Ивайло Божинов

 

(Глава 5, откъс от романа „Кода Импекс“)

 

Една от многото въпросителни е кога Миладинов се запознава за пръв път с Борян Ростиславов?

Романите на Ростиславов, по това време широкоизвестен писател, много от тях филмирани, самият той – член на ЦК на БКП и „отявлен негодник“, по думите на съвременниците му от Съюза на българските писатели, където отдавна е успял да разчисти конкуренцията си и да наложи догматиката на социалистическия реализъм, са пропити, парадоксално, с екзистенциалната тъга на аутсайдера, налагат фигурата на единака, изследват диалектиката на конфликта между „чистия“ наблюдател и морето на идеологическия порок. Не е случайно, че Борян Ростиславов е насочил вниманието си към фигурата на Миладинов. Това рано или късно е щяло да се случи, като имаме предвид кръговете, в които писателят се движи, достъпа, който има до тайни, недостъпни за простолюдието и дори много от партийните функционери, близки до върховете на властта.

Ако едни от писателите в този изключително интересен период на промени, но и надвиснала икономическа криза, прекарват времето си в писане из ведомствени вили на морето, лов на пъдпъдъци в компанията на партийни фигури или по писателски събрания и симпозиуми и публикуват книга след книга, то Ростиславов някак се е притаил. Вече е написал достатъчно шпионско-криминални романи и лежи на славата си, така че е обърнал поглед към онова, което му убягва. Големия опус, неуловимото коронно бижу в творческата му биография, което ще му заслужи лавровия венец на певец на социалистическия реализъм, на лошото момче на интелигенцията (както прозирно си личи от очерците за личността му из пресата, одобрявани лично от него), което дели хляб както с най-висшите, така и с хората от народа, солта на все още младата нация.

Ростиславов прекарва около десетилетие в прекрояване на политическия пейзаж в редовете на писателите в България и в края му, около 1985 година, резултатът от действията му наподобява асфалтирана ливада. Идеологически ненадеждните са изселени, талантливите внимават какво говорят, обещаващите печатат усърдно на пишещите си машини и сътрудничат на литературните органи по утвърдени стандарти. Мнозина по онова време го наричат не само канибал, но и през стиснати зъби му признават заслугата писателите да получат толкова висока санкция, че на практика работата им да се превърне в професия с месечна заплата, в приказни облаги и привилегии, в планиран отрасъл от родната лека промишленост.

В края на 1985 година обаче предизвикателството е изчезнало и Ростиславов, по него време наближаващ шейсетте, е отегчен. И вероятно тъкмо тогава пътят му отново се пресича с този на Миладинов и едно от по-мащабните наблюдения на софийската престъпност, провеждано от Народната милиция.

* * *

На 23 декември столицата е покрита с тънка снежна покривка и в опушения от комините въздух прехвърча типичната софийска суграшица. От дни небето над града е схлупено и избеляло сиво, а минувачите по улицата зиморничаво претичват през пешеходните пътеки, блъскани от поривите на острия вятър. Привечер в сладкарницата на комплекс „Сердика“, част от която е и грандхотелът със същото име в центъра на София, атмосферата е топла. Нощният живот на столицата е умерено до недоловимо шумен, но укрепнал и сладкарницата не прави изключение в това отношение. Минава седем вечерта и редиците от кръгли маси и сепаретата са почти празни, с тук-там пръснати из тях чуждестранни гости и – напълно предвидимо – една по-специална група, съставена изцяло от така наречените „софийски тарикати“. Вниманието на групата е погълнато от нелегален хазарт.

В едно от донесенията на „аг.(ент) Донко“, който сътрудничи на милицията в разработката на криминалния контингент на територията на Ленинското районно управление на МВР, пише следното:

„В понеделник в сладкарницата на „Сердика“ се бяха събрали комарджиите Иво Гадняра, Петър Ушев, Сашо Дебелия, Салинаса, Добромир Добриев – Генерала, Чичо и др. Седят в други дни в едно от последните сепарета до вратата, но тази вечер бяха на една от масите. Играеха със зарове, които хвърляха на масата. Парите си даваха след всяко хвърляне, а когато идваше сервитьора, спираха. Към 20 ч. до тях се приближи сервитьорка и им каза нещо, а те изгледаха сърдито двамата мъже на една от далечните маси и после се разсмяха и ѝ отговориха. Сервитьорката се върна при двамата мъже и им прошепна отговора им, а двамата мъже станаха и на отиване към бара, който вече отваряше, минаха покрай тарикатите. Единият от двамата мъже им кимна, на което те реагираха с ледено мълчание, след което си продължиха необезпокоявано играта на зарове. Генерала, изглежда, не хареса кимването, защото на няколко пъти погледна след двамата мъже, преди да изчезнат.“

Това колкото рутинно, толкова и психологическо наблюдение на агент Донко с хирургическа точност ни предоставя непокътнат кадър, през който минават сценичните сенки на двамата големи играчи Б. Ростиславов и Ст. Миладинов. И наистина, има ли по-знакови място и момент от комплекс „Сердика“ и бавната понеделнишка вечер, когато столицата е скована от първите признаци за зимна хибернация на този иначе горещ град? Планинските курорти вече са отворили врати и народонаселението планира отпуските си. Черните стръмнини на Витоша са побелели от първите пръски на снеговете. Из крайните жилищни комплекси мъждивожълтите колони на прозорците греят беззъбо и трудещите се почиват след изнурителния ден, а по широките ленти на булевардите в източна и западна посока минават само по някой празен градски автобус или закъсняла жигула с димлив ауспух. Никой от играчите не знае какъв ще бъде късметът му през следващите няколко дни, но на всекиму е известно какви са репликите му в този филм – пир за  писателя, който нехайно разговаря с Миладинов нагоре по стълбището за бара, докато зад гърба им вялото вариететно представление в сладкарницата върви към своя край и конферансието приема единичните ръкопляскания на публиката, заобиколен от няколко смеещи се танцьорки и два пудела, които се въртят на задни лапи, вдигнали муцуни към ръцете на дресьора си.

В този момент от трета маса, досега изцяло извън вниманието ни, се надига друг мъж – с късо подстригана руса коса, добре сложен, по-скоро нисък. В ръката му има цигарена кутия и запалка, носи скъпо кожено яке и спортни обувки.

Мъжът на свой ред минава покрай групата на комарджиите и поглежда към тях – стопирайте и този кадър за досието му, изцяло запазено в архивите на Държавна сигурност заедно с многобройните му донесения до органите на МВР от негласното наблюдение, с което обезпечава почти през цялата 1985 година посетителите на знаковите сборища из София като „Медовина“, „Бразилия“, „Сердика“, „Хавана“, „Кристал“, „Славянска беседа“ и т.н.; оставете черно-бялото изображение от диапозитива да се отпечата добре в съзнанието ви: Пейко Филипов (псевдоним „Донко“), човекът, който в този момент дори не подозира, че ще се окаже в служба на Миладинов, е тук със задачата да го проследи и да докладва за намеренията му на обезпокоените отговорни лица във Второ главно управление. А човекът, който отвръща безизразно на погледа му, отново е Добромир Добриев.

Още една от големите въпросителни е доколко случайно е хвърлянето на заровете във взаимоотношенията на тези актьори? Миладинов, Ростиславов, Добриев и Филипов са полюси в четирите крайности на динамиката от подбуди и несъвместим произход, но имат и някои интересни прилики, като една от тях е безмилостната им природа.

Биографията на Миладинов на офицер от разузнаването го поставя в най-силна позиция, но го улавяме в етапа на рискован ход на чужда територия, дълбоко в тила, където срещу него автоматично възникват подозрения за мотивите му. В края на 1985 година е изключено подозренията да са оправдани – по това време Миладинов още не е достигнал до прояснението от преживяването си на окървавената парижка улица – и с голяма доза сигурност можем да допуснем, че причината да бъде в София е прозаична, и знакова заради срещата му с Ростиславов, който вероятно е научил чрез връзките си за визитата му и се е възползвал от възможността да допълни проучванията си за неуточнения ръкопис, върху който работи.

Миналото на Ростиславов е неопетнено и високонадеждно – произходът на писателя не само е осят с бележити партийни интелектуалци, но и цялата му дейност след 44 година е белязана от ожесточена служба на партията. Ростиславов още тук прави впечатление и привлича вниманието на останалите участници по малко по-различен начин.

Филипов е кадър, стъпил с единия крак на страната на закона, а с другия в престъпните среди, които през осемдесетте надигат непокорно глава и поставят на дневен ред пред органите на реда редица главоболия. Сам по себе си той е интересен персонаж и по ирония, и неподозирано за Ростиславов, се вписва в идеала, който писателят налага в ранните си романи, населени с издигнати над гмежта следователи, шпиони на честта и разузнавачи, оплетени в двойни игри – в крайна сметка отчуждени и поради това трагично опетнени, превърнали се в огледало на несправедливостта и злото, срещу които се съпротивляват. Идеал, към който и в който Филипов, също по ирония, нито се стреми, нито се припознава.

И най-сетне: софийският тарикат Добромир Добриев – Генерала, легендарен комарджия, родом от провинцията, с непартиен произход, всъщност с толкова чисто минало, че никога не е излежавал присъда, поради което, както и заради свръхестествено разумните му решения в моменти на най-високо напрежение, сред средите на столичната престъпност бързо се налагат както прякорът му на човек под контрол, така и слуховете, че позицията му е много по-важна, отколкото подсказват неяснотите за деянията му, двете – достатъчни да му осигурят редовно място на кръглата маса в студени декемврийски вечери като тази.

Кой от четиримата ще спечели неочакваната възможност за успешен гамбит, съзряна през тази вечер? Кой от тях ще напусне масата, без да е понесъл дългосрочни загуби в надвисналия сблъсък на интереси?

* * *

Името, което дешифрира тази малка главоблъсканица, е и един от участниците в нея – Пейко Филипов.

Агент Донко завършва руска гимназия в София. След като отбива военната си служба, известно време остава безработен, но се подвизава из заведенията на София, където е привлечен като „негласен сътрудник“ от криминалната милиция. През 86-а година започва работа като митничар на граничния пункт в Калотина, където е вербуван от Държавна сигурност.

Но една от най-особените подробности за агент Донко е, че с малки изключения (които са важни), и за разлика от други разкрити след промените агенти и контраразузнавачи, всички негови донесения или написани лично от него материали са запазени заедно с характеристиките и атестациите за работата му. Нещо почти немислимо и откровено подозрително, при положение че досиетата и докладите на много негови колеги от този период изчезват, преди да бъдат разсекретени. Нещо повече – предвид участието му в обира през юни агент Донко става още по-невероятен герой, защото надживява мнозина от извършителите на обира и дори се издига в митническата йерархия, без да прекъсва работата си в държавните структури и след промените.

С една обезпокоителна подробност: поради неизвестна причина в досието на Пейко Филипов след 1986 година е вписано, че е завършил „немска гимназия“.

Случайно несъответствие ли е това? Административна грешка ли е допусната, или озадаченият изследовател става свидетел на прескачане на плочата на историята? Един и същи човек ли са агент Донко до 1986 година и агент „Донко“ след събитията в хотел „Метропол“?

Кой е искал Пейко Филипов, ако това е истинското име на този любопитен персонаж, да остане „на светло“?

Като имаме предвид всичко дотук, Филипов е един от главните ни източници на сведения за събитията малко преди Нова година през 1985-а – а те, още по-влудяващо, не ни казват много освен онова, което режисьорът на маскарада е искал да научим.

„Барът беше още полутъмен, защото отваря в 20:30 часа – пише в донесението си Донко, нашият разказвач. – Единият от барманите, Ставриос, българин от смесен брак, който се занимава с незаконна обмяна на валута и понякога държи в себе си големи суми пари по време на внезапните обиски на милицията, за да помогне на комарджиите в заведението, забърсваше тезгяха и редеше чисти чаши. Поздрави ме, като се настанявах на бара, защото се ползвам с доверието му и съм чест посетител, наля ми коняк и мълчаливо посочи с глава към единствените други двама посетители в сепарето до вратата. Непознат за мен мъж около четирисетте и по-възрастен от него човек, когото разпознах като писателя Борян Ростиславов.“

„Двамата – допълва нашият протагонист – бяха заняти, както ми се стори, в дълбок разговор, без да обръщат внимание кой влиза. Направи ми впечатление, че са се настанили в сепарето, в което обикновено се събират да играят комарджиите.“

А така също: „Към 21 часа, когато започнаха да пристигат и други гости на хотела, в бара се качи и компанията на Генерала, общо петима без Салинаса и още едно момче от провинцията, които сигурно си бяха тръгнали. Компанията се настани в сепарето при Ростиславов и непознатия му събеседник, поръчаха бутилка и след петнайсетина минути взаимно представяне и приказки със смехове на висок глас, започнаха да играят.“

Игра с високи залози, която ще струва скъпо на три от четирите полюса в тази странна ситуация и половин година по-късно ще доведе до смъртта на трима контраразузнавачи и раняването на най-малко петнайсет служители на хотел „Метропол“ и негови гости в една от най-тежките гангстерски престрелки в историята на Народната република.

* * *

София от средата на 80-те. Студената лепкава мъгла прониква през разсъхнатите уплътнения на вратите и вледенява увития в скъпото си кожено яке млад мъж зад волана на тъмнозелен москвич, паркиран на хотелския паркинг пред комплекс „Средец“. Под жълтата светлина на близката улична лампа от време на време минават закъснели чужденци или групи младежи, които вече изпълват задимения бара горе и опитват да надвикат силната диско музика, смеховете, звъна на чаши и валящите поръчки за твърд алкохол.

Известно време Филипов е разговарял със своя позната на бара – която лично е вербувал и използва като дребен информатор в замяна на дребни услуги в нейна полза, – а сетне я е оставил, за да се здрависа с неколцина приятели по съседните сепарета и столове и да излезе в студената вечер пред комплекса, воден от натрапливото предположение, че ставащото в сепарето на комарджиите е само претекст за нещо по-голямо и невидимо за непосредствения наблюдател.

Оказва се прав. Докато Ростиславов, Миладинов и компанията от софийски тарикати на Генерала разиграват умопомрачителни суми на зарове и шансът спохожда ту един, ту друг, без да определя – все още – големия победител, тясната улица до комплекса на грандхотела се озарява от острите светлини от четирите фара на LADA 1500 (ВАЗ-2103), които лудешки излизат на жълтите павета на площада, безразсъдно правят почти сто и осемдесет градусов завой на паркинга и спират със скърцане на спирачките точно до москвича, от който извършва наблюдението си скования Филипов.

От пристигналата кола излиза „Салинас“, по-късно изяснен като Весо Николов, възпитаник на спортно училище „Генерал Владимир Стойков“, в този момент студент в педагогическия факултет във Висшия институт за физическо възпитание и спорт (ВИФ), години по-късно загинал в престрелка между борчески бригади на улица „Раковски“ в София. Салинаса бърза, почти тича на влизане през вратата на хотела, и е последван също толкова бързо от Филипов.

Сгорещеният въздух на увеселителното заведение го блъска в лицето, когато отива до хромирания бар и се навежда към Ставриос, за да му зададе въпрос, без да изпуска от крайчето на окото си ставащото в сепарето. В този момент Салинаса опитва да надвика „По този начин ми харесва“ от стереоуредбата и шепне нещо в ухото на Генерала. Генералът се усмихва, изважда двайсетлевова банкнота и я дава на младежа.

Барманът отговаря на Филипов, че само преди няколко минути заровете на масата в сепарето са били подменени и зачервеният от алкохола Ростиславов кърви стотици левове при всяко хвърляне, а Филипов, който вече знае какво ще се случи в следващия половин час, трябва да вземе най-важното решение в живота си.

* * *

Не е ясно какви са подбудите за действията на агент Донко през тази съдбоносна вечер. В позицията си на информатор на криминалната милиция той е удобен, всъщност – трудно заменим. Запознат е в подробности с деликатните взаимодействия в подземния свят, част от който е и той самият. Понякога седи редом – разбира се, по-често из съседните маси – със същите софийски тарикати, срещу които по необясними причини решава да действа фронтално, с огромен личен риск да бъде разкрит и дори пребиваването му в столицата от този момент нататък да бъде на практика изключено.

Впечатлен ли е Филипов от името на големия писател, когото му посочва барманът в началото на нощта? Преплита ли се в подбудите му неясното усещане, че в противен случай би избрал грешната страна, особено в момент като този, когато възложената му задача е да докладва за движението на Миладинов?

Преди Пейко Филипов да напусне отново бара след излезлия Салинас, очите на двамата – обиграния играч Миладинов и презрения доносник със сърце на ченге под наем Филипов – се срещат и това като че ли казва всичко на първия. Докато писателят Ростиславов все още не може да признае дори пред себе си, че става жертва на изпипана измама – докато даже не може да допусне, че нещо подобно би му се случило в присъствието на могъщ закрилник, и по всяка вероятност прототип на героя от поредицата му успешни романи, като Миладинов, – дребният софийски доносник взима по две стъпалата надолу по стълбището от бара и излиза тичешком през вратите на грандхотела, за да види как ладата вече завива надясно по близкия булевард „Толбухин“ и изчезва с висока скорост зад ъгъла на комплекса.

Филипов има по-малко от минута да се хвърли зад волана на москвича, собственост на възрастния му баща, и едва да не предизвика катастрофа в центъра на столицата, докато с мръсна газ и пищящи гуми лавира между два спрели автомобила на тихата светофарна уредба пред Софийския университет, за да завие по петите на Салинаса.

В донесението му е отбелязано, че известно време кара без ясна ориентация и вече е почти сигурен, че е изгубил студента. Но в последния момент от далечното дъно на булеварда до него достига ревът от двигателя на набелязаната кола, която също не се церемони на светофарите, макар и да спазва правилата за движение. Още минута по-късно, и ладата е в полезрението му, а Филипов пали цигара със съвсем леко разтреперана ръка, намалявайки дистанцията помежду им до абсолютно допустимия минимум по пътя им към източните квартали на столицата.

Както се изяснява в хода на разследването, съпругата на Ростиславов е извън града и апартаментът им е празен. Филипов разработва такива среди, че многократно е ставал свидетел и е докладвал на милицията за не един и два обира на доверчиви наивници, попаднали на мушката на криминалния контингент. Писателят, който е довел до изкуство романа, посветен на престъплението и двойната игра, сам става жертва на добре смазания механизъм на измамата. Вечерта, която е смятал да посвети на проучвания от непосредствена близост на героите в следващата си голяма книга, вместо това е посветена на освобождаването му от значително количество златни накити и конвертируема валута, а така също и ценни произведения на изкуството, които държи в уютния си дом.

Филипов спира на една пресечка по-надолу по мъгливата улица, губи време само колкото да увери, че е видял в кой вход влизат обирджиите, след което звъни в милицията от уличен телефон и прави още нещо, в което няма никаква логика предвид положението му на информатор: влиза след престъпниците във входа на жилищната кооперация на Ростиславов и тръгва нагоре по стълбището, без да пали осветлението, в мрака на заспалата четириетажна сграда.

В доклада му събитията са описани в един кратък параграф, от който става ясно, че изненадва обирджиите и се сбива с тях, успява да ги неутрализира и, замаян от удар по главата, дочаква пристигането на две дежурни милиционерски коли. В действителност описанието му подсказва за ужасяващ сблъсък в пълно мълчание и почти пълна тъмнина, когато е изненадан от оставения на пост зад взломената врата съучастник на Салинаса – самият той вече претърсващ апартамента на Ростиславов. Филипов и съучастникът влитат, вкопчени един в друг, във всекидневната, където в този момент е Салинаса, и в следващите две минути се води интензивна ръкопашна схватка без каквито и да е правила или чест, двама на един, от която Пейко Филипов излиза неочакван победител противно всички шансове в света на подменените зарове, в който той е безволен наблюдател и от който постепенно е започнал да става неделима част.

Щателните проучвания за събитията след това разкриват още подробности, които допълнително приковават вниманието ни.

Весо „Салинаса“ Николов и съучастникът му са задържани и са им предявени обвинения за обир с взлом и съпротива при арест. Съгласно показанията, които още същата вечер на драго сърце дават, като организатор на обира е посочен Добромир Добриев, също задържан от органите на реда, но седмица по-късно мистериозно освободен поради липса на преки доказателства, а показанията на същинските извършители са обявени за невеществени. Същинските извършители са осъдени на три и две години затвор и няма информация, че Ростиславов написва своя роман, макар след промените да пише биографията на дъщерята на висш партиец, в която засяга климата на зараждаща се организирана престъпност в столицата от средата на 80-те.

А Пейко Филипов, най-големият печеливш от простия механизъм на измамата през онази декемврийска вечер – заедно с другия изцяло неназован в събитията – остава в плътната сянка на мълчанието и за следващите му действия в разиграващата се пиеса говорят още няколко спорадични донесения до март-април на следващата година, когато се прехвърля на работа в митницата на Калотина… и поне на документи започва да работи за Държавна сигурност.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.