черешите в градината на баба останаха необрани и тази година
а старата ѝ бархетна престилка която едно време ухаеше на козе мляко и препечени кори на черен хляб на спомени ограбени от дъждове и лято в което още се гонят посоките на вятъра сега е яхнала метлата с проскубани коси от закъсняло злато
с нея всяка есен дядо замиташе листата от стария двор омесен с глина пръст и неочаквани сълзи от щастие
сутрин небето оглежда живота в пресъхналото гърло на дълбокия кладенец а времето смалява гърбицата на баба
върху дървената порта с ръждясали от мълчание панти черните врани приличат отдалече на жалейка в своята смълчаност
и хребета на слънчевия сплит ще се изгуби в полета на тази безнадеждност а сърцата на градината ще плачат с кръв и сълзи от черешите на баба
сънувайки беритба
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X