Ивайло Божинов

 

Животът е отказване от всяка първородна мисъл,
константно настояване, че истината е една,
и който и каквото и да е написал,
истината винаги е малко и лъжа.
Човекът влачи се като прахта от крачките си
и изоставайки се дави в нея
липсата на смисъл е нещастие,
а нещастието там е, за да оцелеем.
Когато дойде утре ще живеем
по-близки до надеждата на своя ум,
когато утре дойде ще осиротее
надеждата за утрешния ден.
Притихват мислите с затварянето на клепачите,
миглите докосват сини сърпове насред лицата,
усмивка се разтваря да отъждестви недоизказаното.
Сетивата са единствените мисли на сърцата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.