Вероника Цекова, „bORDER“ (en) (бг. граница / РЕД), интерактивен хартиен обект, 2015
Три картини
(По стихотворение на Алваро Мутис)
І
Денят се вкаменява в службата, светлината се разболява. Почти сме ослепели: може да видим живота единствено през екрана. В помещенията въздухът е поражението, което ни диша. Чистачката залепя в сервизното помещение икона на апостол Тадей, по-късно ще направи приношение в казиното. На прага на конгресна зала плешив мъж се опитва да скрие ерекцията си, секретарка го следи с крайчеца на окото, спомняйки си вечерта с любовника си. В обществена баня, половин час преди да потегли, коленичил мъж се моли, за да се взриви всичко.
ІІ
Тази улица, по която са се разхождали жертвите и техните убийци, където двама мъже се целуват, подслонени от богинята на щастливия случай; права линия, на която никой не намира никого, единствено пищния упадък на героите и ръждата им. Може би е кулисите на победените, последен маршрут, отвеждащ към сънищата.
ІІІ
Никой не е сигурен какъв е произходът на тази песен. Зародила се е във времената на големите чудеса и великолепните ереси. Други смятат, че се е родила като глас сред плантациите за кафе, в гръдта на жена, обсебена от демони, или по-скоро на брега на река, където обитават човеци, които едва прикриват половите си органи. Може би в гора, където баща изоставил сина си в мига преди бурята, или много по-рано на Синайската планина, като непозната заповед. На никое от тези места не са останали богове, които да потвърдят съществуването й.
Един ден застана пред мен и остана в стаята ми. Днес излезе и кацна до гълъб на жиците, където е увиснал следобедът и нетрайното.
Из Основаването на къща
І
Основахме дома на четвъртия етаж.
Като изключим самолетите,
Никой не живее над нас.
Тя очерта границите на своите владения, не са много,
Апартаментът е малък.
Не е трудно да се срещаме на всяка крачка,
малко по малко преставаме да сме непознати.
Позволява ми да влизам в кухнята,
да приготвям храната не означава
нахлуване на не нейна територия.
На масата в гостната е работното ми място,
оттам съзерцавам лавиците с книгите
и близо до гръбчетата световна история
стои снимката от сватбата.
На нея не приличам на човека, който съм всеки ден,
изглеждам щастлив по различен начин,
по различен начин от сега.
ІІІ
Лусия има дръпнати тъмни очи и черни коси.
Мрази неделите и дъждовните дни,
но още повече мрази дима от цигари.
Тялото й, вярна родина на ръцете ми,
е смугъл следобед клонящ към края;
също толкова смугла е носталгията й.
Блясъкът му, променил се,
следвайки студа на този толкова голям град,
увеличава желанието ми.
Затруднява я пътуването с метро,
казва, че мъжкият поглед полепва по дрехите й,
затова се съблича веднага щом се прибере у дома.
Губи се лесно навсякъде,
ако я оставя насред някой търговски център,
трудно би намерила изхода.
Изглежда естествено никога да не се разделя с нея.
Без видима причина полудява от ревност,
понякога плаче след като сме правили любов
малко като първия път,
когато плътта ни подари своето раждане.
Не знам защо го прави,
каква борба вътре в нея се превръща в плач.
ХІІ
Наситена кожата й,
обгърната плътно от тялото ми,
така, че дори в дишането й
любовта ми разгръща
каменното цвете,
розата, която застива.
Времето шлифова в нея
прецизния си диамант, незаличима следа
пребъдваща твърдо в моето тяло.
Ясновидски кристал,
който ме вижда да падам в нейните очи.
В огъня, който прикрива от мен
умиротвореното целомъдрие на движенията ти,
в него пропадам
все едно става дума за гроб,
винаги гостоприемен.
Тъй разпростира ръката ми,
призована да прекоси това разстояние,
изгарящия досег,
където можеш да спечелиш
най-потайната слава на телата.
XVIII
Предлагам ти да превърнем любовта в нещо просто.
Да допуснем, че трябва да придобие нагласа към послушание.
Ще трябва да галим гърба й,
за да усвои от господарите си нежността на досега.
Да я оставим спокойно да броди из къщата.
Да й имаме вяра.
Но да не забавяме кучешкия й нрав,
винаги хапе ръката, която я храни.
Тя е тази, която се грижи за нас,
която с голяма грижовност поддържа дома ни.
Затворници на собствения ни звяр,
да живеем боейки се лишим от беса й.
Питър Пан протестира
И някой ден ставаме възрастни,
и отиваме на работа, сложени в калъфа на костюм,
но в главата ни се е загнездил риф на Нирвана
и това е единственият ни амулет.
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X