Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (4)

Неверните обещания на успеха: бягства и завръщания

Като на шега обсъждат завръщането бегълците от разказа „Родина“ на Борис Априлов, публикуван в началото на 1960-те години:

– Ако се върнем, дали ще ни простят?
– Прощават.

Нужна е днешната дистанция от време, за да си дадем сметка, че с благото успокоение на менторския глас, който трябва да заглади всякакво бунтарство и да успокои, че сюжетът за двамата бегълци си остава в рамките на приемливото и въобще не опира до Наказателния кодекс, е единственият начин да се заговори за строгото пазене на границите. Тиражират се и разказите, които разказват за несретническото битие на емигриралите и добрия пример на завръщането им, както в щедро издаваните през 1980-те романи на Кольо Николов.

Според младежките блянове на Буди Будев, героя на Цветан Стоянов, трябва да се емигрира, за да се постигне успех в света на културата и идеите – и той осъществява бягството си, но с всяка стъпка в новия свят губи един по един началните си планове, докато се освобождава дори от ръкописа си, и се завръща в родината само с незагубеното вдъхновение да говори за идеалното. Завръщането му обаче е представено като бутафория: Буди се завръща под закрилата на цирк „Родни балкани“, скрит във вагона с цирковите животни. Завръщането като циркаджийски номер.

В романа „Безразличният“ двама герои тръгват към границата – и двамата се връщат. Издателят Бисеров, поклонник на западната култура, успява по възможно най-старомодния и очевидно безотказно ефективен начин да пресече границата: с паспорт, който получава на едно повече от банално основание: „Тогава имаше хора, които даваха паспорти срещу прилично заплащане“. Колкото до връщането, използвал е амнистията, дадена от властите. Надява се дори, че ще му възстановят пенсията. Тези външни рамки присъстват както в първото издание, така и във възстановената редакция. Но са добавени няколко важни акцента, които дават съвсем различни вътрешни мотиви за връщането. Според първата публикация на романа героят е разочарован: от условията за емигрантите, от меркантилността, несигурните приятели и най-вече го обезсърчава невъзможността да се посвети на друго освен на писане на статии за „вражеска радиостанция“. А според възстановената версия отсъстват както битовите неудобства на емигрантските лагери, така и „вражеските“ радиостанции или агенти. За сметка на това е разгърната темата за провалените литературни намерения и за превеждане на български автори. Авторът държи на възстановената версия, но печатното издание от 1959 г. има особена представителна роля: именно то „участва“ в актуалните за десетилетията на режима дебати за бягствата, обобщава стереотипите и озвучава масовите представи. Ето в паралел двата откъса:

Много неподходящ въпрос има за завършек откъсът, предвид сегашната стръв на ЕК да откаже пушач(к)ите, но пък припомня някои привички на европейските мъже от едно време. А и едва ли пушач(к)ите ще се откажат.

Изрично е упоменат Г. П. Стаматов и това очевидно е важно указание за литературните пристрастия на автора на романа и съзнанието му за ясна свързаност в една приемственост с българската „градска проза“. Очевидна е и болката от разпиляването на творческите планове и очакванията за почтеност и блажени издателски занимания.

В последното издание, редактираното от автора, и издадено през 2007 г., Бисеров добавя още един дълбоко интимен мотив за своето завръщане: привързаността към всички онези дребни, дори смешни подробности, които са родното: „[…] Картините. Кафявото. Чаша айран. Миризмата на чубрица. „Облаче ле бяло…“ Бабичките на село. Да не изброявам. Мисля, че ме разбирате.“ До най-обезсилващото иронията или трезвата преценка желание: „Искам да бъда погребан тука. Време ми е. Това е причината. Искам в родна земя да изгния.“ За младия Стоименов завръщането – също като бягството – е „един символ“.

Отново към тези провали на бягството ще отнесем и насилственото завръщане на емигранти. Литературните разкази не свидетелстват за такива случаи, но пък ги има в историята на успешните разработки ИР – с тези инициали си служи вътрешната документация на органите на властта в „Народната република“ и те означават „изменник на родината“.

Част от тези разработки е било и преследването на българските емигранти. Всеизвестни са покушенията срещу хора на перото като Георги Марков или Владимир Костов. Драгомир Загорски разказва за отвличането на български физик, три дни след като решил да остане във Виена. За случая имало съобщение във вестниците, според които „полицията закъсняла с час, за да му помогне!“. Но освен тях има многобройна политическа емиграция, която е особен прицел за секретните служби. Борис Арсов, имал късмета да избяга при крайграничен събор между България и Югославия, създава Съюз на българските революционни комитети. Навярно може да се напише цял роман – и то роман без капка ирония и заиграване с трагикомичното – как е станало извеждането му от Дания от българските служби и връщането му в родината, където е даден под съд. Накратко, развръзката: Арсов е обявен за „самоубил се“ в затвора през 1971 г.

Борис Арсов е действащо лице в романа „Междинно кацане“:

[…] Арсов помня от лагера. Той също бе мой клиент. Но идваше не за да му пиша чаровни писма до любимата, а за да съчиняваме заедно позиви. На български, предназначени за вътрешна употреба, както обичаше да се изразява. Текстовете кипяха от ненавистта, която се беше загнездила у нас и която неуморно ни тровеше. С всяка дума, с всяка буква изплювахме върху неосквернената бяла хартия частица от отровата, с която бяха заредени всяка клетка и всеки атом на скитническата ни съдба. Ето защо позивите ни се струваха много убедителни. Когато след няколко месеца в лагера пристигнаха от България първите нови емигранти, които ги бяха чели, казаха, че прочетени вътре в страната, позивите звучат емоционално, но не и убедително. В очите на сънародниците ни нашите послания бяха не сигнал за борба срещу канибализма на канибалите, а злорадо отмъщение на инфантилни емигранти. Като прочетохме отново в малката ми лагерна стая позивите на новодошлите, те им прозвучаха и смислено, и правдиво. Новодошлите не лицемереха: сега те възприемаха света с преобразените сетива на изгнаници. Нашите позиви явно бяха хамелеони, които менят цвета си съобразно обстановката: тук са едни, оттатък – други, и никога – едни и същи. Оказа се, че е физически невъзможно да бъдем едновременно и патриоти, и емигранти, а да бъдем само първото или само второто не искахме. Пък и да прекратим писането бе невъзможно, защото друга противоотрова още не знаехме. С прехвърлянето на позивите в България се занимаваше само Арсов. Това ме успокояваше: ако станеше провал, поне нямаше да бъда в числото на заподозрените. Арсов бе единственият лагерист, който заплащаше книжовната ми дейност не с крадени продукти, а с дълги нощни разговори за смисъла и безсмислието на съпротивата срещу режима и на съпротивата изобщо. „Щом получа някакъв документ за самоличност, начаса тръгвам да обикалям лагерите за бежанци по цяла Западна Европа: Трайзенкирхен, Триест, Падуа, Лаврион. Ще организирам бойни групи. Първо ще хвръкнат няколко български посолства във въздуха, а после и в България ще влезем нелегално. Западът няма да ни помогне, но ще се опита да ни попречи. Именно защото е Запад, той не е нито антикомунистически, нито антифашистки, а само капиталистически. По своята природа нашата дейност е отрицание на капиталовложенията, тя може и практически да усложни епохалната сделка между идеологизираните и деидеологизираните бакали. Ето защо те ще се съюзят и с общи усилия ще се опитат да ни прогонят от политическата карта на Европа.“ Лицето му светеше в полумрака на малката стая. По това релефно лице бе изписан целият разнолик живот на емигрантския лагер. „Надявам се, че за теб ще бъде въпрос на чест да се присъединиш към нас“ – изплю камъчето Арсов. „Трогнат съм от оказаната чест, но предпочитам да си остана при моето безчестие. Да се връщам в Отечеството, за да освобождавам? Но кого, Боже мой, кого? Половин милиард източноевропейски и азиатски говеда, които в дебрите на робството се чувстват абсолютно уютно. Ако само пожелаеха, сега те щяха да бъдат тук, при нас. Ако всеки беше само избягал от лагера на мира и социализма, другарят Брежнев щеше да управлява днес камъните и дърветата. Дори да бяха изловили всички по границата, на диктаторите щяха да им трябват толкова средства за строеж на затвори и наказателни лагери, че партийният дом щеше да остане недостроен, а парадните знамена – недошити. Щом си решил, влез с оръжие в ръка да воюваш за тяхната свобода, но знай, че освобождаваните с оръжие в ръка с не по-малка решимост ще бранят робството си. Тези бозайници не искат да бъдат свободни, а опиташ ли се да им натрапиш свободата, тя ще се превърне за тях в насилие. Да се върнеш, значи да допринесеш за пълното господство на хищниците, значи да повдигнеш самочувствието им, като ги нахраниш със собствената си плът. Знаеш ли, че Сталин и Прокофиев са били погребани в един и същ ден. На погребението на Сталин са присъствали три милиона души, на погребението на Прокофиев – трима. Ако това съотношение беше реципрочно, щях да тръгна незабавно.“ „Ако това съотношение беше реципрочно, изобщо нямаше да се налага да тръгваме.“ „Но кажи ми кой е заставил тези три милиона да поемат след ковчега на собствения си палач – робството на Кремъл или пулсиращото в собствените им сърца робство? И изобщо едното не е ли равнозначно на другото?“ „Значи ти считаш, че е неправилно да се връща човек в България и да воюва за свободата ѝ?“ „Такова нещо нито съм казвал, нито съм помислял. Разбира се, че е правилно, но е правилно за теб, а за мен е правилно да не се връщам. Освен това аз съм на мнение, че никой никъде не може да се върне, както и да отиде не може никъде – единственото, което можем да направим, е да се опитаме да останем при себе си.“ „При себе си значи. А какво ще стане с България и какво ще остане от нея, не те интересува.“ „България е една само на картата, а във всеки от нас – различна. Твоята България безспорно заслужава твоята кръв, докато моята България ме предпочита жив.“ Гневът на Арсов нарастваше с всяка моя дума: „Много добре си го замислил. Ние, баламите, да отидем там да мрем, а вие, тарикатите, да си траете тук на топличко. Загинем ли, лека ни пръст, победим ли, и вие ще се върнете със славата на политически емигранти.“ „Ето че пак не успяхме да се разберем. Дори да стане, както казваш, вие ще се върнете в своята България, за която сте умирали, а аз ще си остана в моята България, която също съм освобождавал, но по мой, макар и безкръвен на пръв поглед, начин. Докато вие взривявате там варели, аз тук няма да стоя със скръстени ръце. Знаеш ли каква гигантска борба ме чака!“ „И ще я водиш сам?“ „Не съм сам. И ние като вас сме групичка. Води ни капитан Джеймс Кук, но и Колумб е с нас, и Ван Гог, и опортюнистът Волтер дори. Виж, Гарибалди го няма. Той е във вашата рота. Докато Ботев ще си поделим поравно.“

Тогава си вярвах наполовина, а сега и наполовина не си вярвам. Докато Арсов броеше отчетливо крачките от несвободата на живота към свободата на смъртта, аз отброявах полусъзнателно думите си, предназначени да оправдаят собственото ми малодушие. Отвлякоха го през 1974 г. от Дания в София. Първо му предложиха публично покаяние срещу тайно опрощение, но Арсов демонстративно плю на предложението. Останалото довърши прокурорът-милиционер Петков. Осъди го при закрити врати на 15 години – по една за всяка пратка позиви. Само няколко месеца след процеса подкупен от канибалите криминален престъпник го удуши в килията му. Борис Илиев Арсов бе отвлечен, съден и убит по силата на основния и единствен закон. Над цялата планета литна сантиментална въздишка на облекчение: въздъхнаха колективно идеологизираните и деидеологизираните бакали.

Освен тази конспиративна дейност Арсов е издал и три книги (по данни от анотирания библиографски указател на Георги Паприков):

Истината по декларациите в сп. „Македонска нация“ и сп. „Изгнаник“, публ. на БНФ, Копенхаген, 1972.

Откъси от един живот. Arhus, Дания, 1973.

С псевдонима Bor Ar: Прозорецът, изд. Левски, Arhus, Дания, 1974.

Сред политическата емиграция изпъкват крайно ангажираните бойни групи. Но пък емигрантските разкази свидетелстват, че те са били под пълния контрол на секретните служби – докато едната страна инсценира акции, другата пък инфилтрира в групите свои агенти. Спас Райкин безмилостно разказва за парашутисти, пуснати във времето на горяните тъкмо пред околийското управление в Тетевен, където отнапред подготвени от донесенията патрули чакали да ги изловят (в: Лични спомени (1951-1963). – Безотечественици. Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век, т. ІV, 2001, с. 51).

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X