Росен Тошев, Табло №2, 1997 г., 90х70 см, смесена техника, картон

 

Още колко остава, не е ясно. По-лошото е, че свикнах и даже ми харесва. Ако ми бяха казали преди време, че мога да седя година вкъщи, щях да се изсмея.

Кога се случи това, неусетно някак, постепенно някак. Сама не усетих кога свикнах. Сега и да ме карат – не излизам.

Чудя се и се дивя, не схващам как съм се бъхтала, бутала – автобуси, колеги, хора…

С години не бях оставала сама. Всяка вечер купони, гостита, партита, концерти…

После взеха, че ни затвориха. Седмица – две лошо, а след това не можеш да ме мръднеш – сякаш точно това ми е липсвало, това ми е трябвало. Невероятно откритие на дърти години.

Явно ми е идвало нанагорно, но не съм си признавала, пусти срам, страх, от старостта страх.  И какво толкова й се плашехме на тая старост? Защо така панически бягахме, зорлем младеещи, та се износихме като бити чували?!

Ей го, минал от тук и бам – у нас. Абе, аз да не съм хотел, да не съм локал. Ама не мога да ги изгоня, на ята идваха, хванал влака – идвам – ще пием.

Грех ми на душата, ама съм му благодарна на ковида, че ме затвори у къщи. Не се бях виждала с мене си от едно има-няма двайсе години, че и отгоре.

В последно време много зле бях. Викнат ме на купон – едва се дотътря. Килограмите тежат майка, чак ми треперят коленете кога излизам. Ама пусто навик да не отказвам, ще ми падне реномето и няма да ме търсят.

Секи ме познава като душа на компания, на мене чакат да ги веселя. Веса лафа– как ми тръгна тоя прякор от момиче още. И така си и остана лафове, вицове, танци, истории, викаха ме да правя сеира.

Те се посмеят, гушнат се и си идат, а аз се прибера сама. Така ми мина младостта, бохемската ми младост. Без Веса нямаше купон, ама при Веса никой не остана. Сама си легна, сама си ставам – има няма едно 40 г.

Какво ме беше толкова страх от тая самота, защо съм и се плашила, ей го – седя си, с кеф си седя. За какво съм им угаждала на тия хора да ги веселя, да се лензя като напушена, ако ме питаш – не знам.

Умора бях натрупала адска, ни смешки ми се говореха, ни вино ми се пиеше, ни ми се слушаха хора, по инерция още бръмчах.

Та ще ме разберете – радвам му се на ковида, че зорлем ме затвори, та ме измъкна от мене си.

И като съм се затворила така – нов свят откривам, неща непознати.

Това, ако го разкажа на някой, за луда ще ме обяви, та няма и да го разказвам.

Първо си мислих, че си внушавам, после, че полудявам, ама три месеца близо го наблюдавам това явление.

Винаги много съм мразила да сменям каналите на телевизора. Някой като се разцъка с дистанционното в мозъка сякаш ми бърка.  Много е досадно. Тъкмо загледаш нещо, аха да вникнеш, тъкмо захапеш драмата и бам – смени го.

Затова си седя неизменно на канал “Филм+“. Само филми гледам. Те ги въртят де, повтарят, по сто пъти ги гледам, но не сменям. Тоя канал ми организира целия ден. Сутрин почват турските, после повтарят американските, заспивам с руските – репликите наизуст знам.

Имам си всичко – любими актьори, любим образ, обекти на желание си имам. Едни млади турски актьорчета има, пръстите да си оближеш, едни снажни русначета, да ги цункаш.

Че се и вълнувам, преживявам ги. Тъпи били, сапунки били, ама като ги захапеш и чакаш, в три, в пет и айде – минал денят, за друго не ти идва да мислиш – ни черни мисли, ни депресия имам.

Иначе като потъна в едни размисли, не ти трябва да ме срещаш. Затъвам в мисли, чак дупки си правя.

Само един проблем имам, като не излизам – безсънието. Мъчи ме, души ме като змия, бавно и подмолно. Нема по-гадно от безсънието, от мен да знаеш – бавен убиец е това, маскиран.

Вечер като се ококоря, изцъкля се като сова. Ще кажеш, че клечки са ми слагали на клепачите. И няма бе, няма заспиване. Въртя се като пумпал из стаята.

Тогава в тия часове, нощните, го направих откритието. Убедена съм, че има научно обяснение, революция правя, ама няма кой да го запише, да го обясни.

По моя канал, всяка вечер, след полунощ, повтарят един филм от тези с извънземните. “Планетата Алфа и пътят на Закс“ – геройска работа, един спасява Вселената, а до него една от планетата Алфа, дето го обича и му дава сили. Сиреч мъжът голям, ама и жената величава – любов, ама от смислените.

Аз филми с извънземни много мразя, простеят ми. Затова като почне гледам минута-две и заспивам. Ама като му е писано на тоя филма да го гледам и това е.

Първо мислех, че си внушавам, ама след-седмица две видях, че не е внушение.

Гледам една част – заспя и като стана се събуждам баш оттам дето съм заспала предния път и така всяка вечер. Малко преди средата на филма съм, остават ми месеци до края.

И не знам дали поради явлението и това, че му се дивя. Ма започнах само за тоя филм да си мисля, хем ми е скучен та заспивам, хем ме държи интригата поради феномена на навременното събуждане.

Значи- планетата Алфа умира, жителите й са останали с последни дози вонокс, те това дишат, ако до две завъртания на трите луни на Алфа не се намери нов източник на вонокс, всички умират от задушаване – деца, старци, майки, бащи.

Цялата работа е, че един от планетата Онокс ги цака, спрял им е единия източник на вонокс, кратера Янтаго, запушил го е, за да унищожи Алфа, защото му трябват ресурсите й.

Алфарианците са ги направили много сладки. С едни очички като анимирани и козинка, милички са ги направили като мечета, да те разплакват.

Сега Закс, дето ги спасява, той е много секси. Мъж та дрънка са избрали за образа. Едни крака яки, едни рамене, пък рус, пък чаровен, червиш се като го гледаш. Закс е землянин и със силата на земните си знания и ум се бори за живота на Алфа.

Той ми напомня за голямата ми любов. Некога давно, момиче бях. Даже си мисля, че затова и не се омъжих. Той откак замина – край – повече никой не ми взе вниманието.

Аз бях интересна, чаровница, винаги център бях. Пък пеех, пък разказвах, пък танцувах, такава нямаше друга – забавна.

Сандо му викахме, иначе се казваше Александър. Висок, умен, на китара свиреше, иначе мълчалив тип, проницателен. С поглед като те мерне, знаеш, че всичко му е ясно, всичко разбира – за хората, за отношенията.

Със Сандо имахме романс, такива чувства не бях изпитвала, не знаех,  че съществуват. Седим двамата на едно балконче в квартирата ми в “Люлин“ и плачем, от любов плачем.

Сандо заминаваше за Щатите. Ядем картофи, пием бира и плачем. Знаехме и двамата, че това е, повече няма да се видим.

Тая вечер се събудих точно като Закс целуваше Рея пред кратера. Той влиза, ще го отпушва, тя знае, че я излезе, я не, ама му вика – “отивай, върви“ – крещи му, стиснала зъби. Щото знае, че той има мисия. Това е любовта, като го пускаш, а не като го стискаш за себе си.

И аз на Сандо така му виках – “махай се, не поглеждай назад“ – немах право да го спирам човека, да му тепа развитието. Той се изучи там, фирма направил, не смея да питам, че ме свива като чуя, стяга ме едно, усещам една пустотия и безсмислие.

Аз и за тая планета си мисля – Алфа. Интересно са я измислили – три луни, четири слънца, иначе е тъмно зелена цялата.

Вчера слушам в кухнята по радиото – българин нова планета открил, някъде по чужбина. И го питат човека – “има ли живот някъде по Космоса“, а той им вика – “то и да има е такъв, че ние с него не можем да си общуваме.“

Пък и планетите, откритите, и те – или много топли, или много студени, или масивни, неподходящи за живот.“ И кат зе, че ми стана едно празно, кухо такова. Като я мисля тая тъмница, тръпки ме побиват.

Значи кво –  тъмно, тъмно и бам – камъняк и пясък – друго няма във Вселената. Нали беше човек на Луната, сума машини има и на Марс – пясък, пясък, пясък – един безкраен пясък, това е.

И само ние тук – точките в тая тъмница. Пък после си викам – не, това не е възможно. Щом тук има, ще има и другаде.

После пак – и като има кво?!

Колко си малък, колко нищожен човеко, понякога се стрескам, с тия играчки дето летиш из тая огромност и си мислиш, че нещо правиш. За какво му е де факто на човек до опознава Вселената, това не ми е ясно?

Човекът има – няма едно 70-80 години, после си отива. За какво са му тия знания, тия напъни?! И като я опознае какво – повече ли ще живее, по-пълноценно ли?

Като ги гледам старите снимки – хора, хора, и секи си е мислел, че от него започва светът – колко са минали-заминали и все за прогрес са говорили.

Че той светът реално се случва само за теб, докато те има, и така е с всеки. Някой като ми изтряска – светът не се върти около теб. Е, около кой тогава – и около мен, и около теб се върти, около всеки се върти, като те няма на него, само тогава, се върти около другите, а не около теб.

Не съм била център ще ми вика – всеки е център миличък!

Вчера на Закс и Рея им беше първият секс, в една пещера пред кратера. Много смешно са го измислили. Тя рошава една като мече, пък тоя я вдига и я гали по козинката. Тя си има и крачета, и дупе де, даже гърди и турили.

Ама страстно им се получи, като гимназиален секс. Ех, навремето и сексът и той беше различен. То бяха едни целувки по вратовете, то едно галене, погледи дълбоки, проникващи. Сега го гледам секса дето го дават, от вратата знаят тия двамата какво да правят – кучешката ли, мисионерската ли. Много ми е режисирано, няма спонтанност, откривателство няма.

Със Сандо какви емоции бяха. Други съм имала, ама така не е било. Сандо и само да седи до теб вече е секс, нищо да не прави. Ония се блъскаха предните като зубри – ще те изкормва сякаш.

Кво имаше у тоя Сандо различно, погледът един мъжки, загрижен, усещаш у него една мисъл за другия, отношение усещаш. Той, ако беше казал – сватба – готова бех. Щех да се прежаля и даже да му родя деца, колко и да не се виждам като майка.

Предлагаха ми още двама – жмудьовци, къде ще се мерят с него. След него никой не искам, изчерпа ми любовния капацитет, каквото имах да давам на друг човек, дадох го.

Кълна се, сега да ми звънне, да ми каже – готова ли си – готова съм ще кажа, взимай ме!

На Алфа това дето го дишат, воноксът, свършил, защото имало алчни алфатарианци. Продавали ресурсите, които произвеждали вонокса на други планети. И така бавно, бавно им свършил на тях. И сега дишат с нещо като маски, без тях падат като талпи.

Тая тема, природната, явно много продава, у всеки филм я набутали. Аз в началото много й се плашех. Майко – изчерпахме ресурса на Земята, леле – свършихме. Пък озоновата дупка колко съм й се стряскала – мани!

Преди седмица у кухнята пак бех, режа зелка и слушам един професор.  Обясни го много добре човекът – енергията от Слънцето вика, само за месец, е колкото човечеството е произвело в цялата си история. Такива неща като слушам се свивам като карфица.

После каза човекът и за озоновата дупка – тя вика се появява всяка пролет, със слънчевия цикъл била свързана. Пък то какво ли не се изговори. Така като чуя някакво по-авторитетно мнение и много тъпа се чувствам, че им се връзвам. Защо ги говорят тези неща, като не знаят как са, а? Да ни стрескат, да не живееш спокойно и малкото живот дето го имаш.

Как ще се меси човек в тия великански процеси, какво зависи от него?!

И на Алфа има един дето ги плаши – Заргон. Той е нещо като управляващ Вселената. Той им внушава страхове, да ги държи. Появява им се по нещо като камери всеки ден и им вика – “свършва ви воноксът, умирате“! Дишайте бавно, не издишвайте всичко! Вие сте виновни, замърсявахте планетата и те ви резултат. И ония мечета мигат с очички и бегат по дупките да треперят и да си сърбат вината, дорде Заргон търгува с вонокса.

За вина като се сетя и за страх пак към Сандо се връщам. Как успяваше тоя човек да маха страхове и да не набива вина у никого?! Ей, това много се чудех. Около него ти такова – уютно. Ни срам изпитваш, ни неудобство.

Направиш некоя тъпотия, изтърсиш нещо – той ти рече – “спокойно, и аз така правя, така се цепя, човещинка си е“. Никога не е искал да е от горе на някой, да го мачка и доминира.

Закс като му споделя Рея се сещам пак – на Сандо всичко си казвах, сякаш не любовник, а най-личен приятел ми беше. Никога не повдигна пръст да ме кове и поучава. Щото никога не се почувства отгоре на някой,затова, че има право акъл да дава. Нямаше криене там, пазене, актьорство нямаше.

Довечера чакам да се събудя, когато Закс излиза от кратера, да видя какво ще каже. Интересен момент щото бяха дълго разделени не знам колко слънца там, ама много беше.

Чакам я тая развръзка, мисля си, Сандо сега, ако се върне, какво ще ми каже. Мечтая си така, смешно малко на тия години, ама тия мисли радост ми носят, пускам се и си фантазирам. Какво ли ще ми каже след толкова време?

Е, аз съм се променила, не съм оная девойка скоклива, ама нашето беше по-дълбоко, няма да ми забележи много. И аз на него няма – приемам го и това е.

Я, имейл ми писал някакъв, тоя па кой е?! “Александър Запрянов“, много ми е познато това, кой беше бе, кой, ей оглупях нацяло?!

Абе, чакай бе, той Сандо май беше Запрянов, я!

“Мила, Веси, взех имейла ти от Танчето, която живее в моя град. Много време мина, аз съм в София при сестра ми, искам да се видим. Оставям ти телефона ми, ти реши дали да ми се обадиш, няма да настоявам.“

Олеле, ще се побъркам, гледай целата се опотих, сърцето ми бие като гонг, гледай. Ще пукна бе, инфарт ще направя.

Ще се наакам, майко, бързо в тоалетната, стомахът ме стегна, умирам!

Олеле, какво да правя, Боже, дай ми сили да не изтрещя нацяло!

Чакай сега, спокойно, седи тука на кенефа и мисли трезво с главата.

Сега, дошъл в София иска да се видим, добре, това хубаво. Ама, ние не сме се виждали 35 години, аз съм се променила много.

Нищо де, какво като съм се променила, сигурно и той се е променил. Обличам едно палто и отивам, ще пием по едно кафе и това е.

Ами, ако той се е променил много?! Кой знае каква изпусната чичка е! Ще ми разбие всички фантазии, после кво – аз на Сандо повече от 30 години живея щастливо, пусна си филма и айде.

Чакай бе, кой идва след 30 години да ти пише, нормален човек ще ти пише ли, ще те търси ли?!

Кой знае какво е станало – я пари няма, я квартира, я го е изгонила американката, знам че беше женен. А, не на мен тия, сега да ми идва като изхвърлено куче сякаш съм приют “Надежда“.

Може и наркоман да е станал, там много са такива. Може убийство да е направил, защо ще се връща, ако му е добре у Америка?!

Пък и сега като се връщам се сещам, че аз май Сандо не съм го обичала толкова. Как замина като последна шушумига, мъж ли е това, едно довиждане не каза.

А, как пиеше, майко, как поркаше тоя! Какъв смукач беше, бидони празнеше! Кой знае от какви клиники за алкохолици ми идва?! Ама, не на мен, няма сега на дърти години болник да гледам, да му сменям памперсите, алкохолиците много се изпускат.

Кой знае колко жени са го изхвърлили, та сега се влачи, дето ме заряза като…

Па и не беше кой знае кво у секса, още на двайсе засичаше. Нито фантазия, нито техника, а за физика да не говорим!

И разсипник беше, голям разсипник, такъв не съм виждала. Ден за ден живееше като циганин, широко му около врата.  На целия квартал дължеше пари, биха го няколко пъти. Тоя само е потънал у заеми, това е, друго нема.

Тоя е затънал до гуша, до гуша е нагазил в лайната. Хванах те, шмекер, хванах те! Твойта кожа, търсиш балък, както някога събираше на всички парите, хванах ли те?!

Е, сега ще видиш какъв имейл ще ти драсна, мошеник, мръсник, свиня, импотентен!

Рея, не го чакай да излиза от оня кратер, ще ти утрепе фантазията, по-добре да пукне вътре!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.