Най-новото

“Облаци бездомни вий сте като мен сами…“ – дрезгаво припява Стария – така ме повиква, когато чува да хвърлям моряшката си торба до вратата. Посочва ми празната чаша, след малко се връщам от кухнята с бутилката, свита от Божидар от касите пред магазина в името на българо-съветската дружба. Нося чаша и за себе си. „И ти като мене си настъпен от слон по ушите. Наздраве sir!“ Отпивам: „Ти пък си настъпен от коне на връщане от урок по пиано“. Прави ми знак да се смея по-тихо. когато майка ми, чиято идея бе музицирането, неспокойно се размърдва на леглото. „Щастлива каруца – край на мъките! Облаци сиротни…“ – опитвам глас и потвърждавам мнението на учителката си за тотална немузикалност. „Но абсолютен слух.“ – юнгата държи да се знае. Стария подхвърля: „И аз така чух. Кога летиш?“ Поглеждам часовника си: „Имам час-два. Малките часове – казва той – време меланхолично, а и пиенето привършва – всичко това предразполага към песимизъм.“ Разливам водката по чашите: „Остава да чуеш как водата от казанчето в кенефа казва: „Ти направи ли равносметка на изминалия ден?“ Той се тресе от беззвучен смях: „Взе ли нещо за четене?“ Прозявам се със затворена уста: „Четенето е занятие самотно и безсмислено.“ „Като писането – допълва Стария – особено на поезия.“ Да не досаждам на ближния си – отвръщам – е най-важната ХI Заповед и свято я спазвам. Амин! – допива глътката си той – Как е жена ти? – Поставя някакъв французин в Кърджали, ама да ме убиеш, забравих името му, пиесата е много забавна. Ставам. „Не трябваше да се разделяте.“ Свивам рамене: „Време е!“ Последна глътка. „Три фута и всичко останало…“ Неловко се навеждам над него: „Не се безпокой, вятърът ме обича.“ Ще се видим в К – с внезапно побелели устни казва той. – Разбира се – отвръщам и знам, че никога няма да се видим повече. Знам, че никога няма да се видим повече – неловко се навеждаш над мен, усещам горещината и силния афтършейв, с разлюляна походка посрещаш вълната, сакът с надпис USNAVY те очаква. „Къде ще работите?“ Затичваш се надолу: „Някъде южно от Канарските острови.“ Сбогом! До чашите лежи плик със снимки. Трябва да им оставя нещо – изтеглям една и я обръщам. Ще разчетат ли почерка ми? Глупости – той пише със същите драскулки като мен: „Простете се с морето…“. Връщам снимката в плика. Дали и кога ще я намерят? „Облаци бездомни, вий сте като мен сами, скитници сиротни…“. Прощавай, приятелю Йожи, Настя Ф. я пееше по-добре, докосвайки с устни ухото ми, „Настася Филиповна“, както ми я представи Алекс, когато ни запозна – готвехме се да пропием хонорара от поредния й гастрол във Виена или Берлин – злите езици говореха, че е любовница на фюрера на „Трудовия фронт“, така злощастно завършил живота си в Нюренберг. „Самоубийство, скъпи – ми каза години по-късно Н.Ф. – направил от чаршафа си примка и се обесил в килията, трябва да е легнал на пода и да дърпа докато се удуши – д-р Роберт бе мъж с характер, макар и пияница.“ „С кой ме запознаваш? С княз Мишкин или Ганечка Иволгин?“ – добра контра от Настя, но Алекс е непоклатим: Той е принц и бленува за разблудни царкини (цитат от мое стихотворение, което му бях чел).“ Тя проницателно се вглежда: „Следователно, ти си влюбен в него, нали!“ Т., която е мълчала досега: „Ти не си царкиня, нали!“ Настя от сърце се разсмива: „Аз и дама не съм – обикновена актриса!“ „И екзотична танцьорка“ – допълва Сашо. „Екзотична танцьорка от Ориента“ – уточнява Т., а Настася Ф. помръква. А не бива, тъкмо тя ще ни вмъкне в бара, заради нея няма да забележат липсата на риза, елегантно прикрита от пурпурният шал на Алекс, невъобразимата шапчица на Т., трудно кацнала на къдравите й коси, а моите трисъставни одеяния: сако, жилетка, панталони, утре ще бъдат пожертвани пред олтара на необходимостта, за панталоните още се колебая, по съм склонен да продадем обувките, но Сашо твърди, че шлиферът ще прикрие всичко. Той е много убедителен, като ме навиваше да заложим кожения куфар, с който моят старец (ст. подоф. от запаса на НВ 7ми пп) ме изрита в София, “да печеля хляба си с поезия“, каза: „Твоите “творби“ все още не заслужават такъв хубав куфар, стига им мукавяна кутия.“ По-късно, когато Алекс вдъхновено танцува степ, някакъв тип го плесва по задника, той без да нарушава ритъма, прави пирует и го ритва в чатала, Настася Ф. пуска в ход бутилката от кофичката с лед, Т. задейства иглата от смешната си шапчица – някой реве и се държи за гъза, а Ваньо Куцото пласира десния си прав, прочут из цял Ш. Изхвърлят ни, Настя е задържана да плати пораженията, след малко излиза, хулигански килнала борсалиното ми на тила. Сашо го взима, почиства праха: „С това започваме утре.“ Изпращаме момичетата – Т. до дома на уважаваните й родители, Настася Ф. до нещо като високонравствено общежитие на дъновистите в „Изгрева“ – пресеклив, горещ дъх: „Утре, скъпи… утре, сега не мога…“, после бай Кольо ни приютява в кръчмето си (отново сме бездомни) като ни заключва отвън. Сашо рови в препълнения пепелник и търси фас, аз напипвам в джоба си монета, помощ от любвеобилната Настя, отварям кутия “Томасян“ и бутилка вино. Алекс безгрижно пуши и пуска кръгчета дим. “Не е добре за болестта ти. Гледай си калцираната каверна и остави батковците да се оправят – отвръща той – Имаш ли нещо ново?“ Изваждам грижливо сгъната тетрадка “Сампа“ от вътрешния джоб на сакото. След четенето Сашо откъсва листата и ги подпалва в пепелника: „Сигурен съм, че мукавяната кутия е пълна с още много такива, моя куца птицо, само не мога да разбера, в какъв такт подскачаш: ямб или хорей?“ „Ямб, петостъпен“ – правя няколко танцови стъпки на кривия крак. Той поклаща глава: „Здравчо ми писа, преди да дойдеш – мамино дете, куцо – сигурно баща тиранин?“ „Авторитетен член на Съюза на НВ на запасното воинство – отвръщам. – Проклет шоп. Майка ми е третата му съпруга.“ Алекс се хили: „Който не ще да учи – вън!“ – кимва към борсалиното – преди това най-добрият шивач в прованса… Повдигам крак – обувки „Саламандер“, Старецът е елегантен пич… Той: Няма да се излагаме… Малко пари. – Аз: Старецът е стиснат. Той: Преди това РМС и т.н. – всичко по реда си, после ритник в задника. „Баща ми беше черен негър и Бимбо се казваше той…“ тананика Сашо модната тогава песенчица. – Ясно – протяга се през масата, обръща дланта ми, ръката му е много гореща. – Гледаш ли? Не гледам, а виждам – отвръща той – единият от тази маса е щастливец, скоро ще умре, другият щастливо ще се ожени, ще има три деца… Пожелавам ти същото. Глупости – ще пращате такива като мен в лагери. Каква ще е жена ми? – сменям темата. – Настя е луда, колкото си иска… Момиче като Т. – подозирам, че пише стихове, но е прекалено горда за да ги показва – отговаря -. Съмнявам се, противополжностите се привличат обикновено. „Обожавам баналностите – прозява се Алекс – винаги са верни…“ Подреждаме столове, лягаме. „Ще ни трябват още пари“. Повдигам шапката. „Това едно на ръка. Иди при Х. и кажи, че събираш пари за погребението ми – оня ще се зарадва и може да се бръкне – утре се нанасяме в апартаменти с течаща вода.“ Унасяме се. „Ние сме цветя, поникнали върху тор“. – Мнооого поетично – казва сънено Алекс. Заранта бай Киро великодушно опрощава консумацията, след време, между пожълтелите листа, намирам писмото на Т.: “…и все пак искам да видя какво има под панталона, който ти лъвски бранеше, както и прословутия крак. Сашо е до мен (плътно), пиша ти и от негово име, иска ни се да си до нас, чувала съм, че сакатите момчета хубаво се любят…“ В църквата Sao Fnacisco de Paula търся място за свещта – различно е от православните църкви – „Извинете, къде да…“ Тя се обръща и познавам момичето, което снощи ме светна с чантата си пред клуба за фадо, след няколко агуардиенте в кръчмата „Последен пристан“, лесно може да сбъркаш почтена девойка от Алфама с бардама от нощния клуб „Plateau“ . Бях учтив, но тя сметна, че се държа невъзпитано, а цветнокожите момичета са опасно бързи. Тук се също говори средиземноморската lingua franka облагородена от нежните португалски съгласни: „За живите или за мъртвите?“ Корабната радиостанция е запечатана и нищо не знам. „За живите.“ Тя ми посочва мястото, после с ловко движение смъква лейкопласта под лявото ми око и казва: „Sinco lagas.“ Посочвам сърцето си, тя се смее, погалва ме по лицето и си тръгва. Отново дъждът почуква по прозореца, пълната чаша блести с металната си повърхност, две тесни длани трият стъклото отвън с леко скърцане. Поставям дланите си срещу тях – в нощта няма нищо, само оранжевите светлини на автострадата и свистенето на редките автомобили. Глухо изревават генераторите, плафоните осветяват тъмните канижели, тряскат се врати, бордът леко вибрира, току-що дошлата основна част от екипажа хвърля зимните дрехи и навлича работните: „Мола всичко!“ – Атлантикът се обръща по течението на реката и благословената Тежу разтваря под моста “25 Април““ тежките си врати между Торе де Белем и Порту Брандау – Океанът е пред нас! След 44 години намирам снимката с няколкото реда:

Простете се с морето капитани простете се със своите илюзии простете се със всичко означаващо море със всичко означаващо любов със всичко означаващо пристанище.

К Р А Й

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X