Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020

 

 

Спомени

Бяло небе
над мен се върти.
Земята сива
отдолу бучи.
Отляво има дървета.
Отдясно – езеро още едно,
с брегове от камък,
с брегове от дърво.

Измъквам, изтръгвам
краката си от блатото
и слънцето ме огрява
с оскъдните лъчи на лятото.
Полевият сезон
на петдесет и осма година.
Към Северно море
се мъча да стигна.

Реките текат в тази посока.
Във вода – до кръста – вървим.
Едвам се развиделява
над нас нощта.
Търся. Превръщам
себе си във човек.

И ето, най-после намираме,
излизаме на брега.

Синеещият вятър
вече ни застига.
Земята във вода прелива,
разплиснала къса вълнá.
Аз вдигам ръце
и главата си вдигам,
а морето идва към мен
в белезникава светлина.

Кого ние още помним,
кого забравяме в този миг,
какво заслужаваме
и не сме заслужили засега;

и ето стоим на брега,
облаците минават над нас,
а водата вече покрива
следите ни.

 

Нито мъка, нито любов и печал

Нито мъка, нито любов и печал,
нито тревога, която да свива гърдите –
сякаш животът е стигнал своя финал
и ти остава половин час да помислиш.
Огледай се и ще видиш наоколо
как колите по улиците ръмжат,
как дърветата над детето болно
във църковния двор шумолят,
как далече, като от онзи свят
чуваш свирката на постовия,
а над главата ти акорди кънтят –
един роял в безсмислена стихия.
Ще усетиш, дори неразбрал,
че поравно живота е завещан
на онзи петкуполен храм
и на гранитната пустош отсреща.

 

Когато си преживял много болка,
недей да чакаш подкрепа,
просто влака вземи
и замини за морето.
То по-широко е. И по-
дълбоко ще се окаже.
Това е приемлива утеха –
но ако търсиш нечие състрадание,
тогава измъчвай се там, където
пейзажът радва, а не наранява сърцето.

 

Сбогом

Сбогом,
забрави,
ако можеш, прости ми.
А писмата ми изгори
като мост.
Нека пътят ти
бъде достоен,
прям, честен
и прост.
Да свети за теб
във мъглата
блестящия прах на звездите,
а надеждата да се топли
на огъня на мечтите ти.
Да срещнеш виелици,
дъждове проливни,
и бури, и силен мраз,
да имаш късмет и моменти силни –
повече, отколкото аз.
Могъщ и прекрасен, стремежът
в гърдите ти да гори.
Щастлив съм за тези,
с които заедно
може би
ще вървиш.

1957 г.

 

Казват ми, че трябва да замина.
Да-да, мерси. Таман се стягам аз.
Да-да, разбирам. Съвсем не е необходимо
да ме изпращате, и пътя знам.

А, не е толкова далече, не го мислете,
съвсем е близо, скоро ще съм там.
Не, моля ви, за мен не се грижете,
багаж не нося, ще се оправя сам.

Да, време е да тръгвам. Благодаря ви.
Един момент, даже съм на вратата.
Без радост дърветата сутрин първи
над родната земя вдигат зората.

Всичко свърши. Не мога да възразя.
Да стиснем ръце и – готово.
Вече съм здрав. Трябва да отлетя.
Да, благодаря за раздялата. Сбогом.

През родината закарай ме, такси.
Адреса си аз скоро ще забравя.
В смълчаните полета ти ме заведи –
разбираш ли, отечеството си оставям.

И ето, сякаш вече съм забравил:
лице към запотеното стъкло притиснал
през сълзи към лодкаря викам и
плача над реката, толкова съм я обичал.

(Е, всичко свърши. Не бързам вече.
Прибирай се, за бога, у дома.
Аз само ще погледна към небето
ще вдишам чуждия вятър, студа).

Добре де. Заминах най-после.
Ти тръгвай сега, не изпитвай тъга.
Когато във къщи си дойдеш,
аз ще съм слязъл там, на брега.

 

Полярният изследовател

Изядохме кучетата. В дневниците
не остана празно място. По снимката на жена ми
бисерна върволица от думи върви и забожда
мушица със съмнителна дата на нейната буза.
По-нататък е снимката на сестра ѝ.
Бисерът и нея не е пощадил – та нали става
Дума за достигнати географски ширини!
Чернее гангрената и пълзи по бедрото
нагоре, като чорап на вариететна танцьорка.

 

Превод от руски Диана Боримечкова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.