Ивайло Божинов, Industrial Dream 12

 

Когато той се завръща,
Онемяват и пътеки, и склонове.
Къса клони, взима живота им,
вече е силен да погали децата ми.

 

Ода за мълчаливците
Обичам ги.
С две-три думи
Чертаят
Кратък път
За връщане.

 

Последна ода за любовта
ТЯ Е ТАМ
КЪДЕТО НЯМА
СТРАХ И СМИСЪЛ.

 

Безразличието е броеница,
грижливо пазена в джобовете
„не мога повече, не искам“

 

Споменът за утре казва:
Аз, снимката и отчето,
Баща ми черно-бял,
Баща ми – мъртъв и усмихнат
пред купичка със жито.
И слушаме си двама самотата
Как капе и се точи и се слепва
Защото мъртвите бащи се връщат
неусетно

 

За Лилето слово
Всяко влизане в Йерусалим
е влизане в смъртта.
Това е важно да го знаеш, Лиле.
То не е витлеемското детство-
звездички, агънца.
Не е и да се перчиш пред тайфата
на брега на Галилейското езеро.
Не е да се пробваш с три риби и пет хляба
пред твойте си хора.
Йерусалим е потъване в неизбежното.
От влизането в него и в смъртта
започва животът.
Йерусалим, детенце, е
миг на неотменна чужда воля
на бог, тълпата, извратен управник,
всеки миг на сочно лицемерие,
безсилна обич,
отричане от мен, от майката,
Йерусалим-
е обруганото смирение
да имаш свободата си
да ги погледнеш
и да ги спасиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.