Вероника Цекова, „reGIERung” (de) (бг. правителство/АЛЧНОСТ), светлинна инсталация, 2015-2016
Гледах Жокера най-после, съвсем случайно.
Ако фабулата се бе задържала до неуравновесената майка и осиновеното дете (но всъщност това е цялата история), щяхме да имаме нещо, което изобилства в тукашното кино и литература.
Тоест киноразказ на равнището на желанието, което винаги е желанието на Другия.
Но оттук нататък филмът изцяло се измества, слиза на равнището на влечението, безфабулно, нелогично, деструктивно.
Всички влечения са влечение към смъртта. Todestrieb не се нуждае както българския от предлог. Един руски лаканианец предлага смъртовлечение.
Защо не скоросмъртница в българския вариант, това е схванато точно във фолк-психологията въпреки натурализма. Алкохолизмът е една от формите на влечение.
Теорията за различните нива на желание и влечение е добре известна, но не и на тукашните идиоти, един от които заявил, че може да играе по-добре от Хоакин Финикс. Няма българин, който да играе нищото на влечението.
Това говори какво е равнището тук във всички сфери, един културен фашизъм, но и това определение тук не е популярно, макар че усилено се практикува наистина във всичко псевдо-българско. Фашизъм не като фашио, а като фелацио, и това трябва да се тълкува буквално – българското кино и литература са зализани като за пред Погледа, и самозализани като селски ерген, който е научил английски.
Но и за западния зрител облекчението настъпва, когато все пак вижда героя там, където му е мястото, в лудницата. Облекчение, но не и сублимация, нито катарзис.
И разбира се смехът без субект, акузматичният глас на влечението. Идиотът казва – и аз мога да се смея така. Но смехът не е негов, нито на Финикс. Смехът е на Жокера, който не съществува.
Човекът на изкуството измря, остана само шоуто.
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X