Ивайло Божинов

 

Предстоящите редове са извадка от страници на дневник, намерен в туристическа хижа, разположена сред гъстите гори на Стара Планина.

 

„15-04-2015

          Соня успя да ме убеди, че имаме нужда от тази почивка. Съвсем вярно е, че стресът на работа започва да ми се отразява все по-зле, а и ненавременната смърт на брат ми още повече навреди на нервите ми. Това, което Соня отказва да разбере е – ние имаме нужда от тези пари. Ето, тя вече е в третия месец, а ние дори не сме пребоядисали втората спалня, не сме купили нищо от така нужното като количка, кошара, памперси. Тя ме уверява, че имаме време за всичко, че всичко ще се нареди, но това дълбоко чувство на тревожност не ме оставя на спокойствие. Трябва да работя. Усещам, че ако продължавам с това темпо, съвсем скоро ще ме повишат и тогава, може би, нещата ще се поукротят. Не исках да си вземам почивка. Шефът настоя, че имам нужда от такава. Въпреки нежеланието си, удължих отпуска си и след погребението на брат ми, вместо да се върнем във Велико Търново, продължихме към планината. Соня вече беше резервирала тази прекрасна хижа, сгушена сред вековна гора. Понякога си мисля че жена ми е говорила лично с шефа ми, за да го помоли за тази почивка. Не виждам друг начин г-н Делов да разбере за самоубийството на брат ми. Не помня да съм му споменавал дори, че имам брат. Имах. Трудно ми е да мисля за него в минало време. Обвинявам себе си, че го изоставих сам в Рибарица, можех да го прибера при себе си, да му помогна да стъпи на краката си. След смъртта на родителите ни двуетажната семейна къща опустя, а брат ми така и не успя да си намери жена. Живя сам в голямата къща до последния си ден. Намерили го полицаите, които били извикани от съседите, защото кучето не спирало да лае. Опитвам се да си спомня последния ни разговор, но паметта отказва да ми припомни. Сега стоя на кухненската маса на тази топла хижа и пиша тези редове в тефтер, който намерих в шкафчетата. Не мога до обясня това спонтанно желание да изпиша мислите си, може би, просто не искам да товаря Соня с тези чувства. В ученическите години бях проявил желание да стана писател и дори бях публикувал няколко разказа в местния вестник на Рибарица, но след гимназията това желание се изпари и бързо се насочих към икономическата сфера. Определям този завой на интересите като много правилно решение. С писателство нямаше да мога да осигуря на Соня живота, който тя заслужава. Може би дори нямаше да можем да си позволим тази почивка, тази хижа. Но желанието за писане от време на време се появява и неистово ме побутва към съзидание. И тази вечер така се случи. Станах от дивана, на който гледахме вечерните новини и затърсих лист. Соня е свикнала с тези мои спонтанни изблици и не ме закача, когато седна да пиша. Сигурен съм, че осъзнава благотворното въздействие на писането върху мен и може би се надява, че така ще преживя по-лесно загубата на брат ми. Сигурен съм, че ако ѝ споделя за вината, която чувствам, ще ме укори и ще започне да ме убеждава, че нямам такава. Аз съм на мнение, че каквото се случва с близките ни има косвена връзка с нас и нашето отношение към тях.

Преди да се запътя към топлото легло при Соня, искам да споделя впечатленията си от местността. Възхитен съм от гъстата гора, килимът от елови иглички меко пружинираше под краката ни, докато пристъпвахме към дървената веранда на къщичката. Наоколо няма никой, нищо. Най-близкото населено място е на четири километра през гората – малко селце със странно име, което не успях да запомня. Тук, на високото, е все още хладно, но след като запалихме камината пространството бързо се затопли и уютът на този временен дом ме омагьоса. Ще се опитам да се отпусна, няма да мисля нито за работа, нито за брат си, нито за всички грижи, които ме очакват в града. Днес не успяхме да се разходим, но обещах на Соня утре да отидем до близкия връх, сигурен съм, че чистия въздух и приятната гледка ще ме отпуснат достатъчно, за да се насладя на почивката.

16-04-2015

          Събудих се с мисълта за тези бели страници. Отдавна не се беше случвало два дни подред да искам да пиша. Реших, че да попълвам това подобие на дневник още сутринта би било нелепо, затова успях да удържа желанието поне докато се приберем от обещаната разходка. Надигайки се от леглото, се надявах, че ще има какво да запиша тази вечер. Въпреки кратката разходка, която направихме, имам какво да разкажа. Още сутринта, докато Соня си вземаше душ, а аз приготвях кафето, ми се стори, че забелязах силует сред дърветата. Отдадох това мимолетно видение като резултат на все още събуждащото ми се съзнание и на изпаренията от завиращата вода на котлона, играещи бурния си танц пред прозореца, защото, когато се  вгледах, където ми се стори, че видях сянката, там нямаше нищо друго освен дървета и храсти. Когато седнахме на верандата с горещите кафета в ръце, аз вече бях забравил за тази игра на сенките. Соня се разприказва за нейните приятелки и колеги, забелязах, че гальовно гали корема си. Тя няма търпение да дойде шестият месец, когато ще излезе по майчинство и няма да се върне на работа следващите три години. Въпреки бременността ѝ, мениджърът не я оставя на спокойствие и все така ѝ надува главата с личните си проблеми. Соня често говори за него, понякога си мисля, че между тях може да има нещо повече от колегиални отношения, но не си позволявам да задълбавам в тези мисли. Вярвам на Соня безусловно. Когато я срещнах, в последният курс на университета, се влюбих в нея до уши и още тогава знаех, че тази лъчезарната блондинка някой ден ще роди детето ми. И, ето, пет години след онази среща в двора на университета, тя носи в корема си нашето дете. Оженихме се на третата година, но изчакахме докато тя успее да се установи на работа в рекламната агенция. Мисля че на сватбата ни за последно се видях с брат ми… Аз съм отвратителен по-голям брат. Оставих го там сам… Не! Отказвам да мисля за това, а още по-малко да пиша за това. Докато допием кафетата си, слънцето вече беше високо над хоризонта; часът минаваше 13:00, когато стегнахме малките раници и тръгнахме по криволичещите пътеки през гората. Наситеният въздух разшири дробовете ми, крачехме бавно покрай дърветата, а когато стигнахме на открита поляна над гората пред погледите ни се разкри целият хоризонт. Под над се простираше гората, а в далечината се мержелееше селото, чието име не успях да запомня. Нашата къщичка се губеше сред сенките на гъстите дървета и колкото и да се взирахме не успяхме да я открием. Вече на върха, хапнахме сандвичите, които си бяхме приготвили и сладко допихме горещия чай в термоса. Усещах, че под зимното яке гърбът ми се поти, вадичките се стичаха по гръбнака и гъделичкаха кожата ми. Съвсем лекия полъх галеше лицата ни, а слънцето топлеше грижовно. През цялото време си представях как по-късно на кухненската маса ще опиша тези равнини, долини, колко тъмни са сенките на гората и колко кървав е залеза.  Когато слънцето тръгна към заник, облаците се разпокъсаха над нас, заревото на последните лъчи обагряше всичко в оранжево и все по-червено на запад. Преди слънцето съвсем да се скрие зад хоризонта, вече бяхме тръгнали по пътеката. Тишината беше умопомрачителна, отчетливо чувах дишането на Соня, долавях дори собствения си пулс, замаскиран под шушукането на якетата ни. Когато седнахме да вечеряме, нощта се беше спуснала над местността и всичко тънеше в непрогледен мрак. Малката лампа на верандата светеше леко, колкото да отпъжда животните, осмелили се да доближат нашия уют, но светлината ѝ не докосваше мрака на гората. Докато миех чиниите, а Соня вече се беше излегнала на дивана, отново ми се стори, че видях нещо сред мрака, но не обърнах внимание на виденията, които умореното ми съзнание ми пращаше. Засмях се на плашливостта си и седнах на запиша впечатленията си от деня.

Тук ми харесва. Иска ми се да можехме да останем завинаги.

17-04-2015

          Днес вече съм сигурен, че видях някого сред дърветата. Приготвяхме закуската си, а Соня отново говореше за мениджъра си. Започнах да се дразня от този факт, но нищо не ѝ казах, все пак, и тя има право да се оплаква от работата си. Просто ми се иска, докато сме на тази почивка, да си позволим да забравим всички тревоги, които ни очакват във Велико Търново. Докато тя режеше домат на слайсове и прилежно ги подреждаше до сиренето, а аз запарвах чай, погледът ми неволно се зарея през прозореца. Тогава видях силуета, който стърчеше между дърветата като огромна сянка. Веднага насочих вниманието на Соня. Сподели, че и вчера ми се е сторило, че съм видял нещо. Тя гледаше в посоката, която сочех, но така и не видя силуета, който отчетливо се открояваше сред тъмнозеленото на гората. „Въобразяваш си, сигурно е просто сянка, там няма нищо“, усмихна ми се, но съм сигурен, че видях съмнението да обрамчва погледа ѝ. Когато върнах погледа си от нея към мястото, между дърветата наистина нямаше нищо. Нито гората, нито нейната тишина помръдваха в априлската сутрин. Съгласихме се, че фантазирам и тя продължи да говори за шефа си. След закуска се случи това, което си струва да запиша тук – намерихме си приятел.

 Както и вчера, решихме, че отново ще се качим на върха. Разходката вчера беше оставила приятни впечатления и искахме отново да се потопим в свежата хладина на планинския кът. Съвсем в началото на пътеката, иззад дърветата към нас изскочи малка черна топка – кученце. В първия момент, стъписани от появата на тази пухкава топка, не успяхме дори да се зарадваме на добродушието на животинчето. Соня първа клекна и прегърна кучето, изобщо не се притесняваше, че може да има бълхи или че може да е болно. Кучето веднага я заблиза по лицето и ръцете. Късата опашка се мяташе диво от щастие, че среща хора в тази пустош. Когато посегнах да го погаля животинчето ме клъвна по пръста и оголи малките си зъбки. „Не те хареса“ разсмя се Соня, „ще свикне, няма страшно“, не разбрах на мен ли говореше или на кучето. Решихме, че най-малкото, което можем да направим е да го приберем сега, за да го върнем в селото, когато се връщахме. Може би някой си го търси?

 Цял следобед Соня си игра с черната топка, която шеговито нарекохме Белчо, смехът ѝ кънтеше из долината, имах чувството, че я чуваха и в селото. Не опитах повече да доближа животното, то ясно показа несъгласието си да общува с мен. В него момент, докато гледах как Соня завира усмивката си в козината на Белчо, усетих ревността да завладява душата ми. За щастие Соня се съгласи да не го вкарваме в къщата и го оставихме на верандата. Надявах се, че ще избяга обратно в гората, но когато след вечеря надникнах към верандата Белчо лежеше на дъските, заровило муцуна в козината си, до него се търкаляха остатъците от храна, която Соня му остави. По време на вечерята отчетливо чух почукване по стъклото. От рязкото движение вратът все още ме боли. Соня ми каза, че си въобразявам, „сигурно са клони“. Наистина имаше вятър. Мракът зад прозореца беше непрогледен. Опитвам се да не мисля за притеснението, което ми се стори, че пробяга по лицето ѝ. След вечеря тя се настани на дивана и за първи път от идването ни в хижата я видях да си гледа телефона. Чатеше си с някого, но когато я попитах, отвърна, че коментирала снимка на приятелка. Тази вечер си легна рано. Умори се от непрестанната игра с Белчо. Аз отново седнах на кухненската маса и извадих тефтера. Опитвам се да не поглеждам към прозореца. Чух почукването по прозореца отново, но не обърнах поглед. Тревогата я усещам дълбоко в себе си като рана, която се разширява и поглъща всичко останало. Иска ми се да пийна нещо. Няма.

Ще погледна Белчо и лягам при Соня.    

18-04-2015

          Третият ни ден в планината започна прекрасно. За съжаление не продължи така.

Събудих се от лъчите на изгряващото слънце. Спящата до мен Соня дишаше равномерно, притворените ѝ устни ме възбудиха и преди да разбера вече я галех по набъбващия корем и плавно пусках ръце надолу. Тя бързо отвърна на ласките ми. Любихме се дълго. Усещах електричеството на гъвкавото  ѝ тяло да преминава през мен на тласъци и пулсации, които, в крайна сметка, изригнаха в експлозия на удоволствието. Сексът на дългата връзка не е като сладко-киселата бурна страст на младата любов, а като пролетната капка роса по венчелистчето на кокичето – искряща и продължителна. Соня стана първа, искаше да сложи храна за Белчо, а аз останах в леглото да съжалявам за ревността, която се разширяваше в душата ми зад булото на изживяното щастие.

 Писъкът на Соня ме изхвърли от леглото. Все още по нощница, тя се беше свлякла на колене на верандата, цялата се тресеше под тънкия плат. Купичката с храна се търкаляше до това, което беше останало от Белчо.

 Плътта бе разкъсана и висеше на кървави парцали на прага. Смес от козина и вътрешности чернееше по дъските на верандата. Единственото здраво око ни гледаше изцъклено. Имах чувството, че ме обвинява. Прегърнах Соня и я изнесох от студа. Настаних я на дивана и запалих камината. Тя се тресеше цялата. Погледът ѝ, замъглен от ужас и мъка, не се откъсваше от пламъците. Направих ѝ кафе и закуска, но тя не се докосна до нищо. Когато най-сетне проговори, денят беше превалил по-голямата си част и плавно пълзеше към нощта. Искаше да си тръгваме. Излъгах я, че съм говорил със собственика на хижата. „Сигурно е мечка или вълк ми каза“, но това не я успокои. Настояваше да си тръгваме. Разтворих сънотворно в чаша вода и я накарах да я изпие. Сега спи дълбоко. От време на време чувам стенанията ѝ, но нищо не мога да направя. Отвън е вечен мрак.

Чукането по прозорците е все по-настоятелно, но аз няма да го пусна.

Няма да го пусна.

То не трябва да влиза.

Късно е.

То вече е в къщата.“

 

На петият ден собственикът, който не е успял да се свърже със семейството, пристига в хижата. Останките на кучето все още били на прага. Същинският ужас обаче го застига вътре. Жената била намерена в леглото. Както са установили разследващите по-късно с 13 прободни рани по тялото и дълбока прорезна рана на врата. Кухненският нож бил сред окървавените чаршафи. Мъжът бил открит в мазето, провесен за врата на таванските греди – самоубийство.

Последното изпратено съобщение от телефона на Соня гласяло –

„Наско се държи странно, не мисля че тук му понася. Страх ме е“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.