Вероника Цекова, „roMANce” (en) (бг. романтика; романс / МЪЖ), дигитална графика, 2020

 

Следи

Освобождавам се от чужди имена. Изпразвам си джобо̀вете.
Освобождавам си обувките от мен самия, оставям ги на пътя.
А през нощта стрелките на часовниците връщам;
Семейния албум разгръщам и виждам себе си като момче.

И какво от това? Часовете си свършиха работата.
Произнасям си името. Произнасям към всички: „сбогом”.
Думите падат в редици надолу.
Обичам жена си, но я откъсвам от мен.

Родителите се издигат с троновете си
в млечните стаи на облаците. Мога ли да пея?
Времето ми казва кой съм. Променям се и пак съм същият.
Освобождавам се от живота и животът оцелява.

 

Да се нахраниш с поезия

Мастило капе от устата ми.
Няма щастие като моето.
Нахраних се с поезия.

Библиотекарката не вярва на това.
Очите й са тъжни
тя ходи с ръце прилепнали към роклята.

Стихотворенията са изядени.
Светлината избледнява.
Кучетата лаят все по-близо.

Въртят очи,
светлата им козина гори, и краката четкат пода.
Бедната библиотекарка тропа с крак и плаче.

Тя не разбира.
Когато падам на колѐне и близвам ръката й,
пищи.

Аз съм новороден.
Изръмжавам към нея и радостно лая.
И даже от радост разкъсвам книжното тяло.

 

Бракът

Вятърът духа от север и юг,
пътувайки бавно.

Тя се обръща бавно във въздуха.
Той ходи бавно в облаците.

Тя се подготвя,
разтърсва косата си,
свежда очи
и се усмихва.

Слънцето изгаря зъбѝте й,
върхът на езика й ги овлажнява.

Той издухва прашинка от костюма си,
оправя си вратовръзката.

Той пуши.
Скоро ще се срещнат.
Вятърът ги отнася все по-близо.

Те си махат с ръка.
По-близо, по-близо!
Те се прегръщат.

Тя постила легло.
Той си сваля панталона.

Те се женят
и имат дете.

Вятърът ги отнася
в различни посоки.

„Колко бурен вятър!”, мисли той
докато оправя вратовръзката си.

„Харесва ми този вятър!”, казва тя.
Вятърът духа все по-мощно.
Цялата работа е в този вятър.

 

Щрихи на зимата

Кажѝ си
когато стане студено
и сивотата на въздуха покрива света
че ще продължиш
да ходиш и да се вслушваш
в тази мелодия без значение къде
се намираш —
под купола на тъмнината
или под пропуканата белота
на лунния поглед в снежната долина.
Тази вечер, когато стане студено
си кажѝ
това, което знаеш не е нищо повече
от мелодия изсвирена от костите ти
докато продължаваш да се движиш. И скоро ще можеш
да легнеш накрая под мигащия огън
на зимните звезди.
И ако се случи така, че не можеш
да продължиш или да се обърнеш назад
и краят те застигне там
където се намираш
кажѝ си
в този финален поток от студ пронизал крайниците ти
че обичаш себе си и не би изменил нищо.

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.