В началото на „Името на розата“ Уилям от Баскервил прави нещо, което прилича почти на фокус. Манастирските слуги търсят избягал кон, а Уилям, който никога не го е виждал, им казва как изглежда, накъде е тръгнал и дори как се казва. Конят е Брунело. Няма никаква магия. Има отпечатъци от копита, счупени клонки, косми, оставени по храстите, и човек, способен да превърне тези знаци обратно в кон.
Малко по-късно абатът използва номера срещу него. Той иска Уилям да разследва смъртта на Аделмо, но му забранява да влиза в библиотеката. Уилям съвсем основателно възразява: ако смъртта е свързана с библиотеката, как да разследва място, до което няма достъп? Абатът му напомня Брунело. Човек, успял да опише кон, без да го е виждал, би трябвало да може да разсъждава и за една недостъпна библиотека. Уилям приема удара с достойнство: „Мъдър сте дори когато сте строг.“ Абатът отговаря: „Ако изобщо съм мъдър, то е защото умея да бъда строг.“
Тази кратка размяна предлага удобна отправна точка за един конкретен сравнителен прочит. Между „Il nome della rosa“ (1980) и второто завръщане на Еко към средновековния роман, „Baudolino“ (2000), стои „Le menzogne della notte“ (1988) на Джезуалдо Буфалино. Проблемът за знака и интерпретацията при Еко, ненадеждното свидетелство, лъжата и отношението между разказ и история при двамата автори са обсъждани отдавна. И сравнението между Еко и Буфалино има своя история: още през 1993 г. Ула Мусара-Шрьодер ги поставя в общия контекст на съвременния италиански роман, а Адам Хейлен разглежда специално множествеността на лъжата в „Le menzogne della notte“. Не е нужна нито нова обща теория на тези проблеми, нито генеалогия на литературно влияние, за която не разполагаме с достатъчно доказателства. Въпросът е по-тесен. Прочетени в тази хронологична последователност, трите романа показват промяна в начина, по който работи следата: първо тя е знак, оставен от миналото и предложен за интерпретация; после — знак, съзнателно произведен за своя бъдещ тълкувател; накрая самата измислица може да произведе исторически последствия. Появата на „Baudolino“ през 2000 г. позволява на свой ред романът на Буфалино да получи ретроспективно междинна позиция, която не би могъл да заема при собствената си публикация.
Брунело е идеалният случай за метода на Уилям. Конят съществува преди следите си. Минал е по пътя и без никакво намерение е оставил информация за себе си. Ако човекът, който идва след него, е достатъчно наблюдателен, може да възстанови отсъстващия предмет по присъстващите знаци. Почти целият роман ще усложнява тази толкова удобна ситуация. Хората, за разлика от Брунело, говорят, лъжат, забравят и премълчават. Книгите препращат към други книги. Библиотеката съхранява знанието, но едновременно го крие. Накрая част от следите просто изгарят.
И самият Уилям не винаги е толкова добър, колкото в случая с коня. Когато двамата с Адсон вече знаят, че зад огледалото в библиотеката се намира тайната стая finis Africae, това знание не им помага да влязат. Те имат загадката на Венанций, имат надписа, имат вратата пред себе си и Уилям разбира почти всичко — освен онова, което трябва да направи с ръцете си. Решението идва по-късно от Адсон и от една на пръв поглед странична реплика на Салваторе, tertius equi. Пак кон. Адсон разбира как трябва да бъде прочетено „primum et septimum de quatuor“: не първият и седмият от четири, а първата и седмата буква на думата quatuor. Q и R. Натискат металните букви и огледалото се отваря.
Този път всички знаци са били истински. Тайната стая съществува, загадката има решение, механизмът работи. Просто най-добрият читател на знаци в романа не е успял сам да ги прочете докрай. В началото Уилям намира невидим кон; в края ученикът му помага да отвори видима врата.
В този модел миналото все още има едно важно предимство пред своя тълкувател: то вече се е случило. Знакът може да бъде неясен, непълен или погрешно прочетен, но тълкуването не създава събитието, което се опитва да възстанови. Брунело не се появява, защото Уилям правилно е разчел отпечатъците. Отпечатъците съществуват, защото Брунело преди това е минал оттам. Дори когато Уилям греши, причинността остава подредена: първо е събитието, после следата, накрая интерпретацията.
Еко обаче още в „Името на розата“ се забавлява с възможността тази подредба да бъде компрометирана. Уилям разказва на Адсон за реликвите, които е виждал, сред тях черепа на Йоан Кръстител на дванайсетгодишна възраст. Адсон първо приема чудото, после забелязва анатомичния проблем: Йоан Кръстител е обезглавен като възрастен. Уилям спокойно решава противоречието — другият череп сигурно се пази в друга съкровищница.
Шегата работи, защото тук вече не сме при Брунело. Ако две съкровищници притежават главата на един човек, поне една от следите има проблем. Можем да я отхвърлим като фалшива. Можем обаче и да произведем разказ, който я прави възможна: едната глава е на възрастния светец, другата — на дванайсетгодишния. Така разказът вече не възстановява отсъстващия предмет по следата. Той спасява следата, като създава минало, в което тя би могла да бъде истинска. В „Името на розата“ това остава шега. Осем години по-късно Джезуалдо Буфалино построява около сходен проблем цял роман.
„Le menzogne della notte“ започва с четирима осъдени на смърт. Те имат една последна нощ. Властта иска от тях името на Padreterno, водача на заговора, заради който са осъдени. Всеки от четиримата разказва своята история. Самата ситуация вече е достатъчна, за да направи разказването подозрително. Адсон разказва десетилетия по-късно и може да помни зле. Тези четирима разказват преди екзекуцията си и имат причини да избират какво да кажат.
Разликата изглежда малка, но променя задачата. При Адсон между миналото и нас стои несъвършената памет. При Буфалино между миналото и слушателя стои чужда воля. Разказвачът знае, че ще бъде тълкуван. Следователно може да произведе точно онези знаци, които иска тълкувателят да намери.
Губернаторът Консалво де Ритис прави онова, което прави и читателят. Слуша историите, съпоставя ги, търси несъответствия, опитва се да стигне от разказите до онова, което се е случило преди тях. От намека на Нарцисо заключава, че е открил Padreterno — брата на краля. Това би могло да бъде чудесен край на един детективски сюжет. Имаме неизвестен човек, имаме следи, имаме способен тълкувател и накрая имаме име.
Само че де Ритис прави още нещо. За да направи заключението си убедително, сам добавя фалшиви доказателства. Така версията, която е извлякъл от чуждите разкази, започва да участва в производството на собствената си реалност. Братът на краля е осъден като водач на заговора, макар че по-късно де Ритис стига до убеждението, че е невинен.
После губернаторът проверява.
Съпоставя историите, които е слушал през нощта, с официалните документи. И една след друга биографиите започват да се разпадат. Разказаното от осъдените не съвпада с онова, което може да бъде установено за тях. Това би могло да означава само, че четиримата са го излъгали. Но подобен отговор вече не решава нищо. Ако са лъгали, защо са избрали точно тези лъжи? Ако са го насочили към брата на краля, направили ли са го, за да спасят истинския Padreterno? Или за да нанесат последен удар на властта? Има ли изобщо Padreterno в смисъла, в който де Ритис през цялата нощ е предполагал, че има?
Така в последните страници Буфалино преобръща не отговора, а въпроса. Почти целият роман ни е карал да питаме: „Кой е Padreterno?“ Накрая вече не сме сигурни, че това е въпрос, на който може да се отговори по начина, по който сме очаквали.
Тъкмо тук понятието „ненадежден разказвач“ престава да бъде достатъчно. Ненадеждността предполага, че зад разказа все пак стои минало, което поне принципно би могло да бъде възстановено по-добре. При Буфалино разказът прави нещо повече: той е действие, насочено към бъдещото поведение на слушателя. Лъжата не просто закрива събитието. Тя може да произведе ново събитие. Де Ритис не само достига до невярно знание; той действа според него и така добавя към историята една напълно истинска смърт. От този момент границата между измислено и действително вече не съвпада с границата между неисторическо и историческо.
Тази разлика е съществена и за сравнението. Проблемът вече не е просто епистемологичен — дали можем да узнаем какво се е случило. Той става причинен. Разказът сам влиза във веригата на събитията, които следващият разказ ще трябва да обясни. Фалшивата версия на миналото може да бъде невярна като описание и едновременно истинска като причина. Тя не принадлежи на историята, която описва, но може да започне да принадлежи на историята, която произвежда.
При Брунело има кон и трябва да разберем кой е. При finis Africae има врата и трябва правилно да прочетем инструкцията. При де Ритис следите могат да бъдат произведени така, че да ни накарат да зададем грешния въпрос. А тълкувателят сам може да добави нови фалшиви следи и с тях да произведе истински събития.
Можем да спрем дотук: несигурни свидетелства, документи и измислици, трудността да стигнем до миналото чрез онова, което е останало от него. Това поле е подробно описано и няма нужда да го откриваме отново. За настоящия казус е важно нещо по-конкретно: как се променя отношението между събитие, следа и разказ. Следата постепенно престава да бъде само онова, което миналото е оставило след себе си, и започва да произвежда онова, което по-късно ще стане минало.
През 2000 г. Еко отново се връща в Средновековието.
Този път не ни дава нов Адсон.
Баудолино лъже. Не инцидентно, не само защото паметта му е несъвършена и не като недостатък, който читателят трябва да изчисти от свидетелството му. Измислянето е начинът, по който той се движи през света. И тук една стара шега от „Името на розата“ внезапно придобива друго измерение.
В първия роман Уилям може да се смее на черепа на дванайсетгодишния Йоан Кръстител. В „Баудолино“ вече сме сред хора, които обсъждат производството на реликви: кошниците от умножаването на хлябовете и рибите, брадвата на Ной, части от светци, предмети, за които светът би желал да има материални доказателства. И тук Йоан Кръстител се връща. Само че този път една допълнителна глава не стига: в света на „Баудолино“ се появяват седем различни глави на Йоан Кръстител.
Двайсет години по-рано това е било шега. Уилям решава логическото противоречие между детския череп и смъртта на възрастния Йоан, като предполага, че другият череп се пази другаде. Сега Еко вдига залога. Не две, а седем. Проблемът вече не е как две съкровищници са успели да се снабдят с две глави на един светец. Виждаме свят, в който такива глави могат да бъдат намирани, произвеждани, удостоверявани, пренасяни и превръщани в история.
Фалшивата реликва започва като предмет, който удостоверява несъществуващо минало. Но ако достатъчно хора повярват в нея, тръгнат на поклонение, построят храм, водят спор, платят, убият или умрат заради нея, последствията вече не са фалшиви. Измислената причина е произвела истинска история.
Баудолино прави същото и в много по-голям мащаб. Фалшификациите и разказите му не остават затворени в областта на думите. Те могат да променят поведението на хората и следователно света, който бъдещият историк ще трябва да описва. Лъжата вече не е само препятствие по пътя към миналото. Тя може да бъде една от причините миналото да е станало точно такова.
Извън романа Еко формулира същия механизъм като „силата на фалшивото“; вътре в „Баудолино“ той може да бъде сведен до още по-кратка формула: „La fede fa diventare vere le cose“ — „Вярата прави нещата истински“.
И тогава Еко прави най-хубавия си избор.
Дава на Баудолино слушател. Никита Хониат е историк.
Човекът, който произвежда истории, реликви и версии на миналото, сяда срещу човек, чиято работа е от свидетелства, документи, слухове и останки да произведе История. Това вече е много по-лоша задача от онази, която абатът поставя на Уилям. На Уилям му е забранено да влезе в библиотеката, но поне знаците, които търси, не са създадени специално за него. Никита слуша човек, който прекрасно знае как се правят знаци.
При Брунело редът е удобен: първо кон, после следи, после Уилям.
При Буфалино редът вече не е сигурен: може би следите не водят към Padreterno, а произвеждат Padreterno като необходим отговор.
При Баудолино измислицата може да произведе реални събития, които после ще оставят напълно истински следи. Когато историкът стигне до тях, вече няма как просто да ги отхвърли, защото началото им е било лъжа. Историческите им последствия са се случили.
Точно тук между двата средновековни романа на Еко започва да се вижда книгата на Буфалино по начин, който през 1988 г. не е бил възможен. Получава се редица, която никой от двамата автори не е нужно да е планирал: човекът, който се опитва да възстанови истината по следите; хората, които могат да произведат следите, защото знаят, че някой ще ги тълкува; и лъжецът, чиито измислици могат сами да се превърнат в материал за историята.
Тук възниква естественото подозрение: добре, а кой кого е чел?
То е особено изкусително, защото архивът започва да ни подава точно онези знаци, които един читател на „Името на розата“ е обучен да следва. Еко фигурира сред кореспондентите на Буфалино. Запазено е негово писмо от 20 ноември 1994 г. В личната библиотека на Буфалино има „Il pendolo di Foucault“ с прегъната страница. Има „Il secondo diario minimo“, също с прегъната страница. Има „L’isola del giorno prima“ с авторско посвещение от Еко към Буфалино и отново прегъната страница.
Има и „Il nome della rosa“.
Тъкмо тук следата изчезва. В запазения екземпляр няма отбелязани следи от четене.
Това не доказва, че Буфалино не е чел книгата, както присъствието ѝ на рафта не доказва, че я е чел. Писмото доказва контакт. Посвещението доказва контакт. Прегънатите страници доказват най-много, че някой някога е прегънал страници. Ако от тези знаци произведем история за литературно влияние, ще сме направили нещо доста неловко за статия, която току-що е разказала за де Ритис.
По-добре е да не добавяме собственото си фалшиво доказателство. Защото влияние изобщо не ни трябва.
Връзката между тези книги не изисква нито доказано влияние, нито авторско намерение. Тя може да възникне в историята на четенето. Това само по себе си не е нов теоретичен принцип: идеята, че новото произведение променя отношенията между вече съществуващите произведения, има добре позната история в литературната теория. Тук ни интересува просто как това се случва с тези три книги.
По-късният текст не може да промени по-ранния като материален обект. Може обаче да създаде нова позиция, от която той става видим по различен начин. В този смисъл литературната хронология е необратима, а литературното четене — не. Новата книга заема място след старите, но оттам може да промени отношенията, които читателят вижда между тях.
Хронологията е проста: „Името на розата“ — 1980. „Le menzogne della notte“ — 1988. „Баудолино“ — 2000. В тази посока се появяват книгите. Но четенето няма причина да спазва същата посока.
През 1988 г. романът на Буфалино може да бъде прочетен след „Името на розата“. Не може да бъде прочетен между „Името на розата“ и „Баудолино“, защото вторият Eco още не съществува. Тъкмо това е особеното: „Le menzogne della notte“ не е междинният роман през 1988 г. Той може да стане такъв едва през 2000 г., когато се появява вторият край на редицата.
Затова може би по-интересната последователност не е 1980 → 1988 → 2000.
А 2000 → 1988 → 1980.
След „Баудолино“ можем да се върнем при де Ритис.
Нищо в стаята му не се е променило. Пред него са същите разкази и същите документи. Четиримата вече са мъртви. Братът на краля е осъден като водач на заговора. Губернаторът проверява историите и установява, че онова, което е приел за път към истината, може да е било построено именно за да го отведе дотам. Част от доказателствата пък е построил самият той. Вече не знае дали е открил Padreterno, дали му е бил подаден фалшив Padreterno, дали името прикрива друг човек, или самото търсене на човек зад името е било капан.
Накрая въпросът стига до самия него: „Io, chi sono? Noi, gli uomini, chi siamo?“
И отговорът на Буфалино е кратък:
„Apocrifi noi tutti.“
След „Баудолино“ тази сцена не казва други думи. Но можем да ѝ зададем друг въпрос.
Брунело е бил лесният случай. Конят е съществувал преди следите си.
При де Ритис вече не сме сигурни дали Padreterno стои преди следите, или следите са произведени, за да създадат Padreterno. При Баудолино човекът, който произвежда следите, сяда срещу историка и започва да му разказва какво се е случило.
Нито Буфалино е трябвало да отговаря на Еко, нито Еко да отговаря на Буфалино. Трите романа не са части на общ замисъл и тази хипотеза няма нужда да ги превръща в такива. Връзката между тях може да принадлежи не на историята на написването им, а на историята на тяхното четене.
„Баудолино“ не е променил нито една дума в „Le menzogne della notte“. Не е променил нито една дума и в „Името на розата“. Променил е мястото, от което можем да прочетем и двете.
Понякога една нова книга променя литературното минало, без да променя в него нито една дума.
Сега знаем, че Брунело ще мине отново, но не по същата пътека.
БЕЛЕЖКИ
- За сравнението между Еко и Буфалино в общ контекст вж. Ulla Musarra-Schroder, “Enciclopedismo e molteplicità nel romanzo italiano contemporaneo (Eco, Bufalino, Malerba)”, в Piccole finzioni con importanza. Valori della narrativa italiana contemporanea, ред. Nathalie Roelens и Inge Lanslots, Ravenna, Longo, 1993, pp. 49–64; Adam Heylen, “La molteplicità del mentire ne ‘Le menzogne della notte’ di Bufalino”, пак там, pp. 171–174. Тези изследвания са важни именно като граница на претенцията за новост: настоящият текст не предлага като ново сравнението Eco–Bufalino, а конкретната ретроспективна редица Il nome della rosa – Le menzogne della notte – Baudolino.
- За разрешаването на загадката на finis Africae вж. Umberto Eco, Il nome della rosa, Milano, Bompiani, 1980. Формулата “Secretum finis Africae manus supra idolum age primum et septimum de quatuor” става разбираема, след като Адсон си спомня израза на Салваторе “tertius equi”. Споменът на Адсон дава ключа, а Уилям разбира, че “primum et septimum de quatuor” трябва да се прочете като първата и седмата буква на quatuor — Q и R. Значението на сцената за предложения тук прочит не е, че Уилям „греши“ изобщо, а че истинските следи и правилната обща хипотеза не гарантират правилното им разчитане.
- Eco, Il nome della rosa. Комическата сцена с черепа на Йоан Кръстител на дванайсетгодишна възраст се използва тук като пример за различен механизъм: вместо противоречивата материална следа да бъде отхвърлена, може да се произведе допълнителен разказ, който да я направи възможна.
- Gesualdo Bufalino, Le menzogne della notte, Milano, Bompiani, 1988. Самият Буфалино определя жанровата природа на романа с формули като “fantasia storica”, “giallo metafisico” и “moralità leggendaria”. Критиката подробно е разглеждала рамковата конструкция, множествеността на идентичностите, лъжата и нестабилната граница между истина и измислица. Настоящият прочит не претендира да открива тези характеристики.
- В края на Le menzogne della notte де Ритис съпоставя разказите, чути през нощта, с официалните сведения и открива несъответствия в биографиите на осъдените. Същевременно собствената му намеса във веригата на доказателствата допринася за обвинението срещу брата на краля и превръща погрешната интерпретация в действие с реални последствия. Това позволява финалът да бъде прочетен не само като разобличаване на лъжа, а като дестабилизиране на самия въпрос, организирал разследването.
- Понятието „ненадежден разказвач“ се използва тук в ограничен смисъл. Теоретичната литература върху unreliable narration е много по-широка от предмета на този текст. Интересува ни единствено разграничението между погрешно или невярно свидетелство и разказ, съзнателно предназначен да предизвика действие у своя слушател.
- За постмодерното измерение на Le menzogne della notte и за по-общото поле на документа, измислицата, историческата истина и разказа в съвременния италиански роман вж. Heylen; Musarra-Schroder; както и по-късната критика върху Bufalino. Настоящият текст не предлага нова теория на тази проблематика. Предметът му е по-тесният причинен модел: събитие → следа → интерпретация; произведена следа → интерпретация → ново събитие.
- Umberto Eco, Baudolino, Milano, Bompiani, 2000. В романа производството и циркулацията на реликви включват кошниците от умножаването на хлябовете и рибите, брадвата на Ной и множество телесни реликви; особено важен за предложения тук прочит е мотивът за седемте различни глави на Йоан Кръстител. Именно той позволява сцената да бъде прочетена ретроспективно до шегата с черепа на дванайсетгодишния Йоан Кръстител в Il nome della rosa. За седемте глави и реликвите в Baudolino вж. също проекта на Comune di Bologna – Patto per la lettura, посветен на библиотеката и произведенията на Umberto Eco.
- За ролята на фалшивото като активен компонент на историческата причинност при Еко вж. Umberto Eco, “La forza del falso”, в Sulla letteratura, Milano, Bompiani, 2002; вж. също Raffaele De Benedictis, “That History Which Is Not in Umberto Eco’s Baudolino”, Forum Italicum, 36, no. 2 (2002), pp. 393–410. В самия Baudolino механизмът получава кратката формула: “La fede fa diventare vere le cose”. Настоящият текст не претендира за новост на тезата, че лъжата може да произвежда история при Еко; новият предмет е мястото, което Le menzogne della notte може да заеме между двата романа на Еко.
- Историческият Никита Хониат (Niketas Choniates) е византийски историк и свидетел на събитията около превземането на Константинопол през 1204 г. За метанаративната функция на разказа на Баудолино пред историк вж. Umberto Eco, Confessions of a Young Novelist, Cambridge, MA – London, Harvard University Press, 2011; вж. също Alessio Pezzella, “Metanarrativa e verità in Baudolino”, в Prove di forza del falso. Studi su Umberto Eco, ред. Stefania Sini и Cecilia Gibellini, Alessandria, Edizioni dell’Orso, 2023, pp. 33–64.
- Архивните сведения са предоставени от Giovanni Iemulo. Umberto Eco фигурира сред кореспондентите на Gesualdo Bufalino с една запазена епистоларна единица — писмо от Eco от 20 ноември 1994 г. В личната библиотека на Bufalino се съхраняват Il nome della rosa, 19. ed., Bompiani, 1986, без отбелязани следи от четене; Il pendolo di Foucault, Bompiani, 1988, с една прегъната страница; Il secondo diario minimo, Bompiani, 1992, с една прегъната страница; L’isola del giorno prima, Bompiani, 1994, с авторско посвещение към Bufalino и една прегъната страница. Giovanni Iemulo, частна кореспонденция с автора, 21.08.2026. Данните удостоверяват контакт и присъствието на книгите, но не доказват генетична връзка между произведенията.
- Идеята, че по-късно произведение може ретроспективно да промени начина, по който четем по-ранните, има класически формулировки в модерната литературна теория. Вж. T. S. Eliot, “Tradition and the Individual Talent” (1919), за промяната на съществуващия литературен ред при появата на ново произведение; Jorge Luis Borges, “Kafka y sus precursores” (1951), особено формулата “cada escritor crea a sus precursores”. Настоящият текст не предлага този принцип като нова теория, а го използва за конкретното ретроспективно пренареждане Eco–Bufalino–Eco.
- Bufalino, Le menzogne della notte. За финала “Io, chi sono? Noi, gli uomini, chi siamo? […] Apocrifi noi tutti” и за понятието apocrifo при Bufalino вж. също Mariella Canzani, “Qualunque sia la verità: il dubbio e l’apocrifia”, Accademia della Crusca, 16 dicembre 2022.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Първични текстове
Bufalino, Gesualdo. Le menzogne della notte. Milano: Bompiani, 1988.
Eco, Umberto. Baudolino. Milano: Bompiani, 2000.
Eco, Umberto. Il nome della rosa. Milano: Bompiani, 1980.
Eco, Umberto. Sulla letteratura. Milano: Bompiani, 2002.
Критическа и теоретична литература
Borges, Jorge Luis. “Kafka y sus precursores.” In Otras inquisiciones. Buenos Aires: Sur, 1952.
De Benedictis, Raffaele. “That History Which Is Not in Umberto Eco’s Baudolino.” Forum Italicum 36, no. 2 (2002): 393–410. DOI: 10.1177/001458580203600207.
Eco, Umberto. Confessions of a Young Novelist. Cambridge, MA – London: Harvard University Press, 2011.
Eliot, T. S. “Tradition and the Individual Talent.” The Egoist 6, nos. 4–5 (1919): 54–55, 72–73.
Heylen, Adam. “La molteplicità del mentire ne ‘Le menzogne della notte’ di Bufalino.” In Piccole finzioni con importanza. Valori della narrativa italiana contemporanea, ed. Nathalie Roelens and Inge Lanslots, 171–174. Ravenna: Longo, 1993.
Musarra-Schroder, Ulla. “Enciclopedismo e molteplicità nel romanzo italiano contemporaneo (Eco, Bufalino, Malerba).” In Piccole finzioni con importanza. Valori della narrativa italiana contemporanea, ed. Nathalie Roelens and Inge Lanslots, 49–64. Ravenna: Longo, 1993.
Pezzella, Alessio. “Metanarrativa e verità in Baudolino.” In Prove di forza del falso. Studi su Umberto Eco, ed. Stefania Sini and Cecilia Gibellini, 33–64. Alessandria: Edizioni dell’Orso, 2023.
Други източници
Canzani, Mariella. “Qualunque sia la verità: il dubbio e l’apocrifia.” Accademia della Crusca, 16 dicembre 2022.
Iemulo, Giovanni. Частна кореспонденция с автора, 21 август 2026 г. Архивни сведения за кореспонденцията Eco–Bufalino и за произведенията на Umberto Eco в личната библиотека на Gesualdo Bufalino.
Comune di Bologna – Patto per la lettura. Материали от проекта, посветен на библиотеката и произведенията на Umberto Eco; раздел за Baudolino.
сп. „Нова социална поезия“, септември 2026, ISSN 2603-543X