Ивайло Божинов, Industrial Dream

 

Как да нарека вървенето

Спомням си как се разхождах
по алеята допълваща брега.
Главно крачките и вятъра.
Но и синьото, означило ясно
докъде морето е достигнало.
И после скромното завръщане,
продължиш ли по небето.

Неясно крачиш, прескачаш фасове,
заобикаляш крепостна стена.
Усилията ти са единствено,
ако опиташ да запомниш
безкрайните подробности.
Прозрял през следващите дни,
че са едни и същи. И в следващите
подир тях. Но само толкова.

Отдавна не е същото безгрижие
на погледа. Прилича, но не е.
И няма никога да бъде.
Сигурно заради това подреждам
крачките си акуратно, една
след друга, една след друга,
каквито смятам, че тогава са били.

Понякога забравям вятъра.
Но го усещам постоянно в лицето си.
Накрая остават само някакви сияния,
разтварят ме незабелязано
и бавно ме издигат
след всяка моя крачка.
Не виждам повече, поискам ли
да видя каквото и да е.
Подробностите са изчезнали.
И как да нарека вървенето
в избелялото от височината синьо.
Ако вече не съм нито горе,
нито на алеята покрай брега.

 

Внимателно

На Иван Теофилов

Разбрах, че може и така.
Зеленото и бялото –
след пролетта и зимата –
събрани на едно място.

По едно и също време.
Докосват се, преливат едно
в друго, смесват се,
без да се разлее капчица.

 

Полет

Намирам сили и за това желание.
Изкачвам се на хребета –
отвисоко погледът полита. Носи се –
достигне ли отсреща планините,

продължава по-нататък. Отива далеко –
успявам единствено в движението.
Защото всичко е отдавна само
чувство. Чувства. Но и така живея.

 

Брегът

Тогава моята самота
е укротена и тихо безметежна.
Погледът ми отпочива
върху дървета и подробности,
които лесно разпознавам
и подреждам в една картина.

Предпочитам гледането
в далечината, ако виждам там море.
Случва се по калдъръмените
улици да се препъвам,
да го търся между каменни
калкани, покриви и кръпки синева.

Преминавам с безразличие
край цветове и чувства,
отдалечавам се, и разстоянието
ги превръща в блудкавост.
Вкусът от смесването
на небе и постоянни колебания
как да свържа нюансите
на мигновено и отдавна преживяното.

Споменът прелива в очите
и се утаява дълго, като сянка,
която мълчаливо ми припомня,
че отдавна не живея само тук,
а пребивавам едновременно
и на друг, макар далечен бряг,

където също мога да се скрия,
да се спотая, преди да разбера
кой ще ме потърси, когато
погледът ми стане непотребен.
Загубил път сред носещите се
мъгли и сред неясни силуети.

 

В стария град

Зеленото дърво се извисява
сред каменни стени.
Оглежда крепостта за други
съперници по вечност.

 

Един от множеството богове

Вървях по тесни улички.
Високите огради пречеха
да видя повече от базиликата.
Намираше се на върха.
Развличах се с подробности
от бели плочи, очертали
изравнен от стъпки калдъръм.

Вървях нагоре, носех се
сред хора и от хора.
Бях сигурен, че вече зная
какво било е някога
да си обикновен човек.
Един от всичките наоколо.
Дори когато после е различно.

Колебаех се, подпрял се в основата
на изправена и досега колона:
дали съм самодържец,
с вперен в далечината поглед.
Или един от множеството богове,
обитавали околните пространства.
Спрял за кратко да почине,
преди да продължи.

 

Картина

В дъното на улицата – църква.
Отдалеко изглежда
нарисувана. Отблизо – истинска.
Каква да я запомня.

 

Ветрец

Ще се върна на просторната тераса.
И ще остана там завинаги.
Забравил зад гърба си къщата,
хълма и шосето, което те отвежда
към каменни останки от някога живели

богове и хора. Там, на терасата,
в горещия следобед е целия ми живот.
Загледан в синьото – без значение какво е.
Как го наричат и как го означават.
Само ще стоя – дочакал лекия ветрец.

 

Исмаилия

Тази уличка завършва в небето.
В избеляла от разстоянието вода.
В смес от синьо в синьо. Очаквам
повече да видя. И още повече
да си представя. Колона с капител,
камъни и зид с надпис: Тогава хората
живееха и много по-високо.

Отдавна всичко е обикновено.
Не ме интересува има ли следи
от чувството, че някъде съм бил.
И колко ми остава да съм жив.
Сега ми е достатъчна умората.
И босите ми стъпала да крачат
в синьото, като в уличната прах.

 

Неясно име

Солидно е старото кметство.
Издържало жестоки нашествия.
И смени на цивилизации.
Тук времето е пакостник

немирен – откъртил е парче
от масивна носеща колона,
надраскал е с червен спрей
неясно име. И си е отишъл.

 

Перспектива

Видях го неочаквано: беше като заледено.
Като разтопен метал.
Единствено с цвета си напомняше,
че е море. И с далечината –

планините бяха същите.
Оттам навярно някой също гледа
старото адмиралтейство.
Как вятърът поклаща редките листа

на палмово дърво.
И значи всичко беше истинско: реално.
Щом усещам в ствола му
позната и желана неподвижност.

 

Бряг

Наоколо има толкова подробности.
Отблясъкът на слънцето. Залива – мачти,
кораби, въжета. В краката буболечка
с рогца – бърза между песъчинките.

Тук изглежда всички са за кратко.
Готови за пътуване – ще си отидат скоро.
Сега им е достатъчно желанието за тръгване.
Нехайно с погледи посочват накъде.

 

Разтворени ръце

Вечер поливам
цветята в градината.
Чувствам се ненужен,
ако завали дъжд.

Някой върши моята работа.
Обикновено прекалява.
Тогава безпомощен
разтварям ръце.

 

Слънца

Тогава исках малко –
да се събудя сутринта.
И от терасата да видя,
че морето е синьо.

Синьо, синьо… Като старите
ми дънки на простора.
През дупките на колената
светеха безброй слънца.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.