Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (3)

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Скали 1, 2018 г., 180/86 см, акрилна боя, хартия

 

Екзотичните истории за бягства

Променят се историческите форми на емиграцията и затова бягствата могат да се опишат доста изчерпателно в рамките на историческите социално-политически условия, но освен тази подредба има една безкрайна история на дребни случайни истории. Такъв архив за неочаквани събития навярно има всеки един от емигрантите. Част от своя архив споделя и Иван Гаджев, чиято „История“ снабдява с много факти, но и с една солидна историческа основа за разбирането на водещите тенденции тъкмо в светлината на трайните морални ценности. Ще разкажем някои от тези истории за бягствата, защото те събират полюсите на изключителното зрелищно с изключително баналното.

След бягството в Гърция Иван Гаджев е настанен в лагера в Лаврион, където попаднал на един „добродушен петричанин“, който се озовал зад граница с магаренцето си. Бил с група, която чистела покрай граничната бразда и неусетно минал на гръцка територия. След като престоял в лагера месец-два, успял да говори със семейството, домъчняло му и се върнал.

Колкото случайно е минал границата петричанинът, толкова героично е било бягството на един румънец, когото срещнал в затвора в Белград Иван Банковски: румънецът преплувал Дунав и пристигнал в югославските лагери по бански гащета и фланелка. Друг необикновен случай пак с румънци: цял автобус румънци се стоварват в бежанския лагер в романа „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ от Илия Троянов – запалянковци, пристигнали в Италия за мач на отбора си. Набързо се спогодили с шофьора на автобуса си за отменянето на обратния курс.

Други бягства стават – да не повярваш! – с висше покровителство: високопоставен служител помогнал на свой роднина, осигурил му камион да си пренесе вещите до границата с Югославия, където го чакали да помагат тамошните служби. От Цариброд беглецът бил съпроводен чак до Белград, където се настанил в луксозен хотел. Тук обаче нарушил договорката за мълчание, защото в хотела се срещнал с американски журналист. Веднага секретните служби на Югославия, прословутото УДБ, го изважда от хотела и го връща в лагера за бежанци в Ниш.

Радослав Косовски напуска България с влак и билет за Полша, където е живял и работил две години, но след развод се прибира в родината си. Поискал да се върне във Варшава под предлог, че трябва да досъбере и пренесе багажа си. Неговото бягство е добре планирано и протича съвсем гладко. Спира в Белград и купува билет за самолета за Мюнхен с по-късна дата, след което пътува до Варшава. На връщане отново спира в Белград и това е денят за полета му до Мюнхен. При регистрирането чиновникът го пита за визата и получава обяснението, че брат му ще го чака на летището в германския град и всички проблеми веднага ще бъдат уредени. Пускат го без виза и не толкова заради скалъпеното обяснение (а брат му чисто и просто си е у дома в България), колкото защото анулирането на билета би означавало загуба на валута за югославските авиолинии. Така Радослав се озовава в Мюнхен и през 1971 г. получава политическо убежище. По-късно през 1973 г. там пристига и брат му Веселин. Спортист, при това в националния отбор по вдигане на тежести, по-късно той преминава границата заедно със свой приятел при връх Ком. Особено драматично е пресичането на границата между Австрия и Германия, когато двамата бегълци без документи трябва да скочат във вагона, след като от него е слязла граничната проверка, секунда преди тръгването на композицията. Тъй или инак, Веселин се установява в Германия, но за най-изгодно намира да живее и работи в Западен Берлин. И по някаква странна своя логика често отскача до Източен Берлин – защото имало евтини кръчми, – дори си хваща приятелка, а вече без всякаква логика прави демонстрации пред българското представителство на „Балкантурист“ в Западен Берлин. Задържан е, когато отново отива в Източен Берлин, и се озовава обратно зад границата. Наложените административни наказания пък са повод за Радослав Косовски да алармира световни правозащитни организации. Това е един от поводите в чуждестранния печат да се заговори за нарушаване на права на български граждани, третирани от соцзаконодателството. Друг такъв повод, предизвикал ангажимента на авторитетни интелектуалци, е забраната, наложена върху излизането от страната за майката на Димитър Бочев, за да се лекува.

Странни са тези истории за разделени семейства. Не можем да ги съдим нито според неизбежнотоидеологическо разделение, нито според привързаността към близките. Една непоносима история за разцепването между най-близките разказва Стефан Груев, самият той блестящ космополит, успешен журналист в Ню Йорк. След години емиграция става възможно майка му и брат му да му гостуват. След неколкократни пътувания, включително и след възползване от напредналата американска медицина, майка му остава, докато брат му „избира“ да се завърне. Тук започва непоносимото, не защото с нещо се различава от стереотипа за разделението на два „лагера“ и на два свята, а защото така буквално вкаменява това разделение и защото не допуска никаква свобода на избора: докато Стефан прелита от светско парти на зимен курорт и тенис корт, брат му живее в родната българска провинция, в Генерал-Тошево, затворен в стаичката си, и обхванат от все по-непрогледна депресия, полудява бавно. Завръщането му е било избор на изличаването.

Непоносими са и другите истории за завръщане. Обратно искат да върнат извършителите на едно въздушно пиратство. През лятото на 1975 г. Георги Гагов отклонява самолет от линията София-Варна и го заставя да кацне принудително в Солун. За зла слука, тъкмо тогава предстои посещение на гръцкия премиер в София и за да не се нагнетяват страстите и усложняват междудържавните отношения, гръцките власти отказват да дадат убежище. За да не бъде върнат насила, беглецът се хвърля от третия етаж на атинския затвор и се самоубива. Това е повод за Димитър Бочев да се обърне с писмо към гръцкия министър-председател по това време КонстантиносКараманлис, самият той дългогодишен изгнаник в Париж през предходното десетилетие.

Опит за бягство по въздуха има още през юни 1948 г., когато групата на Станимир Михалакев отвлича самолет от линията Бургас-София. Има престрелка с екипажа, радистът е убит, а трима – ранени. Самолетът е отклонен и каца на летище в Турция.

Драгомир Загорски разказва за плановете за бягства на свои връстници: „Иван излепваше стара гумена лодка, с която планираше да бяга по море през Бургас за Турция. Руми изучаваше конструкцията на балон с топъл въздух и описваше с патос сензацията, която ще предизвика на Запад след кацането му в Гърция“.

По вода, но не с лодка, а с плуване преминава на италианска територия Иван Бързаков през 1976 г. Неуспешен е първият му опит от началото на 1960-те години – времето на разказа „Родина“ на Борис Априлов – да премине границата с плуване, като тръгне от Царево (тогава Мичурин). След това завършва английска филология, работи като преводач и през 1976 г. на връщане от Полша слиза в Югославия. Тъкмо на 9 септември – датата за честване за новия режим в родината му, и то когато над морето се разразява буря, той се добира до Триест.

С кораб да се прехвърлят на Запад замислят героите в романа „Убийство в стил рококо“ от Румяна Узунова – Симеон Илиев и Пиер старши, роден „под необвързващото име Петър Петров“. След като оставят всичките си авоари, скътани за емигриране, на бургаските келнери, двамата се озовават в трюма на холандския кораб „Екселсиор“ – за свой късмет и още повече за късмет на капитана му, понеже е останал без каквито и да е налични средства, изоставен и от екипажа си. Няма и желаещи да постъпят на кораба освен тези двамата:

 В последен пристъп на самообладание капитанът изкомандва помощник-капитана да намери поне двама, все едно куци или сакати моряци, та белким се доберат до дома. Затова така охотно бе приета молбата на нашите познати. А те си мислеха, че със своята сърцераздирателна история, разказана предимно с пръсти, са трогнали сърцето на червенобрадия помощник-капитан. Тойвсъщност не беше помощник-капитан, беше редови матрос, но с всяко следващо бягство го произвеждаха в по-горен чин. Произвеждаха го толкова начесто, че той нямаше нито възможност, нито желание да сменя отличителните знаци на униформата си. Пък и нямаше смисъл, защото заплатата му остана същата, сиреч – никаква.

Още в часа, в който напуснаха акваторията на Народна република България, върху Пиер като вълна от девет бала се стовари толкова работа, колкото през целия си досегашен живот не беше извършил. Той беше и готвач, и юнга, и мичман, и боцман, и всичко, което бе останало от разбягалия се екипаж на кораба „Екселсиор“. Горчиви сълзи ронеше невъзвръщенецът, проклинаше още по-горчивата си съдба и всичко това в движение, защото не му оставаше минутка свободно време да поприседне. Разбира се, още на второто пристанище (на първото зловещите холандци се изхитриха да го вържат) Пешо избяга, като задигна от капитана остатъците от холандската валута и по този начин заздрави семейството му – последният се видя принуден чрез радиомолба за пари да уведоми жена си, че се връща.

По море е стигнал до Лондон героят Тоти от романа „Междинно кацане“ на Димитър Бочев: като готвач на търговски кораб той има възможност да излезе вън от границите на социалистическата си родина. Скача в морето, когато преминават покрай Гибралтар, и преплува до британска територия.

За такова въображаемо бягство с чужд кораб мечтае юношата, герой в повестта „Далечно плаване“ на Борис Априлов от 1988 г., макар хронологически да е посветена на по-ранните златни години непосредствено преди Втората световна война. Романтиката на далечните пътешествия витае и в разказа „Родина“, за който вече стана дума, но сюжетът за бягството вече се отнася за по-късно време, това на социалистическия режим. Двама герои се канят да преплуват нощем границата. Спират в пещера на 10 километра от границата, където трябва да прекарат седем часа до падането на вечерния мрак, когато ще тръгнат. Предстои им да плуват най-малко пет часа. Снабдени са с неопренови водолазни костюми, маски, шнорхели и плавници, и пуловери: „Има хора, които са избягали и с лодки. Нашето е по-лесно. Граничните дори не допущат, че някой ще се реши да минава границата с плуване“. Този закътан залив, където двамата бегълци чакат да се мръкне и който наричат „най-дивото място в България“, всъщност се оказва кръстопът на най-различни хора и ако има сюжет на разказа, той е в кръстосването на тези случайни появи, всички те потопени в абстрактния сюжет и символиката на морския следобед, „когато всичко се избистря“. Минава и един старец овчар и сяда на брега. Наблюдават го от здрача на своята пещера и са поразени от „някакво чудно благородство“ на неговите движения.

Епизодите от разказа „Родина“ могат да се подредят и в друг сюжет, останал латентен и развит по-късно в романа „Хавайските острови“ (1997), където е дадена същата ситуация и герои, но в други отношения. Докато в разказа старият овчар сякаш е извън сюжета и фигурата му е част от следобедното спокойствие, в романа е активна фигура и издава скривалището на готвещия се за бягство младеж.Издайничеството е латентен сюжет, загатнат и в разказа. Дебелите му вежди засенчват погледа, но той ги е съзрял и услужливо е съобщил на граничните власти.

В романа от 1997-ма пределно ясно са изложени и мотивите за бягството: героят е преследван от новата власт заради членството си в „държавна полувоенна организация“. Даден е по-разгърнат портрет на този овчар, който вижда бягството на Гмуреца: „петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т. Г. Влайков и Елин Пелин“. Той извършва същите действия като героя от разказа, но те изглеждат просташко смешни:

Запретна дочения панталон. Чак тогава се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му вече беше влязъл в морето.

Микросюжетът за бягството в романа завършва с гневния изблик на героя срещу сухопътното тъпоглавие и предателство. Срещата има и продължение след години. В някаква удължена до невъзможна фантасмагория хронология беглецът, възвърнал си семейното положение след падането на режима и с шика на морски гларус, влиза отново в къщата в Царево на вкопчения в скуката на земята и страха издайник, който междувременно се е превърнал от овчар в добре печелещ хазаин в морския курорт. Издайникъте изправен на очна ставка с беглеца, когато сядат на една трапеза, но предаденият беглец не му отправя обвинения, напротив, разговаря с него и се надсмива на самодоволното му благополучие

За такива бягства по море – с лодка или с плуване – намеква и повестта „Факторът Х“ от Атанас Славов (1965). Сюжетът е изцяло в сферата на т.нар. „научна фантастика“, но се разиграва тъкмо в граничния район на Черноморец, на въображаемите нос Амфорите и Сухия остров. Първата среща на човека с извънземния разум „става“ оттатък устието на Велека на островче срещу пограничната Резовска река, и то за зла слука човешкият род е представен от двама рибари контрабандисти и бракониери, та тъкмо тях започва да имитира и плазменият инопланетянин, след като се въплъщава в човешко същество. И двамата били добре познати за граничната охрана нарушители.

За да няма рискове от преплуване, морската администрация заставяла всички съдове да се прибират вечер по кейовете и да нощуват закотвени. В повестта „Плаваща мансарда“ (1988) Борис Априлов разказва за злополучен епизод навярно от собствения си опит как пристигналата по тъмно яхтичка алармирала граничната охрана и на созополското пристанище ги посрещат „въоръжени моряци и войници от граничните войски“ със заслепяващата светлина от два мощни прожектора.

Бягството по вода има още едно митично измерение – то е като мистично завръщане назад към библейските първозданни времена, отпреди сътворението. Ето така, между фактологически разказ и видение, го разказва Димитър Бочев в романа „Генезис ІІ“. Ще предадем целия епизод:

По същия достоверен начин историята се разписа и върху корема на Бойко. Той отказа да полудява с мен по медицинските библиотеки и реши да премине оттатък като нормален човек – под вода. Докато аз овладявах една след друга психиатричните диагнози, докато една след друга ме овладяваха и те, Бойко се учеше да плува под вода. Той бе на мнение, че е по-добре да пристигне на Запад мокър, отколкото като умопобъркан. От късна пролет до ранна есен тренираше с плавници, маска и шнорхел на Южното Черноморие. Отказа цигарите, отказа виното, изхвърли жените от младия си живот и премина на чикии, от които му се виеше свят, но чрез които си стана съвсем себедостатъчен. Заживя като отшелник, но не в името на Бога, науката или изкуството, а на път към Запада. И дори не към Запада, а навън – там, където детството не започва с пионерска организация и не завършва със съюзно членство. И от приятелите се отлъчи Бойко. Едно, че приятелските чувства само ще му тежат в дългия път и друго, че зад честната усмивка на всеки приятел дебне доносът на един потенциален предател. Така Бойко заживя като истинско земноводно: от сушата – във водата и от водата – на сушата. И сутрин, и денем, и вечер,и нощем. „Само пет-шест километра ми трябват“ – пресмяташе наум Бойко и плуваше всеки ден по десетина – все на метър под водната повърхност. Когато всички приятели му отмиляха до един, когато се научи да държи равномерно еднометровата дистанция на цели километри, а венците му заякнаха и престанаха да кървят от коравата гума на шнорхела, Бойко си пое за последен път роден въздух и скочи в топлите води на Марица. Тази наша и чужда река,която съединява и разединява с водите и бреговете си три страни, стана новото местожителство на Бойко. От водата се е зародил животът, на водата го връщаше Бойко обратно. Само Вечната книга беше на друго мнение, но Бойко не ѝ вярваше. „Ако бях като първия човек от кал, досега да съм се разтворил като захар, цял да съм се стопил във водата“ – мислеше си окрилен той и се носеше по течението: точно по средата на реката – еднакво отдалечен и от левия, и от десния бряг, и до левия, и до десния еднакво приближен – и точно на метър под повърхността ѝ. Мътните води на Марица го криеха предано от работещите в крайречните блокове кооператори, от накацалите по двата бряга въдичари, от бдителните погледи на пионерчетата от кръжока „Млад граничар“. Само връхчето на шнорхела му се подаваше едва-едва над водата. Тази тръбичка от суров каучук бе единствената му връзка с надводния свят. По-добре и нея да я нямаше, но по нея вдишваше и издишваше живота под водата. Право срещу еволюцията плуваше Бойко, надолу, обратно по вече изкачената с толкова мъчителни усилия от материята биологическа стълба. Докато еволюцията последователно водеше от водното през земноводното към земното, Бойко тръгна в обратната посока, превърна се от земно в земноводно. Ако беше го видял Дарвин, щеше да се самоубие,ако другарката Йоцова го беше усетила, щеше начаса да го препарира в мензурата за нуждите на учебния процес. Но необезпокояван от тезите на Дарвин и недокоснат от формалина на другарката Йоцова, Бойко съвсем, съвсем във водно се превърна, цял исторически метър под водата се потопи и му беше добре – само върхът на шнорхела издаваше земния му произход. Нямаше ги под водата хорските гадости, и постовете на граничната охрана никакви ги нямаше. Не че тази сбъркана международна река щеше да го пренесе в един свободен и щастлив свят – такива детинщини и през ум не му минаваха. Не към свободата и щастието бягаше той, а само от онова, което е, без да знае и без да иска да знае накъде.

Сигурно някаква неосъзната потребност отново да се върне на твърдата земя, да се изправи от четири на два крака, отново да се превърне от амфибия в корона на Божието творение ще да го е сполетяла надолу по течението. Той вече усещал близостта на границата – само да протегне ръка и ще загребе пръст от граничната бразда, когато изведнъж коремът му докоснал дъното. Сякаш острие на нож го прорязало за миг от гърдите до чатала. Марица съхнела и чезнела под огъня на лятното слънце, ставала все по-широка, все по-разлята, все по-плитка, все по-малко река и все повече земя. Само не сега, Господи – мигновение преди целта, преди еволюцията да се върне към познатите си сигурни форми, преди Божието да възтържествува! „Аз още, кажи-речи, цял метър вода имам над гърба си – вода закрилница, непроницаема и неподкупна“ – тешал се Бойко, но дъното на реката отново драснало изпънатото му тяло – сякаш поздрав от напусната земя му изпращало. После всичко станало много бързо: Бойко заседнал в плитчините пред очите на последния граничен пост, само стотина метра преди демаркационната линия. Водите на Марица се изцедили до капка, до капка потънали в пукнатините на майката земя и оставили Бойко наповърхността. А така искал и той да потъне с еволюционните си спътници, чак до земните недра да се спусне с придружилите го чехълчета, амеби и мекотели. Но еволюционният процес върнал обратно на сушата попадналия по погрешка във водата човешки организъм. Като видели гърба му да се белее над мътните води, граничарите го помислили за удавник. „Чакай да проверим“ – рекъл един от тях и го изтресъл с приклада на автомата си по плешката. Тялото на Бойко не се огънало под удара – просто нямало къде повече да потъне. Кожата на гърба му се сцепила и от цепката бликнала като неочаквано подводно изворче жива кръв. Бойко чул как късо изщракали пълнителите и се изправил сантиметър по сантиметър от четири на два крака. Целият бил в тиня – като че ли Господ-Бог току-що направил отново от кал първия човек и го поднесъл като на длан на вече построената и обзаведена с вода и суша, с държави и държавни граници цивилизация. И лицето, и гърдите, и коремът, и крайниците на Бойко били изподрани от камъните и коренищата на речното дъно, по което, плътно прилепен, пропълзял последните двайсетина метрана подводния си живот, преди надводният да го грабне от речното корито и да го изтърбуши на сушата: „Хайде, време ти е – седмият ден изтече, деветият месец настана, всемирният потоп оттегли вълните си обратно в земята“.

Кои ли бягства са по-невероятни: литературно пресъздадените или онези, които са се случили реално, като преплуването на 11 км в бурното море от Бързаков на 9 септември 1976-а?

Цял набор възможни бягства изброяват като проекти приятелите на Буди Будев според едноименния роман на Цветан Стоянов. Решават накрая възможно най-баналното и най-изпитано средство: пешком да минат границата. Ето обсъждането:

  • И все пак доста хора избягаха – каза Буди. – Може би ще трябва да подирим канал да ни преведе?
  • Не, никакъв канал! – подскочи Мирон. – Между каналите е пълно с провокатори! Сами да измислим някакъв план! – и както седяха, те почнаха да измислят планове. Емил предложи да отидат на море и оттам да избягат с лодка, но се оказа, че никой от тях не знае да гребе, а и Мирон каза, че морската граница също се охранявала добре. На Буди му дойде наум друг интересен план – да пригодят обуща с оловни подметки, да отидат до Свиленград и да избягат по дъното на Марица, като дишат през тръстикови пръчки, които едва се показват отгоре. Но Мирон каза, че макар и планът да е интересен, нищо нямало да излезе, защото дъното на Марица било цялото в тиня, щели да затънат с обущата и да не могат да се измъкнат. Обсъждаха и други планове, спомняха си успешни бягства – смелчаци се бяха прехвърляли през границата в багажници на автомобили, в хладилни вагони, в животински вагони, в детски колички, в клетки, в ковчези, в куфари – но при тези случаи винаги имаше външни хора, които да им помагат, а те не познаваха такивахора.
  • Дали не би могло да си направим един балон? – предлагаше Мирон. – Ще го ушием от гумиран плат, ще го напълним някъде близо до границата с топъл въздух и ще изчакаме вятърът да задуха на юг! – но и това беше опасно, защото балонът лесно щеше да се види от граничарите и отдолу щяха да го обстрелват, после ветровете никога не са постоянни. Така те един по един продължаваха да отхвърлят различните планове, докато Буди накрая започна да мисли, че все пак най-лесното си остава да пресекат границата направо в някоя тъмна нощ, въпреки всички препятствия и ужаси.
  • Най-простото е винаги най-доброто – казваше той. – Трябва само да имаме смелост!

И така, двамата приятели тръгват към границата, прекосяват планински ридове и долове. Ала само единият от тях успява да я премине.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

Николай Олейников – Хлебарката

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Червен пейзаж, 2020 г., 100/70 см, мастило, хартия

 

Една хлебарка си намери майстора.
Капитан Лебядкин

 

Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче
И намерила си майстора
Чака екзекуцията

И с тъга в очите ъх!
Хвърля поглед към дивана
Дето с брадви и сатъри
Вивисектори за работа се канят

Суети се фелдшер
Инструментите подрежда
И под нос подпява си
Песен по планета

Тананика мисли няма
Трудно мисли таз маймуна
Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче

До стъкло притиснала лице
Дъх е притаила и се пули…
Ако знаеше душата че е налице
Нямаше от смърт да се страхува

Доказателство обаче има
Че душа не съществува
Че джигер и скелет и сланина
Туй душата образува

Има само съчленения
Членестоного съчленени, я!

На научно доказателство
Няма кой да устои
Кършейки ръце хлебарката
Се приготвя да боли

Ето че палач пристъпва важно
И опипва й гръдта
И намира под ребрата
За промушване целта

И промушил той поваля
Кат свиня хлебарката
Гръмко цвили зъбите оголил
Кат жребец тамън <sic!> онодил

Спуска се тогаз тълпата
Вивисектори към нея о!
Кой с клещите кой с ръката
Тръгват да я кормят

Стоичетри инструмента
Късат на парчета пациента
От повреди тежки и телесни
И от рани пуква тя безвестно

И внезапно стине тяло ней
Веч клепачите не тръпнат
И опомнят се злодеите
Те назад отстъпват

Фсичко <sic!> минало е вече болки и несгоди
Няма нищо вече нищо няма о!
И подпочвени водите
Тръгват да изтичат

Там в пролуката на шкафа
Сам саминко без надзор
Бъбли й синчето мамо мамо
Бедничкото то

Майка му не чува
Тъй като не диша

И стои надвесен и космат
Вивисектора над ней сърцат
Безобразен и обрасъл
С клещи и пила

Ти подлец си панталон навлякъл
Знай че мъртвата му майка
Тя на мъченица на науката играе роля главна
Не на проста второстепенна хлебарка

Охраната пък грубо и с размах
През прозореца я мята
И на двора главоломно тя
Пльосва миличката ах!

Връз отъпкана пътечка
Досами самия вход
Ще си лежи навирила краченца
И ще чака край печален о!

Белички костичките
Дъжд ще да полива
Синички очичките
Пиле ще изпива.

<1934>

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цонка Христова – Гримаса

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Златни зъби, 2019 г., 145/108 см, въглен, акрилна боя, хартия

 

Физиономията на генерала приличаше на двоен Биг-Мак с повече горчица и недоизпържени картофи. Баритоновият му глас прояждаше коприната на тишината като досаден молец и се опитваше да се усуче около шията на снежнобелия като пряспа кон. Пъчейки се върху него, Генералът влетя в анемичната столица – болното сърце на лъва, проскубан и измършавял от старост и толкова много отчаяни надежди за прераждане. Можеше да избира между нашумяла фолк певица, чаша мъжка бира, телевизор, програмиран да го поздравява на закуска, държава с неясни граници, вечно променящи се съюзници и нищо не подозиращ враг-съчетание от герой на масонски заговор и полуграмотен селянин с лице на алабаш и шапка като преобърната продънена кофа. Що за избор беше това?… Дали първо да изпие бирата, после да преглътне държавата и блондинката да му лекува махмурлука, или може би първо да спаси блондинката, два –три шпионски сериала, в които той разкрива масонския заговор и ангелите го провъзгласяват за папа и патриарх едновременно а полуграмотният селянин му посвещава сонет?… Или пък да ограмоти сънародника, като го направи писар на вселената и за награда го почерпи с бира?…

Годините се сменяха като страници на книга, която беше толкова скучна, че Бог заспа още в началото, защото осъзна, че не беше я писал той и източният вятър я превърна в хвърчило. Децата, вече мъже, опитаха да изпият цялата бира на земята, но тя ги погълна и изпразнените им от смисъл лица надничаха от бълбукащите мехурчета. Масонският заговор се провали, защото някой се сети, че царят на вселената, дори и гол, с лице на алабаш и смешна шапка, все пак е смъртен и въздухът отново се насити с аромат на думи. Бог се събуди и обяви къщата на Генерала за продан, но никой не искаше да я купи. Казват, че всяка нощ в двора й бял като светкавица кон търси призрака на поредния Генерал, за да го изправи пред поредния фатален избор.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Сънуван разказ

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Сънувах някакъв остров…, 2020 г., 256/157 см

 

След вечерен концерт, в една не съвсем дъждовна нощ, намерих на една от седалките, във вече празната зала, плик от посивяла хартия.

Пликът съдържаше писмо с адрес и видео филм.

Отворих писмото.

Бе написано преди години от някой, подарил телевизор на семейство приятели. Видео ролката беше за жена била красива преди години.

Отправих се към адреса.

Ключа бе под изтривалка с вид на малък персийски килим.

Попаднах в голяма стая. Може би всекидневна, хол и гостна ведно. Във високите прозорци просветваха сенки на лозови листа.

Стаята, във всичките си ъгли, предполагаше удобно настаняване, с остатък от приятен, леко сладникав аромат на ретро парфюм.

В дългата стая имаше два телевизора: един не толкова нов и истинска антика на черно бялото кино – бледо златист в махагонова кутия, с пластмасови решетки за звука в цвят светла слонова кост.

Някой влезе.

Беше висок господин със сиво моряшко облекло.

– Виждам, че имаме нещо общо, каза високият господин.

– Общото е само шапката, присвоих си я, както и вечерта в този дом. Но ако вие бяхте мой баща или дядо то аз бих могъл да бъда момчето с моряшка шапка и няколко истински водни премеждия за разказване.

– А вие бихте могъл да сте мой син или внук с няколко истински водни премеждия за разказване.

– Предполагам писмото е ваше?

– Всичко тук е мой спомен, каза той. Сега и вие сте в спомена.

Жената от филма излезе на улицата и започна своя нов живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Звъни се на вратата

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Емпромптю, 2020 г., 298/155 см

 

Полковникът се събуди взел съдбовно решение. Сенилната му деветдесет годишна майка, с която деляха панелен апартамент 60 кв.м на последния етаж в току-що саниран блок, предизвика пожар за седми път този месец.

Аз пък след цял ден лутане из горите не можах да открия нито една аманита мускария, затова реших да си купя една голяма изгнила диня по 0,65 ст килото. Демонът ми подсказа, че ще предизвика същия, ако не и по-силен халюциногенен ефект. Едвам я домъкнах вкъщи от кварталното магазинче, изстудих и изядох цялата. Обезводних се от многократно повръщане и диария. Бях чел, че при тежки случаи на отравяне с диня, симптомите показват нарушение на сърдечната дейност: спад на кръвното налягане, сърцебиене, задух – нитритите пречат на трансфера на кислород в кръвта и процесите на тъканно дишане. Под тяхното влияние съдовете се разширяват, което допълнително влошава състоянието на хипоксия (липса на кислород).

Заслужаваше си пътешествието – не можах да мигна цяла нощ, беседвах с доста умрели хора, с които се забавлявахме страхотно чак до сутринта. Докато бях на оня свят разбрах от един горски гълъб, че жабата, с която прекарвах летните дни на реката, ме заменила с клюна на една бяла чапла, която скрито ни ревнуваше.

 

Звъни се на вратата. Отварям. Патрик Зюскинд от четвъртия етаж. В ръката си стиска един угоен гълъб. Уловил го на тавана. Цял месец се изхранвал по този начин. След час заминавал на разширен уикенд до психиатричната болница в село Церова Кория и за да не се развали гълъба ми го подарява да си го сготвя. Благодарих му и затворих врата. По телевизора започна поредното кулинарно шоу. Заслушах се. Рецепта за пиле с пармезан. Ще ми свърши работа с гълъба. Имам пиле, сол, пипер, олио, само пармезан ми трябва. Слизам до денонощния. На входа един стар алкохолик с Паркинсон ми подава от хапчетата си. Поглеждам-точно каквото ми трябва. Днес съм късметлия. Всички продукти са налице. Залавям се за готвене и след час съм готов-пиле с паркизан.

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

Златомир Златанов – представили се пред Господ

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Магичният изток, ПЛЪХ – чар и агресивност, десен

 

представили се пред Господ Антон Дончев, сенилен писател, Боян Ангелов, шефски писател, и Иван Гранитски, инвертиран дегенерат (генералисимус-академик-член-кореспондент-нула).

Дончев попитал – не знам откъде дойде това с Фани, виждал съм я само веднъж. Господ му отговорил.

Дончев се извърнал и заплакъл. Вторият попитал – какво ще стане ако вместо Боян Ангелов се нарека Ангел Боянов? Господ му казал. Оня се извърнал и заплакъл.

Третия попитал – какво ще се случи, ако законът Магнитски стане закон Гранитски?

Бог се извърнал и заплакъл.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Фонд „Либерална мисия” – Застой-2: основни идеи и изводи

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Прометей, 2019 г., 145/108 см, въглен, хартия

 

Повече от десет години икономиката на Русия се намира в състояние на дългосрочна стагнация, средните темпове на ръст не превишават 1% годишно. В резултат на това изоставането на Русия от развитите държави се увеличава, а по равнище на БВП на глава от населението тя е изпреварена през този период от не по-малко от шест страни. Същевременно в икономическата политика целите на ръста са подменени с „плановия” сурогат на „националните проекти”, дискусия за начините за връщане към една траектория на ръст дори не се води. Подобна ситуация напомня епохата на „застой” през 1976-1984 г., а текущите темпове на ръст са съществено по-ниски, отколкото през визирания период.

Правителството не само няма стратегия за ръст, но му липсва и съответното целеполагане. Икономическата политика извежда като приоритет „стабилността”, която от икономическа гледна точка представлява модел на преразпределение на суровинно-ресурсната рента и доходите от икономическа дейност, отговарящо на интересите на политическия елит, на ред сектори на руския бизнес и на някои групи на населението. За затвърждаването на преразпределителния модел способства фундаменталната нагласа за икономически изолационизъм, мотивирана от курса към външнополитическа конфронтация.

Подобен модел е неизгоден за най-активната част от обществото: младите хора, квалифицираните специалисти, компаниите от технологичния сектор с експортен потенциал. Но тъкмо тези групи в най-малка степен могат да влияят на вземането на решения. По този начин в настоящия руски модел се наблюдава симбиоза на изолационизъм, дирижизъм и разширени политически ограничения, осигуряващи едно неоптимално равновесие на стагнацията.

Въпреки създаваните препятствия пред икономическия ръст, този модел изглежда устойчив в средносрочна перспектива за сметка на външното търсене на суровинни ресурси в съчетание със свободни вътрешни цени и валутен курс, позволяващ абсорбирането на външните шокове. Руските власти демонстрират твърдо намерение да се придържат към този сценарий (сценарий Застой-2) и да полагат усилия за поддържане на „равновесието на стагнацията”, опирайки се на вътрешни резерви. За тази цел те се нуждаят от: 1) постигане на интензифициране на труда без адекватна компенсация и/или 2) мобилизирането на частни капитали за решаване на инвестиционни задачи, поставени от правителството.

Успоредно с това са налице фактори за сериозна уязвимост на „равновесието на стагнацията”. Към тях спадат преди всичко: 1) общото очаквано съкращаване на доходите от износа с 25-30% през 20-те години; 2) демографският антидивидент: сериозното съкращаване на броя на младите и образовани работници и на общото число на заетите в икономиката; 3) „черните лебеди” – натрупаният ефект на санкциите и рисковете те да се засилват, техногенните кризи и т.п. Съвкупното им действие с висока степен на вероятност ще направи невъзможно поддържането на минималните темпове на ръст през 10-те години в настоящото десетилетие. Това ще засили тренда за понижаване на реалните доходи, което ще предизвика значително социално напрежение, ръст на конфликтността и понижаване на политическата устойчивост на режима (сценарий Разбалансиране на 20-те).

И на последно място, още една съществена заплаха представляват 4) натрупващите се изменения в световния енергиен баланс, които допълнително ще бъдат стимулирани от натиска на „климатическия” дневен ред и ще доведат в една 10-15-годишна перспектива до промяна в стратегиите на играчите на енергийния пазар и до рязко дългосрочно понижаване на цените на петрола. Драматизмът на ситуацията се състои в това, че промяната в структурата на износа, позволяваща поне отчасти компенсирането на отпадащите доходи, изисква продължителни усилия (с хоризонт 10-15 години), т.е. незабавна промяна в икономическия курс. В противен случай второто десетилетие на Застой-2 може да се превърне в пролог към мащабна социална и икономическа криза (сценарий Криза на 30-те).

През последните 15 години БВП на глава от населението се колебае в Русия в диапазона 55-65% от равнището на развитите страни. При инерционния сценарий (ръст от 1% годишно) през втората половина на 30-те години този показател ще спадне до 50%. Продължителната стагнация на икономиката в сегмента на 40-65% от равнището на лидерите наричаме „капан на средните доходи”. За неговото преодоляване трябва да се използват конкурентни преимущества, способни да компенсират достатъчно високата цена на труда при недостатъчно високата му производителност. За обществото обаче е трудно да се примири с факта, че стратегиите и структурата на икономиката, осигурявали ръст през миналия период, са престанали да работят, а мощни коалиции прилагат максимум усилия за запазването на статуквото.

Към момента са известни два сценария за успешно преодоляване на предизвикателството на средните доходи и преминаването в клуба на развитите страни: 1) наличието на „институционална котва” заедно с перспективи за достъп до пазарите на „котвените” държави (европейски модел); 2) форсиран износно ориентиран ръст (азиатски модел). За Русия не е възможно осъществяването в чист вид нито на първия, нито на втория сценарий, но в сферата на възможното е контаминацията на техни елементи. Като използва географското преимущество на близостта си до Европа и Азия и преимуществото в качеството на човешкия капитал при недотам висока цена на квалифицирания труд, Русия би могла да заеме нишата на експортьор на продукция, основаваща се на европейски технологии, на пазарите на ОНД* и Източна Азия. А като използва преимуществата на мащаба на пазара и високото качество на човешкия капитал, тя би могла да разширява своето участие в глобалните вериги на зависимост и да капитализира регионалното лидерство в интернет-икономиката.

Подобна стратегия не обещава „магически пробив”, но в случай на успех ще позволи избягването на втората в рамките на един петдесетгодишен период структурна криза през 30-те години, свързана с волатилността на цените на петрола, както и реализирането и поддържането на наличните конкурентни преимущества и навлизането в новата технологична ера с по-добър потенциал и по-устойчива структура на икономиката.

Условие за реализацията на подобен сценарий обаче е енергичната смяна на приоритетите на конфронтацията в полза на приоритетите на развитието и преходът към политика на откритост на икономиката. Тъкмо скъсването с мощната традиция на изолационизма и преходът към политиката на откритост през 60-те години на миналия век в Южна Корея и началото на 80-те в Китай осигуриха възможност за дългосрочен ръст в тези страни в продължение на много десетилетия.

 

Фонд „Либерална мисия” (Авторски колектив)

 

Застой-2: Последствия, риски и альтернативы для российской экономики / под ред. К. Рогова. – Москва: Либеральная миссия, 2021, с. 5-7.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

* Общност на независимите държави (ОНД, на руски: Содружество Независимых Государств, СНГ) е регионална международна организация, имаща за цел да регулира сътрудничеството между страните, по-рано влизащи в състава на СССР. Състои се от 10 от 15-те държави от бившия Съветски съюз (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

 

Златомир Златанов – Анонимни и меритократи

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Sexy, 2020 г., 2020 г., фотошоп, десени

 

Една неинтелигентна ситуация не позволява интелигентни решения.

Тогава в нея лъсват стратегическите контури на перверзия и истерия, към които хората са холограмни апликации.

Перверзия е да знаеш как да обслужваш наслаждението на другите, маскирано като щастие и общо благо. Приписва се на управляващите. И обичайно търпи провал.

Именно провалът продуцира истерията на масите. Масите биха били безучастни, ако первертите не търпяха провал.

Колективният нарцисизъм е парадоксалната спойка в отношение на неотношение, където всички са афектирани, без никой да е.

Масите не могат да бъдат мислени, както множествата в теорията на множествата. Те могат само да бъдат композирани в една онтология на изгубения свят, където Общата воля се дискредитира в отделна воля за власт.

Как множествени интереси да се подчинят на изключителен авторитет?

Авторитетът днес ни се доставя като биополитически дегизиран мастър-шеф готвач или шоумен като корпоративен агент. Или неолиберален писател член-кореспондент на меритократски фашизъм.

Сепарирането между предположително знаещите как да обслужват наслаждението кулминира в промискуитет от невъзможност към импотентно безсилие.

Експертното правителство предлага фалшивата си обективност в една реалност, която е партизанска открай докрай – обективна ирония.

Все едно Чаплин подложен на хранене с автомат. Няма перверзия, няма доминация, докато автоматът не закъса. Неолибералната докса се състои в това, че посред всеобщата мизерия внушава възможности да се изплъзнеш в креативен идиотизъм.

Неолибералната перверзия е превратна версия на Името на Бащата, бащите на нации и конституции като последен фундамент на самообслужване.

И защо това име да не е някой магистрален Макдоналдс? Където истеризираната клиентела се насилва да повярва в демократичния автомат, докато не се прецака.

И все ще се намери някой да размаха пистолет. Протестите са сведени до мастурбаторно самоубийство.

Дори революцията е приватизирана в неолибералното плагиатство.

Первертите обещават да отстранят повредата. С машинно гласуване, друга неолиберална уловка.

Нормативната пустота на суверенното решение произвежда хаос във формите на стойност (value), както и парламентарната ехолалия като бюрокрация на микрофона.

Асиметрията е в слухтящото несъзнавано на дизартикулирани социални отношения, което някога се наричаше класова борба. Барикадата е инсталирана вътре в теб и от двете й страни няма никой (TIQQUN).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Grupo Barbaria – Робин Худ в гората на капитала

by New Social Poetry1 Comment

Ния Якимова, Скали 1, 2018 г., 180/86 см, акрилна боя, хартия

 

Публикуваме този текст, написан през август 2019 г. за списание Salamandra nº 23-24, в контекста на дебата дали е възможно или желателно да се избяга от капитализма, да се живее в неговата външност, като радикално предложение за живот и борба.

 

I

Докато пиша тези редове, Амазонската джунгла гори.

Но всъщност, тя никога не е преставала да гори.

Всъщност, поредицата от пожари, които биха тревога през август 2019 г., е просто пожар, който се разгръща от десетилетия, опустошавайки всички кътчета – географски или не – които се мислеха за безопасни от капитала.

Робин Худ остава без гори, в които може да се крие.

 

II

Още от самото раждане на капитализма виждаме появата на съпротива срещу тази система. Понякога тази съпротива се изразява във фронтална битка, в други случаи в опити за бягство. В трети, някое бунтът оставя след себе си форми на сдружаване, които функционират едновременно и като убежище, и като подготовка за предстоящите битки. Всичко това е част от същото стогодишно движение, което се ражда спонтанно от почвата на това общество и в което човешката общност се бунтува срещу стоката.

В зората на капитализма – XVI и XVII в. – ще видим смъртта на половината европейско население, заедно с десетките милиони смъртни случаи от колонизацията на Америка и, като компенсация, засилването на търговията с роби в Африка, което добавя повече от единадесет милиона души, прехвърлени в Новия свят през следващите векове. Но XVI и XVII в. се характеризират и с разпростирането на социални бунтове, които варират от революцията на германското селячество до хлебните бунтове в Андалусия и Неапол, от бунтовете на руското селячество срещу установяването на крепостничеството до началото на Фрондата във Франция; цяло движение, което намери своята кулминация в Английската революция и комунистическите стремежи на най-радикалните му течения.

Докато половин Европа лумва във фронтална битка срещу налагащата се система, друга част от същото съпротивително движение се бори в периферните зони на зараждащия се капитализъм. Ето как Карибите станаха място за сдружаване на буканиери и бегли роби. Така се ражда и Киломбо де Палмарес в бразилския северозапад, издигнат в центъра на бунта на африканските роби, или Братството на братята по крайбрежието, съставено от пирати и заселници, изгонени от Еспаньола и във война с испанската империя [1]. И двата процеса, в Европа и в тези региони, са тясно свързани и са част от един и същ глобален процес на конституиране на нашата класа, на нашата бореща се общност.

 

III

Това, че общността е единственият начин, по който човешкото същество може да се бори срещу капитала, не е идеологическо или морално предпочитание, а просто необходимост, факт: изправен пред свят на атоми-индивиди, сблъскани помежду си, както самите стоки се сблъскват помежду си на пазара, бунтът възниква като възстановяване на нашето социално същество срещу онова, което ни отрича. Когато говорим за класа, говорим за тази общност, която се появява като социална сила в своята борба срещу търговските отношения и тяхната мизерия. Когато говорим за комунизъм, говорим точно за това стогодишно движение – с прекъсвания, да, но упорито.

И все пак, да говорим днес за класа и комунизъм не изглежда да е на дневен ред. Самата идея за революция е отричана все по-често, било защото не би била възможна пред лицето на капиталистическата катастрофа – вече е твърде късно – или защото дори не би била желателна – международната, универсална революция не е нищо повече от буржоазна идея. Това отричане се случва по същото време, когато е очевидна неспособността на капитализма да предложи каквато и да е форма на бъдеще. В автоматичната си лудост капиталът изхвърля огромни маси труд, създава излишък от население, което се натрупва в огромна глобална фавела, разлага всички връзки на общността, ненаситно консумира – без значение кой ще пострада – средствата за съществуване, които планетата предлага на всички видове. Но тогава, ако революцията не е възможна или дори не е желателна, какво ни остава?

 

IV

Напредъкът на капитализма през следващите векове унищожава киломботата и пиратските острови. Той също така унищожава остатъците от предкапиталистически отношения, които успяват да оцелеят при доминирането на стоките. Понякога го правеше фино, с обещания за свобода и просперитет в индустриалните градове, а друг път беше по-директен, докарвайки цели семейства до глад, докато успее да те отдалечи от земята и общността ти в търсене на мизерна заплата.

Както и да е, разменната стойност трансформира обществото по неин образ и подобие. Възникна правото и с него демокрацията като единствения начин – човек за човека е вълк – да регулира отношенията между отделните атоми в постоянна конкуренция. Идеята за еманципация беше узаконена, превръщайки се в въпрос за правата на гражданите. Стойността на труда беше узаконена като справедлива, за да се утвърди достойнството на наемния роб. Семействата ставаха по-малки и къщите по-затворени в себе си, компоненти на блокове-кошери в безкрайните пипала на града. Също така беше премахнато разделението между града и провинцията, така че селските райони да се превърнат във фабрика за храни и суровини, докато градът правел симулации на природата в златни клетки, които наричал – по абстрактен начин, както всичко в рамките на логиката на капитала – зелени площи.

Стойността не е икономически факт, а е тотална социална връзка, която обективира, фрагментира, легализира и комерсиализира всеки аспект от човешкия и природния живот. С развитието на капитализма, с неговото експроприиращо движение и неговата атомизираща логика, тя също разтваря всички форми на стабилна общност, вкоренени в земята.

 

V

Ако революцията не е възможна или дори не е желателна, единственото, което ни остава, е измъкването. Напусни този свят. Предлага се да се местим в провинцията, да окупираме или да купим парче земя, да се намери малка общност, с която да устоим на колапса по най-добрия начин [2]. Също така се предлага да останем в града, да създадем мрежи за подкрепа, да окупираме сгради и социални центрове, да рециклираме храна, да установим кооперации в самоуправащите се пространства или, ако това не се получи, да изкарваме прехраната си с леки престъпления.

И двете неща са част от офертата на измъкването. Тогава – според предпочитанията – се вземат за пример киломботата и пиратските острови, селските общности и социалния бандитизъм, кооперациите, съюзите и сдруженията от началото на работническото движение и те се сливат в същия мит: този на Робин Худ, приютен в горите, защитен, за да не бъде открит или пленен, и дебнещ, в очакване на подходящия момент за удари, които да обърнат ситуацията; във всеки случай, става дума за отделен-и-измъкващ-се Робин Худ, оттеглил се от социалната еволюция.

Всъщност има и нещо друго. Робин е уморен от хората. От друга страна, в гората може да прави каквото си иска: да поддържа градината си, да танцува с боядисано лице около огъня или да дава под наем биодинамичната си колиба в Airbnb, за да си осигури някой доход. По този начин Робин култивира жизненоважния си проект с голяма морална хигиена и упорства в своята индивидуална същност. Защото независимо дали е пиратски остров, кооперация, съюз или скуaт на самонастаняващ се, неговият специфичен проект в крайна сметка остава автономен и се превръща в самоцел. Тоест, когато Робин отива в гората, всъщност той все още е извън нея. Той продължава да се утвърждава като атомизиран индивид на капитала.

Офертата на измъкването изразява нещо ценно: необходимостта да се скъса със социалните отношения, доминирани от стоката, и желанието да се възстанови истинската човешка общност. Проблемът е, че го прави чрез раздяла. Тя лишава от общността, породена от формите на борба на нашата класа, и захвърля тази борба, или в най-добрия случай я превръща в бъдеще, откъснато от настоящето, бъдеще, към което човек винаги има известно подозрение. Следователно, идеята на измъкването взима нашите непосредствени интереси – условията на живот, които ни позволяват да възстановим, пък било то отчасти, нашето социално същество – и ги отделя от нашите исторически интереси: революционното прекъсване, насочено срещу господството на стоката и държавата. Тогава, по един или друг начин, ние сме ориентирани по посока управлението на нашата нищета, по посока управлението на стоката и нейния начин на живот: по този начин идеята на измъкването попада в реформизма на ежедневието, в управлението, тъй като пълната трансформация – антропологическа – на революцията е отказана и се потвърждава трансформацията на индивидуалните отношения в този свят [3].

И не случайно, правейки това, всяка идея за универсалност в крайна сметка се изоставя. Заключена в локализма, идеологията на измъкването отрича всяка възможност за истинска глобална човешка общност. Той отрича интернационализма, ограничавайки се с отделни действия на солидарност с борбите на други локални територии. Вместо да мислим нашата съпротива като част от едно и също общо движение, което е само по себе си международно – както капитализмът е международен – я мислим като за острови в архипелаг, които в най-добрия случай се разпростират малко по малко, докато бреговете им се докоснат.

 

VI

Но капитализмът отдавна е изгорил всички гори. Както при другите форми на социална демокрация, измъкването разчита на реалните нужди, но им дава фалшив отговор. Невъзможно е да се оттеглим от този свят. Единствената общност, която се противопоставя на придвижването на капитала, е самата общност на парите, и всички останали трябва да се адаптират към нея, ставайки част от нейната логика – или в крайна сметка трябва да умрат.

Тъй като не е възможно да се избяга от капитала, измъкването се оказва изправено лице в лице със собствените си духове. То възпроизвежда съществуващите взаимоотношения – с тяхната конкурентност, сексизъм, индивидуализъм – и в крайна сметка залага на форми на икономическо оцеляване, които се оказват типичната капиталистическа експлоатация, но интериоризирана в идеята на самоуправлението [4]. Когато измъкването покаже, че то е всъщност задънена улица, или се примиряваме, или търсим по-смислена алтернатива. Ако нищо не може да се промени, ако от капитала не може да се избяга, то може би тогава неговото (демократично) управление от държавата започва да акумулира смисъл. Ако социалните отношения не могат да се променят от малката общност, може би голямата държавна общност със своите укази и органите на реда би могла да има някакъв ефект. Накратко, измъкването и институционалната политика са две страни на една и съща монета.

Така че измъкването е невъзможно. Капитализмът обаче се основава на съществено противоречие: в своята ненаситна динамика той преминава всички граници, отрича всички нужди на онези, които експлоатира, и точно поради тази причина единственият начин, по който пролетариатът може да оцелее, е като се изправи срещу тази експлоатация. За разлика от други класови общества, в които статуквото може да се запази в продължение на хилядолетия, капитализмът в своя постоянен растеж предизвиква реакция.

Една искра – и всичко започва.

Не е задължително то да е причинено от най-тежкия натиск или най-лошата ситуация. Вярно е, че праговете на търпимост може да са много високи, ако социалният мир, от една страна, и репресиите, от друга, натежават. Понякога е капката, от която чашата прелива: тогава възниква социално огнище, бунт, който едновременно отрича този свят и утвърждава форми на общност, връзки на солидарност между непознати, идентификация отвъд всички граници и езици, на еротика, въображение.

Изневиделица. От социалния мир, самотата, индивидуалното оцеляване, постоянната конкуренция, атомите-граждани, до които ни свежда капиталът, биват йонизирани, срещат се в обща структура с възпламеняващ електрически заряд: отричането на този свят и утвърждаването на друг, нов са неразделни; общността и борбата съставляват неразделна цялост.

Поради това, стигне ли се до поражение, тази общност на борбата се разлага. Без съмнение, продължават да съществуват мрежи на солидарност и дискусии, които се опитват да съхранят част от това, което е било изживяно. Съществуват и структури на революционните малцинства, които ще трябва да направят равносметка на поражението. Но нашата класа е с цезури и това е така, защото единствената общност, която може да устои на напредъка на капитала, е тази, която радикално го отрича, а за да го отрече, за да отрече господството на разменната стойност, общността няма как да не се задълбочи и разпространи в международен план – в противен случай ще бъде победена. Ако революцията не дойде или пък дойде, но не победи, общността на борбата ще се потопи отново в атомизацията на капитала до следващата атака.

 

VII

Няма вече джунгла, в която да се крием.

В същото време възможностите ни за еманципация са много по-големи, отколкото в миналото: за разлика от киломбото, изгубено в джунглата, или острова насред океана, борбата на нашата класа се случва – все повече и повече – като глобално явление и е насочена към реализацията на международна човешка общност.

Докато има човешки род, ще има и съпротива срещу настъплението на капитала. Докато има съпротива, ще има сблъсъци. Докато има сблъсъци, ще има спомен за научените уроци, процес на учене, нов бунт, който няма да се препъне в същите камъни, нарастваща универсализация на борбите. В този процес нашата класа се превръща в партия.

Всичко това няма нищо общо със съзнанието на определени индивиди. Революцията е не само възможна и желателна, но и неизбежна: тектоничен факт, природен феномен. То ест, естествен.

Нашата борба е единствената гора, която капиталът не може да обезлеси.

 

Grupo Barbaria

 

Превод от испански език: Марко Видал, редакция Владимир Сабоурин

Оригинална публикация: http://barbaria.net/2021/07/02/robin-hood-en-el-bosque-del-capital/?fbclid=IwAR1oEHLeqs-TStXI24Q_vlmPMiV_yrLxoSgjt3nBXbhjyvtU6sCOQAzqUks

Допълнителна литература (на испански език):

[1] Para más información sobre estos dos fenómenos de lucha, cf. Rodrigo Vescovi: «Bucaneros y quilombos: Comunidades de resistencia en América durante el siglo XVII», disponible en periodicoellibertario.blogspot.com/2018/02/bucaneros-y-quilombos-comunidades-de.html

[2] Para una crítica a la idea del colapso del capitalismo, cf. nuestro texto: El decrecentismo o la gestión de la miseria, disponible en barbaria.net/2019/06/09/el-decrecentismo-y-la-gestion-de-la-miseria

[3] Al mismo tiempo, al caer en el gestionismo y reducirlo todo a las relaciones presentes, se evita tener que enfrentarse a la problemática de la revolución y, por tanto, de la dictadura del proletariado. Para una reflexión sobre este punto fundamental a partir de la experiencia histórica, cf. «Sobre la revolución y contrarrevolución en la región española (VII): Conclusión y balance» en nuestra página barbaria.net/2019/12/31/sobre-la-revolucion-y-contrarrevolucion-en-la-region-espanola-vii-conclusion-y-balance

[4] Cf. Cuadernos de Negación, nº 12: «Crítica de la autogestión». Disponible en cuadernosdenegacion.blogspot.com/2018/11/nro12-critica-de-la-autogestion.html

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Венци Арнаудов – Българското комунистическо обяснено за деца

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Самочувствие, 2019 г., 145/108 см, въглен, акрилна боя, хартия

 

1. В пристигането на Симеон участва целият апарат на Държавна сигурност отпреди 1990. Това, за което не се говори много и често са никаквите му отношения с лидерите на политически екзилантските български общности след 1944, връзките му с Москва и отказът от уговорката да се яви на изборите през 2001 със СДС.

2. Връщането му трябваше да помете, и го направи, антикомунистическата енергия в България, през националистическия сантимент към “царя”. Това разбира се е подпомогнато от анемичното управление на Костов, който отне ключови фасети на прехода: отварянето на досиетата, лустрацията, ангажираща реституция (не просто връщане притежания на родове, в които имаше вече три поколения комунисти), приватизация чрез привличане на западни инвеститори и големи, прозападни, инвестиционни проекти. Вместо това допусна руснаци и техни тукашни проксита в сектори, свързани със сигурността (Лукойл)л

3. Връщането на Симеон създаде фалшива картина на “заедност” и “истинско българско начало” събрани символически в “Царя” и укрепени от завръщането на “юпитата”, всъщност деца на втория ешалон комунистически функционери, които трябваше да покажат, че България “има сили” за свой път. Това беше първият голям политически инженерен успех на Държавна сигурност.

4. Към този момент БСП, въпреки вътрешното си разчертаване от различни, вече формирани, лобита, изглеждаше способна да бъде конкурентна при избори и да доминира, чрез Държавна сигурност, втория, по-съществен план на българската политика (генерал Любен Гоцев, Ахмед Доган).

5. 30 години след 1990 много неща са различни:

  • Доган се еманципира окончателно;
  • БСП е трудна за организационно удържане, поради значително нарасналия ресурс на лобитата и ясното предпочитание на Москва към някои от тях (Гергов). Не по-малко важно е, че генерационният й ресурс започна да се изчерпва.
  • Дясното, след няколко разпадания, се раздели на СДС и доминирани от Костов формати, в които персонално и исторически “комунист” не е мръсна дума.

Има ГЕРБ. Борисов, в началото на политическата си кариера, изглежда като компромисна фигура между Берлин и Москва и много негови ходове потвърждават това (най-значим е избирането на Румен Радев за президент, когато ГЕРБ стъписа с най-неизбираемия кандидат Цецка Цачева). Нарушаването на баланса между Москва и Запада в България започва към 2015, когато, макар и през трусове, Ердоган направи партньорството си с Путин невъзможно за пренебрегване. За САЩ това беше нова ситуация и България се оказа най-добрата възможност за преначертаване линиите на стратегическо сдържане. Формализирането на новите отношения САЩ-България стана чрез подписване на Рамката за стратегическо партньорство (Strategic Partnership Framework | U.S. Embassy in Bulgaria (usembassy.gov)), документ, който Борисов не допусна да бъде обсъден, за да не дразни част от електората си, а Радев избягва, за да не добавя към лъжата, че е “натовски генерал” и впечатлението, че ще изпълнява всичко от него без значение какъв генерал мисли, че е. Това беше друга грешка на Борисов, защото подцени ресурса на руснаците да се противопоставят политически на изграждането на американска военна инфраструктура в България.

6. “Събитията” от миналото лято изненадаха със своята интензивност, но само тези, които не следят “малко по-голямата картина”. В нея има поне:

  • Координационен център на НАТО във Варна;
  • Вече платени американски изтребители за Българската армия;
  • Учения на НАТО в Черно море;
  • Спряла програма за F-35 в Турция;
  • На няколко пъти екстрадирани руски шпиони от България;
  • Преследван от прокуратурата Божков;

При тази картина Русия реши да мобилизира всичко, което има в България, а то не е малко. Докато ИМВ са директна артикулация на невъзможна за интегриране в сегашното БСП комунистическа фракция и са директно използвани, участието на ДБ по-скоро озадачава, доколкото, като част от ЕНП, твърдят не просто евроатлантическа, а антируска ориентация. Протестът им можеше да се състои във всяка от предходните години, доколкото управлението на България не помни бляскави моменти срещу корупцията. Те обаче избраха да поискат своето повече срещу Главния прокурор, отколкото срещу Борисов, за да не бъдат притискани спонсорите им. Жалкото е, че Прокопиев и останалите не са далеч нито от комунизма, нито от Държавна сигурност и изглеждат като театрална трупа на десни ““юпита”. За тях е лесно да посочват към Борисов като „естетически нелеп“, но истинският проблем с него е миналото му, а в него ДБ и ББ са смущаващо близко

Борисов не поиска от самото начало на протестите да каже какво всъщност се случва, защото лесен начин за раздяла с руския сантимент в България няма. Но пък не разбра, че никой няма да му даде време да измисли как да я направи.

7. Трифонов е може би второто най-голямо инженерно постижение на Държавна сигурност. Той отбелязва опита на Москва да налага руските интереси тук през комбинацията от лява партия, БСП, и масови популистки формации като ИТН. И възрастовата група на гласувалите за ИТН и образователния им ценз показват, че изчислението не е зле направено. Номерът е приблизително същия като с “царя”, но с много по-малък символен ресурс. Пак ще се чува за “експертността” и за “завършилите на Запад”, за да се постига онази “неутралност” спрямо политическото и корените му, която винаги е устройвала комунистите в България. Те обичат да говорят за “нормалност”, когато са иззели всичките й ресурси. Никое царско déjà vu не е случайно. Все пак нека не забравяме, че ченгетата се мислят за артисти, но в най-добрия случай въображението им е на хора слезли от планината.

Това ще е важен опит руската многобройна колона в България да убеждава Запада, че управлява България делово и според договореното, докато зад завесите ще дискредитира НАТО и предоставя на руския шпионаж оперативна свобода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X