Ивайло Божинов

 

Четири въпроса за меланхолията

Знам. Отиваш в армията и по цветя ще стъпваш.
В устата си ще имаш ябълка. Ще преброяваш
стъпките. И ще запомняш всички капки, които ще
излизат от мъха. Сирена чувам. Като розов

свод се спуска върху планината, за да събуди, да кипне
чуждите желания и черните и тежки длани на твоите
за риза скътани копринени платна. Ще тъпчат селяните
гроздето с крака, ще пеят песни, ще танцуват.

Ти лежиш с глава върху раницата и гледаш втренчено
големия си крак. Водата заличава очертанията. До
ябълковото дърво лежиш, до метри, цели метри нацепени
и струпани за зимата дърва. Къде е зайчето ти?

Какво има в раницата ти? Защо дъвчеш трева?
И защо си тъжен? Сянка вече се е спуснала над
долината, за Бохин* тъкмо е тръгнал последният
влак. Освен съседът Фурлан да те качи на трактора

и да поемете към планината. На седалката се отпуснете
и наблюдавайте нюансите: на чисто черното и
гаснещото синьо. Все още ли змията ти си сменя
кожата, когато те окъпе светлина? Когато гледаш в храста?

Томаж Шаламун

* Бохин е географско наименование за пространство, включващо Бохинската долина, Номенската долина и Бохинското езеро в северозападна Словения.

 

Томаж Шаламун е роден през 1941 г. в Загреб, Югославия. В студентските си години, докато все още следва история на изкуството, той попада за пет дена в югославския затвор заради работата си като редактор на антисталинистко литературно списание. Периода 1971 – 1974 г. прекарва в Айова по покана на Международната програма по творческо писане. Първата му стихосбирка „Покер“ се появява през 1966 г. в самиздат. През годините той публикува още 24 поетични сборника, бил е уредник в галерията за модерно изкуство в Любляна, а в периода 1996 – 1999 е културно аташе в Ню Йорк.

„Четири въпроса за меланхолията“ е и заглавието на сборника със събрани негови стихотворения под редакцията на Кристофър Мерил. В България поетическият сборник „Кой кой е“ излиза през 2014 г. в Издателство за поезия „Да“ в превод на Людмила Миндова.

Поезията, както всеки език, защото всяко нещо, независимо мъртво или живо, носи белезите на езика, неминуемо е свързана от една страна с времето, а от друга с нещата извън него. По някакъв странен начин „Четири въпроса за меланхолията“ като че ли са доказателство (или оспорване ?!) на теорията за относителността. Защото ние вече добре знаем, че ако погледнем нощното небе, това, което ще видим, е история. Така също знаем, че ако се отдалечим достатъчно, можем да наблюдаваме поствоенните години на света като вече случили се, но литературните текстове, тези, които ги пишат и тези, които ги четат, са доказателство, че войната непрекъснато се случва, тя никога не е само история. Това е едно от доказателствата, може би най-поносимото, може би единственото, което освен да наранява, може и да съхранява.

Не знам дали меланхоличните въпроси са четири, но със сигурност те се преплитат като сложното ДНК – на историята и на екзистенцията едновременно, и питат дали може да бъде изкоренено сталинисткото или още по-общо – деспотичното тяло. Поезията на Томаж Шаламун, не само в „Четири въпроса за меланхолията“, е песен за повторението. Това можем да видим и в „Защо съм фашист“, и в „мъртви момчета“. Меланхолията е отрицание на репресивните режими, които, като че ли, изменят общото човешко тяло, то остава затворено в няколко бляна или в няколко кошмара. За да се събуди и да види, че то не може да бъде разделено от злото, с което се е съединило (и тук не става въпроса за вина), докато достигнем до там, че дори библейското наказание и възмездие на може да измени тази цялост – „Все още ли змията ти си сменя кожата, когато те окъпе светлина?“. Все още – да, все още – не.

Марианна Георгиева

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.