят вързани във въздуха на въжета. Това е абсолютна скулптура. Защо? Защото отива в гравитацията, т.е. функционалното предназначение вече става съвсем различно, започваш да изпитваш друго чувство – с много пестеливи средства. По-силни са асоциациите, които предизвиква висящият гардероб, от например висящ слон, защото е от бита. Ние непрекъснато го гледаме и то обслужва определена цел и като го извадиш от контекста, като го пуснеш да виси, да взаимодейства с тежестта си, тогава обърква – истинска емоция, много елегантно поднесено и с никакви усилия. Това е чистотата на мисълта. Това е езикът, който всички го разбират, защото е ясен, категоричен и с минимум средства.

Как действаш, когато стигнеш до задънена улица?

– Оставям работата и след месеци отново се връщам обратно, а през тези месеци правя други неща, които подсъзнателно ме развиват към решението, което после много ясно виждам.

Оставям го да отлежи. Някой път развалям. Самото разваляне ми позволява да тръгне мисълта ми в друга посока. Често печеля от развалената работа, макар че е много трудно да си развалиш работата, но понякога просто го правя. Или тази работа я повтарям, а като я повторя вече съм по-смел и търся нови начини.

Разкажи за този силует на мъж в гръб – бял релеф на бяло платно

– Силуетът винаги ми е бил достатъчен. Винаги съм се интересувал само от светлината и сянката. Самият образ няма значение. В силуета образът непрекъснато ти бяга, защото самият силует вътре не е запълнен с информация. Оставям зрителя сам да си изгради образа, докато, ако го изпълня вътре с образ, няма да ти дам възможност като зрител да участваш, да продължиш творбата, просто аз непрекъснато ще те водя – ето виж това, виж другото, виж ме тука колко съм добър. Докато в белия силует, в зависимост от светлината, ти сам си откриваш твоя образ. Това е като една книга и един филм. Аз не режисирам, оставям те да четеш това, което искаш. Това ми е идеята за този образ върху бялото – дали ще е абстрактен, геометричен, или ще е човешки, оставям те свободно да плуваш и времето да го моделира. Давам ти тази възможност, като се появява и изчезва по някакъв начин.

Когато оставяш тази свобода на възприятието на зрителя, не се ли ограничаваш самият ти в търсенията си?

– Не. Даже като натрупвам повече образ, там започват проблемите ми – доколко да продължа, как и защо? Но се стига дотам, че и силуетът вече не ми е достатъчен, защото веднъж съм го направил, тогава търся начини да направя още по-силно това преживяване и понякога търся образ, като наслагвам.

Ето, сега напоследък за първи път си дадох сметка, че аз като човек от Добруджата, един вид непрекъснато се мъча в работите си да правя това пространство и да търся свободата на огромното небе и на хоризонта, на който виждаш една линия само – тази на земята. Тепърва започвам да разбирам, че точно това ме води.

***

СИМЕОН СИМЕОНОВ (р. 1962) e главен асистент в Националната художествена академия, катедра Рисуване. Доктор по изкуствознание и изобразително изкуство. През 2001 г. специализира в Международния център за изкуства в Париж. Завършва специалност скулптура в класа на проф. Крум Дамянов, НХА, София, 1999 г.

Симеон има много самостоятелни и съвместни изложби.

През 2019 г. участва в изложбите: “Open Art Files: Записки и бележки под линия”, галерия „Капана“, Пловдив, куратор Вера Млечевска; „Thank you Mr. Ruf!“, галерия Credo Bonum, София, куратор Весела Ножарова.

През 2018 г. прави самостоятелна изложба в галерия „Структура“, София.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Стиф Лазаров – Russian Avant-Garde in Istanbul

 

 

On the second of March 2019 (Saturday), I visited the Sabanci Museum in Istanbul with two of my classmates. More specifically, we visited the exhibition “Russian Avant-Garde. Dreaming the Future through Art and Design”, a temporary exhibition that I had the wonderful chance to enjoy. My interest in the Russian avant-garde movement began during my first year at university, and throughout my studies I have encountered topics on Russian avant-garde quite a few times, especially on Malevich and Kandinsky. However, I have not had the chance to see their artworks in real life up until my visit to the Sabanci Museum, so this exhibition was a special and personal experience for me. I was eager to go to the exhibition, and I did not leave disappointed. I must point out, however, that the presence of the artworks themselves was enough for my satisfaction and it had little to do with how I felt about the exhibition as a whole. In this paper I will aim do an objective critique of the exhibition and I will discuss whether I think it was a successful one or not.

I will start with the entrance to the exhibition. I believe it is a rather confusing one, it took us some time to find the entrance to the avant-garde exhibition, since there are other, temporary exhibitions at the museum as well. I must admit that this might have been our fault, as most people did not seem to have been confused and/or lost. In the last section of the exhibition (which we thought was the first) there was a strikingly lengthy text, taking up the place of an entire wall (Figure 1). I usually do not mind long texts in museums, and I enjoy reading them, but I found this text problematic due to its content. The text was titled “Forced Modernization and Dictatorship” and was overly-politicized in my opinion. It was a short critique of the Communist regime in the USSR, and I believe such texts do not have place in an art exhibition. This text is simply the political opinion of the curators and/or of the institution, and it provides a one-sided and biased perspective on the matter. I will not go on and criticize the text itself, but rather the irrelevance of it. We can categorize the museum visitors in two sections – those familiar with the USSR and those who are not. The former would not want to read such a text because they are already familiar with the matter and would not want to waste their time reading something they know. The latter, I believe, would also not be interested in the text, since an art exhibition is not a place for history and politics studies. They might want to read about the USSR and about communism after the exhibition but reading the text while at the museum would only distract them from the artworks which are the centre of the exhibition. In my opinion, nobody is interested in the curators’ political stands and their knowledge on world history. As for the lighting – it was too dim and the lightbulbs were directed towards the artworks in an unpleasant way, making them hard to see. The arrangement of the paintings, however, was pleasant and in touch with the context of the exhibition – it was sterile and minimalistic. This leg of the exhibition had more of a “baby bird” approach, which I enjoy, but I do not think the large part of the museum goers would appreciate such an approach, since to most people Russian avant-garde might seem “boring”, and they would expect that the curators would compensate for that by creating a more interactive exhibitions. However, the curators decided to embrace the idea of the Russian avant-garde, and I personally liked this. 

On the wall by the staircase leading to the next (or previous) instalment of the exhibition, there were photo portraits of the most notable people from the Russian avant-garde movement, along with some information and facts about their life and art. I think it was a nice feature, considering that most people would want to know what the artists looked like and what were they like as persons. In the next hall, there were some paintings as well as some sculptures by the Russian artists, like Rodchenko, Kliun, Popova, and Klucis. I was fascinated by the artworks and their arrangement. The colour themes of the exhibition rooms – black and red – were also satisfying. There were documents exhibited as well, written by the likes of Tatlin and Kandinsky. However, there were no translations presented. As a Bulgarian, I found it rather easy to read and translate the content of those documents, but I believe the local visitor would not be familiar with Slavic languages and would wonder what the documents were about. If I was in a similar situation, I would be rather irritated. Given the fact that those documents are relatively short, I do not see an obstacle for the presentation of translated versions. On the walls there were texts discussing the movement, its origins, intentions and so on. The texts were informative and interesting, but some people might consider them too long. The vocabulary was too pretentious on occasions and possibly was out of reach for most of the visitors. Given that the art movement itself is abstract, complex and not what most of the people imagine when they hear “art”, I think the pretentiousness of the labels is justified to some extent. I must admit there was a feel that the curators expected the visitor to be familiar with the theory and history of art, and that they did not aim for the comfort the unfamiliar visitor. There was a film about Tatlin’s Tower being projected onto one of the walls, and I found it interesting, and other people were watching it as well. There were two or three more films in the exhibition, one of them being the play “The Magnificent Cuckold” from 1922, directed by Vsevolod Meyerhold. The film shows the visitor that the Russian avant-garde movement did not have an impact only on pictorial art, but it affected other aspects of culture, such as opera and theatre. In that hall there was also a mini-exhibition of Analytic Art – a tribute to Pavel Filonov along with a text describing the style and the artistic intentions of Filonov. Next to that hall there was another which was dedicated mainly to sculpture, representing the three-dimensional aspect of the movement, and the constructivism in its purest sense. I was disappointed that there was not a model for Tatlin’s Tower, given that it is one of the most notable three-dimensional concepts attributed to the avant-garde movement in Russia.

When we got to the last part of the exhibition (that was originally intended to be the first), I finally got to see Malevich in real life. I was overwhelmed by the fact that I am in the same room with artworks by Malevich, and at first, I could not notice the large amount of people in that hall. As we were going from the last to the first hall, the number of people was increasing. In this first hall, there were mothers with children, there were students, there were families and so on. It was a bit chaotic – parents looking after their children, students taking pictures in front of the paintings (instead of taking pictures OF the paintings), people talking loud etc. There was definitely interest for the exhibition, but I did not see a lot of people looking at or taking pictures of the Malevich paintings. I believe that most people did not know who he is, but this does not mean that people did not appreciate the exhibition. I just think that the curators hoped that the visitors would know at least the bigger names. There were Malevich paintings from his early “pictorial” period to his late purely geometric period (Black Rectangle, 1915.) One of the most successful and admirable, yet sort of expectable features of the exhibition in the hall was the arrangement of the paintings, specifically the ones put on the corners (Figure 2). The curators did what Malevich did in the 0,10 Exhibiton – they hung artworks in the corner of the room, which I found as a successful tribute to Malevich and the other artists from the movement. However, it was rather strange that the artworks in the corner were not by Malevich. Nevertheless, the 0,10 exhibition was not about Malevich alone anyway, so I do not think of that as a mistake. Moreover, at the Sabanci exhibition there were no Malevich paintings big enough to be hung in the corner, so it is understandable.

The exhibition was not an interactive one – it was a one-way conversation “designed around the cognitive order in the minds of the curators”[1], and I doubt children would enjoy it as they would enjoy a natural history exhibition, for example. It was solely focused on art and culture. Personally, this is what I wanted – it was informative, it was rich on artworks, and it embraced the concept of the artistic movement. I found interesting that documents exhibited alongside artworks, within the museum context, become as valuable and artistic as the artworks themselves. I also liked the banner which was advertising the exhibition (Figure 3) – it uses the colours which were used in the exhibition itself, the font is good, it is bilingual, and it resembles a suprematist artwork. I have two suggestions for improvement. One is regarding the hall I talked about at first – it would be nice if the lighting was changed with neon lights or large ceiling lamps instead of lightbulbs directed at the artworks. I would also remove the lengthy politicized text. Second, I would include something interactive – an interactive sculpture, or a do-it-yourself type of sculpture where people have geometric figures which they use for various constructions. Overall, I believe the exhibition was successful, and it aimed to be a pure Russian avant-garde exhibition. The curators, however, did not seem concerned with the visitors, but the content itself does not “care” about them either. 

 

Bibliography:

American Association of Museums. “Standards for Museum Exhibitions and Indicators of Excellence”

Beverly, Serrell, “Ten Deadly Sins”. Exhibit Labels: An Interpretive Approach, 2015

Beverly, Serell. “Who is the Audience (and What Do They Want)?”. Exhibit Labels: An Interpretive Approach. Rowman Altamira, 1996. pp. 37-49

Edson, Gary, and David Dean. “Museum exhibitions.” The Handbook for Museums. Routledge, 1994. pp. 145-159

McLean, Kathleen. “Museum Exhibitions and the Dynamics of Dialogue.” Daedalus, vol. 128, no. 3, 1999, pp. 83-107

 

[1] McLean, Kathleen. “Museum Exhibitions and the Dynamics of Dialogue.” Daedalus, vol. 128, no. 3, 1999, pp. 89

Figure 1:

 

Figure 2:

 

Figure 3:

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Защото не всичко е кинофикция (и Доналд Тръмп не е Стийв Маккуин)

Атанас Тотляков, Културологични особености на грима,
дигитален печат, 70/100, 2019

 

 

Мислех, че ще мога да мина, без да (и ще ме подмине да) пиша за новия филм на Тарантино. Гледах го два пъти, убеден съм, че това е краят, чието начало постави преди десет години „Гадни копилета“.

Тогава си казах, че вече няма да гледам повече негови филми, но продължих разбира се да го правя, надеждата, че ще се върне към себе си и кредитът в очакване да го направи нямаха край. Но огледалното завръщане на „Имало едно време в Холивуд“ към схемата на „Гадни копилета“ – след 10 години! – вече трябва наистина да е краят.

Тогава беше пренаписана историята на Втората световна война: Хитлер бе убит не от по-големия от него Сталин, а от собственичка на кино в Париж. Сега бременната жена на Роман Полански не бе убита от бандата на „Чарли“ Менсън. Т.е. в единия случай действителната история бива (кино)фикционално променена, защото се случва нещо различно от реално случилото се, а в другия – защото не се случва, това, което реално се е случило. Виртуозно, да, но реалността и нейният размер все повече има значение.

Последният филм на Тарантино отново твърди и потвърждава, че киното може всичко, дори да промени със задна дата протичането на историята, дори линеарността на самото време („Криминале“ за първи път брилянтно демонстрира това.) Не просто твърди, но и потвърждава, защото магията – на Калифорния Дриймин’, на меджик ауър-а, когато се палят неоновите надписи, на сцената с Брад Пит в леговището на бандата на Менсън – е тотална.

Но и при Лени Рифенщал магията също е тотална, каква е разликата? Че в единия случай рамката е супер готино неолиберална, толкова готино неолиберална, че дори не дразни, а в другата – (супер яко) националсоциалистическа? Разлика няма: и в двата случая киното може всичко, но няма творба, защото няма реалност.

Казвам това като фен, който поставя драматурга Тарантино (до „Джаки Браун“ включително) на нивото на един модерен Шекспир, нещо като Брехт, успял в Холивуд петдесет години по-късно, след реалния си провал там. Ако Шекспир рапираше, щеше да пише като Тарантино. Ако Тарантино пишеше поезия, щеше да го прави като младия Брехт.

Но Америка на Тръмп не може да бъде описана с всемогъществото на кинофикцията. И да направиш Стийв Маккуин да изглежда като Доналд Тръмп не променя – дори и да е безумно забавно – главоломния упадък на последната западна велика нация.

По време на Войната в залива на Буш-баща „Глутница кучета“ можа да каже всичко за ужаса с една чиста алегория. По времето на Туит войните на Тръмп „Имало едно време в Холивуд“ не може вече да каже нищо за необратимия вече упадък.

Жалко за Тарантино, жалко за Америка. Би трябвало като русофил и сталинист да тържествувам. Уви, Сталин уби Хитлер, а иззад клоунския перхидрол на Тръмп наднича кичарата на Менсън.

Чисто по Тарантиновски. Но вече без никакви кучета в алегоричен резерв.

Те може да са само кучките на реалността, разкъсващи превърнатото във фикция.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X