Стефани Караначева – 101

101

помня, казах ти някога
ще те срещна след 101 живота някъде пак
белезите ми извикаха те
сто пъти по-рано
дишам учестено и кървя
стават чудеса малко преди коледа
наранени двама скитат се в нощта
и аз ги гледам високо от прозореца
тайно си представям ти и аз да сме това
като сняг се сипе под силния дъжд пепелта
изгаряш бавно от вълшебния допир по кожата
трепериш като листата падащи бавно
и аз над теб кръжа ли кръжа
като грозния дим от комините наредени като войници в града
душата ми скита се из улиците, твоята ръка ли е това? нечия чужда, студено-непозната
падам в локвите, топя се и те стават тъмночервени
с мирис на ръждясалите под влаковете железа
виждаш ли, ето, аз идвам
качена на облак от страх
издигам се бавно нагоре, после падам, превръщам се в прах

***

погледни ме, виждаш ли
по кожата ми си личи
че под нея кръвта ми
има твоя вкус
и тя ври, усещаш ли? кипи!

прокарай пръстите си
през косата ми
и там остави аромата си
който дълго ще се задържи след теб
и във сънищата ми ще се появява
и понякога съвсем меланхолично ще ми навява
за нашата любов

ще те пазя в тайна
още 333 години
смърт над главата ми да се е надвесила
името ти в устните ми ще е впито

иглите ти зверски нещо са разкъсали
там някъде между гърдите ми
и тече мастило
и ти оставаш там
и те мълвя в среднощна треска

виждам те в сюрреалистичен свят
истински ли си
или измислен?

***

душата ми е някак празна
като стаята, в която днес седя,
тя е пълна само с едно легло
наполовина изгорено,
там където искала съм да си ти
спомени разпръснати са по земята

навън е тихо
и само вятърът стене
вика зимата
своята тайна любовница
и тя отдалеч го гледа с тъжни очи
подава му ръката си
и едва се стигат
подхвърля му сърцето си в отливка
и той го изпуска ненадейно в морето

и пак тъй жално вие
ей тука
аз гледам тяхната история
горя
мислейки си
колко много ми напомнят
на теб и мен

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X