Георги Георгиев – Стоянка

Това щеше да е седмото дете на Стоянка, падаше се да роди точно по Коледа и беше студ, та всичко се пукаше, стъклата на прозорците от седмици стояха на най-фантастични и красиви замръзнали цветя, красиви, красиви, колкото по-студено, те толкова по-красиви ставаха, а когато прокараш нокът по скрежа, той с тих звън се посипва по олющената боя на черчеветата на прозорците, а за да можеш да погледнеш навън през тази красота, която на Стояна и децата ѝ не носеше радост, а само студ и зъзнене, трябваше да ухаш и да ухаш с дъха си няколко минути, но студът си е студ и не може да те залъже с каквато и да е красота, още повече като виждаш как зъзнат останалите ти пет деца, пет, защото едно беше починало – Стояна вече не помнеше третото ли, четвъртото ли дете ѝ беше умряло, а и какво значение в тоя момент имаше това, като този факт нито можеше да ги стопли, нито можеше да ги нахрани, нито да ги облече, помни само, че точно от това умря, това иначе здраво и хубаво момченце – от глад и студ, защото и него като това сега го роди някъде по Коледа, три или четри години „по-напреш”, както неопределено подмяташе „нейният”, когато станеше дума за това, и на когото изобщо не му беше до броенето на децата – на живите, а още по-малко пък на умрелите, „нейният”, и пак ще го сложа в кавички, защото той, този „нейният” – по някакво съвпадение на съдбите и той се казваше Стоян – сякаш само за себе си беше роден, то дори и за себе си не беше, камо ли пък да е нечий или пък „неин”, даже най-малкото неин – та „нейният” само се ежеше с тия си пет деца, на които може и имената им да не знаеше, но знаеше само две неща – да кърпи и кове обувки – „нейният” беше обущар – и вечер да изпива изкованото – как пък един път не донесе у дома някоя паричка или пък нещо, с което Стояна да нахрани тия пет гърла – себе си тя никога не слагаше в сметката – или пък някоя дрешка, или нещо, каквото и да е, за да зарадва тия деца – себе си тя пак не слагаше в сметката. Добре че бяха клиентите и съседите, та да оставят, когато си оставят обущата на ремонт, или пък когато си ги взимат, по нещо дребно – някоя и друга ябълка, някое и друго яйце, буркан с мляко или пък нещо сладичко, „та и тия деца да усетят радост”, или пък вече поумалелите дрешки на собствените им деца, както и старите им, вече изпокъсани обувки – „На̀, Стояне, направи ги за твоите”, и Стоян ги правеше, като даже не поглеждаше кой ги оставя – срам ли го беше, що ли, но той рядко поглеждаше хората в очите, иначе, казват, бил добър майстор, ама то колко трябва да си добър майстор, та едни обувки да ковеш и кърпиш, колко трябва да си добър, като децата ти и жена ти гладни и боси у дома стоят – някои от клиентите му, предимно съседите, дори си измисляха дребни повреди по обувките, та само и само да отидат до дюкяна му и да оставят нещо за децата, а някои почнаха и без повод, по причина на повредени обувки, да отиват и да оставят, а той дори и не поглеждаше – нито хората, нито каквото му оставяха, ако то не беше обувки за поправка – нито пък дори занасяше донесеното у дома – приквечер хлопваше паянтовата врата на работилничката и отиваше в кръчмата, където се ежеше с петте си деца, освен че и пиеше, а Стояна, като видеше, че вече съвсем е притъмняло, оставяше децата и отиваше до дюкяна да вземе каквото е и ако е оставено, а в повечето пъти, слава на Бога, казваше си, беше оставено…

Но да се върнем на тая Коледа – как пък баш на Коледа се падна да роди шестото, но иначе за Стояна седмото, дете – някаква поличба ли трябваше да се крие в това или просто си ѝ беше дошъл денят, Стояна така и не можеше да си отговори на този въпрос, ако изобщо си го е задавала, а просто продължаваше да си следва науменото от нея, наумено още през лятото, когато разбра за животинката в нея – малко по-рано да беше разбрала, тя знаеше какво трябва да направи, от комшийки беше чула за оная баба, дето с дълги игли и мачкане на корема премахва онова, що не го искаш, ама за бабата с иглите вече беше късно, затова цяло лято и цяла есен Стояна прави-струва, стяга се, овръзва се, омотава се, само и само да не ѝ проличи животинката в нея – разбра го само голямата ѝ дъщеря, умно дете беше, а вече и на нея ѝ идваше и заедно с майка ѝ ѝ идваше, та нямаше как точно от нея да се скрие, та вместо да се крие, Стояна ѝ го каза, та заедно първо проклетисваха обущаря, после заедно си пореваха, накрая заедно и науменото измислиха, науменото, което не беше чудо невиждано, по-скоро, ако на хорските приказки можеше да се вярва, а в ония бедни години защо да не се вярва, беше нещо често срещано – Стояна цяла нощ се превива и скимтя, превива се и скимтя и само чакаше „нейният” да се разкара от къщи – разкара се оня рано-рано, нито разбрал за болките ѝ, нито чул скимтенето ѝ – Стояна и щерка ѝ оставиха децата на най-голямото след каката, приготвиха колкото имаха дрешки и повивки, взеха турената кофа с вода от печката, взеха нож и един леген, от онези, алуминиевите тогава, и отидоха в тоалетната – нужник, както му казваха по онова време – обиколена с летви яма в дъното на двора и дървен под с голяма дупка в средата, голяма, колкото да се провре каквото трябва да се провира – там, в нужника, продължи да се превива и скимти Стояна, скимти и напъва, скимти и напъва, с нея скимти и напъва и щерка ѝ, а след час и нещо скимтене и напъване се изтърси каквото имаше да се изтърсва – в мрачевината дори не видяха мъжко ли се или женско изтърси, или пък ако го видяха, то не искаха и да знаят, така и не се разбра – затулиха му леко с ръка устата, да не се чува реването му, което макар и слабо, макар и в скованата в студ зима, в ушите им кънтеше гръмогласно, срязаха връвта, омиха го надве-натри, омотаха го в каквито повивки имаха и хукнаха към гарата – тя и не беше далече, има-няма колометър, и добре че хукнаха, и добре че гарата не беше далече, защото имаха време колкото да купят билети и влакът за София пристигна – три часа, толкова трая пътуването, най-дългото пътуване в живота им.

Как намериха детски дом така и не разбраха – лутаха се, питаха, пак се лутаха, пак питаха, накрая го видяха – тук-там по прозорците имаше светлинки, по стъклата нямаше от онези красиви скрежни цветя, няколко деца, увити до ушите в топли дрехи, шалове и с ръкавици си играеха в снега навън, а една лелка им подвикваше да внимават – Стояна и дъщеря ѝ, които някак разбраха, някак бяха сигурни, че точно така трябва да изглежда детският дом, който търсеха, макар и никога да не го бяха виждали, се промъкнаха встрани до оградата и до един храст внимателно оставиха повивката с детето, затичаха се и на трийсетина метра спряха, притаиха се и зачакаха – след онова най-дълго пътуване това беше най-дългото чакане, чакане животинката да заплаче, та дано някой я чуе, та дано някой я вземе, защото – така го бяха наумили – ако никой не я чуе, ако никой не я вземе, те ще си я вземат обратно – където са пет, там са и шест…

По целия път на връщане във влака Стояна и щерка ѝ не проговорили, не проговорили и никога повече една на друга за това.

…

Историята се е случила някъде през петдесетте години на миналия век. Разказа ми я майка ми на Бъдни вечер миналата година – на нея пък и я е разказала самата Стояна. На другия ден, когато ѝ дадох да прочете написаното, майка се разплака: „А каква хубава жена беше леля Стоянка, промълви, каква хубава жена беше!“

През пролетта на следващата година, тоест тази година, майка умря – това беше последната история, която ми разказа.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X